http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Някои особености на българския език

Д-р Живко Войников (e-mail:wojnikov@mail.ru)

Съвременият български език е флексивен и аналитичен, за разлика от останалите синтактични /падежни/ славянски езици.

1.Българският език единствен между всички славянски езици има задпоставен член при съществителни, прилагателни, числителни, местоимения и причастия

2.Той единствен между другите славянски езици няма склонения и падежи, освен именителен, звателен и твърде рядко винителен.

3.Единствен образува сравнителна и превъзходна степен при прилагателни, някои съществителни и глаголи с частиците „по-” и „най-”.

4.Единствен има така нареченото двойно лично местоимение.

5.Единствен няма неопределено наклонение - инфинитив.

6.Единствен образува бъдеще време с частицата “ще”.

7.Единствен притежава спомагателният глагол “съм”.

8.Единствен от останалите славянски езици е запазил изговора на звука „ъ”, прехода „е-я”, отразяван до 1945 г. с буквата „ - е-двойно”. Всъщност тази черта не е славянска, а е донесена от  прабългарите. В съвр.осетински език, този звук е добре представен, както и специфичния звук „æ” – произвасян като нещо средно между  „е”  и  „а”.

Тези осбености го отделят от всички славянски езици. Той се причислява към славянската група, понеже словесният му фонд в болшинството е славянски. Но това е станало по пътя на сложни  етногенезисни взаимодействия между прабългари и славяни, а не чрез игнорирането /претапянето/ на прабългарите в славянското множество. За да се осъществи такова сливане е необходимо в съответните езици да има сходство в основните понятия, обясняващо се с индоевропейското родство. Затова в българския език се наблюдава двойственост на много понятия, едното от които е славянско, а другото от друг, източноирански /или тохарски/  произход. Факт  забелязан  и от П.Добрев.

Друг белег е наличието в старобългарски на суфикса -чии използван за образуването на различни занятия и длъжности. Например чувенчии – железар, зъдчии – строител. Обикновено се обяснява с тюркското -джи, което има същия смисъл. Но в тохарски се наблюдава същото явление с прибавянето на суфиксите  -cuki, -suki, -tau, /-цуки, -суки, -тау/ например kantcuki – казначей, kalpasuki – крадец, olytau – лодкар, kryorttau - търговец. В основата на това явление стои древна китайска заемка, съотв. ši, šhih, dzi, čijan, в китайски означава професия, майстор. /НБ-КЗТЯ-ТО-1987/ Както виждаме тя е навлязла независимо и по-различно верме както при тохарите, така и при тюрките, така че българското –чии не е задължително да се обвързва единствено с тюркските езици, цуки – чии е също закономерен преход. В таджикски ihtisos, šuγl – професия. /DRT/

Една от най-важните характеристики на българския език, отличаваща го от всички останали славянски езици е наличието на задпоставен опредилителен член. Той очертава точно българската  етническа територия на разпространение на българските диалекти. Задпоставен член се използвал включително и в най-западните косово-тимошки или поморавски говори, които сръбските езиковеди многократно са се опитвали да обявят за исконно сръбски. От тях  в  сегашните очертания на България е останал районът на гр.Трън. Но наличието на определителния член и редуцирането на падежите в тях  са неоспорим факт, в който са се спъвали всякакви великосръбски  “доводи”.

Според Миклошич, българския определителен член е неславянски белег,  възникнал  под  влияние  на стария “трако-илирийски” език. Авторът изхожда от факта че в румънски и албански също  съществува  подобен  задпоставен  определителен  член.

Днес обаче концепцията за трако-илирийския език претърпя сериозни промени. Акад.Вл.Георгиев доказва че тракийския и дако-гето-дарданския език са родствени но все пак различни езици, а не диалекти на един език. Тракийски се е говорил единствено в очертанията на географската област Тракия. Като словесен фонд показва голяма прилика със съвр.балтийски  езици, явно траките са били близко съседи на предците на литовците и латвийците в Индоевропейската Прародина, преди заселването на Балканите.

