МИСЛИ ПО ПОВОД НА НУЖДАТА ОТ БЪЛГАРСКА НАЦИОНАЛНА ДОКТРИНА

 Иван Танев Иванов

        Ако се абстрахираме от различните видове малцинства (които играят второстепенна роля понеже са малцинства и доколкото са малцинства) може да се каже, че нацията е народ, който има своя буржоазна държава. Безспорно, гръбнакът на нацията е най-многобройната в нея група от родствено свързани хора, т.е, народът, който я е създал. В класическия случай нацията се създава в резултат на продължителен исторически процес и културна ферментация. В този смисъл всяка нация е исторически носител и изразител на определено културно явление. Тази самобитност на нацията определя нейното лице пред останалите нации - това, по което другите я отличават и заради което я ценят. От друга страна, културната самобитност на нацията е една от формите на национално и световно богатство. Богатството на световната култура е съвкупност от културното богатство на отделните нации и малцинства и унищожаването на самобитната култура на отделните народи представлява престъпление не само спрямо нацията, но и спрямо света.

        Националната доктрина е основа за буржоазната нация, защото върху нея се създава националното единство. Без национална доктрина държавата и нацията по всеки един въпрос се разпадат на партии, фракции, родове, семейства и т.н. По същество без национална доктрина няма силна нация и силна държава, защото конституцията и законите сами по себи си са къс хартия, ако зад тях няма воля да се изпълняват. В този смисъл националната доктрина е изявена воля на нацията да съществува по определен, исторически възникнал културен модел и закон. От дълго време България няма национална докрина и се задоволява с поставянето на дребни, текущи и несигурни задачи.

        Под национална доктрина се разбира едно общоприето мнение за решаване на най-важните проблеми, осигуряващи целостта и здравето на нацията и държавата в обозримо бъдеще. Трагичното за България в момента е това, че съществуват силни партии и течения, които като чуят за нация (левичари) и държава (либерали) отказват да мислят и съдействат за решаване на проблема. Безспорно, националната доктрина не решава всички проблеми на нацията и държавата, особено текущите и маловажните. Тя отговаря на важни, екзистенциални въпроси, които стоят пред нацията и пред всеки отделен човек: кои сме ние, откъде идваме и къде отиваме, кои са нашите естествени съюзници и врагове, каква е нашата култура и какво е специфичното и ценното в нея, кое е това, с което сме по-богати, по-ценни и значими от другите за да оправдаем своето съществуване като нация, какво да направим за да се обогатим и развием, като съхраним ценното, което сме наследили в нас. Увеличаването на материалното богатство, което е основа на някои предложения за бъдеща национална доктрина, е важна задача от развитието на нацията, но не единствената и не най-важната. Тя например може да се реши, като се изселим колективно в САЩ, Канада или Австралия - тогава всички ще станем богати, но повече няма да има българска нация. 

            Националната доктрина не може да се създаде на основата на шовинизма, т.е, обогатяване чрез заграбване на чужди земи и експлоатация на чуждо население, нито чрез ксенофобия и подтискане на културата на малцинствата. Националната доктрина има за цел развитие и запазване на собственото национално богатсто и култура.

            Националната доктрина посочва кои са най-важните и ценни особености на нацията. Тук не става дума за природни богатства и запаси от руди, въглища и дървесина. Въглищата могат да свършат за 50 г., а горите да се създадат за 20 г. Тук става дума за стожерът на нейната самобитност, без който тя губи своето лице и смисъл от съществуване.

          Националната доктрина е общоприет баланс между естествения стремеж към напредък и нуждата от национален консерватизъм. Нацията, както и всяка една система или структура в природата е подложена на действието на две противоположни сили - едната сила се стреми да съхрани системата в нейния досегашен вид, другата я променя до степен на пълно разрушаване. Първата сила можем да наречем консервативна, тя е винаги вътрешна за системата. Ако консервативната сила преобладава над разрушителната сила, то системата запазва своята структура и се развива в правилната посока, т.е, изменя се в зависимост от промените в околната среда. Ако консервативната сила е недостатъчно голяма, в един момент системата се разрушава и нейният градивен материал се поема от друга подобна, но значително по-консервативна система. Същото е и с нацията - ако нейният консерватизъм е недостатъчно силен, в един момент тя престава да съществува, като нейният човешки потенциал се поема от друга, по-устойчива нация. В момента българската нация няма достатъчно консерватизъм. Обаче, прекаленият консерватизъм и отказът от всякакво развитие са също опасни. Затова е нужна национална доктрина, в която да се очертаят рамките на промяната и средствата, с които да се постигне тя, без да настъпят опасни за здравето на нацията и държавата последици.

