Иван Танев Иванов

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

На въпроса кога за пръв път град Берое е включен в границите на България все още не е отговорено с увереност. Отговорът на този въпрос е свързан с проблема за границите на средновековната българска област Загора, по който също няма единодушие сред историците. На обр. 1 са показани двата най-често срещани варианта за тези граници, представени с единична линия (вариант I) и двойна линия (вариант II). Целта на тази статия е отново да се анаризират старите източници и да се представят нови доказателства в полза на вариант I за границите на областта Загора.

Обр. 1. Два варианта за определяне на границите на историческата област Загора. Вариант I  - единична линия по вала Еркесия. Вариант II – двойна линия. Ябълково –Милионе:  район прибавен към Загора след договора от 716 г.

1. Документални доказателства.

1.А. Доказателства на основата на топонима СИДЕРА.

За пръв път областта Загоре се споменава в известията на Георги Монах, повторени от Лъв Граматик, Георги Кедрин и Симеон Метафраст, където се описва помощта, която българската войска на Тервел оказва на Юстиниан II при възстановяването му на константинополския трон. По този повод през 705 г. между Византия и България се сключва мирен договор, според който на България се отстъпва областта Загора, разположена на юг от Стара планина, в Североизточна Тракия (Златарски, 1972: 65—70). Три години по-късно, според други източници, Юстиниан II се опитал да си възвърне областта, но бил разбит край Анхиало. Според по-късните известия на Теофан Изповедник (IX в.) през 716 г. между новия император Теодосий ІІІ (715 -717) и Тервел бил сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загора на българите се отстъпва още една част от Тракия, някъде на запад от областта Загора, до неизвестната засега „Милеона в Тракия”.

Липсват данни, описващи точните граници на Загора по времето на Тервел. По-късно, около средата и втората половина на VIII-ми век със сигурност Берое е във византийски ръце, което се доказва от посещението на византийската императрица Ирина в града през 784 г. Това обаче е период, през който българската държава е отслабена и губи няколко войни с Византия и не изключва възможността преди това град Берое да е бил в границите на България  като част от областта Загора или част от района около посочената Милеона.

След отблъскването на византийската агресия от 812-813 г. от Крум, град Берое е със сгурност в български ръце. В краткия Хамбарлийски надпис, посветен на тази война и намерен до с. Маломирово, Пловдивско се казва: “От Берое ... Дултроини е пръв за дясната страна ичиргу боилата Тук, а стратезите Вардан и Яни са нему подчинени. За лявата страна на моя сарат, (σαρατου) за Анхиало, Девелт, Созопол, Ранули е главатар Иратаис - боилът кавхан, а Кордил и Григора нему подчинени стратези”. Войната завършва с мирен договор от 816-817 г., установяващ границата между двете държави. Съгласно Сюлейманкьойския каменен надпис, границата е вървяла от град Дебелт към дн. Симеоновград по рова, наречен по-късно Еркесията и от там по стария римски военен път Ардзос – Пизос – Карасура  нагоре към Чирпанските възвишения (Георгиев, 1999: 131 – 140). Като най-достоверна датировка за построяването на рова се приема времето около сключването на мирния договор от 816-817 г. Местоположението на граничния вал е посочено на обр. 1, съгласно (Жеков, 2007).

Тази граница, въпреки че е установена по-късно, е силен аргумент в полза на вариант I за първоначалните граници на областта Загора от времето на Тервел. Историческите източници показват, че след победоносната война на Крум от 812 г. и мирния договор от 817 г. българската държава предприема широкомащабни действия, целящи защита и укрепване на района южно от Стара планина от Берое до морето като цяло, засилване на българското етническо присъствие в него и трайното му присъединяване към България.

На първо място тук се включва построяването на землен насип с ров от Дебелт до град Симеоновград на р. Марица, който описва цялата южна граница на посочения район. Това защитно съоръжение прилича на всички останали, многобройни прабългарски защитни землени укрепления от времето преди и след образуването на Първото българско царство.

На второ място, Теофан съобщава, че още през юни 812 г. по заповед на Крум византийското население от Дебелт и другите селища от този район било преселено в отвъддунавските владения на България, друга част бяга на юг. На тяхно място, в стратегическите пунктове на областта се заселват български колонисти. Разкопките в Несебър, Анхиало и Созопол разкриват мощни пластове от това време, наситени с керамика, характерна за прабългарите. И докато в Несебър и Созопол българите са били само част от многоезичното население, изцяло опразненият от ромеите Анхиало е бил населен с прабългари, които дали новото име на града, Тутхон — име, употребявано в българските ръкописи, включително и в преводите от гръцки до края на XIV век. Извесно е, че след разгрома на Авария, Крум преселва на юг от Стара планина (в областта Загора) авари, които са етнически родствени на прабългарите. В района на Хасекията са запазени прабългарски топоними: с. Ургури (осъвременено на с. Българи, угргури е истинското самоназвание на аварите – (Айбабин, 2006: 353; Залеская и др., 2006: 353), град Угреш и връх Уграш (угри - название на аварите, по-късно на унгарците), с. Заберново (сравни Заберган - предводител на кутригурите), Кладара, Мургатон, Багатур, Велека, лични и фамилни имена — Заберски (гр. Средец), Бърза (бактрийски *barza - висок,а), Цоко, Чавдар, Браян, родово име Белянови (Бимбелови) със спомен за преселване от Северна България в Странджа да охраняват границата „с гърците”, оригинален обичай всеки род да си има оброк (светец - покровител). Значително количество прабългарска керамика е открита на хълма Хисарлъка – Сливен и в крепостта Маркели. В Стара Загора са открити две прабългарски жилища и стена с руни и рисунки типични за прабългарите (Янков, 1979: 23-29).

