ПРАБЪЛГАРСКИЯТ КАЛЕНДАР – ОПИТ ЗА РЕКОНСТРУКЦИЯ. БОГОМИЛСКИ КАЛЕНДАРНИ ТЕРМИНИ. НЯКОИ ПАРАЛЕЛИ НА КАЛЕНДАРНАТА БЪЛГАРСКА НАРОДНА ОБРЯДНОСТ.

Д-р Живко Г. Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru ), Иван  Г. Войников

 Вече близо век въпросът за прабългарския календар стои открит в нашата историография. Изказани  са множеството хипотези, но  все още липсва стройна теория, която да обясни неговата структурата  и  същност.

Официалната ни наука го смята за тюркски по произход, позовавайки се на мненията на Й.Маркварт, Дж.Бъри, В.Златарски, Йожеф Микола, Геза Фехер.

През 1988 г. проф. Моско Москов се опита да обобщи натрупаното да момента, в авторитетния сборник “Именник на българските ханове – ново тълкуване”, с презумпцията че прабългарският календар е тюркски.

Нов етап в развитието на изследванията около прабългарския календар постави писателят и публицист Йордан Вълчев. Той издига тезата, че астрономическата същност на прабългарския календар не е нито лунна, нито лунно-слънчева, а е чисто слънчева. Но това го прави a priori, без никакви налични доказателства!  Идеята му бе доразвита от П.Добрев. Опитите му да търси негови двойници в Средна Азия се оказват неуспешни.

В последните години сме свидетели на едно абсурдно митологизиране на прабългарския календар, от много лаици експлоатиращи темата. Оказа се че древният ни календар бил най-стария в света, залегнал в основата на календарите на маите, на египтяните и дори на догоните, че бил най-точния календар, много по-прецизен и от григорианския.

Необходимо е да се абстрахираме от апологетиката и да анализираме въпроса – какво все пак реално се знае за този календар?

Днес са известни само три документа, в които се използват древнобългарски календарни изрази. На първо място това е „Именникът на българските канове”. По същество той представлява списък на прабългарски владетели, като за всеки един от тях е отбелязана годината на възкачване на престола.

Другият извор е Чатларския надпис на кан Омуртаг. В него наред с обясненията за строежа на аул и мост на р.Туча /дн.Тича/ се казва: ”Времето пък, когато се съгради, беше по български сигор елем, а по гръцки 15 индикт” .

Третият документ, от който можем да съдим за прабългарската календарна система, е приписка на черноризец  Тудор Докс  за  смъртта  на княз  Борис-Михаил: “В същата година /907. б.а/ на 2 май в събота вечерта почина божият раб, бащата на този княз ... .Този Борис покръсти българите в годината етх бехти.” От цитираните по-горе извори могат да се извлекат следните датировки: дилом твирем, дохс твирем, шегор вечем, верени алем, теку читем, дванш шехтем, тох алтом, шегор твирем, имен алем, сомор алтом, дилом тутом, сигор елем и етх бехти. От достигналите до нас откъслечни данни е видно че няма как да се изгради ясна представа за календара. Липсва каквато и да е информация за неговата, астрономическа същност и структура. Поради тази причина се налага да се прибегне до услугите на сравнителния анализ.

Данните, с които разполага съвременната историческа наука, относно календарите използвани от народите, обитавали Средна и Централна Азия  в  древността  и  ранното средновековие са оскъдни. Причината за това е, че с кървавото налагане на исляма, по-голямата  част от изворовия материал е бил унищожен. Много са малко културните паметници оцелели до днес и то главно в района на бившите  Средноазиатски руски и съветски владения. Голяма заслуга за съхраняване на информацията за  доислямските календари в Средна Азия има хоремзийския учен-енциклопедист Абу Рейхан Мохамед ибн Ахмед Ал Бируни, живял в края на 10 и началото на 11 век. В капиталния си труд “Паметници на изминалите поколения”, той подробно описва всичко онова, което е било известно по негово време за согдийския и хорезмийския календари. Тези данни са потвърдени и допълнени с откритите, в края на 30-те години на 20 в., документи в планината Муг /дн.Таджикистан/. Вярно е че календарните термини в тях принадлежат към по-късно време /8-9 в./ и се отличават от тези в прабългарския календар, но тук наред със зороастрийските наименования на месеците и дните се срещат и по-стари названия, подобни по смисъл, с тези в прабългарския календар: Например:”в годината на тигъра, шести месец, петнадесети ден”. /вж.Фрейман Документи от планината Муг/.

