КОСОВО И БЪЛГАРО-СЪРБО-АЛБАНСКОТО ПОГРАНИЧИЕ

___________________________________________________________________________

д-р Живко Войников (wojnikov@mail.ru )

 

Днес темата за областта Косово и Метохия стана особено популярна, поради появата на най-новата държава на Балканите – Косово, територия доминирана почти изцяло от албанския етнос. На Балканите стана традиция едни и същи исторически възникнали етноси да имат по две държавни измерения: сръбския – в Сърбия и Черна-гора, румънския – в Румъния и Молдавия, гръцкия – в Гърция и Кипър, българския – в България и с известна уговорка Р.Македония и не на последно място турския – в Турция, Севренокипърската република (непризната но факт, който си съществува), а в бъдеще с вероятните претенции за части от България (Кърджали, Западните Родопи, Делиормана).

Историята на областта беше представена пред българския читател, съвсем наскоро от известиния български учен-географ проф.Стефан Карастоянов в книгата му „Косово. Геополитически анализ” С.2007г. Въпреки своята подробност и изчерпателност, смятам че има още много неща които могат да се кажат.

География и етноси. Областта обхваща 10 900 кв.км и е разположена в  централнозападната част на Балканския п-в. По форма наподобява неправилен четириъгълник. Западната част на Косово е заета от Метохийската котловина, обградена в западна посока от планината Проклетия, а на юг от Шар-планина. В Югазапдна посока, Метохия се отделя от Албания от планините Битич, Паштрик, Шимшир-гора, Коритник, явяващи се водораздел между басеините на Бели Дрин и общата р.Дрин, образувана от сливането на Бели и Черни Дрин при гр.Кукъс (Албания). На Изток от бившето Българско Поморавие, Косово се отделя от планините Скопска Черна-гора, Голяк, Радан, Козница, Копаоник (бълг.Копалник). На северозапад, областта е ограничена от планините Рогозна и Мокра-гора, последната се слива с Проклетия. Метохийската котловина се отделя от същинската Косовска котловина от ниските планини Дреница, Чичавица и Църнолева. Метохия се явява водосборен басеин на р.Бели Дрин. Косовската котловина е водосборен басеин на р.Ситница, която при Косовска Митровица поема водите на идващата от северозапад р.Ибар и продължава в северна посока под името Ибар до вливането и в р.Сръбска (Западна) Морава при Кралево в Шумадия. Въпреки че общата река носи името Ибар, географски погледнато тя е пряко продължение на Ситница. От Призренското поле, движейки се успоредно около северните подстъпи на Шар-планина, започва р.Бинча Морава, която при Буяновац (бълг.Бояновец, или Бояново) се влива в най-горното течение на р.Българска (Южна) Морава, която малко след Сталач (бълг.Сталак) поема водите на Сръбска Морава за да образуват Велика (Голяма) Морава, вливаща се в Дунав, между Смедерево, Липе и Дубравица и явяваща се естествената етнографска граница между българската и сръбската народности, по време на Турското робство.

Природо-географските условия на областта Косово са добри, котловинни полета с плодородна земя, обилие на реки, мек климат, благоприятстват развитието на земеделието. Обилието на много пасища и ливади, от векове са способствали развитието на животновъдството. Йован Цвийч пише че в Косово и Метохия се намират най-ароматно ухаещите пасища на Балканите. В Призренското поле традиционно развитие има лозарството и овощарството. /СК-КГПА,стр.15-32/,/СКЮ-1983/

Като население днес Косово представлява в болшинството си албанско, живеещо компактно в почти цялата област. Чисто сръбски е района около градовете Звечан, Лепосавич, Косовска Митровица, разположени по горното течение на Ибар, имащи и пряка връзка със Сърбия. В югозападната част на областта живеят българи-мюсюлмани в областите Гора и Жупа, разположени южно от Призрен, а в източна посока, в районите на Щръпце, Сирнич, Качаник и Гиляне, до скоро живееше население източноправославно, езикиво българско (в диалектно отн.) но със сръбско самосъзнание, т.е. асимилирани българи, като тези в Поморавието и Тимошко. Даже в югозападна посока тези асимилирани българи-сърбомани продължават и в районите на Скопска Черна-гора, в границите на Р.Македония. В югозападните части на Метохия има сръбско мюсюлманско „бошняшко” население. Съществуват и по-малики групи, цигани, албански цигани „ашкили” (уседнали, мюсюлмани, говорящи на албански), турци, хървати, както и албанци-католици.

Тази етническа картина е следствие на дълга и бурна етногенезисна история, протекла от античността почти до нашето време, до двете Световни войни на 20 в.

Практически историческите области са Голямо Косово, Косовско Поморавие и Метохия. Същинско (Голямо) Косово се състои от общините Лепосавич, Косовска Митровица, Подуево, Вучитрън, Прищина, Липлян, Урошевац, Качаник. Трябва да се направи уговорката, че територията на съвременно Косово е определена след 1945 г., което не кореспондира с историко-географските и политикогеографските особености на тези геопространства. Например с ранния османски санджак Шкодра (към него са части от сегашната Западна Метохия с Печ), санджака Вучитрън (с Прищина и Вучитрън) и санджака Призрен. В късния османски вилает Косово са включени територии от Санджак, Печ, Прищина, Призрен и значителна част от Македония (Скопие, Куманово, Велес, Щип). Прави впечатление фактът, че Портата е прекарала границите така, че да няма доминиращ етнос. Определено трябва да се признае, че Косово има много силна географска идентичност. Освен това, когато се говори за Косово, не може да не се засегне Новопазарският санджак, долината на Горна (Велика) Морава, планините на Северна Албания. При геополитическия анализ на такава териториална единица трябва задължително да се изоставят създадените изкуствено национални митове поради редица причини. На първо място това е едно от културните кръстопътища на Европа, което играе изключителна роля за съхраняването на албанския език, този район (за определен период) е сърцето на сръбското средновековно кралство, преди това е бил част от Българската д-ва и не на последно място – там се заражда модерното албанско национално движение. (Ст.Карастоянов)

Етимология на названията. За името Метохия няма съмнение за произхода и значението. Произлиза от църковнославянското метохия – манастирско имение, превод на еднозначното гръцко μετόχιον, мн.ч. -ια, μετοχή (Фасмер). През късното средновековието в областта има много манастири строени от сръбската династия на Неманичите. Впоследствие от 1556 до 1767 г. тук е центъра на Сръбската Печка (Ипекска) патриаршия.

За името Косово обаче въпросът за произхода не е така ясен. Основните мнения са две: 1. Косово от птицата кос, т.е. „Косово поле” място където обитават много косове. Названието кос – птица, е общославянско. Освен в български кос, косар, мн.ч. косове, косари, в руски кос - "скворец", диал. (Даль), украински кiс, староруски. косъ, сърбохърватски кос, мн.ч. косови, словенски kos, чешки, полски, лужицки. kos. Родствено на древногръцкото κόσσυφος  - черен дрозд. (Беценбергер-Фик, Педерсен, Бернекер, Мейе, Траутман, Фасмер). 2. Косово от кос – крив, на косо – на криво, „Косово поле” – криво поле. Наистина географски погледнато, Косовската котловина има диагонална посока северозапад-югоизток. Понятието кос – крив, се среща в български кос, руски косой, украински косий, сърбохърватски кос, чешки kosy, полски kоsу. За Фасмер е производно на коса – селскостопанско оръдие на труда за подрязване на трева, респ.производно на косеръ – крив нож. За Фасмер са погрешни сравненията с древноиндийското (санскрит) сāраs - дъга, шведското, норвежкото hasp - желязна скоба, нидерландското hеsре - тазобедрена става, гръцкото καμψός - изкривен (Петерсон). Тук Фасмер причислява и руското диал. косой – дявол, като табуистично название, възможно, вместо куцый – „куция”, респ.дявола, название което добрия християнин не би трябвало да произнася (Зеленин). В етимологично отношение, връзката с коса не е удачна, тъй като коса идва от късъ, късам – респ.разчленявам, режа, (с)късявам. Така че може да мислим и за друг, (прабългарски?) произход на понятието. В осетински иронски kъæzd, дигорски kæzdæ, санскрит kausa, персийски kāž, kadž, партянски k`ž, кюрдски kiso, пущунски koč, kozz, шугнански kag, искашимски  kaz, гилянски  kē, ягнобски kadž, кашмирски côţu, непалски khundā  – крив, извит. /VS-ETD/,/IED/ Или имаме „прабългаризъм” разпространил се чрез старобългарски, или се касае за древна аланска заемка на общославянския езиков етоп. В български се е съхранила и исконната алано-прабългарска форма къжел, кужел – горната част на хурката, където се закрепва къделката, къжел означава крив, конусовиден. /СИ-РРОД,стр.226/  Името Къжелъ носи средновековна  българска  крепост  в  Тимошко.

Има голямо основание да се смята че названието Косово е дадено от българите, а не от сърбите, защото подобни топоними са разпространени в България, но почти липсват в Сърбия, изкл. самата област. В България имаме селище Косово (общ.Брегово, Видинско), с.Косово (общ.Трекляно, Кюстендилско), Косовец, Косовча (общ.Каспичан), с.Горско Косово (общ.Сухиндол, Великотърновско),с.Полско Косово (общ.Бяла, Русенско), Косово (общ.Асеновград), с.Косово до Нареченските бани в Родопите, с.Косово в Р.Македония (общ.Македонски борд), с.Косовец (общ.Поморие), западно от Стара Загора има връх Косов връх, с надм.вис. 510 метра.

Предвид факта че прабългарите (кутригури) и аварите първи проникват в региона, заедно с подчинените им славянски племена, при това поне 50-60 години преди  идването на сърбите на Балканите, може да потърсим и трето „прабългарско” етимологично решение. В старобългарски думата косъ означава сено, свежа трева и е заета в румънски като cosolinaсено. /БЦ-ИБЕ-2,стр.51/ Трябва да посочим че осетинското хоs – сено е точен аналог на старобългарското косъ, което показва и възм.прабългарски произход. В осетински иронски хоs, дигорски xuasæ означава хубава трева, хубава, свежа трева, пасище. Абаев го изважда от авестийското xwāstraпасище, букв. xwā (xu)хубава + wastraтрева, „хубава трева”. В някои български диалекти (Старозагорско) се среща думата кощрава – сочна трева, бурен с дебели стъбла. В авестийски също xuašra, xwaštraдобро пасище. В пущунски waše, vаx.ê, vaš, вахански wiš, язгулемски weš, wexъ, шугнански wōš, wexъа, мунджански, йидга, искашимски wus, ягнобски weћ, ормури γwāši, хотаносакски hwasa, хоремзийски waš, согдийски wešтрева, сено, пехлеви wiškar степ. В съвр.осетински думата хоs/xuasæ е придобила второстепенно значение билка, лековита трева, от същото „хубава трева”. /ВА-С-4,стр.220-221/  А както пише Цвийч, едно от най-големите предимства и богатства на Косово са благоуханните и свежи ливади. Явно българите са ги оценили по достоинство, за да бъдат овековечени в името на областта Косово – земя богата на хубави пасища и ливади.

Косово в античността. Територията на областта в древността се заема изцяло от историко-географската област Дардания. Тя носи името си от народа дардани, племена принадлежали към т.нар.гето-дакийска езикова общност, сродна с траките, древните македонци, фригите, пеонците и в много по-малка степен с илирийците.

В миналото учените с лекота обединяваха цялото антично население на Балканите в една обща „трако-илирийска” езикова общност. Днес обаче концепцията за трако-илирийския език претърпя сериозни промени. Вл.Георгиев доказа че тракийския и дако-гето-дарданския език са близкородствени но все пак различни езици, а не диалекти на един език. Тракийски се е говорил единствено в очертанията на географската област Тракия. Като словесен фонд показва голяма прилика със съвр. балтийски  езици, явно траките са били близки съседи на предците на литовците и латвийците в Индоевропейската Прародина, преди заселването си на  Балканите.

На  север от Стара планина до Трансилвания е зоната на гето-дакската общност. На запад, по поречието на р.Морава, Косово, Северна Македония и територията между реките Вардар и Струма, вкл. Халкидики е бил разпространен дарданския диалект на дако-гетския език. Древният македонски език е бил по-различен и в по-далечна степен на родство. Межу тях се е намирала зоната на фригийския език.

В античността на Балканите се обособява общност от сродни езици, към които е влизал и древногръцкия, оформящи т.нар. “античен балкански езиков съюз”. Илирийският език е бил различен от тях и се е говорил в Даламация и Западните Балкани. Топонимът  Далмация  означава  „страна  на  овцете”. В кимвърски davas, илирийски delm, албански dele – овца, deš – овен. В бретонски dauat, danvad – овца. /EDGL/

Според Вл.Георгиев, като добър познавач на албанския език, може да се смята че той е пряк наследник на античния дако-гето-дарадански и няма нищо общо с илирийския. Древните илирийски местни имена на днешна Албания, като Шкодер от Scodra, Томор от Tomarus (Ливий, Страбон, Плиний) не са наследени в съвр.албански направо, т.е. те са „наследени” от предходното население и пречупени през албанската транскрипция. Древните топоними от римско време, в Албания показват латино-далматински произход (Западно-балкански латински), за разлика от дакския латински (Източно-балкански латински), залегнал в основата на съвр. румънски език. Латинските заемки, доколкото ги има в съвр.албански показват не западен, а източен, дако-латински произход. Оттук са и най-старите латински заемки: лат. caballumкон, рум. cal, алб. kal - кон, лат. cubitumлакът, ръка, рум. cot, алб. kut – лъкът, ръка, лат. resinaсмола, рум. răşină, алб. rshineсмола,  лат. lucta борба, рум. luptă, аром. luftă, алб. luftë – борба, бълг. лупам – бия, в дако-латински paduleгора, в албански pyll – гора, с изпадане на изходното „д”.  По аналогичен начин се е трансформирало латинското Naisos - Ниш, с изпадане на „с”  в Nai(s)os – Naios – Niš, както е и заето от българите, т.е. не направо от латинското название на града, а от дарданския латинизиран субстрат. От същия произход са и Skupi - Скопие, StipЩип (от латинското Astibos). В същото време, твърде ограничения брой на старогръцките заемки, показва че между предците на съвр.албанци и древните гърци е имало ограничени контакти, въпр. че съвр. Албания е в непосредствена близост до земите на Древна Елада. Вл.Георгиев открива 70 думи в румънски, които имат точни аналози в албански. Въпреки оскъдността на известния ни дако-мизийски езиков фонд, се откриват и точни албано-дакийски изоглоси. В дакийски amalusta - лайка, алб. ambëlсладък, дако-мизийски aǔt - сам, алб. vetëсам, дакийското  л.име Drobeta и алб. dru дърво, дакийското Karpatis,  Beskides – названия на планини и съотв. в албански karpë скала (съответно “карпа” – “скала” в бълг.ез., откъдето е името на войводата Карпош, водач на въстанието в Македония през 1689 г.), bjeshkëвисокопланинско пасище, дакийски mal - бряг, румънски mal - възвишение, алб. mal планина, дакийски mantua - черница, албански man, mand – черница, дакийски polosжребец, алб. pelëкобила, съхр. и в български пуле – малко магаренце, дакийски shkiari бодил (магарешки бодил), алб. shkerбода, късам, дако-мизиски Vindenisиме на селище, иначе местност, зема, алб. vendземя. В заключение, Вл.Георгиев казва че прародината на съвр.албанци е била в близост с Дакия и това може да е областта Дардания. /ВГ-ТТЕ,стр.213-216/ Други албано-румънски изоглоси са: алб. avull, рум. abur (дакски *abhula) – пара, алб. bajgë, balgë, рум. baligă – оборска тор, алб. baltë, рум. baltă – блато, кал, локва, алб. barth – бял, рум. barză – щъркел, алб. bashkë – руно, буйна коса, рум. bască – шапка, алб. bollë – змия, дракон, рум. bălaur, balaur – змей, дракон, алб. vërz – ренде, рум. bîrsă - желязо което закрепва лемежа на плуга, алб. bijëдъщеря, рум. băiat – момче, алб. bradh, bredh, рум. brad – бор, ела, алб. bres, brezi, рум. brîu – колан (вж.бълг. збруя – кожените ремъци изп. за оседлаването на коня), алб. ber – стрела, острие, рум. brusture – бодил, алб. bukurosh – хубав, приятен, рум. bucura – радостен, алб. bunk, рум. bunget – гъсталак, гъста гора, алб. barku – корем, barrë – бременна, рум. burtă – корем, алб. kësul'ë, рум. căciulă – шапка, качулка, алб. këpush – бълха, въшка, рум. căpuşă – кърлеж, бълг.диал. капуш, алб. këputsë, рум. căpută – пищял, подбедрица (възм.вр. с лат. cubitus лакът), алб. sorrë, рум. cioară – гарван (от лат. coraxгарван), алб. krënd, krãnde, shkorre(t)  - горичка, рум. codru – гора, алб. kopil, рум. copil – дете, в бълг. копеле – извънбрачно дете (обида), алб. kurmue, рум. curma – да отрежа, да спра, в алб. kuar, ku(e)r – мярка за време, момент, алб. kurpen, рум. curpăn – лоза, чатал, алб. dash, рум. daş – овен, алб. droe, droje, рум. droaie – тълпа, множество, алб. thërrime, рум. fărîmă – троха, алб. gardh, рум. gard – ограда, алб. gëlbazë, këlbazë, рум. gălbează – храчка, алб. çjerr, рум. gheară – нокти, алб. ngjesh – натискам, мачкам, рум. ghes – остен, алб. gati, рум. gata – готов, алб. gjëmp, gjemb, рум. ghimpe – шип, трън, бодил, алб. gjon – нощна птица, рум. ghionoaie – кълвач, алб. gjysh, рум. ghiuj – старец, дядо, алб. gdhend – режа, сека, рум. gîde – палач, екзекутор, алб. (h)ardhi – грозде, салкъм, рум. gordin – „цар на виното” (в нар.представи, вж. митолог. фригийски цар Гордий), алб. gëresë, рум. gresiе – точило, алб. gropë, рум. groapă – яма, бълг.диал. ропа, слав. ров, алб. gurmaz, gërmaz – гърло, рум. grumaz – врат, алб. grundë, рум. grunz – бучка, алб. lapë – увиснал търбух, lapër – перитонеум, тазово дъно, рум. lepăda – падам (в англ. lap – скут, пола, долната част на дрехите), алб. mistrec – заядливо дете, рум. mistreţ – глиган, алб. mizë – хвърчи, шляе се, капризничи, рум. mişc – шава, алб. moshë – възраст, mot – период от време, рум. moş – старец, алб. mjergull(ë) – мъгла, рум. mieru – синкав, алб. nepërkë, nëpërkë – пепелянка, рум. năpîrcă – вид гущер, алб. pistaë, bishtajë – фасул, рум. păstaie – шушулка, алб. përrua , рум. pîrîu – поток, рекичка, алб. rosë, рум. raţă -  патица, алб. rri – изправен, рум. ridica – издигам, алб. shkrum, shkrump, рум. scrum – пепел, алб. shterp, рум. sterp – ялов, безплоден, алб. shtrëngatë, рум. străghiată – буря, алб. shtërpi(n)j  - змия, рум. şopîrlă -  гущер, алб. trastë, trajstë, strajcë, рум. traistă, straiţă – торба, алб. ter – сух, изсъхнал, рум. tare – твърд, корав (лат.terra земя), алб. thumbullë, рум. ţîmburuş – издутина (лат.tuber), алб. shkardhë, рум. zgardă – огърлие, яка. (по данни посочени от И.Т.Иванов - http://protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Albantsite%20-%20avtohtonen%20narod%20li.htm , Речник на Демирай)

Самото название Дардания, според Вл.Георгиев, означава “страна на крушите”, в съвр.албански darda  означава круша. Но може да посочим друга много по-вероятна възможност, свързана с келтското (ирландско) diartain, diardan – гняв. /EDGL/ От същия корен е иранското *dart/*dardболка, страдание. Любопитна подробност е че според античните автори, дарданците се отличавали със своята извънаредна свирепост, (наследена и от албанците) били много добри войни, имали добре организиран боен строй, за настъпление и отбрана и вероятно поради някакви религиозни причини, били страшно нечистоплътни. Истинският дарданец се къпел три пъти в живота, при раждането, свадбата и след смъртта преди да бъде погребан. Страбон пише за дарданците че са толкова диви, понеже живеят в дупки изкопани в земята, които покриват с купчина от тор (б.а. торта при гниенето си отделя топлина). Една от отличителните им черти е любавта към музиката. Били много добри музиканти на флейта и струнните инструменти.  /СД-ПМ/

„Заплашителната” етимология на етнонимите при древните индоевропейци е доста разпространена. За етнонима „траки” виж тракийското torkos – силен, литовското trâkti – чупя, разрушавам, кимвърското trwch, trych, в ирландски treas - сила, сражение, битка, бретонски treg – силен, протокелтски *treg, trag  - сила, напрежение, в тох./б/ trusчупя, trak – страх, ужас, tsrasi сила, силен в хетски tarh побеждавам, в иранските езици *tars - страх. /DA-DT-b/ Така че вероятното значение на траки е гневни, страшни, силни войни, разрушаващи. Сходно е значението и на „даки”, в келтски (ирландски) daochan, daoch – ужас, страх, daoi – страшен, гневен човек, doccair – страдания, неприятности. /EDGL/ Във вахански dajak юнак, храбрец. Аналогична семантика. Другата версия е свързана с дакийското и фригийско dawkosвълк, респ. даки – вълци, силни и страшни като вълци. За етнонима „балти”, също в английски  beald, фризки, немски bald, готски balþ (balth) бесен, бушуващ, руски балда – вятърничев, буен. (Фасмер) Келтското племе „белги” дало названието на съвр.Белгия има същата семантика, от галското  belgae – гневните, такова е значението и на германското племе „квади” – гневните (славянски аналог – свада). Една от версиите за етимология на названието „гали” изхожда от ирландското gal храбрец, побеждаващ.

 Другата, смятам по-малка вероятност е дардани да е название дадено от съседите, респ.връзка с дърдоря – говоря неразбрано, чужденец, дадено им от древните гърци. В ирландски dord, dordan – дума, дърдоря, шумя. /EID/ В тох./б/ tär – призив, молба, реч в съда. В старогръцки darda, балтийски dardēti, dirdēti, dãrde, dārds – мрънкам, повтарям, говоря неразбрано, староиндийски dardura – жабешко квакане, dardara – шум, тътен, биене на барабан, в осетински dzurыnговоря, dzыrd – дума, dzыrdduat - речник. /ИРС/ В протоиндоевропейски *dаrd- говоря неразбрано, шумя, викам. /IEE/ Тези понятия ни посочват една от вероятностите за значението на етнонимите дарданци, дарди – чужденци, говорещи шумно, гърлено, неразбрано, аналогично на варвари. Аналогията с осетинските понятия е показателна. Общославянското *tortoriti – говоря празни приказки, (диалектното търтънисам), е сходно с (пра)българско  дърдоря.