На север от Стара планина до Трансилвания е зоната на гето-дакската общност. На запад, по поречието на р.Морава, Косово, Северна Македония и територията между реките Вардар и Струма, вкл. Халкидики е бил разпространен дарданския диалект на дако-гетския език. Древният македонски език е бил по-различен и в по-далечна степен на родство. Межу тях се е намирала зоната на фригийския език.

В античността на Балканите се обособява общност от сродни езици, към които е влизал и древногръцкия, оформящи т.нар. “античен балкански езиков съюз”. Илирийският език е бил различен  от тях и се е говорил в Даламация. Според Вл.Георгиев, като добър познавач на албанския език, може да се смята че именно албанския е пряк наследник на античния дако-гето-дарадански и няма нищо общо с илирийския. /СД-ПМ/ През ранното средновековие, предците на албанците, дарданите, са изтикани от прабългари и славяни, единствено в областта на съвр.Северна Албания, до хребета  Черменика. На юг от него е живяло българско и славянско население. Експанзията на албанците се улеснява изключително много, по време на Турското робство, защото приемат исляма и стават част от  упрабляващия етнос в Империята. През 17-19 в. окончателно е прогонено и асимилирано българското население в съвр. Южна  Албания, областите  Колоня, Опара, Загора. През 60-те год. на 19 в. се изселват последните българи от Корча. В 18-19 в. албанците започват трайно да се заселват в Косово и Северозападна Македония, Новопазарския санджак. По ирония на историческата случайност, днес албанците се завръщат към своята Прародина – античната Дардания, обхващала териториите на Косово, Южното Поморавие и Северозападна  Македония.

Предците на съвремените румънци до 13-14 в. са обитавали земите на юг от Дунав, земите на България. Остатък от това население са арумъните в Македония и Тесалия. Затова българските царе от ІІ –то  царство са се титлували като владетели  на  българи  и  власи.

От всички романски езици, единствено в румънски има задпоставен член, което показва че това явление възникнало под чуждо езиково влияние. Липсата на задпоставен член в древногръцки и тракийски показва че и при албанците това е чуждо езиково  влияние. А то може да бъде единствено и само – българско!!!

Непонятно е как една малка езикова общност на средновековните албанци би повлияла на огромната българска територия. Средновековните албанци са безписмен, див, примитивен народ, с основен поминък: грабеж, наемничеството и скотовъдството. Първата албанска книга “Мишари” се появява едва в 1555 г. писана от албански католически свещеник.

Задпоставеният определителен член е исконно българско явление повлиял върху съседните езици. Възниква въпросът как е възникнало, непознато  за  другите  славяни.

 Б.Цонев го разглежда като резултат от отпадането на падежите и заместването на падежните окончания с показателните местоимения. В старобългарски те са: тъ, та, то, отговарящи на съвремените този, тази, това. Членуването възниква чрез прибавяне на съответното местоимение към съществителното или прилагателното. Например: човек-тъ = човекъ, с редукция на т, жена-та = жената, дете-то = детето. Конструкцията съществително + показателно  местоимение  уточвява че не се касае за човек изобщо, като абстрактно понятие, а за определен конкретен човек /респ. всеки друг предмет или явление/. Така че човекъ би означавало човек – този, този човек или тъ човек. Поставянето на показателното местоимение пред съответното понятие се среща също в българския език, като равностойна конструкция на членуването. Старите показателни местоимения са се запазили в някои диалекти. Например  в  Хасковско  се  е  казвало: “то чвякь – този  човек, та  жéна – тази  жена, тва  дéте – това  дете”.

Поставянето на показателното местоимение пред обекта е аналогично на предпоставените членове, разпространени в  романските, германските  езици  и  гръцкия. Например немското  der, die, das и  английското  the.

