Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

На въпроса кога за пръв път град Берое е включен в границите на България все още не е отговорено с увереност. Отговорът на този въпрос е свързан с проблема за границите на средновековната българска област Загора, по който също няма единодушие сред историците. На обр. 1 са показани двата най-често срещани варианта за тези граници, представени с единична линия (вариант I) и двойна линия (вариант II). Целта на тази статия е отново да се анаризират старите източници и да се представят нови доказателства в полза на вариант I за границите на областта Загора.

Обр. 1. Два варианта за определяне на границите на историческата област Загора. Вариант I  - единична линия по вала Еркесия. Вариант II – двойна линия. Ябълково –Милионе:  район прибавен към Загора след договора от 716 г.

1. Документални доказателства.

1.А. Доказателства на основата на топонима СИДЕРА.

За пръв път областта Загоре се споменава в известията на Георги Монах, повторени от Лъв Граматик, Георги Кедрин и Симеон Метафраст, където се описва помощта, която българската войска на Тервел оказва на Юстиниан II при възстановяването му на константинополския трон. По този повод през 705 г. между Византия и България се сключва мирен договор, според който на България се отстъпва областта Загора, разположена на юг от Стара планина, в Североизточна Тракия (Златарски, 1972: 65—70). Три години по-късно, според други източници, Юстиниан II се опитал да си възвърне областта, но бил разбит край Анхиало. Според по-късните известия на Теофан Изповедник (IX в.) през 716 г. между новия император Теодосий ІІІ (715 -717) и Тервел бил сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загоре на българите се отстъпва още една част от Тракия, някъде на запад от областта Загора, до неизвестната засега „Милеона в Тракия”.

Липсват данни, описващи точните граници на Загора по времето на Тервел. По-късно, около средата и втората половина на VIII-ми век със сигурност Берое е във византийски ръце, което се доказва от посещението на византийската императрица Ирина в града през 784 г. Това обаче е период, през който българската държава е отслабена и губи няколко войни с Византия и не изключва възможността преди това град Берое да е бил в границите на България  като част от областта Загора или част от района около посочената Милеона.

В краткия Хамбарлийски надпис, посветен на войната на Крум с Византия от 812-813 г. и намерен до с. Маломирово, Пловдивско се казва: “От Берое ... Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни са нему подчинени. За лявата страна на моя саракт, за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис - боилът кавхан, а Кордил и Григора нему подчинени стратези”. Войната завършва с мирен договор от 816-817 г., установяващ границата между двете държави. Съгласно Сюлейманкьойския каменен надпис, границата е вървяла от град Дебелт към дн. Симеоновград по рова, наречен по-късно Еркесията и от там по стария римски военен път Ардзос – Пизос – Карасура  нагоре към Чирпанските възвишения (Георгиев,1999: 131 – 140). Като най-достоверна датировка за построяването на рова се приема времето около сключването на мирния договор от 816-817 г. Местоположението на граничния вал е посочено на обр. 1, съгласно (Жеков, 2007).

Тази граница, въпреки че е установена по-късно, е силен аргумент в полза на вариант I за първоначалните граници на областта Загора от времето на Тервел. Историческите източници показват, че след победоносната война на Крум от 812 г. и мирния договор от 817 г. българската държава предприема широкомащабни действия, целящи защита и укрепване на района южно от Стара планина от Берое до морето като цяло, засилване на българското етническо присъствие в него и трайното му присъединяване към България.

На първо място тук се включва построяването на землен насип с ров от Дебелт до град Симеоновград на р. Марица, който описва цялата южна граница на посочения район. Това защитно съоръжение прилича на всички останали, многобройни прабългарски защитни землени укрепления от времето преди и след образуването на Първото българско царство.

На второ място, Теофан съобщава, че още през юни 812 г. по заповед на Крум византийското население от Дебелт и другите селища от този район било преселено в отвъддунавските владения на България, друга част бяга на юг. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало е бил населен с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. Извесно е, че след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) авари, които са етнически родствени на прабългарите. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури (осъвременено на с. Българи, угргури е истинското самоназвание на аварите – (Айбабин, 2006: 353; Залеская и др., 2006: 353), град Угреш и връх Уграш (угри - название на аварите, по-късно на унгарците), с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични и фамилни имена — Заберски (гр. Средец), Бърза (бактрийски *barza - висок,а), Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”, оригинален обичай всеки род да си има оброк (светец - покровител). Значително количество прабългарска керамика е открита на хълма Хисарлъка – Сливен и в крепостта Маркели. В Стара Загора са открити две прабългарски жилища и стена с руни и рисунки типични за прабългарите (Янков, 1979: 23-29).

