Необикновената съдба на един българин от с. Змеево, Старозагорско

 

(разказана от неговия син)

 

 Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Става дума за един обикновен необикновен, може би възрожденски българин - Иван Богданов Дурлов, роден на 20 май 1889 год. в с. Змейово (Дервент), на 5 км от Стара Загора, починал на 27 март 1967 год.

През турско време с. Дервент се ползвало с големи привилегии. Турчин в него не можел да замръкне по две причини: селото е било войнигарско и бранело прохода и за него е известна легендата за змея.

Бащата на нашия герой, Богдан Стоянов Дурлов е най-малкият участник в Старозагорското въстание през 1875 год[1]. Старият учител от Змеево, даскал Димитър си спомня, че след погрома на въстанието разярени турци отиват в селото, за да издирят кой е „баш комитата", въвлякъл другите срещу поробителя. Същият трябвало да бъде обесен.

Събират се старейшините на селото за да обмислят кого да посочат. След дълго умуване решават да посочат Богдан Стоянов Дурлов. Той бил най-малкият и нямал ни жена, ни деца - или с други думи, за него нямало кой много, много да жали.

Истинският организатор за бунта бил друг.

Всички увещават Богдан да се съгласи, като му обещават, че вечерта ще го пуснат да избяга от ареста. После по тъмното ще поеме за Хайнето, а оттам през Румъния - за Русия. Той в началото не се съгласил. Тогава старейшините му казват, че в такъв случай ще трябва да посочат истинския „баш комита", но Богдан трябва да се ожени за жена му и да храни децата му. При тия условия Богдан приема първия вариант.

На другия ден идват каймаканинът и заптиетата. Отсядат в едната стая на общината. Арестувани са всички комити, които минават един по един край стаята с малко прозорче. Каймаканинът искал да му посочат кой е „баш комитата". Изреждат се всички. Когато минава Богдан, посочват него.

Каймаканинът останал очуден и прошепнал: "Язък му за младостта. Утре ще увисне на бесилото пред цялото село".

На следващия ден турците идват, за да обесят Богдан. Но муфтаринът им казва, че Богдан е разбил кауша и е избягал. 3а да са по-убедителни пред турците, инсценират стрелба, побой и раняване на беглеца. Богдан престоява в Русия -Таврическа губерния. Връща се няколко години след Освобождението. Умира в края на 1889 год., когато най-малкият му син - Иван Богданов Дурлов - е на 6 месеца.

Останал сирак, без да познава баща си, Иван Богданов Дурлов още от 7 годишна възраст аргатува - най-напред в селото при Секав Марина. До 1912 год. повечето от времето прекарва в селото. Животът му е запълнен с лишения и несгоди, защото на 6 месеца остава без баща. През 1905 год. отива в Русе, а по-късно и във Варна при строителството на варненския вълнолом. След известно време става градинар в Бургас и строителен работник на бургаските хали.

Когато се обявява Балканската война през 1912 год., Иван е бил в селото. Мобилизиран е в казармата където описва, че половината войска е униформена, а другата - с домашни дрехи. Лично цар Фердинант[2] ги приел и държал реч, в която между другото казал: „Заедно с нашите братя сърби трябва да бием и изгоним тоя мръсен турчин от земята ни, който 500 години е клал, бесил и убивал нашите предци, майки, бащи и деца."

Иван Богданов е бил 6 месеца при обсадата на Одрин и е участвал в превземането на града. Превземат и турската артилерия. Но се оказало, че оръдията, които до последния миг са сеели смърт, са без затвори. Турците отказват да ги дадат. Той докладва на прекия си началник, който безцеремонно се разпорежда турците да бъдат вързани за оръдията и разстреляни. Тогава началникът на турските оръдия, като разбира какво го очаква, казва:"Аман, дур бакалъм". Нарежда да извадят затворите от пясъка на река Марица.

Одрин пада на 13 март 1913 год..