О.Прицак (Българският именник и езикът на протобългарите. Висбаден 1955 г.) цитира китайска география от 10 в. в която са предадени данни от изчезнал труд писан през 7 в. Тук е посочен любопитния факт, че 12 годишния цикъл е използван за календарни цели от жителите на областта между Самарканд и Бухара.  Но тук трябва да  отбележем че след 567 г. /края на Ефталитската държава/ тюрките стават господари на Средна  Азия. Техни представители се сливат с управленческия елит на завареното население. Започва един дълъг, няколковековен процес на мирна тюркизация на региона. А това вече показва че може да търсим  по-късно тюркско влияние, изразяващо се и в разпространение на цикловия календар. Подобни  календарни термини са откривани и в късните будистки текстове, написани на тохарските езици, в Синцзян. Може да се мисли за пряко китайско влияние, започнало да се усеща в района на т.нар. Западен  край, /на китайските хронисти, т.е.съвр.Синцзян/ още във 2 в.пр.н.е. с целенасочената експанзия осъществявана от  Империята Хан.

Ю.Гаглойти, в своя фундаментален изворов свод “Аланика”, е събрал всички известни извори и документи споменаващи аланите. Тук е публикувано писмо, писано от аланските князе до папа Бенедикт ХIII /1334-1342 г./, с което го молят за помощ срещу мюсюлмантие. Според юлианския календар, то е датирано на 14 юли 1336 г., наред с това стои и друга датировка – „година на мишката, шести месец, трети ден, новолуние”. /ЮГ-А/

 Аланите, чиито наследници са съвр.осетинци и прабългарите са сродни народи, или част от общия алано-източноирански  масив, залял Източна Европа в 2 в. пр.н.е.-2 в.н.е. В културно отношение те принадлежат към една и съща общност, факт доказващ се както от археологията и така и от езиковите съпоставки. Това дава основание да се смята че са ползвали общ календар. От въпросното съобщение е видно че първия ден на шестия месец се е падал на 12.07.1336 г.  Поглеждайки движението на луната, по данни на НАСА /http://sunaerth.gsfc.nasa.gov/eclipse/phase/phases1301.html/ се вижда, че новолунието е започвало на 09.07. първа четвърт – на 16.07., пълнолунието  е  било  на  24.07.  и  последна четвърт на Луната – на  01.08.1336 г. Така че датата 12.07. когато е започвал въпросния 6-ти месец, не съвпада с началото на новолунието, но все пак е през самото новолуние. Не може да се каже това лунно-слънчев календар ли е, или чисто слънчев, респ. не можем да кажем със сигурност дали и прабългарския календар е бил чисто слънчев или лунно-слънчев, тъй като нямаме никакви податки за дните в известните ни месеци. Но споменаването на новолунието накланя везнити към лунно-слънчев календар. Изхождайки обаче от иранските календарни традиции, ще допуснем  вероятността че прабългарския календар е бил слънчев. Само тогава може да направим някаква примерна, доста условна въстановка и съпоставка с датите на известни събития! При лунно-слънчев календар, при липсата на повече  податки, подобна  реконструкция е невъзможна.

 За календарните традиции при древните индоевропейци може да се съди единствено по данните, отнасящи се до келтите, германците, славяните и иранците. При всички тях изследователите единодушно определят, че в началото са ползвали лунни календари. Римсикят историк Плиний в 1 в.н.е, сочи че келтите, са измервали времето, съгласно изменението фазите на Луната. При римляните, германците, както и славяните за наименованието на месеца и луната се използва една и съща дума, което доказва лунния характер на използваните от тях календари. Свидетелствата от иранската Авеста и индийските Веди също доказват, че и при тях е съществувало в началото лунно изчисляване на времето. /АД-ТПИК/

С.В.Алкин съобщава че, в 1970 г., китайски археолози откриват в провинция  Кансу, край  гр.Лянчжоу, малък  бронзов диск, с диаметър 6,5 см  и  дебелина  1 мм, с  изображение  на две спирално обвити змии. Върху телата на змиите са нанесени от 69 за дясната и 49 за лявата, напречни щрихи. Общият им  сбор, 69 + 49 = 118. А 118,12  денонощия  се равняват на 1/3 от лунната година, сътояща се от 354,57 лунни денонощия. Ако разделим 69:29,53/1 лунен месец/=2,34 месеца, съотв. 49:29,53=1,66 месеца. А 2,34+1,66=4 месеца, или точно 1 сезон. Ако се добавят като знаци главите и езиците на змиите се получава съотв. 71 и 51 знака. Общият им сбор е 122 денонщия, равняващи се на около 1/3  слънчева година. Виждаме че притежателите на диска са познавали лунния календар. Според археолозите дискът е датиран между 9-8 в.пр.н.е. Като се има  предвид местонахождението, находката е от ареала на карасукската археологична култура, чийто носители са прототохарите, племената ди, от китайските хроники. Индоевропейските митологични представи се виждат от сюжета – змия. Змията, респ. Драконът  гони и пленява Слънцето, през зимния период и в деня на пролетното равноденствие Богът на доброто побеждава Дракона, освобождава Слънцето и светът се събужда за нов живот. Затова началото на  Новата година при много индоевропейски народи е свързана с това космогонично събитие – пролетното равноденствие.