За ранното завоюване и заселване на района на Берое от българите свидетелства византийският архиепископ на Охрид Теофилакт (XI-ти век). Той пише: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг (народ), още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога ... И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”.  Достоверността на този пасаж се доказва от факта за ранното заселване на прабългари в района на Бялград-Велека (дн. Берат), Битолското (Керамисийско) поле и района на Серес (Сяр). Заселването на Боруй и околните планини вероятно е станало след трайното присъединяване на този район към България съгласно договора от 817 г. и построяването на граничния земен вал по южната граница.

Тези данни показват, че тогавашната българска държава е гледала на района от Берое до Дебелт (областта Загора според вариант I) като на единно пространство и област със стратегическо значение за сигурността на държавата. Причината за това е очевидна – това пространство е предмостие, осигуряващо защита за проходите в централна и източна Стара планина, върху които се гради сигурността на българската държава от юг. Това обяснява настойчивостта, с която българските владетели от Тервел до Борис I настояват тази област да бъде включена към територията на България.

Втори основен и сигурен автор, който се споменава областта Загора е  Продължителят на Теофан, който съобщава, че зоната между т.н. Сидера и Девелт, наречена от българите Загора, е върната от Михаил III на княз Борис (852-888). В този текст става дума за територия, владяна от българите от времето на Крум, а може би от времето, когато Кардам нанася тежко поражение на византийските войски при крепостта Маркели през 795 г. След нашествието на византийците през 855—856 г. (или може би през кратката българо-византийска война през 863 г.) тази територия е отнета от България.  През 863 г. Борис се съгласява да приеме християнството, а доволният ромейски император върнал на България заграбената малко преди това от нея област „Загоре от Сидера до Дебелт”.

            В тези документи вече се очертават, макар и приблизително, границите на областта Загора. Според Продължителя на Теофан, това е площта между Сидера (в превод от гръцки „Желязна”) и Девелт, в старобългарските преводи на тези документи се казва от Железна до Велт. На второ място, посочено е, че тази област е наречена от българите Загора, т.е названието Загора има български произход. Макар да не е сигурно доказано, може да се очаква, че названието на областта и нейните граници по времето на Борис I поне приблизително съвпадат с тези от времето на Тервел.

В научната литература са изказани множество противоречиви мнения относно местоположението и вида на поставения на първо място, пред Дебелт, неясен от съвременна гледна точка топоним - Сидера. За византийските хронисти Сидера е очевидно по-известен и значим от Дебелт, а това би могло да бъде само Берое.

Повечето изследователи търсят семантична връзка на посочения Сидера с някое от по-късните названия на проходи от този район. Константин Иречек (Иречек, 1978: 171) приема, че Сидера съвпада с прохода Демир-капу („Желязна врата” от турски) при Сливен, а Павел Шафарик (Šafařik, 1873: 190) мисли, че Сидерският проход съвпада с прохода Чалъкавак по пътя от Шумен за Карнобат. Според П. Георгиев под Сидера трябва да се разбира Веригава (Източна Стара планина) (Георгиев, 2007: 192-205). Други автори предлагат названието Сидера да се отъждестви с района на град Малък Самоков и прохода Демир капу в Странджа, богат на желязна руда, която липсва в района на Средна и Източна Стара планина.

Неизвестно защо обаче, тези изследователи пропускат да посочат, че и Змейовския проход край Стара Загора също е носел подобно название – Демир капия, Демир хан. Този факт подкрепя локализацията на Сидера близо до Берое.

Локализирането на Сидера с местни проходи на основата само или главно на езикови съвпадения обаче е много несигурно пред вид на извънредно честата употреба на подобни названия на различни места в старите български земи. Т. Моллов изброява голям брой случаи, когато проходи, теснини и ждрела са наречени по този начин (Моллов, 1983). Според него в тези древни названия е вложена обща и не много ясна по произход идея, донесена може би от испериховите българи, за обозначаване на проходи, теснини и ждрела с имена от типа „Желязна врата”, калкирано на гръцки „Сидера”, по-късно преведено на турски като „Демир капу”. Това е напълно е възможно, защото названието „желязна врата” съответства на иранското dar bаnd (дервент), което буквално означава „свързана врата” но при иранците означава просто „проход, ждрело, планинска теснина”. Също така в ранното средновековие планинският проход в Средна Азия през който преминавал основният Път на коприната от Согдиана през Тохаристан и Индия се наричал Железни врата (Ртвеладзе, 2005). Г. С. Раковски, обяснявайки името на родния си Котел от думата "кът, кот" (обградено място от планини – котловина, проход) дава пример с името на  индийския град Котил до Делхи, намиращ се в проход наречен Железни врата.