След обявяването на Междусъюзническата война Иван Богданов е прехвърлен на сръбския фронт. До включването на България във Първата Световна война той не е демобилизиран. България се включва на страната на Германия против Сърбия. До тоя момент Сърбия воюва с Австро - Унгария. Но резултати няма. Когато България се намесва във войната, сръбската армия е разгромена и принудена да бяга към Албания в гр. Дурац. Оттам чакат английски кораби и я препращат на о. Крит. За храбростта на българската армия говори и австрийският писател Стефан Цвайг. България освобождава цяла Македония.

По това време Иван Богданов е бил на Дойран, при Завоя на Черна и Битолския фронт. Воювали са заедно с немците против французи и англичани. Първоначално французите участват със собствена 70 хилядна армия, като са подценили подготовката и бойния дух на българската армия, която макар и добре въоръжена е едва 35 годишна и няма традиции във военното изкуство. Но още при първите сражения френската армия е останала наполовина. След тая битка французите воюват с колониална армия - предимно от Сенегал. Интересно е да се отбележи един изключителен епизод от фронта.

 

Обр. 1. Иван Богданов Дурлов (в дясно) от с. Змеево като войник.

 

 

Времето било много лошо с гъста мъгла. Когато се дава заповед за настъпление в ръкопашен бой срещу французите, които идат от другата страна на планината, мъглата е толкова гъста, че не се вижда нищо. Стреля се в безпорядък. Води се ръкопашен бой. Убиват неприятелски войник (французин), който вика на чист български: „Ох, майко, умирам"...Това се случва на няколко места и българите разбират, че се бият две български армии една срещу друга. Боят утихва. Докладва се на преките началници - фелдфебелите (старейшините), които търсят и питат началството какво да се прави. Началството объркано мълчи. Преките командири от двете армии се разпореждат всеки български войник да си върже бяла кърпа на дясната ръка, за да бъде прекратено братоубийството.

Иван Богданов като нямал бяла кърпа, събува ботуша, взема партенката и я завързва на дясната си ръка. След тая подготовка фелтфебелите дават заповед за настъпление. През цялото време на сражението Иван Богданов е съсредоточил вниманието си върху завързаната партенка, да не падне от ръката му, защото ще го убият. През целия път на сражението не е срещнат неприятел.

А ето каква е била историята. Англичани и французи подкупват двама български генерала със злато и те водят двете български армии към братоубийствена война. След това сражение французи и англичани настъпват и пленяват голяма част от армиите. Сред пленените е и Иван Богданов. Плениците са предадени на сърбите. Те им взимат ботушите, горните дрехи и ги затварят в казарма с единствена постеля - празен сламеник. Храната е оскъдна. Времето е студено. Голяма част от пленниците се разболяват, защото нямат дрехи и гладуват. Иван Богданов като разбрал какво го очаква, от сламеника съшива някаква горна дреха в два пласта, между които напъхва слама за по-топло. Когато се строяват на плаца за проверка и храна, той се явява в „новата дреха - чучело", в която повече прилича на бостанско плашило, отколкото на човешко същество. Това предизвиква всеобщ смях между сърби и пленници. Започват подмятания и закачки с изобретателя на „новата дреха". Нетърпимият студ е накарал някои негови приятели да последват примера му и на следващото явяване на плаца „бостанските плашила" били вече много. В края на седмицата облечените в тая дреха са били над 80 до 90%. След това французите ги откарват в Гърция да работят в някаква каменовъглена мина.

С кървясали от труд ръце и нозе, без здраво място по тялото от работа и бой, след няколко месеца пленниците са отправени в неизвестна посока с парахода „Света Анна", под строга охрана. Пътуват 15 дни. Храната на пленниците за ден била около 150 г. хляб и някаква чорба. Много от тях се разболяват изтощени от миньорския труд и слабата храна. Ежедневно умирали по двама, трима души.