Според Б.Цонев задпоставните членни конструкции са естествен  ход на развитието на езика, възникнало през годините на турското робство, когато не е съществувала официална писмена норма, консервираща състоянието на езика. Той посочва като пример че в някои руски диалекти /Перм/ са се появили такива конструкци през 19 в., корова-та, дорога-та. /БЦ-ИБЕ-2,стр.500-522/ Но Ст.Младенов открива наченките на този процес още в 11 в., в Супрасилския сборник. Той открива членувани думи: мъжътъ, местото, пещерата, влагата, работъ. /СМ-ИБЕ,стр.239-240/  А това показва че в живия, разговорен език, членуването е съществувало още в старобългарския период, като отделни думи са се промъквали неволно изпускани от преписвачите, в нарушение на каноничната  падежна норма.

Ако в руски това е екзотично явление, то в български членуването е закономерност, позната още  в  9-10 в. и въобще не е продукт на турското робство. Членувани форми се наблюдават в много от старобългарските църковни преписи, паралелно с официално приетото показателно местоимение – иже /този, това/ чрез което се е превеждал, буквално гръцкия предпоставен член. Както пръв забеляза П.Добрев, подобно показателно местоимение съществува в осетинския и талишкия език, така че и то не е пряко копиране, а собствена закономерност на езика.

Според С.Иванчев задпоставения член е остатък от аглунативна езикова конструкция. Тя се проявява особено при използването на двойните местоимения в тяхната енклитична дателна форма, което също е аглунативна конструкция. Например:  на жената детето и,  на човека шапката му.

Аглунативната, “прилепчива” форма на българския определителен член е посочена още от Ю.С.Маслов (1949 г.). С.Иванчев смята че това е прабългарско езиково наследство. Тюркските езици са аглунативни по конструкция и там такива енклитични дателни конструкции са много типични. Например benim babam, на мене баща ми, моят баща, от ben – аз и im – афикс показващ принадлежност, babamin sapkasi – на баща ми шапката, респ. бащината шапка. /СИ-ЕНСБОБЕ-БЕКЕ,стр.112-120/ С.Иванчев, естествено изхожда от битуващата официална тюркска теория за произхода на прабългарите.

 Аглунативността не е типична само за алтайските езици. Аглунативни и аналитични езици са угрофинските, тохарските и осетинския. За тохарските и осетинския, се смята че това е вторично  придобит белег, поради тохаро-угрофинските езикови взаимодействия, респ. кавказкото влияние върху осетински.

 В тохарски показателните местоимения също се поставят след обекта. Съответно те са: м.р. –se/sem – този, ж.р. –sa/sam – тази, ср.р.-tе/tem – това.

Например emprem – истина, emprem.tsne.sem – тази истина, истината. 

 В някои български диалекти, от Македония, Родопите, Трънско се срещат сходна членна форма, за близка определеност /първа  колонка/. В  Хасковско тези частици се  използват като притижателно местоимение, слагано пред думата /втора колонка/, напр.: чевек-ос, жена-са, дете-со. 

 В осетински подобни конструкци възникват при така нар. местен вътрешен падеж, който се смята че е производен на родителния. Отговаря на въпроса къде – кæм ? Например: кæм дæ ? /къде си/ - скъола-иы / в училището/. Друга, интересна осетинска аглунатативна канструкция представлява склонението на личното местоимение æз –аз. В направителен падеж, показващ посоката на действие, имаме формата мæнмæ – към мен, аналогична на българското двойно местоимение – мене ме.

В примерите които П.Добрев дава с преводите на прабългарските надписи, също личат следи от  аглунативни конструкции. Например в надпис от каменен блок в Плиска: ....исиад кавханос тагма... – тук кавкан-ът тагма. /ПД-ККП,стр.130/ Явно че  -ос  е  показателно местоимение сходно с тох –se, респ. трънското -ъс, -ос. В друг поминателен надпис виждаме – ае осоае олх – Ая жена му почива. В  осетински ус – жена, прабългарското осо-ае, тази жена, жена-та. Разбира се от такива оскъдни изрази не могат да се направят задълбочени изводи.

П.Добрев също стига до извод че задпоставеният определителен член е прабългарско езиково  наследство.

