ЗА ПРОИЗХОДА НА ИМЕТО НА ГРАД КАЗАНЛЪК И МЕСТОПОЛОЖЕНИЕТО НА ГРАД КРЪН

 

Иван Иванов, Мариана Минкова

 

Доклад на Годишната научна конференция – Казанлък, 25 август 2012

Публикуван в сборника: Проблеми и изследвания на тракийската култура. Изд. на музей Искра. Казанлък. 2013. с. 173 - 184

 

 Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

        По време на Второто българско царство днешният Казанлъшки район е включен в т.н. Крънска хора, административна област с център големият средновековен български град-крепост Крън. В края на XIII в. град Крън и областта се превръщат в независимо феодално деспотство, управлявано от Елтимир (ок. 1280-1305), брат на цар Георги I Тертер. В книгата на арабския географ Идриси, "Книга за развлеченията на кипнеящия да преброди страните" (1153 г.) името на град Крън е предадено през гръцка транскрипция като Акранус. Счита се, че името на град Крън идва от гръцката дума Krunoi, означаваща „извор”. Това отразява факта, че Крън е наследник на предходен византийски град, построен на място, богато на изворна вода(2).

        Османските турци завладяват района през 70-те години на XIV в. (малко след падането на Стара Загора и Пловдив в 1364 г. и Черноменската битка на 29 септ. 1371 г.) и разрушават град Крън като най-важна българска крепост в областта. Местоположението на град Крън остава неизвестно. Градът е търсен, но засега безуспешно по южните склонове на Стара планина в местности, известни като Калето и Челичето около дн. град Крън (бившето село Хасът) и между днешните села Тъжа и Енина.

        Няколко десетки години след завладяването на района значителна турска войска, начело със Саръджа паша, известен турски военначалник и администратор от това време, се установява на стан в рамките на дн. Казанлък, по двата бряга на р. Старата река до „Зеления мост”, на мястото на дн. Куленска махала. В документ от 1411-1412 г се казва, че това място, наречено Акче казанлък е дадено като вакъф на пашата (Gokbilgin T. XV ve XVI asirlarda Edirne ve Pasa Livasi, Ist., 1952. s. 244; Цв. Райчевска, Я. Танева. Паметници от османския период в Казанлък. Казанлък в миналото и днес. Годишник. Книга V. с. 60-68 ). На това място турците построяват джамия, воденица и баня и постепенно станът се превръща в постоянно селище. По-късно в него се преселват част от жителите на две големи турски села - Субашъкьой (с. Татарито) на североизток и Томарсанлъ (с. Търничене) на югозапад с което се дава началото на нов град, известният Акча (Акче) Къзанлък.

        Първата турска махала е създадена на десния бряг на р. Старата река под върха Пиростията (Тюлбето). Установено е, че на отсрещния северен бряг на реката, в пределите на дн. Куленска махала е имало българско селище от времето на Втората българска държава. На това място са открити масивни зидове на сгради, християнски погребения от XII и XIII в., земеделски сечива и късни византийски монети. Названието Куленска идва от намиращата се в махалата кула (обр. 1), която е разрушена през 1916 г. От тук идва и названието "Кулата" на намиращият се в този район съвременен Етнографски комплекс (К. Терзиева. Етнографския комплекс "Кулата" в град Казанлък. Казанлък в миналото и днес. Годишник. Книга V. с. 107-108). Според специалисти от Ист. музей - Искра, Казанлък, кулата е строена през XIV -ти век.

 

 

 

 

 

    Обр. 1. Средновековна кула, каменно военно съоръжение от XIV -ти век. съществувала до 1916 г. в квартал Куленски - град Казанлък (Иван Енчев - Видю. Дневник. Фрагменти. 1899 - 1909. Изд. Вион. Пловдив. 2012. с. 113).

 

 

        Самото название - Старата река на реката, минаваща през Казанлък и вливаща се в р. Тунджа е много показателно. Забелязано е, че в един обширен район около центъра на България (Пловдив, Стара Загора, Сливен) има множество реки, наречени с еднотипното название Стара река, Старата река. Като правило, повечето от тях текат близо до или покрай стари, отдавна заличени селища, градове и крепости (Г. Чорчопов. Сърнена гора. Пътеводител, Стара Загора, изд. Кота, 2006). В този случай названието "Старата река" в северната част на Казанлък сещо свидетелства за наличието на стар, предосмански град в най-старата част на Казанлък.

        В първите векове на османското владичество в новообразувания град и в околните села се настанява допълнително количество тюркско население - юруци (най-вече тюркмени) от Мала Азия. Най-старата махала в града е Куленската. Към 1770 г., в града пристига група от български бежанци от Търновско и се заселват в югоизточния му край. Те носели високи „аджемски“ (т.е, персийски) калпаци, поради което махалата получила името Калпакчийска. Всъщност носенето на висок калпак е характерна традиция при българите, запазила се до преди 50-тина години. През 1803 г. друга, още по-голяма група бежанци пристига из опожарените от кърджалиите села Клисура, Копривщица и др. Те заселват Новенската махала с което делът на българското население в тогавашния Акча Къзанлък нараства значително. Интересно название носи още една българска махала в града – Къренската. Чудомир я определя като най-старата българска махала, събрала населението на град Крън (от тук Къренска махала), останало живо след разрушаването на този български град.

        За миналото на Казанлък научаваме от пътните бележки на редица пътешественици и географи, минали през този край на тогавашна Европейска Турция – д-р Поайе, Евлия Челеби (1611–1678), Феликс Каниц (1829–1902), Емил Изамбер и др. (Ст. П. Василев. „Чужди пътешественици от миналия век през Казанлък“. – В: Юбилеен сборник „Искра“ — 1923 г.). Турският пътешественик Евлия Челеби отбелязва, че градът брои 1060 къщи, от които една трета били български. През 1836 г. българската община в града вече има „Взаимно класно училище“, а през 1860 г. — и първото читалище „Просвещение“ (Матей Георгиев. „Възраждането на Казанлък“ (исторически материали). –В: Юбилеен сборник „Казанлък в миналото и днес“, том II. С., 1923, стр. 72–178).

        Официалното и най-популярно име на днешният град Казанлък през времето на турското владичество е Акча (Акджа) Къзанлък. Така то е предадено в османските документи от началото на XV (Васил Кънчов. Град Казанлък. – В: „Летопис на Бълг. книжовно дружество за 1899–1900 г.“; Васил Кънчов. Град Казанлък. – В: „Казанлък в миналото и днес“, т. II, С., 1923, стр. 295-301). Това име се споменава в края на XVI в. в тефтерите на дубровнишкия търговец Бенедето Рести, но най-рано в една турска надгробна плоча от 1420 г., сега изчезнала. В по-ново изследване [К. Зарев. Имената на селищата от Казанлъшкия край през 15-19 век и на Казанлък в географските карти от 16-18 век. В: Казанлък в миналото и днес. Годишник кн. IV. 1994, с. 65-69] се дават подробни сведения за ранното име на града: Акджа КЪЗНЛК (1430 г. - документ в Ориенталския отдел на НБ), център на нахия Акджа Къзнлк (1472-1488 г.), център на кааза Акча Къзанлк (1676-1689), Акча Казанлък (1837 г.).  В географския атлас на Г. Меркатор от 1589 г. името на града е предадено като КАЗАЛ, в карта на В. Блац от 1634 г. като КАЗАЛНОВО до река Карадере, в карта на италианеца Д. Кантели от 1684 като КАЗАЛНОВО, а в руска карта от 1771 г. - КАЗАЛНИК. В карта на Никола Фишер от 1862 г. името е КАЗГРАД до река Карадере (по подобие на Хасград - Крън, център на областта). Съвременният вариант Казанлък произлиза от надписите върху руските военни карти от XIX в., в които името на града е предадено като Казанлък.

         Произходът и значението на османо-турското име Акча Къзанлък досега не са установени със сигурност. Известни са няколко народни етимологии, които се основават на случайното и наивно сближаване на части от названието с познати думи от османотурския език. По тези причини нито едно от тях не почива на реална историческа основа и не е постигнало категорично и аргументирано признание.

        Йордан М. Стателов, основател на читалище "Искра", днешният музей в града и един от първите изследователи на града превежда съкратената форма на името - Къзанлък, като "прочута ливада", от българските думи „кáзан” (разказан, прославен, прочут) и „лъг” (ливада). Авторът има пред вид обилната растителност и доброто напояване на почвата в района на града.