Церемонията по погребението им била следната: умрелият е поставян в бял чаршаф, опяван по западен обичай от параходния свещеник, след което четирима души от охраната са поемали чаршафа с мъртвеца и пак под опелото на свещеника го хвърлят в морето. Акулите, съпътстващи парахода настървено се нахвърляли на мъртвото тяло и го разкъсвали. Очевидци на гледката са всички военопленници, които въпреки мизерията и глада са се страхували да не се разболеят и умрат.

Иван не се предава на отчаянието и изучава целия кораб. Даже му определя размерите  - дължина около 145 метра и широчина 90 метра, с три комина и мачти, по които са кацали много птици при прелитането им към топлите страни. Явно българите са имали на кораба относителна свобода. Те наблюдават как пазачите им сенегалци ловят птици от мачтите за да ги ядат - нещо, което въпреки глада е неприемливо за българите.

Параходът преминава покрай Сицилия, спира на алжирския бряг за зареждане с вода и храна. От там поема курс за Марсилия. От всички пленници, пътуващи с парахода, останали половината. Слизат на брега, но не могат да се движат нормално и падат, стават поради изтощение от глад и от морските вълнения. Отправят се към някакъв военопленически лагер. Минавайки през бит пазар, Иван Богданов решава да си продаде ризата за 1 хляб, който изяжда веднага без да съзнава какви ще бъдат последствията. От продължителното хранене с малко храна червата му се свили и храната не може да се поеме от организма. Той изпада в полусъзнание, без да може да се движи. В това време някакъв французин разбира какво му е положението. Отива при него и го заговаря на френски. Но Иван не разбира какво му говори. Французинът се опитва с мимики да обясни. Пита го дали има някакъв съд и сапун за миене. Иван посочва раницата и се отпуща безпомощен. Този човек взема канчето от раницата, нагребва вода от ливадата, наклажда огън, стерилизира я и разтваря в нея сапун. След това му посочва, че трябва да я изпие топла. Иван недоумява какво цели с това, дали е за добро или за лошо. Пак с мимики французинът му обяснява, че трябва да повърне храната, защото червата са свити и тя не може да премине. А после трябва да приема по-малко храна, за да може организма да възстанови силите си.

След като изпълнил съветите на тоя добър човек, Иван се почувствал по-добре и с негова помощ отива до лагера. Във Франция ги пращат на работа в различни държавни и обществени предприятия. Работят главно в градовете Лион, Дижон, Сенетин и околностите, като ги държат в неизвестност за по-нататъшната им съдба. Във франция престоява 4 години и научава добре говорим френски. Накрая той се озовава на Тулонската военна база с група сенегалци и французи. Там задачата му е била при обучение на парашутисти да събира телата на тези, чийто парашути не се отворили. За парашутисти са обучавани колониални войски - сенегалци. При тогавашната техника смъртността е между 25 - 30%. Първоначално той пристъпва със страх към мъртвите тела, разкъсани на парчета, с още треперещи мускули. Разкъсаните човешки тела, разчленени и смазани крайници на трупове, отфръкнали встрани глави и очи по пистата първоначално го влудяват, но в последствие той се приспособява към всичко това и изпълнява задачата си. А тя е да събера в рибарски кошове по два крака, две ръце и една глава, да ги зашива отгоре с парче плат, да надпише името, частта му и да го постави където трябва.

Тук имал и малко по-свободно време, особено нощем. По това време мирът е сключен. Тогава у Иван бликва[3] мисълта час по-скоро да види родното огнище. Започва репатрирането на българските военопленници. То става със същия параход „Света Ана", който той добре е опознал. След няколко дни вестниците съобщават, че параходът се натъкнал на мини от войната и всички са загинали.

Една вечер както бил на пристанището забелязъл, че корабът „Света Ана" се връща. Става и неволен свидетел на това как военните нареждат на сенегалците да измият кораба, да изтрият надписите и да го пребоядисат. След това репатрират друга група военопленници. След няколко дни пресата пак съобщава, че параходът пак се натъкнал на мини и всички са загинали. На Иван му става ясно, че пътувалите в него български пленници и негови приятели отново са хвърлени от французите на рибите.