В полза на вариант I говори и едно малко използвано известие (Златарски,  1934:167-187) на Анна Комнина за въстанието на павликяните, заселени северно от Пловдив, в което се споменава за топонима , който по всичко изглежда съвпада с едноименния Сидера, ограничаващ областта Загора. Това въстание е подкрепено от отряд печенези. Императорът Алексий I Комнин изпраща войска начело с пълководеца Татикий, която се среща със съюзените войски на павликяни и печенези северно от Пловдив. След тридневно изчакване, печенезите побягнали. Татикий веднага се впуснал подире им, но безуспешно, защото варварите сполучили вече да преминат Сидера и да се прехвърлят отвъд планината.

И в този, както и в горния документ Сидера не е град, а най-вероятно проход с река, за който Анна Комнина отбелязва само: , т. е. „една долина така се наричала”. Съдейки по мястото, гдето са ставали действията — недалеч северно или северо-източно от Пловдив и бързината с която варварите се изтеглили, В. Златарски предлага под Сидера да не се разбира Котленският проход, през който обикновено са навлизали печенезите в южна България, а друг по-близък до Пловдив старопланински проход, например Змеевския проход до Стара Загора, през който преминава пълноводната река Бедечка и който също е известен като Демир капия.

Горното заключение на Васил Златарски за местоположението на Сидера е логично и убедително. На друго място обаче (Златарски, 1972: 65—68; Златарски., 1934: 170, 178—190, 242—246, 261—270, 300—302), коментирайки връщането на преди това завладяната от византийците област Загора на Борис I, той предлага съвсем друго значение и местоположение за Сидера, а именно днешния връх Демиркапу, един от западните върхове на Странджа планина, на север от Лозенград при с. Ковчаз. Т.е, “долината Сидера” става планински връх и от околносттите на Боруй “се премества” в южната част на Странджа.

Това второ предположение на В. Златарски е несъвместимо и с пояснението, което дава Продължителят на Теофан за връщането на Загора на Борис I. Това събитие е описано по следния начин: “А когато той (Борис) се обърнал към богопочитанието (императорката), стесняван от множеството на своя народ, пише до господарката (Теодора) за земя и я моли по-смело, понеже те са вече едно, а не две, свързани с вяра и неразривно приятелство, и обещава сам да се подчини и да сключи вечен ненарушим мир. Тя благосклонно го изслушала и (му) дала тогавашната празна земя между Сидера, понеже тая (т.е Сидера) служила тогава за граница между ромеите и тях (българите), до Девелт, която (земя) така също се наричала у тях Загора” (Златарски, 1971: 31).

В приведения текст на Продължителя изрично е подчертано, че по времето, когато Загора била върната (863 г.), Сидера е служела като граница между ромеите и българите. На този важен факт обаче се обръща малко внимание. Ако Сидера наистина е бил разположен в Странджа, то по време на връщането на Загора той ще се е намирал дълбоко навътре във византийска територия, защото границата с българите е минавала по билото на Стара планина на около 200 км на север от Странджа. Следователно, Сидера не може да бъде пункт по южната, а трябва да е пункт по северната граница на областта Загора и, съгласно Ана Комнина, най-правдоподобно това е старопланински проход – долина, разположен близо до Пловдив. На тези условия отговаря Змеевския проход край Стара Загора.

1. Б. Доказателства на основата на споменатия в българо-византийския договор от 716 г.топоним МИЛЕОНЕ, намиращ се западно от Загора.

Този топоним предлага две възможности за локализиране на западната граница на областта Загора. Първата възможност, изказана от Васил Гюзелев (V. Gjuzelev. Bizantinobulgarica, III, 1970, ГИБИ, III, р. 285) е балансирана и исторически обоснована. Автор на втората хипотеза е чехът К. Иречек, известен с антибългарските си чувства, която цели да изкара българите агресори и да ги обвини в желание на превземат Цариград аще по времето на Тервел.

