Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
НА ВРЪХ СВЕТИ НИКОЛА. Поклонение. От Иван Вазов. София. 1902 г.
Отсядам при Спасителния дом.
Зелените бълкански бърда се дигат голи и мълчаливи в синьото небе.
Няколко орла се вият из ясното вишине; дълбок мир царува въз дивото величие на планинския свят.
На юг, между две високи бърда, един плешив, разлат връх къпе челото си в лазура. Тоя връх е Свети Никола, легендарният Свети Никола.
По него стърчат паметници и белокаменни кръстове.
Придружен от стражаря на Спасителния дом, аз оставям наляво шосето, зад което дреме в бурен юнашко гробище и се белее величав паметник, възлазям нагоре по голината, минувам покрай тревясали трапове и могилки, напъстрени от диви планински цветенца, следи от някогашни окопи.
Шипът все се разтваря на север, а темето на върха по приближава и трепетът на сърцето ми се усилва. Минувам покрай паметниците и кръстовете, спирам при всеки от тях и прочитам с благоговение някое име на руски офицер, легнал навеки под тревата за нашата свобода. Цялата горна част на голината е една гробница на геройство и самопожертвование. Имената, които прочитам, ми са непознати – но странно, те ми са така мили и близки на душата, сякаш на родни братя ...
Родни братя? Как е слаб човешкият език! Има велики чувства, за които не са измислени велики думи ...
Стигам до темето на Свети Никола. Боже, пред очите ми вълшебно се разкри омайната картина на Тунджанската долина. Какво чудо! Каква красота! Но не тя приковава сега слисания ми поглед. Пред мен стърчи южната част на върха: уединена, изшилена остра чука, набучена със сиви карпи, скачена на темето чрез тесен канарист ръб – Орловото гнездо! Оттук опълченците са бутали камъните връз налетелите по урвите неприятели.
Един скромен железен кръст стърчи тука. Стражарят ми каза, че той е побит от благочестива руска ръка в спомен на падналите опълченци.
Аз свалих шапка и се поклоних.
Застанах неподвижен, ням, развълнуван. Унесен от бързея на великите спомени – кой може да им противостои тука? – аз мислено присъствах всред окръжающия ме покой на видението на епическата борба по тия висоти. Мислено виждах нашите изморени храбри дружини и руските брянци и орловци – облени с пот, окървавени, потънали в облаци барутен дим, слени в една мисъл, колосална и страшна. В един устрем безумен, в един напън отчаян и нечеловечески – как отблъскват с железни гърди и бесни ура бесните талази на Сюлейманпашовите юруши; цепи се въздухът от страшните ревове, тресе се планината от гърмежите, плачат ековете на цялата природа, настръхнала пред ужасното сблъскване на два мира и на две титанически идеи на тоя приоблачен връх.
Мълчат сега тия канари, треперали от ехтежите на битките, мълчат тия урви, облени някога с руска и българска кръв, турила нов велик и неизличим печат на любов между двата братски народа. Тържествена тишина царува над трагическото място.
Мълчанието е пълно, гробно, потресающе ...
Върхът стърчи безмълвно с намръщените си скали и белите си кръстове като един мавзолей, приоблачен и недостъпен.
Спущам се към Шипка из кривините на друма, имайки пак пред погледа си пленителната райска гледка на Розовата долина. Но моята душа е останала горе, все трепетна от онова, което там прочувствува. И аз, от време на време, спирам коня, извръщам се и погледвам останалия високо зад мене скалист връх, мрачен, намусен и пустинен, завит с безкрайното небе и с вечната си слава ...
Юбилеeн възпоменателен лист „130 години Шипченска епопея 1877 - 2007”. Издание на Община Казанлък и Инициативен комитет с Председател чл. Кор. Инж. Стефан Дамянов, кмет на община Казанлък. Стр. 8
777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
Въпреки всичко, до днес (02 дек 2011 г.) от Президента даже няма отговор.