http://protobulgarians.com
Страница
за прабългарите. Език, произход, история и
религия в статии, книги и музика.
НОСТРАТИЧЕСКАТА ТЕОРИЯ
Във въпросния
анализ на много места използвах термините “ностратически”, “ностратическо
понятие”, „сино-кавказки езици”, което трябва да се изясни.
Бурното
развитие на сравнителното езикознание през 19-20 в. показа че съществуват много
древни корени и понятия със сходно звучене в различните езикови макросемейства.
Още в 1847 г. френският изследовател Боп, открива сходства между
индоевропейските и картвелските езици. В 1903 г. Хенри Суйфт, Алфредо Ромбети и
Холгер Педерсон, издигат хипотезата за общия произход на семито-хамитските,
индоевропейските, угрофинските и алтайските езици. В 1960 г.
В.М.Илич-Свитич анализира постигнатото и формулира основите на т.нар.“Ностратическа
теория”. Названието произлиза от латинското noster
– наш, респ.общ. Така излиза на дневен ред въпроса за общия палеолитeн
език на човечеството.
Илич-Свитич
открива около 350 общи корена и лингвистични съответствия в езиците от 6 големи
езиково макросемейства. Това са:
1.
Индоевропейска езикова група, със своите германски, славянски, романски,
балтийски езици, албански, гръцки, арменски, иранските езици,
дардски, индоарийски както и мъртвите анатолийски, гето-дардански,
трако-фригийски, илирийски, италийски, келтски /с изключение на ирландски,
шотландски, диалектите от Бретан и о-в Ман/, тохарски езици.
2.
Алтайска езикова група, включваща тюркските, монголския,
тунгусоманчжурския, корейския и японския езици, с техните диалекти.
3.
Угрофинската, Уралска езикова група, включваща финско-пермските,
угорските, самодийските езици.
4.
Картвелска езикова група, включваща 4 родствени езика: грузински, чански,
мингрелски, свански.
5.
Афразийска, семито-хамитска езикова група, включваща семитските езици
/арабски, иврит, мъртвите акадски, арамейски, асирийски ез./,
древноегипетски /наследен от съвр.коптски/, берберски, чадски,
кушитски и омутски езици, говорени в Централна Африка.
6.
Дравидска езикова група, включваща мъртвите еламски езици, езиците
говорени от носителите на археологичната култура Мохенджо-Даро и Харапа,
съвр.езици брагуи, тамилски, телегу, каннада, маллаялам, мунда.
Първоначално носетелите на дравидските езици са били европейди /нострати/ но в
Иранското плато и п-в Хиндустан се смесват със заварените австралоидни племена,
като формират смесени негроидно-европеидни популации, със изразен превес на
негроидните белези.
По-новите
изследвания, присъединиха към ностратическото макросемейство още две
групи:
7.
Юкагирско-чувански езици.
8.
Чукотско-камчатски езици.
Говорят се
от малочислени популации, живеещи в Североизточна Азия.
Например
такива общи ностратически корени са: ностратическото *bura
– буря, вятър, в семито-хамитски *bwr – пясъчна
буря, индоевропейското *bher, угрофинското *pura,
алтайското *bura/bora
– буря, вятър. Друг корен е ностратическто *gura,
семитското *gwr, индоевропейското *guorhu,
угрофинското *kurkka, дравидското *kur,
картвелското *qorq – гърло, гълтам,
общоиранското kes/kas,
алтайското kisi, kiši
и картвелското kaci
– хора, човек. Може да посочим и
коренът *bur
– пробивам. В тюркските езици
*burma
– отвор, пръстен, респ. в български се
използват турцизмите бурма – гайка, бургия – свредел. От същия
ностратически произход е латинското
foramen
- отвор,
forare - пробивам,
английското
bore,
шведското
borr,
немското
bohren
– пробивам. Общият
палеолитен праезик обяснява близостта между бурушаското *den
– година и славянското ден – преиод от време, отговарящ на едно
завъртане на земята около оста и, ирландското uisce, usce – вода и
монголското usun –
вода, шотландското bouk и тюркското
boük - голям, келтското bealach – проход
и тюркското bel – клисура, ирландското balla, английското
wall, славянското вал – стена, бурушаското
bal - стена и
тюркското balyk
– град, английското bird,
тюркското bodur, борушасткото
balas – птица, английското
erth, немското erde,
тюркското jer,
арабското ard - земя,
немското bauen –
строя, осетинското bayn
– покрив и тюркското /татарско/
bina – сграда, постройка,
или между славянското чело и алтайското čole
– теме, глава, също между индоевропейското *luk
– хищник, рис, вълк и алтайското *loka/*luka
– хищник, песец и угорското *lu
- кон. /МД,ВШ-ГКЯ/
Изследванията на Т.Гамкрелидзе и В.Вс.Иванов прокарват мнението че въпросната
ностратическа прародина се е намирала в Източен Анадол, Армения,
Азърбайджан, Южен Кавказ, Загроса, през дълбокия палеолит, повече от 10-12 хил.