 В началото на 1хил.пр.н.е., на територията на днешните Афганистан и Таджикистан се появява чисто слънчев календар, състоящ се от дванадесет месеца по 30 дена плюс пет допълнителни или общо 365 дена. Подобен е и египетския слънчев календар, създаден 1000 години преди това. Той се появява сред т.нар “авестийска култура”, представители на високоразвита за времето си цивилизация от уседнали земеделски популации, обитаваща по това време района на Бактрия, Маргиана, Южна Согдиана, от които са го заимствали по-късните източноирански /сакски, сарматски/ племена.

В нашето изследване приемаме, че прабългарският календар бил от същия тип. Годината се е състояла от 365 дни, разделена на 12 месеца от по 30 дни плюс  5 допълнителни дни. Нямаме никакви данни дали са използвали  високосни  години, нещо което е изключително малко вероятно, предвид тогаващното състояние на календарните традиции. Важно място в изследването на древнобългарския календар има и етимологията на достигналите до нас календарни термини.

Названия  на  животните  от  прабългарския  циклов  календар, етимологичен анализ:

1.           СОМОР – самур, белка, или плъх, мишка, лалугер. Волжките татари от групата на мишарите, употребяват названието sömöran – лалугер, в останалите тюркски езици sungar – лалугер, сходно с тунгусоманчжурското singeri, sigar – мишка. /ММ-ИБХ,стр.86/ В татарски, турски, гагаузки samur, тюркменски samyr, чувашки săvăr, хакаски sarbax, шорски šarbaq, ойратски čîrbîq, якутски sārba – самур, собол, в английски sable (Mustella/Martes zibellina), по зоологическата класификация. В чувашки săsar, турски sansar, карачаевобалкарски, киргизки suusar, татарски, казахски susar, узбекски savsar – белка, Martes. Старостин посочва общия произход на уралоалтайската протоформа šiŋere – мишка и синотибетското srāiŋ - белка. В древнокитайски srēŋ, тибетски sre-moŋ, бирмански  hrań` - белка, китайски  shu – мишка. /ММ-ИБХ,стр.82,65/. В удмурски, коми šir, удмурсдки šэr, коми šør, мордвински šeer, čejeŕ, čeveŕ, šejer, фински hiiri, естонски hiir, вепски hir', вотякски iiri  – мишка. Също в марийски sэrmэ, šurmaŋše, коми śer, удмурски śor, хантски śurэm, селкупски suurem – златка, белка, пор. Мансийското sovar – заек, е аналогично на хинди-урду sabart – заек и чувашкото săwăr – белка, самур. /UE/ В осетински sælаbыr, sælаvыr - златка (Martes martes). /ОРС/ Пехлевийското smūr – самур, партянското sîmur, съвр.персийското sаmūr – самур, са вероятни алтайски заемки. /ИС-ПРС/ По подобен начин, явно възникват, в гилянски susmеr, персийски  susmar – гущер. /VS-ETD/ Интересна податка дава Старостин, като въстановява протоиндоевропейската дума *smī- полска мишка, изхождайки от  старогръцкото smis, sminθos, латвийското smicęns – полска мишка. /IEE/  Като основа трябва да посочим протоалтайската форма е *sēma, тюркското *sаm, монголското *samur, тунгусоманчжурското *sēm, японското *sámá – скривам  се, изчезвам. Обяснява произхода на думата самур – животно живеещо в дупка, скриващо се в земята, респ. мишка, лалугер. /S-АE/ Връзката на алтайското singeri, sungar – лалугер, с башкирски  songor, sungur – дупка, показва аналогичност в семантиката.  Виждаме че в основата на прабългарския календарен термин сомор, стои най-вероятно  алтайско, или угрофинско, понятие, означаващо  животно живеещо в земята, в дупка. Не е задължително сомор  да означава точно мишка, както по инерция се смята поради механичното налагане на китайската и производната и тюркска циклова, календарна система. Най-вероятно сомор е означавало дребен горски хищник от рода на белките, лалугерите (сем.Marmota) и е аналог на общотюркския самур.

