ЗА ЧАРДАЧНАТА  КЪЩА ОТ XVIII-XIX ВЕК. ПРЕДИСЛЯМСКИ  КОРЕНИ НА МЕЖДИННОТО  ПРОСТРАНСТВО

 

          Елена Иванова - Център по архитектурознание – БАН, ул. Акад. Г.Бончев, бл.1, София 1113

 

 

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 

 

         Докладът  представя  някои  резултати  от  наскоро  завършено историческо и теоретично изследване “Архитектура, идентичност, културна промяна в контактната Балканска зона (XVIII-XIX век)”.

Ценни изворови сведения за чардачната къща по нашите земи от времето на Танзимата намираме в пътеписи на 14 чужди пътешественици  (представени от Иван Снегаров). Според външния поглед чардакът е характерен елемент от господарските  конаци и къщи на паши, аги и бегове и на християни от местния елит. Френският геолог Ами Буе, посетил Балканите през 1836 и 1838 г., описва  конака на скопския паша в Тетово като “огромно здание с широки открити дървени чардаци”(к.м.); в село Чолмечи, като отседнал в къщата на богат турчин,   настанили го на чардака. В градчето Лангаза, Солунско, улиците са прашни “и при все това мохамеданите седят на чардаците,  спокойно пушейки тютюн с чибуците си”. В Костур  навсякъде има “пространни чардаци” – “любимо място на местните хора в Турция”, а  вътре – приемни зали с “ориенталски лукс”; жителите на Костур са повече гърци, власи-цинцари, малко турци, албанци и българи.  Къщите на селяните, особено на славяни и албанци, са малки, от плет и глина, без комини, с почернели стени и тавани.

За вътрешния поглед картината е същата. В София през 1879 г.  “ … има малко хубави къщи на два ката и с чардаци (к.м.); те са на турци или на чорбаджии”, както я описва  Донка, по-голямата дъщеря на Петко Славейков, в писмо до свако си в Трявна.  Големият чифлик на Осман паша край София, заграден с каменен зид, с конак в средата, се е казвал “Чардаклий”;  по-късно е купен от княз Фердинанд, за да  построи на това място дворецът Врана.

Андрей Протич пише за къщите в Елена: “Към тия особености спадат: зимни стаи.... и преди всичко  просторни,  разнообразно разчленени и, сравнително със скромните стаи, гиздаво декорирани чардаци”. Най-представителното помещение в къщата е чардакът, пояснява Протич. Колоните му често са с капители, вратите са по-богато декорирани към чардака, отколкото към “скромните” стаи. Именно на чардака през лятото са канени, гощавани и забавлявани гостите.

Тодор Златев  представя  по подобен начин  чардачната  къща  в Сливен (през XVII вeк - център на кааза, през XVIII век - на санджак,  като се спира подробно на богато оразмерения чардак. “Чардакът в сливенската къща от епохата на възраждането се налага на първо място както в разпределението, така и в архитектурното оформяване на нейната фасада. Той заема целия фронт на къщата. Неговата дълбочина никога не е по-малка от 2,50 м”. Обикновено има една софа, по-рядко – две, от двете страни на чардака; втората софа по-често е заместена със затворено помещение.  В Жеравна  софата наричат кьошк.

Христо Пеев, по повод  планинската  народна къща с “нейния открит сайвант (чардак)”, дава за пример къщата на Димчо Кехая в Жеравна, “където  сайвантът заема почти цялата дължина”; той е срещан и в някои пловдивски къщи. Кьошкът е продължение на сайванта  и това е  характерно само за нашите планински къщи; в Пловдив той се среща рядко, станал “излишен в големия град”. Стаите в етажа са разположени покрай сайванта; “тази композиция на плана е въобще характерна за старопланинските къщи – срещаме я в различни вариации в Карлово, Калофер, Копривщица и други подбалкански градове и паланки”, твърди Пеев. Според него най-старите пловдивски къщи, от по-ранния период, принадлежат към “балканската отворена къща с нейните характерни елементи: открит сайвант, соба, одая и пр.” (к.м.); за Пеев  чардак, сайвант и пруст е едно и също.

 Матей Матеев описва  представителната част на конака на местния владетел Мехмед Кьор Ходжа:  Одаята е стая за гости и разговори – за “мухабет”, до нея е  големият кьошк, еркерно издаден, “…отвътре  богато декоративно оформен, кьошкът е разширявал пространството на потона в частта на селямлъка (официалната половина на жилището) и с това е създавал една подчертана репрезентативност на тази част на конака”. Затвореният с кафезлък потон е главното и най-голямо помещение на етажа. “Органически свързани с него са кьошковете, подчертани със съответната  декоративна обработка на колоните, арките над тях, парапетите и таваните, особено на големия кьошк, от който могъщият феодал е раздавал  правосъдие …” Родопското наименование на чардака е потон и в труда си  Матеев използва само него.

