За кланетата в Стара Загора, за разлика от тези извършени по време на Априлското въстание се знае твърде малко. Дори в многотомната История на България тези събития са споменати съвсем бегло. В повечето други исторически източници за този период, историята за клането в града не се казва нищо, сякаш архивите са изчезнали и нечия невидима ръка е изтрила тази трагична част от българската история (Обр. 1). Единствените що годе свестни нови източници за юли 1877 г. са от сборника на Донка Йотова „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане”. Сборникът е съставен от автентични документи и свидетелства от онова време. Освен това в него са събрани ценни материали от книгите:

1. „Княжество България в историческо, географско и етнографическо отношение”. Г. Димитров. Том 3-ти на „Руско-турската освободителна война”, 1899г.

2. „Възпоминания от разбърканите времена”, 1885г. от Даскал Петър Иванов.

3. „Принос към историята на град Стара Загора”, 1908г. от Димитър Илков.

И трите книги заедно със сборника на Йотова са библиотечна рядкост и са запазени само отделни техни екзлемпляри. Тези книги, в които са поместени свидетелствата на много очевидци, ни дават точната картина за кланетата в Стара Загора, както и за извършителите им.

Обр. 1. Скромната костница (мавзолей) на убитите в Старозагорското клане на 19 VII 1877 г. (в ляво горе) е построена не от държавата, общината или някоя партия, от един скромен старозагорски свещеник на мястото, където турците заравят труповете на убитите християни. След около 25 г. дъждовните порои случайно разкриват костите. Пред костницата има един малък паметник, построен с парите на, кого мислите? ... държавата, областта, общината ..., не, с парите на еснафа на старозагорските метачи и чистачи на улиците. Вътре в костницата, на западната й стена е имало шкаф, пълен с кости и черепи на убитите (в дясно на снимката). Шкафът и костите обаче изчезват към края на комунистическото управление в Стара Загора. В момента т.н. Костница представлява една съвършенно празна стая. Подобна костница е имало и в камбанарията на църквата "Света Троица", която също изчезва. Голямо количество кости на убитите са съхранявани и в подземията на стария Районен музей на Стара Загора, които също изчезват. Най-вероятно изчезналите кости са насипани като сгурия, чакъл или трошляк в основите на новопостроения т.н. Мемориален комплекс "Бранителите на Стара Загора", открит на 31 юли 1977 г., там където се издигат фигурите на 6-те опълченци. Това място се нарича "крипта на загиналите в сражението войници и опълченци".

(снимката е от архива на Д. Йотова)

        Лятото на 1877г. Руско-турската война е в разгара си. След няколко локални сражения руските войски освободили някои градове в С.България и преминали през Стара планина през прохода Хаинбоаз. Благодарение на внезапността си, Предният отряд успял да освободи Казанлък и Стара Загора. След този успех, настъпил обрат в турското върховно командване. Взето е решение за спешното прехвърляне армията на Сюлейман паша / 48 000 души, 700 черкези/ от Северна Албания в Дедеагач с помоща на английски параходи. В спешен порядък турските войски са прехвърление в Дедеагач и започват съсредоточаването си около Търново Сеймен /сега Симеоновград/ и Кара бунар /сега Гълъбово/. Направлението на ударът е с посока Стара Загора. Към армията на Сюлейман паша се присъединяват войските на Халюси паша от Чирпан / 7 батальона, 150 конни черкези и една планинска батарея./ и тези на Реуф паша /15 батальона, 330 конни черкези една полева и една планинска батарея. Именно тези части извършват едно от най-масовото военно престъпление по време на войната, избивайки по-голямата част от цивилното население на Раднево (4000 души) Стара Загора (14 500 души), с. Любенова махала (1000 души), Нова Загора и селищата в този регион.