Като разбира всичко това, Иван Богданов отказва да се върне по море и решава да бяга от плена. Малко преди да изпълни решението си, го залавят с обвинението че „бунтува пленниците” и го изпращат на каторжна работа с номер на военопленник - № 2886, написан с блажна боя на гърба на куртката. Там го обвиняват, че разпространява комунистически идеи след френската армия. За наказание го изкарват на пазара за роби в Марсилия. Там е подложен на унижение от един 82-годишен лозар от Пиринеите, който като се подпирал на бастуна си му опипвал мускулите и му гледал зъбите като на кон. Лозарят го купил за роб и го откарва в имението си, където заварва двама българи и двадесет сенегалци да се трудят.

В договора, с който е закупен дословно пишело: „Продава се като роб със следните права и задължения: а) да работи безплатно в имението; б) собственикът да му осигури дрехи (не луксозни); в) да му дава храна що годе за работа; г) ако пуши цигари да му осигури по 1 пакетче тютюн за 1 седмица и нищо друго.

Природно интелигентен, находчив, наблюдателен и работлив, Иван Богданов е усърден и изпълнява съзнателно всичко, което господарят му иска. За кратко време спечелва доверието на лозаря. Той го прави отговорник за работата на работниците, когато отсъства от петък вечерта до неделя вечер. В тоя период Иван спечелва и доверието на сенегалците, като ги пуска в кратка отпуска, ако си свършат работата в определеното време. И действително в събота работният ден започва в 4 часа сутринта, продължава до свършване на определената за 2 дни работа. Той ги пуска в отпуска при условие, че се върнат в неделя вечер преди да се върне фермерът. След прегледа на извършената работа господарят изказва задоволството си с думите: Bon travail – «добра работа». През това време Иван не пуши, а само имитира, че пуши и получения тютюн продава на сенегалците на половин цена.

Времето минава, но той нито за миг не престава да мисли как да се върне в Родината. Праща писма до семейството си в България. Започва да си приготвя храна за из път като пържи обелки от картофи в отпадъчно олио и ги консервира в кутии, които крие под бъчвите във винарската изба. Тютюна, който господарят им дава той продава на сенегалците и със спестените пари закупува карта на Франция. След дълго проучване решава да отиде при местния учител по география, с молба да му покаже тайни пътища за бягство до родината. Учителят му заявил:

- Съгласно нашите закони, аз трябва да те предам на полицията, а не да ти обяснявам.

- Дойдох за помощ, а ти искаш да ме предадеш! Аз смятах, че ще намеря съчувствие от твоя страна. Как би постъпил, ако беше на мое място? - казал Иван.

След пауза учителят му заявил:

- Законите диктуват едно, а съвестта ми - друго. Аз няма да те предам!

Учителят го насочва към Барцелона, Испания, понеже имението е близо до испанската граница. Заедно с друг българин от имението на лозаря той поема през урвите и чукарите на Пиринеите за Барцелона. В Барцелона се свързва с един българин - старозагореца Дечко Мирчев, женен за местна еврейка, която има фурна за хляб и железарска работилница. В този период той и неговият другар вадят дънери[4] от гората, доставят ги на фурната на Дечко Мирчев за един хляб на ден и някакви дребни провизии. Сеща се и пуска апел в местен вестник до всички българи в света и най-вече до негови близки и роднини в с. Змеево и до други, които по това време са в Америка, а именно - Богдан Богоев, Никола Куцаров и др. да му изпратят пари за да се върне в България. При условие щом получи пари от тях ще им ги върне двойно и тройно. Девет месеца чака да получи отговор и пари.

 

 

Обр. 2. Иван Богданов Дурлов от с. Змеево, след завръщането си от френски плен.

 

 

Като разбира, че няма изгледи да получи пари, връща се на старото решение - заедно с другаря си да минат нелегално Франция и да потърсят помощ от Международния Червен кръст и българското посолство в Швейцария. Намеренията си споделя с Дечко Мирчев. Съпругата на последния не знае български, но разбира, че говорят нещо разпалено и им забранява да говорят на български. Може би Дечко се е колебал и накрая просълзено казва: „Иване, вземи тези 20 наполеона, предай ги на жена ми и й кажи, че няма да се върна повече при нея!".