Първо К. Иречек, а след него В. Златарски и В. Бешевлиев предлагат топонима Милеони (от гръцки „Ябълково”) да се отъждестви с група крепости и древни селища, разположени по Бакаджиците, Манастирските възвишения и в Сакар. Действително, в този район има няколко села с подобни имена: с. Ябълково в Сакар, селата Горно и Долно Ябълково в Странджа и Алмалий (в превод Ябълково) на турска територия. Тези автори фактически предлагат вариант II за границите на областта Загоре. При такива граници на Загора  топонимът Милеони действително ще се намира западно от нея, обаче самата форма и местоположение на така очертаната област са исторически нереални и неприемливи. Ако през 705 г. областта Загора е имала такова местоположение, това означава, че южната българска граница ще е минавала около дн. град Малък Самоков в Турция, което е недопустимо близо до византийската столица. За това няма никакви факти или исторически основания. Напротив, известно е, по времето на Първото българско царство районът на дн. Бургаски залив и Странджа са били основна тилова база на византийските войски за нападение на север, а българите са търсели сигурни опорни точки за отбрана.

Според първата хипотеза, подкрепяна от голям брой историци и картографи (виж фиг. 2-5), топонимът Милионе  може да се отъждестви с върха-крепост, намиращ се между дн. села Ябълково и Преслав (дн. Сталево), Димитровградско (обр. 1). Това е връх (250 м) със стратегическо значение за наблюдение и защита, доминиращ над околната обширна равнина, в основите на който е минавал важният диагонален път Via militaris от Константинопол за Ниш и Белград. Местното население нарича върха Милионите (sic!) (Лещаков, 2008), а също и Големия Хисар. На върха е била разположена средновековна крепост, богата на значителни археологически паметници от епохата на неолита до кръстоносните походи. През турско време се е помнело, че на върха се намирал град Медо касаба (Медо град). Тази локализация на топонима е силен довод в полза на вариант I и се подкрепя от запазеното византийско название на крепостта - „Милионите”, от калкирането на това название в името на близкото турско селище Алмали (дн. Ябълково), както и от подходящото разположение на крепостта на около 20 км западно от областта Загора – вариант I. 

2. Археологически доказателства в полза на вариант I.

        В 2005 г. беше разкрит уникален езически гроб с погребални предмети от злато и бронз в село Гледачево, община Раднево. Касае се за знатно погребение на мъж и три деца от прабългарски произход. Намерените златни висулки, медальон и типичният бронзов обков за колани показват, че тук са били положени представители на знатен род. Коланните гарнитури от погребението на прабългари при с. Гледачево са аналогични на украсите от групата „Врап – Велино”. Изделия в същия стил са известни от Велино, Преслав, Каменово, Варна, гробните комплекси от Дивдядово и Кабиюк (Р. Рашев. Българската езическа култура VII-IX в., С., 2008., 156-157;  M. Даскалов, М. Тонкова. Ранносредновековен колективен гроб със сребърни коланни гарнитури от Гледачево, Радневско, Археология, 2010, 3-4, 78 - 102.; Ст. Станилов. Художественият метал на българското ханство на Дунав (7-9 век), С.,2006 г., 90-142). Златната висулка и копчета намират паралел в Малая Перешчепина и Ясиново в Украйна (Даскалов, Тонкова 2010, 93-95). Комплексът принадлежи на колективен гроб, с ясно изразени прабългарски езически практики, срещани в некрополите на Североизточна България (Даскалов, Тонкова 2010, 84). Гробният комплекс от Гледачево категорично няма нищо общо с погребалните практики на християнското (местно) население на Византия. Същевременно се налага изводът, че по-голямата част от коланните гарнитури нямат аналогии извън Балканския полуостров (България и Албания) (Даскалов, Тонкова 2010, 93). Датата му се поставя в края на VII -началото на VIII в. или началото на VIII в. (Даскалов, Тонкова, 2010, 96; Daim 2000, Abb.112). Тази датировка съвпада с териториалното разширение на Първата българска държава на юг от Балкана в началото на VIII в., когато към нея е присъединена областта Загоре (Грозданова, Г. С. Населението на Южна България VI-IX в. (по археологически данни). Дисертация за присъждане на научната и образователна степен „доктор”. София, 2011, с. 163-164).

