МИХАИЛ ВОИН ЗМЕЕБОРЕЦЪТ И ПОКРЪСТВАНЕТО НА КНЯЗ БОРИС
Иван Танев Иванов
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
На 5 декември (22 ноември ст. ст.) Българската православна църква (БПЦ) почита смъртта на българския светец Михаил Воин (Михаил Българин или Праведни). На него са посветени Проложно житие [1] и Служба [2], дело на търновски книжовници от ХIII в. и Похвално слово [3], написано от Патриарх Евтимий. БПЦ представя няколко животоописания [4,5], според които той е роден в гр. Потук по времето на св. Борис-Михаил. По тази причина името на Михаил Воин много често се смесва с това на другия български светец – цар Борис I. Някои български историци с основание приемат, че той е живял по-късно, през XI-ти век. Като български болярин Михаил Воин командва свой отряд от български войници на византийска служба. В една война на византийците в римската страна (през XI-ти век Византия води войни с араби и нормани в Южна Италия), св. Михаил Воин смело прогонва враговете и заедно с войниците си остава невредим. На връщане у дома си той минал със слугите си (!) покрай загадъчната страна “Тираиско място” (Солунското поле ? - виж по-долу). На това място в дълбочините на някакво езеро живеел триграв змей (ламя), който спирал водата за околното население и се хранел с жени. Сам, без помощта на слугите си (!) Михаил Воин влиза в двубой със змея. В началото змеят му нанася удар и го поваля на земята за кратко в безсъзнание. Но Михаил Воин се съвзема, става и убива змея спасявайки дъщерята на местния цар. След този подвиг, Михаил Воин християнизира царя на страната и хората му. Връщайки се в родното си градче Потука, той умира от раните, които змеят му нанася (867 г.) и Господ го прославя с нетленни чудотворни мощи.
Първоначално Михаил Воин е бил почитан като местен светец в района на родното си селище Потука. В 1206 г. цар Калоян (1197-1207), след битка с латинците (войната с латинците в Източна Тракия през зимата на 1206 г.), минал през Потука (през дн. Змеевски проход ?) и вземайки мощите на св. Михаил Воин ги пренася тържествено в Търновград. На път за Търново (тогава са ползвали прохода Мъглиж-Трявна), процесията спира при днешния град Дряново и по нареждане на Калоян на това място се построява манастир, който е запазен и до днес (т.н. Дряновски манастир). Дочувайки за приближаването на мощите, патриарх Василий излязъл да ги посрешне пред Търново с целия църковен клир и боляри. С това Св. Михаил Воин от местен светец се превръща в общонационален герой.
Нещо повече, образът на този български светец се превръща и в герой от руския епос. Мълвата за чудото на Михаил Воин от Потука в битката със Змея достига чак до Киев. Българският светец е включен в руския исторически епос като Михайло Потык. Заедно с Илья Муромец и Добрыня Никитич, Михайло Потык е един от тримата най-големи руски епически герои - защитници на Киевска Русь от степните нашественици - печенеги, татари [6].
Известно е, че от многото християнски светци само двама са змееборци. Това са малоазиатските светци Георги и Теодор Тирон. За св. Михаил Воин е важно и интересно това, че той е единственият български светец - змееборец. По този начин св. Михаил Воин се явява един от тримата змееборци в целия християнски свят, но за разлика от останалите двама (св. Георги и св. Теодор Тирон), които са известни в иконографията и живопистта на всички християнски страни, българският светец е известен само в една страна - България. Нещо повече, няколко века преди неговите мощи да бъдат отнесени в Търновград, св. Михаил Воин е известен само в района на своето родно място, градчето Потука. От тук може да се заключи, че описаното по-горе фолклорно житие на светеца - змееборец, създадено в района на Потука трябва да отразява някакво особено важно историческо събитие, настъпило в този район и имащо общобългарско значение. Целта на настоящата статия е да се хвърли светлина върху въпросите: къде може да се намира градчето Потука, какво може да бъде това уникално историческо събитие и евентуално кой може да бъде този национален герой Михаил Воин?
За голямо съжаление родното място - Потука на големия български светец и руски епически герой и досега не е определено със сигурност (Тодор Балкански, Мария Парзулова. Имената на известни българи. Просопрографски антропоним. Изд. Диамант. 2008, с. 154 - 157). Според някои автори, Потука се намира до разположените в казанлъшкия район градчета Енина [10] и Крън [11, 12]. Анчо Калоянов предполага, че Потука се намира до богомилското селище Белятово (дн. с. Розовец, на север от Пловдив) [9]. Според Пламен Павлов и Христо Темелски Потука най-вероятно се е намира в района на Средногорието или Тракия, известна в Средновековието като Романия. На основата на фонетичното подобие Потук-Батак в книгата Жития на светиите (С., 1991, с. 581) Потука се отъждествява с днешния град Батак, Пещерско, което е погрешно, защото топонимът Батак е късна турска дума (батак = нещо разрушено, развалено). Също толкова неправилно други автори оприличават топонима Потук с българското понятие "поток, ручей" и разполагат градчето на места, където има хидроними и топоними от вида Поток, например до късно възникналата габровска махала Потока, в Северозападна Македония [7] и до съвременния град Крън, Казанлъшко, за когото Д. Аврамов поглешно предполага, че лежи на мястото на големия средновековен град Крън (Д. Аврамов. Войната на България с Византия в 990 г. С. 1992, с. 33 и сл.; Чудомир. Съчинения в три тома, III, С. 1981, с. 195). Действително, името Крън може да се изведе от гръцката дума "крунос" - "поток, извор", но археологически е доказано, че днешният град Крън, наречен така в 1909 г, не е наследник на средновековния Крън.
Тук е мястото да посочим, че старобългарската дума „потък, потук” няма нищо общо със съвременното българско понятие "поток, ручей, вада" и означава „битка, сблъсък, война, рат” [16]. Със същото й значение тя присъства в съвременния сръбски като потук и в румънски като potkă. В руски и съвременен български тя се използва като "подтик". Сведението на византийския хронист Йоан Кантакузин, че „Потука е градче, разрушено, както изглежда, от някаква война” напълно отговаря на действителната семантика на топонима.