Дардански език се е говорил и в областта Мигдония. Обхващала е земите между делтите на реките Вардар, Струма и п-в Халкидики. Според Вл.Георгиев означава блатна страна, производно на тракийските myd, myk, mko и da, di, древногръцкото  xton - земя.  /ИД-ЕТ/  Съседни на дарданците са били племето бриги/фриги, названието им произлиза от тракийски berga планина, келтски briga хълм. Така че етнонима бриги, сродно на траките и дарданите племе, което след преселението си в Анатолия става известно като фриги, най-вероятно  е  означавало, жители на хълмиста страна. Както посочва Вл.Георгиев, прародината на фригите е съвр. Северна и Източна Македония, чийто ландшафт е точно такъв, с множество хълмове и малки планински възвишения. Протоформата на етнонима е *Bhrughes, въстановена от  Вл.Георгиев. /ВГ-ТТЕ,стр.265,223/

Древните македонци са обитавали най-южните части на съвр.Македония. Етимологията на названието може да изведем от фригийското meka, илирийското mag, арменското mec, хетското mekkiš, тох./б/ makā, в албански madh, протоиндоевропейското *meghголям и тракийското di, da, don, дорийското dā, съвр.албанското dhe, келтското don, класическото старогръцко χτον, (хтон) – земя.  Вероятно древномакедонската форма на голям е била *mak, *maka. Така че Македония означава “голяма земя”. Нейните размери, сравнени с  малките  гръцки  полиси, са  били доста по-големи. Други алтернативни решения са в древногръцки μακηεμον, μακηά -  борец, борба, войн, или μακεδίνοσ - висок, дълъг, снажен, едър, строен човек. Може да посочим и в староирански *hamazan – войн, протоиндоевропейски  *mag'h- битка.

За етимологията на Мизия, мизи, дава сведения лидийският историк Ксант, който добре е  познавал малоазиатските мизи. Той пише че те са родствени на фригите и  лидийците, а самоназванието им произлиза от лидийското μυςη – бук, буково дърво (сравни с иранското *meše – дъб). Някога мизийците живеели на Балканите, около планината Олимп, където имало гъсти букови гори, откъдето идвало името им. По-късно с фригите и дарданите се преселили в Анатолия (Мала Азия). Херодот описва малоазиатските мизи като живеещи по поречието на р.Тритон, съседи на ливийците и авсевите. Това преселение е станало преди 14 в.пр.н.е., защото в битката при Кадеш – 1275 г.пр.н.е. между хетите и Египет, мушките (мизийците) са посочени като съюзници на хетите. Според Вл.Георгиев мушките (мизите) са основен компонент във формирането на арменската народност. Грузинците и днес наричат арменците so-mex-i (мизийци). В хетските документи присъства страната Хайяса, название идентично със самоназванието на арменците “хайк”. Вл.Георгиев свързва хайк като арменски вариант на гръцкото пеони, фригийско племе, обитавало и Балканите и преселили се в Северозападна Анатолия, областта Малка Фригия. Самото древногръцко  παΰρος  протоиндоевропейското  *pew-jŏs, означаващо малък. Пеоните, обитателите на Малка Фригия, са явно отделила се част от анатолийските фриги. През античността и средновековието Малка Фригия се нарича Малка Армения. Но е възможна и друга връзка, от фригийското haci ясен, аналогчно на семантиката на мизи. /ВГ-ТТЕ,стр.225/ В Тесалия се е запазил топонима Арменион, Орменион. /ВГ-БЕО,стр.127-128/ Така че арменците са потомци на малоазиатските фригийци, наричани още мизи (мушки) заради балканският им произход. Разбира се във формирането на арменската народност участва и солиден хурито-урартски елемент, хети, перси, партяни. В 4 в.пр.н.е върху руините на Урарту, възниква първата арменска държава – Арма, Арматана, известна още като “Дом на Тогарма”. Споменът за древните мушки, посредством асирийската традиция, е заимстван от юдеите, които му влагат нов смисъл – представата за страшните народи гог и магог, респ. яджудж и маджудж в арабска транскрипция, които застрашават цивилизования свят. Тази легенда, известна като “Книга на пророк Йезекил”, има широко разпространение, както в античните, така и в раннохристиянските и ислямските текстове. За връзката Мизия – гора, горска страна, ни подсказва и един пасаж от средновековната Дуклянска хроника, съставена от анонимен католически хърватски свещеник. Съобщавайки за преселението на българите от земите по р.Волга, към Балканите, той казве че българите се заселили в областта Силодуксия (Sylloduxia), най-вероятно Мизия, а Силодуксия означава „гориста страна”.

Друга възможност е Мизия да означава просто равнина, поле. В тох./б/ mis.e, misentse, в хотаносакски missa, талишки mösö, mêzê, mek, персийски müzeka, пущунски mdzêka – област, поле, земя. /DA-DT-b/ В ирландски machair, machaire, macha, magh, mag, о-в Ман magher, кимвърски magwyr, ma, maes, корнуелски mes, бретонски maes, шотландски magos, латински maceria, санскритски mahi – равнина, поле, ниви. /EDGL/ В древноиндийски mahī, келтски *mag, протоиндоевропейски *mag(')h- земя, *māk(')˜ō- равнина, с ностратически паралел в протоугрофинското *maγe – земя, алтайското *múgdà – земя, с далечен палеолитен паралел в америндското, индианско *ama(k)- земя. /IEE/

Дарданите и фригите се явяват и предци на древните троянци и на техните наследници в Европа - етруските. Някои автори, пречисляват етруския език към синокавказката група. Българският лингвист акад.Вл.Георгиев убедително доказва че езикът на етруските е бил индоевропейски, много сходен с анатолийските езици, хетски и по-късния му наследник, лидийския. Той сравнява известните етруски думи с хетските, открива общи закономерности в синтаксиса и падежните окончания. Разбира се етруските са имали и голям неиндоевропейски, вероятно “хатски” примес, също отразил се върху езика им. Етруските са изнвестни още като тирсени, в древногръцки  Тυρσηνοί и отразява по-старото тяхно самоназвание trōses, което пък отговаря на древногръцкото Τρώες – Троя. Названието на Троя в древноегипетски източници е wrwš, а в хетски Taruisa. Според легендата етруските водели началото си от оцелели троянци, преселили се на Апенините, водени от Еней. Под влияние на латинския език, етнонима troses преминава в etruski. С етруските са свързани съвремените италиански области Етрурия и Тоскана, последната е свързана с другия вариант на техния етноним – tuski. В един етруски надпис от Северен Тунис, френският учен Ж.Йоргон, открива паралелно със споменаването на етруските и етнонима дарданиtartaniv-m. Според Илиадата, троянският народ се е състоял от две родствени племена, троянци и дардани. /ВГ-ДЕЕ,стр.26-29/ Към всичко казано, бих добавил и следния любопитен факт. Дарданите са в основата на албанската етногенеза, съвр.албанци са техни преки далечни потомци. Южната албанска диалектна група се нарича тоски. Логично е да видим далечна връзка с етруското самоназвание туски, древните троянци са били езиково сродни с дараданите. Част от тях мигрират в Анатолия, за да бъдат обезсмъртени от Омир, но явно, другата, по-малко извстната част от това население е останала на Балканите, за да даде началото на съвр.албанска народност. А синонимното назавние туски, респ. тоски, може да свържем с хетското tuzzi войска, войни, народ, хора. Северните албанци, вкл. и населението на Косово се самонаричат геги. Етимологията на името идва от албанското gjak(tg) – кръв, хора свързани с кръвно родство. /D-AL/

Като етимология на понятието Троя, може да посочим няколко варианта, например от тракийското tirsas, литовското tirstis – храсталак, горски пущинак (от същия корен е българското дрезга – храсталак, тръсъ, тръснiе – лоза, лозе, възм. тракийски пр.), също тракийското trēraгорски, лувийското tarweja, хетското taru – дърво, или от хетското tuwarsa лоза, лозе. Друг семантичен развой, много по-вероятен, може да се извлече от  тракийското traus, тохарското trus, литовското trausti, латвийското traus разрушавам, хетското tarh побеждавам, тохарското tsrasi сила, силен, или може да направим аналогия със съвр.алб. droe, droje, рум. droaie – тълпа, множество. Т.е първоначалното troses е означавало или жители на гориста страна, на страна богата на лози, или силни, страшни, разрушаващи, заплашващи, или просто хора, множество, народ.

Самите етруски вземат участие в етногенезата на латините, предците на бъдещите римляни. Дори самият етноним „латини” е от етруски произход, в етруски lautni, lautntha – свободен мъж, свободна жена, lautun – семейство, род, lauchnum – владетел. /EG/ Сходно е иралндското lánamain, lаnain семейство, семейна двойка. /EDGL/ В ирландски luchd, кимвърски llwyth, в готски  launo – човек, хора. Също  в  древнобалтийски lindan, руски ляд, общогермански land, санскритски randhra – земя, поле, страна. /VS-ETD/ От същият етимологичен порядък е и названието „елини”, в древногръцки λάος, староирландски (гаулиш) luct, тракийски las, le – означава племе, народ. Древногръцкото λάος, дава началото на Елада, Ελλας т.е. хора, народ. В лидийски lailes фригийски lavagta, lavaget – военоначалник, предводител, господар. /L-PhED/  А етнонима „лидийци” Томашек извежда самия етноним Λϋδοί – лидийци от протоиндоевропейското *leudho – хора, люде, в лидийски klidaземя. /ВГ-БЕО,стр.78/

Има данни за заселвания на дарданци и в Южна Италия, преди гръцката колонизация. Страбон съобщава за галабрите и давните (Γαλαβριoι, Ξoυναται) че са дардански племена, преселили се на Апенинския п-в: галабрите (Calabri), дават името на п-в Калабрия, а давниите (Daunii) се заселват в Апулея и имат пряка връзка с дарданското племе давни (Thunatae) от Балканите. Едва ли съвпадението е чисто случайно. Калабри може да се тренскрибира от тракийското kalsasсух, или kalasкраен, граничен и *bria корен който го оккриваме и в по-късното албанско *arban/arbarнай-ранното албанско самоназвание, виж тракийското briaселище, респ. калабри – жители на суха или крайна страна, а за давнии може да посочим тракийското dunпланина. Следи за това родство намираме в легендата съобщена ни от Плиний че племето „дарди” в Апулея, покорено от легендарния герой Диомед, произлизало от балканските дарданци. И доколкото тези събития са станали преди гръцкото заселване в Южна Италия, то вероятните хронологически граници на тази миграция са началото на първото хил.пр.н.е., което приблизително съвпада по с трако-дардано-фригийската миграция към Мала Азия.

В древногръцката митология Дардан (Δάρδανος) в древногръцката митология е син на Зевс и плеядата Електра. Според най-разпространената версия на мита, той се родил на остров Самотраки и оттам се преселил във Фригия. Там основал едноименния град, който според Омир се намирал в подножието на планината Ида. Родоначалник на племето дардани. По-късни източници го отъждествяват с исторически съществувалия на брега на Хелеспонт (сега Мраморно море) град Дардан. Оженил се за Батия  дъщерята на фригийския цар Тевкър (от тракийското племе тевкри). След смъртта му, Дардан станал владетел на всички негови области, получили името Дардания. Според генеалогията, изложена в Илиада и приета с добавки в по-късни източници, Дардан се явява баща на Ил, основателя на Троя и дядо на Трос. Така, той се явява и родоначалник на троянските царе и предтеча на Хектор и Еней. Трос или Трой (вж.самоназванието trōses) в древногръцката митология е внук на Дардан, основател и първия владетел на Троя. От съюза му с нимфата Калироя се раждат трима сина – Ил, Асарак и Ганимед. Според други версии на мита, основател на Троя е синът му Ил и оттам идва и другото име на Троя – Илион. Както виждаме, митологията също посочва древните етногенезисни връзки между дардани и троянци.

Едно от първите исторически съобщения за дарданците е от времето на Филип ІІ Македонски (359-336 г.пр.н.е.), който по думите на Юстин „...след като станал господар на положението в Македония и вкарал в порядък вътрешните работи на страната, с вероломство успял да покори дарданците и другите съседни племена...”

През 281 г.пр.н.е. келтските племена нахлуват на Балканите. Дарданците предлагат на Македония съюз срещу нашествениците, но македонският цар Птолемей Керавън им отказва, в резултат на което и дарданските и македонските земи са опустошени от новите завоеватели.

През 28 г.пр.н.е. земите на Дардания са присъединени към Римската Империя. Дарданците оказват свирепа съпротива, както пише Амиан Марцелин. Малко преди това страната е разорена от нашествието на скордиските (келти) и бастарните (племе с неизяснена етническа принадлежност, келти или германци ?). /СД-ПМ/

В следващте векове дарданците споделят съдбата на останалото балканско антично население, като поданици на Римската империя.

Бурните събития свързани с „Великото преселиние на народите”, превращат Балканите в арена на опустушителните походи на готи, алани, хуни, гепиди, херули, след разгрома на хуните, отново готите стават господари на Балканите. После идват аварите (част от средноазиатските ефталити), прабългарите, а заедно с последните два източноирански етноса започва и мащабната славянизация на полуострова. Почти всички антични народности изчезват, претапят се в ранносредновекодния „ромейски” византийски етнос. Но дарданците остават, макар и под друго име. С други дакски и гетски мигранти, те дават началото на албанската народност.

 

ПРИЛОЖЕНИЕ

Албанският словесен фонд показва връзка с известните тракийски и фригийски думи. В посочения анализ съм използвал краткия албански речник на Демирай (Albanian inherited lexicon [Demiraj]) - http://www.indo-european.nl/index2.html , както и речниците на тракийски и фригийски думи, вкл. в „Траките и техния език” на акад.Вл.Георгиев и „Езикът на траките” на Иван Дуриданов, също и краткия „Phrygian etymological database (in progress)” [Lubotsky]. От 500-те албански думи посочени от Демирай, за 119 има тракийски и фригийски аналози.

 

 

Албански

Фригийски

Тракийски

Значение

1.

a

ad

 

до, при

2.

ag

 

auza

зора

3.

ah, hah

hac`i (арменски)

aske

бук

4.

ai

aey

 

той е

5.

akull

akala

akhel

в алб.- лед, в ост.- вода

6.

amë, amull  

 

mukls

в алб. - речен бряг, в трак. - блато

7.

anë

an

 

в алб. - граница, край, във фриг.- част, от нещо

8.

ap, jap

avara, av

 

в алб. - давам, във фриг. - поставям, ръкополагам, поставям на трона

9.

aq

akrayo

ath

в алб. - голям, в ост. - висок

10.

ara, протоалб. ark

arg, (арменски arjž)

 

правя, създавам, давам

11.

ãng

 

ang

извит, крив

12.

arg, argull, ergjiz  

(арменски o(r)jžil)

argilos

в алб. и арм. - въшка, гнида, в трак. - мишка, призлизат от корена *arg- сребрист, белезникав

13.

(a)ta

eti

 

в алб. - е, във фриг. - и, така

14.

balë, bajë

belte

balios, baista

ярък, светъл, сияен

15.

ballë

balen

 

в алб. - чело, във фриг. - владетел, вожд

16.

barë

(арменски boys)

briza

я алб.,арм. - трева, трак. - ръж

17.

bar

ber, eber

brink

нося, понасям

18.

bëj

bevdos

baista

в алб. - вид, външност, с хубав вид, във фриг. - статуя, изображение, в трак. - сияен, ясен

19.

berr

 

brent

в алб. - агне, в трак. - елен

20.

bërsi, протоалб.*brisiā

brytos, bryton

brytos, bryton

в алб. - джибри, в ост. - пиво от ечемик

21.

ber

bri

 

в алб. - стрела, копие, гръм, във фриг. - чупя, разкъсвам на парчета

22.

besë, be

Bas

bessa

вяра, клетва, във фриг. - име на божество, трак. вяра

23.

be, bec, buzë   

 

byza

в алб. - агне, в трак. - козел

24.

bir

 

per, por, pyr

син, потомък

25.

bredh

 

bers

бук, бреза

26.

brej, brij

 

brilon

в алб. - гриза, скубя, късам, в трак. - бръснар

27.

bisht

 

buth

стъбло, растение

28.

burrë

 

bur

мъж, човек

29.

dal

 

dala, dale

разтеж, поникване на растение

30.

derë

 

dero, dur

врата

31.

dhashë

dahet

 

в алб. - давам, във фриг. - премествам

32.

dhelpë

daos, dawos

 

в алб. - лисица, във фриг. - вълк

33.

dhe

da

da, de

в алб. и трак.- земя, във фриг. - място в пространството, вмествам

34.

dhurë

 

dor, daru

силен, разрушаващ, в трак. - буря, силен вятър

35.

djalë

 

dul

син, потомство, в алб. - младо животно

36.

dhatë

 

dat, datan

място, селище

37.

dre

 

dreni

елен

38.

drizë, dru

 

drume, dryme

храсталак, храст, в алб. dru  - дърво

39.

ënj

 

inna

в алб. - издува се, в трак. - извира, извор

40.

gdhend

knuman, kneman

knisa

издълбан, във фриг. - гроб, ниша

41.

gardh

gordum

gaza

в алб. - ограда, във фриг., трак. - оградено селище

42.

gjysh

 

gyge

стар, дядо

43.

(h)ardhi, rrush

(арменски ort)

 

грозде, салкъм

44.

grua

gelaros

 

жена, невеста

45.

(h)urdhë

 

urda

водоем

46.

hut

ve, oe

uet

в алб. - празен, в ост. - сам

47.

bardhë

 

beras

в алб. - бял, в трак. - червеникав

48.

(i)butë

(арменски bowt)

purtas

в алб. - кротък, тих, в арм. - глупав, в трак. - празнословец

49.

(i)epër

oru, orven

ebru

в алб.и фриг. - висш, издигнат, трак. - широк

50.

(i)madh, mak

meka

 

голям

51.

(i)mjerë

 

marka

в алб. - мизерен, лош, трак. - блато

52.

kall, протоалб. kalei

 

k(e)ilas

в алб. - ожесточен, в трак. - силно желаещ

53.

kam

kimeros

 

необходимост, желание

54.

katër

 

ketri

четири

55.

karpë

 

Karpates

В алб. - скала, също имаме дакийско племе Карпи и планината Карпати

56.

hir

 

Heros

В алб. - слава, благополучие, в трак. - обръщение към върховния бог (Тракийския конник)

57.

(h)ethe

 

aid

В алб. - треска, горещ, в трак. - паля, горя

58.

kep, shkep, shqep

 

skalp, skaplis, skapt

в алб. - сека, в трак. - сека, брадва, копая

59.

keq

kakin, kakn

aq

лош, лошокачествен

60.

k(ë)thap

 

kompsat

в алб. - кука, в трак. - крив

61.

kë / kãn(d)

keis, kanu, kos

 

кой

62.

ju

iu

 

ти

63.

krënd, krãnde, shkorre(t)  

 

kara

в алб. - храсталак, ниска горичка, в трак. - гора

64.

lag

lavagta

las, le

в алб. - военен отряд, във фриг. - военоначалник, в трак. - хора, народ

65.

lag, laga, lëng, lãng

gluron

laza, linga

в алб. - влажно място, в ост. - влажно място, ливада, краи река или езеро

66.

laj, lava

 

veleka

мия, измивам, в трак. - място за миене, дало и назв.на р.Велека

67.

lak

lak

 

в алб. - примка, ласо, във фриг. - хванат

68.

maj, majta, majm

muta, muvata, mamutas

 

в алб. - тлъст, дебел, във фриг. - силен

69.

makë

 

muka

в алб. - секрет от родовите пътища на жената, след раждане, в трак. - семенна течност, сперма

70.

mã(n)g

 

muka

в алб. - потомство на домашните животни, в трак. - също деца, потомство

71.

mbi

me

 

в алб. - срещу, във фриг. - далече

72.

mes

me

 

среда, по средата

73.

mëz

 

mez, maz

кон

74.

madh

 meka

 

голям

75.

motër

mater

 

в алб. - сестра, във фриг. - майка

76.

mëmë, mãmë

 

ma, me

майка

77.

mund

Midas

 

в алб. - правя, върша, желая, действам, във фриг. Мидас е има на владетел, обяснява се с хетското miti - служа, върша, извършвам, т.е. има аналог.развитие и във фриг., съхр. в алб.

78.

(n)djerë, (n)gjer

ni

 

до, в отностно него или нещо

79.

nduk

 

nut

тегля, дърпам, удрям, в трак. - грохот

80.

nëmë, nãmë

nioimenos

 

проклятие, клетва

81.

ngroh, пр.алб.`grē(h)

germe

germ

топъл, горещ

82.

ni

 

neos

нов

83.

njeg (рум.neguraў)

 

niva

в алб. и рум. - мъгливо, неясно време, в трак. - сняг

84.

njer(i)

anar

 

мъж, човек

85.

palë,(рум.palaў)

 

pala

в алб., рум. - слой, пласт, в трак. - тресавище

86.

për

por, pur

 

 за него, отностно

87.

pelë, pjell

 

pele, (др.гр.pulos)

кобила, жребче, (в гръцки - конче, в бълг. пуле - магаренце)

88.

pishë

 

pusinas

борова гора

89.

pi

 

pinon

в алб. - пия, трак. - питие

90.

рjek,  bukë

bekos

bekos

в алб. – 1.пека, 2.хляб, в ост. - хляб

91.

popël

 

pupa

хълм, голям камък

92.

prish, prisha

perk, park

 

в алб. - разрушен, във фриг. - дълбая, дращя

93.

prush

 

porsul

в алб. - въглен, в трак. - жългочервен (латински prіna - въглен)

94.

qeth

 

skalm

в алб. - подстригвам, в трак. - меч

95.

lër, lëre

 

rer

камъни

96.

ra

 

raka

в алб. - падам, спускам се надолу, ударен, в трак. - разрушение, дупка

97.

re, rê

 

ergin

тъмен, мрачен, мъглив

98.