За ранното завоюване и заселване на района на Берое от българите свидетелства византийският архиепископ на Охрид Теофилакт (XI-ти век). Той пише: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг (народ), още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога ... И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”.  Достоверността на този пасаж се доказва от факта за ранното заселване на прабългари в района на Бялград-Велека (дн. Берат), Битолското (Керамисийско) поле и района на Серес (Сяр). Заселването на Боруй и околните планини вероятно е станало след трайното присъединяване на този район към България съгласно договора от 817 г. и построяването на граничния земен вал по южната граница.

Тези данни показват, че тогавашната българска държава е гледала на района от Берое до Дебелт (областта Загора според вариант I) като на единно пространство и област със стратегическо значение за сигурността на държавата. Причината за това е очевидна – това пространство е предмостие, осигуряващо защита за проходите в централна и източна Стара планина, върху които се гради сигурността на българската държава от юг. Това обяснява настойчивостта, с която българските владетели от Тервел до Борис I настояват тази област да бъде включена към територията на България.

Втори основен и сигурен автор, който се споменава областта Загора е  Продължителят на Теофан, който съобщава, че зоната между т.н. Сидера и Девелт, наречена от българите Загора, е върната от Михаил III на княз Борис (852-888). В този текст става дума за територия, владяна от българите от времето на Крум, а може би от времето, когато Кардам нанася тежко поражение на византийските войски при крепостта Маркели през 795 г. След нашествието на византийците през 855—856 г. (или може би през кратката българо-византийска война през 863 г.) тази територия е отнета от България.  През 863 г. Борис се съгласява да приеме християнството, а доволният ромейски император върнал на България заграбената малко преди това от нея област „Загора от Сидера до Дебелт”.

В тези документи вече се очертават, макар и приблизително, границите на областта Загора. Според Продължителя на Теофан, това е площта между Сидера (в превод от гръцки „Желязна”) и Девелт, в старобългарските преводи на тези документи се казва от Железна до Велт. От подреждането Сидера-Дебелт следва, че за византийските хронисти топонимът Сидера е по-значителен, отколкото много известният в района римски и византийски град Дебелт. Единствените по-известни места от Дебелт в този район са градовете Филипопол и Берое, но първият се намира твърде на запад и очевидно извън областта Загора. На второ място, посочено е, че тази област е наречена от българите Загора, т.е названието Загора има български произход. На трето място, понеже названието на областта не се е променило от времето на Тервел до Борис I то може да се очаква, че и нейните граници поне приблизително са останали същите.

В научната литература са изказани множество противоречиви мнения относно местоположението и вида на поставения на челно място важен топоним - Сидера. Повечето изследователи търсят семантична връзка на посочения Сидера с някое от по-късните названия на проходи от този район. Най-рано, в издаваните в Русия "Български книжици" от 1841 г. Васил Априлов съпоставя топонима Сидера със Змейовския проход до съвременния му град Ески Загра (В. Койчева. Възрожденска Стара Загора. Изд. къща Кота. 2002, с. 5). Това твърдение има сериозни основания. Крепостните стени на Берое – Боруй, оградени отвън със земен ров са останали запазени в значителна степен до около 1900 г. и са наричани от местното население Хисар, Хисарлък, а жилищните квартали вътре в тази крепост - Демир Хисар, т.е., Желязна крепост, Железен град (Илков 1908, 4-10). На 2 км източно от града, на един висок връх, се намира крепост, пазеща прохода, наречена от турците Демир хан - Желязна врата, а от българите Римското кале. Най-старата улица в града, която е съединявала прохода с центъра на стария град Демир хисар, носи от тогава и досега българското име – ул. „Железни врата”.

В първите години от превземането на града, османските турци го наричат в данъчните документи с множество сходни имена: Загра – и- Атик хисар (Старата крепост на Загра) (Д. Илков, с. 1), Загралъ Ескиси (Старинна Загра), Ескиси Загора (Стара Загора). По-късно, през XVII в. се налага една единствена форма – Ески Загра (Стара Загра), което на турски се произнася Ески Зāра, Ески Заара. Основното първоначално название „Старата крепост на Загра” отразява факта, че векове наред градът е бил основна крепост в една обширна област, която от времето на Тервел се нарича с българското име Загора. По същото време на 30 км източно от Ески Заара се оформя нов град, който турците наричат Йени Загра - Нова Загора, което име също е образувано от името на областта. 

На тази основа българите от Ески Загра през 1848 г. наричат града Железник и това име се се настанява трайно в списания, вестници, книги, строителни и надгробни паметници, печати, лична кореспонденция (Величка Койчева. Възрожденска Стара Загора. Черти и образи. Изд. Кота. 2002., с. 6). В 1860 г. се открива читалище, наречено Железнишко. В периодичните издания от това време се срещат изразите „един железничанин”, „люде от Железник”, „съобщават ни от Железник” и т.н.

        На Народния църковен събор в Цариград през 1871 г. е прието предложението на хаджи Господин Славов, представител на българското население на град Ески Загра, името Железник да се замени със Стара Загора  (Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в XIX в. От хаджи Господин Славов. Стара Загора. 2008. ИН «Кота». с. 15). Неговото предложение се основава на вярването, че градът е опазил през турско време старото си име (Ески Загара, Загра Атик) защото в миналото е бил столица на българската област Загорка (Хронологическо описание на по-важните и забележителни събития в град Стара Загора в черковно, училищно и общонародно отношение в XIX в. От хаджи Господин Славов. Стара Загора. 2008. ИН «Кота». с. 23).