Много по-точни данни за местоположението на Потука дават патриарх Евтимий и отец Паисий. За патриарх Евтимий Потука се намира в "така наричаната обикновено Романия", т.е. в Загорското поле. В своята История славянобългарска отец Паисий пише, че цар Йоан (Калоян) минал през градчето Потука, намиращо се в „Сливенската епископия”, построил много манастири в „Сливенската планина” и отнася мощите на светеца в Търново. Разбира се, тогавашната Сливенска епископия, съответно Сливенска планина, е доста обширна област и не изключва Потука да се е намирал близо до Боруй (названието на Берое през
II-то Българско царство), каквото е нашето мнение. Твърдението, че Потука се намира в района близо до Стара Загора е изказано преди доста време от няколко автора. Например К. Иречек отхвърля мнението на Гилфердинг за идентичността на Потука с крепостта Peutace (Probaton) и предполага, че Потука е бил между Пловдив и Сливен в подножията на Източна Средна гора (Иречек К. Пътни бележки за Средна гора и за Родопските планини. Пер. сп. IX, 1884, с. 41). Подобно предположение изказват и Ив. Дуйчев и П. Мутафчиев (Ив. Дуйчев и П. Мутафчиев. История на българския народ. I, 1943, с. 220 и сл.), според които Потука се е намирал някъде между Казанлък и Стара Загора.Много точна локализация на Потука се дава в хрониката на Йоан Кантакузин [8] описваща войната между византийския император Андроник III (1320 - 1341) и българския владетел Михаил III Шишман (1323-1330). В хрониката ясно се казва, че Потука се намира източно от Пловдив в посока към Сливен (обр. 1). Представени са и приблизителни данни за разтоянието (три дни път на войската, около 90 км) от Пловдив до Потука. Тези данни съвсем точно локализират Потука в района на средновековния Боруй (Къде е Потука, родното място на българския светец Михаил Воин Българин?).
Обр. 1. Предполагаемо придвижване на войските на византийския император Андроник III от Филипопол към Потука, по данните на Йоан Кантакузин и на българския цар Михаил III Шишман от Търново към подбалканската долина.
Формално погледнато, старобългарското название "потък, потук" (битка, война, рат) носи същата семантика, както и топонима Боруй, чиято основа "бор" е в същото време и основа на българския глагол "боря се". Като се има пред вид, че старинните български окончания "-ел, ул, ил" се славянизират в "-ей, уй" (сравни крагуил-крагуй, търтел-търтей, дълбел-дълбей, цирел-цирей, чудодел-чудодей, чародел-чародей, сипел-сипей, папагал-папугай), то Боруй може да се схващало от средновековните българи като "борул, борил", което е близко до старобългарското "потък". По-надолу ще посочим, че названието Потука е записвано и като Ратковица в други жития на средновековни български светци.
На второ място, легендата за змеебореца Св. Михаил Воин и силата на неговите мощи би могла да възникне в близост или вътре в район с важно историческо и стопанско значение, където се е съществувал мощен религиозен център. Такъв район е този на Берое - Боруй. През Средновековието планинският район северно от Берое и Боруй е бил важен религиозен център, по-късно разрушен от османските турци. Днес върху малка площ в този район се виждат основите на седем ранносредновековни манастира(1), присъства многобройна топонимика с характерен църковен и християнски характер(2) (обр. 2) и са открити пет каменни релефа от IX – X в., които по качество на изработка са едни от най-важните и широко известни в Европа исторически паметници от тази епоха. Днес почти единственото, което е останало от този важен религиозен център е почитта на местното население към най-важния връх в този район, наречен Аязмото на св. Теодор Тирон, небесен защитник на Стара Загора(3), както и легендите за покръстването и погребението на княз Борис-Михаил на този връх. И наистина, в литургичната практика през IX в. в Константинопол все още продължава традицията, известна ни от Палестина, тайнството Кръщение да се извършва в река или при извор (аязмо) чрез обливане (по-късно в купел). Представените в тази статия данни показват, че е много вероятно светецът Михаил Воин да е починал в този религиозен център. В следващите редове на статията ще приведем данни подкрепящи твърдението, че змееборческите елементи във неговото фолклорно житие отразяват покръстването на княз Борис Михаил на същото това място.
Обр. 2. Карта на местността северно от Аязмото, Стара Загора. Това е най-важната част на Змейовския проход, където са разположени древни крепости и манастири и предполагаемата крепост Потука.
Много важна информация за родното място на св. Михаил Воин и времето за възникване на неговият култ можем да извлечем от змееборческите елементи в неговия образ. Мотивът за битката между светеца (Доброто) и змея (Злото), който живее в дълбините е широко известна в целия християнски свят. Според нея на връщане от воински поход светецът (Георги или Теодор) видял една плачеща девойка край езеро в близост до град на езичници. От девойката светецът разбрал, че жителите на града почитали един огромен змей (езическия бог), който живеел в езерото, затова всяка година му обричали като жертва по девойка, а тази година дошъл редът и на самата царска дъщеря. Напразно светецът-войн се опитвал да убеди нейния баща да се откаже от своя бог и кървавите жервоприношения в чест на чудовището, а да приеме вярата в християнския бог, който не изисква кървави жертвоприношения. Накрая царят приел да се покръсти заедно с целия си народ само ако младия войн докаже силата на своя Бог и победи змея. И действително, светецът побеждава змея, покръства царя и неговия народ и се завръща като герой в родния си град, където вече били чули за славния му подвиг (Моллов Т. Свети Георги убива сура ламя. В: -Литературни анализи в помощ на учениците от 5 клас. В. Търново, изд. Абагар, 2000.с. 30-34).
Мотивът за убийството на змей се среща в древната митология на много народи. В християнската религия този мотив представлява наследство на старинните митологични представи на новопокръстените народи за борбата между добрия върховен бог и неговия зъл противник - змеят от дълбините. Този мотив е служил като доказателство пред новопокръстените християни за превъзходството на новата христовата вяра над старото езичество, като форма на победата на Доброто над Злото. Змееборският мотив не присъства в каноничните жития на ранните християнски светци. Той е навлязъл като самостоен епизод само в житията на двама християнски светци (Св. Теодор Тирон и св. Георги) едва през 10-11 век, когато християнството утвърдило своите позиции далеч извън мястото на своето възникване.