Нека синтезираме  наличните достъпни  сведения: 

      Чардакът/сайвантът/потонът е характерен за по-ранната пловдивска къща,  за сливенската къща, за еленската къща, за родопската конашка къща и т.н. В престижната, господарска и чорбаджийска домостроителна практика от XVIII-XIX век, чардакът, сайвантът или потонът е най-важното и най-представително помещение, планов и композиционен център на къщата/конака; той играе главна роля в оформянето на фасадата; съществени негови елементи са  повдигната  софа (пейка), кьошк.  Но същевременно следва  да се изтъкне и климатичната му  непригоденост за нашите географски ширини.

Появата на чардачната къща  вероятно датира отпреди XVIII век, но няма запазени паметници.  Най-ранният съхранен образец, предхождащ  родопските  конаци на Мехмед Кьор Ходжа (от 1740 и 1751г.), е т.нар. Филаретова къща в Жеравна,  датирана от 1717г. Виждаме една ясно изразена чардачна схема; чардакът е наддаден и декориран с дърворезба; богато украсената приемна е ориенталска по обзавеждане и украса.

Оттук можем направим два важни извода:

- чардакът – главно помещение и композиционен център, представлява обитаемо междинно пространство с представителни функции, богато разработено и украсено;

- това отворено главно пространство е обединяващо, свързващо звено за богатата старопланинска и родопска  къща и други  местни разновидности;  при затваряне  с кафезлък, то запазва въздушна проницаемост.

Наричано чардак, сайвант, язлък (дошли отвън в езика ни чужди думи) или потон, отвод, пруст и пр.(местни названия) и свързано на пръв поглед с  ислямската традиция, това представително междинно пространство се различава коренно от  дървените открити галерии с предимно комуникативни и ограничени стопански функции в  предмодерната европейска традиция.

Мога да посоча и някои кавказки аналогии. В  Тбилиси има добре запазени големи, разточително декорирани богати  къщи с ориенталски облик, с еркери и чардаци (“балкони”); тази традиция се запазва и през XIX век въпреки смяната на османската доминация с руска, както показва Н.Северов. Просторният (широк 10м) представителен “балкон”, отворен към улицата има пищна дърворезбена украса; стряхата е заоблена. В Аджария има дървени къщи, удивително наподобяващи копривщенски образци (напр. Догановата къща). Но Грузия преживява също така и 300-годишно културно проникване и местно усвояване на персийски вкусове и художествени модели.

Съвременни български и гръцки автори като Н.Муцопулос, М.Йорданова, Д.Николаиду, привърженици на балкански и източносредиземноморски теории,  определят чардачната къща като местен продукт, произхождащ от  т.нар. пастаден тип с разположени от север жилищни помещения и открита галерия с дървени стълбове пред тях. Наскоро беше публикувана и противоположната  теза на М. Матеев за далечните азиатски корени на пренесената от юг в Родопите конашка къща. Тя оспорва  теорията за саморазвитието, господстваща в националната архитектурна история през целия XX век.

Проучванията и подробните класификации на турската къща, направени от Джелал Арсевен и Седат Елдем през първата половина на XX век,  са  подчинени на основната идея да се покаже нейното развитие, центрирано в Мала Азия и оградено от византийски, персийски и сирийски влияния, т.е. утвърждаването на собствена, самостоятелна еволюция е важна  задача и за турската национална архитектурна история (точно както за българската и гръцката). Арсевен говори  за “турски стил”, произхождащ от Анатолия, като намира, че румелийската и малоазийската къща, въпреки различията в отделните райони, принадлежат към един основен тип. Според Елдем най-важната, формиращата типологична характеристика за турската къща е нейният план (както е възприето и у нас). Общото пространство в традиционната турска къща Елдем нарича по европейски “хол”; отворен или затворен, той заема най-важната част от плана. В неговите типологии, изведени на база план, фигурира като определящ фактор “айван”. В работи на  съвременни турски автори  върху турската къща  също се споменава  “айван”,  като съставен елемент на общия  хол.  Според Айда Арел  “сайван” и “айван” е едно и също понятие в традиционната архитектура на малоазийския град Мюгла например, където при това няма никаква разлика между турските и гръцки къщи.