год. пр.н.е., в края на последната ледникова епоха. След 10-9 хил.год.пр.н.е.,
със затоплянето на климата, започват големите миграции и обособявянето на
различните езикови семейства. Авторите неправилно приравняват ностратическа
с индоевропейска прародина.
След 1985 г.
С.А.Старостни обоснова своята теория за съществуването и на друга голяма
макроезикова група, обхващаща източно- и севернокавказките езици
/дагестански езици, ингушки, чеченски/, древните хурито-урартски
езици чийто наследници са
съвр.абхазки, кабардински, абазински, шумерския, езикът
на баските /някои учени го свързват с картвелската група, други
с берберската/, хатския, говорен от населението на Мала Азия,
преди заселването на индоевропейските хетски племена. От него са известни 150
думи. Тук се причислява и каситския език.
Също
енисейските езици в Южен Сибир /кетски, котски, симтски, пумпоколски,
арински/, бурушасткия език в Хималаите и голямата
тибето-бирмано-китайска езикова общност. По-късно е включена групата
на-дене, говорена от повечето индиански племена в Канада и САЩ, Сев.Америка.
Това макросемейство бе наречено синокавказка общност. Смята се че
синокавказците са били първоначално европеиди. При своята миграция към
Централна и Източна Азия и Сев.Америка, с хилядолетията са се смесили с местните
аустронезийски племена, което е довело до формирането на монголоидният
расов тип на част от тях /тибетци, китайци, бирманци, кети, индианци/
Останалите изолирани в Хималаите бурушастки запазват своя първоначален,
европеиден, расов тип.
По същия
начин, дравидските ностартически племена, по своя път през Иранското
плато и в Индия, се смесват с по-старо, австралоидно население и придобиват
преобладаващ негроиден облик, а протоалтайците, подобно на
синокавказците също се оформят като монголоиден расов тип.
По-детаилните анализи на С.Старостин, доказват наличие на 2077 ностратически и
1361 синокавказки, общи корени и понятия. Също 1152 общи палеолитни корени и
понятия, между всички макроезикови групи, което е общ словесен фонд, останал
от от най-стария общ, човешки протоезик. /Databases -
http://starling.rinet.ru/cgi-bin/main.cgi?root=config&morpho=0 /
Съществуват
и по-рано обособени макроезикови групи:
1.
Койсанска /бушмено-хотентотска/. Смята се за най-древната. Характеризира се
с особените шептящи респираторни звуци, които се изговарят при вдишване, а не
както е при всички останали езици – при издишване. Вероятно най-древната човешка
реч е звучало по подобен начин. Прародината на Homo
sapiens е именно в Югоизточна Африка, така че най-древните хора явно
са имали далечна прилика с бушмените и хотентотите. Както се шегуват
антрополозите, “Ева е била черна”.
2.
Нило-сахарска. Нейни представители за негроидното население на Централна
Африка.
3.
Аустро-тайско-аустронезийска. Нейни представители са народите от Индокитай,
Тихоокеанските архипелази.
4. Австралоидна.
Представена е от австралийските аборигени.
5. Америдна.
Представена от американските индианци.