        Народната етимология извежда пълната форма - Акча Къзанлък, от една легенда, известна на жителите на града от дълго време. Легендата се среща в няколко форми, но във всички случаи народната етимология се основава на доста произволното използване на турските думи „ак" - "бял", "акджа” – "белезникав" и „къз” – „момиче, мома”.

        В една от формите на тази легенди се казва, че турците били възхитени от разкошните градини в долината, в които играели деца и девойки, и поради тази причина нарекли селището Къзанлъга – „момичешка градина”. Друга форма на легендата е записана още в 1861 г. в "Географски пътеводител" на доктор Емил Изамбер, извънреден професор в Медицинската академия и член на географското дружество в Париж (Emile Isambert. ORIENT, Grece et Turquie dEurope. Paris, 1861, 1873). В раздел IV на тази книга е отбелязано: „Една легенда, цитирана от д-р Поайе по Хамер вярваме, че се отнася за произхода на името Кезанлък: „Завоевателят на пътя в тази част на планината видял да отиват към него група деца от двата пола, облечени в бяло; тези деца били синове и дъщери на войници, зачислени насила в османската армия; те дошли да молят за своите бащи монарха: техните ниви, казвали те, били необработени, а селата останали пусти. Султанът, при вида на тази група от деца, за която не можел да си обясни присъствието на своя път, се провикнал: Какво искат от мене тези хубави, облечени в бяло деца? (Neh isterler bou aktchid kesanlik = Не истерлер бу акча кезанлик). Тези две последни думи ще останат официалното наименование на града” (Янков Д., Св. Димитрова. Един нов източник за историята на Стара Загора и Казанлък. Известия на Старозагорския исторически музей, т. I, 1992, с. 123-126).

        Тази доста популярна версия на легендата се споменава и от д-р Поайе от Парижкото географско дружество. Група деца и жени излезли да посрещат някакъв султан (вероятно Мурад), преминаващ през тези места. Като ги видял, големецът възкликнал: „акча къзанлар" - т.е. „какви бели момичета!”.

        В друга форма легендата гласи, че войската на Сараджа паша избива мъжкото население в завладяната долина. В гората покрай Старата река останали да живеят само жени и деца, поради което тамошното поселение било наречено "къзханлък" – място (хан – къща, хотел), в което живеят жени (къз – момиче, мома) и деца. Постепенно определението „къзханлък” се променя до „къзанлък" и става име на поселението. Друг вариант на тази легенда гласи, че когато завоевателите минали през този край, те заварили голяма група бежанци - жени и момичета, скрити в тукашните гори. От тук те нарекли мястото „къзханлък” – място, където има много момичета (К. Зарев. Имената на селищата от Казанлъшкия край през 15-19 в. и Казанлък в географски карти от 16-18 в. – В: Казанлък в миналото и днес, IV, с. 65).

        Според д-р С. Табаков (С. Табаков. Опит за история на град Сливен, С. 1986, с. 241) името на Казанлък означава „множество деца” и трябва да се изписва Къзанлък (от „къз” – момиче, дъщеря – тур.).

          Писателят Чудомир, друг ревностен изследовател на казанлъшкото минало, привежда в трудовете си за града (Чудомир. Из миналото на Къзанлък. В: Съчинения в три тома. Том 3) един разговор с тюрколога Владимир Тодоров Хиндалов. Последният твърдял, че името на града не е образувано от семантичния корен "къз" (жена, момиче), а от корена "къзан" – турска дума с персийски произход, която значи „левент, юнак, момък, ловец”. В такъв случай Къзанлък ще означава „място, където има много левенти и ловци”. Очевидно е, че като изключим народната етимология, има големи проблеми с извеждането на етимологията на "акча къзанлък" чрез средствата на турския език, което и досега не е направено.

        Посочената по-горе народна етимология среща трудности и е невъзможна от гледна точка на турската граматика. Действително, турската дума kız (къз) означава «момиче, дъщеря, мома, девица, а подобната й дума kızan (къзан) има много значения: 1. момче, младеж, юноша; 2. топлина, бразда, рутина, разгонване. Обаче в турския език липсват думи, производни от тях, които имат вида kızanlık (къзанлък) и kazanlık (казанлък), подобен на разглеждания топоним Къзанлък.

       Хипотеза от съвсем друг характер изказва П. Иванов, цитирана в споменато по-горе изследване на Чудомир. П. Иванов се основава на твърденията на В. Аврамов (В. Аврамов. Войната на България с Византия в 1190 година и погромът на император Исак Ангел при град Трявна. София. Печатница Армейско военно издателство. 1929, с. 236), според когото турците разрушават средновековния български град Крън доста след превземането на областта. Жителите на Крън побягват и се заселват в турското селище, основано по-рано от Сараджа паша, като му променят името на Крън. П. Иванов предполага, че при изписването на името Крън (по турски Крънлък) е станало грешка, понеже на турско-арабската буква „р“, като се тури една точка отгоре, се превръща на „з“. Така случайно Крънлък се преобърнал на Казанлък. Тази хипотеза обаче има много недостатъци: 1. Приема се, че град Крън се е намирал далеч от Казанлък; 2. Приема се, че град Крън е разрушен много време след превземането на областта; 3. Приема се, че жителите на разрушения Крън се преселват в турското селища на Сараджа паша; 4. Приема се, че името Къзанлък е дадено не от местните турци, а от пришълците - българи; 4. Приема се, че промяната Крънлък в Къзанлък е станала случайно, поради грешка в писането на една арабска буква; 5. Не се обяснява първата дума в названието - Акча. Нито една от посочените 5 хипотези не е доказана, особено втората, която очевидно е погрешна. 

       Целта на настоящата статия е да се представи ново, исторически обосновано предположение за произхода и значението на името Акча Къзанлък и от тук, на днешното име Казанлък.

        1. През турско време оригиналното и официално название на Казанлък е Акча Къзанлък (Акча Къзханлък). Независимо, че в съвременното название на града се е запазила само втората дума (Къзанлък), ние смятаме, че първата дума – Акча също е важна, съществена част от името на първоналното селище. Какво може да означава названието Акча? Веднага трябва да се отхвърли значението акче – „пари, вид монета” в Османска Турция, известна още като аспра.

        В турския език думата аkça – „акча” (от ак – бял) не означава „бял, хубав” както обикновено се смята, а означава „белезникав, избелял, набелен, блед”. Това никак не подкрепя известната народна етимология, която свързва Акча с „бял, хубав” и според която Акча Къзанлък означава „бял, хубав, спретнат, бялокаменен, с бели покриви и т.н.” Къзанлък. Според нас не се обръща никакво внимание на факта, че в турския език и по-общо във всички тюркски езици съществува още едно значение на думата аkça - "сладководен извор, река".

        Град Казанлък възниква на място, богато на вода. Реките Енинска, Лешница и Крънска слизат от Старопланинската верига в посока към Казанлък. Те се характеризират със сравнително голям и постоянен дебит, който се дължи на по-честите и обилни дъждове и по-продължителното задържане на снежната покривка в техния водосборен район. В днешно време на 2-3 км северно от Казанлък реките Енинска и Крънска са свързани с отводнителен канал, който събира водите, насочени към града.

        В тази връзка важен за нашата теза и фонетично близък до думата Акча е турският израз аkçaу – буквално „бяла река”. Това е старинен и често пъти остарял израз, срещащ се в множество тюрски езици във формата akcha, aqcha, акча, където носи преносното значение „сладководна река”, „сладководен извор, кладенец”.

        Изразът аkçaу (akcha, aqcha, акча) съдържа тюркската дума ак – „бял” (преносно „благоприятен, полезен, познат”) и общоиранската дума çaу – река. На осетински cыaj, ягнобски čox, кюрдски çah, пущунски ca, персийски čoh, шугнански čō, гилянски ča, язгулемски ča – река, извор; в осетински cъаj – кладенец (В. И. Абаев. Историко-этимологический словарь осетинского языка. Том I. А-К. Издательство Академии наук СССР, Москва-Ленинград, 1958 г., стр. 329).