Както показват направените проучвания, “айванът” е елемент с двойна употреба – култова и битова;  характерен  е едновременно за джамията и жилището в  Средна Азия, както показва С. Полупанов. В Самарканд  (Узбекистан) има запазени образци от XVIII-XIX век, като къщите се отличават с голямо разнообразие.  Дълбоките айвани-тераси с ярко изписани тавани и стени, основна, неотменна част от всеки дом, дават безчислено множество композиционни решения. В сенчестото пространство на обърнатия към двора айван греят пъстри  килими и многоцветна посуда, а гостната стая има още по-пищна украса. Ясно е, че така описаните къщи имат общи черти с най-добрите  образци у нас от XVIII-XIX век  - къщи  с представителен, декориран чардак/сайвант, градени от хора с висок социален статус. Подобна е традицията и в северните части на  Таджикистан;  къщите имат  айвани с изобилие на орнаменти, многоцветно изписани тавани и стени, престижна  резба по дърво и алабастър.

Всичко това дава основание от множеството все още неизяснени въпроси  да  отделим като същностен и интригуващ този за корените на представителното междинно пространство.  Въпросът за произхода на чардачната къща се оказва общ за националните балкански истории, като  всяка  дава свои отговори в своя полза; дори само това  навежда на мисълта, че е възможно местните балкански и малоазийски производни на това междинно пространство - чардак, потон, отвод, хайет, хол и пр. да имат общ по-далечен корен, който е неизследван, или пък известен, но премълчаван.    

Думите “сайван(т)” и “чардак” всъщност не са турски, а имат персийски произход. От персийския език чрез турския идват и в българския и много други думи като: хамбар, уста (майстор), чирак, кехая, чаршия, чарк, чифлик, чифт, пафти (пахти) и т.н. От арабския идва “софа” (суффа). Турски думи са  “кьошк” и “одая”. Въпросът  е защо османските турци са възприели персийски имена за главния, първостепенния елемент от традиционната господарска къща.

 Според направената литературна  справка айван (eyvan, iwan) е продълговата зала, засводена или с плосък покрив, тристранно заградена и отворена с арка(да) или засводен пасаж към двор от четвъртата страна.  Айванът е доминиращ композиционен елемент  в джамиите на Селджукидите,  като се появява  също в  дворци, кервансараи, медресета – това е  забелязано  отдавна  от  историците  на изкуството. “Композицията на медресето има много общо с композицията на дворците на мюсюлманските господари”, е категоричен Михаил Алпатов. Айваните в малките квартални джамии в Средна Азия са открити към площада. Богатата, живописна украса – резба и многоцветни орнаменти  по тавана, стените и колоните, е продукт на  многовековна традиция, развивана повече от две хиляди години (т.е.  с предислямски корени).

Айваните, характерни персийски (ирански) елементи и в персийските джамии, са присъщи за ислямската архитектура като цяло. Следва да подчертая два важни момента: че айванът е композиционен елемент без специфична употреба и следователно не е натоварен със значение, и че той  е използван в жилищната архитектура от Египет до Централна Азия още преди XI век, преди нашествието на селджуките.

Айванът присъства  в архитектурата на Сасанидите; той има южен произход. Според направената литературна справка неговият първообраз се намира  в дворцовата архитектура на древната Партска империя (250 пр.Хр.-226 сл.Хр.), заела огромни територии  в Азия, като на изток стига до река Инд. В състава на империята на партите влизат племена и народи с различни културни традиции; завладяна е от Сасанидска Персия. Партските дворци и частни къщи се отличават със специфична  черта, по-късно характеризираща и ислямската архитектура - това е айванът, за който се  предполага, че  произхожда от Месопотамия (както и сводът и куполът).

Айванът служи като парадно помещение в жилището; огромни засводени айвани  са играли ролята на главни приемни зали в дворците. Тази  практика е последвана с адаптации и в големите градски къщи. Ранният период на ислямската цивилизация  приема березервно наследените дворцови строителни традиции с немюсюлмански характер и новите управници, настанили се в старите градове и дворци,   усвояват  източния вкус към показен разкош.

Тук предлагам хипотезата, че  представителното междинно пространство в къщата от XVIII-XIX век – сайвант, чардак, или потон - има за свой исторически предшественик-първообраз айвана,  дошъл от дълбоката древност, т.е. неговият произход  е предислямски.

Вероятно в малоазийската практика моделът на владетелска резиденция с представителен айван - чардак е пренесен и адаптиран от селджуките (или още по-рано), но е проникнал и разпространен по нашите земи чрез османците, след XV век.  В резултат на продължителни смесвания и пригаждания на  планови и композиционни схеми, на редукция и вторично развитие и обогатяване се  създава впечатляващо  богатство от локални варианти. Първоначално отворените айвани се затварят (зарешетват), приспособени към мюсюлманските  изисквания,  продължава и пространствената разработка с добавянето на софи, кьошкове, приемни одаи.