        Твърди се, че всички съседни на България страни са имали и имат национална доктрина. Например, тази на Република Турция е формулирана от Кемал Ататюрк и гласи: "Мир със съседите, мир у дома". За разлика от тях, Третата българска държава няма и, както изглежда, никога не е имала общоприета национална доктрина. Днес даже ние нямаме и желание да изградим такава.

        След Освобождението макар и неофициално, спонтанно и стихийно, в българското общество се налага неясната стратегия "освобождение на поробения брат отвъд границата". За тази стратегия няма алтернатива, защото не може ти да живееш вече свободно, а значителна част от останалите българи да остават под гнет в Османската империя, по-късно в Гърция и Сърбия. В продължение на около 65 години, от 1879 до 1944 г., основната вътрешно и външнополитическа цел на Третата българска държава е да се обедини с българите от Източна Румелия и по-късно да освободи и евентуално присъедини поробените българи в Родопите, Странджа, Източна и Западна Тракия, Македония, Южна и Северна Добруджа, Западните покрайнини. Тази цел е постигната само частично (примерно на 30%) и то с цената на неимоверни усилия, средства, жертви и унижения, представени от три национални катастрофи. Основната причина за частичното осъществяване на националния идеал и сполетелите ни три национални катастрофи е царската династия на Фердинант, раболепието и некадъртността на част от тогавашните български правителства и политици. Значителна отрицателна роля играе и просръбската политика на Русия и СССР. Най-трагично е управлението на княз/цар Фердинант, което довежда до невъзвратими човешки и икономически загуби, до изтощение на българския потенциал и превръщането на българската нация от най-многобройната  и динамична навремето си нация на Балканите в сбор от апатични индивиди, търсещи спасение в социални утопии.  

        Една такава утопия се превръща в социален експеримент след 9 септ. 1944 г., когато партията на българските комунисти, БКП, взема властта с преврат, поддържан от Съветската армия. БКП веднага привързва държавата към интересите на една силно идеологизирана тоталитарна държава - комунизираната Русия (СССР). След 45 г. тази идеология рухва, заедно с нея и главният й поддръжник - СССР. Вместо национална доктрина в България е приета партийната програма на БКП за извършване на противоестествен социален експеримент, от който самите комунисти накрая се отказват. След рухването на този експеримент огромната част от националното богатство и труда на народа се обезцениха и разграбиха.

        Допълнителен удар нацията понесе и от това, че БКП не приличаше на повечето комунистически партии по света, състоящи се от патриотично настроени комунисти, а имаше слугинско-подчинен характер. Българските комунисти се възпитаваха чрез подражание на главните фигури на БКП - Д. Благоев и Г. Димитров, родени в Южна Македония. Ерозията на българското самосъзнание, характерна за много български райони през османо-турското владичество, в тези краища достига най-високата си степен. Значителна част от българите в Южна Македония, под влияние на фанариотската пропаганда се дебългаризира и гърцизира. Не стига това, но сред тези нещастни хора се внася идеята, че те са "чисто славянско население", нямащо общо с оттатъшните "българи-татари". Това е особено характерно за Д. Благоев, който като народен представител в София е твърдял, че е славянин, а не българин, а българите са хуни, татари и тюрки и са насилници и завоеватели на "завареното" (прото)славянско население (Димитър Благоев проповядва македонизъм в Българското народно събрание). Тези антибългарски идеи не са родени в главата на Д. Благоев, а са заимствани от трудовете на историците Павел Шафарик и Константин Иречек и стават основа за учебните програми по история в българските училища. В добавка и Д. Благоев и Г. Димитров са живели дълго време в Русия и СССР и силно са повлияни от просръбската и антибългарска политика на великоруския шовинизъм. По-късно тази политика се възприема от Коминтерна, СССР и Югославия и става ядро на антибългарски македонизъм, избуял и добил форма на държавна идеология в Югославската съюзна социалистическа република Македония и днешната БЮРМакедония. Решаваща помощ за македонисткия антибългаризъм обаче оказва другата основна фигура на БКП, Г. Димитров, който като правителствен глава с терор, побоища и затвор се опита да македонизира българите от Пирин, отказа защита на българите оттатък границата, разтурва ВМРО и патриотичната организация Родина, предава костите на българина Гоце Делчев на скопските македонисти, предава всички материали на софийския Македонски научен институт на съхранение (унищожение?) в Белград. Не случайно Г. Димитров е един от организаторите на угодното за сърбите противобългарско въстание през септември 1923 г.