Например, прикрепването на мита за убийството на Змея към фолклорното житие на Св. Георги е сравнително късно явление и се обяснява с влиянието, което оказват митологичните представи на народите, приели християнството малко преди Х-ХI в. Легендите за живота на кападокийският светец Георги възникват в Мала Азия и Палестина в края на IV и началото на V в. и малко след това - в V в. е написан и най-ранния каноничен текст на житието му. Най-ранните изображения на Свети Георги като змееборец и конник са от кападокийските скални църкви Каранлък клисе, Саганли клисе и Гьорме (N. 33), които се датират от края на IХ или началото на Х в. (според Г. Атанасов - Х-ХI в.). Змееборческият епизод навлиза в неговото житие едва в края на ХII в., а в старобългарската литература този епизод ("Чудото на Свети Георги със змея") се появява в преписи след ХIII в., (най-ранен е в сборника на поп Василий Драгол, л. 180-185-б).
Както при св. Георги, в каноничното житие на другия змееборец - Теодор Тирон, млад римски войник служил в началото на IV в. в понтийския град Амасия отсъстват каквито и да са данни той да се е борил с ламя или змей. През V – VI в. на различни места в Римската империя се появяват иконографски сцени, където християнски светци тъпчат змии и лами като израз на победата на християнството над злото езичество. Надписите показват, че в тези сцени са изобразени Христос, св. Георги и св. Теодор (Атанасов 2012: 174, 191). На тази основа по-късно (X в.) във фолклорните жития и иконографията на посочените двама светци (св. Георги и св. Теодор Тирон) се вмъква змееборческия мотив. През Средновековието неканоничният змееборски елемент изчезва от иконописта, макар че светците се рисуват на коне. Например в Кападокия, Грузия и Армения и по-рядко на Балканите св. Теодор е изобразяван на кон, но без змееборски елементи (Мавродинова 1969).
През българското Възраждане св. Теодор Тирон и св. Георги отново започват да се изобразяват като конници-змееборци, който пробождат с копието си змей (т.е., османо-турската власт). Освен тях още двама са светците конници, но те не са змееборци - св. Димитър убива с копието си антихриста, и св. Евстатий, край чийто кон е изобразен елен с кръст на главата. Известни са и икони, на които св. Теодор Тирон е изобразен самостоятелно като конник и змееборец (Божков 1984: ил. 211). На икона от Йоан Иконописец от ХІХ в. св. Теодор Тирон е представен като конник и змееборец, обкръжен със сцени от житието му (Генова 2012).
Обр. 3. Горе - български икони на св. Георги. Долу - български икони на св. Георги и св. Димитър Солунски.
От тази историческа ретроспекция може да се заключи, че най-вероятната долна граница за вмъкване на змееборческият мотив в житието на св. Михаил Воин стои непосредствено след християнизирането на българското население от района на Потука (примерно IX-X в.), а горната граница за това е края на XII в., след което (1206 г.) са пренесени неговите мощи в Търново и е написано неговото житие. Като най-вероятно време за изграждане на завършен образ на светеца вътре в тези граници може да се посочи XI-XII в. Това е времето на византийското владичество над България, когато Византия използва наемнически отряди, съставени изцяло от покореното население. Вероятно един такъв отряд е воден от българския воевода Михаил, който освен заслуги пред византийската войска е защищавал и интересите на местното българско население подобно на по-късната историческа личност Крали Марко. За разлика от Крали Марко, Михаил Българинът от Потука е превърнат не само в митологичен герой, но и в светец.
При изграждане на образа на светеца обаче към житието му са прикрепени събития и черти, характерни и за другия известен българин от района на Потука, неговият съименник - княз Борис Михаил. Според достигналото до нас предание княз Борис - Михаил се е покръстил и споминал на един свещен връх близо до Потука, днешното аязмо на св. Теодор Тирон до Стара Загора (Д. Ваклидов. Предание за Старозагорското Аязмо на Св. Велико-мученика Теодора Тирона; И. Д. В. Покръщаването на княгиня Теодора – княз Цолова дъщеря – принос за Старозагорското Аязмо, 1884, С. 1). Така около 300 години след покръстването на българския княз в района, където настъпва това събитие възниква един синкретичен образ на светец-змееборец, включващ в себе си черти и достойнства както на наемния войвода Михаил Българин, така и на неговия много по-известен съименник, княз Борис-Михаил(4).
Според мене най-важният и уникален за българското православно просопознание елемент от житието на св. Михаил Воин е змееборския мотив. Както видяхме по-горе даже за цялата християнска мартирология този по същество фолклорен и апокрифен мотив също е уникален и за щастие добре изучен. На тази основа, змееборския епизод в житието на българския светец от Потука (Боруй, Ратница) може да се обясни с настъпването в района на този град на важно събитие, представляващо победа на християнството над езичеството. Като имаме пред вид посоченото по-горе предание, широко известно на българското население в района на Стара Загора можем да заключим, че това събитие отговаря на покръстването на княз Борис-Михаил на Аязмото, свещен връх северно от Стара Загора.
Образът на светеца-змееборец, изграден в съзнанието на местното, подчинено от византийците българско население е напълно различен от този на св. Теодор Тирон и св. Георги, които имат нисък обществен произход. Напротив, Михаил Воин очевидно отговаря на човек с високо (царско) обществено положение, което се подчертава от обстоятелството, че той е водел със себе си слуги. От друга страна, битката на Михаил Воин със змея може да се възприеме не само като битка на християнската вяра с езичеството, но и като алегория на битката на българите с поробителя - византиец. В началото героят е повален на земята (т.е., византийците завладяват България), но много скоро той се съвзема и побеждава врага. По този начин в образа на нововъзникналия светец поробеният народ от района на Потука е можел да види един свой цар, който ще помогне на своята страна да възкръсне отново след времето на византийското владичество. Този патриотичен идеал, заложен във фолклорното житие на светеца е високо оценен от първите царе на освободеното българско царство. След като цар Калоян донася мощите на светеца в Търново, те са поставени в голямата патриаршеска църква Възнесение господне [Н. Г. Данчов, И. Г. Данчов. Българска енциклопедия. Л – Я. Фототипно издание. Медицина и физкултура. София, 1992. стр. 1012], а църковната служба на светеца в следващите години е отслужвана на най-светлия християнски празник - Великден (Възкресение господне). С това царската власт е проявила признание и уважение към змееборското и покръстителско дело на светеца, олицетворяващ основните черти на Христовото възкресение - прехода от смърт към живот, от робство към свобода и от гибел към спасение. Нещо повече, цар Калоян се коронясва в деня на Архангел Михаил, най-важният от седемте небесни войни, призвани да пазят реда и устоите на небесното царство. С това цар Калоян избира главния ангел-пазител за свой небесен покровител, който едновременно с това е и ангел-хранител на княз Борис-Михаил и свети Михаил Воин. Малко по-късно, след преврата извършен от цар Борил църковната служба на светеца е преместена в деня на неговата смърт - 22 ноември.