2.           ШЕГОР – бик, вол, бивол. П.Добрев посочва като решение санскритското šakvara - бик, šikara – рогато животно и памирското  шег и искашимското  цег – бик. /ПД-ДБЕ,стр.118/  В кумански  sыеr, узбекски sigir, карачаевобалкарски, казахски syjyr, татарски syer, гагаузки syyr, турски sıg'ır, тюркменски sygyr – крава, говедо, в казахски syjyr – добитък, едри рогати домашни животни, в кумански sigir - бик. /ПРС/,/VS-ETD/ В основата е алтайското sigo, тюркското si`g, монголското seenek, тунгусоманчжурското sig, seg, японското sika – елен и сходното suku, тюркското sukak, монголското sogu`a, тунгусоманчжурското soge, японското suu`karu – кошута. /S-AE/ В тохарски se - елен,  karse – сърна, осетински sag – елен, sæg - козел, xъug, шугнански x'ij', сариколски x'ej', тохарски osko, санскритски ahi, авестийски azi, арменски  ezn, английски ox – вол, ягнобски čak, белуджи zah - козел. /VS-ETD/ В тох./б/ kaurs, осетински kuыr – бик, също в тох./б/ kurāriwo, в хотаносакски kuraraiāwo – рогато животно, произлизат от нозванието на рога, в тох./б/ krořya, тох./а/ kror. Също и в иранските езици, това название е свързано с названието на рога, рогато животно, осетински sag, ягнобски šox,  кюрдски şax, пущунски ssker, xkur, x.ax, талишки šox, персийски šax, шугнански xōx', гилянски šax, сариколски šox, кховарски surung, хинду-урду sing, нуристански chin – рог. /VS-ETD/ Названието на елена предхожда названието на бика и е ностратическо. Ако приемем че прабългарите са имали понятие шегъ – бик, вол, аналогично на осетинското xъug, може да мислим за източноирански произход на думата, но българският календарен термин показва и алтайски паралели.

3.           ДВАНШ, ДВАН – заек. П.Добрев ги свързва с “памирските” дванд, дванчи, дъвак – заек. Той посочва язгулемските δwag – бързо, малко зверче, заек, davan - бързоног. /ПД-ЦБД,стр.86/ Извежда го от индоиранското дван – тичам. /ПД-ППБК,стр.93/ Интересна податка е персийското dāmak – заек. В санскритски dhani, dhanv, dhаvana, drava, палийски dava, бенгалски dhābana, непалски dhāwā, dhāwanti, dhāunu, кашмирски dav, dawān, dawöni, маратхи tavana, пущунски tag, tabah, персийски davan, davandeh, таджикски davidan – бяг. Подобно е осетинското понятие tærqus – заек, от tærk – бърз. Сравни също пехлевийски sahōg, искашимски si, вахански sы, ийдга sigh – заек и санскритското sighra – бърз, стремителен, както и язгулемското xitum, сариколското xūtum – заек, може да обясним диалектния български израз “изнесе се на хутата”, т.е. избяга много бързо и хитам - бързам.  В енисейските езици, протоформата на заек е beś, кетски bį`s, котски peš, pačan, пумпоколски but. /S-YE/ В китайски tù, baitu – заек. В алтайските езици протоформата на заек е ti`ǒ`gsu, тюркски togus, монголски togsi, *čindaga, тунгусоманчжурски tuksa, корейски thóskí, toggi старокорейски /когурски/ *wus/i/kam, японски *bэsákí, *ùsákí, usagi, старояпонски *tusaki. Свързва се с корен означаващ бяг, бягам, бягащо животно. В тюркски tab`lgan, чагатайски tauš, tawuš, монголски tawlai, тунгусоманчжурски  tēb, японски tapasir - бяг. /S-AE/ В балкарски tavšan, азърбайджански dovšan, турски tavšan, гагаузки taušan, тюркменски tovšan, татарски qujan, киргизки ko`n, шорски kozan, хакаски xozan, якутски kuobax, тувински kodan, узбекски qujon, казахски, карачаевобалкарски qojan, чувашки kujan, кумански qoyan – заек. /VS-ETD/ Последните форми показват ностратическа близост с кимвърски konin, бретонски konikl, латински cuniculus, в германските езици, в датски kanin, холандски /дуч/ konijn, фризки knyn, исландски kanína, немски kaninchen – заек. Като етимологично решение смятам че П.Добрев е прав, търсейки основата в индоиранския корен *dhav/*dav – бърз, бягящ, придобило в прабългарски формата дванш, аналогично на алтайското название на заека. Ако думата беше алтайска заемка, то логично е да очакваме начален корен *tav-, а не *dav-, показващ индоирански произход.

4.           ВЕРЕНИ – змей, дракон. Според М.Москов названието верени е от индоирански произход. В пали /староиндийски/ wayrani – чудовище, vāŕa, vōdra – змей, в сингалски /производен на пракрит/, говорен на о.Шри-ланка, barana е змей. В пущунски paran, в изразите kagaz-