 

rusa

влажен, в трак. - блато

99.

rrath

 

skreta

колело

100.

rrjedh

 

syra, zura

поток, течение

101.

rrodhe

 

taru

в алб. - бодил, в трак.- копие

102.

ruoj

oroj

 

в алб. - буден, зорък, страж, във фриг. - висок, изправен

103.

se

si

 

този

104.

Shkumbini

 

shkumbr

в алб. название на планинска река, в трак. - могила, хълм, бълг. Шкумба - име на връх

105.

shtãj

sta

 

спри, стой

106.

shtalb

 

stramb

в алб. - гвоздей, в трак. - клечка, слама (вж.бълг.диал. - кощрамба - слаба, мършава, грозна жена)

107.

shtrij

 

stra

поток, изтичане на вода, струя

108.

shtroj

 

stur(ja)

в алб. - разпространявам се, разливам, в трак. - просторна местност

109.

tëmth, tãmth

 

tiamen

в алб. - жлъчка, в трак. - боя се, страх

110.

ther

 

teri

в алб. - мушкам, убимвам, коля, в трак. - борба

111.

thom

tiama, teama

 

в алб. - казвам, във фриг. - каманен надпис, стела

112.

trim

 

therm

в алб. - млад мъж, в трак. - племе

113.

ujë

bedu

utu

вода

114.

u

vo

 

собствен, към себе си

115.

vëlla

vela

bula

в алб. - брат, във фриг., трак. - родственици, семейство

116.

vjet

vetei

 

година

117.

vjerr

 

vair

в алб. - въртя, увъртам, в трак. - преда с вретено

118.

vorbull

 

varpasas

водовъртеж

119.

zot

tiv

zi

бог

 

Косово, албанците и сърбите в средновековието. В миналото се смятяше че албанците са наследници на древните илири. Илиризмът е в основа и на албанската национална идеология. Но изследването и изучаването на двете албански наречия (гегското и тоското) от Н.Йокл, у нас от акад.Вл.Георгиев доказва че в езиково отношение предците на албанците са били близки с даките, отчасти с траките и с дарданците. Илирийско езиково влияние не се открива. Изучаването на исконния албански словесен фонд, свързан с ландшафта, показва че липсват езикови следи от собствени термини за големи реки, море, корабоплаване, риболов. Това показва че албанската прародина е била далече от илирийско-далматинското крайбрежие. /АС-СНА,стр.49,50/

В 7-8 в. започва масовото заселване на славянските племена. В годините 545-48, славяните нападат едновременно Илирик, Тракия и Елада. Но за пръв път, те остават да зимуват на юг от Дунава, едва в 551 г. Първите големи славянски навлизания в Косово (Античната Дардания) са  в 547-548 г. Тогава достигат до Драч. Малко по-късно, около 580 г. славяните проникват в Епир и Тесалия. Появата на аварите и кутригурите катализира този процес. След 602 г. по времето на слабия император Никифор Фока (602-610 г.), славяните започват масово и трайно да се заселват на юг то Дунава. Славянските потоци следват релефа на местността. Едната група прониква от север, през Косово, към района на Шкодренското езеро. Другата група прониква през Македония, Охридското и Преспанското езеро, към съвр.Южна Албания и в по-южна посока към Епир и Тесалия. И двете групи принадлежат към условно наречената „група на българските славяни”. На юг от Черменика се установява трайно славяно-българско население. По време на І-та Бълг. д-ва, тук е разположен комитата Девол. Руините на средновековния бълг.град се намират в близост до с.Звезда, до езерото Малик. Планината Томор с крепоста Пронища е последната българска крепост, но болярина Ивац, съпротивлявала се на византийската агресия в 1018 г., а крепостта Белград (съвр.Берат) се защшитава от българския болярин Елемаг. /БГ-АИБ,стр.16/ (Михаил Деволски дава варианта “Копринища” – това е “василия”, т.е. царска резидеция от времето на Самуил и наследниците му, а Ивац най-вероятно е родственик на Комитопулите). Изследвайки топонимията на Албания, А.Селищев доказва че славянските названия са от „славяно-български” произход, както в района на Косово и Шкодра, така и в Южна Албания. В пространството заградено от планината Черменика на юг (деляща съвр.Албания на две части) и р.Дрин на север, се открива исконна албанска топонимия: malпланина, majeвръх, špatгора на склон, beškeгора. Именно тук са се съхранили остатъците от мигрирали древни дарданци и даки, дали началото на средновековния албански етнос. /АС-СНА,стр.50-53,75/ Тук са и археологическите следи от културата „Комани-Круя” от 6-9 в. Според една от хипотезите, нейните носители са предците на съвр.албанци. Част от носителите и са и били християни, скотовъдци. Липсата на монетни находки показват слабо развитие на парично-стоковите отношения. /БГ-АИБ,стр.20/  Тяхната миграция към тези земи не е уловена от хронистите, но Кекавмен съобщава че куцовласите (аромъните) се преселват към планината Пинд и Тесалия в 581 г., като по-рано са обитавали земите между реките Сава и Дунав. Куцовласите са романизирани даки, напуснали Дакия по времето на император Аврелиян (270-275 г.), поради готското нашествие. Установяват се в съседните територии, югозападно от Дунав и под напора на новите нашественици, търсят спасение във вътрешността на Империята. Именно от куцовласите, както и другото аромънско население, заселено в съвр.предели на България, произлизат и съвр.власи и молдовци, заселили се обратно, на север от Дунав около 13 в. /БГ-АИБ,стр.10-11/

Твърде интересна версия за генезиса на културата „Кумани-Круя” изказва Никос Чаусидис. Той групира известнити хипотези за произхода и в четири групи: 1) Носителите са византийско, християнско население. 2) Ностелите са автохтонно население, незасегнато от романизация и християнизация. 3) Носителите са представители на неизвестна група, заселила се по време на „Великото преселение на народите”. 4) Носителите и са представители на група показваща паралел със салтомаяцката култура (б.а: т.е.прабългарите). Чаусидис се аргументира с характера на различните накити откривани в арела на „Комани-Круя”. По своя характер те са езически, напр. зоомрофни апликации изобразяващи птици или кон вписан в кръг, или изображения на „богиня” в родова поза. Срещат се и фибули със звездовидна форма, разпространени в Панония и северното Причерноморие. Амулети „кон вписан в кръг” са типични за салтомаяцката култура, респ. за аланите и прабългарите. Към находките от „Комани-Круя” се причисляват и вероятно прабългарските съкровища от Врап и Ерзекия. Според Чаусидис, главно участие във формирането и взема населението което в периода 668-680 г. се изсела от Аварския каганат, под водачеството на Кубер. (P.Lemeple датира преселването на Куберови българи и сермисиани около 680 г.)

Това са прабългари (кутригури), славяни, но и старо население (б.а. вероятно от гето-дако-дардански произход?) което е обитавало историческата област Сирмиум (Срем), Горна Мизия. Кубер се установява в Керамийското поле, където създава собствено държавно формирование. /НЧ-РКСМ/ Изхождайки от аргументите на Чаусидис може да предположим че именно сред „сермесианците” (жителите на Сирмиум/Срем) са преживявали предците на съвр.албанци, които като подчинено население на Кубер, мигрират към сегашната си родина заедно с прабългарите и в последствие се обособяват в непрестъпните планини на Северна Албания.

Произходът на етнонимът албанци не е особенно ясен. Съществуват няколко мнения. Едното е че произлиза от Albanopolisград от римско време, посочен в картите на Птолемей. Съвр.реконструкция показва че се е намирал до съвр. гр.Згердеш (Zgërdhesh) близо до гр.Круя. Другото е че произлиза от областта Арбария, по поречието на р.Мати, дало и византийското Арбанон/Арванон, Арванид, респ.българското Арабанашка хора и по-късното турско Арнаут. Смятам за най-вероятна етимологията посочена от Селищев, от албанския диалект на тоските (южните албанци), където самоназванието на народността е labe, lab, т.е. хора, народ. Оттук е навлязла в гръцки като Αλβανοί и придобива разпространение в другите европейски езици под формата Албания. /АС-СНА,стр.266/ Както се вижда в средновековен гръцки (византийски) имаме устойчиво изписване на Арбанон с „р” без трансформацията му в „л”, т.е. преход арбари-албани, не е възможен. Сегашното самоназвание не албанците е Shqipëria, което означава „земя на орлите”, от shqiponja = орел и датира от времената на турското владичество.

В езиково отношение, албанците са притежавали и думи от латински произход (дако-латински), заети по времето когато са поданници на Римската Империя. Даже презрителното название на славяноговорещите им съседи (българи, сърби) в албански и румънски е еднакво, шка и шкей, което показва че са производни на латинското sclavus роб (без разбира се, славянин като етимология да означава същото). Голям е и броя на славянските, най-вече старобългарските заемки в албански, изчислявани от разл.учени между 500 и 600 думи, при това свързани с предмети от покъщината, инструменти, сечива, селскостопранската дейност, названия на растения и животни, храна и облекло. /БГ-АИБ,стр.12-13/  Но има и заемки на прабългарски по произход думи, вкл. и думата кувентъ (κυβεντος) – събрание, Теофан Изповедник посочва че така се нарича народното събрание при българите, когато се взимат важни решения, най-точен етимологичен паралел с тох./б/ kāwāñnволя, желание, израз на воля и таджикски kuvva, kuvvatмощ, умение, дело. /DRT/ Също в осетински иронски kowыn, koыwd, дигорски kowun, kuwd – помен, молитви към боговете, религиозно тържество, събиране на рода за почитане на починалите сродници, аkuwыn – моля се. /ИРС/. В средновековна Албания kuvend се нарича родовия съвет, на всеки род, наречен фис, днес kuvend е вкл. и Парламента на Албания. Официалната версия е че думата произлиза от латинското conventus. /АС-СНА,стр.85/ Друга такава дума, вероятно е beirojnëзмия, ср. с прабълг.календарен теремин верени – дракон.

Сърбите са другата голяма славянска група проникнала в Западните Балкани. За тяхното преселение, основният източник е Константин Багрянородни „За управление на Империята”: „...сърбите произхождат от сърби, наречени също „бели” и живеещи от другата страна на Туркия (Унгария), в местност наречена Войка. С тях граничи Франгия, а също и некръстената Бяла Хърватия. Оттам идват тези сърби. И когато двама братя получили властта от своя баща (княз на сърбите), те се разделили и разделили народа. Единият от тях се преселил при император Ираклий”. После разказва че, първоначлно Ираклий ги заселва в тема Тесалоника (около Солун), но тъй като земята не им харесала, те решили да се върнат на север. Но достигайки до Дунав, променили решението си и се заселили в съседните пустеещи земи на Империята. Там образували пет княжества: Рашка, Пагания, Травуния, Дукля, Заху(л)мие, като се разселили до гр.Дирархий (Дуръс).

От това съобщение става ясно че прародината на сърбите е земята на лужицките сърби, в областта Войка (Бой-марка, Бохемия), в съседство с Франкония, а на изток достига до Закарпатието, където са земите на чешките хървати. Тук те някога единни се разделили на две части, едните останали в прародината, за да станат лужицки сърби, другите се преселват на Балканите. Багрянородни съобщава че в княжеството Захулмие живеело племето личики (лехи), които дошли от р.Висла. Явно са мигрирали със сърбите праполски племена.

Съществуват различни интерпретации на въпросните сведения. Според едната, балканските сърби идват от областта между реките Елба и Заале, според другата – от изворите на Висла и Одер. Археологическите данни показват родство между лужицките и балканските сърби. Те са част от голямата миграционна вълана предизвикана от аварското нашествие.

За произхода на етнонима сърби, Фасмер посочва аналогичност със самоназванието на лужицките сорби, звучащо като serb, както и топонима Zribiа - Майсения (Козма Пражски). Като название на  южнославянското племе Σήρβιοι се среща при Константин Багрянородни (За управление на Империята гл. 9). Етнонимът *sьrbъ (вероятно первонач.зн. "съюзник") е родствен на руското пасерб - храненик, украински присербитися – присъединявам се, българското сбирам – събирам. (Микола, Солмсен). Недостоверно е сравнението ан *sьrbъ с древноиндийското sarbh - бия, сека, убивам (Потебне).  Мошинский извежда славянското sьrbъ, от ииндоевроп.корен *serv- охранявам, подобно на скитското (аланско) *хаrv-, откъдето и названието на славянското племе хървати *хr·vati – пазачи, охрана (Трубачев). Напълно недестоверни са и опитите на накои съвр.сръбски автори да обяснят етнонима сърби с названието на аланското племе сабири, савири в Кавказ, като реанимират старото мнение на Миклошич. Във  всички славянски  езици, изключая български, се  среща  думата  *sebr – съсед, приятел, брат. Също в руски себра, сябра – община, обща работа, съдружие, аналог на българското сбор, събор. В украински сябер, белоруски  сябр, руски  себер, шабер, сръбски себар, също в литовски sebras, албански sember, мордвински šabara, унгарски cimbora, румънски simbră - приятел, близък, съсед, съобщник, са славянски заемки. В литовски sebras, латвийски sēbrs - съсед, приятел, родственник, като правило се смята за източнославянска заемка, от *сябр, а финското seura - общество, естонското sõber – приятел, според Фасмер са балтийски  заемки.

Според „Франкските анали” в началото на 9 в., сърбите са посочени като голяма народност, простираща се от Южна Далмация до р.Сава. 

На изток и юг, сръбските племена проникват до р.Кулубара и в най-западните части на басейна на р.Сръбска Морава, при изворите и на юг, до земите на по-късния Новопазрски санджак. Косово е извън тяхната зона на обитаване. Селищев посочва че сръбска топонимия се открива в най.северозападните части на съвр.Албания, северно от Шкодренското езеро.

Според Нидерле първоначално сърбите са средототочени в планинската област между реките Плива, Тара, Лим и Ибар. Като собствено сръбски, К.Порфирогенет изброява 8 жупи: „Дестиник (Δεστιίκον), Цернобуска /Црна стена?/ (Τζερναβουσλεή), Мегюрет /Междуречие, най-вероятно се е намирал след сливането на реките Пива и Тара/ (Μεγυρέτους), Дресниек /Ужицки Дрежник/ (Δρεσνεήλ), Лecник /Лешница/ (Λεσνήλ), Салипес /Салона или съвр.Тузла в Босна/ (Σαληνές), Катера /Котор-варош в Босна/ (Κάτερα), Десник (Δεσνήλ)”. /ВК-ИС, гл.1/ Четирите приморски княжества Неретва, Ху(л)м, Требине, Зета са незевисими от Сръбското княжество. Названието рошани, лат. Rasciani, което идва от унгарското название на сърбите rас, мн.ч. racok, е резултат от по-късното обозначение на централна Сърбия, едва когато е присъединен гр.Раса, станал и център на Сръбската д-ва. Преди това тяхната столица е гр.Дестиник. Местоположението му не е уточнено, но най-вероятно се е намирал на запад от Раса. Не може да приемем мнението на сръбските автори (Ђорђе Јанковић) че Дсетиник се е намирал в Метохия, която тогава е била българско владение.

Поради размириците в Аварския каганат в 668 г. (или според по-нови схващания, в 680 г.), голяма група прабългари водени от Кубер, се преселват от Срем на юг в района на съвр.Македония. Тук възниква същото „българско” ядро както и в източните части на п-ва, след 681 г. С куберовите българи идват и много славяни, но и племена от неславянски произход. Това са племената на драговитите, велегезитите и сагудитите, за които може да се обсъжда прабългарски произход.

Драговитите носят името на своя вожд Драгон, наречен още Дронг или Дрого. Според латинския препис на Анастасия Библиотекар, в 495 г. нанася тежко поражение на император Анастасий и се заселва в Македония. Теофан Изповедник пише че:”…тази година (531) навлязоха българите, с двама архонта, с много българи и (или) друнги в Скития и Мизия”. Паисий също пише за двамата братя, владетелите Вукич и Драгич, които „превзели най-първо Долната земя Охридска” и за цар Драгич който „пръв взел данък от гръцкия цар Анастасий”. В „Летописа” на поп Йовчо Попниколов (1786-1855 г.) от Трявна се споменават двамата братя Волег и Драгон, като български царе, управлявали в периода 502-530 г. /МС-Б,стр.29-31,37-38/ Името Дронг, Дрого, Драго, въпреки че звучи като славянско, производно на драг – скъп, има и осетински аналог, също мъжко име Дургул. Като етимология на Дронг може да посочим кховарското drung дълъг, голям и аналогичното по значение, осетинско dærgъаd, или както предлага П.Голийски, от осетинското иронско drang силно държащ, виж също немското drang – стремеж, порив, устрем, напор. Що се отнася до другото име Волаг, чиято първоначална форма е Вологез/Велегез, от който произлизат велегезитите, може да посочим аланското (осетинско) име Вæлæс, сходно със названието на българския град Велес, сега в Македония. Велес се превежда в осетински като вожд, вожд на асите, предводител, от wæl вожд, владетел, æs, asас, аси, или по-вероятно от персийското wala, walla, walah – сила, силен и талишки, гилянски, персийски gejz, белуджи [h]əsədd, пущунски ghuaşş`h, хинди-урду gaz, маратхи ghusā – гняв, пехлеви gōshn, осетински gocыæf сила, kъonc – гняв, т.е. Вологез, източноиранско, партянско име озаначаващо „силен гняв”. Така че най-вероятно драговитите и велегезитите, ако не изцяло прабългарски, то са смесени славяно-прабългарски племена, предвождани от прабългарски вождове. Третото племе на сагудатите също показва интересен произход. Йордан посочва аланското племе садагарии обитаващо на север от Дунав, а в „Певтингеровите таблици” садагариите са посочени на север от Дроросторум (Дръстър, Силистра). Вероятно названието им е звучало като садагури, садаги, след преселението си на Балканите станали известни като сагудати.

За прабългарското присъствие говорят и двете съкровища открити по време на ІІ-та Св.в-на край Врап и Ерсеке до Елбасан. Тук, в Македония, Косово и Южна Албания, представляваще едно нераздално цяло – „Долната земя Охридска”, по-късно наречена Кутмичевица се оформя ядро на българска етногенеза, идентично с Дунавска България на Аспарух.

По времето на кан Пресиян (636-852 г.) Българската д-ва присъединява района на Косово, Македония и Южна Албания.

Интересни сведения ни дава „Баварският географ”, едно съчинение от неизвестан автор, писано между 876-890 г., който точно описва племената живеещи по границите на Франкската Империя. Там се споменава „народ наречен marchanos (моравци) имащи 30 града”. Въпросните моравци са различни от панонските, които са наречени marhavi и имат 11 града”. България е спомената отделно, като голяма държава с многоброен народ, но с 5 града. През 892 г. пратеничеството на крал Арнаулф минали при р.Драва във владението на княз Брачеслав, който бил български васал, а земите му били между Драва и Сава. Според Г.Занетов въпросното описание отговаря на състоянието когато племаната моравяни, тимочани, кучани, ободрити, се „лутат” между България и Франкската Империя. Явно имаме полу-независимо формирование, във васални отношения, ту с България, ту с Франкската Империя. Земята на моравяните обхващала земите от Белград към Звечан и Липлян, поречията на р.Велика Морава, Българска Морава и Ибар, т.е. територията на Косово поле е влизала точно в тази формация. Славяните от българското племе моравци са най-старото славянско население на Косово. Сърбите обитават в северозападна посока, на териотрията на съвр.Източна Босна и най-западните части на Новопазарско. /ГЗ-ЗБЗС,стр.36/ В следващите години земите на моравците са окончателно присъединени към България. По времето на Борис, учениците на Кирил и Методий влизат в България през Белград. По-късно с възникването на Българската църква и учредяването на Охридската архиепископия, Теофилакт Охридски (Български) пише че в хризовула на император Василий ІІ (Българоубиец), за подвалстни на Охридския архиепископ са посочени градовете: Раса (Нови-пазар), Липлян, Прищина, Призрен, Ниш, Белград, Срем, Браничево, Видин. Или дори и в първите години на Византийското владичество, западните краища на на тогавашната Българска земя са достигали до р.Ибар, която се явява и етнографската граница със сърбите. /ГЗ-СБЗС,стр.38/

Интересна е и етимологията на самото название Ибар. Едноименна река и днес има в Рила, дала името на едноименен резерват и Поибрене – село до София. Също има Ибру – река  в  Румъния  и  Ибр  река  край  Киев. Според  Ив.Дуриданов  ибаръ, ибръ е старобългарска дума означаваща поток, река. Свързва я с хипотетичното тракийско ibr, ebros, залегнало в основата на Hebros, античното име на р.Марица. /ИД-ЕТ/ Вл.Георгиев не према тази етимология и свързва hebros с хипотетичното тракийско ebros – широк, Хеброс – широка река. /ВГ-ТТЕ,стр.37/ В латински iber, ibertis, означава плодороден. Но старобългарското ибъръ едва ли е от тракийски произход, особено като се има предвид р.Ибр край Киев. Санскритското abhrā, авестийското abra, ягнобското abrat, кюрдското awr, пущунското abr, талишкото ab, съвр.персийското ābr, гилянското abr, сариколското abru, белуджи  varva, означава влага, вода. /L-IAIL/ В осетински от този корен е uаrыn/uarun дъжд, arf – дълбочина. /ОРС/,/ДРС/ Абаев въстановява протоаланското āpar – дълбока вода, (āpвода, arдълбок), съответно названието на р.Днепър, произлизащо от староаланското Dan-aparдълбока река. /ВА-С-1,стр.63/ така че старобългарското (прабългарското) *ибъръ – дълбока вода, е закономерен аналог на еднозначното аланско *апар.