        В езика на османските турци и придружаващите ги тюркмени (юруци) думата аkçaу (akcha, aqcha, акча) също се е срещала, поради което в България са останали на много места топоними и хидроними, съдържащи тази дума със значение „сладководен извор, река”. Например: река Акча минаваща през с. Чакаларово, община Кирково, област Кърджали; река Акча сар дере (Бяла река), на 15 км южно от Ивайловград, на самата граница с Гърция. В други случаи определението Акча може да означава „сладководен” или „белезникав”: с. Акча Яр – дн. село Алеково, Великотърновско; Акча баир – Бургазко; село Акча Кайряк на пътя между Хасково и Кърджали, преименувано на Бели Плаз.

За друго едно селище Ахча от XVII в. се съобщава в османотурски документ от НБ „Кирил и Методий”, намиращо се в местността Гермите, в землището на бившето село Жребчево, област Сливен (Иван Данев Кузманов. История на бившето село Жребчево. 1998 г. с. 14, 20, 29).  И в този случай турското име Ахча (Акча), означава извор с питейна вода. Това се потвърждава от името на местността - Гермите, което е наследство от езика на траките и означава „горещ извор, минерална баня”, запазено днес на много места в България като Герман, Джерман, в римско време като Германия. Днес на няколко км от тази местност Гермите (Ахча) се намира село Баня, област Сливен. 

        В тюрскоговорящите страни и райони има много градове, носещи названието Акча, Акче, като навсякъде това название означава „сладководен извор, кладенец, поток”. В южната част на Узбекистан, провинция Каракалпакия (Karakalpakstan), близо до река Аму даря се намира голям кладенец със сладка вода, наречен Akcha. В Западен Китай близо до туркменската граница в район, населен с уйгури се намира град Акче, което на уйгурски означава „бял поток”, „бял кладенец” в смисъл „вода, годна за пиене”. В Северен Афганистан до туркменската граница се намира град Акча, населен предимно с туркмени, като названието на града означава „кладенец със сладка вода”. В южната част на руската република Башкирия, в Южен Урал има езеро, наречено Акчакуль (акча - сладководно и кул - езеро). Също в Русия близо до град Омск се намира езерото Акча – „сладководно”. В Турция на брега на Мраморно море се намира град Акчай, чието название означава „сладководна река”. Също в Турция близо до град Батман (Batman) се намира езерото Yukarı Аkça gölü (Юкаръ Акча Гьолю – Горно сладководно езеро) и Aşaĝa Akça gölü (Ашага Акча Гьолю – Долно сладководно езеро) и селището Akça (Сладководно).

        В турския език освен изразът аkçaу (akcha, aqcha, акча) са ползвани и подобните изрази аксу (бяла вода) и акбунар (бял кладенец), носещи същото преносно значение „сладководен извор, кладенец с питейна вода”. Обратния израз карабунар, карасу, карасулук носи преносното значение „извор или кладенец с негодна за пиене, горчива вода”. Тези названия още се помнят в българските земи като имена на селища и местности.

        Значението Акча – „сладководен извор” се подкрепя от факта, че Акча Къзанлък възниква в северната част на днешния Казанлък, в поройния конус на р. Крънска и р. Стара река, където подпочвената вода е в изобилие и е разположена близо до повърхността. Именно от това място започва централизираното водоснабдяване на днешен Казанлък с построяването на дренажите “Абаята” (1915 г.) и „Северни кладенци” (1936 г.) (Нейчо Николов Нейчев. Създаване и развитие на “водоснабдяване и канализация” ЕООД Стара Загора. Сп. БУЛАКВА 3/2008., с. 14). Тези дренажи дават такъв мощен приток вода, че едва в 1968 г. се налага търсенето на нови и по-далечни източници за водоснабдяване на силно разрасналия се град: “Сахране” (1968 г.), “Габарево” (1977 г.), “Тунджа - запад” (1977 г.) и “Търничени” (1981 г.). Ясно е, че за значително по-малобройното население на Акча Къзанлък кладенците в района на старата Куленска махала около Старата река ще са били напълно достатъчни за водоснабдяване на населението и войската.

        Следователно, можем да смятаме, че първата част на названието Акча Къзанлък (Прясноводен Къзанлък) може да отразява наличието на прясна, питейна вода в района, където Сараджа паша е избрал да разположи стана си. А какво може да отразява втората му част? Преди да потърсим значението на втората част – Къзанлък, трябва да отбележим, че тя очевидно е по-важна и съществена от първата част, защото се е запазила в днешното название, докато първата част е отпаднала като несъществена.

        2. В научното дирене за произхода на османо-турските топоними трябва да се има пред вид, че повечето османо-турски названия на големите и стари градове в Османската империя са тюркизирани варианти на старите, заварени топоними. Пример за това са Piravada или Прувади (Провадия), Madra (Мадара), Sunni (Шумен), Dirnavi (Търново), Zibestova (Свищов), Едирне от Одрин (Адрианопол), Ямбол от Ямполис, Филибе от Филипопол, Русчук от Русе, Нийболу от Никопол, Охри от Охрид, Юскюп от Скопие, Новаберда от Ново бърдо и др. Примери на по-далечни градове са: Антакия от Антиохия, Килис от Киликия, Бурса от Пруса, Кайсери от Цезарея (Кесария), Анкара от Ангора, Измир от Смирна, Гелиболу от Галиполи, Enez от Енос, Гьореме от Корама, Аванос от Венасса, Коня от Иконион, Тунус от Тунис, Тарабулус от Триполи, Джазаир от Алжир, Къбръс от Кипър, Дамъшк от Дамаск, Руван от Ереван, Трабзон от Трапезунд и мн. др(1).

        Според [К. Зарев. Имената на селищата от Казанлъшкия край през 15-19 век и на Казанлък в географските карти от 16-18 век. В: Казанлък в миналото и днес. Годишник кн. IV. 1994, с. 65-69], след завладяването на Казанлъшкия край от османските турци много имена на селища са запазили в леко променена (турцизирана) форма своите български имена, например:

 

    Мъглиж - МГЛИШ (1430 г.), Муглас (1676 г.),

    Турия - Турия (1430 г.),

    Черганово - Джарганлъ (XV в.),

    Шипка - Шибка, Шпкхъ (XV в.),

    Твърдица - Фердич (XIV в.) , Вердиджи кюверан (гяурски Твърдец);

    Горно Съхране - Сарухан баля (XV в.), Саруханлий (1676 г.),

    Долно Съхране - Сарухан зираа (XV в.), Сърухан кебир (1676 г.),

    Тулово   - Тиле (XIV в.).

 

       Според нас, подобно на по-горните топоними, названието Къзанлък е турцизиран вариант на популярното име на централния за областта град Крън, в чиято непосредствена близост (или върху чийто основи) град Казанлък е възникнал. Това се доказва от семантичната основа на името Къзан (производно от Крън) и наличието на топонимния суфикс „-лък”. Турският суфикс "лък" показва наличие на предмет или на състояние, означени с основата на думата. Например: карасулук "място, където извира непитейна вода", клиселик "място, където има черква", орманлък "място, където има гора или гори" и т.н. С други думи, Къзанлък (в оригинал Крънлък) означава място, където се намира Къзан, т.е, в оригинал Крън. Преходът Крън – Къран - Къзан се обяснява с фонетичните особености и история на тюркските езици.

        Първата част на прехода Крън – Къран се обяснява с правилото, че думите в тюркските езици (с много малко изключения) не могат да започват с две съгласни. При усвояване на чужди думи започващи с две съгласни, тюрките поставят нова гласна или пред двете съгласни, или между тях. Пример, по това правило от Дряново се получава Диранав, от Кричим – Киричим, от Сливен – Ислимие и т.н. В случая от Крън се е получило Къран, т.е., вмъкната е подходяща гласна между двете съгласни.

        Втората част на прехода Къран – Къзан се обяснява с много известния фонетичен преход, наречен „ротацизъм и ламбдаизъм” в тюркските езици. Този закон отразява историческия развой на езиците в т.н. алтайско езиково семейство. До около XII - XIII-ти век, звуците Р и Л (при определени позиции) в думите от тези езици остават неизменни. След това от общото алтайско тяло се откъсва групата на новообразуваните тюркски езици (тюркмени, узи, огузи, узбеки, татари, киргизи) и настъпва смяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С, т.е, настъпва прехода Р(Л) - З(С). По това правило в езика на османските турци (предимно узи, огузи, тюркмени и др.) съгласният звук Р в някои положения на думата започнал да се произнася като З, а звукът Л – като С. Например, в старите тюркски езици (печенежски) се е казвало „шаран”, а в новите (османотурски) – сазан. Могат да се посочат още примери на двойки думи, едната от стар тюркски език, другата от нов: докур (девет, от тук докурджум) – докуз (девет по турски), отур (тридесет) – отуз (тридесет по турски), sаmăr (чувашки) или *semiŕ (протоалтайски) но semiz в новите тюрски езици – „пълен, дебел човек” и др. Даже древната иранска дума atar = "огън", заимствана от османотурците става ateş (от atez)! По това правило спомената по-горе дума Къран трябва да се е превърнала в Къзан.