        В района на дн. Източна България в началото на XV век избухват въстания на местните мюсюлмански секти. Във връзка с военните действия между войските на централната османотурска власт и въстаниците са открити и публикувани много османотурски документи, които са обсъдени и публикувани от историците на РИМ - Стара Загора. Военните действия се водят основно в Лудогорието, в околностите на Одрин и в един трети район, който документите неизменно наричат "Загора" или "долината на Загора" (Янков Д.- РИМ Стара Загора. Стара Загора през I и II десетилетие на XV век. Изв. СЗИМ, 3, 2008, с. 197 - 203). Според този автор съществуват и други османски документи от първата половина на XV век, които отбелязват Загора като име на бившия град Боруй, днешния Стара Загора. Причините за това са повече от очевидни - Загора е старото българско название на района с център бившия Боруй. Неизвестно поради какви причини, местният историк Д. Янков търси друго обяснение и го намира в хипотезата, че по това време т.н. загорски епископ на Дебелт се премества в град Боруй, поради което турците нарекли и района на Боруй с новото название "Загора". Разбира се, това странно предположение и до днес не е доказано, няма и данни за преместване на центъра на дебелтската епископия в бившия Боруй, който по това време е населен на 100 % с турци.

В полза на вариант I говорят и данните на византийската хронистка Анна Комнина, която на няколко пъти споменава прохода Сидера. Според  (M. Gyoni, La premiere mention historique des vlaques des Monts Balkans, AA, 54, 1952 и сл.) Анна Комнина обозначава с названието Сидера навсякъде един и същи проход. В едно известие Анна Комнина описва въстанието на павликяните, заселени северно от Пловдив, и споменава топонима (Златарски,  1934:167-187). Това въстание е подкрепено от отряд печенези. Императорът Алексий I Комнин (1081 - 1118) изпраща войска начело с пълководеца Татикий, която се среща със съюзените войски на павликяни и печенези северно от Пловдив. След тридневно изчакване, печенезите побягнали. Татикий веднага се впуснал подире им, но безуспешно, защото варварите сполучили вече да преминат Сидера и да се прехвърлят отвъд планината. И в този, както и в горния документ Сидера не е град, а проход с течаща през него река, за който Анна Комнина отбелязва: , т. е. „една долина така се наричала”. Съдейки по мястото, гдето са ставали действията — недалеч северно или северо-източно от Пловдив и бързината с която варварите се изтеглили, В. Златарски (Златарски А., История, II, с. 187, бел. 1) предлага под Сидера да не се разбира Котленският проход, през който обикновено са навлизали печенезите в Южна България, а друг по-близък до Пловдив старопланински проход, например Змеевския проход до Стара Загора, през който преминава пълноводната река Бедечка и който също е известен като Демир капия.

Проходът Сидера се споменава от Анна Комнина и във връзка с войната през 1095 г. на император Алексий Комнин с нахлулите на юг от Зигос (Стара планина) кумани. В последното сражение между византийци и кумани, състояло се северно от Одрин в подножието на Сакар планина, куманите били обърнати в бягство, но били застигнати близо до прохода-долина Сидера. Там мозина от куманите били избити, но повечето  били пленени. А императорът, като прекарал цялата нощ на върха при Сидера, понеже било много студено, на разсъмване дошъл при Голое. Там останал едно денонощие след което заминал за столицата (Гръцки извори за българската история. том VIII. Съставил Михаил Войнов. Ред. Михаил Войнов, Василка Тъпкова-Заимова, Любомир Йончев. Издание на Българската академия на науките. София, 197, с. 112).

Горните две съобщения на Анна Комнина дават ценна информация и налагат условия и ограничения за възможното местонахождение на прохода Сидера. От всички възможни проходи в Стара планина и Средна гора, на тези условия отговаря само Змеевския проход до Стара Загора. На първо място този проход трябва да бъде много близо до Пловдив и Одрин. На това условие, съгласно В. Златарски отговаря Змеевския проход до Стара Загора. На второ място този проход трябва е долина, т.е, през него да тече река. Действително, през Змеевския проход тече пълноводната река Бедечка. На трето място, до прохода трябва да има връх, където императорът да се подслони през студената нощ след сражението с куманите. Действително, в самото начало на Змеевския проход стои височина, на чийто връх има останки от стара крепост, известна още от турско време като Римското кале. Вероятно на този връх и в тази крепост е прекарал студената нощ Алексий Комнин след битката с куманите. Змеевският проход отговаря и на още едно условие - императорът изминал разстоянието между върха до Сидера и селището Голое за един-два часа, което показва, че това селище Голое може да е било разположено в днешния квартал Голеш, на около 5 км източно от Стара Загора.

В района на Берое са намерени голям брой монети и печати от времето на династията на Комнините. Тези и данни, както и писмени съобщения са дали основание на историците от Старозагорския регионален музей да твърдят, че в първите десетилетия на византийското владичество в района на Берое е имало родово имение на византийските императори от династията Комнини. Някои от тези императори са резидирали продължително време тук, използвайки Боруй като своя втора столица. От тук през прохода Сидера те организирали походи на север срещу новите нашественици – печенеги и кумани. Най-вероятно това имение на Комнините е включвало и крепостта на посочения връх до Сидера, където Алексий прекарал студената нощ след битката с куманите.

Горното заключение на Васил Златарски за местоположението на Сидера е логично и убедително. На друго място обаче (Златарски, 1972: 65—68; Златарски., 1934: 170, 178—190, 242—246, 261—270, 300—302), коментирайки връщането на преди това завладяната от византийците област Загора на Борис I, той предлага съвсем друго значение и местоположение за Сидера, а именно днешния връх Демиркапу, един от западните върхове на Странджа планина, на север от Лозенград при с. Ковчаз. Т.е, “долината Сидера” става планински връх и от околносттите на Боруй “се премества” в южната част на Странджа.