По времето на Борис І, гр.Раса е крайграничен български град. В съседство с Раса има сръбско жупанство станало известно като Рашка. Името се появявя след присъедн.на града, според Джордже Янкович (Ђорђе Јанковић): „Од XII столећа, у западним (латинским) писаним изворима држава Срба у Подрињу и Поморављу назива се Рашком (Rassa, Rassia)”, т.е. едва в 12 в., когато сърбите завладяват града, се появява назнванието Рашка, Расция, като аналог на Сърбия. /ДЯ-ЕПСБ/ Напр. синовете на жупан Мутимир изпратили българският владетел Борис до граничния град Раса и там разменили дарове. По-късно самото жупанство Рашка е под васална задвисимост от Симеон и от Самуил. Старата Раса се е намирала на 7 км от съвр.Нови Пазар. Твърде вероятно е етимологията на Рас, Раса да е свързана с прабългарите, тъй като градът възниква първоначално като български. Освен това откриваме и сходни топоними в България, напр.Расово, Хърсово, Хърсград (съвр.Разград), Рахово (съвр.Оряхово). В съвр.литература Ряхово, Оряхово се обяснява от „орех”, местост богата на орехи. Но странното е че средновековните топоними, началното „О” не съществува, което показва че Оряхово е по-късна славянизирана трансформация на прабългарска по произход дума. Паралел в осетински иронски хъærs - открито място, открито пространство, аналогично в чувашки hirполе, степ. /ИА-УЧРС/ В дигорски xærsæ е обработваема земя, нива, произлиза от общоиранското *karšбразда. /ВА-С-4,стр.182/ В тох./б/ ru, ruwent – открит. /DA-DT-b/ В язгулемски roh, сариколски rūn – открит, широк. /VS-ETD/ В хуфски и рушански rōat – открит. /ВС-РХТ/ Също в осетински ragъ, кюрдски rax, пущунски ragê, персийски räg, таджикски rog, хотаносакски rraa, авестийски raγa – равнина, подножие на планина, било. /VS-ETD/,/ВА-С-2,стр.343-345/ Но най-точаната податка за Рас/Раса вероятно е свързана с осетинското иронско ræz, дигорско ræzæ – планинско пасище, производно на идентичното древноиранско wraza. Друга възможност свързана с друго разширение на същия корен е в дигорски ræzæплодове, овощна градина, свързано с древноперсийското raza, rasa, общоиранското raz лозя, в авестийски razura млада гора, все производни на корена *raz- разтеж. /ВА-С-2,стр.397-399/ Виж и българското реси – млади клонки, съцветия. Може би в потвърждение на това трябва да кажем че развалините на средновековната Раса се намират в местност до Нови Пазар, носеща името „Градина”! Едва ли е случайно съвпадение. Според Ст.Младенов етимологията идва от храст, аналогично на Ращак, Расник, Расна, Раске, Рахче – селища в България. /СМ-ИБЕ,стр.199/ Всъщност виждаме сходен индоевропейски корен, в езика на прабългарите и славянските езици. Град Раса е окончателно присъединен от сърбите едва в 11 в. /ГЗ-ЗБЗС,стр81/  

С падането на България под византийска власт, сръбското жупанството също е поставено под васална зависимост. Както съобщава Дуклянската хроника, византийците водени от Йоан Цимисхий, след смъртта на българския цар Петър, покорили едновременно България и Рашка. Рашкият жупан избягал при дуклянския (зетски) владетеле Предимир, със синовете си Плен, Радиград и дъщеря си Прехвала, която станала съпруга на Предимир. След смърта на Цимисхий (976 г.), Предимир помогнал на тъста си да си върне Рашка. Предполага се че това е станало след като Самуил въстановява българската държавност в Запдните Български земи.

В самия край на 10 в. цар Самуил предприема голям поход на югозапад. През 998 г., следвайки традиционната българска политика още от времето на Пресиан I (836-852), Борис-Михаил, Симеон и Петър, Самуил подчинява сръбските племенни държавици. Вводеща сред тях тогава е Дукля (Зета, днешна Черна Гора). Между Византия и сърбите вече има опити за съюз, които са крайно нежелателни за България. Самуил принуждава дуклянския княз Иван Владимир да се оттегли в планината Облик (дн. Тарабош), а по-късно да се предаде. Князът е хвърлен в затвора в Преспа, докато чичо му Драгомир е оставен в княжеството си Требине като български васал. Самуил превзема и опожарява Котор и Дубровник. Походът продължава чак до Задар, след което през Босна и Рашка царят се завръща в България. От Котор Самуил отнася мощите на местния покровител св. Трифон, върнати по-късно ( след 1018 г.) от Василий II. Една от целите на този далечен поход е да се повлияе на междуособиците в Хърватско, където се води борба между синовете на крал Степан Държислав (около 995/997 г.). Самуил подкрепя Крешимир и Гоислав, противници на поддържания от Византия и Венеция нов крал Светислав.
Успехите на Самуил имат резултат най-вече в Дукля (Черна гора) и Рашка (Сърбия). Иван Владимир е върнат на престола, но вече като царски зет и васален владетел. Житието на княза-светец и летописът на "Дуклянския презвитер" представят това като романтична история. Така или иначе, новото положение на сръбския княз е легитимирано чрез династичен брак със Самуиловата дъщеря Теодора-Косара. В периода 997-1000 г. българите сключват нов договор с Унгария. Престолонаследникът Гаврил Радомир се жени за дъщеря или сестра на крал Стефан (Ищван) I (997-1038 г.). Не след дълго обаче Гаврил Радомир се развежда с унгарката, която уж "намразил по неизвестни причини" и още бременна изгонил в родината й, а после се оженил за "хубавата ларисчанка Ирина". Най-вероятно обаче договорът пропада поради настъпилото сближение между маджарите и Византия. /ПП-ЦСБЕ/

Но след смъртта на Самуил по времето на българския цар Иван-Владислав, „цар Василий събрал голяма войска и много кораби и и започнал да завладява земята, и добил цяла България, Рашка, Босна и цяла Далмация, и всички приморски окръзи до Долна Далмация”.  /ДХ/

В 1072 г. българското население от Поморавието и Косово поле, вдига въстание и обявява в Призрен, Константин Бодин - синът на сръбския (зетски) жупан Михайл, за български цар. (Етимологията на Призрен е славянска, от „през Дрин”, градът при Дрин, по Ст.Младенов, който посочва и средновековното име на града Приздрианъ, във византийските източници Πρίζδριανα). /СМ-ИБЕ,стр.98/ Организатор на бунта е Георги Войтех, за когото изворите съобщават че е от стария рад на кавканите (първият съветник на владетеля, съуправителя, по прабългарската титулна практика).

Самият факт че център на въстанието е точно Косово поле, показва какво население е живяло там тогава.

Вукан (1083-1116 г.) е назначен от зетския владетел (и кандидат за български цар) Константин Бодин за рашки жупан. Провежда антивизантийска политика. /СК-КГПА,стр.45-46/ В 1093 г. неговите войски навлизат в Косово, завладяват Звечан, но са разбити до гр.Липлян.

В 1129 г. рашкият жупан Урош І, син на Вукан успява да завладее гр.Раса но впоследствие е разгромен от император Йоан ІІ Комнин. В 1149 г. Мануил Комнин разбива Урош ІІ Първослав (1145-1162 г.) и си връща Раса.

Между 1162-1165 г., византийскитят император Мануил Комнин, подарил на сръбския си васал, жупана Деса (1162-1165 г.), който е бил враг на и съперник на Урош ІІ, областта Дендра. Предполага се че тази област обхваща течението на р.Ибар с гр.Раса, защото след това вече сръбската столица се премаства в Раса, а името подсказва че е свързано с гора, дърво (дендрон). Жупан Тихомир (1165-1166 г.) успява да присъедини земите по течението на р.Топлица и стига да планината Ястребац. През 1166 г. старата сръбска династия е изместена от нова, начело на която застава Тихомир, който сравнително бързо е изместен от своя брат Стефан Неман. /ТС-ЗПСА/ През 1169 г. Стефан Неман отхвърля византийската зависимост и успява да обедини двете сръбски жупанства Зета (съвр.Черна Гора) и Рашка в една държава – Сърбия и превзема Шкодра и Котор. Но в 1173 г. отново е васално зависим от Византия. Като се възползва от заетостта на Византия във войната с българските царе Асен и Петър, в 1190 г. той предприема поход до Призрен, Тетово и Скопие. Император Исак ІІ Ангел предприема ответен наказателен поход и сърбите са изгонени от Косово, като Стефан Неман отново приема васална зависимост. Едва през 1195-6 г., българските владетели Асен и Петър, търсейки съюз със Сърбия, признават правото на Неман да присъедини Лаб, Липлян, долината на р.Ситница, Прищина, Глубочица (съвр.Лесковац) и поречието на Лепаница (приток на р.Велика Морава). В района на съвр.гр.Куршумлия, Неман започва строежа на манастира „Св.Никола”. Тези територии са споменати в грамота на Стефан Неман. В периода 1180-1190 г., Стефан Неман значително разширява сръбската средновековна държава. Завладява земите около Шкодренското езеро, а от българските земи присъединява Горни и Долни Полог в Северозападна Македония. За пръв път Пилот се съобщава като област, завладяна от Неман, в Хилендарската му грамота писана към 1198 г., където се казва че Неман е придобил "от Арбанас Пилот". В житието на владетеля, писано от сина му Сава (Св.Сава) в 1208 г. по-подробно се съобщава че Неман е придобил: "од поморские земле Зету с градовима, а од Рабна Пилота оба". Рабан това е Арбан – Арбария, или Албания, а областите с името Пилот са два, т.е. съвр.Горни и Долни Полог. Именно в Полог завършва дните си сръбския архиеписком Йоаникий І в 1279 г. /ММД-ПСВ/

В 1196 г. Стефан Неман е наследен от сина си Стефан Първовенчанни. По това време България е в бурен възход при управлението на Калоян. Стефан Първовенчани (1196-1227 г.), първият сръбски крал, роден брат на св.Сава, получава подкрепата на Калоян в борбата си с унгарското вмешателство във вътрешните работи на своята страна. Отвоюването на престола във войната с Вукан към 1204 г. поне до известна степен се дължи на българските военни удари срещу унгарското протеже. В 1204-5 г. българският цар си връща от сърбите долината на р.Морава и Косово. Присъединяването на тези български покрайнини към царството се потвърждава и от писмото на българските владици от Призрен и Скопие до папа Инокентий ІІІ, по повод унията с Римската църква. През 1217 г. великият жупан Стефан получава титлата “крал”, подобно на някогашния си български съюзник Калоян, от Рим, в което е възможно да се забележи влиянието на Търново. Затова е известен и като „Първовенчани”. /ПП-БСЦВ/

След трагичната смърт на Калоян, при наследника му Борил, държавата отслабва. От това се възползват съседите. Епирското деспотство присъединява Македония, Латинската Империя разширява владенията си в Тракия, Унгария взема Белград и Браничево, а Стефан Първовенчанни  завладява Косово с Призрен, Полог, Ниш и Враня, като достига до р.Българска Морава.

При българският цар Иван-Асен ІІ (1218-1241 г.) България отново е във възход. Всички загубени територии от Борил са върнати. Сърбия е върната в старите си предели и Косово отново е българско заедно със земите на Епирското деспотство. За пръв път от съществуването на ІІ-та Бълг.д-ва, населените с албанци земи между Черменика и р.Дрин са български поданици. Иван-Асен ІІ създава Арабанашката хора. Около 1234 г. Иван-Асен ІІ налага на сръбския престол своя зет Стефан Владислав (1234-1243 г.). Архиепископ Сава също подкрепя крал Стефан Владислав, защото той е негов племенник, женен за дъщеря на цар Иван Асен ІІ (наричана погрешно Мария или Мария-Белослава, която обаче е нейна сестра, омъжена за солунския деспот Мануил Комнин). Този акт в сръбските средновековни извори, независимо от преклонението пред светеца, е преценяван като “разбойническа” узурпация. /ПП-БСЦВ/ 

Българската д-ва се простира „от море до море”. След смърта на Иван-Асен ІІ, започва известната нестабилност поради междуособиците между синовете му. Но след стабилизацията на държавата при Константин-Асен, Косово и Македония продължават да са български. По времето на Стефан Урош І (1243-1276 г.) границата с България почти не се променя, в 1275 г., той присъединява гр.Призрен (по сръбски данни), а в 1276 г. Крушевац. /ГЗ-БМ,стр.14/ Съществува и мнение че дори след узурпацията на Ивайло и последвалите междуособици за българския трон, по времето на цар Георги Тертер І (1280-1292 г.) Липлян и Призрен са в българските владения.

Стефан Драгутин (1276-1282 г.) чрез отцеубиство се провъзгладсява за крал. След падане от кон и счупване на крака, се разкаял за греха си и абдикира в полза на брат си Милутин. Драгутин заминава за Унгария където е назначен за управител на Мачва, Срем и Белград (български земи завладени от унгарците). /ГЗ-ЗБЗС,стр.97-99/ В 1290 г. Драгутин успява да завладее земите на българските воеводи Дърман и Куделин около Браничево (Велико Градище до съвр.Пожаревац). /ГЗ.БМ,стр.15/

Едва по времето на Стефан Урош ІІ Милутин (1282-1321 г.) започва трайното разширение на Сърбия към Косово и Македония. Възползвайки се от вътрешнополитическата криза в България и татарската хегемония, в 1299 г. той вече владее земите до линията Охрид-Прилеп-Щип. През 1284 г., получава от унгарският крал Карл-Роберт (1310-1342 г.), като зестра от династичен брак, част от земите които брат му Драгутин управлява – Мачва, Белград, Рудник. За пръв път Сърбия стъпва на Дунав. Крал Стефан Урош ІІ Милутин е женен за българската царкиня Анна Тертер, дъщеря на Георги І Тертер (1280-1292 г.), а по-късно и на неговия син Стефан (бъдещият крал Стефан Урош ІІІ Дечански) с Теодора, дъщерята на Смилец (1292-1298 г.). Вероятно при цар Теодор Светослав (1300-1321 г.) отношенията между двете страни са били добри. С възцаряването на Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330 г.) за няколко години българска царица е сръбкинята Анна-Неда, дъщеря на крал Милутин. /ПП-БСЦВ/ Опитите на временно стабилизираната българска д-ва при Михаил Шишман, за връщана на заграбените територии от Сърбия завършват катастрофално в битката при Вълбъжд, където загива самия български цар. Тази победа на Стефан Урош ІІІ Дечански (1321-1331 г.) затвърждава сръбските придобивки, а царица Анна управлява България, бидейки регентка на своя малолетен син цар Иван Стефан (1330-1331 г.).

Наследен е след отцеубийство, от сина си Стефан Душан (крал 1331-1346 г., цар 1346-1355 г.) при който Средновековна Сърбия получава максималното си разширение. Към наследеното от баща си, Душан присъединява Албания, Цяла Македония, Епир и Тесалия, Халкидики без Солун и земите между Струма и Места. /СК-КГПА,стр46-50/

През 1346 г. сръбския патриарх се настанява в Печ. Сръбските владетели застрояват плодородната земя между Прищина, Печ, Призрен и Митровица с църкви и манастири. По този начин Метохия се превръща в духовен център за сръбската националност. През 1346 г., след като присъединява към земите си Епир и Тесалия Душан се коронова за крал на сърби, гърци, българи и арбанаси, а сръбската църква е провъзгласена за Патриаршия със седалище в Печ, самостоятелна от Константинопол. /ТС-ЗПСА/ За пръв сръбски патриарх е избран дотогавашния Печки архиепископ Йоаникий (1338-1346 г., архиепископ, патриарх от 1346 до смъртта си през 1354 г.). За него се знае че е българин, родом от Призрен. Йоаникий преди да стане архиепископ дълги години е светско лице, приближен на владетеля (може би секретар и съветник?), което напълно се вписва във възможността да е от българското “лоби” в средновековната сръбска държава и аристократичен елит. На събора, проведен в гр.Скопие, присъства и българския търновски патриарх Симеон. Една седмица по-късно на Великден (16.04.), българският патриарх Симеон, сръбския – Йоаникий и Охридския архиепископ Никола, коронясват Стефан Душан за цар на „сърби, българи и гърци”. Българската подкрепа за сръбската акция обикновено се свързва с добрите отношения между цар Иван Александър и Стефан Душан. Този акт има и своите църковно-политически измерения. Византия е раздирана от гражданската война между Йоан V Палеолог и Йоан VІ Кантакузин, а положението на тогавашния вселенски патриарх Йоан Калекас е достатъчно сложно и нестабилно, за да се очаква някаква сериозна реакция от страна на Константинопол. Въпреки това се предизвикват остри потести на Цариградската патриаршия. В 1352 г. цариградския патриарх Калист, анатемосва Душан и Печката патриаршия. Също Калист оспорва статута на Търновската патриаршия. По принцип възникналото напрежение между Константинопол и Търново се свързва с критиките на св.Теодосий Търновски и неговия събрат св.Роман към някои особености от обредната практика на Цариградската патриаршия. /ПП-БСЦВ/

В обкражението на Стефан Душан е имало много българи. Самият той е българин по майка (син на кралица Теодора “Смилец”) и е женен за българка - царица Елена (сестрата на цар Иван Александър), както и че в най-близкия му кръг е имало много негови български роднини и съмишленици – една сестра на Елена и Иван Александър (неизвестна по име), леля му деспина Мария-Марина (съпруга на деспот Алдимир/Елтимир Тертер), нейният син Иван Драгушин (Душан го нарича “мой истински брат”, макар той всъщност да е негов първи братовчед), монахът Ефрем (бъдещ сръбски патриарх). Семейството на деспот Алдимир, напуснало България по политически причини, получава обширни владения в Тетовско. Да не забравяме и деспот Иван (Йоан) Асен Комнин, брат на Елена и Иван Александър, който управлява от името на Душан голяма част от днешна Албания с център Валона (Вльора). Няма съмнение, че присъствието на тези видни българи в Сърбия е благоприятствало и взаимните църковни връзки. /ПП-БСЦВ/

При неговият син Стефан Урош V Слаби (1355-1371 г.) запчова разпадането на Душановата държава. Пръв се разбунтува, неговия полубрат Симеон Неман (известен още като Симеон Синиша, или Симеон Палеолог, тъй като майка му е Мария Палеолог), който на събор в Скопие, в 1357 г., се обявява за независим владетел на Тесалия и Епир. Умира в една година с брат си (1371г.). Наследен е от сина си Йоан Урош, който в следващата 1372 г. се замонашва, под името Йосиф. Известен е като ктитор на манастирите в Метеор.

В 1359 г. Стефан Урош V провъзгласява за съуправител воеводата от Неретва (владенията му са били по р.Неретва в Босна) Вукашин Мрнявчевич. Последният получава под управление земите на Косово, Македония с градовете Скопие, Прилеп и Охрид, както и титлата крал. Неговият брат Углеш Мрнявчевич получава земите около Сяр, Драма и гр.Прилеп. По думите на сръбския хронист Михаил Константинович от Остравица (живял в 15 в.): „ Той Урош е дал на двамата братя (Углеш и Вукашин) да управляват Българското царство. Те взели българската земя и там се устроили”. /ХГ-СПМ,стр12-13/ Двамата загиват в битката при Черномен (1371 г.) която е първият крупен опит за антиосманска съпротива.

В 1360 г.  Бранко, син на Младен, избягва от Косово поле, и получава от Урош V, земите около устието на р.Лепеница. В хрисовула на краля се казва че „от чеса житие побегал у Бугаре”, т.е. че Бранко, като не е можел да живее в Косово избягал при българите, защото районът на владението му е бил населен тогава с българи. /ГЗ-БМ,стр.15/

В района на Зета, Сев.Албантия, около Шкодра се установява владетеля Георги  Балшич, зет на Вукашин, чрез брак с дъщеря му Оливера. В раиона на Охрид са владенията на албанския феодал Андре Гропа, чиято дъщеря става жена на Марко, синът на Вукашин.

След Черномен, Марко (известен в народната памет като Крали Марко) става васал на турците. От това се възползва Вук Бранкович, който се провъзгласява за независим владетел на Косово поле, с градовете Прищина, Вучитрън, Звечан, Дреница. В 1377 г. присъединява Скопие, а в следващата 1378 г. и Призрен и поречието на р.Лим. Вук е син на същия Бранко Младенович, управител на Охрид по времето на Стефан Урош V, по-късно избягал на р.Лепеница. Става зет на княз Лазар Хребелянович, като се жени за дъщеря му Милица. От този брак има трима сина Гъргур (Григор), Георги (Джурдже) и Лазар.

Лазар Хребелянович (1329-1389 г.) е известен като героят от Косовската битка, владетелят-мъченик в борбата с турците. Той е син на Прибац Хребелянович, логотет на цар Душан. След разпада на Сръбската държава при Стефан Урош V, Лазар става владетел на Шумадия, долините на р.Велика Морава и р.Ресава (бившите земи на Драгутин). Столицата му е Крушевац (бълг.град Крушево на р.В.Морава). Интересна податка дава Хрониката на албанските князе Йон и Константин Музаки, в която се казва че владенията на Лазар били в „Долна Сърбия”, по-рано наричала се България. /ГЗ-ЗБЗС,стр.102-103/

 През 1375 г. Лазар успява да осъществи т.нар. „Призренски акт” с който се постига помирение между Цариградската патриаршия и Печката патриаршия и признаване на последната. За печки патриарх е избран монахът-пустинник Ефрем (1375-1380 и 1389-1391 г.), българин по произход и то родом “... от Търновската страна”, наследил Сава ІV (1354-29.04.1375 г.), за който се знае че е родом от Тетово е приближен на сръбския владетел чрез неговите български роднини по майчина линия, от семейството на Алдомир (Елтимир) Тертер. Близостта на Сава още като монах до Стефан Душан и семейството му е очевидна – той е поставен за патриарх по изричната воля на владетеля.   

Ефрем е прочут за времето си монах исихаст, книжовник, църковен дипломат. Между двата понтификата на Ефрем е управлението на неговия ученик Спиридон (1380-1389 г.), също българин, родом от Ниш, а преди идването си в Печ – митрополит на Мелник. Не на последно място, поне отчасти изборът на българи за духовни глави на сръбската църква е имал за цел и да осигури лоялността на многобройното българско население към държавата. /ПП-БСЦВ/ Разбира се трябва да се има в предвид че през средновековието, отношенията между държавността и народността са много по-различни от съвремените, продукт на националната идеология. Тогава принципът „един народ – една държава” не съществува, не съществува и понятия като народностна асимилация. Колкото повече народи са поданници на дадения владетел, толкова той се смята за по-велик. Затова именно от българския патриарх, с благословията на българския цар Стефан Душан е провъзгласен за цар на „сърби, българи и гърци” без това да е в ущърб на междудържавните отношения.

През 1380-81 г. за пръв път турците проникват до Паракин, отбълснати са от воеводите на Лазар, Цреп и Витомир. През декември 1381 г. воеводата Витомир загива в бой с турците на р.Дубравица. През 1386 г. турските войски водени от султан Мурад са победени от Лазар в битката на р.Топлица, при Плочник (в Бълг.Поморавие), но успяват да завземат гр.Ниш.