        Ако действително изходната основа за названието на Казанлък е била Къран, желателно е да се провери съществуват ли в турския език думи, подобни на думата Къран, от които може да се образува топомина Къранлък (Къзанлък). Има няколко такива думи, но тяхното значение е крайно неподходящо за образуване на топоним като Казанлък. Такава е например турската дума kıran (къран), но тя означава «чума, мор по говедата”. Подобна е и думата karanlık (каранлък - черно, лошо място), която често се среща като название на върхове и местности в България, носещи неблагоприятни качества. Причината е, че тя означава «тъмнина, тъмен, чернота, неясен, лош, злобен, опасен”. Вариантите karan и кıranlık липсват в турския език.

        В заключение, посочените по-горе две фонетични правила съвсем точно и естествено обясняват семантичната връзка между корените на двата топонима – Крън и Къзан(лък). Тази връзка се подчертава и от добавения топонимен суфикс „-лък”, посочващ териториална близост (или съвпадение) на двата обекта, Крън и Къранлък (Къзанлък). Фактически, Къзан трябва да е било турското произношение на името на град Крън в годините, когато турците обсаждат и разрушават този град.

        Ролята на турския топонимен суфикс „-лък, лик” за образуване на нови топоними от стари семантични корени се вижда от следните примери. На около 100 м югозападно от дн. гр. Крън (през турско време с. Хасът), на самия път за Казанлък се намира местността Клиселика (по турски Черквище, от клисе - черква). На същото място е разкопана раннохристиянска базилика от IV-VI в. Понастоящем останките на базиликата са скрити под асфалта на пътя Казанлък – Габрово. Следователно, местността наречена Клиселик приблизително съвпада със самата черква, на името на която е наречена местността. Втори пример: северно от Казанлък се намира местността Дерелик, която на български означава Долчина, защото през нея минава дол. Името съдържа семантичния корен дере (персизъм в османо-турския език), по български „дол” и посочения суфикс. Вижда се, че новите топоними, образувани с този суфикс посочват мястото, където се намира обекта, обозначен с корена на новата дума. В случая новият топоним Къзанлък посочва мястото, където се е намирал стария обект, чието название Къзан (Крън) се съдържа в корена на топонима. Следователно, обектът Къзан, т.е., градът Крън трябва да се е намирал вътре в района, обозначен като Къзанлък, т.е, в пределите на днешния град Казанлък.

        Този извод се подкрепя от данните, приведени от Васил Кънчов (Васил Кънчов „Град Казанлък“ — Летопис на Българското книжовно дружество за 1899-1900; „Казанлък в миналото и днес“, т. II, С., 1923, стр. 295–301). Този автор твърди, че най-напред Съраджа паша се установил на лагер в село Субашъкьой (с. Татарито) до Казанлък, но не харесал това място. След това той се изместил в близкото до него място Къзанери (вече знаем, че това място се намира до днешната Куленска махала на Казанлък !!) и там окончателно построил своя лагер, а до него джамия, наречена „Бююк джамия“ (Голямата джамия), която и досега стои запазена. Около джамията се поселват жителите от Субашъ̀кьой и дават началото на град Акча Къзанлък. В този текст се посочва най-старото и оригинално име на мястото, където възниква Казанлък – Къзанери. Названието Къзанери, по турски Kızan yeri е образувано чрез т.н. турски изафет и означава буквално „на Къзан мястото му”, т.е., мястото (yer), където се намира Къзан. А Къзан според нашата транскрипция е Крън. Следователно, в този документ фактически е посочено, че мястото, където възниква Казанлък, наречено Къзанери фактически е мястото, където е бил средновековния български град Крън. Това място съвпада със най-старата махала в града – Куленската, където са открити основите на средновековен град от XII XIV в. Почти сигурно е, че известната кула (обр. 1) просъществувала до 1916 г. е остатък от град Крън.

            Подобен езиков остатък от най-ранния турски период, когато името на Крън се е променяло на Казън е старинното казанлъшко фамилно име Казънкулеви, примерно Слави Казънкулев (Иван Енчев - Видю. Дневник. Фрагменти. 1899 - 1909. Изд. Вион. Пловдив. 2012. с. 113). Това име има топонимен характер и е от вида на известните Букурещлиев, Стамболийски, Софиянски, Габровски и др. Основата на това фамилно име, Казън кула, се отнася до топоним, съдържащ посочената по-горе най-ранна тюркска форма Казън на българския град Крън. От тук Казън кула се превежда като Крънската кула и най-вероятно се отнася за известната Бяла кула в старата част на Казанлък, посочена на обр. 1. Това фамилно име показва, че за известно време след превземането на град Крън от турците, останалата несъборена кула е била наричана от местното българско население Крънска кула, по турски Казън кулеси. От двете названия оцеляло само турското и то до известно време, но образуваното на негова основа фамилно име се съхранило и до сега. Печалното е, че притежателите на това фамилно име също са загубили спомена си за неговия произход.

        В книгата на арабския географ Идриси, "Книга за развлеченията на кипнеящия да преброди страните" (1153 г.) името на град Крън е предадено през гръцка транскрипция като Акранус. Счита се, че името на град Крън идва от гръцката дума Krunoi, означаваща „извор”. Това отразява факта, че Крън е наследник на предходен византийски град, построен на място, богато на изворна вода(2). Тази семантика на името на града напълно отговаря на посоченото местоположение на град Крън – дн. Куленска махала(3).

        Промяната в названието на града: Krunoi – Крън – Къзан(лък) отразява смяната на етническия състав и езика на неговите жители. Новите завоеватели, българите в VIII в. и турците в XIV в. не сменят завареното название с ново, а само фонетически модифицират завареното название така, че да прилича на думите от техния език. По този начин, съзнателно или не, основния смисъл на първоначалното название – Извор се запазва и отразява най-характерната особеност на района. Тъй като в XIV в. турците изобщо не са знаели смисъла на названието Крън (Krunoi), те са добавили пояснението Акча пред това название с което те фактически са повторили неговото значение, защото Акча също значи „извор”.

        В заключение, ако се абстрахираме от повърхностните народни етимологии и се опираме на данните от археологията, историографията и точните езикови правила стигаме до напълно естествен извод за произхода и значението на историческия топоним Акча Къзанлък. И двете думи, Акча и основата Къзан, т.е, Крън означават „извор” и отразяват най-важното и ценно качество на района – да снабдява населението с прясна вода. В добавка, няколко линии на разсъждение (езиковедска, историографска и археологическа) водят до един и същи извод, че мястото на стария Акча Къзанлък (Куленската махала) съвпада с мястото на средновековния български град Крън.

 

(1) - Друг пример за турцизиране на стари български топоними е името на град Кърджали. Съществуват няколко теории за това име, които го извеждат от турската дума "кър" - поле, но те нямат сериозна подкрепа, защото градът е разположен сред планина и между високи върхове. Има и хипотеза, че градът е наречен на някой си хипотетичен Кърджа Али, каквата историческа личност не се доказва. Старото, българско име на града и районът му е Ахрида (Борис Дерибеев. Ахрида. С. 1982 г. 2-ро изд. С. 1984 г.). Най-правдоподобна изглежда възможността Кърджали да е силно турцизиран вариант на предишното, широко известно българско име на града, Ахрида. Съгласно фонетичните закони на турския език фонетичната трансформация е протекла по следната схема: Ахрида > Харида> Кърида> Кърджа> Кърджали. Старото българско име Ахрида е запазено от местните българомохамедани, които гордо наричат себе си "ахряни", което значи "хора от района на Ахрида".