Това второ предположение на В. Златарски е несъвместимо и с пояснението, което дава Продължителят на Теофан за връщането на Загора на Борис I. Това събитие е описано по следния начин: “А когато той (Борис) се обърнал към богопочитанието (императорката), стесняван от множеството на своя народ, пише до господарката (Теодора) за земя и я моли по-смело, понеже те са вече едно, а не две, свързани с вяра и неразривно приятелство, и обещава сам да се подчини и да сключи вечен ненарушим мир. Тя благосклонно го изслушала и (му) дала тогавашната празна земя между Сидера, понеже тая (т.е Сидера) служила тогава за граница между ромеите и тях (българите), до Девелт, която (земя) така също се наричала у тях Загора” (Златарски, 1971: 31).
        В приведения текст на Продължителя изрично е подчертано, че по времето, когато Загора била върната (863 г.), Сидера е служела като граница между ромеите и българите. На този важен факт обаче се обръща малко внимание. Ако Сидера наистина е бил разположен в Странджа, то по време на връщането на Загора той ще се е намирал дълбоко навътре във византийска територия, защото границата с българите е минавала по билото на Стара планина на около 200 км на север от Странджа. Следователно, Сидера не може да бъде пункт по южната, а трябва да е пункт по северната граница на областта Загора и, съгласно Ана Комнина, най-правдоподобно това е старопланинския проход – долина, разположен близо до Стара Загора.  За разлика от Змеевския проход, през останалите три прохода (Хаинбоазкия, Сливенския и Рижкия) не тече река и те отпадат като възможности да означават Сидера според описанието на Анна Комнина.
        Горната силно обоснована представа за Сидера обаче се оспорва от Константин Иречек (Иречек, 1878: 171) който приема, че Сидера съвпада с прохода Демир-капу („Желязна врата” от турски) при Сливен. Павел Шафарик (Šafařik, 1873: 190) мисли, че Сидерският проход съвпада с прохода Чалъкавак по пътя от Шумен за Карнобат. Според П. Георгиев под Сидера трябва да се разбира Веригава (Източна Стара планина) (Георгиев, 2007: 192-205). Други автори предлагат названието Сидера да се отъждестви с района на град Малък Самоков и прохода Демир капу в Странджа, богат на желязна руда, която липсва в района на Средна и Източна Стара планина.

 Локализирането на Сидера с местни проходи на основата само на езиковото съвпадения Сидера - Желязна - Демир капия, както прави Иречек е много несигурно пред вид на извънредно честата употреба на подобни названия на различни места в старите български земи. Т. Моллов изброява голям брой случаи, когато проходи, теснини и ждрела са наречени по този начин (Моллов, 1983). Според него в тези древни названия е вложена обща и не много ясна по произход идея, донесена може би от испериховите българи, за обозначаване на проходи, теснини и ждрела с имена от типа „Желязна врата”, калкирано на гръцки „Сидера”, по-късно преведено на турски като „Демир капу”. Това е напълно е възможно, защото названието „желязна врата” съответства на иранското dar bаnd (дервент), което буквално означава „свързана врата” но при иранците означава просто „проход, ждрело, планинска теснина”. Също така в ранното средновековие планинският проход в Средна Азия през който преминавал основният Път на коприната от Согдиана през Тохаристан и Индия се наричал Железни врата (Ртвеладзе, 2005). Г. С. Раковски, обяснявайки името на родния си Котел от думата "кът, кот" (обградено място от планини – котловина, проход) дава пример с името на  индийския град Котил до Делхи, намиращ се в проход наречен Железни врата.

1. Б. Доказателства на основата на споменатия в българо-византийския договор от 716 г. топоним МИЛЕОНЕ, намиращ се западно от Загора.

Този топоним предлага две възможности за локализиране на западната граница на областта Загора. Автор на първата хипотеза е чехът К. Иречек, известен с антибългарските си чувства, която цели да изкара българите агресори и да ги обвини в желание на превземат Цариград аще по времето на Тервел. Втората възможност е балансирана и исторически обоснована, изказана е най-напред от Хислинг (1958) и се подкрепя от много български и чуждестванни учени (В. Гюзелев, Ив. Дуйчев, П. Коледаров, К. Гагова и мн. др.).

Още преди 130 г. К. Иречек, а след него В. Златарски и В. Бешевлиев предлагат топонима Милеони (от гръцки „Ябълково”) да се отъждестви с група крепости и древни селища, разположени по Бакаджиците, Манастирските възвишения и в Сакар. Действително, в този район има няколко села с подобни имена: с. Ябълково в Сакар, селата Горно и Долно Ябълково в Странджа и Алмалий (в превод Ябълково) на турска територия. Тези автори фактически предлагат вариант II за границите на областта Загоре. При такива граници на Загора  топонимът Милеони действително ще се намира западно от нея, обаче самата форма и местоположение на така очертаната област са исторически нереални и неприемливи. Ако през 705 г. областта Загора е имала такова местоположение, това означава, че южната българска граница ще е минавала около дн. град Малък Самоков в Турция, което е недопустимо близо до византийската столица. За това няма никакви факти или исторически основания. Напротив, известно е, по времето на Първото българско царство районът на дн. Бургаски залив и Странджа са били основна тилова база на византийските войски за нападение на север, а българите са търсели сигурни опорни точки за отбрана.

Според втората хипотеза, подкрепяна от голям брой историци и картографи (виж фиг. 2-5), топонимът Милионе може да се отъждестви с върха-крепост, намиращ се между дн. села Ябълково и Преслав (дн. Сталево), Димитровградско (обр. 1). Това е връх (250 м) със стратегическо значение за наблюдение и защита, доминиращ над околната обширна равнина, в основите на който е минавал важният диагонален път Via militaris от Константинопол за Ниш и Белград. Местното население нарича върха Милионите (sic!) (Лещаков, 2008), а също и Големия Хисар. На върха е била разположена средновековна крепост, богата на значителни археологически паметници от епохата на неолита до кръстоносните походи. През турско време се е помнело, че на върха се намирал град Медо касаба (Медо град). Тази локализация на топонима е силен довод в полза на вариант I и се подкрепя от запазеното византийско название на крепостта - „Милионите”, от калкирането на това название в името на близкото турско селище Алмали (дн. Ябълково), както и от подходящото разположение на крепостта на около 20 км западно от областта Загора – вариант I. 