Освен в житието на Михаил Воин, образът на княз Борис-Михаил е вмъкнат и в още две произведения на средновековното българско художествено творчество. Едното произведение е широко разпространената българска епическа песен(5) в която главният герой (Болен Първан) отива в Солунското поле (Тираиското място ?) за да убие един змей (наречен Чер арапин) който се храни с жени, после се връща в родното си място и умира. В песента напълно са съхранени главните моменти от житието на Михаил Воин (т.е. на княз Борис-Михаил), но имената на действащите лица са забравени или съзнателно пригодени към новата историческа действителност. Другото произведение е житието на Гавраил Лесновски, средновековен български светец от Западна България (Гергова, Емилия. Борис-Михаил, Михаил Каган и Михаил Войн - литературно-просопографски наблюдения. - Старобългаристика, г. ХI, 1987, N. 3. с. 92–97; Тодор Моллов. Българският княз Михаил в житието на народния светец Гавриил Лесновски. В:- Мит - епос – история. Старобългарските историко-апокалиптични сказания (992-1092-1492)), който помага на един военначалник, наречен "Михаил Велики, княз български" да победи езичника Мавраган. Този княз Михаил отсяда в Ратковица, а битката става в селището Ратаица. Славянските названия Ратковица и Ратаица (от "рат", битка) имат същото значение, каквото има и старобългарското Потук.
Интересно е, че поне от няколко века насам свещеният връх до Стара Загора, където най-вероятно се е покръстил княз Борис-Михаил се нарича Аязмото на св. Теодор Тирон, а не примерно Аязмо на св. Михаил (Воин) или Аязмото на св. Михаил (Борис). Българската православна църква почита голям брой светци, носещи името Теодор (Теодора):
Св. вмчк Теодор Стратилат (8 февр)
Св. вмчк Теодор Тирон (17 февр)
Св. вмчк Теодор в Пергия (21 апр)
Преп Теодор Сикеот (22 апр)
Преп. Теодор Освещений (16 май)
Св. мчк Теодор Анкирски (7 юни)
Преп. Теодора Александрийска (11 септ)
Преп. Теодор Студит (11 ноември)
Св. свщмчк Теодор (3 дек)
Преп. Теодор Начертаний (27 дек)
Преп. Теодора Кесарийска. Преп. Теодора Константинополска (30 дек)
Св Теодор Трихина
Св Теодор Пергийски
От всички тях обаче само Теодор Тирон е змееборец и именно той се почита като покровител на град Стара Загора и района около него. Причината за това може да бъде, че в един момент българският светец - змееборец Михаил (Воин, Борис) е заменен с друг, по-познат и подобен нему змееборец в лицето на св. Теодор Тирон(6). Действително и двамата са змееборци и двамата са войници (единият на римска, другият на византийска служба) и двамата имат еднакъв иконографски образ - конен войн, пробождащ с копието си змей, олицитворение на злото и на езичеството. В добавка личното име Михаил идва от името на архангел Михаил, който е "началник на небесното войнство" от ангели. Княз Борис-Михаил също е бил войн и е победил с меч в ръката си бунтовете на болярите - езичници и на сина си Владимир. Дали само посоченото подобие между двамата светци може да обясни тяхната замяна?
Друга причина за замяната може да се търси в пълното заличаване на историческата памет на българите през годините на османо-турското владичество. Българите забравят имената на своите царе и пълководци, местата на своите победи и загуби, унищожен е изцяло споменът за съществуване на българската държавност. Единственото, което остава неунищожено е езика, народната песен и вярата в християнския бог. При наличието на такъв материален и културен апокалипсис не е трудно да си представим как един светец, чието име в даден момент става напълно непознато на местното население се заменя с друг подобен, който вече е широко известен. Нагледен пример за такава замяна или пригаждане е споменатата по-горе песен за Болен Първан. Вероятно важна причина за тази замяна е и съвпадението на деня на св. Теодор Тирон с празника на коня, характерен български празник от дълбока древност.
От друга страна, историческият ход на следващите събития са крайно неблагоприятни към това място. Тук се включват преместване на мощите на светеца в Търново, разрушаване на Боруй от кръстоносци (1189 г.), татари и от османо-турските войски на Лала Шахин в 1372 г. последвано от системни разрушения на манастири и църкви в този район. Допълнително отрицателно влияние през османо-турското владичество е оказало ръководството на духовния живот в района на Стара Загора от гръцки фанариотски духовници. Широко известна е практиката на гръцкото духовенство да гърцизират подопечното им българско паство, да подменят българските имена с гръцки, да унищожават паметниците на българската култура. Големият български възрожденец, П. Р. Славейков пише, че мощите на Михаил Воин се запазват в Търново до 1843 г., когато попадат в ръцете на гръцкия владика Иларион Критянин и са унищожени. По този повод П. Р. Славейков пише: "От вехтите здания съхранява се само патриаршеската църква, нине митрополитска. В нея църква имало зазидана книгохранителница... В тая книгохранителница ся пастряла честната глава на мощите на преподобни Михаила Война от село Потука със свидетелството си на пергамент с красни и златни зачални букви. В лято 1843 видях на това място само честната глава очупена и няколко листа от гръцките на пергамент ръкописи. Нине не существува нищо друго, освен желязната решетка на книгохранителницата" (съчинения в 8 тома, С. 1979, т. 4, с. 186).
Тези драматични събития, включващи избиване и бягство на голяма част от местното население, разрушаване на неговата материална култура, унищожаване на родовата памет и душевност може да обясни заместването на култа на българския светец Михаил Воин с този към Теодор Тирон. Най-вероятно името на Михаил Воин(7) е било заменено с това на Теодор Тирон в първите векове на османо-турското владичество, когато районът на Стара Загора е част от Търновската епископия, управлявана от гръцки фанариотски духовници.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Представените в тази статия данни показват, че известният български светец-змееборец Михаил Воин от Потука е починал в мощния религиозен център северно от дн. Стара Загора. Неговото фолклорно житие изгражда един синкретичен образ, включващ както елементи от живота на местен български войвода от XI в., така и древното предание за покръстването в 866 г. на същото това място на неговия именит съименник - Борис Михаил, велик княз български. Покръстването на княз Борис Михаил е отразено в житието чрез уникалния за българската просопография змееборчески епизод, който в християнската иконография изобразява борбата на христовата вяра с езичеството. Историческият ход на следващите събития, които са крайно неблагоприятни към това място са довели до това, че в съзнанието на местното население образът на българския светец Михаил Воин (княз Борис-Михаил) е заменен с този на друг известен и много почитан змееборец и поклонник на конете -Теодор Тирон.