През 1389 г. турците минават през земите на васала си Константин Драгаш и навлизат в земите на Вук Бранкович, зет на княз Лазар. Битката се разиграва на Косово поле, на северозапад от Прищина, между реките Ситница и Лаб. Самият развой на боя е осеян с много неясноти и противоречия. Народното предание гласи че Вук Барнкович е извършил предателство, тъй като е мразел своя баджанак Милош Кобилич (останал в народната памет като Обилич), в решаващият разгар на битката, когато Милош прониква в турския лагер и убива Мурад, Вук вместо да затвори обръча около турците, е предпочел да се оттегли зад планината Голеш. /ТП-БМТ,стр.40-47/ Историческите извори не дават сведения за такова нещо. Напротив Вук оствава враг на турците до края на живота си и е ощетен от резултатите от Косовската битка. Според Константин Костенечки (наречен Константин Философ, бълг.книжовник, избягал в двора на Лазар след падането на Търново), Милош е готвел предателство и е отишъл да се предаде на турците, но в последният момент се отказва и успява да убие султана, след което загива в разразилата се кратка схватка. В „Похвално слово за княз Лазар” монахиня Йефимия пише че Мурад е убит след края на битката. В „Герасимовия летопис” от Герасим Бранкович, брат на Вук, се казва че Милош е убил султана по време на самото сражение, като го пробол с копието си. Така или иначе, синът на Мурад, Баязит успява бързо да се окопити, овладява настъпилата бъркотия в турския строй и притиска сръбския център, воден от княз Лазар. Последният е ранен и после убит върху трупа на Мурад. Двете сръбски крила, водени от Вук Бранкович и Владко Вукович, са разделени и отбълснати. Трупът на Мурад е бил погребан в местността Газиместан, на север от Прищина. В една хроника, писана в стихове на Йерак (15 в.) се казва че съюзници на крал Лазар, на Косово поле са: „Българи и князете на Албания, наречени дардани. Тия от Мизия и от Акрокерафтите (планини) от Епир и ония които живеят край Адриатика. /ГЗ-БМ,стр.14/

Косовската битка има сериозни последствия за Балканите. Турците разделят българските от сръбските владения и създават пояс от васални владения. Наследникът на Лазар, деспот Стефан Лазаревич признава васалство пред Баязид. Неговите отряди участват в битките при Ровине (1395 г.), Никопол (1396 г.), в босненския поход (1399 г.) и в битката при Ангора (1402 г.) на турска страна. Същата участ сполетява и Константин Драгаш и Марко Мрнявчевич (Крали Марко). Така завоевателите използват военните сили на балканските владетели да се изтощават един срещу друг и постепенно трайно налагат властта си на п-ва. В 1396 г. турците покоряват земите на Вук Бранкович, като ги отстъпват на Стефан Лазаревич. Според хрониста Михаил Константинович от Островица „Баязит дал на Стефана земята от тая страна (западната) на Морава, всичко до Дунава”. В 1409 г. Вук все още владее земи по поречието на р.Българска Морава. /ГЗ-БМ,стр10/ През 1403 г. Стефан провъзгласява Белград за своя столица. После получава някои крайгранични градове от Унгария. В 1413 г. присъединава земите на воеводата Краимир по р.Топлица, Скопска Черна-гора и Куманово. Умира в 1427 г. и тъй като няма наследници провъзгласява за такъв, племеника си Георги (Джурдже) Бранкович. Унгария го признава за такъв, само след като и отстъпва градовете Белгард, Браничево и Голубац (бълг.крепост Гълъбец). Георги мести столицата си в Смедерево. Сега Косово влиза в Сръбското деспотство на Георги Бранкович. Той участва в „Дългия поход” на Владислав Ягело (Варненчик) и Янош Хуняди в 1443 г. и след успешния му край, получава независимост от турците и си връща някои крайгранични земи с Унгария. Въздържа се от участие във втория поход на Владислав и Хуняди (1444 г.), също отказва да участва и във Втората Косовска битка между Хуняди и турците (1448 г.). Признава васалство пред турците, които му връщат долината на р.Топлица и гр.Глубочица (Лесковац) но му отнемат окончателно Косово и долината на р.Ресава (Браничево).

Неговия наследник Лазар Бранкович (1421-1458 г.), е васал ту на Унгария, ту на Турция, за да съхрани владенията си. Но при наследника му Стефан Бранкович, в 1458 г. турците окупират цяла Сърбия, като независими остават само Голубац и Смедерево. Наследен е от Стефан Томашевич (Котроманич), владетел на Босна. Управлява остатъчна Сърбия за времето (21.03.1459-30.06.1459 г.) когато са завледени и последните сръбски крепости.

Макар и подхранвано само от митове и легенди, Косово започва да се стилизира като "сръбския Ерусалим" и служи като централен елемент на сръбската национална идеология. От 19-ти век насам, митът за Косово и саможертвата на сърбите в името на православното християнство в двубоя с турските поробители, навлиза сериозно в националната култура, прозата, лириката и живописта. Например на Международното изложение в Рим (1911 г.) Сърбия представя грандиозен проект за пастраяване на храм-поминателен комплекс „Косово” дело на скулптура Иван Местрович. Самите скулптури обаче не показват „сръбски” черти, а копират античните традиции. /ТП-БМТ,стр.40/

Култът към Косово се развива неимоверно, независимо от това, че сръбските земи в по-ново време се изместват в северна посока. Едва през 1912/13 година по времето на Балканските войни, сърбите успяват да прогонят турците от региона, така че след повече от 500 годишно прекъсване, Косово поле отново става сръбско владение. И въпреки това през всичките тези векове Косово си остава национален култ и място, свързано с колективната памет! Но това води до грубо разминаване на представата че Косово е исконна сръбска земя, в която са възпитавани поколения сърби и реалната действителност, че в 1912-13 г. в Косово живеят преди всичко албанци, но освен сърби има и българско население!

Както виждаме през цялото средновековие районът на Косово е пограничие между сръбската и българската народност и държавност. Сръбската експанзия е бавна но постепенна и постоянна. Тя се облагодетлства от липсата на Българска държава в периода на Византийското владичество и от непоследоватлното развитие на ІІ-та Българска д-ва, с бурни възходи но и по-дълги периоди на падение, междуособици, разпад и вътрешнополитически кризи. Сръбският елемент се заселва постепенно от северозапад като се смесва с по-старото българско население, съхранило се и в следващите 5 мрачни робски века. Интересното в случая е че през цялото средновековие в Косово няма данни за масивно присъствието на албанци.

Едва в 13 в. има сведения за движение на албанско население към Западна Македония. В свой хрисовул Стефан Милутин съобщва че на ежегодния ноемврийски панаир, провеждан в манастира Св.Георги в Скопие се срещали и търгували българи, сърби, латини, власи и арбанаси. Става дума не за трайно заселване а за движения най-вероятно на албанци пастири. В 14 в. се споменават албанци и власи които пасели стадата си в областа Полог, а в1313 г се споменава и български катун в близост до Митровица. В 15 в. са първите сведения за оседнало албанско население в Полог, във вакъфа на Кебир-Мехмед Челеби, е споменато домакинството на Гин (албанско име). В 14 в. има проникване на албанци в района на Охрид, влизащ във владенията на Андре Гропа. В района на Мати, Круя и Дебър са владенията на рода Кастриоти, най-изявен представител на които е Георг Кастироти, наречен от турците Скендербег.

През 14 в. в грамота на Стефан Душан за манастира на „Св.Архангели Михаил и Гавраил” в Призрен се споменава за 9 албански катуни (пастирско население) в земите на манастира. Също на север от Призрен в местността Шпинадия, са посочени няколко албански села Щикля, Круимада и Крънор (посл.има бълг.име, от крънъ - краен). Също се споменават и албанци-наемници, които са служили като охрана на манастирите. /АС-СНА,стр.5-7/ Скотовъдството и наемничеството са били основни поминъци на албанското население.

За пръв път албанците са споменати в една легенда „За произхода на народите” от времето на българският цар Самуил, записана на старобългарски, от началото на 11 в. Открита е като препис в сръбски ръкопис от 1628 г. Публикувана е от Радослав Груйч (Radoslav Grujic: Legenda iz vremena Cara Samuila o poreklu naroda. В: Glasnik skopskog naucnog drustva, Skopje, 13 (1934), който датира текста въз основа на съдържанието. Споменати са пет православни народа със собствени писмености: „Българи, Гърци, Сирийци, Иберийци (Ивери, Грузинци) и Руси. Споменати са и други народи, повечето християнски, но принадлежащи към Рим. Това са аламани, франки, маджари, индуси, якобити (сирийските християни), арменци, саксонци, лехи (поляци), арбанаси (албанци), хървати, хизи (?) и германци. Сърбите отсъстват от списъка. По това време земите им са присъединени към владенията на Самуил, вероятно за това не се споменават!  (Robert Elsie - Texts and Documents of Albanian History - http://www.albanianhistory.net/texts/AH1000.html)

В 1038 г. византийският хронист Михаил Аталиат съобщава за арванити, разбунтували се срещу византийския военачалник Михаил Докениан, по времето на император Михаил ІV (1034-1041г.) В 1041-42 г. арванити се споменават като участници в бунта на византийски стратег Георги Маниак серщу император Константин ІХ Мономах (1042-1055 г.). В 1078 г. метежникът Никифор Василаки, дебаркирал от Италия в Драч и събрал войска от франки (италиански наемници), българи, ромеи и арванити (Михаил Аталиат). В 1081 г. арванитите са посочени като съюзници на император Алексей Комнин, срещу норманите на Робер Гюискар, които дебаркират в Драч. Около 1190 г. вече имат малко самостоятелно княжество Арбърия с център Круя. В гегския диалект формата е „Арбън”, а в южния, тоския – „Арбър”.

Предполагам че вероятна етимология може да се крие в албанското burrë, протоалбански bur, дакийски bir, boir, тракийски bura – мъж, глава на семейство, съпруг и ara, протоалбански ari  - давам, получавам, създавам, във фригийски abberet – пренася, причинява, създава, или от тракийското briaселище, респ. Абрия, Арбария, (Кал)абрия, където има ранни дардански заселвания. В този аспект може да посочим че древният Albanopolis на Птолемей, който е свързан с предалбанското илирийско население вероятно произлиза от илирийското olba – селище. Друга възможност връзка с  ирландското (келтско)  ilbhinn – скалиста планина. /EDGL/ В  английски  alp означава планина, високо място. Думата е от келтски произход (пракелтски * albхълм), дала името на планината Алпи, както и латинизираното название на острова – Albion скалиста, хълмиста земя, така че може да предположим и такова етимолог.развитие Albanopolis  - селеще на хълм, Албания – скалиста, хълмиста, планинска земя.

Първа съобщава за Арбанон (Арбария) Ана Комнина, с явна заемка от гегски.

След като Византия отслабва при управлението на династията Ангели, в края на  12 в. се появява първото известно феодално албанско владение, между р.Шкумбини и Дрин, с център Круя, управлявано от династията на Прогон (Прогон 1190-1199 г., Гин Прогон 1199-1208 г., Димитрий Прогон 1208 -1210 г.). Димитрий Прогон сe назовава "архонт на Арбанас" и влиза в международни отношения с Дубровник, Венеция и Србия, женен е ся дъщерята на Стефан Неман – Комнина. Владенията на Прогон са покорени от Епирската д-ва, която след падането на Константинопол и образумването на Латинската империя, от кръстоносците на ІV-тия Кръстоносен поход, се простира от Драч до Коринтския залив при Арта. /ДБ-КК/

Сръбският владетел Стефан Неман, в 1198 г. съобщава в своя грамота, че завладял земите „и од Арбанасъ Пилотъ”, т.е. градовете от Арбанон и Пилотъ (бълг.обл. в Северозападна Македония Полог). В 1180 г. сърбите завладяват Шкодра, а около 1200 българите (цар Калоян) покоряват Източна Албания. В 1204 г. Венеция като съюзник на кръстоносците от 4-тия кръстоносен поход, предявява претенции към Централна и Южна Албания, но придобива само Драч. Вътреншние райони в 1210 г. заема самостоятелния владетел Михаил Комнин, които в 1213 г. отнема от Венеция Драч, а в 1215 г. обявява Епирското деспотство. Неговият приемник Теодор Ангел (Теодор Комнин) в 1216 г., успява да покори местните албански вождове, в 1217 г. отблъсква нападението на венецианската флота към Драч (Дирахий). В 1230 г. влиза в конфликт с българския цар Иван Асен ІІ. След битката при Клокотница, същата година, Епирското диспотство е разгромено и земите му присъединени към България. Арбария се превръща в Арабанашка хора (област) на Българската д-ва. Самият български цар съобщава че „завладял цялата земя до Драч, гръцка, още арабанашка и сръбска”. Самият гр.Драч до 1269 г. има подчертано български вид и се смята за част от България, това го пише още Фулхер от Шартър, още в 1096 г. Но опустошителното земетресение го срива и населението му го напуска завинаги. После е заселен от албанци, слизащи от съседните планини, за което съобщава Георги Пахимер. В 1322 г. се казва че Драч е космополитен град, обитаван от гърци, латини, евреи и „варвари албанци” /БГ-АИБ,стр.17/ Тук е роден Йоан Кукузел (1280-1360 г.) който, по майчина линия  е от български произход. За това има редица данни - предполага се, че името Кукузел е съставено от гръцката дума "кукя" (бакла) и българската зеле" - една от най-употребяваните наши храни. Смята се също, че творбата му "Полиелей на българката" е създадена по песента на майка му "Мое дете мило, Йоане, где си ми?". Кукузел, наричан още Ангелогласния, въвел сладкозвучния (колофонен) мелодичен стил и късновизантийските ноти - невми. Композирал църковни произведения, много от които византийските ръкописи назовават "български", "българчица" и прочие.
Въпреки че бил отлично приет във византийския императорски двор, Кукузел се оттеглил, за да твори в лаврата "Свети Анастасий" на Антон, където останал до края на живота си.

След смъртта на Иван-Асен ІІ (1241 г.), в 1246 г. войските на Никейската империя завладяват съвр.Южна Албания. По-късно Никея въстановява Византийската империя и в 1256 г. си връща Драч, а в 1252 г. завладява целия Арванид. Албанският феодал Голем в Круя (наследник на Прогон) се признава за васал на Никея./ДБ-КК/

Възможно е самото име „Голем” всъщност да е титла. А.Селишчев отбелязва че голем/голям е широко разпространен като топоним в Южна Албания и Поморавието. Дори в Пелопонес съществува село Γχολέμιον, с  явен български произход на топонима. В италианските средновековни документи е отбелязано че албанските владетели се наричали с прозвището Γουλάμος, Golem, преведено като Grande. Виждаме че голям, големец, т.е. феодал, благородник, е старобългарска заемка в средновековния  албански. /АС-СНА,стр.266-267/

В следващата година тази територия попада под властта на Анжуйското кралство (Неапол, Южна Италия). В 1272 г. Средна и Южна Албания попадат под властта на Карл І Анжуйски. Император Михаил VIII Палеолог (1281-1328 г.) си връща арванидските владения с градовете Белеград (Берат), Бутринт, Драч, Валона, Круя и Канина, в 1276–1277 г. Сръбският крал Стефан Милутин завладява Драч около 1296. година, като го задържа  до 1304 г. когато отново е завладян от Анжуйското кралство. /ЙБ-ССПА/  Но в 1308 г. Карл Анжуйски (или известен още като Карл Валуа) с договор е отстъпил на Милутин "областта Дебър до река наричана Мат", а властта на сръбският крал признават и албанските феодали до залива на Драч. Северна и Средна Албания е била традиционно католическа земя. Там е имало католически епископии: Скадар (Шкодра), Пилот (Полог), Дриваст, Свач. Папа Йоан XXII организира в 1319 г. поход против Србия, с призив за война със "схизматическия крал". Призивът е бил към албанските феодали Радослав, господар на Круя, титулуващ се и "княз на Албания", Владислав Гоном - "княз на Дукля и Приморска Албания", Музаки - господарите на Леш, приморският район южно от Драч. Самата акция няма успех. /ДБ-КК/  

В 1318 г. Стефан Милутин въвежда т.нар. „Банска повеля” – закон който максимално ограничава правото на брак между свободните албански и влашки постири номади и закрепостеното „земеделско” население. /ДБ-КК/  С този акт се задълбочава етническата затвореност на албанците и изолирането им от останалото „славянско” население.

През 1331-32 г. Арванид е покорен от Стефан Душан, който сломява съпротива на северноалбанските феодали, начело с Димитрий Сума. Единствено земите около Драч остават като васални на Анжуйското кралство. В 1342/43 г. Душан завладява градовете Берат, Канина, Круя, а в 1346 г. и останалия Епир. Походът му предизвиква миграция на албанско население в южна посока, към Епир. /ДБ-КК/

След разпада на държавата при Стефан Урош V, тук се образуват няколко феодални владения, на родовете Балшичи, Музаки, Топия, Шпата, Дукакини, Гропа, Кастриоти, които са в постоянни борби са преразпределение на границите между тях. /СК-КГПА,стр.56-58/  Господар на Валона става Йон Комнин. В Сев.Албания между р.Дрин и р.Бояна се обособява воеводата Жарко. В 1361 г. в Шкодра се отделят тримата братя Страцимир, Георги и Балша, които поставят началото на рода Балшичи. На юг владенията им достигат до земите на Карл Топия. След 1372 г. Балша II посредством династичен брак, разпространява властта си над Валона, Белград и Химара. В 1385 г. Балша II завладява и Драч но същата година загива в бой с турците. Драч наново става владение на Карл Топия (починал в1387 г., погребан е в църквата Шин Гин, до Елбасан, която той обновява). /ЙБ-ССПА/

Първите сблъсъци с турците са в 1382 г. когато янинският деспот от сръбски произход Тома Прелюбович, вика турски войски във войната му с албанските владетели Гин Зенебиси и Гин Шпата. Малко по-късно Карл Топия, владетелят на Драч търси турците като съюзник във войната му със северния съсед Балшичите. В Косовската битка, албанските феодали Георги Балшич ІІ и Теодор Музаки, са съюзници на княз Лазар. След победата на Косово, турците завлазяват Круя и Шкодра, но са принудени да ги отстъпят на Венеция. Морската република има също завоевателни планове в региона. Венецианците принуждават Георг Топия да завещае владенията си на републиката, така Венеция завладява Драч. През 1396 г. Венеция отнема от Балшичите, градовете Шкодра, Дрешчи, Даньо и Шаси. В 1403 г. Венеция отнема от Дукакините, столицата им  гр.Леш. През 1394-99 г. турците започват да поставят под васална зависимост албанските владетели. В Северна Албания предпочитат васалството на турците пред деспотичния венециански режим. В периода 1415-1417 г. турците завладяват земите на Музаки, между реките Воюса и Шкумбини и владенията на Шпата и Зенебиси в Епир. Тяхната участ е последвана от владенията на Гропа в Охрид, деспотството Валона, управлявано от Комита Музаки, вдовица на Балша ІІІ, както и земите на семейство Топия, от Дурас до Круя и Охрид, земите на рода Арианити, между Канина, хребеда Черменика и Шпата.  В завладените земи турцинте създават провинция (санджак) Арнаут, която се разпределя между спахиите. В Централна Албания остават непокорени земите на Гьон Кастриоти. Принуден е да изпрати синовете си (Станиша, Константин и Георг) като заложници при Мурад ІІ, но търси и съюз с Венеция. Подкрепя венецианците във войната и с турците за Солун (1430 г.), но последните бързо се помиряват със султана, отстъпва града и изоставят албанския си съюзник. Земите му са покорени от турците, които го пощадяват, като става турски васал. Между 1419-1424 г. и 1431-1432 г. Централна и Южна Албания са арена на масови антитурски въстания. Начело са бившите владатели Арианти и Топия. Присъединяват се и наследниците на Дукакините и Музаките. Скопският уч-бей Исхак, изпратен да потуши бунта е разбит в 1435 г. Тогава унгарците изпращат българският престолонаследник Фружин на мисия в Албания за установяване координация с въстаниците. Но в 1438 г. Турхан-бей успява сцената на 10 000 жертви да потуши въстанието. Тогава е разорена цяла Южна Албания и Епир избита е голяма част от албанското население, а от главите на загиналите, турците строят кула. /БЦ-ПБН,стр.95-105/ Родът Кастриоти не се включва във въстанието. Затова синът на Гьон, Георг, след помохамеданчването си наречен Скендербег, е изпратен за санджак-бей на Круя. Стъпил на родна земя Георг се отказва от исляма и в 1443 г провъзгласява санджака си за независим. Условията са благоприятни от „Дългия поход” на Владислав Ягело и Янош Хунияди. През 1444 г. той свиква в Леш всички останали живи наследници на владетелските родове (Топия, Музаки, Дукакини) и създава Албанската лига. Ново въстание разтърсва Албания. Опити на турците да го смажат са безуспешни. Кастриоти пропуща своя шанс да подкрепи Хуняди във Втората Косовска битка - 1448 г. Така идеята на Хуняди за втори голям поход срещу Турция се проваля. Изолирани в своите планини албанците се съпротивляват до 1478 г., десет години след смъртта на Скендербег (1468 г.). /СК-КГПА,стр.56-59/ В 1479г. турците завладяват Шкодра. В 1571 падат последните венециански пристанища в Албания Бар и Улцин. Турското нашествие в Албания предизвиква голяма емигрантска вълна към Южна Италия, в Калабрия. Това преселение е станало в продължение на две и половина столетия (от края на 14 до половината на 17 в.), тихо и постепенно. Преселените албанци се установяват най-вече в южните провинции на Неаполитанското кралство и в о.Сицилия. Тук те образуват 79 общини, населението на които достига до 210 000 души. /НМ-АА,стр.47/

Косово под Турска власт. Според един от първите турски данъчни регистри, в Косово през 1490 г. има 65 000 християнски домакинства, което показва приблизително 350 000 души християни. През 15-16 в. няма данни за масивни албански заселвания в района. За разлика от другите християнски народи, в Албания започва масово да се разпространява исляма. Причините са различни. Едни го приемат за да съхранят живота и имота си, други за имат право на оръжие, носенето на оръжие е висша добродетел и ценност за албанците. Например албанската поговорка гласи че албанецът е роден да носи оръжие, а не да оре земята. Обучението за боравене с оръжие започва от най-ранна възраст, като с оръжие свободно боравят и жените. /АС-СНА,стр.87/ Трети – за да си осигурят данъчни облекчения и възможност за военна кариера. Албания е дала 42 велики везири на Турската Империя. Но основната причина е самата народопсихилигия на албанците. Те са подвижни номади-скотовъдци, със силно свободолюбив дух и с презрително отношение към съседните земеделски народи, от които най-тесен контакт са имали с българското население. И най-важното, за албанеца религията няма почти никакво значение. Независимо дали са католици, православни или мюсюлмани, за тях първостепенна си остава родовата връзка, племенната структура, обичайното родово право - „Дукакинския закон” (по името на Дукакините – един от най-силните албански родове, съставен е Лека Дукакини /1410-1481 г./), почитането на традициите и кръвното отмъщение (вендетата и бесата). Най-голямата религиозна общност, мюсюлманите използват религията за собствени цели и не зачитат турските закони. Жената албанка се ползва с уважение в семейството, вкл. тя има правото да носи оръжие и също да участва във „взимането на кръв” – родовото отмъщение. При албанците мюсюлмани многоженството не е намерило разпространение (изкл. най-богатите семейства на бейовете и пашите). /НМ-АА,стр.38-41/ 