Според X. Кислинг (Н. J. Кisling. Beiträge zur Kenntnis Thraciens im 7. Jahrhundert. Wiesbaden. 1956, p. 20), Ив. Дуйчев (Iv. Dujčev: Südost-Forschungen, 17, 1958, p. 321; Idem, Medioevo bizantino-slavo, III, Altri saggi in storia, politica е letterata. Roma, 1975, p. 48—49), Петър Коледаров (Петър Коледаров. Политическа география на средновековната българска държава. Част I. От 681 до 1018 г. Отговорен редактор Васил Гюзелев. Издателство на Българска Академия на Науките. София 1979, с. 28-29), Васил Гюзелев (V. Gjuzelev, Forschungen zur Geschichte Thrakiens im Mittelalter. I. Beitrag zur Geschichte der Stadt Konstanteia, “Byzantinobulgarica”, 3, 1969, p. 163-164) и К. Гагова (K. Gagova, Bulgarian-Byzantine Border inThrace from the 7th to the 10th Century (Bulgaria to the South of the Haemus), “Bulgarian Historical Review”, 14, 1986, 1, p. 67-69) е по-правилно да се приеме, че днешното с. Ябълково (на турски — Алмали, в Хасковския окръг, на десния бряг на р. Марица и на около 30 км западно от Констанция, дн. гр. Марица) е средновековното селище, което се споменава в Теофановата хроника по казания повод и може да се изведе с това значение на „Милеона”.

Това твърдение се възприема и в чужбина от съвременни румънски и гръцки учени: Bulgaria acquired the region between the Balkan Mountains and Burgas (Zagora) in 705 as a reward for the help given by Tervel to Justinian II to regain thepower. The treaty of 717 specified that the frontier was between Mileone (Jabalkovo, reg. Haskovo) and Emona; the cities Anchialos (Pomorie), Mesembria (Nesebăr) and Develtos (Burgas) remained in the Byzantine Empire. The lost positions were recovered during the wars of Constantine V. After the victory of Markellai (Krumovo, 7 km west of Karnobat) of 756, the empire advanced to the Balkan range. Thefollowing wars until 775 strengthened the new frontier, extended in 784 up to Anchialos and Mesembria, but the Bulgarian victories of 792 and 796 established the old frontier of 717, and led to the conquest of Varna (Alexandru Madgearu. The Byzantine Expansion in the Black Sea Area. Review of military history. Romanian-Hellenic special issue. 2008, pp. 22 - 31).

2. Археологически доказателства в полза на вариант I.

        В 2005 г. беше разкрит уникален езически гроб с погребални предмети от злато и бронз в село Гледачево, община Раднево. Касае се за знатно погребение на мъж и три деца от прабългарски произход. Намерените златни висулки, медальон и типичният бронзов обков за колани показват, че тук са били положени представители на знатен род. Коланните гарнитури от погребението на прабългари при с. Гледачево са аналогични на украсите от групата „Врап – Велино”. Изделия в същия стил са известни от Велино, Преслав, Каменово, Варна, гробните комплекси от Дивдядово и Кабиюк (Р. Рашев. Българската езическа култура VII-IX в., С., 2008., 156-157;  M. Даскалов, М. Тонкова. Ранносредновековен колективен гроб със сребърни коланни гарнитури от Гледачево, Радневско, Археология, 2010, 3-4, 78 - 102.; Ст. Станилов. Художественият метал на българското ханство на Дунав (7-9 век), С.,2006 г., 90-142). Златната висулка и копчета намират паралел в Малая Перешчепина и Ясиново в Украйна (Даскалов, Тонкова 2010, 93-95). Комплексът принадлежи на колективен гроб, с ясно изразени прабългарски езически практики, срещани в некрополите на Североизточна България (Даскалов, Тонкова 2010, 84). Гробният комплекс от Гледачево категорично няма нищо общо с погребалните практики на християнското (местно) население на Византия. Същевременно се налага изводът, че по-голямата част от коланните гарнитури нямат аналогии извън Балканския полуостров (България и Албания) (Даскалов, Тонкова 2010, 93). Датата му се поставя в края на VII -началото на VIII в. или началото на VIII в. (Даскалов, Тонкова, 2010, 96; Daim 2000, Abb.112). Тази датировка съвпада с териториалното разширение на Първата българска държава на юг от Балкана в началото на VIII в., когато към нея е присъединена областта Загоре (Грозданова, Г. С. Населението на Южна България VI-IX в. (по археологически данни). Дисертация за присъждане на научната и образователна степен „доктор”. София, 2011, с. 163-164).

От 1869 г. до 1873 г. в землището на  дн. димитровградски села Сталево и Алмали (дн. Ябълково) се строи Барон-Хиршовата железница от Одрин до Белово. През есента на 1870 г. в с. Алмали пристига бригада от чешки и полски инженери - Георги Прошек, Антон Пелц, Свобода, проф. Острава и др. (Петър Петров. Сп. „Читалище”, бр. 7, стр. 32-33, 1971 г.). При строежа на ж.п. трасето инженер Антон Пелц обърнал особено внимание на този Хасар-град. Той е написал първата студия за Родопите, публикувана на немски и чешки. Дал ценни сведения на картографската къща "Киперт" за поправяне на данните в тази част на Маришка Тракия. При вадене на камъни за нуждите на железопътната линия, върху северната страна на върха Хисар той се натъкнал на щерни и особени каменни постройки от големи, груби блокове (прабългарски квадри ?), както и на грубо изработени, дълбати знаци по тях (прабългарски руни?). Много от тези блокове били използвани като материал при строежа на ж.п. линията и гарите, други били натоварени на железницата и изпратени неизвестно къде (А. Д. Ралов. Медо – градъ. в-к "Борисовградско ехо",  бр. 33 от 22 май 1926 г.; ОДА - Хасково, Архив на Александър Ралов). Тези данни показват, че вероятно след като в 716 г. българите присъедининяват без война върха Големия Хисар (Милионите, Медо касаба) до Димитровград, те започват да го укрепват с типичния за тях начин на строеж - каменни квадри с врязани по тях знаци.