ЛИТЕРАТУРА:
1. Стара българска литература, т. IV, С., 1986, с. 219-220), превод на Кл. Иванова по публикувания от Йордан Иванов препис от ХIV в.
2. Службата е известна по три преписа - от Драгановия миней, Ленинградския миней и Синайския миней. Текстът на Синайския миней е обнародван от Кл. Иванова (Изв. на Института за бълг. език, кн. ХХIII, С., 1973, с. 229-236). Ст. Кожухаров пръв прави превод на Службата по преписа от Драгановия миней (Българската литература през ХIII век, С., 1987, с. 94 – 97).
3. Последното издание на Словото (Стара българска литература, т. II, С., 1982, с. 164 - 171) е от Л. Грашева по превод на В. Сл. Киселков. Други коментарии и бележки по темата за Михаил Воин са направени в две студии на Кл. Иванова: Неизвестни служби на Иван Рилски и Михаил Воин. // Изв. на Института за бълг. език, кн. ХХII, С., 1973, с. 211 - 236; Литературни наблюдения върху две похвални слова на Евтимий Търновски. // Старобългарска литература, кн. 14, С., 1983, с. 10 - 36.
4. Жития на светиите, Синодално издателство, 1991 година.
5. † Траянополский епископ Иларион, Пространен православен месецослов, изд. Тавор.
6. Аникин, В. Русский богатырский эпос. М., 1964, с. 40 - 48
7. Дилийски, Д. Л. Средновековният град Потука и източниците към св. Михаир Воин. Сб. Казанлък в миналото и днес, книга VI, Пловдив, 2001, стр. 86-96.
8. ГИБИ, Х, с. 225. Император Андроник III решил да изостави обсадата на Пловдив и да се отправи срещу Михаил Шишман .
9. Калоянов, А. Михаил Воин от Потука – българският двойник на великомъченик Георги. // Проглас. 1998, № 2, с. 8.
10. Ангелов Д., Чолпанов Б. Българска военна история. От втората четвърт на Х до втората половина на ХV в., С., 1989, с. 133 - 134.
11. Чангова, Й. Средновековното селище над тракийския град Севтополис XI-XIV век. С. БАН, 1972, с. 140-142
12. Янков, Димитър. Местонахождението на средновековните градове Крън и Потука ,"Казанлък в миналото и днес ". Стара Загора, 1999 г., том 5, стр. 51- 60.
13. Чорчопов, Георги. Сърнена гора. Пътеводител. Стара Загора, изд. Кота, 2006 г.
14. Тошев, А. Ранни спомени. С., 1935, с. 43 “След сирната неделя баба Марта ни носеше една голяма радост – празнуването на Тодоровден. Тоя ден мало и голямо, едни пеша, други с талиги или яхнали магарета и коне през Бадемлика, поемаха пътя за Аязмото – тогава сух, каменист баир, свърталище на змии и гущери. Това не пречеше Аязмото да се смята за свещено място. Тук, в присъствието на поповете, които четяха надлежните молитви, с искрена вяра идваха болни и здрави да се помолят, да сръбнат от светата вода, която капка по капка се прецеждаше от скалите и да се проврат между последните, наречени глухото Аязмо. Неуспелите да се проврат се смятаха за грешни... ”.
15. Мирчев, К. Старобългарски език. Фабер, 2000, София, с. 19
16. Цонев, Б.. История на българския език. Том - 2. София. 1984 г. (фототипно издание), стр. 25.
18. Песен, изпята от жена от с. Лазарци, Еленско (СбНУ 27, с. 126,
№ 4 - "Болен Първан убива Чер арапин"). Певицата чула и запомнила песента на 12 години, когато ходила с чета жътварки "в Румънско" (т.е., в Романя, дн. Старозагорско поле), в с. Ламбатлари (с. Налбантлар, дн. с. Ковач, Старозагорско). Телкия - покривка под седло.
Атанасов 2012: Атанасов, Г. Поява, семантика и разпространение на иконографията Св. Георги пешак и змееборец (V-ХІ в.). – В: In stolis repromissionis. Светци и святост в Централна и Източна Европа. Saints and Sainthood in Central and Eastern Europe. Съставителство и редакция А.
Ангушева-Тиханова, М. Димитрова, Р. Костова, Р. Малчев. София, 2012, 173-199.
Мавродинова 1969: Мавродинова, В. Св. Теодор – развитие и особености на иконографския му тип в средновековната живопис. – Известия на Института за изкуствознание, ХІІІ, 1969, 33-52.
Божков 1984: Божков, А. Българската икона. София, 1984
Генова 2012: Генова, Е. Второто поколение зографи от Самоковската школа, София, 2012.
БЕЛЕЖКИ :
(1)
Първият манастир е разположен в м. Папачова нива до връх Българско кале. На 500 метра по на юг, в м. Боров дол, през 1927 г. са открити останки на друг манастир от X-XI в. Стените му са били около 1 метър високи, богато украсени и с дебела мазилка, вътре в която били зазидани малки стомнички с устиетата навън за усилване на акустиката [13]. През 1931 г. този манастир е осветен от старозагорският митрополит Павел. Трети манастир, построен малко преди присъединяването на тези земи към българската държава, е открит наблизо до тях. Основите на четвърти манастир все още могат да се видят в центъра на с. Змейово. Други три средновековни манастира са регистирани в землищата на съседните села Хрищени, Колена и Борилово [Янков Д. Християнско култово строителство в Стара Загора през късната античност и Средновековието. Известия на МЮИБ, том XVI, Стара Загора, 1993, с. 139-154].(2) Сред морето от османотурска топонимика този район се очертава от няколкото чисто църковно-християнски названия (Фиг. 2). Един от върховете в този район се нарича Патрахила (634 м.) (от патрахил – връхна дреха на свещеник), друг връх - Купеларица (627 м.) (от купел – съд за кръщаване на деца) [13]. Една седловина на север от Боров дол се нарича Столица, което означава “черковно кресло, трон, владишки престол”. До м. Папачова нива е м. Латинските гробища, чието название вероятно посочва, че цар Калоян е екзекутирал тук латински пленници, доведени от боевете в Източна Тракия през зимата на 2006 г. В надъчния регистър от 1626 г. днешното с. Змеево е отбелязано под името Килисанджа дербент [Койчева В. Народностни и верски насилия на османските поробители спрямо българското население в Старозагорския регион (XIV–XIX в.). В кн.: Ислямизационни процеси в Старозагорско и Казанлъшко през епохата на османското владичество. I част. Стара Загора, 1989 г., с. 6]. В по-късна епоха названието Килисинджа Дербент се опростява до Дербент, с което име селото е известно до началото XX-ти век, когато се възстановява предосманското му име Змеево. “Килисинджа дербент” означава “Църковен проход”, от турското “клисе”- църква и османо-персийската дума “дербент” – проход. Названието Килисанджа дервент се дължи на многото манастири, струпани в неговия южен вход, които се е запазили поне още 260 години след като Лала Шахин овладява района през 1372 г.