В едно „Анонимно описание на Източна Европа” от 1308 г., за албанците се казва че са номадски народ, „който няма градове, замъци, крепости и села, а живеят в колиби и се движат постоянно от място на място със своите дружини и родове”, също „а жителите на провинциите Комания, Стефанат, Пилот (Полог) и Дебър им плащали данък и тъй като са земеделци, обработвали лозята им като роби”. Освен скотовъдството, разбойничеството се явява втория техен основен поминък. Липсата на силна Българска д-ва в региона дава възможност на албанските банди да обират и тероризират земеделското българско население. Във венециански документи за продажба на роби на о.Крит, се съобщава за българи и българки от Деволско, Колоня и Преспа, продадени като роби от албанците. Българското население освен като безплатна работна ръка се използва и като източник за роби, приковавани като гребци към венецианските галери и продавани по средиземноморските острови. /БГ-АИБ,стр.25, 26/ Опитът на балканските феодали да обложат с данък албанските катуни (временни албански биваци на предвижващи се скотовъдци) остава неуспешен. Турците се сблъскват със същия проблем, данните от османските регистри показват че в 1431-32 г. липсват събрани данъци от елеята Арванид. Ислямът дава възможност на албанците да се присъединят към господстващият елемент в Империята и да съхранят свободата си. В същото време бедността на суровите планини, карат албанците да търсят препитание като се разселват в съседните райони, но вече като господарски народ, по-висш от християнската рая. Тази албанска експанзия се провежда на североизток към Косово и Полог, на юг и югоизток към Епир и Македония. Първите сведения за предвижване и заселване на албанци в Полог и Горна река (Дебърско), са от 14 в. В данъчните регистри от 1467 г. започват да преобладават албански лични имена в села носещи български имена. Самите албански феодали също започват да налагат исляма над българското и сръбското население в Косово. В документо то 1574 г. се казва че „голям золум беше тогава”, Иван Бегович потурчва в Шкодра, Синан Пашич Рутулович (Радулович) потурчавл в Призрен и Илияс Пашич в Дяково. /АС-СНА,стр.69/ През 15 в. албанците проникват трайно западно от Охрид, в областите Колоня, Мокра и Опара. В същият период от време, от Северна Албания към Скопска Черна гора, се преселват българи-католици. През 1572, френският пътешественик Филип Канайе, съобщава че около Качаник обитават „албанци разбойници и убийци” обиращи преминаващите от Македония в Косово, през проходите на Шар-планина. По данни на католическия епископ Марио Бици, в 1610 г. животът в Косово бил изключително несигурен, от страх християните не смеели да нощуват в къщите си и спели по горите, поради многото албански банди. През 1593 населението в Северна Албания въстава срещу турците, но много скоро този бунт прераства в разбойнически поход. Около 10 000 албански „бунтовници” нахлуват в Западна Македония (обл.Река) където изгорили 27 български села и прогонили жителите им. /БГ-АИБ,стр.30, 32, 33/

Описание на Косово и Призрен прави и българския католически деец Петър Богдан Бакшев: „Главните градове на кралство Сърбия са: Скопие, Призрен, Самандрия, Белград, Прищина, Крушеван (Крушевац), Прокопие (Прокупле), Нова пазар (Нови Пазар), Новомонте (Ново Бърдо), Ягодна, Валиево (Валево)... Град Призрен, в античността (наречен) Улпиана и Юстиниана Втора, е разположен в равнината под планините, които се наричат Илирияйски и които разделят Албания от Сърбия. Мястото е много хубаво, изобилства с много неща и особено със зърно, вина и риба. Наблизо тече в западна посока река Бели Дрин, която е плавателна, пълна с много риба, наричана трота, на славянски пъстърва и младица. Споменатият град (Призрен) е на изток (от нея), а патриаршеският град Печ е на запад – реката Дрин минава между тях и тече, пробивайки си път през планините на Адриатика. В самия град Призрен на споменатата река има повече от 300 мелници, къщите са около дванадесет хиляди – католици, схизматици (православни) и турци. Католиците са около 300 къщи. Този град Призрен е близо до своята митрополия Скопие на около един ден път и на около 15 италиански мили от Косово поле, наречено (по-точно преведено) на латински Campus Merulae, (в лат. Merula – черен дрозд, кос) и тези християни, които спазват римския ритуал (на католиците), всички живеят близо до Косово поле и са именно 8 диоцеза на Призрен, тъй като не са отдалечени на повече от два дни. От Янево, Прищина и Монтеново (Ново Бърдо) разстоянието е един ден до Призрен; Трепча, Прикопие (Прокоп, Прокопие, сега Прокупле) и Нови пазар са малко по-далече, но не повече от два дни. И така намираме, че всички тези малко на брой католици, които се намират в това царство Сърбия, на изток около Призрен, са в диоцеза на Призрен, извън територията на Кратово, която е близо до град Скопие”. Според Бакшев, една от причинита са турското завладяване са наличието на сребърни рудници в областта: “И така като навлезе (завоевателят) в Горна Мизия, се стремеше да завладее сребърните рудници, които принадлежаха на деспота; Ново Монте (Ново Бърдо), Трепча и Призрен – тези негови градове със сребърни рудници да обсади и покори.”  /БД-ПББ,стр.155-156/

По данни на турските регистри от 1591 г. (цитирани по М.Васич), в Призрен и неговите околности вече има албанско население, но доста по-малобройно от християнското. Албанците обитават санджака Дукакин и част от селата в нахиите Гора и Ополе. Основната маса на населението на областта Гора са българи (б.а.: в сръбските източници са наричат естествено сърби!). Там вече е започнала ислямизацията. Данните за санджака Вучитрън от края на 16 в., показват че основната маса от населението на Косово е от славяни (сърби, но и българи). Албанското присъствие не е толкова голямо и е съсредоточено в рударските селища. В косовските села арбанасите (албанците) са представени като единични домакинства, напр. техният брой до края на 16 в. не се променя. /МВ-ЕО/ Й.Хаджи Василевич посочва че според народните предания, Призренско е потурчено (ислямизирано) от Великия везир Синан паша Радулович, в 1574-77 г. по много жесток начин, около 40 000 души които отказали да приемат исляма за били избити. По негова заповед са изгорени мощите на Св.Сава и много църкви са превърнати в джамии. Самият Синан е потурнак, еничар, родом от Призрен. Кукли бей извършва ислямизацията на Ополе по същото време. /ЙХВ-М/

Около 1690 г. е ислямизирана областта по поречието на р.Люма (в алб. Lijumaкална река) и населението и постепенно се албанизира. Според Йован Томич до тогава в Люма живеят сърби, което е невярно, тъй като това е неселение родствено на гораните, т.е. българи. Същата съдба има и съседния град Дяково, около 1737 г.

По данни на Василий Бъркич – последният ипекски патриарх (1767г. Ипекската (Печката) патриаршие е закрита), в своя труд "Опису покрајина турског царства", писан вече в изгнание (1771 г.), в Призренския край и Дяково са живели сърби и българи, но все още не е имало масивно албанско присъствие. В писмото си до руския граф Орлов, Бъркич пише: "албанскаја порода жестока, досадителна, грабителна, неспокојна, крвопроливателна и високоумна (високомерна)", по жестокост надминавали и турците и затова след австро-турските войни, почти всички християни се изселили в Австрия, а в техните селище се залелили албанци. /ДБ-КК/

Едва в 17 в. албанците започват трайно да заселват земите на север и изток от р.Дрин.  През 1707-11 г. алабанското католическо племе Клементи (от Сев.Албания) се предвижва на север и достига Нови Пазар, като се заселват около селището Пещера. Част от тях са ислямизирани са от турците и са първото мюсюлманско население в Санджак. През 1737-39 г. по време на австро-турската война, клементите католици са съюзници на австрийците. След неуспешния за Австрия край на войната, част от католическото население се изтагля на север, останалите са ислямизирани. /ЙТ-АССС/

Интересен е случая със с.Колари, разположено до Косовска Митравица. Около 1735 г. албанците насилствено го ислямизират, но част от населението се изселва на север към Белград, където създават с.Мириево. /ДБ-КК/ Трябва да подчертаем че с.Мириево е едно от българските села съществували в околностите на Белград, споменато е и от Г.Раковски и от Г.Занетов, така че в 18 в. българи са живели и в околностите на Косовска Митровица, откъдето идват изселниците. Интензивно заселване на земите по Горна (Велика) Морава има през 17-18 в. най-вече от население идващо от Прилеп и околностите му, т.е. българи (въпреки че в съвр.сръбски източиници, се говори за сърби „стари сърби” в Македония). /ДБ-КК/ По това време има големи погроми и ислямизация на население в Кичевско.

  Интересна форма на албанска експанзия е развитието на рударството в Косово. Това са мирни албанци католици, които се смесват със старото „немско, сакско” рударско население. Това води до бърза асимилация на остатъците от сакските рудари. Католическият клир в Косово става изцяло албански. Към 1584 г. има данни за албански общности заселени в градовете Ново бърдо, Прищина, Нови Пазар, Прокупле, Крушевац и Ниш, Видин. Албанска католическа общност, предимно от рудари се установява и в Кратово (Македония). В 16 в. албански рудари католици се заселват в Чипровци и Копиловци, като вероятно поставят началото на българската католическа общност в този район. По този повод, българският католически епископ Филип Станиславов в 1660 г. пише че католическите общности в селата Копиловци, Чипровци, Железна и Клисура са потомци на албанци-католици, преселили се тук от „средиземноморските области” които вече са почти забравили езика си и говорят по български. /БГ-АИБ,стр.47/ По време на Критската война с Венеция (1645-69 г.) болшинството от албанците католици в Кратово са насилствено ислямизирани. По време на австро-турската война от 1688-89 г. и въстанието на Карпош, католическото население в Македония и Косово е подложено на гонения и разорение от турците. /БГ-АИБ, стр.40/

Православни албанци, в 15 в. са преселени и заселени в Търновско. От тях води началото си село Арабанаси. /БГ-АИБ,стр.51/ През 19 в. френският изследовател Лежан, откримва че една от известните арабанашки търговски фамилии Поличани, търгуващи с Австро-Унгария, най-вероятно произлиза от епирското село Поличани. Най-вероятно търновските арабанаси са част от изселените жители на областта Курвелеш в Южна Албания, разорена от султан Баязит ІІ в 1492 г. /ВГ-АИБ,стр.54-55/

Друга форма на албанско заселване в Косово е свързано с разселванията на мартолосите. Това са албанци християни, аналог на българските войнуци. Те са превилегирована рая, която изпълнява охранителни функции на пътища и проходи. Такова мартолоско население е заселено между Печ и Шкодра. /СК-КГПА,стр.62/

Особенно изразена е албанската експанзия в 17-19 в. Настъпилата слабост на Империята в 17 в. след неуспешните войни с Австрия и Русия, предизвиква вътрешен хаос. Що се отнася до религиозен състав на населението, до 1610 г. в Косово има и католици, и мюсюлмани. Към средата на века католически албански семейства започват да се придвижват от пренаселените области като Дебър към Косово.  /ТС-ЗПАС/

Цвийч обособява четири потока на албански разселвания. Първият е на юг, осъществява се от албнците тоски, които заселват областта Чамерия в Епир и продължавта до залива Арта, достигат до околностите на Атина и в Пелопонес. С въстановяването на Гръцката държава, тези албанци постепенно се гърцизират, но въпреки това до І-та Св.в-на, броят на албанците в Гърция е около 250 000 души. Вторият поток върви по долината на р.Шкумбини и е насочен пряко към българското население в Корчанско и Македония. Така възникват албанските селища около Струга, Битоля, Кичево, Дебър. Третият поток е наречен „дукакински”, по името на Северноалбанската област Дукакин или Дукагин. Основната посока на миграцията е към Източно и Южно Косово и долината на р.Българска Морава. Четвъртият поток наречен „малисорски” е насочен към пограничието с Черна Гора, поречието на р.Лим и р.Ибар, Нови Пазар и Западно Косово и Метохия. /ДБ-КК/

Между 1612 и 1622 г. Косово и Сев.Албания стават център на въстание оглавено от османския принц Яхия. Той е трети син на Мехмед и внук на Мурад ІІІ. Използва албанското движение в опит да създаде собствена държава в региона. Подпомаган е от Австрия и албанската католическа общност. /СК-КГПА,стр.65/

През 1670 г., Евлия Челеби пише че в Призрен има 200 католици, 600 православни и 12 000 мюсюлмани, всичките албанци. Също в Прищина и Джаковица (Дяково), по думите на турския пътешественик, мюсюлманите са изцяло албанци. За името на Качаник съобщава че е възникнало от турското качак – беглец, тъй като там се укривали избягали от Скопие албански разбойници.

По време на турско-австрийската война (1683-1690 г.) в Косово проникват австрийски войски. Християнското население ги посреща като освободители, но Австрия не е в състояние да напредне на юг от Дунав. С оттеглящите се австрийци се изселва и голяма част от християнското население. Сръбските историци наричат това събитие „Велика сеоба” (Голямата селба, преселение) и смятат че то е преобърнало етническото съотношение в Косово в полза на албанците. Албанският историк Ризай посочва че сред изселилите се в Австрия има и голям брой албанци католици. Разбира се сръбските автори нищо не споменават за българи в Косово, но трябва да отбележим че на север се устремяват и българите, от източните части на областта. Според изследователя на българското население по долината на р.Велика Морава, Г.Занетов, едни от най-старите пластове българоезично население по двата бряга на реката са именно „косовците”, българи от Косово, преселили се на север, но останали по безлюдните тогава райони на Поморавието.

Особено важно събитие в живота на Косово е въстановяването на Печката сръбска патриаршия. Сърбия има собствена църква от 1219 г., за чието признаване основна заслуга има българския цар Иван Асен ІІ. /ПП-БСЦВ/  След окончателното завладяване на Сърбия в 1459 г., епархиите на Печката патриаршия са подчинени на Охридската архиепископия, след смърта на последния сръбски патриарх Арсений ІІ в 1463 г. През 1529 г. митрополитът на Смедерево Павел, се опитва да отхвърли върховенството на Охрид и да въстанови Печката патриаршия. Опитът му е неуспешен. На архиерейски събор в Охрид, Павел е порицан за разколничество и свален от митрополитския пост. Той не се подчинява и продължава дейността си. Обявява се за независим ипекски архиепископ и успявя да постави свои хора в Лесново и Кратово (Македония). Именно принадлежността на Кратово към Печката архиепископия, се експлоатира от съвр.сръбски автори, които обявавят българина златар Георги от Кратово, изгорен жив в София през 1515 г., защото е отказъл да приеме исляма, за сърбин: „Споменут ћемо само случај са златарским помоћником Ђорђем Кратовцем, Србином из Кратова, који је 1515. у Софији жив спаљен, јер се није хтио одрећи Христа. Канонизиран е като български светец – Георги Нови Софийски.

Едва в 1541 г. Павел е низвергнат. По-късно в 1557 г. Великият везир Мехмед паша Соколович, еничар, сърбин от Херцеговина, успява да въстанови независимата Печка Патриаршия и да назначи брат си Макарий за патриарх. Територията и обхващала Косово, Шумадия, православните епархии в Босна, Срем, Славония, Барания, Далмация, Поморавието, както и Кюстендил, Самоков, Ниш, Враня, Скопие. Печката патриаршия изиграва голяма рола за националното осъзнаване на сръбския народ. Канонизират се всички сръбски крале от династията на Неманичите. Споменът за „славното Душаново царство” се поддържа жив в съзнанието на поробения народ. Създава се митът за Косово, като люлка на сръбщината, изразяваща се в преклонение пред „саможертвата за вярата” дадена от сърбите в Косовската битка. Но също така Печката патриаршия има крайно отрицателно влияние върху съзнанието на българското население, защото води до насаждане на сърбоманството.

Австро-турските войни и логичаната симпатия на поробените християни към австрийците, води до две големи изселвания на християнско население, в 1690 г. организирано от патриарха Арсений ІІІ Черноевич и от патриарх Арсений ІV в 1738 г., когато Австрия губи войната с Турция и трябва да освободи заетите територии на юг то Дунава (Белградския пашалък), присъединенаи по-рано по Пожаревския мир от 1714 г.

Интересен документ представлява един анонимен препис на Паисиевата „История Славяноболгарская” направен не по-късно от 1797 г. (б.а. датира се по присъствието на д-вата Венеция, в изложението, ликвидирана от Наполеон в 1797 г.). Публикуван е от Найден Геров и по-късно от проф.Марин Дринов. Особено интересно е че ананомният преписвач е направил подробно описание на  Българската земя: „Болгарская земля на четири части се разделява. Первая част Мисиния (Мизия) и колко градове има у Болгарии: Белиградчик (Белоградчик), Неготин, Фетисла (Фетислям или Кладово), Берковица, Кутловица (съвр.Монтана), Видин, Враца, Уряово (Оряхово), Лома, Лович, Никопол, Севлюево, Плевен, Свещов, столний град Терново, Руси, Арбанас, Родостол /?/, Селистра, Ряово (Рахово), Разград, Мачин, Джумая, Шумен, Козла, Кесаково, Пазарджик (Нови Пазар), Праслава, Баба (Бабадаг), Тулча, Каварна, Варна, Козложа. Тия градове вси в Задгория, между Стара планина и Дуная, от Черно море до Ветиса (Кладово), 33 градови болгарски”. Виждаме едно описание на България с Тимошко. Следва описание на Тракия: „Созово (Созопол), Бабаески, Сара, Нона, Бйргас, Айло, Месеврия, Айтос, Палчик, Мало-Терново, Карнбат, Жеравна, Узунжово, Аскюю, Чирпан, Захра, то е Велта (диал.родопско велта озн. мочурище, блато), Загора, Янбол, Сливен, Котел, Казанлък, Карлово, Етрополи, Филибе, Стена, Пазарджик, Самоков, Ихтиман, Златица, Пещера, София, Радомир, Дупница, Жумая, Кюстендил, Баня, Брезник, Тран, Пирот, Враня, Лесковиц, Ниш, Круша (Крушевац). Тия са градове вси у Тракия, между Стара планина и Трача планина (Родопите), от Черно море и от Адрианову (Одрин) до Ниш, 43 градfви болгарски”.  Интерсно описани, вкл. и част от Поморавието. Следва описанието на градовете в третата част от Българската земя, Македония: „Новай, Козястена, Скеча, Гюмюрджина, Смилян (Смолян), Захна (Зъхна), М.Просечена, Драма, Филюпис (Филипи), Неврокоп, Меомия (Разлог), Баня, Меленик, Сера (Сяр), Димирисар (Демирхисар), Жумая, Дохрян (Дойран), Петрич, Радовиш, Вийница, Струмица, Щип, Кочани, Паланка, Кратово, Коматово, Тиквиш, Веляс, Телерис (Търлис, сега Βαθύτοπος, до 1927 г. Τερλίς, Терлис сега в Гърция, дем Неврокоп, ном Драма), Скопие, Балжа, Водин, Новиград, Негош, Катраница, Вардар, Трищина (Прищина?). Тия са градови вси у Македония, между планина Деспота (Доспат) и Греция, 37 градови болгарски”. И посладна е четвъртата час описваща българските градове в Дардания: „Охрид, старая столица болгаром, Битола, Прилип (Прилеп), Новипазар, Дияково, Елбасан, Призран, Тетово, Калканда (вс. Калкандел е Тетово), Шкодра, Река, Дебра, Ужеца, Горна река, Долна Дебра, Скендер, Крушовица, Кораб, Ново село, Блясово, Бер, 33 градови, тия са градови вси в Дарданию, крайна Венецианом. То е западная страна болгаром. Тракия е восточная страна болгаром. Македония е южна страна болгаром, Загорие (Мизия) северная страна болгаром. Конец”. /МД-ИС-1,стр.179-180/ Както се вижда от описанието, цяло Косово, вкл. със Шкодра, Нови Пазар, Ужице, както и българските селища от Южна и Източна Албания са вкл. в четвъртата българска област Дардания. Разбира се ако се абстрахираме от чисто сръбските райони на Ужице и Нови Пазар и албанската Шкодра (където все пак е имало българска общност, виждаме че описанието доста точно е предало разпространението на българите в края на 18 в.