След това двамата поемат нелегалния път за Швейцария, през Франция. Движението е предимно нощем, а през деня - спят. Междувременно във Франция го издирват за бягството му от робство. По-голямата част от пътя е пеш по маршрута разучен по картата. Така ги посъветвал учителят по география. Имало е пътуване с влак през деня, а именно в отсека, където батериите за осветление на влака са били в съндък под самия вагон. Вмъквали са се в тесния отсек и така пътували нелегално. Следели стриктно гарите и там, където е имало възможност да напуснат незабелязано, са тръгвали по гори и поля. Храната им била основно от полето - царевица, картофи, пшеница и други растения. Резервната храна от картофените люспи пазели за по-неблагоприятен случай.

Така пътуват около месец и изминават около 800 км от Барцелона през цяла Франция. След като наближават няколко километра до швейцарската граница са открити от френски гранични части, които ги подгонват и стрелят по тях. При такава тежка ситуация Иван Богданов предлага двамата бегълци да се разделят и да бягат в различни посоки пак за швейцарската граница с цел да заблудят преследвачите и който от тях оцелее да разкаже за мъките, неволите и страданията, на които са подложени. И така успяват да се доберат до границата. Срещу тях е насочено оръжие, но не се стреля, тъй като те развяват бяла кърпа. Предавайки се на швейцарците, те чрез Международния Червен кръст искат среща с българския консул в Женева. Искането им е удовлетворено. Когато се явяват пред консула, той не може да повярва, че това са живи същества.

Трябва да имате доста въображение, за да може да си представите как са изглеждали – брадясали, мръсни, изморени, въшлясали, мършави. Иван Богданов разказва накратко преживяното и иска да се върне в България. Консулът като преглежда някакви документи им казва: „Вие ме лъжете и заблуждавате! Иван Богданов е убит при завоя на Черна. Ти си някакъв изпаднал циганин и търсиш помощ от мен!". Независимо от това той наредил да ги изкъпят, обръснат и нахранят, да си отпочинат 24 часа и отново да отидат при него. Междувременно посланикът се свързва с кмета на с. Дервент и иска сведение за лицето Иван Богданов. Кметът не е можал да даде точен отговор като е казал, че къщата им е срещу общината и майка му може да даде някакви сведения за него.

При разговора с консула майката на Иван Богданов казва: „Първоначално получихме сведение, че е убит. Ние направихме ритуално погребение с неговия костюм. Но след това той се обажда от някъде, пита за ниви и лозя на какво положение са. Това ни навежда на мисълта, че е жив. Получихме и фотография от него, което окончателно подтвърждава, че той е жив. Пише, че е роб във Франция под № 2886".

След 24 часа охраната не може да събуди Иван. Едва след 38 часа той се събужда и е отведен при консула. Като го погледнал консулът в този вид му казал: „Сега имаш вид на българин. Действително си жив. Имаш много здраве от майка си. Сега ще се погрижим и за двама ви. В момента чакаме да се обадят и други военопленници. Ще съберем нова група от 30 - 40 души и ще ви изпратим за България с документи като работници от Америка. В противен случай сърбите ще ви задържат и няма да ви пуснат за България".

След оформяне на групата, бившите пленници са снабдени с документи и облечени с хубави дрехи, с куфари, пълни с тъхли и вестници, за да имитират, че действително са били на печалба. Групата е от 56 души. Със средства на българското посолство отпътуват за България с влак.

 

Обр. 3. Иван Богданов Дурлов от с. Змеево, на стари години.