От 1869 г. до 1873 г. в землището на  дн. димитровградски села Сталево и Алмали (дн. Ябълково) се строи Барон-Хиршовата железница от Одрин до Белово. През есента на 1870 г. в с. Алмали пристига бригада от чешки и полски инженери - Георги Прошек, Антон Пелц, Свобода, проф. Острава и др. (Петър Петров. Сп. „Читалище”, бр. 7, стр. 32-33, 1971 г.). При строежа на ж.п. трасето инженер Антон Пелц обърнал особено внимание на този Хасар-град. Той е написал първата студия за Родопите, публикувана на немски и чешки. Дал ценни сведения на картографската къща "Киперт" за поправяне на данните в тази част на Маришка Тракия. При вадене на камъни за нуждите на железопътната линия, върху северната страна на върха Хисар той се натъкнал на щерни и особени каменни постройки от големи, груби блокове (прабългарски квадри ?), както и на грубо изработени, дълбати знаци по тях (прабългарски руни?). Много от тези блокове били използвани като материал при строежа на ж.п. линията и гарите, други били натоварени на железницата и изпратени неизвестно къде (А. Д. Ралов. Медо – градъ. в-к "Борисовградско ехо",  бр. 33 от 22 май 1926 г.; ОДА - Хасково, Архив на Александър Ралов). Тези данни показват, че вероятно след като в 716 г. българите присъедининяват без война върха Големия Хисар (Милионите, Медо касаба) до Димитровград, те започват да го укрепват с типичния за тях начин на строеж - каменни квадри с врязани по тях знаци.

2.       

            3. Етимологични доказателства.

Могат да се посочат огромен брой примери, че след превземането на Мала Азия и Балканите, османските турци са възприели във видоизменен вид множество стари местни названия. Едно от тях е Загора, променено от тях на Загра. За привържениците на вариант I късносредновековното название Загоре на полето около градовете Стара и Нова Загора, както и появата на топонимите Ески Загра (Стара Загора) и Ени Загра (Нова Загора) в началото на турското владичество представляват силен довод в полза на тяхната правота. Обратно, привържениците на К. Иречек са принудени (вероятно с неохота) да пренебрегнат естествената историческа приемственост Загора – Загра - Загоре и да търсят други източници за появата на названията Загра, Загоре, Ески Загра, Ени Загра. Тези етимологични опити са толкова изкуствени и неубедителни, че не си струва да се преповтарят тук. Обратно, няма нищо по-естествено от това, че след като земята около Стара и Нова Загора се е наричала Загора през времето от Тервел до Самуил (а може би и по-късно), след XIV-ти век да се нарича Загра, Захра, Загоре, а множество градове и села в нея да имат имена производни на това название.

В турските градски „седжили”, които изгорели във времето на Освободителната война, град Стара Загора бил наречен Загра-и-Ески Хисар (Илков, 2004: 20). Този, по същество персийски изафетен израз, преведен на български, означава „Старата крепост на Загра”. Загра, това е областта Загора. 

В далечното минало в района на днешна Стара Загора се произвежда пшеницата носеща името „загария” и пшеничният хляб „цагар”. Тези названия вероятно  произлизат от раннобългарското название на района около Стара Загора – Загора и също подкрепят вариант I за границите на Загора.

3.        4. Семантични доказателства.

По-надолу се обоснована нашето твърдение за прабългарския произход и значение на раннобългарското название Загора, както и за причините то да се среща и на други места от ранното историческо землище на българите. Най-ранното прабългарско название Загора се среща в известния ранноарменският Географски атлас на света (Ашхарацуйц), написан от Анания Ширакаци (610 - 685 г.), погрешно приписван в началото на Мойсей Хоренски (втората половина на V в.). Това названието се отнася за историческата област западно от Карпатите, известна с ранното си латинско си название Трансилвания (IV в.) и с късното си славянско име Седмоградско (XII в.), по-късно преведено на немски от късносредновековните немски заселници. Тази област е заселена с прабългари и германски племена в периода между Хунската и Аварската държава (началото на V в. - средата на VI в.), поради което Ананий Ширакаци нарича тези прабългари "немски българи". В северните част на Загурия, по сведения на П. Дякон и Фредегарий, българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд в началото на V в.