Георги Раковски също прави подробно описание на българската етническа територия: „Днешните му же жилища (на българския народ), се простират от сегашни граници Сръбскаго княжества, от Радуевац, де се стича Тимок река в Дунава, по все крайбрежие на тая река (Дунав) до устие и, кое се стича в Черно море, на място називаемо Солина, а оттам по все черноморско крайбрежие чак до Въспора (Босфора) по романската (тракийска) страна, оттам по крайбрежие Мряморскаго море, Дарданелия и крайбрежия Белаго моря (Средиземнаго) до Солуна града, като изключим крайбрежни градища, где обитаят българи, помесени с преселци римогърци, турци, армени, евреи и цигани, вътрешните градища и села се обитаят приемуществено от чисти българи. От Солуна же до Атонская гора, так же повеч обитатели и туземний народ са българи. От Атонская же гора, по всичка почти Тесалия зовима, до залива Арта и оттам покрай Йоническаго моря през Албания до Новий Пазар, град лежащ в Босна, а оттам на запад до сръбское днешное пограничие, кое почва близо до Крушовица (Крущевац), до вишереченаго Тимока де се слива в Дунав. По сичките тия места, като изключим неколцина римогърци, погърчени арабанаси, турци, евреи и цинацри (хромовласи), все прочии, ако ги попиташ: какъв сте народ ви? – казват българи, блъгари, или булгари, и какъв язик говорите? – отговарят се – български, блъгарски, булгарски. Освен тях българи, существуят и други българи обитаяще и в самая Мора (Морея, Пелопонес) и Мала Азия. А в днешное Сръбско княжество, от Крушевица до Смедерево,  почти сички села са населени от родом българии говорят еще български язик. Около Белград (старобългарски всегда град), нахождат се повече от 30 знамянити села български, именно же Мокри луг, Винча, Мириево, Сланци, Велико село, Железник, Бяла вода, Княжевац, Вишница, Болич и село Пали лула, кое се държи от самого Белграда. Тии българи са сахранили язик си, народное си обелкло, обреди и стари обичаи. А окръжия (нахии), коих в последнего время (1833 г.) княз Милош е откъснал от Видинская област и е съединил Сръбскому княжество, кои се зъват           „Крайна” тии са вси почти българи. Ако погледаме добре, като изключим в  днешное Сръбско зовимо княжество облас Шумадия, де само живеят чисти сърби, все прочее народонаселения того княжества, по-голямата част са българи от стари времена там живеяще, и от последное разорения Българии, преселивши се там от разна и места, като от времени Кара Георгя и кърджалийскаго угнетания и другие”. Според Раковси числеността на българите в Европейска Турция е около 7 милиона. /ГР-СС-4,стр.43-44/

Разбира се Г.Раковски прекалява особено в посочента южна и западна граница, плащайки дан на „романтичния” национализъм от 19 в., въпреки това неговото виждане е далеч по-трезво от бървежите на Ригас Велестинас за „Велика Гърция” до Карпатите. По неговото време (средата на 19 в.), българи в Епир и Тесалия няма, нито и по Албанското крайбрежие, или в Нови Пазар и цяло Косово изключая югоизточните му райони, но най-реалистично са представени българските селища по долината на р.Велика Морава, тъй като самия Раковски прекарва голяма част от живота си в Сърбия и е имал многократно възможността лично да се убеди в българския характера на това население! Всъщност точно в тези селища по време на І-та Св. Война, българските изследователи (Занетов, Цонев) откриват последните остатъци от този асимилиращ се български етнос.

През 18 в. в Косово реалната власт постепенно преминава в ръцете на местните феодали. В Печ управлява родът Беголи, потмци на стария княжески род Дукакини. В Призрен се установява родът Рутул (Радуловичи), в Прищина и Гиляне – фамилията Гиноли. През 1757 г. за санджак-бей в Шкодра е назначен албанеца Мехмед Бушати. В следващите години той подчинява Косово и Северна Албания, а в Южна Албания и Епир се установява Али Тепеденли паша. Първоначално е лоялен към Портата и участва в разгрома на Осман Пазвантоглу, за което получава титлата бейлербей. В 1802 г. разорява Тракия. През 1814 г. завладява Битолско. В неговите въоръжени сили дейно участие вземат цинцарите (куцовласите) от планината Пинд. Разбит е и убит едва в 1820 г. Али паша прави опити да преговаря като независим владетел с Наполеон. /НМ-АА,стр.55,56/

Друг виден албанец, Мехмед Али паша се установява като самостоятелен владетел в Египет, като става родоначалник на египетската кралска династия.

Мехмед Бушати е наследен от сина си Махмуд. През 1794 г. той завладява Елабасанския и Охридския санджак. Има амбициозни планове за създаване на собствена държава. Поддържа преки дипломатически отношения с Австрия, Русия и Наполеонова Франция. Има амбицията да завладее Черна Гора, след което да стане господар и н Босна. Отношенията между черногорците и албанците са изключително ожесточени. И двата народа се отличават с голямата си войнственост и агресивност. Албанските нашествия в Черна Гора и черногорските в Сев.Албания са ежедневие за 16-18 в. Придружени са с изключителна жестокост и избиване на чуждо население. В един такъв поход в Черна Гора през 1796 г., войската на Махмуд (наричан от албанците „Шкодренския лъв”) е разбита и самия той загива в битка, станала в прохода Белопавлович. Едва в 1831 г. владенията на Бушати са завладени отново от турците. Великият везир Мехмед Рашид паша завладява Шкодра и обезглавява последния Бушати – Мустафа. /СК-КГПА,стр.70-71/,/НМ-АА,стр.51, 54/

Албанските банди без никакви притеснения подлагат на ежедневен тормоз, най-вече съседното българско и сръбско население. Документ от 1788 г. посочва че албанците подлагат на масово потурчване населението на Нови Пазар. /АС-СНА,стр.70/ Кървавият терор принуждава много българи да се изселват към вътрешността на страната, където основават нови селища, носещи в името си корена Арнаут. Разбира се те са българи, но бежанци от Арнаутлука – Албания. В освободените от тях места се заселват албанци. Тогава явно възниква и поговорката на македонските българи „Господ се е сторил гега”, т.е. Господ стана гег (албанац), Господ се отвърна от нас. През втората половина на 18 в. албанците започват масово да се заселват в Дебърско, Охридско, Скопско и Полог. В 1805 г. албански банди вилнеят из Охрид. В 1821 г. разгромяват българското село Мокреница, на западния бряг на Охридското езеро и избиват цялото му население. /АС-СНА,стр.70/

За тези албано-български отношения съдим най-вече по донесенията на европейските консули от 19 в., но няма никакви съмнения че през 17 и 18 в. е било по-различно. В донесение на руският консул в Призрен, Тимаев от 26.11.1866 г. четем: ...в селата Сверке, Будисафце, Крушево, Берково, Виден, Злокукяне и др., нахълтаха албански разбойници. Отвлякоха всичкия добитък, огробили всичко което е можело да вземат, вкл. и обувките от краката на хората...Разбойниците събирали откупи, измъчвали християните, изнасилвали жените „отгоняя мужей от ложа”, изхвърляли и мъртвите от гробовете...”.

В доносение до Н.Гирс, директор на Азиатския Департамент, на Руското външно министерство, от съветник В.Максимов, се казва: „...на 16.09.1876 г.170 албанци геги от Дебър, нападнали християнското (българско) село Никьорово. Убили 4 мъже и 2 жени. Много селяни подложили на истезания, като ги завързвали да висят с главите надолу над бавно горящ огън. Цялото село било разграбено...”. В донесение на Призренския консул Ястребов, от 31.03.1880 г. се описва как албански разбойници нападат дома на Иван Груев(ич) от с.Липовица до Гиляне (т.е. става дума за българско село) и отнасят всичкото налично зърно от хамбарите му. След 10 дни идват отново, за да отнесат каквото още можело да се намери. Измъчвали го като му поливали главата с разтопено олово.  В съседното с.Партеш албанци нападнали дома на Ковачеви, отвлекли цялото имущество. Това което не могли да вземат запалили и изнасилили подред всички жени в семейството на пострадалите.

В 1883 г. Артър Евънс, английски археолог пътува из Косово. Той описва следния случай станал в Прищина, в седмицата преди да посети града. Местен турчин имал незаконна връзка с албанска жена. За де се спаси от отмъщение посочил на близките и търсещи мъст, че извършителят е 65 годишен християнин сърбин. Човекът бил хванат от албанците, жестоко убит като многократно бил мушкан със щикове и после набит на кол и поставен в центъра на града. (Robert Elsie. Arthur Evans: Some Observations on the Present State of Dardania - http://www.albanianhistory.net/texts/AH1883.html )

По данни на П.А.Риттих, в Тетово в 1901 г. албански разбойници отрязали ухото на българско момче, опекли го и го изпратили на Тетовскя каймаканин.

Интересно описание на албанците дава руската пътешественица М.Карлова. В Тетово, в хана Групшин тя описва как изведнъж са попаднали сред друго етническо обкръжение. „...Хората, тълпящи се в хана говореха на някакъв странен и непонятен език. Лицата им бяха недружелюбни. Всичките бяха въоръжени с кинжали, пистолети и дълги пушки-кремъклийки. Облечени бяха в тъмночервени  панталони и бели фустани. На главите повечето носеха фесове. Повечето бяха обути с цървули и навуи (дадено е описание на обувката, поради липса на точен аналог в руски)”. Тя описва и чистата антропологична разлика, като казва че българите са по-масивни, с добродушни и кръгли лица, докато албанците са сухи, слаби но жилави, с издължени лица, орлови носове и със суров и страшен поглед.

За отношенията между албанци и българи говори и следната албанска поговорка: „Ска нурджон! Йе врау ньи шкин” – Нищо не значи, убит славянин (българин, сърбин). За албанеца шкин не значи просто славяноговорещ (българин, сърбин), това е презрително отношение, равносилно на турското рая, човек втора ръка, роб. /АС-СНА,стр.11, 17-18, 21,46-47/

Особено изразена е албанската експанзия в началото на 19 в. по време на кърджалийската анархия. Почти независимият владетел на Епир и Южна Албания, Али-Тепендели паша, разорява българските селища в земите по горното течение на Девол, Опара, Колоня. Разорява и опустошава Мосхополе – голям източноправославен, културен център, намиращ се в близост до Корча. Мосхополе е бил аромъно-гръко-български град. В 1833 г. монахът Козма Теспротос пише за района на Корча (Горица) че почти всички села са албански, а българите са съвсем малко. Според едно предание, първениците на 50 български села, се заклели да не говорят повече на български и да преминат на албански език, а техните потомци да знаят само албански, за де се спасят от постоянните албански набези. Тази легенда нагледно демонстрира как е протичала асимилацията на най-югозападните български краища. В началото на 19 в. най-западното българско селище в района е Биглища.

През 1913 г. Светозар Томич (J. Томић, "О Арнаутима у Старој Србији и Санџаку", Београд 1913, 71.) пише че при изворите на р.Шкумба (Шкумбини) има малък православен „оазис” от „сръбското” минало. Всъщност това са все още запазени български селища. По  левия (западен) браг на р.Дрин се намира областта Голо Бърдо за чието население, пръв споменава френският консул Лежан (средата на 19 в.) и го отбелязва като „сръбско”. Естествено става думи за българи, въпреки грешката на Лежан. Хаджи Василевич също описва Голо Бърдо като „сръбска” покрайнина. Според  Јован Цвијић, това са „сръбски” помаци, ислямизирани в началото на 19 в. „Те имали сръбски обичаи и сръбски празници”. Северно от Голо Бърдо, в областите Черменики и Булчизи, както в долината на р.Мати, има албанско население, със следи от „сръбски обичаи”, т.е. поалбанчени българи. Между Дебър и Пешкопие преобладава албанското население, "но в по-горните (севените) села има славянско население", или става дума за Гора. Естествено за Томич те са „сърби”. След 17 в. започва масовото разселване на албанците, източно от р.Дрин. За областта Пилот (Полог), той също казва че е населен от сръбско и албанско население. /ЙВ-ЕКТС/

Интерес представлява и насилственото заселване на българи във вътрешността на Албания, в 1466-67 г. около построеният от турците гр.Елбасан.  Българската общност там просъществува до края на 17 в.

Според едно родово предание, албанският род мирдити от Сев.Албания, произлизал от православен българин, приел католицизма. Според преданието самото название „мирдити” им е дадено от турците. При първата си среща с тях, албанците ги посрещнали с поздрава „мир дита” – добър (мирен) ден, а турците помислили че так се наричали. /БГ-АИБ,стр.33-37/

В 17 в. в Драчката епархия съществува селище Булгари. В областта Леш (Сев.Албания) в 1641 г. са споменати българи, като съседи на мирдитите (вж.легендата за произхода на мирдитите). През 12-14 в. има изселническа вълна на българско население от Албания към Южна Италия.

В Шкодра през 17-18 в. има българска общност. Част от нея се преселва в Косово, в Средската жупа сред родствено население. /АС-СПА,стр.54-55/

На 6 април 1841 г. в с.Каменица, на седем километра североизточно от Ниш, избухва Нишкото въстание, което обхваща земи в Северозападна България. Някои воеводи са стояли начело на въстаници от по хиляда и дори пет хиляди души, но недобре организирани, зле въоръжени, без общо ръководство и план, те търпят поражение. Над 240 села са разграбени и опожарени, няколко хиляди души са избити и изчезнали, много други са откарани в Цариград като роби. По сръбски данни 9460 души се преселват в Сърбия. Френският професор по политическа икономика Жером-Адолф Бланки е изпратен от френското правителство да направи анкета след въстанието.  Плод на това му посещение е книгата "Пътуване в България през 1841 г." На 19 май 1841 г. сръбският вестник "Сърпске народне новине" пише за избухналото същата година селско въстание в Нишко и част от Видинско следното: "Българите, нашите славянски братя и единоверци, въстанаха. Повдигнаха се жителите на околиите Ниш, Лесковец, Пирот, Враня, Прокупле и Берковица. Последицата е, че повече от 150 села бяха разграбено и опожарено, техните жители бяха избити или отвлечени в робство, а около десет хиляди българи бяха принудени да избягат в Сърбия". Тогва все още сърбите спъменават тези райони като населени с българи.

Разбира се основните участници в разгрома на въстанието са албанските башибозуци. В следващите години албанците заселват изоставените от българите опожарени селища. Така до 1877-78 г. на запад от р.Българска Морава и в района на Подуево в Косово започва да преобладава албанското население.

В 1876, етнографските граници на албанското насление,  достигат до р.Топлица, в близост до Ниш, селищата Ябланица и Ветерница до Лесковац, Врая е почти обкръжена от албанско населеине. Албанско е селищато Щавище до Враня в Грделичката клисура, албанското население пресеича Българска Морава и достига Варденик, Власина и Краище (на днешната българо-сръбска граница). На юг достига до Прешево и Пчиня. От Дебър, Тетово, Гостивар, Кичево, Струга Охрид, до с.Суходолица краи Скопие и до р.Вардар също има компактно албанско население, проникнало дори и в Тиквеш, източно от Вардар. На север албанците проникват западно от р.Топлица, в краищата около р.Ибар и Новопазарския санджак, където започва босненско-мюсюлманското население. /ДБ-КК/

В заключение може да кажем че в разгледания период се наблюдава следната етническа ситуация в Косово: прогресивно намаля българския елемент, най-вече за сметка на увеличаващата се албанска общност и сръбската, но повече поради пропагандирана сърбоманщина сред българите, колкото от реални сръбски заселвания. Като чисто сръбски може да се определи северозападната част на областта. Самите сръбски автори признават че „сърбите” в Косово в много малък процент са наследници на „старото” население от времето на Неманичите. Болшинството от косовските „сърби” са по-късни мигранти, най-вече от „Стара Сърбия” и Македония. В 1913 г., изследователят Й.Дедиер пише че болшинството от тогавашните „Призренски сърби” са потомци на: „досељеници из оближњих села и вароши, затим из Тетова, Дебра, Црне Горе и Тиквеша”. /ДБ-КК/

Възниква въпросът какви са реалните измерения на българското присъстивие в Косово през втората половина на 19 в. до Балканските и І-та Св. войни, период за който има налични етнографски карти и изследвания.

Като описва пътуването си от Струга в Дебър руският консул М. Хитрово отбелязва: „От всички страни достъпът до тази гориста страна е възможен не иначе, освен през тесни, едва проходими проходи, които и досега служат за естествена защита на последните остатъци от албанската независимост. Не случайно тази страна е наречена Дебър....Дебърски окръг...заедно с ..Охридски, Старовски и Елбасански съставляват отделен каймакамлък, наречен Охридски и се намира под управлението на специален паша, подчинен на румелийския валия (битолския генерал- губернатор). В нахиите Голо Бърдо, Поле, Мала река, Жупа и Яма християните са достатъчно високо число, като се смята, че те представляват повече от две трети от народоннаселението...Тук и християните и мюсюлманите имат общ славянски произход и езикът, който употребяват е български, съхранил се тук във всички древни форми на църковнославянското наречие.... Дебърските християни са от православно вероизповедание, по произход в по-голямата си част славяни, като изключим само неголямо число големоречани, които имат албански произход и говорят своя език с гегско наречие. Но и те са се подчинили на славянското влияние, тъй като албанския език няма писменост, а и така се извършва богослужението им.... Църковният гръко-български въпрос, възбуден в Константинопол получава сред тях голямо значение, в сравнение с другите области на Турция или където и да било в Македония...Гръцко богослужение никога не е било допускано в дебърските църкви”, „Дебърските христиани са всички от православно исповедание, по происход те в голяма част са славяни, с исключение на неголям брой голямо-речани, които са от албански произход и говорят по албански на гегското наречие. Но и те изцяло са попаднали под славянското влияние. Тъй като албанският език няма писменост, богослужението и у тях се извършва по славянски и между албано-християните от Дебър всички мъж знаят български, а само малка част от жените и децата им, не знаят български език и говорят само по албански”.

За етническото съотношение на местното население и настроенията може да се съди и по други донесения.  Като пътува от Солун към Велес руският консул М. Хитрово се стреми редовно да информира изпратилото го министерство: „Велес лежи край р.Вардар. Народонаселението стига до 20 хил. души, от които две трети са българи-християни, като се изключат 30 семейства куцовласи. Велеските мюсюлмани са също от славянски произход, но са приели исляма в първите години на турските завоевания. Турското население от година на година намалява, като преди 40 години повечето от градските жители са били турци, но сега числеността им е намаляла наполовина. Тези мюсюлмани, макар и фанатици, бедността им, която всеки ден се увеличава намалява тяхната вродена ненавист спрямо християните, от които в голяма част напълно зависят в материално отношение”. За училището във гр.Велес той пише: „Училището са намира в центъра на града и се помещава във обширно, красиво и скоро строено здание. В едната част на сградата са разположени началните ученици, около 120 момчета, в другата част се помещават по-големите класове - около 40 ученика, както и квартирите на преподавателите. Целият курс на обучение се извършва на български и църковнославянски език.” (НОВЫЕ МАТЕРИАЛЫ ПО ИСТОРИИ ЮЖНЫХ СЛАВЯН. Из рукописного наследства М. А. Хитрово. - http://www.vostlit.info/Texts/Dokumenty/Serbien/XIX/1860-1880/Chitrovo/doklady_1.htm )

В книгата на Малте-Брюл "Отоманската империя" (1828 г.) се казва: "На запад българското население се врязва дълбоко в Централна Албания, а в санджаците Прищина и Призрен българите отстъпват по численост единствено на албанците".

През 1871 г. в Призрен е открита сръбска семинария, която обучава учители и свещенници, които да пропагандира сърбоманството сред българското население. Превърната в център за духовен живот, образование и политическа дейност Семинарията се ръководи от Белград. От откриването и през 1871 г. до 1912 г., когато Косово е отново завладяно от сърбите Семинарията на практика работи по инструкции на сръбското правителство. Докато отначало тя е подчинена на Министерството на образованието и религията, в последствие е прехвърлена към Министерство на външните работи. /ТС-ЗПАС/

Едни от първите документи за българското присъствие в Косово е признаването на Българската Екзархия през 1870 г. със Султански ферман. Западната граница е доста ясно определена. Тя пресича Косово, като върви от Куршумлия и се движи източно от градовете Косовска Митровица, Прищина, Призрен и завършва при Дебър. По данни на П.Коледаров, християнската община в Призрен също се е присъединила към Екзархията. През 70-те год. на 19 в. в Призрен започва да се издава в-к „Призренъ” списван на турски и сръбски език. Интересна информация ни даво бълг. в-к „Дунав” от 6 октомври 1871 г., год. VII, брой 616. В направения паралел между турския и сръбския текст, се откриват явни разлики, показавщи как сръбските пропагандатори нагласят фактите. В турския текст се казва: «Немюсюлманските народи, които са намират в Нишкия и Скопския санджаци даже и в Дебрите (Горни и Долни Дебър), които ся считат, като огнище са въобще Българи, а в Призренския санджак, с изключение на седемстотин къщи Латински, всичките други христиени са българи, които съ всичките градове имат доста училища, гдето учат на българский язик». Сръбският превод обаче гласи: «Еръ осимъ що се може на и у Нишкий, Скоплянской и Дибарской области по некорико лопода, кои су башъ прави Арнаути, огромна е ве ина сами Христиана, кои су по народности свойой прави Срби исто тако и овде у Призрену и свой неговой области (санджаку), осим само 700 домова латина, савъ осталий народ великого веином християнскога е верозакона, а по народност чисти Срби и говори своимъ Сърбскимъ езикомъ». Коментарът на в-к „Дунав” е следния: Здравомислящите читатели могат твърде лесно да разумеят, коя е разликата между същността и превода на горния отломък и каква е задната мисъл, с която ся приписва името прави сърби на толкова хиляди Българи, които живеят в окръжието на споменатия вилаетъ. Въистина Българският язик, който ся говори по ония места макар и да е смесен от чясти съ Сърбския, нъ тази смес в язика никак не може да направи Българите сърби. Источникът на тази смес е преподаванието на сърбски язик от учители, доведени от Сърбия, а по правото да си кажем - познатото мнение на панславизма, който е твърде далеч и съвсем невъзможен за Българите.Това когато е тъй, т.е. преводачът като приписва на Българите името чисти Сърби и превожда право на Сърбски, той не прави друго, освен да споделя смутителното мнение на Белградския лист "Иединство", който в един от последните си броеве като сърадваше вестника "Призренъ", че ся издава от едната страна на Сърбский язик, наричаше Призренската област Стара Сърбия и подмяташе дума за съединение. Следователно, ний ся задоволяваме в тоя случай, да призовем вниманието в редакцията на вестник «Призренъ». (Как бългaрите в Косово и Сърбия са прекръстени на сърби .  Ст.н.с. Трендафил Кръстaнов. в-к "Мaкедония", брой 21, 26 мaй 1999 г.)

 Тази екзархийска граница, по-късно заляга като основа в договореностите между Великите сили, на Цариградската конференция (1876 г.). Нарушена е с подписването на Сан-Стефанския договор, където по думите на граф Игнатиев, под натиска на канцлера Горчаков, за Сърбия са предвидени Куршумлия, Прокупле, Ниш, Лесковец. За компенсация на тези чисто български земи, с изключение на Куршумлия където преобладава сръбското население, граф Игнатиев „изнудва” Портата да отстъпи на България 11 каази в Югоизточна България, областите Корча, Опара, Голо Бърдо, където от началото на 19 в. мнозинство са албанците.

Друг един учен, германецът Киперт прави подробна етническа карта на Балканите, използвана в преговорите в Берлин (1878 г.). Там ясно се вижда че в Косово живеят основно албанци, на второ място българи и най-малък е делът на сърбите.