 

(2) През турско време един от българските квартали на град Ески Загра (дн. Стара Загора) се е наричал Акарджа. Той се образува в края на XVIII в., дотогава град Ески Загра е изцяло населен с турско население. Населението на Акарджа съставлява най-свободолюбивата и революционно настроена част от българите, живеещи в града. В този квартал се основава първото българско читалище в града, българската община, тук В. Левски основава революционен комитет, който вдига известното Старозагорско въстание. Името Акарджа остава неясно. Напълно е възможно названието Акарджа да е турски вариант на българското Ахрида, а жителите на този квартал да са преселници-бежанци от Източните Родопи, района Ахрида. Такива преселвания на българи от този район на север е имало в края на XVIII в., поради опити за насилствено ислямизиране. Точно по това време се появява и българския квартал Акарджа в Ески Загра. И наистина, след като Османската империя се опитва да ислямизира българското население в Източните Родопи, около Хасково (с. Гарваново и други), българите решават да се преселят на север към Добруджа. Така няколко рода от с. Гарваново, един от които е Желковият, достигат до един извор сред голяма брястова гора. На това място около 1772 г. те основават днешното село Краново – Силистренско, името на което идва от гръцката дума за извор - крън. Това е втори пример на селище в България, чието име е образувано от гръцката дума за извор. Трети пример  сСело Кранево, на 15 км северно от Варна, носи името си от названието на древната римска крепост Кранея, а тя вероятно от топлите минерални извори наблизо.

 

(3) - Куленската махала е била най-старата и будна българска махала на Казанлък. В нея се е намирал стар девически манастир, стара църква "Св. Илия пророк", най-старото училище в града. Там са родени и живяли най-будните и образовани българи на Казанлък. На 4 август 1877 г. турците изгарят почти изцяло Куленската махала заедно с църквата и манастира (Казанлък в миналото и днес. Годишник кн. VI, 2001, с. 158).

 

ДОПЪЛНЕНИЯ:

 

777777777777777777777777777777777777777

През пролетта на 1190 г. византийският император Исак II Ангел (1185–1195) предприема поход срещу столицата Търновград на възстановената българска държава. Обсадата обаче върви неуспешно и императорът решава по най-бързия начин да се върне обратно през дн. старопланински проход Трявна - Мъглиж. Там той попада на български части в засада и загубва голяма част от войската си. Императорът се спасява и след като се лута известно време из планината излиза на Крън (т.е. на близкия до Мъглиж Казанлък) и от там успешно пристига в Боруй (дн. Стара Загора).

Друго доказателство за близостта на Мъглиж и средновековния Крън намираме в поемата „За военните подвизи на известния чутовен протостратор” на придворния византийски поет Мануил Фил (1270-1350 г.). Описвайки похода на византийския протостратор Михаил Глава Тарханиот срещу отрядите на Ивайло той изброява селищата, които византийците превземат: „Мъглиж пък е съсвидетел с Крън, Верея пък за Колина от Венец, непристъпни крепости на чужденците, които благородният леко подчини (ХИБ, 1964 г. с. 310, стих 169-282). Изразът „Мъглиж пък е съсвидетел с Крън, Верея пък за Колина от Венец” може да се изтълкува като желание на автора да групира по териториален признак селищата от този район. От определенията „Мъглиж е съсвидетел на Крън”, а „Верея е съсвидетел на Колина”  може да се заключи, че всяка една от тези двойки селища – съсвидетели трябва да са били много близко разположени един до друг. Това е действително така за едната двойка-съсвидетели - градовете Берое и Колина, дн. село Колена, разстоянието между които е около 10 км. Другата двойка са Мъглиж и Крън, разстоянието между които също ще е около 10 км, ако приемем, че Крън е съвпадал с днешния Казанлък.

Очевидно, в сравнение с Берое Колина не е била толкова известна, или пък е имало и друг град с такова или близко име поради което Мануил Фил е решил да уточни за коя Колина става дума - за тази от Венец. Т.н. Венец е неясен топос, но вероятно става дума за прохода, на който лежи Колена или по-вероятно за околната планина, която действително заобикаля като венец селището.

        

7777777777777777777777777777777777777777

 

         Накрая привеждаме един многозначителен разказ - легенда за превземането на Крънския (Казанлъшки) край от турците, записан от известния български монах Онуфрий Попович Хилендарски (роден в с. Енина, където с гражданското си име Богдан хаджи поп Иванов Минков през 1814 г. основава основно училище) и вмъкнат като приписка на с. 86 - 88 в неговия препис на Паисиевата "История славянобългарская" (Боню Ангелов. „Из историята на старобългарската и възрожденската литература”. Наука и изкуство. София. 1977, с. 237-238). Разказът се отнася за сражение при Туловското поле, озаглавен „Конечное падении Болгарии под турецку власть” и гласи буквално следното:

         "две години след падането на Цариград (1453 г.) султан Мехмед (Мехмет II Завоевателят - 1451-1481) събра 500 хилядна войска с помощта на цариградското съкровище и се укрепи на престола. После прати войска да превземе останалите български и сръбски градове. Тръгнаха по пътя за Филипопол към Самоков, където имаше голяма войска българска (вероятно има хронологично смесване на събитията по превземането на Белград със събития от легендарната битка на цар Иван Шишман при Самоков - б.а.). По пътя като чу, че в Туловското поле (то есть Казанлъшкое) има българска войска, той веднага изпрати арабина Юсуф паша с 150 хилядна войска. Когато влязоха в Средна гора, намериха в тази планина манастир на свети Николай (вероятно става дума за манастир в близост до дн. Светиниколски проход между гр. Чирпан и гр. Павел баня - б.а.). Изсякоха всички монаси, а манастира разрушиха и изгориха до основи. От там отидоха в село Турия, но не намериха никого. Изгориха селото. След това се спуснаха до село Армаганово (дн. с. Бузовград - б.а.) при река Тунджа. От тамошните височини съгледаха манастир в Стара планина, белеещ се като град (вероятно това е манастир, носещ същото име Св. Никола, но разположен във или близо до обсадения град Крън, виж по-долу - б.а.). Там под манастира се събрали селски жени и деца, освен малкото войска, а в Бялата кула (кулата в Куленската махала на Казанлък? - б.а.) бяха генералските жени и деца и малко войници да ги пазят. Дето е сега Каза(н)лък, разделиха се турците на две: едни от Копринка да ударят Бялата кула (т.е. крепостта Крън - б.а.), а други – от Армаганово на град Николов (т.е., град Крън - б.а.).

            Когато народът и незлобливите деца видяха нападението на турците, извикаха всички в един глас: „Господи, помилуй, яко погибохом”. И господ ги чу. Турците пък, като чуха гласа, помислиха, че на тях нападат българи. В този час милостивият бог покри с мъгла цялото поле и настана тъмнина като в нощ (сравни подобни фантастични сцени във В. Н. Златарски. История во кратце ..., с. 98-100 - б.а.). 

            Турците, идващи от Копринка, викаха на глас като бесни. И се смесиха при реката (Кара дере) (една долчина в равнината между дн. села Овощник и Черганово на 7 км югоизточно от Казанлък - б.а.), дето са сега лозята, тогава беше чисто поле. Пък другите мислеха, че са гяури. Така и другите си помислиха. Че като са удариха така крепко, от 4 часа до 9 часа (явно става дума за старобългарско време, когато часовете се броят от изгрева на Слънцето -б.а.) и се съсякоха като пчели до един. Само малко на брой, по-страхливите, дето стояха отзад се спасиха. И след деветия час, като се вдигна мъглата, като видяха, познаха, че наказание божие е паднало над тях. Побягнаха назад и намериха някакви луди до с. Турия. Попитаха ги много ли е българската войска, дето съсяка толкова турци за 5 часа. А онези им рекли, че няма българска войска, а само деца. Така засрамени отишли и казали на султана, че погинала цялата Юсуф пашова войска в Кара дере. Он се геня саде К@занъмишъ, то ест – „а то били само деца”. И оттогава се казва Черна речка (Кара дере) и (Бяла кула) Казанл@къ. До днес, вярно е, има Черна речка. Народът пък, като видя това чудо, прослави бога и светителя Николая чудотвореца и нарекоха тамошния град с името Мъглиж и до днес".