През Възраждането наличието на задпоставен определителен член е предмет на уживени  дискусии. Под влияние на модните тогава славянофилски и панславистки настроения, националист като  Г.С.Раковски стига до погрешните изводи че членуването отдалечава българския език от останалите  “братски славянски езици”!?

Интересна тенденция в развитието си, показват иранските езици. Още в ранните етапи, в античността, се наблюдава разпадане на падежната система. Родителният и дателният падеж се сливат. Причинно-следствените отношения се уточняват с допълнителни постпозитивни частици, производни на притежателните местоимения. Например в таджикски odam - човек, odam-e – някой човек, odam-ki – този  човек, човек-ът.

Бъдеще време в иранските езици се образува със спомагателният глагол čina – искам. В согдийски той преминава в kām, като се поставя зад глагола, напр. kumand - работя, kumand-kām – ще работя. В осетински преминава в dzæn, хотаносакски – jsin. В старобългарски се среща подобна конструкция за бъдеще време, с глагола чиня – искам и съотв. глагол. В българските диалекти се е запазило, като  напр.  „чиня да ходя”.

Друга особеност е в персийски, таджикски, използването на частиците be-, bi- към глагола, независимо от времето, за подчертаване на действието, аналогично като в български, би дошъл, би останал.

Също в български суфикса –че се използва за създаване на умалителни форми. Аналогичен феномен откриваме в чувашкия език, но там това се смята за иранско заимстване. Например дариче – малка врата, вратичка, от иранского dar – врата, баг-че – градинка, гюл-че –  розичка. /АБ-ТТА/ От славянските езици, принципно сходно е руското -ок, за образуване на умалителни форми ребен-ок, собач-ок, котен-ок, зайчон-ок, респ. детенце, кучунце, котенце, зайче.

В някои ирански езици, гилянски, за обозначаването на множество от хора, свързани с някого, се използва следната граматична конструкция: името+3 л.мн.ч., напр. Mэryэme šån – Мариамините синове. /ДЭ-ИСЯИО/ Аналогично и в български, напр. Алцековите българи, Крумовите закони, където се стига до  членуване  на  името, а  опр.член произлиза  от  л.мест. 3 л.мн.ч. - те.

Друга особеност отличавача българския от останалите славянски езици е сравнителната степен. В български тя се образува с частиците по-  и  най- слагани пред обекта на сравняване, в славянските езици  това става със задпоставен суфикс –ше. В сръбски леп – хубав, лепше – по-хубав. В тохарски сравнителната степен е подобна на българската, с поставяне на частицата la -  пред обекта, например  spuk la-bana – от перо по-лек. Превъзходната степен се получава с частицата  posa – всички, например posa-lare, най-любима, буквално най-любима от всички. /ВИ-ТЯ,стр.78/ Подобно сравнение има в  български, всезнаещ, всеможещ, всесилен, вселюбима, адекватно  на  най-.

За съжаление ние не разполагаме с широк набор от източници показващи какъв е бил говоримия език на българите от І-вото  царство, изключая разчетените напоследък предимно от П.Добрев оскъдни скални надписи от Мурфатлар, от каменните блокове в руините на Плиска и Преслав, както и запазени старобългарски текстове. Причината  за това не е в някакво системно унищожаване предприето от  турските поробители, както биха помислили мнозина. Вината е на патриарх Евтимий, който унищожава старата ни книжнина в резултат на прословутата си реформа, тъй като по думите на Григорий Цамблак, езикът на които били написани бил груб, простонароден и неточно предавал догмата на гръцките свещени  книги, не предавал точността на  гръцките  изрази, а това водело до появата на ереси. /ПЦ-СЛБ,стр.178-179/  Почти всичко, оцеляло като книжнина след “реформата” на Евтимий, в годините на робството, педантично и планомерно е унищожавано от православното фанариотското гръцко  духовенство, оказало се много по-страшен и коварен враг от турчина. Това ни лишава от възможността да познаваме отчасти живия български език от дълбините на времето, както и изобщо да имаме собствени  хроники и извори.