(3) След Освобождението, всяка година до около 1960 г. на Тодоровден се е чествал празникът на града с голям пролетен панаир, провеждан на улица “Железни врата”, най-старата средновековна улица на Боруй (Тангъров, 2001:223-230; Александров, 1992:10). Съгласно българската традиция, това всъщност е бил най-големият празник на града, в който е честван Св. Теодор Тирон, покровителя и патрона на града. Според дългогодишния секретар на старозагорската митрополия Недю Александров (Н. Александров. Летописна книга на храм-паметник "Св. Троица". Стара Загора 1982 г., с. 75) на Тодоровден, по традиция от незапомнени времена, на Аязмото в съседство с храма на "Св. Теодор Тирон" и на "Св. цар Борис-Михаил Покръстител" се е извършвала тържествена служба при стичане на многоброен народ от града и околните села.
Централно място, където местното българско население е оказвало на светеца Теодор Тирон е свещения връх до Стара Загора - Аязмото на Теодор Тирон, днес известен като Аязмото. На самия връх на Старозагорското Аязмо е имало вековна гора, мощен извор на лековита вода и, както сочат много данни, голям манастир-лавра, построен на мястото на езическо светилище. Съгласно тези данни, около лаврата е имало седем-осем по-малки манастири-скитове. От епохата на османо-турското владичество и до скоро, жителите на Стара Загора ежегодно са чествали на Тодоровден деня на Св. Теодор Тирон, патрона на лаврата и покровител на града като главен празник на града [14; Н. Александров. История на залесяването и паркоустрояването на хълма “Аязмото” по почин на първия старозагорски митрополит Методий Кусев, Стара Загора, 1992, с. 10.]. Светецът Теодор Тирон се почита и в много средногорски села, разположени около града, в чийто църкви също има негови икони. Празникът на светеца, Тодоровден – се почита в съботата след Сирни заговезни. На празника се провежда надбягване на коне = кушия, дòмле.
(4) Представената по-горе хипотеза за родното място на свети Михаил Воин и връзката на неговото житие с княз Борис-Михаил дава обяснение и на много известната в района на Стара Загора легенда за погребението на княз Борис-Михаил, покръстител български в района на старозагорското Аязмо. На основа на тази легенда, известният старозагорски митрополит Методи Кусев предположи, че местното название Боров дол, което е много древно идва от имената Боро, Борил, които са форми на името Борис. Също на основа на тази легенда, през 1911 г. едно съседно село е наречено Борилово. Шест години след смъртта на дядо Методи Кусев в този Боров дол беше открит ранносредновековен манастир, в който съгласно легендата, би могъл да е погребан княз Борис-Михаил.
(5) Тази песен за Болен Първан е записана от района на днешното село Ковач (южно от Стара Загора) (18). Песента отразява времето от XV-XVI в., когато арабски пирати са отвличали роби и робини от южните брегове на Европа, предимно от балканските владения на Османска Турция.
|
Болен Първан и Чер арапин |
продължение |
продължение |
|
Разболял ми се Болен Първан, ах, че е лежал три годинки - не умира, не оздравва. Че се й зачул Чер арапин, Чер арапин, чер манафин на Солунско равно поле; ах, че си ходи из Солуна града. Ах, че си взима Чер арапин за обяда по една крава, по една крава яловица; още си взима Чер арапин за обяда по момиче, пък за пладне - клета вдовица, за вечеря - жена бездетница... Та е дошло реда и до тънка Неда. Тънина Неда, Първанова сестра, по двори ходи, дребно сълзи рони. Че как я й видял Болен Първан, отговаряше Болен Първан: - Ой ми те тебе, тънина Недо, тънина Недо, моя мила сестро, що по двор ходиш и сълзи рониш? Или ти омръзнах болен да ме гледаш? Отговаряше тънина Неда: - Ой ми те тебе, Болен Първан, ти като лежиш, лежиш, умираш, лежиш, умираш, до три години, ама не си чувал Чер арапин, Чер арапин, чер манафин на Солунско равно поле, ах, че той си ходи из Солуна града, ах, че си взима Чер арапин, Отговаряше Болен Първан: - Ой ми те тебе, тънинка Недо, тънинка Недо, моя мила сестро, ти недей плака, не се кахъри. Че гледа ли ми средното конче, че гледа ли го, че зоби ли го, че зоби ли го, че пои ли го? Я го изкарай, та го закарай, та го закарай при ламбантина, при ламбантина, въз побратима, да ми подкове средното конче, да подкове на юнашка вересия - аз кога се вратя, дваж ще му платя! Че си стана тънинка Неда, че си изкара средното конче, та го закара при ламбантина, при ламбантина, въз побратима.