Всички
доводи на лингвистите, в последните 10-15 години бяха доказани от генетичните
изследвания на мутациите в човешкия геном, в свързаните с пола, У-хромозомна ДНК,
за мъжете, и митохондриалната ДНК, за жените. Чрез проследяване на честотата и
респ. времето на поява на дадена мутация, се проследява “родословното дърво”
на човешкия вид, преди десетки хиляди години. Днес със сигурност се знае че
съвр.човек не плод на поетапната еволюция на известните ни праисторически
хуманоиди. Той няма нищо общо с неандерталеца, освен далечния общ произход и не
е негов потомък. Популацията на Homo sapiens е
възникнала в Източна Африка, преди около 100-160 хил.години. Наскоро бяха
открити останки от най-старата популация на Homo sapiens
край Адис-Абеба, в Етиопия. Антропологичните разлики с класическия крьоманьонец
са незначителни. Този вид-предтеча на съвр.човек е наречен
Homo sapiens еdaltus,
от афарското идалту – старши, старейшина. Около 60-50 хил.години,
крьоманьонецът достига до Предна Азия и до около 20 хил.години се разселва и
налага на планетата, унищожавайки конкурентните по-примитивни хуманоиди, като
неандерталците.
Homo sapiens е притежавал нещо
радикално, качествено ново. Имал е реч и език. Това е спомогнало за обмяната и
анализа на информацията, появата и осмислянето с хилядолетията на човешкия опит,
трайни знания, станали основа върху която възникват човешките цивилизации.
От многото
ностратически и предностратически съпоставки които бяха направени в настоящия
езков анализ, се вижда че древният палеолитен човек е имал ясни предстани за
време, религия, бог, семейство, роднини, племе, род,
социална структура, устройство на тялото, различни дейности свързани с лова,
опитомяването на животни, дори селскостопански дейности, названия на различни
групи животни.
Така че
библейската легенда за Вавилонското стълпотворение и общия език на човечеството,
който в последствие се изгубил, има реални, научно обосновани паралели!
НАЙ-ДРЕВНИТЕ ЧОВЕШКИ РАЗСЕЛВАНИЯ
Произходът на съвременния чавек
Homo sapiens,
интересува отдавна изследователите от различните научни дисциплини и е пример
за прилагането на комплексния интердисциплинарен подход. Въпросът се изучава
от антрополози, лингвисти, археолози, а в последно време е предмет и на
молекулярната генетика.
Старите представи за
антропогенезата, обясняваха появата на
Homo sapiens,
като резултат от планомерната евелюция на по-старите
човекоподобни примати, австралопитек, питекантроп, неандерталец.
Основните „крачки” на еволюцията, се разглеждаха като, поява на приматите,
обособяване на маймуните, диференциацията им на широконоси (Platyrrhini)
и тесноноси (Catarrhini), а последните на церкопитекоиди и
хоминиди /човекоподобни/ и накрая, происхождението на семействата
хоминиди, от рода Homo и вида Homo sapiens.
Не по-късно
от преди 40 млн.год, в средата или началото на еоцена, съдейки по находките от
Източна Азия и Северна Африка, се обособява линията на висшите примати –
антропоидите, или човекоподобните маймуни (Anthropoidea). Смяташе се,
че процесът е протичал едновременно в различните части на сушата и всяка
генерация хоминиди е пряк наследник на предходната, респ.най-общо:австралопитек-питекантроп
и сродните му представители-ненандерталец-крьоманьонец /съвр.човек/.
В последните
15-20 год. бурно развитие претърпява молекулярната генетика. Прилагането на
нейните методи, довеждат до радикални промени в антропогенезисните схващания.
Доказа се че носителя на човешката наследственост, молекулата ДНК /дезоксирибонуклеинова
киселина/ е надежден маркер за проследяване на човешката еволюция.
Проследяват се т.нар.мутации, измененията които настъпват в
последователността на нуклеотидите /градивните елементи/ на ДНК молекулата,
представляваща дълга двойна спирала. Тези промени водят до изява на нови
белези в човешките популации. Най-удобни маркераи за проследяването на тези
процеси, са т.нар.”митохондриална ДНК” и „Y-хромозомната
ДНК”. Първата се предава в поколенията единствено по
женска линия, от майка на дъщеря. Митохондриите са структури, наречени „енергийни
централи” на клетката. Те съдържат своя ДНК, независима от ядрената. При
оплождането и формирането на новия зародиш, първоначално една клетка /нар.зигота/,
целия поддържащ вътреклетъчен апарат, вкл. и митохондриите се предоставят от
майчиния организъм. Y-хромозомата
е белег на мъжкия пол и се предава само от баща на син, женския организъм не я
притежава. Така по тези две направления може да се проследят мутациите и да се
съпостави еволюцията на мъжките и женските индивиди в една популация.