         Най-вероятно в разказа се описва превземането на главния град на Крънската хора, в който се е намирала Бялата кула и манастирът св. Никола. Поради устното препредаване на събитията очевидно са настъпили разминавания и промени във фактологията. Авторът е роден в Казанлъшкия край и е много добре запознат с имената, населението и положението на местните топоними. Поради това, че авторът е монах, той много точно предава и местоположението на изгорените манастири и тяхното име. Това обяснява и характерния религиозно-мистичен поглед върху битката в Туловското поле. Очевидно е, че още преди времето на Отец Паисий споменът за местоположението на град Крън е угаснал. Вместо този спомен авторът помни обсадата на 150 000 войска на Юсуф паша на града и важни опорни точки на града - Бялата кула и манастира св. Николай. Възможно е този манастир да е бил разположен в подножието на днешния едноименен връх в прохода Шипка. Очевидно този манастир няма нищо общо с днешния манастир Св. Николай в близкия град Мъглиж, чието старо име е Св. Архангел Михаил.

 

777777777777777777777777777777777777777777777777777777777

В Казанлъшкия край много често се срещат църкви и манастири, наречени на името на св. Николай. Причината за това може да бъдат близките планини и изобилието на реки, извори и вода на това място. Според българския етнограф Димитър Маринов ("Народна вяра и религиозни народни обичаи". 1914. СбНУ 28, с. 528 - 534) в народните вярвяния и песни свети Никола е богат (богоподобен) светец, който е един от участвалите в делбата на света светци. На него се паднали водите и бродовете (т.е. проходите, а не корабите !), затова той властва над реки, езера, морета и планини. Той ходи по водата и спасява кораби в беда, ето защо го празнуват рибари, моряци и в посветения му ден му принасят в жертва шаран. Димитър Маринов доуточнява, че светецът е обрисуван "като свръхестествен юнак, който има криле и може да хвърчи по моретата и височините". С тези си способности св. Никола всякога се намира в моретата и планината и бди за живота на пътниците. В тази връзка  знаменитият наш етнограф отбелязва, че в Северозападна България има Свети Николска планина, в Македония има планина и град Свети Николе, в Сърнена Средна гора проход, а в Централна Стара планина и връх с името на светеца.

777777777777777777777777777777777777

Според Анчо Калоянов градчето Потука, откъдето цар Калоян взема мощите на Михаил Воин, вероятно се е намирало при днешното село Розовец (Рахманли) в южния край на прохода Свети Никола в Сърнена гора (Калоянов А. Михаил Воин от Потука - българският двойник на великомъченик Георги. // Проглас. 1998, № 2, с. 8). В землището му се срещат топонимите Змейовец, Самодивец, Русарето, при развалините на манастира "Свети Никола" братя Шкорпил отбелязват жертвен кутел, който е "сред най-любопитните жертвени камъни в страната"  (Шкорпил Х. и К. Могили. Пловдив, 1898, с. 116), а в преписите на Паисиевата история се откриват предания за съдбата на този манастир при османското завоевание и за връзката му с едноименния манастир при Мъглиж  (Кюркчиев М. Розовец. Пловдив, 1985, с. 38).

7777777777777777777777777777

 В „Царственика“, или „История болгарская“ от Паисий, издание на Христаки Павлович през 1844 г., на стр. 70 срещаме следните редове: „… В лято же господне 1454 собра пак султан Магомет войска до 500 000 души турци избранни, и отиде на останалите градове болгарски и сербски. Стигнав же близо при Филиппополя и разумев защо се крие в Туловското поле, и из гората тамо, войска, болгарска, тоя час поела Арап Исуф паша, сос 15 000 души турска войска, да избият сичката оная войска болгарска. И така они отидоха в Среднята гора и найдевше тамо монастир «Святаго Николая», разсипаха го от основания и избиха сичките в него калугере и мирски, щото се бяха скрили. После отидоха в село Турия и разориха“.


Развалините на този манастир сега още личат горе на водораздела край шосето за село Розовец и цялата местност носи неговото име. Знае се къде е била манастирската воденица, нивите, ливадите, а доскоро стоеше и кладенецът, непосредствено до развалините. Манастирските имоти са били в местностите „Къртичовца“, „Мосливнища“ и „Рахманлиева поляна“, а воденицата е била там, където се събират реките Джендемдере и Срядната река. Разрушеното село е било на два километра южно от сегашното и местността се нарича „Старо село“.

Непосредствено до старото изчезнало село Турия обаче имаше турски гробища. Наричаха се „Юрушките“, което показва, че известно време старото село е било обитавано от това номадско-мюсюлманско племе, докарано откъм безплодните пустини на Азия. Следи от юрушки селища се срещат често из Казанлъшката долина, както и от тюркменски. Тези преселници са били докарани наскоро след падането на Южна България под турска власт. В гр. Казанлък, в северната му част, е имало цяла тюркменска махала, цялото село Бузовград е било тюркменско, а „Юрушките ливади“, „Юрушката кория“ и пр. се срещат често из бившата Казанлъшка околия. Юруците като пастири изглежда, че не са се задържали дълго време в Турия, защото гробищата бяха малки.
 

БАН-ЦЕНТРАЛНА БИБЛИОТЕКА

адрес: София, ул. 15 ноември 1 ; телефон: 02 9878966 ;

 

Заглавие: 170 години от рождението на Методий Кусев : Поглед върху биографията му и неговите публикации, [Стара Загора, храм "Св. Теодор Тирон" - Аязмото, 1 ноември 2008 г.]
Автор: Текелиев, Валентин, иподякон
Предмети: Методий Кусев митрополит 1838-1922 ; източноправославна църква ; българска православна църква ; биографии ; биографии -- духовни лица
Издател: Стара Загора : 2М
Година на създаване: 2009]
Физическа характеристика: 104 с. : ил. ; 21 см..

77777777777777777777777777777777777777777

Издание:
Чудомир. Спомени, пътеписи, статии и бележки. Съчинения в три тома — том 3
Подбор: Петър Пондев, Серафим Северняк
Редактор: Татяна Пекунова
Художествено оформление: Елена Маринчева
Технически редактор: Любен Петров
Коректор: Елена Куртева
Издателство „Български писател“, 1980
ДПК „Димитър Благоев“, 1981



В летописната книга на Крънското основно училище има събрани доста материали за историята на селото и околностите му от учителя г. Еньо Чикакчиев. Между другото е и следната легенда за падане на крепостта, която все може би ще допринесе нещо по уясняване въпроса за старата столнина на Елтимира.
Когато безбройните турски пълчища нахлули в малката долина на розите, ужасеното мирно население хукнало да търси закрила в крепостите, осеяни по балканските чукари, където заедно с малкото останали борци се приготвили за последна съпротива. Близките около Крън села се прибрали в голямата трикрепостна твърдина, където наскоро били вкопчени и стегнати от здравия обръч на турците. Много пристъпи отблъснали шепата борци и тежка и неравна борба е била, докато най-после турците успяват да скъсат водопроводната мрежа. Настъпила убийствена жажда. Запасните съдове с вода из жилищата и грамадните крепостни цистерни се изпразнили и настъпило горко отчаяние. И никаква надежда за помощ се не виждала. Събират се старейшини и вождове на съвет и решават през една нощ, в часа, когато започне да изгрява луната, да отворят голямата желязна врата на източната стена и да пуснат първом една стара баба да излезе и да опита да донесе малко вода. Почти всички крепости в миналото са били превземани чрез предателство. И тук, в крънската такава, турците са имали свои хора, които, като чули всичко, съобщили на обсадителите. През уречената нощ турците успяват да се приближат скритом близо до източната врата и за да измамят българите, на рогата на едно стадо кози налепват горящи свещи и ги подкарват от източното дере нагоре към крепостта. Оттогава това дере се казва ай-доодъ̀ дереси (реката, отгдето месецът изгрява), което впоследствие се е преобърнало на Хайдушкото дере, както се нарича и сега. Като забелязали светлината, която се показва откъм изток, обсадените помислили, че луната почва да изгрява, отварят портата, а скритите турци нахлуват и завземат крепостта. Тогава се захваща страшна сеч. Голяма част от защитниците на крепостта били изклани на място, а друга — изсечени и избити в първия дол на източната страна, из който дълго време са се търкаляли купища кости, вследствие на което той и сега се нарича Кимикев дол, от кимик — кост. А близо до този дол, където турците след страшната касапница са си мили ножовете, кладенчето и сега се казва Канлъ̀бунар, от канлъ̀, което значи кръв. Крепостта е била срината до основи. Една-единствена цистерна е останала само сега, полуразрушена, зинала, с напукани от жажда уста, невкусила вода може би от 1362 год. до днес.