        След 1944 г. националните проблеми бяха загърбени, нещо повече, даже тяхното формулиране и изследване се разглеждаше като нещо опасно и вредно. На пленум на Политбюрото на ЦК на БКП е решено да се ограничи до минимум изследването на историята на прабългарите, защото това всявало смущение и безпокойство в нашите съседи (?!). Ето защо в БАН все още няма институт за изучаване на прабългарите. Ето защо у нас фактически няма специалисти, подготвени да изучават създателите на българската държава. Все едно, гърците да си самозабранят да изследват елинския период, италианците - историята на Римската империя, а турците - времето на Османската империя, защото това ще смущава техните съседи! Поради тези причини тежко пострада представата за българската история, която е цялостно окрадена, фалшифицирана и подменена с угодни за околните народи недоказуеми доктрини. Ето един малък пример в каква идеология са обучавани българските студенти по история:

"Детската игра е един от най-важните фактори при изграждането на детето като личност. Първоначално игрите имали натуралистичен характер. В последствие с появата на класовото общество те приемат и военно направление. Характерен нюанс в детските игри е и появата на хорото. Това (т.е., хорото) се явява като пряко отражение на пороците най-вече в капиталистическото общество, които за съжаление са намерили донякъде израз и в детските игри. Но за радост, в игрите на българските деца този елемент е незначителен и особено при социалистическото възпитание на детското поколение, неговата вредна същност е почти премахната". [Традиционни детски игри в с. Русаля, В. Търновски окръг. Курсова работа на Иван Йорданов Божков. I курс, 1-ва гр., фак. № 51266, Великотърновски университет, Катедра Стара и средновековна история.]

        През този период БКП насаждаше представата (издигната до ранг на държавна стратегия), че след като в бъдеще всички държави ще построят комунизма няма да има частна собственост и пари, държавите ще се саморазтурят, а нациите и народите ще се слеят в едно общо, хомогенно, еднокултурно и едноезиково, безрелигиозно и безкласово общество. Във физиката подобно състояние се нарича "топлинна смърт на Вселената", а в биологията това състояние съответства на туморна маса от дегенерирали еднакви клетки, чиято основна цел е да се възпроизвеждат. Такова хомогенно общество без вътрешни различия и съревнование е невъзможно, то може да съществува само в рамките на едно градско гробище, където всички са еднакви, напълно равни и изцяло спокойни и удовлетворени. Тази пораженска и по същество антибългарска политика беше характерна само за БКП, но не и за другите компартии. Например, по същото време партията на Чаушеску усилено чистеше румънския език от българизмите и ги заменяше с латински думи, в резултат на което българизмите в румънския се намаляват от 30% на около 5 %. Явно, за разлика от българските, румънските комунисти не са виждали бъдещата Румъния като безцветна частица от бъдещето хомогенно комунистическо общество.

          Ефектът от тази антинационална утопична и слугинска политика пролича особено силно след рухването на комунизма през 1989 г. Формално обединителната идеология на държавния комунизъм на БКП изчезна и се появи нужда от нова държавно-творческа сила. Но такава сила в България вече почти няма. При нормалните нации тази роля се поема от националния консерватизъм (някои не много точно го наричат национализъм), патриотизма, привързаността към националната култура, традиции, атмосфера, начин на живот. Всичко това в България беше оплюто и унищожено през епохата на властване на БКП. За сравнение, всичко това си остана след отстраняването на комунистите от властта в Чехия, Полша, Хърватско, Словения, Унгария, Румъния.