|
Отговаряше тънинка Неда: - Ой ми та тебе, ламбантино, ти ламбантино, мой побратимо, мене ме проводи Болен Първан, да ми подковеш средното конче, (...) на юнашка вересия - той кога се врати, дваж ще ти плати! Отговаряше ламбантина: - Ой ми та тебе, тънинка Недо, тънинка Недо, Първанова сестро, ще ти подкова средното конче, ще подкова на юнашка вересия, ама тънка Неда ще кердосва, ще кердосва, ще файдосва!... Че се разсърди тънинка Неда, че си закара средното конче, средното конче при Болен Първан. Отговаряше тънинка Неда: - Ой ми та тебе, Болен Първан, той не ми подкова средното конче, ала най ми каза ламбантина, че ще ми подкове средното конче, че подкове на юнашка вересия, ама тънка Неда ще кердоса, ще кердоса, ще файдоса... Отговаряше Болен Първан: - Ой ми та тебе, тънинка Недо, тънинка Недо, моя мила сестро, я недей плака, я не се кахъри! Я си земни китка ключове, та си отключи пъстри сандъци, че си извади тънкото платно, тънкото платно, лененото, дето си го прела и тъкала, прела и тъкала три годинки, триста лакти на дължина, че ми препаши тънкото кръстче, тънкото кръстче, болното сърце. Че си стана тънинка Неда, та си отключи пъстри сандъци, та си извади тънкото платно, тънкото платно, лененото, че му препаса тънкото кръстче, тънкото кръстче, болното сърце. И му оседла средното конче, че му помогна да се покачи, да си възседне средното конче. И му изнесе злат боздуган, че му прикачи малкия топуз. че си възседна Болен Първан, |
че си възседна средното конче, че си отиде на Солунско, на Солунско равно ми поле. Мари, как го видя Чер арапин, отдалеч го позна, че й Болен Първан, отдалеч го позна, три сахатя... Че си хвърли Чер арапин, че си хвърли злат боздуган, че си удари Болен Първан. Ах, че си пое Болен Първан, ах че си пое злат боздуган, не му са видя на Болен Първан, не му са видя злат боздуган, най му са видя ръжена сламка. Че си хвърли Болен Първан, че си хвърли злат боздуган, ах, че удари Чер арапин, че го удари в черното чело, че го накара в черната земя, в черната земя девет педи. Ах, че си прибра коня Арапска, ах, че се провикна Болен Първан. Мари, как го зачу ламбантина, ламбантина треска втресе, треска втресе, не претресе. Мари, отговаря Болен Първан: - Ой ми те тебе, ламбантино, ти, ламбантино, мой побратиме, я ти да ми дадеш керпедена, да си оправя на седлото, на седлото телкията, че ми убива на кръстчето!... Че му подаде ламбантина, че му подаде керпедена; ах, че не улови Болен Първан, ах, че не улови керпедена, най си улови ламбантина, та го удари с малкия топуз, че го накара в черната земя, в черната земя девет педи... Ах, че си отиде Болен Първан... Отговаряше Болен Първан: - Ой ми те тебе, тънинка Недо, тънинка Недо, моя мила сестро, ти да не се жениш, доде не намериш, доде не намериш юнак като мене! Седна да отдъхне, доде отдъхне, доде отдъхне, и си издъхна...
|
(6) През 1875 г. Христо Ботев прави опит да възкреси в народната памет култа към св. Михаил Воин Българин. Той издава календар, в който поетът революционер отрежда деня 10 февруари като ден на светеца (Д. Делийски. Средновековния град Потука и източниците на култа към св. Михаил Воин. Казанлък в миналото и днес. Годишник. Книга VI. с. 86-96). Този ден приблизително съвпада с Тодоровден, когато в Стара Загора и околните села се чества друг един подобен светец-змееборец, Теодор Тирон.
(7) Накрая във връзка с пояснението Воин към името Михаил на светеца привеждаме една догадка. Обикновено се приема, че определението "воин" има славянски произход и означава "войн, войник". Етимологията на тази дума и значението на нейните застъпници в новобългарския език не подкрепят тази хипотеза. Най-големият син на Омуртаг се е казвал Енравота, но е записван още Баян и Воин. Това показва, че освен известното прабългарско и аварско име БАЯН, думата ВОИН е също прабългарска дума. Смисълът на "воин" може да се открие по значението на нейните новобългарски застъпници.
Например, БУЕНЕК е названието на традиционен български пролетен обичай на
Лазаровден, на който се "инсценира" сватба с участието на всички главни
персонажи на обичайната сватба. Всички участници в "сватбата"
носят обичайните си названия (булка, свекър, девер, зълва и т.н.), но
младоженикът се нарича "буенек" [Етнография на България. Изд. Наука и
изкуство. София. 1974. 2-ри том, стр. 118;
Р. Попов. Кратък празничен народен календар.
Изд. БАН, Етнографски институт, С. 1993, с. 68].
Тъй като освен делата на войводата-първообраз в житието на св. Михаил Воин са включени и част от делата на княз Борис-Михаил можем да предположим, че определението "воин" се отнася именно за княза. Това означава, че вероятно по време на своето покръстване (година етх - 866, месец бехти) князът е бил за втори път младоженик. Княз Борис има четирима сина (Расате, наречен Владимир; Гавраил; Симеон и Яков) и две дъщери (Персика и Ана). Твърде е възможно първите двама от синовете му да са от по-ранен брак, а последните двама да са от втора съпруга, известната Мария, която може да е гъркиня. Засега няма други данни за тази догадка, освен съобщението на арабския писател от XI в. Ал Бекри, който предава думите на Ибрахим Ибн Якуб - испански евреин, съставил половин век по-рано история на някои европейски народи: "Бълкадин приел християнството ...в държавата на римляните, когато обсаждал Константинопол. Царят на римляните успял да го умилостиви с обилни дарове, дал му и дъщеря си за жена. А тя после го подбудила да приеме християнството." (Соколовъ М. С. Петербургъ. 1879. Изъ древней исторiи болгаръ. с. 154; Известия Ал-Бекри. Изд. акад. Куника и бар. Розена. стр. 1 и сл, с. 65 и сл.). Има и сериозни косвени данни за тази теза. Борис предава властта в ръцете на първия си син, Расате - Владимир и след като го сваля от власт предава властта на третия си син - Симеон. Борис пропуска втория си син, вероятно защото той е бил пълен брат и сигурен поддръжник на Владимир. Симеон отива 12-годишен в Константинопол и веднага се замонашва. След две години се записва в Магнаурската школа и поразява своите учители със знанието си на гръцки език и на гръцката литература. Причината за това може да бъде майка му, която го е възпитала в гръцки дух от дете. Много византийски хронисти наричат Симеон "семиаргос" (полугрък), което може да означава, че майка му е гъркиня. В качеството си на владетел на България полугъркът Симеон проявява маниакален стремеж да се нарече "цар на българи и гърци", да превземе Константинопол и Божи гроб. За удовлетворяване на тази налудничава претенция Симеон води 40 войни и изразходва колосалния дотогава военен и стопански потенциал на България. Всъщност, ако Симеон е полугрък, това би било напълно разбираема претенция. С това обаче Симеон практически превръща България от първостепенна европейска сила в треторазрядна страна.