(Публикуван във в. „Казанлъшка искра“, XVIII, 1932 г.)


http://users.sch.gr//elianos/meteora_in1.htm


лкашин и Углеш не проявяват достатъчна загриженост за въоръжаването на войските си и за конете, както и за охрана на лагера и разузнаване на района. Това дава възможност на един турски конен отряд, воден от известния военачалник Лала Шахин през нощта на 25 срещу 26 септември 1371 г. да атакува с изненада обкръжения лагер на християнската войска. В настъпилата суматоха християнските сили претърпяват страшно поражение. След битката при Черномен за България настъпват години на бърз залез и постепенно изгубване на политическата независимост под ударите на турския завоевател.


[2] Из Староосманска анонимна хроника:
"Оттогава Мурад се зае от Ески [Баба Ески] да тръгне срещу Одрин. Неговият Лала Шахин беше беглербег [бейлербег]. След това той даде на Лала Шахин войска и го изпрати срещу Одрин. Когато Лала Шахин дойде до Одрин, неверниците на Одрин излязоха срещу него. Това беше жестока битка, много хора бяха избити. Тогава неверниците бяха разбити, избягаха и се върнаха в Одрин. Лала Шахин изпрати на Мурад вест и някои глави. Хаджи Илбек и Евренос дойдоха при Мурад и го заведоха към Одрин. Тогава Тунджа и Марица бяха придошли. Управителят на Одрин през нощта се качил на една ладия, избягал и отишъл в Енос. На сутринта бойците за вярата намериха града празен и населението им предаде незабавно града. Те влязоха в него и така Одрин бе превзет. Това стана в 761 година от хиджра.
Мурад възложи на своя Лала Шахин поход срещу Загра [Загора] и Филибе [Пловдив] и го изпрати там. Те нахлуха там и завладяха тези области, а на Евренос бег той даде областта Ипсала. Евренос бег отиде там и също я завладя. След това те – всеки на своето място, където беше – станаха погранични бегове [бейове]."

http://212.39.92.39/...ia_11/20.4.html

Днес точната хронология на техните завоевания в Тракия е трудна за установяване. След неочакваната смърт на Орхан Мурад I (1362-1389) започва голяма кампания за овладяването на Тракия. През 1359-1361 г. Сюлейман, другият син на Орхан, овладява Димотика. Между 1366-1369 г. той превзема Адрианопол (Одрин), който става османска столица на Балканите.
През 60-те години на ХІV в. става ясно, че грабителските орди са станали завоеватели, които имат намерение да се установят задълго на Балканите. След превземането на Одрин османците нахлуват по три направления в българските предели: към Пловдив, към Ямбол и към Айтос. [2]

ІІ. СВЕДЕНИЯ ЗА ОСМАНСКАТА ОФАНЗИВА В ПЕРИОДА

1360-1372 - Мурад I завладява по-голямата част от Тракия с главните ѝ градове (Адрианопол (1362), Димотика, Филипопол (1364), Боруй (1372) и др.). Мурад I премества османската столица от Бурса в Адрианопол;

Две страхотни книги засягащи османското нашествие на Балканите и превръщането на Османовия бейлик в империя са:
Матанов, Хр., Р. Михнева, От Галиполи до Лепанто,
Колин Имбър, Османската империя 1300 – 1481

Шахин паша е учител (лала) на султан Мурад I. След падането на Галиполи през 1354 г. и възкачването на Мурад I на престола през 1359 г. Лала Шахин се включва в османското завоевание на Тракия и през 1360 превзема Димотика, а 1362 г. и Одрин, който става столица на османците до падането наКонстантинопол през 1453 г. След това Лала Шахин завладява Боруй и Пловдив (1364). Като командващ румелийските части участва в битката при Черномен през 1371 г., а през 1382 г. завладява и София.


77777777777777777777777777777777777777777777

с. Търничене = Хадър Ялас, Къдръзли, Кадарезли, Кудър- Елмаз. Сборът на селото е бил на Тодоровден с кушии на т.н. Куши кър. (Хъдър и Елиас са мохамедански светци, съответстващи на християнския светец Георги). - В по-ново изследване [В: Казанлък в миналото и днес. Годишник кн. IV. 1994]. Подобен обичай има и при мюсюлманското население в околностите на Мадара, което е чествало празника Хъдър Ялас на Гергьовден пред Мадарския конник. Това може би показва, че мюсюлманското население от Търничене и от района на мадара може да води началото си от помохамеданчено християнско население, което е чествало свети Тодор и е гледало на Мадарския конник като на икона на свети Теодор.

 

777777777777777777777777777777777777777777
Любомир Миков, Алиански карнавални игри : По материали от Североизточна България / Любомир Миков. // Бълг. фолклор, XX, 1994, № 2, с. 66–73.
Хъдърлез (или Хъдрелез,Хъдерлез,Едрелез) е пролетен празник в алевитските мюсюлманиски общности в североизточните български земи. Съвпада с християнския Гергьовден (6 май). Част от празника е "ваденето на момински нишани", подобно на българския обичай "Еньова буля".
В с. Борино естествено съжителствуват християнската и мюсюлманската материална и духовна култури. Типичен пример за симбиоза на културите е почитаният както от християните, така и от мюсюлманите пролетен празникГергьорвден/Хъдърлез. 
Дори св. Георги е почитан в мохамеданските общности – в областите обаче, където е имало силно християнско присъствие. Там, където имаме похамеданчено население, християнски субстрат, св. Георги се почита и от мохамеданите. Дали това става под името Георги или под името Хадерлес няма особено значение, тъй като това, което се прави от мохамеданите, е всъщност силно редуцирана форма на християнския култ към светеца.
Празникът е повсеместен в Близкоизточния, Малоазийския и Балканския регион. Споменавам тези региони като места, където активно са взаимодействали християнските и мюсюлманските общности. Пак ще кажа, че мохамеданството е по-късна религия от християнството и то стъпва на нейните основи. Експанзията на мюсюлманството води до срещата с вече съществуващите християнски общности, при някои от които култът към св. Георги е много силно развит.

Още в първите векове от съществуването на мохамеданството възниква легендата за двама светци – Хадър и Иляз, които до този ден обикалят земята, за да проверят дали мохамеданите живеят правилно. На 6 май се срещат и на този ден всеки човек може да осигури своето безсмъртие. Ако човек види как двамата светци се срещат, може да стане безсмъртен. Това поверие възниква още в зората на мохамеданството, най-вероятно в Близкия Изток. Затова мюсюлманският празник се казва Хадерлес - от Хадър и Иляз събрани заедно. Другият аспект на проблема е, че специално при българите-мюсюлмани в Родопите, чиито деди безспорно са християни, остават в наследство християнски представи и вярвания, някои обредни практики, които не са пряко свързани с религията, но се явяват наследство от християнския, предмохамеданския период.