       В резултат на некадърното и неправилно управление на България в последните 100 години, пред нея се очертава мрачно бъдеще. След около 50 г. българите ще бъдат вече не мнозинство, а малцинство в собствената си държава. Ако това стане, а засега не се виждат причини това да не стане, изведнаж ще настъпят промени в политическия и културен модел на държавата. Политическите промени не са толкова трагични, просто възможноста на българите да крадът от държавата ще намалее за сметка на тази на бившите малцинства. Много по-трагични ще бъдат промените в културния модел, които всеки средно интелигентен човек може отсега да предвиди. Едва тогава ще стане ясно на малкото остатъци от хилядолетното българско племе какво означава да живееш в съвършено чужда културна среда. Най-вероятно ще се появят благородни защитници на човешките права, които ще борят за правото на българите да говорят на развален български на улицата, а може би даже и да има тук там надписи на български. 

        Един народ обаче може да умре далеч преди последният й представител да изчезне. Това става когато представителите на народа са налице, но никой от тях не носи качествата и характеристиките, отличаващи този народ. Какво характеризира един народ като нещо различно от останалите? В България обикновено се приема, твърде погрешно, че хората говорещи на един език и територията на държавата са единствените характеристики на нацията. Ето защо днес доста (но не достатъчно) хора се тревожат, че българското население в държавата България намалява. Много по-голяма тревога у българите предизвиква възможността част от територията на страната да бъде загубена в полза на друга държава. В действителност нацията има много повече характеристики и измерения, освен територията и броя на населението. При това всички тези характеристики и измерения са еднакво важни за целостта и здравето на нацията. За това говори факта, че евреите са загубили своята държава и територия и в продължение на около 1900 г.са живеели като емигранти в чужди страни, но са се запазили като народ до численост над 15 млн. души. Вероятно около десетина млн. са и циганите в Европа, които в продължение на поне 15 века не са имали собствена държава и територия, даже собствена земя. Има и други народи, които в продължение на хилядолетие не са имали собствена държава, но са оцелели от претопяване: кюрди (40 млн.), албанци (8 млн.) и др.. Българите сме имали своя държава и територия през половината време от своето съществуване но днес реално сме не повече от 6 млн, макар че аспаруховите българи са били поне 10 пъти повече от циганите, излезли от Индия и от евреите, напуснали Юдея.

        Кои са другите основни измерения и характеристики на нацията, освен територията и народът? Това са езикът и националната музика, празничната система, религията, писмеността, системата от имена, културните традиции, родовата памет, народното и лично творчество, образованието, историята и др. Обикновено много от тези характеристики са така свързани, че не могат да се отделят една от друга - например езикът и музиката са тясно и неоделимо свързани, защото музиката е емоционална форма на езика. Също религията, писмеността, именната система и празниците представляват едно неотделимо цяло. При евреите не само държавата и територията са били загубени, но и собствения език е бил в повечето случаи забравен, но останалите характеристики (религия, музика, празници) в съвкупност са съхранили народа. Следователно културната самобитност на нацията и придържането към националните традиции са основен фактор за съхранение на нацията. Българският народ се е запазил в продължение на 500 г. османо-турско владичество без своя държава, територия и аристокрация именно придържайки се към своите културни традиции.

        П.Р. Славейков е писал, че най-хубавото нещо, което българският народ е създал през 500-те г. османо-турско владичество е народната шевица и народната песен. Всъщност, той греши - народът не ги е създал през годините на робството, а само ги е запазил, защото те са създадени далеч преди това. По-общо, той е запазил своите културни традиции. Още по-точно, придържайки се към своите стари културни традиции, той ги е опазил, а те са опазили него от претопяване и обезличаване. А като стар и културен народ българите са имали изключително много и хубави културни традиции. Например, всяка неделя българите са оставяли работата, обличали са най-новите си дрехи и са отивали на хорището. В този смисъл всяка неделя за тях е била Великден. Най-общо народът характеризира това културно наследство като "българска вяра" и подразбира своите обичаи, празници, музика, родови традиции, религия, фолклор, народно творчество. В това отношение ролята на православната религия доста се преувеличава, защото през повечето от тези 500 г. голяма част от българските селища и махали не са имали църкви и рядко са виждали свещеник. Освен това, повечето от съществуващите църкви и действащи свещеници са били гръцки. И накрая, българските църкви и свещеници се появяват когато народът вече се е осъзнал като български, а не обратното.