Първите сведения за клането на българи в селата на юг от Стара Загора започнали да пристигат към средата на месец юли 1877г.:

„....На 12-ти започнали да пристигат от селата мъже, жени и деца, голи и боси, между които имало пълни коли с ранени. Ранените били оставени в училището, а здравите настанили по къщите. Те разказвали, че башибозуци и черкези нападнали селата, убивайки кой където сварят; грабили, безчестили и селата на огън предавали. А пък самите граждани от височините на града започнали да виждат дима и пламъка от горящите села. Скръбни и неприятни слухове започнали да се носят този ден из града....”

„.....На 16-ти градът започнал да се пълни още повече със селяни. Те разказвали, че по полето се търкаляли мъртви тела, рязани и дупчени, и вонята била нетърпима. Слухът за ужасното клане в село Гюнелийска махала /дн.Любенова махала/ още на сутринта се разнесъл из целия град.... Село Дълбоки било запалено от черкезите, където избили много хора......”

Очевидно тези действия били извършени от предните отряди на башибозуци, или т.нар. „акънджии” от армията на Сюлейман паша, следвани от редовната войска, съгласно тактиката на турците. Същинските разрушения и кланета започнали след пристигането на основната армия, която изтласкала малобройните руски и казашки части от около 5 000 души, заедно с 800-900 души опълченци. Все пак с много героизъм тези хора успели да задържат два дни настъпващата огромна турска армия и дали възможност на една част от цивилното население и бежанци от селата да се изтеглят в посока към Казанлък. По бежанската колона от мъже, жени, деца, граждани и селяни, натоварени с багаж, от турските къщи стреляли и убили много хора.

Скоро след това черкезки отряди на коне, водени от Дай Ахмед през Аязмото отрязали пътя на бежанците към Казанлък и тези, които не успели да избягат от града, били вече обречени, тъй като попаднали във властта на нахлуващите от всички страни турски войници. Тук е мястото да се отбележи, че в щаба на Сюлейман паша се намирал и англичанинът Юлий Викед, който изпълнявал особени функции – бил агент на английското правителство и лице за връзка с него.

След като преградили пътя към Казанлък, черкезите на Дай Ахмед достигнали до местността „Кулов вир” в прохода и избили много хора. При воденицата „Башовите” избили около 50-60 души граждани и селяни. После пристигнали и още черкези, които избили стотици хора в теснините на това място.

За същото събитие Димитър Илков разказва:

„....Към залез слънце /19.07.1877г., стар стил/ черкезите пресекли пътя на бежанците при южното гърло на боаза и веригата към Казанлък се прекъснала моментално. Тогава настанала страшна касапницата около подножията на Аязмо баир. Шопорите и коритата на башбунарските чешми се оплискали с човешки кърви и вадичката, образувана от тези чешми, потекла към река Бедечка, червена като огън. Полянките в тази местност, доскоро зелени и приятни, заринали с глави, нозе, ръце и обезобразени трупове на деца, майки, родители, юноши и старци....”

Градът бил запален от турската артилерия и башибозуците; подпалили се спиртните складове на старозагорските ракиджии, които избухнали. В същото време по улиците и къщите на Стара Загора се „загнездил пъкълът”, по думите на Димитър Илков.:

„....Старозагорските мохамедани посрещнали войските на Сюлейман паша с радост. Те се сдружили с черкезите и башибозуците още на 19.07. върху беззащитното българско население да го изтребват, мъчат, безчестят и обират. Малките пеленачета намушквали на ятаганите си и ги подавали така на майките им, когато те се противели да се предадат доброволно на безчестието. Всички български мъже останали в града, били изклани безмилостно до един, започвайки от най-невинното сукалче, дори до престарелия стогодишник. Нищо не било пощадено, нищо не трябвало да остане. Останали недокоснати само евреите, които изкупили живота си с пари, с осрамяването на своите жени и дъщери и с шпионските си услуги, които оказвали на турците непрекъснато и след отминаване на опасността...”

Според свидетелствата на проф. Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър от Стара Загора, наред с турците в кланетата участвали чирпанските кърджалии и циганите.