Ашхарацуйц е издаден за пръв път в Марсилия в 1683 г. През 1736 г. книгата е преведена на латински от братята Уистон под заглавие «Mosis Chorenensis Geographia». В 1819 г. известният арменист Сен-Мартен (Vivien de St. Martin, Вивиен де Сен Мартен - президент на френското географско дружество) превежда оригиналния трактат и го издава като специална част от своя труд Mémoires sur ľArménie (Paris, 1819, стр. 301—394), озаглавена Mémoire sur ľépoque de la composition de la Géographie attribuée à Moyse de Khoren, т.е., «Мемоари върху епохата, когато е създадена Географията, приписвана на Мойсей от Кхорен». Още по-късно Ашхарацуйц е преведена на руски от К. П. Патканов и става широко известна и цитирана в България, защото в частта си за Азиатска Сарматия съдържа имената на някои прабългарски племена на север от Кавказ. Много по-малко известна е тази част от Ашхарацуйц, в която се поясняват границите на Европейска Сарматия! В Ашхарацуйц най-важните исторически области в тогавашна Европа се поясняват като се започва винаги от запад на изток. В оригиналните преводи на братята Уистон и на Сен-Мартен пише следното за разположението на Европейска Сарматия: "Европейска Сарматия лежи на изток от Загурия, или от Немските Българи, продължава до Северния Океан, до Неизвестната земя, наричана Палах и до планината Рипия (‛Ρίπαια), от която изтича река Тонавис (Τάναϊς). Сарматия включва в себе си няколко провинции, една от тях е христианска, полуостров Херсонез Таврический, и много езически. В Сармантия има 5 планини, 13 реки, неголямо езеро и 2 острова. Там се намират и две капища, едно от които се нарича Александровско (ι ’Αλεξάνδρου βωμοί), а другото Кесарево (ι Κάισαρος βωμοί) (Патканов К., Изъ новаго списка географiи приписываемой Моисею Хоренскому, ж. МНП, г. CCXXVII,СПб., 1883 г., с. 26, бел. №3). Това е най-ранният документиран пример за това, че прабългарите наричат земята, в която живеят с термина Загора, което на техния език просто означава "област, провинция, земя, страна". Наложеното по-късно обяснение на термина Загора със славянския израз "нещо, което е зад планината, зад гората" представлява пример за необосновано славянизиране на прабългарски исторически термин. И днес словаците продължават да наричат областта Трансилвания - Загора с названието Загору, въпреки че липсва планина между тях и тази област. Интересно е, че в своя превод Патканов си позволява да замени оригиналния израз "Загора или Немските Българи" с "Германия" !! Това е друг пример за великоруски и славянистичен шовинизъм и заличаване на българското наследство.
            За обосноваване на твърдението "загора = област, провинция" се вземат пред вид новите данни за етническия произход на прабългарите, изразени накратко от Павел Георгиев: “в ираноезичието на част от прабългарите езиковеди и историци не се съмняват” (Георгиев, 2007: 192-205). Подобно мнение е изказвано и от проф. Богдан Филов, проф. Димитър Димитров, проф. Георги Бакалов, проф. Божидар Димитров, проф. Йордан Йорданов, доц. Цветелин Степанов, акад. Георги Марков, ст.н.с. Петър Добрев и мн. др.

Прабългарската дума ЗАГОРА - zaghra се среща и във формата zera (зера) като част от прабългарската титла zera tarkan. Според мнението на много съвременни изследователи, което аз споделям, тази титла означава „областен управител” – от zera „област” и tarkan - управител.

  За това, че българското название ЗАГОРА е носело оригиналното значение "област, провинция" говори и фактът, че във времето на Второто българско царство названието ЗАГОРА се явява име на централната област на държавата около столицата Търново. Примери за използване на названието Загора за земята около Търново има особено много в документите, уреждащи отношенията на Иван Александър (1331 -1371) с италианските градове. Съгласно [Поливянни, Д. И. Средновековният български град през XIII - XIV -ти век. Изд. Наука и изкуство. София, 1989, с. 96] ядрото на Втората българска държава - Северна България, наричано Загора, влизало в обширния домен на царското семейство, в който от своя страна съществували апанажи на най-близките царски роднини. Поради тази причина през средните векове името Загорье, Загора в литературата от италиански произход става много популярно (Куртев Д. Стара Загора. Бащино огнище. София, 1966, с. 17). Когато се казвало Загора, от всички се разбирало, че става дума за България. Стане ли дума за българин, веднага се споменавало – загорец или загорянин, а «загорски» означавало български. В една своя студия, озаглавена «Областното име Загорье или Загора в миналото и сега», българският историограф и географ проф. Атанас Иширков дори твърди, че в чуждата литература българските владетели се казвали «императори на Загора».

Вероятно като наследство от средновековното българско название Загора на земята около Търново идва по-късното (XIV - XVI в.) османо-турското название Сахра на административно-териториалната единица (нахия), обхващаща района на днешните Белоградчик, Димово, Грамада, Кула и Брегово. Освен споменатите до тук четири български области, наречени Загора, още две други области, разположени на различни места в земите на Първото българско царство носят названието Загора с което общият им брой става шест. Първата е областта Загора в днешен северен Епир – Гърция. Днес в тази област се добива минерална вода, която пие цяла Гърция и която се нарича "Загорихори", буквално „Областта Загора”. Втората област с такова название се е намирала около днешния град Мелник.