2.       

            3. Етимологични доказателства.

Могат да се посочат огромен брой примери, че след превземането на Мала Азия и Балканите, османските турци са възприели във видоизменен вид множество стари местни названия. Едно от тях е Загора, променено от тях на Загра, Захра. Например, в кааза Търново е имало нахия Захра, съответстваща на областта Загора от времето на II-то българско царство. В тази нахия е влизал днешния град Полски тръмбеш под името Търъмбеш-и сахра, което значи "Загорски Тръмбеш", неправилно преведено на "Полски Тръмбеш". За привържениците на вариант I късносредновековното название Загоре на полето около градовете Стара и Нова Загора, както и появата на топонимите Ески Загра (Стара Загора) и Ени Загра (Нова Загора) в началото на турското владичество представляват силен довод в полза на тяхната правота. Обратно, привържениците на К. Иречек са принудени (вероятно с неохота) да пренебрегнат естествената историческа приемственост Загора – Загра - Загоре и да търсят други източници за появата на названията Загра, Загоре, Ески Загра, Ени Загра. Тези етимологични опити са толкова изкуствени и неубедителни, че не си струва да се преповтарят тук. Обратно, няма нищо по-естествено от това, че след като земята около Стара и Нова Загора се е наричала Загора през времето от Тервел до Самуил (а може би и по-късно), след XIV-ти век да се нарича Загра, Захра, Загоре, а множество градове и села в нея да имат имена производни на това название.

В турските градски „седжили”, които изгорели във времето на Освободителната война, град Стара Загора бил наречен Загра-и-Ески Хисар (Илков, 2004: 20). Този, по същество персийски изафетен израз, преведен на български, означава „Старокрепостна Загра”. Загра, това е областта Загора. 

В далечното минало в района на днешна Стара Загора се произвежда пшеницата носеща името „загария” и пшеничният хляб „цагар”. Тези названия вероятно  произлизат от раннобългарското название на района около Стара Загора – Загора и също подкрепят вариант I за границите на Загора.

3.        4. Семантични доказателства.

По-надолу се обосновава нашето твърдение за прабългарския произход и значение на раннобългарското название Загора, както и за причините то да се среща и на други места от ранното историческо землище на българите. Най-ранното прабългарско название Загора се среща в известния ранноарменски Географски атлас на света (Ашхарацуйц), написан от Анания Ширакаци (610 - 685 г.). Това название се отнася за историческата област западно от Карпатите, известна с ранното си латинско си название Трансилвания (IV в.) и с късното си славянско име Седмоградско (XII в.), по-късно преведено на немски от късносредновековните немски заселници. Тази област е заселена с прабългари и германски племена в периода между Хунската и Аварската държава (началото на V в. - средата на VI в.), поради което Ананий Ширакаци нарича тези прабългари "немски българи". По сведения на П. Дякон и Фредегарий, в началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд в северните част на Загурия, т.е., Трансилвания.

Ашхарацуйц е издаден за пръв път в Марсилия в 1683 г. През 1736 г. книгата е преведена на латински от братята Уистон под заглавие «Mosis Chorenensis Geographia». В 1819 г. известният арменист Сен-Мартен (Vivien de St. Martin, Вивиен де Сен Мартен - президент на френското географско дружество) превежда оригиналния трактат и го издава като специална част от своя труд Mémoires sur ľArménie (Paris, 1819, стр. 301—394), озаглавена Mémoire sur ľépoque de la composition de la Géographie attribuée à Moyse de Khoren, т.е., «Мемоари върху епохата, когато е създадена Географията, приписвана на Мойсей от Кхорен». Още по-късно Ашхарацуйц е преведена на руски от К. П. Патканов и става широко известна и цитирана в България, защото в частта си за Азиатска Сарматия съдържа имената на някои прабългарски племена на север от Кавказ. Много по-малко известна е тази част от Ашхарацуйц, в която се поясняват границите на Европейска Сарматия! В Ашхарацуйц най-важните исторически области в тогавашна Европа се поясняват като се започва винаги от запад на изток. В оригиналните преводи на братята Уистон и на Сен-Мартен пише следното за разположението на Европейска Сарматия: "Европейска Сарматия лежи на изток от Загурия, или от Немските Българи, продължава до Северния Океан, до Неизвестната земя, наричана Палах и до планината Рипия (‛Ρίπαια), от която изтича река Тонавис (Τάναϊς). Сарматия включва в себе си няколко провинции, една от тях е христианска, полуостров Херсонез Таврический, и много езически. В Сармантия има 5 планини, 13 реки, неголямо езеро и 2 острова. Там се намират и две капища, едно от които се нарича Александровско (ι ’Αλεξάνδρου βωμοί), а другото Кесарево (ι Κάισαρος βωμοί) (Патканов К., Изъ новаго списка географiи приписываемой Моисею Хоренскому, ж. МНП, г. CCXXVII,СПб., 1883 г., с. 26, бел. №3). Това е най-ранният документиран пример за това, че прабългарите наричат земята, в която живеят с термина Загора, което на техния език просто означава "област, провинция, земя, страна". Наложеното по-късно обяснение на термина Загора със славянския израз "нещо, което е зад планината, зад гората" представлява пример за необосновано славянизиране на прабългарски исторически термин. И днес словаците продължават да наричат областта Трансилвания - Загора с названието Загору, въпреки че липсва планина между тях и тази област. Интересно е, че в своя превод Патканов си позволява да замени оригиналния израз "Загора или Немските Българи" с "Германия" !! Това е друг пример за великоруски и славянистичен шовинизъм и заличаване на българското наследство.
            За обосноваване на твърдението "загора = област, провинция" се вземат пред вид новите данни за етническия произход на прабългарите, изразени накратко от Павел Георгиев: “в ираноезичието на част от прабългарите езиковеди и историци не се съмняват” (Георгиев, 2007: 192-205). Подобно мнение е изказвано и от проф. Богдан Филов, проф. Димитър Димитров, проф. Георги Бакалов, проф. Божидар Димитров, проф. Йордан Йорданов, доц. Цветелин Степанов, акад. Георги Марков, ст.н.с. Петър Добрев и мн. др.