Затваряйки обръча около Стара Загора, турските войски нахлули в града и започнали невиждани кланета и насилия, пред които Батак бледнее!.... Самият Юлий Викед разказва:

„....Аз не съм в състояние да опиша ужасите на сцените, на които за мое нещастие съм бил донякъде свидетел – очевидец и сега даже, като си припомня за тях, кръвта ми замръзва в жилите. На нещастния град Стара Загора налетели не човеци, а като че ли били някои бесни дяволи. В плен никого не взимали, а всеки, без разлика, с байонета пробождали, ил ис ятаган посичали и на повечето от ранените глави отрязвали. Болни, жени, деца, старци и всичко, що дишаше живот, без милост убивали, или в пламъците на горящи къщи хвърляли. Башибозуците, които дойдоха със Сюлейман паша от Албания, върлуваха и беснееха по-страшно от самите дяволи; те убиваха без ни най-малка причина всекиго, само и само да наситят своята страст. Офицерите, ако би могло да се употреби такова наказание за албанските или други такива нередовни войски на падишаха, бяха изгубили всякаква власт над побеснелите и преспокойно гледаха, докато се наситят....”

Тук Юлий Викед, макар привидно да се възмущава от действията на турците, се опитва да прехвърли вината за кланетата, изстъпленията и погромите изцяло върху нередовната турска войска /албанци, черкези и башибозук/, което е явна лъжа. Знаем, че тази войска сравнително малобройна /около 800 -1 000 души/, не е могла самостоятелно и в кратък срок да избие близо 15 000 души, число, което според мен е силно занижено, като се има в предвид, че голяма част от населението на Стара Загора не е успяло да избяга, а в града също е имало и около 40 000 бежанци от Чирпанско, Нова Загора и селата в областта.

Това, което пропуска Викед е, че „турците карали моми и жени да играят голи хоро; че бременни жени са разпаряни и рожбите им от утробата им вадени; че много момичета от изнасилвания са умирали; че живи хора в кладенци са хвърляни; някои са простирани на земята с вързани ръце и крака, а на гърдите им огън палели и кафе варили; онези които не давали или нямали пари, на врата им горещо желязо полагали; имало е хора, на които най-напред пръстите отрязвали, после носа, ушите, други части, докато издъхнат; на убитите мъже и жени членовете им режели и за поругаване в устата им ги слагали; някои на ръжен прекарвали и на огъня като чеверме ги пекли; други на дърветата разпъвали и с гвоздеи като Христа гио заковавали, а най-накрая никой не трябва да се учудва, ако кажем, че живи хора като овце са драни, а кожите им със слама пълнели и по дърветата окачвали...”

Ествествено българите се съпротивлявали на убийствата и тези, които имали оръжие, се барикадирали в къщите си, бранейки живота и честта си. Това дало повод по-късно турците от Стара Загора да обвиняват българите, че те са предизвикали турците да отидат до такава „крайност”.

А ето още подробности за клането в града:

„.......В къщата на Хаджи Димитра имало около 50-60 души селяни, все приятели, с жените, с жените и децата си. Турците нахлули вътре и започнали да убиват наред. Янка, съпругата на Трифон Спасов, успяла да избяга, но била застигната, уовена, и след като я обезчестили и отрязали езика. Тя кървави сълзи ронела и всячески се мъчела да даде някакави обяснения за турските зверства при избиването на хората, както и за нейното обезчестяване, но нищо не се разбирало от движенията й....”

„.... Къщата на Драгия Куюмджиоглу била на две отделения с по 5-6 стаи, изби, конюшни, сенници и широки дворове. В двете отделения се събрали около 500 души. Турците запалили къщата с газ и тя цялата пламнала... Щом се отворили вратите и окаяните българите се показали навън, почнали един върху друг да се повалят и всички били избити или изклани с изключение на неколцина, които незабелязано се промъкнали през тълпата.....”. В друго отделение на тази къща имало до 200 души граждани и селяни. Турците нападнали и без съпротивление влезли вътре. Най-напред уловили Стоил Куюмджи Драгиев, на когото отрязали ръцете от раменете и той паднал на земята. Всеки почнал да поднася парите си, часовник, пръстен и молел за милост, обаче нито един от тях не бил помилван, а всички били изклани; между тях имало и някакъв млад свещенник от селата, на който запалили брадата и косата с кибрит, после го полели с газ и жив го изгорили....”