Съпоставката
на молекулите ДНК, взети от съвремените церкопитекоиди и хоминиди,
показват, че еволюционните пътища на тези групи са се разединили във времето
от преди 22 до 28 млн. години. Така палеонтологическите и молекулярните данни,
взети заедно, позволяват да се види, че самостоятелната история на
Hominoidea – група, в която влизат човека и човекоподобните маймуни /шимпанзе,
горила, орангутан, гибон, сиаманг/ – започва преди 25 млн. год.
Няма съмнение че еволюцията на
хоминидите в първите 10 млн.год. е свързана единствено с континента Африка.
В средния миоцен, когато между Африка и Евразия се установила сухопътна връзка
/пр.16-17 млн.г./, ареалът на обитаване на хоминидите значително се расширява.
Най-древните ископаеми представители на тази група в Европа имат възраст около
13-15 млн. год. (Pliopithecus, Dryopithecus по-късния Ouranopithecus),
а в Азиа, от порядъка на 12 млн. год.
В края на
миоцена, в резултат на глобален катаклизъм, преди около 8 млн.год. хоминидите в
Европа измират. В Африка през това време /преди 15-5 млн. год./ се отбелязва
значително съкращение на техните видове. Сейриш и Уилсон (Sarish & Wilson 1967)
доказват, че еволюционните пътища на нашите предци и предците на „близките
родственици” – съвр. африкански човекоподобни маймуни, се разделят някъде в
интервала от 8 до 4 млн. год. назад. Не е съвсем ясно, в каква последователност
е станало, но молекулярните данни показват че в начало от общия ствол, се е
отделила линията на горилата, а след това, на шимпанзето.
Съпоставката на ДНК между човека и шимпанзето показват че последният им общ
прадед е живял в края на миоцена или началото на плиоцена, примерно преди 5,5-4
млн. год.
Преди около
4 млн.год. са датирани и първите находки от най-древните предци на човека –
австралопитеките, в района на Кения, Етиопия. В периода 3,8 до 2
млн.год.назад, броя на костните находки видимо нараства, което показва
по-голямата многочисленост на популацията. Тяхното ново основно качество,
отличаващи ги от по-старите предци е изправеният стоеж.
Австралопитеките измират в плейстоцена, като успяват, доста преди това да
поставят началото 
на рода Homo и стават свидетели /а в някаква степени, вероятно и жертви/
на еволюционният му триумф. Пръв представител на новата форма, явяваща се
свързващо звено с австралопитеките, се смята, вида
Homo
habilis, обособил се преди 2,4 млн. год. Интересно, че
примерно към това време се откриват и най-древните известни ни каменни оръдия
на труда. Затова е наречен Homo habilis – сръчен човек. Той съществува
в периода от преди 2,4 до 1,7 млн. год.
Преди около
1,6-1,7 млн. год, дори според някои изследователи, преди 1,9 млн.год., се
появява нова група, представителита на архаичните хора, питекантропите. Техни
представители са Homo ergaster и Homo
erectus /изправения човек/. Преди 700 хил.год. те
проникват в Европа и Югоизточна Азия. Популацията от наследници
Homo
erectus, заселили Европа, еволюира до неандерталеца
(Homo
neandertalicus).
В края на
80-те год. на 20 в., вследствие на ДНК-проучванията, става популярна
концепцията за „Едемската градина”. Съгласно нея, цялото съвременно
човечество проилиза от много ограничена група хоминиди, възникнали в Африка
преди около 200 хил.год., като нов вид. Преди 100 хил.год., малка, ограничена
част от тази популация мигрира от Африка в началото към Близкия Изток и
другите райони на Стария Свят, измествайки местното, по-архаично в
морфологическо отношение население. Генетиците, чиито изследования на
митохондриалната ДНК, са в основата на концепцията, доказват че „распространяващата
се африканска популация измества местните не-африкански популации без каквото и
да е кръстосване” (Stoneking & Cann 1989). /АМ-МП/
Сравняването
на ДНК между съвр.човек и неандерталците, покзава че еволюционните им линии
се разделят окнчателно преди 600 хил.год., т.е. неандерталците не са предци
на Homo sapiens,
а са съществували паралелно с него и са били конкурентни видове. Всъщност
и Homo
sapiens
и неандерталеца са далечни потомци на Homo
erectus.