        Още по-изненадващо е, че сега, когато е свободен, българският народ бързо забравя своите културни традиции и възприема чужди. Националната (народна) музика почти е превърната в музеен експонат. Това е равносилно на загубата на приблизително 25% от територията на държавата. Традиционната българска именна система почти е заменена с друга. В териториално изражение (защото някои хора само това разбират под нация) това е нова загуба на около 10 % от територията. Българският език е подложен на непрекъснати атаки и с това се откъсват нови парчета от "територията" на страната: оспорва се кирилицата (за целта тайно беше въведена фонетичната азбука), употребата на определителния член е сведена до минимум, характерният за българите стар, индоевропейски звук "-ъ", толкова мразен като чист българизъм в Македония и Сърбия, постепенно се отстранява (в официалната латинска транскрипция на кирилицата той е направо отстранен!), направи се опит за въвеждане на меко царибродско "л" и интонация, характерна за циганския език; възвърнаха се отдавна забравени турцизми; турският суфикс "-джи" беше наложен като основен начин за образуване на названия на нови професии в съвременния български език. От гледна точка на словотворчеството и приспособяване към новата терминология българският е почти мъртъв език. Нещо повече -  той непрекъснато се затлачва с нови и нови чужди плевели, заместващи стари, хилядолетни български думи - белег на стара култура, за която още ни завиждат и още ни мразят. Днес ние изразяваме мислите си с по-малко от 500 думи, повечето от които чуждици.

            Защо се забравя, че българския език е наследник на старобългарския, а той е бил официален за 2/3 от южните и източни славяни, превръщайки се в основа на техните бъдещи езици? Защо се търпи старобългарският език да се нарича "старославянски", "църковно-славянски", когато държавата, в която е създаден и развиван в продължение на 100 години се нарича България, а не Славяния или Църковно-славяния?  Защо не се каже открито, че кирилицата е създадена в Преслав (лъжа е, че Климент Охридски е създал кирилицата, той е бил враг на кирилицата!) и трябва да се нарича "българска азбука". Защо се забравя, че т.н. "славянска писменост" е спасена и развита именно в Борисова България? А Борис не е славянски книжовник, а е внук на Крум от рода Дуло. От подобни заслуги гърците правят невиждан капитал и непрекъснато го изтъкват и експлоатират. В съвременна България като че ли се срамуват от миналото величие и заслуги на старите българи. Унгарци, гърци, французи, турци и т.н. съзнателно охраняват своя език като основен белег и стълб на своята идентичност. У нас българския език е оставен в ръцете на профаните да се дебългаризира и умъртвява. По-общо, у нас културата се равнява по мярката на профаните и пазара на профаните задава темите, цените и лицата на българската култура. Докога малките българчета ще се щудират с представата, че основателите на тяхната държава, превърнала се в империя за 200 години, са малобройни кривокраки чергари, известни само с грабежите си.  На кого искаме да се харесаме с такова самоунижение? Или може би като хвърляме кал по нашите блестящи предци ще започнем да изглеждаме по-добре в нашето огледало?

        И в края на краищата, какво значение ще има, че цялата територия си остава все още българска, ако малцина в нея имат български имена, говорят на развален българско-английски, не познават и не ползват българската музика, история, обредност и т.н. Ще бъдат ли те носители на българската  култура, пренасяна и осъвременявана през вековете? Кой ще бъде отговорен, ако една култура със стари исторически корени, с големи приноси пред европейската и световна култура, високо ценена от чужденците, бъде изоставена от собствените си носители за сметка на чалга-примитивизми, откраднати от тук от там?

        Сигурно е, че това са само малка част от проблемите на българската нация. Те не са най-острите и неотложните. Но те действат бавно, непрекъснато и в една посока. И ако се допусне да се отиде зад невъзвратимия предел, всички други проблеми и решения ще бъдат безсмислени. Ясно е, че има нужда от общоприета национална доктрина.