Прабългарската дума ЗАГОРА - zaghra се среща и във формата zera (зера) като част от прабългарската титла zera tarkan. Според мнението на много съвременни изследователи, което аз споделям, тази титла означава „областен управител” – от zera „област” и tarkan - управител.

За това, че българското название ЗАГОРА е носело оригиналното значение "област, провинция" говори и фактът, че във времето на Второто българско царство названието ЗАГОРА се явява име на централната област на държавата около столицата Търново. Примери за използване на названието Загора за земята около Търново има особено много в документите, уреждащи отношенията на Иван Александър (1331 -1371) с италианските градове. Съгласно [Поливянни, Д. И. Средновековният български град през XIII - XIV -ти век. Изд. Наука и изкуство. София, 1989, с. 96] ядрото на Втората българска държава - Северна България, наричано Загора, влизало в обширния домен на царското семейство, в който от своя страна съществували апанажи на най-близките царски роднини. Цар Иван Александър (1331 -1371) дава грамота на Венецианската република, в която пише: “…..Клетва и договор на господин Александър – цар на Загора или България с Веницианската сеньория от 1346 г.”. В друга грамота четем : “….господин императора на Загора Александър……”. Грамотата, дадена в Никопол на 4 октомври 1352 год. на венецианския дож Андреа Дандало, е завършвала с подписа на самия цар Александър на български език:  “+ Иван Александър, цар на всички българи и гърци +”. В регестите и индексите към документа този подпис е обяснен така: “Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски…”. В тези примери ЗАГОРА сигурно има смисъл на "област на България", "част от България", защото по това време владенията на българските царе са обхващали само малка част от общото землище, където е живеел българския народ. Поради тази причина през средните векове името Загорье, Загора в литературата от италиански произход става много популярно (Куртев Д. Стара Загора. Бащино огнище. София, 1966, с. 17). Когато се казвало Загора, от всички се разбирало, че става дума за България. Стане ли дума за българин, веднага се споменавало – загорец или загорянин, а «загорски» означавало български. В една своя студия, озаглавена «Областното име Загорье или Загора в миналото и сега», българският историограф и географ проф. Атанас Иширков дори твърди, че в чуждата литература българските владетели се казвали «императори на Загора».

Вероятно като наследство от средновековното българско название Загора на земята около Търново идва по-късното (XIV - XVI в.) османо-турското название Сахра на административно-териториалната единица, обхващаща района северно от Велико Търново - нахия Сахра, кааза Търново. Центърът на нахия Сахра е бил град Тарамбеш-и Сахра, т.е., Загорски Тръмбеш, неправилно преведено днес като "Полски Тръмбеш".

По същата причина и районът на днешните градове Белоградчик, Димово, Грамада, Кула и Брегово се е наричал нахия Сахра. Освен споменатите до тук четири български области, наречени Загора, още две други области, разположени на различни места в земите на Първото българско царство носят названието Загора с което общият им брой става шест. Първата е областта Загора в днешен северен Епир – Гърция. Днес в тази област се добива минерална вода, която пие цяла Гърция и която се нарича "Загорихори", буквално „Областта Загора”. Втората област с такова название се е намирала около днешния град Мелник.

    Село Сахране, Казанлъшко, през турско време се е наричало Сахра, което вероятно идва от названието на областта Загора. Има твърдения, че това име, както и името на Стара Загора идва от арабската дума Сахра, предадена през османо-турски, която уж означавала "поле, равнина". Всъщност, арабското "сакхра" (صَخْرَة - ṣaḵra) означава "камък, скала", от тук Сахара означава "пустиня, пълна със камъни и скали" и няма нищо общо с плодородното Загоре.

За това, че не само части от България са наричани Загора, но и части от Сърбия и самата Сърбия са наричани Загора свидетелства сръбското списание „Новине Београдског читалишта. Нова сериjа. Броj 6. Изд. Библиотека града Београда. Фебруар 2006” (обр. 2). На стр. 3 в него се казва, че през втората половина на XII-ти век държавата Сърбия се е наричала още и Загора: „Дукљанин из Бара (друга половина XII века). У пољу Далми (Дувањском). ... Желео  је још краљ (Светопелек) да се у његово време опомену и сете или попишу границе и међе свих области и предела краљевства његовог, да би свака од области и предела знала и познавала своје међе и границе. (...) А Србију која се зове и Загорје, на две подели области: једну од велике реке Дрине према западној страни до Горе Борове, коју и Босном назва; а друга од исте реке Дрине према источној страни до Лаба и Скадарског језера, коју Рашком назва. По-надолу, в същия брой на списанието се казва, че и самата Рашка се е наричала „Сръбска Загора”. На стр.5 под заглавие „Наликовах да сам туђин своме родитељу и браћи” се предава кратка летописна бележка от т.н. СТАРАЦ СИМЕОН (друга половина XII – почетак XIII века). В края на бележката се пояснява, че: Старац Симеон, писац из Српског Загорја (Рашке), који је преписивао једно јеванђеље за време изгнанства Стефановог и владавине Вуканове (Вукове). Тако је то тзв. Вуканово јеванђеље до вршено 1202–1203. године.

Обр. 2. Част от съвременен сръбски документ, в който средновековна Сърбия се нарича Загора, а източната част на Сърбия, областта Рашка се нарича "Сръбска Загора".