7777777777777777777777777777777777777777777777
Годината на покръстването на Борис - 866 се дава в три независими източника.
1. В своята летописна бележка „Българските боляри повдигат народа против своя княз“ реймският архиепископ Хинкар описва събитието така: „866 г. князът на българите приел светото кръщение. Той бил замислил да стане християнин миналата година, понеже Бог го вдъхновил и му внушил това чрез поличба и бедствия сред народа на царството му. Недоволни от това, неговите боляри разбунтували народа против него, за да го погубят. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той като позовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с 48 души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра...Обаче царят наказал със смърт само 52 души от болярите, които най-много бунтували народа против него, а на останалия народ позволил да си отиде невредим...“
2. ПРИПИСКА НА ТОДОР ДОКСОВ, вмъкната в старобългарския превод на „Четири слова против арианите” от византийския църковен деец и писател Атанасий Александрийски (Д и н е к о в. П., К у е в, К., П е т к а н о в а, Д. Христоматия по старобългарска литература. С., 1967, 108-109 (превод на К. Куев). Превод на К. Куев): "Тия благочестиви книги, наречени Атанасий, преведе по поръка на нашия български княз Симеон на славянски език от гръцки епископ Константин, ученик на Методий, архиепископ на Моравия, в годината от сътворението на света 6414 (906), индикт 10. По поръка на същия княз ги преписа черноризец Тодор Доксов на устието на Тича в годината 6415 (907), индикт 14, гдето е съградена от същия княз светата златна нова черква. В същата година почина на 2 май в събота вечерта божият раб, бащата на този княз, живеещ с чиста вяра и правоверното изповедание на нашия Господ Иисус Христос. Това бе великият, честният и благоверният наш господар български княз на име Борис, чието християнско име бе Михаил. Този Борис покръсти българите в годината етх бехти". Тъй като етх бехти означава година на кучето — 11-та година от дванадесетичния животински цикъл, 8 месец), това означава 866 г, месец август.
3. В намерения в Югозападна Албания надпис [В. Н. Златарски, Намереният в Югозападна Албания надпис с името на българския княз Борис Михаил, Slavia, кн. II, 1 (1923), стр. 84—85] пише, че “ Борис се покръстил заедно с дадения нему от бога народ в 6374 година” от С.М. по цариградската ера или в 866 (= 6374 – 5508) църковна година от Р. Хр., която продължавала от 1 септември 865 до 31 август 866 година.
Месец бехти (осми) продължава от 24 юли до 24 август (http://calendar.samoistina.com/).
7777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
Празникът е наричан още Лазарница, Лазар, Лазарица, Лазаровден, Лазарова събота, чества се в предпоследната събота преди Великден. Има по-ново църковно и старо, езическо съдържание. Според църковните представи денят е посветен на мъртвите и се свързва с възкресението на Лазар по волята на Христос, описано в евангелските текстове. В тази връзка денят е известен като „Лазарска Задушница”, в навечерието на която жените ходят на гробище, прекадяват, преливат с червено вино гробовете на своите близки и раздават храна за „Бог да прости”.
Езическото съдържание на празника
Лазаровден е много богато и интересно. На първо място то е свързано с
посвещаването на младите момичета (подевки - момичета на
13-14 години) като моми за женене. Това е продължителен ритуал, който започва от
деня на Свети Четиридесет мъченици (5 март - календарно стои най-близо до
православния празник на „Св. мчк Боян, княз Български" - 28 март). Изпълняват се
обреди от моми на пред-женитбена възраст. На самия Лазаровден момите се събират
на групи и с помощта на по-възрастна жена (която вече е лазарувала) разучават
песни и хора. Предварително се избира водач (боенец, буенек, буянец) на групата,
който ще предвожда лазарското хоро.
Ритуалният танц на лазарките се нарича буенек - буйно
несключено хоро на специална песен. Боенецът води хорото със ситна стъпка в
дясна посока. Обредните лица в обичая са: боенец (младоженик) и булка. Ролята на
младоженик (наречен боенец) се изпълнява от мома, на която й е придаден вид на
млад мъж: облечена в мъжка риза, препасана с кован колан и пафти, с разпуснати
коси и калпак, закичен с цветя, многобройни нанизи от монети на врата и, с
окачени на кръста многоцветни кърпи, с дървена сабя, брадва или върбова пръчка.
Булката е 8-10 годишно момиче, облечено с булчински дрехи и забулена с червена
кърпа. Двете обредни лица се хващат като младоженец и невеста. Останалите моми
пеят, разделени на две редици една срещу друга, а между тях боенецът и булката
играят със ситни стъпки разминавайки се. Лазарската група обикаля цялото землище.
Следваща важна част от обичая е кумиченето – избор на кума, кръсница на лазарувалите моми. За целта всяка мома пуска в реката по течението свое върбово венче и омесен хляб, върху който задължително има човешко изображение. Момата, чието венче течението изнесе най-напред, се избира за "кумица" и тя повежда моминското хоро към своята къща.
Много важна част от езическото съдържание на празника е вярването, че мома, която е лазарувала и се е кумичила, не може да бъде отвлечена от змей. В народната митология змеят е митично същество - злия бог от земните дълбини, първообраз на бъдещия Сатана, който се омилостивява като му се пренасят в жертва млади момичета. Хвърлянето в реката на върбовите венци и обредни хлябове с човешко изображение се явяват символична човешка жертва за змея, а участието в ритуала кумичeне се възприема като своеобразна победа на младите момичета над подземния властелин и гаранция, че няма да бъдат придадени в жертва.
77777777777777777777777777777777777777777777777777777777777
В анонимния "Български апокрифен летопис" от XI -ти век е отделено важно място за княз Борис - Покръстител (852-889, +893). За него в летописа се казва: "И след смъртта на царя Изот, пак прие българското царство син му Борис, и бе благочестив и много благоверен. И този цар покръсти цялата българска земя и създаде църкви по българската земя, и на река Брегалница и там прие царството. На Овче поле създаде бели църкви и отиде на Добрич и там завърши своя живот. И царува 16 години, без да има ни грях, ни жена." (Български апокрифен летопис. - В: Из старата българска литература. София. 1988. с. 130). Много от споменатите факти са исторически достоверни: покръстването, строежа на много църкви, коронясването на река Брегалница. Твърдението, че Борис е починал в Добрич съдържа неясния топоним Добрич: едва ли това е Дебър, но може да е Берое, "починал до Берое - до бри - добрич?
777777777777777777777777777777777777777777777777