„..... В къщата на кожухара Минчо имало събрани 200 души граждани и селяни – повечето жени....лутали се насам-натам, докато нападнали турците, които почнали да убиват когото където настигнат, да колят, и покрили целия двор с мъртви тела. Малцина сполучили да избягат през дола и то затова, че къщата била в края на града.....”

...”В един обширен двор се намирали къщите на Георги, Сава, хаджи Иван и хаджи Марко Дечеви, където се събрали повече от 200 души граждани и селяни. Турците, като нахлули в този двор, най-напред запалили онова отделение, което било пълно с жени. Огънят обхванал къщата, злощастните жени започнали да излизат, но щом се показала баба Драгулица навън, един манафин я застрелял и тя се проснала на земята, без да помръдне, а другите се върнали в горящата къща. В това време избата се изпълнила с такъв дим, че око с око не се виждали. Скритите там почнали един по един да излизат и да се търкалят около прага простреляни. Паднала Дешка Георгиева, паднал абаджията Кольо, натрупали се една върху друга селянки, другите се върнали назад, подът бил вече тук-там прегорял, провиснали черни трупове. Жени и деца пищят, пушките гърмят и след няколко минути къщата се сурнала и всичко утихнало. Хаджи Марко бил уловен и в гушата като свиня прободен. Той дълго време хъркал и най-после издъхнал. Други три отделения в този двор – така също заедно с хората – изгорели....”

„.....Вкупом около 150 отишли в къщата на Иван Лещов, а после на Стефан Тодоров и в избата на се скрили. След малко черкезите разбили пътните врата, изпълнили двора, взели да лискат газ по вратите накъщата и скритите в избата били принудени да излязат. Черкезите ги претърсили един по един. Взели всичко, което се намирало върху тях, после ги закарали в къщата на Малкоча, където отделили жените настрана, а мъжете до един изклали до самите пътни врати.....”

„...Тодор Славчов имал в къщата си едно затулено дамче за добитък, в което се наблъскали до 30 души граждани, селяни и един русин. Турците ги намерии надвечер и до един ги избили, а Никола Иванов, рязан по главата, по раменете, по ръцете паднал между убитите и там се спотайвал. След малко време дошли туркини за плячка и с възхищение казвали: „Машалла, машалла и тук има няколко свине убити”, като обикаляли избитите и се подигравали с тях; пристигнали десетина души турци, които започнали да преобръщат труповете и да ги претърсват. Една от туркините така силно ударила Никола по главата, щото цял потреперел от този удар и турците изново го накълцали. В такова положение той лежал между мъртвите без хляб и вода до събота и тогава избягал в Търново, където в болницата очиситили червеите от ранеите му и го изцерили...”

„.....В къщата на хаджи Станко Минчев се събрали до 300 души почти само селяни. Турците ударили огъня на къщата и едни от тях изгорели , а други, които искали да избягат, всички били убити и хвърлени в долапа на градината....”

„...Според показанията на Марийка Иванова Ахънова, която била в къщата на Коле Гюпхаленеца до самата църква „Св.Троица”, там загинали много хора. В църквата и двора се събрали над 2 500 души, натъпкани един до друг , така че нямало игла къде да падне. Турците нахлули в църквата и клането, убиването и обирът продължили няколко часа. Ахънова скрита в един долап, била свидетел на всичко, и по-късно не намирала думи, с които да опише турските зверства при избиването на хората. В някои ъгли на църквата избитите оставали прави, защото нямало къде да паднат труповете...”

„....В къщите на Никола, Иванча и Симеона хаджи поп Димови жертвите наближавали числото на онези в църквата „Св.Троица”. В двете обградени със здрави стени двуетажни здания имало до 2 000 граждани и селяни, почти всички били зверски убити и обрани....”