Обяснението за наличието на толкова голям брой (общо шест) названия от вида „Загора” върху етническото землище и територия на Първото и Второ българско царство  идва от семантиката на названието Загора (захра, зера) – то просто означава „област” и служи като белег, че върху посочения район се е запазил споменът за съществуването на административна провинция на българската държава. Названието Загора не е характерно за славянските земи, разположени извън територията на средновековна България. Това отхвърля неговата славянска етимология, въпреки че в късното средновековие то е пригодено и осмислено на основата на славянските езици като земя, разположена „зад планина”. Единствено на север от Загреб, Хърватско, има малка област наречена Zagore, чието название може да има славянски произход, но пред вид на иранския произход на част от прахърватите и това не е сигурно.

Прабългарската дума zera < zaghra има общ индоевропейски корен със средноиранското shahr, shehir, персийското sir, авестийското sairinam, гръцкото Χωρα, староанглиското shire, всички със значение "област, провинция, околия, град". В Англия от IX-ти век досега повечето административни области (околии, графства) се наричат shire (производно на shear=режа и share = дял, част), "парче земя". Примерно Bedfordshire, Berkshire, Buckinghamshire, Cambridgeshire, Derbyshire, Hampshire,  Nottinghamshire, Yorkshire. Персийската провинция Fars (133 000 км²) съдържа областите Студена област (Sard sir) и Топла област (Gard sir), където sir означава "област".

Най-вероятно, в оригинален вид прабългарският термин zera ще да е имал формата zaghra, близко до родственото иранско shahr, shehir (IV-VIII век), с леко предихателно "h", което очевидно е създавало проблеми на записвачите (съгласният звук "х" в иранските езици има 5 варианта). Формално, ЗАГОРА се получава без проблеми от zaghra и носи същото значение: zaghra - ЗАХРА-ЗАГРА-ЗАГОРА. В началните османо-турски летописи Добруджа е наричана по персийски Zahra-i-Dobrudca, т.е, Областта на Добротица, по името на последния й български владетел Добротица.

Посоченото по-горе неясно название от Крумовия надпис САРАКТ (в гръцкия текст σαρακτον) се приема за прабългарско. С. Младенов предлага тюркоезичен характер на САРАКТОН със значение: “стълб на ограда”, преносно “ограда", по-отвлечено "ограда, що обгръща държавата”.  Йордан Венедиктов предлага значението “войска”, изхождайки от разпространената сред народите от тюркската и монголската езикови групи иранска дума “чери” - “воин, войска”. Първоначално Бешевлиев приема значението “държава”, но в последствие се отказва и също възприема смисъла “войска”. 

В по-ново време се търси семантика извън кръга на тюрските езици (Рашев, 2007: 120-127). Анри Грегуар приема, че САРАКТОН е сгрешена форма на гръцкото carax, т. е “вал”, "защитно съоръжение".  Рашо Рашев допълва тезата на Анри Грегуар за САРАКТОН = "вал", като счита, че този вал може да бъде Еркесията.

Павел Георгиев излиза извън традиционното схващане за САРАКТОН като “граница, гранична или укрепена линия - вал” и предлага значението “погранична област” (Георгиев, 2007: 192-205). Според него са възможни и още няколко възможни обяснения: б) От гръцкото tessarakonta (четиридесет) се получава простонародното sarakonta, а от него може да се е получило и САРАКТ като мярка за дълбочината (40 мили) на въпросната “пригранична област” или на броя на укрепените градове в нея. в) САРАКТОН може да дойде от арменската дума “саротн” – “задгорие”, защото в района има населени арменци и сирийци от времето на император Константин V. г) САРАКТОН може да дойде от авестийското sairinam dahyunam – “римска територия”, в средноперсийски текствове – sarman dehan, а в гръцки документи -  sarames и да означава “римска земя, завоювана от българите”.