Наскоро бяха
открити останки от най-старата популация на
Homo sapiens край Адис-Абеба, в
Етиопия. Антропологичните разлики с класическия крьоманьонец са
незначителни. Този вид-предтеча на съвр.човек е наречен
Homo
sapiens
еdaltus,
от афарското идалту – старши, старейшина.
По данни от геномните изследования, на съвр. хора, се
установява че всички имаме обща „прамайка”, от която произхождат
всички познати линии мтДНК. Тази „митохондриална Ева”, е живяла преди
около 130 хил.год., в Южна Африка. Именно тук са заровени корените на човешкото
филогенетическо дърво, въстановено от генетиците, по мтДНК. У африканските
народи са открити най-древние мутации на Y-хромозомата. „Адам” е живял
там където и „Ева”, въпреки че датировката на неговото съществуване по
Y-хромозомата е малко по-древна от тази на мтДНК. Статистическата грешка на
метода достига 20-30%. „Ева” естествено не е била единствена жена в това
време и не се отличалас от своих съвременици по способностите си за
размножаване. Просто мтДНК на нейните съвременички са загубени, тъй като не
всяка жена оставя потомство, или ако има само синове, то те не запазват
майчината мтДНК в следващото поколение. Интересно е че различията между
популациите в разните региони на света по Y-хромозмата са няколко пъти
по-изразени спрямо мтДНК. Обмяната на генетичен материал по женска линия е
по-интензивна, честоттата на женските миграции, е по-голяма от тази на
мъжките миграции /Seielstad et al., 1998/. Обясняват се с това тем, че за
болшинството човешки общества е характерна патрилокалността. Обкновенно жената
се преселва да живее в дома на мъжа. Брачните миграции на жените са
оставили по-значима следа на генетическата карта на човечеството. /СБ-ГВРЧ/
Също в миналото, отвличането на жените на покорените, от победителите е
било обичайно явление. Да си припомним за турските хареми, постоянно
попълвани, от представителки на поробеното християнско население.
Различни групи учени, исхождайки от оценката на генетическото
разнообразие на современните човешки популации, стигат до извода, че през
последния милион години, числеността на преките човешки предци се е колебаела
от 40 до 100 хил. едновременно живущи индивиди. Наблюданва се рязко намаляне
на тази численост в периода преди 130-150 хил.год., до 10 000 индивиди, т.е на
75-90%, от първоначлната популация е загинала, вероятно от природен
катаклизъм, рязко влошаване на климата и съотв. е загубена значителна части
генетическото разнообразие. Този период, се нарича от генетиците "преминаване
на популацията през гърлото на бутилка" и се смата че точно тогава, от
оцеляла група индивиди се появява Homo sapiens как биологически вида.
Сравнителното изследоване на мтДНК, на разни съвр.човешки популации, показва,
че още до изхода от Африка, преди 60-70 хил.год. настъпва ново сакращение на
числеността, далеч не толкава драстично. /СБ,ЭХ-ЭИГ/
Преди 60-80
хил.год., Homo sapiens, достига пещерите Схул и Кафзех /Израел/. Преди
около 60 хил.год. започва проникването на неоантропа в районите, заселени от
други хоминиди, вкл.неандерталците. Различни групи на
Homo sapiens
се предвижват на изток и рано достигат Австралия (Chappell et al. 1996), а в
периода от 45 до 40 хил.год. назад, започва експанзията и на север. От преди 46
хил.год. са първите находки от съвр.човек в пещерата Шанидар в Иракски Кюрдистан,
преди това обитавана от неандерталци. В течение минимум на десет, петнадесет
хилядолетия неандерталците се противопоставят на пришелците. Но до около
20 хил.години, Homo
sapiens,
се разселва и налага на планетата, унищожавайки конкурентните
по-примитивни хуманоиди. /ЛВ-ИОС/ В южно направление, преди 37 хил.год.
Homo sapiens, заселва съвр. ЮАР, датиране по намерен чер