„...Такава черница, наричана по турски шам-дудъ, се намирала в двора на Пенчо хаджи Славов, на която се качили мъже, жени и деца, повече от 30 души. Гъстите листа затулили и хората никак не се виждали; но някое от децата си изпуснало феса на земята, турците обърнали внимание, почнали да стрелят и скритите като пилци падали. В това турците намерили голямо удоволствие. Щом удареният се сгромолясвал и простирал на земята, казвали: „Още една гарга падна, стреляйте”! В разстояние на няколко минути под черницата било застлано с трупове...”

„....Къщата на Стоянча Попоглу, в която имало около 200 души граждани и селяни, след като била обградена от турците, после запалена, всички, които излизали навън, за да избегнат огъня там, на място оставали /убити/....”

„.....Побягналите към конака на Шемши бей около 250 души селяни, мъже, жени, деца – едни избити, а други до един изклани. В съседната къща на Кара Къне били изклани до 80 души мъже, жени и деца....”

„....Дворът на Салханата бил пълен с коли и около 400 души мъже, жени и деца от селата. Всички до един избити,,, В избата на Коле Кавалджиев и в къщата на Атанас хаджи Колев били избити до 150 души....”

„....Къщата на Сапунди Танев била пълна с с граждани и селяни от двата пола... Според показанията на Гана Василева тук били изклани до 500 души и дворът до четирите пръста в кръв потънал, тъй щото и обущата на краката се пълнели. Само няколко момичета и млади жени били помилвани...”

„... Шопа Димитър, 70-75 годишен човек, богат търговец, считан от гражданите за милионер, уловен от турците заедно със сина си Наня, взели им парите къде каквото имали, после ги вързали, повалили ги на земята, напалили огън на гърдите им, сварили си кафе, пили и си отишли, а Димитър и синът му умрели от болки...”

„.....Двама турци от старозагорските села уловили един познат на на тях българин на име Марко, също селянин, повалили го на земята и го заклали. После го качили пред един дюкян на стряхата и викали: „Ха, Марковото месо е евтино, една ока пет пари”. Рязали късове и из улиците хвърляли.”....

„.... В лозята Османица /сега Гебран махала/ на една круша бил закован с гвоздеи на ръцете и краката един мъж и след Освобождението намерили голите кости...”

„.....Сали Дерлиоглу със своите двама другари отишли в къщата на съседа си Черен Кольо, уловили го и в двора на една черница по ръцете и краката го заковали...”

„.... На крушата в една нива /сега двор на Кольо Суровчето/ имало закачени „няколко кожи от хора пълни със сено”...”

„.... А сутринта закарали на Аязмо баир, дето по бадемите висели около 20 души мъже, жени, деца, а някои и с краката нагоре...”

„...На 70-годишния старец дядо Дянко рязали черепа и извадили с клечка мозъка му, като че ли правели някаква медицинска операция...”

„... Енчо Славов от същото село /село Саръ Смаил, дн.Самуилово/ бил в дома на свещенника Стайо и като сполучил да избяга, видял в една къща труповете на мъж и жена заголени, членовете им отрязани и поставени върху тях за поругаване...”

Според сведенията на Г.П.Русески, който обиколил 14 села в Старозагорска област след калнетата, само от тези села били избити около 3 200 души мъже, жени и деца.

От тези, които успели да избягат след кланетата в Стара Загора, по-късно умрели 1200 души от раните си, студ, глад и болести /само възрастни без да се броят децата/.

От заловените жени, млади момичета и деца по заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер, където войниците дни наред ги изнасилвали групово и тероризирали по най-дивашки начин (лагерът се намирал в в дн. градина с паметника на св. Георги). Карали ги да им играят голи хоро и садистично се забавлявали с нещастните жени, загубили семсйствата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин. Техният брой надхвърлял 10 000 и само единици от тях успели по-късно да избягат и свидетелствали за убийствата и кланетата. В книгата на Димитров поименно са посочени някои от тези жени, продадени като роби, потурчени и ограбени.