 

 

Когато минавали по моста на Дунав в Сърбия, някои от групата били в края на моста и любопитно наблюдавали реката. Иван Богданов забелязъл, че някои от тях са хванати и хвърлени в Дунава, като са им отнети куфарите. Като видял тая гледка, веднага се намерил в средата на моста и побързал да се озове на другия край. Там групата се събрала за проверка. Оказва се, че четирима души липсват. Настояват пред властите да се върнат другарите им. Разговарят с някакъв капитан, който твърди, че групата е от 52-ма души и българите са толкова прости, че не могат да броят до 56. Тук започва ново премеждие.

Капитанът застава с една тояга, кара ги да минат в кръг покрай него и с бой ги заставя да се съгласят, че са 52-ма души. Тая разправия продължава 2 дена. Под ръководството на Иван Богданов се изгражда инициативен комитет, който да реши какво да правят. Решават да се съгласят, че са 52-ма души и да не търсят повече останалите. В противен случай ще ги пребият от бой и ще ги държат гладни. Така продължават за България.

Връщайки се в България, Иван е задължен в тридневен срок да върне дрехите и куфара в София, за да може със същите дрехи да се върнат и други военопленници. Когато поискал своите си стари дрехи, всички от семейството му се засмели и му отговорили, че сега има много по-хубави дрехи. Майка му разкрива истината, че неговите дрехи са погребани в селските гробища. Налага се да му вземат други дрехи назаем.

Когато Иван се появява на сред село в Змеево, жените и мъжете се кръстят, смятат го за върколак. Не вяврат, че това той – жив и здрав.

Така след 5 – годишни митарства Иван Богданов се завръща в с. Змеево и се захваща със старата си работа – кръчмарството. Продава от прочутия змейовски пелин и по цели нощи разказва с охота на хората за своите преживелици. Кръчмата му е винаги пълна с хора.

След време в разговор на кооперативната нива Иван пита Богдан Богоев прочел ли е апела му за помощ от Барцелона и ако го е прочел, защо не се е отзовал. Богоев дословно отговаря: „Прочетох го и дълго мислех над това. Но реших да не ти пращам пари, Иване, не защото ти нямам доверие, а защото допущах, че може да те убият и няма кой да ми върне парите".

В кръчмата на Иван се разказват различни новини и неволи на селяните от Змеево. Тук се чуват и чести оплаквания на пастири от многото змии, които пъплят в местността Боров дол, между Змеево и Стара Загора и хапят техните животни. Тази новина не дава мира на Иван Богданов и през зимата на 1926 г. той събира младежи да търсят леговището на змиите. Копаят могилата в Боровдол, където откриват сплетени няколкостотин змии и ги избиват. Същевременно в самата могила откриват манастира, построен от християните по времето на Борис-Михаил[5]. За нещастие, съгражданите на откривателя не оценяват откритието, което може да е с национално и международно значение и откритият манастир след 30-40 години рухва.

Иван Богданов е не само човек с твърд характер, но и човек с мисъл, находчив, издържлив и решителен. Тези му качества го спасяват от всички мъки и лишения, на които го полага съдбата. И тя отново му готви ново изпитание.

Когато дойде време за пенсия, баща ми трябваше да си потърси документите за прослужено време. Някой поясни, че годините на фронта също се броят за стаж, а именно: 1 година на фронта - за 2 години стаж. Понеже нямаше такива документи, наложи се да се потърсят в Държавен военен архив във Велико Търново. Оттам му пращат писмо с отговор: „Съгласно нашите документи вие сте дезертьор и осъден на смърт от български военен съд"!

Иван за първи път пророни сълза и каза:

- Виж какви управници сме имали! Накараха ни да се бием едни срещу други две български армии, отдадоха ни в плен, писаха ни убити на бойното поле, а след това ни осъдиха като дезертьори! Ако бях дезертьор щях ли да имам такава съдба? Изгори това писмо, за да не чуват хората как отново съм унижен. И повече не пожела да търси правдата.

 

 

 

Части от този материал са отпечатени в:

Милка Буюклиева. В-к Старозагорски новини. 1 ноември 2005 г.

Керка Хубенова, в-к Национална бизнес поща. 23.VI – 29.VI. 2008 г.