Накратко казано, айванът, с предполагаем месопотамски произход,  е преминал  трайно от партската през персийската в средноазиатските ислямски културни традиции. Последователно адаптиран, видоизменян и одомашняван през вековете, той  се открива  в множество  регионални форми на  предмодерната традиция в  Мала Азия и на Балканите.  По нашите земи го виждаме в “господарските” (конашки) къщи  като просторен и  украсен  чардак, сайвант или потон.

Двукатната къща чардаклия, достъпна преди само за местния османски и християнски елит, става нещо като социална “летва” за българина от възрожденско време. При масовото разпространение и усвояване на чардачния план като базов модел и спускането му “надолу”по социалната стълбица, от господарската към народната къща, мюсюлманска и християнска, чардачното пространство се видоизменя и опростява до неузнаваемост. Засилва се и преобладава стопанската функция за сметка на изчезващата представителна; запазва се в някаква степен домашният отдих и изцяло - комуникативната функция на разпределително и организиращо пространство. Така функционалната оправданост се трансформира, без да се губи като цяло, но липсва климатичната целесъобразност. Домостроителите – християни използват отворения вариант чардачна къща, без кафезлък, като всеки запазва или редуцира (според заможността си) пространствената  и декоративна разработка.

  

ЛИТЕРАТУРА

 

1.Алпатов М.,1948.Всеобщая история исскуств.Муссульманское исскуство.Т.I,М , с.245

2.Арел А,.1996. Къщите в гр.Мюгла,Турция. Арт & Арт,бр.28/27.02.,с.10 (от сп. Skylife)

3.Арсевен Д.Е. Турската  къща (превод, Архив ЦА-БАН)

         4.Йорданова М,1996. Към изследванията за формата и пространството във Възрожденската архитектура:Композиция на къщата на Балканите 18-19в.Жилищната архитектура на прехода между Средновековието и Новото време (в съавт. с М.Матеев). Архив ЦА-БАН.

         5.Елдем С.  Турската архитектура  (превод, Архив ЦА-БАН)

6.Златев Т.,1955. Българската къща през епохата на Възраждането. С., НИ, с. 44, 46

7.Матеев  М.,2004. Среднородопски конаци. Пловдив,  с.120

8.Пеев Хр.,1960. Пловдивската къща през епохата на Възраждането. С,Техника, с.45- 46

9.Полупанов С.Н.,1948. Архитектурние памятники Самарканда.  М, с.25-27

10.Протич А.,1925. Еленските чорбаджии и тяхната къща. С., с.14

11.Северов, Н.П.,1947.  Памятники грузинского зодчества. М.,с.16, 19

12.Снегаров Ив.,1997. Българските земи през погледа на чужди пътешественици 1828-1853.  С, БАН, “Проф. Марин Дринов”,  с.108, с.112, с.127, с.168-9 

13.Български тълковен речник, 1973, С, Наука и Изкуство

14.БСЭ  II изд. Айван; Парфянское искусство, и др.

15.Britannica CD Version 97. Encyclopaedia Britannica, ins,1997. Eyvan; Islamic Arts: Architecture in Iran; The Culture of Islam:Religion and the arts:Architecture; Seljuqs; Parthia, и др.

 

 

ON “CHARDAK” HOUZE FROM THE 18th -19th CENTURY AND PRE-ISLAMIC ORIGIN OF REPRESENTATIVE INTERMEDIATE AREA

 

Elena Ivanova

Bulgarian Academy of Sciences,  Center for Arhitecture

Bl.1, Akad. G.Bonchev Str., 1113 Sofia, Bulgaria

 

         ABSTRACT. The paper is related to the “chardak”house - a remarkable part of  Bulgarian architectural heritage  from the 18th - 19th c. “Chardak” or “seyvan” (persian words),  the structural center of the house, is an intermediate open hall, representative and richly ornated but non-suitable to the Balkans uplands climat.  So the issue of its origin isn’t made clear.  The author offers a hypothesis of pre-islamic origin of “chardak” and assumes that its predecessor is “eyvan” – a  parade open hall,  characteristic of  palace and residential arhitecture first  in ancient Parthia, than  in  Persia.  “Eyvan” is adopted in islamic religious and residential building. We can identify it in numerous regional and local variants of Ottoman seignorial house in  Anatolia and Balkan Peninsula.

 

        Keywords: Balkans, house,  eyvan, tradition, adaptation