От някои откъслечни данни става ясно, че в лагера на Сюлейман паша (намирал се на върха на Аязмото на 15 м източно от дн. църква на св. Теодор Тирон), а и на други места са извършвани ритуали и убийства на пленени българи. Например на 21 юли край женския лагер при Латинските гробища докарали около 50 души мъже граждани и селяни, навързани на въже. Турците ги закарали при шатъра на Сюлейман паша и ги застреляли, както били навързани. Други били горени живи на жертвеници, описани по-късно от даскал Петър Иванов.

Част от ритуалните убийства било разпъване на кръст и заковаване като Христос с гвоздеи на ръцете и краката и краката. Някои от ритуалите били по-особени. Отделените по-лични българи и българки (по-стройни, здрави и красиви) били заколвани на дръвници като животни. Събирали тази невинна християнска кръв и топели в нея дрехите си вярвайки, че с това се подмладяват и разхубавяват...

Свидетелствата на даскал Петър Иванов, записани във „Възпоминания от разбърканите времена” от 1885г. допълват цялостната картина на Старозагорските кланета, когато той посещава града след напускането му от турците:

„Беше късно, като влязох в града. Но какво думам? Град вече нямаше... То беше само куп от развалини от страшни по-страшни. На другия ден излязох да обходя развалините. Само скръбни сцени видях. По улиците само кости и глави, кости и глави на 14 000 души изклани мъже и жени от „героя” Сюлейман паша. По-страшнотот беше и това, че в това същото време се връщаха робините старозагорки от Одринско, където Сюлейман, след като изклал мъжете им, беше ги изпратил да оплакват дните си немили-недраги в одринските кърища.

Всички тези нещастници знаеха местата, където пред очите им бяха изкални мъжете им, синовете им и дъщерите им. На тези места те с висок глас оплакваха останките на своите чеда и съпрузи, като прегръщаха костите и огнилите им дрехи. Нищо не виждаше човек, освен кости и глави, а тук-там гъсти женски коси, които окапали от изгнилите женски глави.... Черквите изгорени, опозорени...пълни с изгнили человечески трупове. Черквите „Св.Троица”, „Св. Богородица” и „Св.Николай” с трупове, разрушени и дупките от гюллета/снардяите/ още се забелязват тук-там. Само „Св.Димитър” беше оцелял, защото беше здраво озидана, само отвътре беше изгоряла.

Но край тези възмутителни картини едно баснословно множество кучета, които се бяха настървили от ядене на човешко месо, придаваха още по-голям страх на зрителя със своя див и необикновен вой. Човек не можеше да се приближи към тях – толкова бяха подивели. Тези кучета се избиха до едно.

От разказките на някои стари жени, кото останали живи и били зрителки на турските свирепости, научих че младите жени и девойки, които имали злощастието да попаднат в ръцете на зверовете турци, били предмет на най-позорни истезания. Едно голямо множество голи млади жени се принуждавали да играят хоро и след като се насилвали да удовлетворят скотските си страсти на мъчителите си, се изкали до една. Писъкът на тези нещастници стигал до небето, но то било глухо към техните стенания....

Ти трепериш читателю, от разказа на тези ужаси; имай присъствие на духа. Помни, че скъпоценната свобода тъй се спечелва и че нейното запазване иска по-скъпоценни жертви. Помни, че духовете на тези мъченици, които летят над жертвеника си денонощно, викат „отмъщение, когато настане сгода за тази ценна минута...”

Ние не знаем дали лорд Биконсфилд е получил кожата на живоодрания българин от Стара Загора. Едно е сигурно, че цветущ град като Стара Загора, известен със занаятите си и богатите български търговци, бил унищожен, изгорен, сринат до основи; изклани и избити по най-варварски и мъчителен начин били над 14 000 българи; повече от 1 200 умрели от глад, болести и епидемии /тифус/, а 10 000 били отведени в робство в Турция и много от тях никога не се върнали.

Вечна памет на всички онези, намерили смъртта си в руините на града!