Сещам се за с. Дряново в община Лъки, Средни Родопи, където над селото има местност, наречена Гергие, за която местните хора много добре знаят, че в християнската епоха е била посветена на св. Георги, и всяка година ходят и почитат това място, включително и на Гергьовден. Ето пример как една общност съхранява паметта си независимо от смяната на религията, която изповядват. Другият аспект е как самият ислям е генерирал своя празник Хадерлес. В зависимост от това в кой край на България се намираме, процесите са се развивали по свой уникален начин в зависимост от конкретните исторически, икономически и религиозни събития.
Четейки за св. Георги, си мислех, както и повечето българи, че предхристиянският мотив в житието му е неговото змееборство. Работата е там, че няма пряка връзка между предхристиянските традиции, където безспорно има герои-змееборци, и змееборството на св. Георги, тъй като то много късно се прикачва към него, както казахме през 5-6 в. в Грузия, в 12 в. във Византия, и с посредничеството на едно оприличаване на другите светци-воини като например св. Теодор Тирон и св. Теодор Стратилат. Такава най-общо казано митологична земеделска и скотовъдна семантика съществува във всяка предхристиянска традиция. Мисля, че няма конкретен персонаж, който да наследява християнския св. Георги. Той някак персонифицира няколко божества от миналото, за които ние за съжаление не знаем много, тъй като, както е известно, траките са безписмен народ. Всичко, което е писано за тях, идва от писмените народи, по-специално от гърците.
Празникът е посветен на двама мюсюлмански светци – Хъдър и Илияз, покровители на хората, животните и плодородието.
Двамата винаги се движат в противоположна посока – ако единият върви към изток, другия върви на запад, ако единия е на север, другият държи юга. Това правят, за да помагат на хората от различните пространства. Според народната вяра те са невидими, но понякога се явяват в човешки образи и искат помощ; ако не я получат, тези, към които са се обърнали, са обречени на неуспех, а понякога и на големи беди. Двамата светци се срещат само веднъж в годината, между първи и пети май, за да си разкажат къде са били, какво добро дело са извършили, с какво са помогнали на хората. Но ако този период се случи в петък, не се срещат.
Гергьовден/Хъдърлез
За мюсюлманите празникът Хъдърлез се свързва с образите на светците Хадир и Иляз, които символизират живота, смъртта и безсмъртието.  Поверието гласи, че на 5-ти срещу 6-ти май, във времето между първи петли и изгрев слънце, светците се срещат след едногодишното си пътешествие по земята.  В часа на тяхната среща се твори безсмъртието и прераждането на ново начало. По традиция и в двете религии Гергьовден/Хъдърлез са  един от най-обичаните и тържествени народни празници, които поставят началото на новата селскостопанска година. За т
Тодоровден в село Паничерево, община Николаево.
Днес е Тодоровден. Празникът се отбелязва винаги в първата събота на Великденските пости. Известен е и с имената Тодорова събота, Конски Великден, Тудорица. Датата на честването му, както и тази на Великден, се определя по лунния календар. Почитането на християнският светец Тодор от българите исторически е засвидетелствано още през ранното средновековие, обединявайки култа към Светите Великомъченици Теодор Стратилат и Теодор Тирон. Празнува се главно за здравето на конете и затова е празник на коневъдството и на конния спорт. Преди изгрева на слънцето жените приготвят обредни хлябове с форма на конче или подкова, украсени с орехови ядки, скилидки чесън и сол. Всяка домакиня раздава от тези хлябове, като едновременно подскача, бяга, имитира движението и цвиленето на конете. Стремежът на всяка жена е да не остава последна. От обредните хлябове се слага и в храната на конете. За тяхно здраве се раздава и варена царевица. Най-интересният обичай за празника е надбягването с коне – кушията, която и до днес се провежда в село Търничени, община Павел баня, съпроводена с народна музика и веселие.
Обредната трапеза за празника включва пита с мая, леща, супа от гъби.

На Сирни заговезни по стародавна традиция звънът на кукерските хлопки се разнесе над град Павел баня. Кукерските игри- ритуал, дошъл до нас от древните траки, възроден и осмислен от българския фолклор, сe е запазил и до днес сред местното население. Чрез кукерските игри човекът в миналото се е стремил по магически начин да въздейства тна природата, вярвайки че колкото по- високо скачат кукерите, толкова по- високо ще израсте житото; колкото по- далече се чува звънът на хлопките, толкова по- далече ще бъдат прогонени злите духове. Кукерите, заедно с групата на циганите още от петък започват да обикалят града, като влизат във всяка къща. Така те обикалят три дни града и в края на последния, на Сирни заговезни, всички се събират в центъра на Павел баня, където се разиграва своебразния ритуал на вземане на прошка, ритуала на циганското семейство и кукерите играят своя танц, който започва с лека стъпка, подобна на галоп, със странично догонване на краката. Хлопките дрънкат спокойно и плавно. След миг стъпките на кукерите зачестяват, а звънът на хлопките вече е заплашителен, прогонващ злото надалеч.
Последната обредност, с която българинът затваря цикъла на зимното полугодие, са Сирни Заговезни. Община Павел баня съхранява и доразвива традициите на този древен празник. Сирни Заговезни тук се свързва освен с искането на прошка от по-възрастните, но и с организирането и провеждането на карнавал, продължаващ три дни. В него участват кукери (още наричани „старци”), плашилки, разиграват се различни сцени от битието и патриархалното всекидневие на българина. Целта е да бъдат прогонени злите сили от домовете на хората, за да започнат те отново трудовата си дейност.

Денят е известен още и като Неделя на Всеопрощението или Прошка. Празничната трапеза има обреден характер и според обичая включва баница със сирене, риба, различни ястия с яйца и бяла халва с ядки. С тези храни се заговява, оттам идва и името на празника (от говея — постя, въздържам се). Популярен е обичаят хамкане и паленето на огньове, наречени Сирнишки или Сирници.

Огънят се пали от момчета и ергени и се прескача за здраве. В някои райони на страната, както и в Павел баня, се изпълнява обичаят въртене на улалия. Тя представлява факел от слама или черешови кори, които се оформят на топка, след което се запалва и докато не изгори, се върти над главите от всички членове на семейството. Празникът се чества седем седмици преди Великден и трае от три дни до една седмица.

Целият ден е отдаден на забавленията, а негов естествен завършек са вечерните обикаляния на маскирани като плашила хора, които посещават на групи домовете, а стопаните ги посрещат с халва и баница. Целта е те да не бъдат разпознати от членовете на домакинството и да го напуснат, без да проронят нито дума. Вярва се, че по този начин страховитите или комични персонажи плашат злото, събрало се през зимата, и го прогонват.


Празникът Сирни Заговезни се чества седем седмици преди Великден (винаги в неделя) и трае една седмица, в която се изпълняват различни обреди и обичаи. На трапезата се слагат млечни и яйчени продукти. Всеки ерген изстрелва с примитивно направен лък запалена стрела в двора на момата, която харесва. Хвърля се кръст в двора на момичетата, които момчетата харесват. През седмицата — в сряда, петък и неделя се връзват люлки и момите, и момците се люлеят за здраве. В неделя, също така, се палят огньове и след като прегорят, се прескачат за здраве. После около тях се играят хора и се пеят песни.Oбичаят оратници това са факли от слама, които всеки стопанин завърта около главата си и по този начин прогонва бълхите от къщата. . Всеки ерген изстрелва с простичък, направен от самия него, лък запалена стрела в двора на момата, която си е харесал. Обикновено това продължава до късна доба на Заговезни. Семейството на момата стои будно, за да гаси пламъците, докато тя самата събира стрелите. Която мома събере най-много стрели от двора си, тя е най-лична и най-харесвана. За трапезата на Заговезни се приготвят баница със сирене, варени яйца, варено жито, халва с ядки. Прието е да се извършва и обичаят хамкане: на червен конец се завързва и се спуска от тавана парче бяла халва или варено яйце. Най-възрастният мъж завърта конеца в кръг и всеки член от семейството, главно децата, се опитва да хване халвата или яйцето с уста. Който успее, ще бъде жив и здрав през цялата година.На Сирни Заговезни по-младите обикалят по-стари роднини и близки — свекър, свекърва, тъст и тъща, кумове, по-възрастни братя и сестри и искат прошка и целуват ръка на домакините, като изричат традиционните думи на прошката: „Прости“, „Простено“ пък е задължителният отговор. Затова празникът е познат още и като Прошка (В някои райони на западните територии населени с българско население наричат празника Прошка).
 След Неделя Сиропусна (Сирни заговезни, Сирница, Масленица, Прошка) започва големият пост от 7 седмици. Великите пости траят 7 седмици. Великият пост е установен в памет на 40-дневния пост на Иисуса Христа (Мат. 4:2), за да могат в това време християните да се покаят и очистят душите и телата си и по такъв начин да се приготвят достойно за посрещане на най-великия християнски празник - Възкресение Христово.
Съботата на първата седмица (сиропусна) е Тодоровден. Последната седма седмица е страстната седмица и завършва с Великден (Възкресение Христово). Седмицата преди първата е сиропусна и завършва със Сирни заговезни.

 

7777777777777777777777777777777777777777777777777


    Терминът акче е древнотюркски, означава „белезникав, беличък” и означава на древно тюркски „сребърна монета” (Е. Ю. Гончаров. Немного про акче: как назывались монеты в Золотой орде XV в. с. Семнадцатая всероссийскоа нумизматическая конференция. Москва. 2013, с. 55-56). Най-рано се споменава в текста на един енисейски паметник, а също и като графит върху китайска монета от 8 в. Използван е повсеместно в средновековните тюркски езици –  селджукски, османотурски, татарски, като „пара”, по-късно като „валута, финанси”. Превежда се с арабското naqt  - сребро, латинското pecunia, „данг-и” на персийски, „аспра” на гръцки. Например, руския цар Иван III (1462-1505) сече монети с арабографичен надпис на татарски: „Маскав акчасъ бу дър”, в превод : Тази монета е московска.

Руското денги идва от персийското „данг-и”.