Според мене прабългарското название САРАКТ най-вероятно е друга форма на прабългарския термин zera < zaghra и има подобно значение - административна област, провинция. Дума, подобна на САРАКТ - zеrat („място, място за погребение”) е съществувала в езика на волжските българи. Тя е съхранена в по-късни (XIII-XIV-ти век) надгробни плочи на територията на бившата Волжска България, надписани на арабски и/или на новия за страната средноазиатски литературен тюрки (Мухаметшин, Хакимзянов, 1987: 143-158). В много случаи над надгробния надпис са поставяни нетюркските думи bälük, beluwik („надгробен надпис”, буквално „белег”), zеrat („място за погребение”) и много рядко тюркската дума bitik - "надпис". Думите bälük - "белег" и  zеrat - "място" вероятно са остатъци от езика на волжските българи и съответстват на прабългарските думи „белег” ( бhлhгъ) и САРАКТ. От своя страна, волжскобългарското zerat, и дунавскобългарското САРАКТ се получават от zera (zaghra) с помощта на изключително плодотворния суфикс "-ат", характерен за много индо-европейски езици (ирански, германски): zaghra + АТ = ЗАХРАТ - ЗАРАХТ - САРАКТ. За суфикса "-ат" виж авестийското haurva, haurvat (единен, цялостен, обединен) - haurvatat  (единство, цялост, integrität). 

Като имаме пред горните исторически обстоятелства можем закономерно да допуснем, че „сарактът” на Крум териториално съвпада с областта Загора (вариант I), още повече, че двете области – крумовия саракт и Загора съдържат едни и същи гранични градове – Берое и Дебелт. Напълно е възможно названието Сакар на планинското възвишение по южната граница на областта Загора също да произлиза от първоначалното название Zaghra - Загора.

Обр. 2. Областта Загора, присъединена от Тервел в 705 г. Карта в Български военен атлас. Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

По времето на българското Възраждане представата за историческата област Загора сред българската интелигенция и западната наука е съвпадала с вариант I. Това е отразено в един подробен доклад за Ески Загра (Стара Загора), написан през 1859 г. от френският учен-географ д-р С. Ф. Пойе до Географското дружество в Париж, в който се казва: "Ески Заара, на официален език Загра ел Атик („старата Загра” от арабски), произлиза от българската дума Задгора, оттатък планината; тя е била всъщност столица на територията, известна по-рано като Задгория, или край на планината, и княжеска резиденция по времето на българските царе; след завземането на тази провинция, турците я наричат Стара Заара, българите я именуват Железник, от желязо, което на славянски език изразява силата на това място, назовано град с железни врата. На около 2 км на височината на планината, издигаща се над Ески Заара се виждат руините на стария град, който турците и до днес наричат Демир Хан или Железният хан. В старо време Загория обхващала безкрайната равнина, простираща се от Ески Заара до бреговете на Черно море, към градовете Мембрия (Несебър)...." (Пойе, 1859).

Същите данни се привеждат и от доктор Емил Изамбер, извънреден професор в Медицинската академия и член на географското дружество в Париж в неговия Туристически пътеводител, издаден в 1861 и 1873 г. (Emile Isambert. ORIENT, Grece et Turquie d’Europe. Paris, 1861, 1873). В раздел IV на тази книга е отбелязано: „ ... Ески-Загра (на официален език Загра-ел-Атик, т.е., Стара Загора), изграден върху полукръг върху среден склон на Средна гора е административен център на мюдюрлюк с 17 000 жители (...). Местоположението на древния град, княжеска резиденция при кралете на България, се намира на около 2 км на една височина, на едно място, наричано днес от турците Демир-хан или Железен хан” (Янков Д., Св. Димитрова. Един нов източник за историята на Стара Загора и Казанлък. Известия на Старозагорския исторически музей, т. I, 1992, с. 123-126).

Това, че областта Загора се е разпростирала в границите на вариант I се подкрепя и от данните на Блазиус Хр. Мили, който пише, че след създаването на държавата от Аспарух, седемте славянски племена били пратени да защищават западната граница на държавата от аварите, а племето севери било пратено да охранява от византийците Беройските планини в юго-западната част на държавата (Телбизов, 1978). Макар и късно по време и засега единствено, това сведение категорично посочва българската принадлежност на района на град Берое още в първите години от създаването на аспаруховата държава.

 По-долу се представят исторически карти, в които границите на областта Загора са представени според вариант 1.

Обр. 3. Областта Загора, присъединена от Тервел в 705 г. Увеличен фрагмент от карта в Български военен атлас (обр. 2). Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

Обр. 4. Граници на България по времето на Аспарух, Тервел, Крум и Омуртаг. Показани са границите на областта Загора, присъединена при Тервел.

Обр. 5. Граници на България по времето на Аспарух и Тервел. Показана е границата на областта Загора, присъединена при Тервел.