Причината за това, че областта Рашка носи названието Сръбска Загора е факта, че преди да стане сръбска, областта Рашка е била 180 години част от Първото българско царство по времето на Персиян, Симеон, Петър и Самуил. Тогава тя е била наречена Загора, а по-късно сърбите я наричат "Сръбска Загора" (обр. 2). С това се подчертава факта, че тази област дълго време е била българска и е носела българско име. След това тя става сръбска територия, но запазва името си - Загора. Самата Сърбия по времето на Симеон и Самуил също е част от българската държава и вероятно е била наречена Загора, т.е. "новоприсъединена област".

Обяснението за наличието на толкова голям брой (общо осем) названия от вида „Загора” върху етническото землище и територия на Първото и Второ българско царство идва от семантиката на названието Загора (захра, зера) – то просто означава „област” и служи като белег, че върху посочения район се е запазил споменът за съществуването на административна провинция на българската държава. Названието Загора не е характерно за славянските земи, разположени извън територията на средновековна България. Това отхвърля неговата славянска етимология, въпреки че в късното средновековие то е пригодено и осмислено на основата на славянските езици като земя, разположена „зад планина”. Единствено на север от Загреб, Хърватско, има малка област наречена Zagore, чието название може да има славянски произход, но пред вид на иранския произход на част от прахърватите и това не е сигурно.

Прабългарската дума zera < zaghra има общ индоевропейски корен със средноиранското shahr, shehir, персийското sir, авестийското sairinam, гръцкото Χωρα, староанглиското shire, всички със значение "област, провинция, околия, град". В Англия от IX-ти век досега повечето административни области (околии, графства) се наричат shire (производно на shear=режа и share = дял, част), "парче земя". Примерно Bedfordshire, Berkshire, Buckinghamshire, Cambridgeshire, Derbyshire, Hampshire,  Nottinghamshire, Yorkshire. Персийската провинция Fars (133 000 км²) съдържа областите Студена област (Sard sir) и Топла област (Gard sir), където sir означава "област".

Най-вероятно, в оригинален вид прабългарският термин zera ще да е имал формата zaghra, близко до родственото иранско shahr, shehir (IV-VIII век), с леко предихателно "h", което очевидно е създавало проблеми на записвачите (съгласният звук "х" в иранските езици има 5 варианта). Формално, ЗАГОРА се получава без проблеми от zaghra и носи същото значение: zaghra - ЗАХРА-ЗАГРА-ЗАГОРА. В началните османо-турски летописи Добруджа е наричана по персийски Zahra-i-Dobrudca, т.е, Областта на Добротица, по името на последния й български владетел Добротица.

Обр. 2. Областта Загора, присъединена от Тервел в 705 г. Карта в Български военен атлас. Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

По времето на българското Възраждане представата за историческата област Загора сред българската интелигенция и западната наука е съвпадала с вариант I. Това е отразено в един подробен доклад за Ески Загра (Стара Загора), написан през 1859 г. от френският учен-географ д-р С. Ф. Пойе до Географското дружество в Париж, в който се казва: "Ески Заара, на официален език Загра ел Атик („старата Загра” от арабски), произлиза от българската дума Задгора, оттатък планината; тя е била всъщност столица на територията, известна по-рано като Задгория, или край на планината, и княжеска резиденция по времето на българските царе; след завземането на тази провинция, турците я наричат Стара Заара, българите я именуват Железник, от желязо, което на славянски език изразява силата на това място, назовано град с железни врата. На около 2 км на височината на планината, издигаща се над Ески Заара се виждат руините на стария град, който турците и до днес наричат Демир Хан или Железният хан. В старо време Загория обхващала безкрайната равнина, простираща се от Ески Заара до бреговете на Черно море, към градовете Мембрия (Несебър)...." (Пойе, 1859).

Същите данни се привеждат и от доктор Емил Изамбер, извънреден професор в Медицинската академия и член на географското дружество в Париж в неговия Туристически пътеводител, издаден в 1861 и 1873 г. (Emile Isambert. ORIENT, Grece et Turquie d’Europe. Paris, 1861, 1873). В раздел IV на тази книга е отбелязано: „ ... Ески-Загра (на официален език Загра-ел-Атик, т.е., Стара Загора), изграден върху полукръг върху среден склон на Средна гора е административен център на мюдюрлюк с 17 000 жители (...). Местоположението на древния град, княжеска резиденция при кралете на България, се намира на около 2 км на една височина, на едно място, наричано днес от турците Демир-хан или Железен хан” (Янков Д., Св. Димитрова. Един нов източник за историята на Стара Загора и Казанлък. Известия на Старозагорския исторически музей, т. I, 1992, с. 123-126).

Това, че областта Загора се е разпростирала в границите на вариант I се подкрепя и от данните на Блазиус Хр. Мили, който пише, че след създаването на държавата от Аспарух, седемте славянски племена били пратени да защищават западната граница на държавата от аварите, а племето севери било пратено да охранява от византийците Беройските планини в юго-западната част на държавата (Телбизов, 1978). Макар и късно по време и засега единствено, това сведение категорично посочва българската принадлежност на района на град Берое още в първите години от създаването на аспаруховата държава.

 По-долу се представят исторически карти, в които границите на областта Загора са представени според вариант 1.

Обр. 3. Областта Загора, присъединена от Тервел в 705 г. Увеличен фрагмент от карта в Български военен атлас (обр. 2). Военно издателство. КАБ – Главно управление по геодезия, картография и кадастър. Комплексен институт за проучване и проектиране по картография. 1979. Главен редактор инж. И. Стефанов.

Обр. 4. Граници на България по времето на Аспарух, Тервел, Крум и Омуртаг. Показани са границите на областта Загора, присъединена при Тервел.

Обр. 5. Граници на България по времето на Аспарух и Тервел. Показана е границата на областта Загора, присъединена при Тервел.