През 1857 г. руският учен Хилфердинг посочва че в Призрен, славяните са българи и сърби. Немският славист Август Лескин посочва че границата между сръбския и българския език минава през Косово „...малко на изток от Прищина, по-нататък до Призрен и до сливането на Бели и Черни Дрин. Стефан Веркович, човек от сръбски произход, но честен и справедлив изследовател, човек за който сръбският език е роден, казва че „...в Призрен, населението не е сръбско, а от български и куцовлашки произход.” и че в  Гилянско живеят българи (1889 г.). /СК-КГПА,стр.79/  

Но съществуват и учени които от незнание или умишлено обявяват българското население в Македония за сръбско. Такъв е английският археолог Артър Евънс, обиколил Косово и Македония в 1883 г., пише че езикът на „славяните” в Скопие бил чист сръбски. Или е попаднал на сърбомани, или е имал много слаби познания за езиковите разлики между българи и сърби.

С цел да концентрира компактни мюсюлмански маси през 1865 г. Османската порта издава декрет за административна реформа,  завършила през 1878 г. и по силата на която обособява областите Манастир (Битоля), Янина, Шкодра и Косово. Всеки от тези вилаети се сдобива със свой управител и гарнизон. За облика на местното население може да се съди по оставеното от непредубедени източници. През 1867 г. две английски пътешественички, Макензи и Ърби публикуват очерк за едно свое пътуване по тези земи. В него те твърдят, че земите на Стара Сърбия били изкуствено ислямизирани. Специално местността Косово се определя като място на разруха и беззаконие. Журналистът Хенри Берлейн определя албанците като “примитивен народ, който се възхищава най-много на военни атрибути”. /ТС-ЗПАС/

Австрийският консул Хан който прави проучване на населението в долината на р.Българска Морава, посочва че от гр.Лесковец на запад, започва силно да преобладават албанците.

След включването на Нишкият санджак в Сърбия, започва кампания по етническо прочистване на албанците заселили се по зарадния бряг на р.Българска Морава и преселените в долината на Топлица, кавказки мюсюлмани (предимно адиги, абхази, кабардинци, чеченци) известни със сборното име „черкези”, по договореностите между Русия и Турция. Бежанците се преселват към Косово. Сърбите заселват в освободените  от албанци земи, славянско население, но предимно българско, от Косово, Македония, вкл. от района на Трън и Кюстендил. Цвийч посочва че около Враня били заселени хора от Знеполе, Битоля, Пчиня и Власина. Естествено те са обявени за „прави сърби” от „Стара Сърбия”. Това население попада и в най-западните райони между Прокупле и Куршумлия. Г.Занетов посочва че там има 30 български села, чийто жители са дошли след 1878 г. От старото българско население имало в районите северно от р.Топлица и източно от Жупа, което на север преминава в българските говори около Крушевац и долината на р.Велика Морава. Големият сръбски шовинист Миличевич, посочва че говора на населението по долината на р.Топлица е същия както в Ниш, Жупа (Призрен) и Крушевац. Хаджи Василевич казва че говорът във Вранско е същия като в Косово. Прилика той открива и в носиите, в хората и фолклора. Дори признава че жителите по р.Българска Морава са наричани от съседите си скопяни – „шопи” и имали много общо със софийските „шопи”. На запад този масив достигал до Прищина.

Бранислав Нушич (известен сръбски писател-драматург и краен сръбски шовинист, българомразец) пише че едва на р.Лаб започва чистото сръбско наречие, но това населеине е ново, заселено в 1813 г. по време на сръбските въстания, преди това тук е имало албанци. Нушич посочва че особеностите на „косовския” говор, на запад достигат почти до р.Ибар, а на север продължава в говорите по р.Велика Морава.

Проф.Белич, виден сръбски славист, известен и с крайния си шовинизъм, посочва че по диалектично осбености косовските, моравските, сверномакедонските и ресавски говори спокойно могат да се обединят в една диалектна област. Той я нарича „Косово-Моравска”, като я дели на северна  „Призренко-Ресавска” и „Южно-Моравска” в която включва и кумановския говор от Македония, като на юг той достигал до Овче поле и р.Злетовска.  Разбира се за Белич това са „стари сърби” останали още от Душановата д-ва.  

Вр.Ягич, под влияние на сръбските си колеги обявява косовския говор за „сръбски” но все пак подчертава че не е чисто сръбски.

Цвийч посочва че населението на Косово, по пречието на р.Топлица, в болшинстовото си са по-нови преселници. Той посочва че има преселници от Нагоричане, Дебърско, Тетовско, Сирничка жупа и Шар планина. Чисто сръбските преселници са от Новопазарско. Характерно за косовското наречие е прикрита форма на определителния член, напр.: „дотерай (доведи) коня”. (самото „терам” е също прабългаризъм, от тиря, натирвам).

Когато се възстановява в навечерието на Цариградската Конференция Централният комитет в Русе изработва също програма за създаване на автономна българска държава, чиито граници надхвърлят тези на Българската епархия като включват: земите от устието на р.Тимок по Дунав до Килийския ръкав, брегът на Черно море южна от Мидия, по р.Еркене до вливането в р.Марица, от устието на последната до Орфанския залив, през Атонския Халкидики до Солунския залив, по р. Бистрица, Гревенска река, гр. Струга, р. Лума (приток на Бели Дрин),  връх Кораб на Шар планина, р.Лепенец, река Ситница, река Ибър до гр. Митровица, границата между Сърбия и България по р.Тимок. /ТС-ЗПАС/ Виждаме че повечето от половината територия на Косово, се припознава от авторите на проекта като българска. Но Европейската дипломация е на друго мнение. Що се отнася до границите на пред­видената българска автономна област, решенията на Цариградската конфе­ренция почти съвпадат с границите на учредената от султана още през 1870 г. Българска екзархия. Това практически означава, че Великите сили не ос­порват обхвата на българската етническа територия в Мизия, Тракия, Маке­дония и Добруджа, но я разделят на части по вертикала — Източна и Запад­на, за да предотвратят създаването на голяма славянска държава на Балкан­ския полуостров, което било недопустимо с оглед на техните интереси, основно за Австро-Унгария и Англия. Германия няма претенции към границите на България. /КК-СМД, стр.21/ Но по-нататъчното бурно развитие на „Източиня въпрос” и нежеланието на Високата Порта да се съобрази с решенията на Конференцията, бързо изчерпва мирните средства за разрешаването му. Въпреки че Русия не желае военни усложнения на Балканите, в крайна сметка единственото решение си остава войната. За да се презастрахова Русия сключва две тайни конвенции с Австро-Унгария, които препотвърждават в общи линии решенията на Цариградската конференция, но се предвижда създаването на Албанска д-ва, а българските автономни области се разделят по хоризонтала. Но при подписването на Санстефанския мирен договор, който има статут на предварителен прелиминарен протокол, Игнатиев очертава границите на единна българска държава. Русия сама обявява ча резултатите от войната ще се преразгледат на общоевропейски конгрес. В започналите преговори със западните си съперници царското правителство има две възможности: да се споразумее с Австро-Унгария или с Англия. Евентуалното споразумение с Австро-Унгария открива възможности за една неделима и по-голяма България до река Вардар на югозапад и с излаз на Бяло море на юг. За сметка на това обаче австро-унгарските контрапретенции в никакъв случай не допускат териториално разширение за Сърбия и Черна гора. Споразумението с Англия предлага възможности точно в об­ратния смисъл. Английското правителство не възразява срещу териториал­ното разширение на Сърбия и Черна гора, но за сметка на това настоява България да се раздели на няколко части, а българското княжество да се ог­раничи само в територията на север от Стара планина. След продължителни и драматични преговори първо във Виена, а след това в Лондон царското правителство възприема втория вариант — за спо­разумение с Англия. То преценява, че този вариант е по-изгоден, защото да ва възможност на Русия да запази позициите си не само в източната, а и в западната половина на Балканския полуостров, т.е. Сърбия и Черна Гора да не бъдат ощетени. Подписаното в този смисъл тайно англо-руско споразумение на 30 май 1878 г. в Лондон фактически окончателно унищожава Санстефанския договор и точка по точка предрешава постановле­нията на Берлинския конгрес.

С оглед глобалните руски интереси царското правителство оценява ре­шенията на Берлинския конгрес като успех на своята политика. Освен че си възвръща Бесарабия и получава отстъпки в Кавказ, Русия успява да защити в максимална степен позиции­те си на Балканския полуостров. В този смисъл царското правителство има достатъчно основания за задоволство от Берлинския договор и неслучайно през следващите години стриктно се придържа към него.

От гледна точка на българските интереси обаче настъпилата развръзка е много болезнена и несправедлива. Но това едва ли е толкова изненадващо в условията на господстващите тогава добре познати вълчи нрави на меж­дународната арена. Както винаги в подобни случаи, и този път изобщо не става дума за справедливост и хуманност, а още по-малко за спазването на национални принципи. Тук става дума само и единствено за тънки сметки и висши съображения в името на явни или някакви неподозирани, добре прик­рити интереси на Великите сили в Голямата политика. /КК-СМД,стр.25-27/

Косово след 1878 г. В началото на 19 в. след въстановяването на Сръбската държава в сръбската литература се появява понятието „Стара Сърбия”, по-късно възприето и от останалите европейски държави. Според Цвиич, под „Стара Сърбия” самите сърби разбират названието на тези централни, южни и югоизточни области на средновековната Србия, които не са освободени и в близко бъдеще трябва да бъдат присъединени към Сръбското княжество. Тези географски области, по време на Турското робство са придобили съвсем други названия. (б.а.: Косово, Поморавие, Македония). Границите на „Стара Сърбия” особено с Македония не е ясно отдиференцирана. За Цвийч, „Стара Сърбия” обхваща областите на юг-югоизток от Скопие, до Кратово, Овче Поле до р.Вардар (Ј. Цвијић, "Основе за географију и геологију Македоније и Старе Србије", књига I, стр. 44-45). Ако трябва да се сравни „Стара Сърбия” със средновековната Сръбска д-ва, то в най-голяма степен тя съвпада с южните граници на  Милутиновата държава, или държавата която наследява цар Душан (Станоје Станојевић."Историја српског народа", Друго издање. Београд 1910 страна 124 и 140). Така областта „Стара Сърбия” обхваща: 1) на юг от планинската верига Шар-Карадаг (Скопска Черна Гора): Овче Поле, Славище, Средорек, Козяк, Черна Гора (Скопска), Полог с Тетовската котлина, Пореч, Кичевска и Дебърска област; 2) на север от Шар: поречието на Източна (Българска) Морава, Косово с Дреница, Призренската област (Гора, Ополе, Хас, Срецка, Подрим, Подгор), Метохия с Подгор, Прекорупле, Плав, Гусине с областите около Скадар (Шкодра), Ругово, Стари Колашин и Новопазарския Санджак. Общата площ е около 40 000 кв.км. Изхождайки и от геополитическото положение на „Стара Сърбия” и Княжество Сърбия, Цвийч вижда и „географското единство на Моравската и Вардарската долини”, както и важността на комуникациите минаващи през нея, осигуряващи господство на сърбите в Западните Балкани. Природните особености на „Стара Сърбия” я правят „Централна Балканска област”, при което към нея би трябвало да принадлежата и съседните покрайнини: „У ту област спада Скопска област с Овчим Пољем, Кумановом и прешевским развођем, Косово, крајеви око. Врање, Лесковца, Пирота и Ниша у Србији и крајеви око Ћустендила и Софије у Бугарској”. Цвийч дели „Стара Сърбия” на две части, Косовска и Скопска, като границата между тях минава по Шар и Скопска Черна Гора.

Цвийч разглежда и значението на Косовската битка, като ключова не само за Сърбия, а и „за цяла Европа”. Духовните традиции които създава споменът и почетта към героите от Косовското сражение, е формирало единно културно пространство, обхващащо словенския, хърватския, сръбския и немалка част от българския народ, като се очертават границите му „од Трста (Триест) до Солуна, од Скадра (Шкодра) па до Риле”. (б.а.: интересно какво отношение към Косовската битка могат да имат словенците, които винаги са били австрийски поданици и никога не са били под Турско робство?!)

Също в геополитически аспект, владението на „Стара Сърбия” е твърде важно, защото тя съединява „моравско-вардарските сърби” с динарските сърби. Турското робство е причинило големи загуби в етнографското цяло на сръбския народ. Албанската експанзия е стеснила първоначалните сръбски земи. Ако през средновековието границата между сърби и албанци „ишла у главном између Призрена и Љуме”, то днес (до Балканските войни) тя върви „од Преспанског Језера на Куманово, Ристовац дуж целе Србијине границе до Новог Пазара и Сјенице”. На изток от линията „Призрен-Джаковица (Дяково)” сръбският народ живеел от незапомнени времена, вкл. сръбска е била в миналото и Малесория (област в Сев.Албания, съседна на Метохия и Черна Гора). Дори големите албански племена (родове) Хоти, Бериши, Клементи, Шали, Гащи са потомци на албанизирани сърби.

Скопска „Стара Сърбия” си е била компактно винаги сръбска, поради това като гранични между сръбския и българския народ, се очертава малцинството на арумъните, достигащи до планините Осогово и Руй. За Цвийч особено значение имат шопите, специфична етническа група, разделяща сръбската от българската народност: „које суседни српски и бугарски крајеви називају Шопима или Шоповима. Шоплук или Шопско је један назив који обухвата области на досадашњој тромеђи српско-бугарско-турској захватајући и суседне делове у Србији (крајеви око Пирота) и у Бугарској (крајеви до Софије, Искрове клисуре и Дупнице) затим у Старој Србији, где им се сматра као центар област, која иде од Овчег Поља ка Пироту. Шопови по најновијим истраживањима проф.Цвијића, Јиречека и Ковачевића, представљају словенско становништво које је настало смесом из Печењега, Словена и Влаха (Цвијић, "Основе", I, с. 180). Они су се као клин утиснули између чисто српских и чисто бугарских области, и престављају становништво махом национално несвесно, по спољнем изгледу често су необични, с доста монголоидних типова, жене се од 15-18 година, узимају девојке које су од мужа по 8 и 10 година старије. То је становништво затворено, у се повучено, вредно, трезвено, штедљиво и веома себично. Опажа се да су суморност, оскудица веселости и хумора и слаба фантазија особине које захватају знатне делове нарочито скопске Старе Србије. (Цвијић, "Основе", 1, 198)”. /ЙД-СС/ Ето така в навечерието на Балканските войни проф.Цвийч (с пълно право може да го наречем професор по шовинизъм) чартае със замах границите на Велика Сърбия.

А всъщност етнографската картина на областта е съвсем друга. Ето как описва населението на Косово, по време на на І-та Св. война, Гаврил Занетов: Призренско се състои от областите Сиринч, Средска, Гора, Ополе и Люма. Те всички, повече или по-малко са заселени с еднакво по произход българско население. Колкото повече се отива на запад, толкова повече се засилва албанският елемент. Една част от тези „албанци” са албанизирани славяни (българи) в последните 100-200 години. (б.а.Селищев същото констатира най-вече за албанските села в Ополе). В долината на Бели Дрин и Суха река, на север от Призрен започва рязко преобладаване на гъста маса от албанците, като липсват села със „славянска” етимология на названията.

Областта Сирнич е разположена между р.Неродимка, р.Лепаница и Качаник.  Състои се от 17 села, 6 от които са албански. Сирничани са кротки и набожни хора. Повечето от тях са терзии (шивачи) и зидари. Със селското стопанство се занимават предимно жените. Сирничани предпочитали да ходят по гурбет най-вече в България и Влашко. Една част от тях са мюсюлмани, но са съхранили езика (това е днешното население на Жупа). В езиково отношение говорели диалектен български, не използвали падежи и употребявали определителен член. На запад от Сирнич е Средска, населението е същото, но преобладават мюсюлманите.

Областта Гора обхваща 27 села (по други данни 42), с 24 000 жители. Разположена на юг и запад от Призрен. Гора продължава и зад сърбо-албанската граница, като достига до района на гр.Кукъс. Там е имало 9 български села. На изток, по южния склон на Шар има още 2 села. Днес населението на областта Гора е разделено от държавни граници на три. 18 села са в границите на Косово - Горно Рапче, Долно Рапче, Мали Кърстец, Горни Кърстец, Драгаш, Любовище, Радеша, Кукаляне, Лештане, Вранище, Млике, Бокка, Диканце, Глобочица, Брот, Крушево, Зли поток, Рестелица; 9 села в Албания, окръг Кукъс - Запот, Пакиша, Кошарище, Очикле, Оргоста, Църнолево, Орешек, Борье; 2 села в Република Макеуония - Урбич и Йеловяне. Всъщност последните две села са на югоизточните склонове на Шар планина, в историко-географската област Полог, по-точно Горни Полог. Всичките са мюсюлмани, като ислямът е приет окончателно в 18 в. Цвийч ги нарича торбеши, както се наричат и българите-мюсюлмани в Дебърско. За произхода на названието има две становища: 1. От средновековното византийско фундаит – букв.торбеш, човек с торба, така са били наричани богомилите, т.е. гораните са наследници на стари богомилски поселения в района. 2. Според другото мнение, тъй като това неселение е предимно гурбетчийско и в миналото са пътували с големи торби, пълни с халва, която продавали, торбеши отразява тази харакнерна особеност. Богомилската версия, е поддържана от местни краеведи, определящи гораните са “бивше богомилско население, последно приело исляма в Албания”. Според тях местните българи са преселници от Стара България. Един от аргументите за това е, че в много от песните присъства мотивът за Черно море.

 Гораните най-много са предпочитали да ходят на гурбет в България, били много добри сладкари, халваджии и бозаджии.

Ополе и Люма се намират на Запад от Гора в посока на планините Кораб и Коритник. По времето на Занетов (времето на І-та Св.война) цялото население е албанско, но по данни от края на 19 в., все още имало хора които говорели и на български. Областите били окончателно поалбанчени около 1820 г.

Йован Хаджи Василевич пише че сред „сръбските потурнаци” от Призренско (Гора) било разпространено названията на фамилиите (родовете) да завършва на „-ци” и едва след присъединяването им към Сърбия са някои са започнали да се преименуват със сръбското окончание „-ичи”, …” Презимена на -ци чују се највише у Гори; у том погледу, и у погледу говора, Гора је једнака са Дебарском области”. За родовите имана на „сръбските потурнаци от Кавадарско (Македония), с.Долни Дисан той казва: „Хришћанска су братства: Ковачићи (Риста) и Цветковићи (Коно), а потурчењачка су: Баковци (Шабан, Бећир, Селман, Емин - по Еминовим), па онда Мола Мустафови, Рибаровци, Мановци (од имена Манасија - Мане: Халим, Мустафа, Ибраим, Кадри); Џековци, (Аиија и Мехмед Џековић), Бугаровци (Адем Бугароић, хоџа); Бакалиновци (Адем Бакалиноић); Буљук-Башијини (Алија Буљукбашијин); Ћучуковци, Гараповци (Селман, Садик); Мамковци, (од Мамут); Деде Јовци (Хусејин, Химет Мамут); Аџићовци (Вели, Али); Асан Војводов, и т.д.”. /ЙХВ-М/ Интересно що за „сърби” по произход са хора носещи името „Бугаровци”!?

Градът Призрен тогава (1917 г.) е наброявал към 46 000 души, като 36 000 са мюсюлмани, албанци и 5 000 християни, българи. До Балканските войни, призренци предпочитали да ходят на гурбет в България, като се самонаричали българи. След 1913 г. рязко се засилва просръбската пропаганда.

Според спомените на по-стари хора, едва в 1885 г. Сърбия успява да отвори сръбско училище в града и тогава за пръв път призренци научили от сръбските учетели че са „сърби”. Турците ги наричали „гяури” а те себе си „ристияни”. /ГЗ-ЗБЗС,стр.76-79/

Град Прищина е имал 4 500 къщи, от които само 500 християнски. (б.а. самото название Прищина, се обяснява със славянското prišt, което освен пъпка, рана, респ. пришка, означава и врящ, кипящ, пръскащ. Предполага се че идва от планинската рекичка, приток на Ситница, минаваща през града. Друга възможност е връзка с отприщвам – отпушвам, освобождавам, вероятно също свързана с реката, или от  албанското prish, prishaразрушен. Градът е известен от римско време с името Вицианум. Названието Прищина е известно от 13 в.).

От тях 4 000 са албански, а 500 християнски, като половината били на цигани-християни. Болшинството от градското християнско население било сръбско, заселено в последните десетилетия. Околните села, говорели на доста по-различен диалакт. Подредбата на къщата и названията на предметите от бита били български. Самите селяни казвали „От Вучитрън на север са ерци (херцеговци, т.е. сърби), на запад в Дреница живеят албанци-арнаути, на изток по Морава и Гилянско живеят моравци или бугари и шопи, на юг в Сирнич говорят малко по-различно. Но между Косово, Гилянско и Морава, няма разлика в езика и обичаите.”

С.Лапле на юг от Прищина било заселено от изселници от Кумановско (Македония), с.Чаиловица - от хора от Призренско, с.Грачаница, където са прословутите сръбски манастири, запустява напълно след „Великата сеоба”. Заселено е после от българи, дошли от Призрен, Качаник и Куманово, с.Софоли, с.Митичане, с.Златари дошли от Гиляне,  с.Долна Бреница и с.Мазгита дошли от поречието на р.Дрин и Качаник, с.Куловица – от Гнляне, с.Сушица – от Дебър. Селата Драговец, Сливово, Ново село, Бадавац, разположени на изток от р.Ситница, се наричали бугари и моравци, същото се отнасяло и за селата на юг от р.Лепениця – Щръбци, Върбишица, Сушик, Батауш, Чешма, Бърневци, Бобуша. По р.Лаб повечето села били албански.

От старото население на областта след „Великата сеоба” не остава почти нищо. „Старинци” е имало в селата Преметина, Преузе, Летина, Крушевец и Бобуша.

В езиково отношение в косовския говор се използвали следните по-интересни думи и изрази: „да му бидне” – да бъде, „не му искам нищо” – аналогично и съвр.български, „кой знае како е било” (како – какво се използва и в тракийските диалекти), „сач” – връшник (сач е бълг.турцизъм изп.се в цяла България дори и днес), „босча” – престилка, от бохча – нещо завързано, за разлика от сръбския аналог кицела, „да не се скавгава” – кавга да не става, „да се напие”, „може да държи”, „ако да не стигне”, „куй” – кой, „пшеница”, „ръж”, „леб”, „има ли”, „да мръдну” – да мръдна, „намисти го”, „бързо да дойдеш”, „по-бързо”, „соли” – сол, „обор” – двор (неславянска и несръбска дума), „агата  се разпореди” (с членна форма), „от тоя край”, „дреха”, „бива ли”, „ муж гу умре” – мъж и умре, както казват с западните бълг.говори, „добро да га слуша”, „мене”, лойзе”, „мечка”, „делба”, „бадева”, „терам, дотерам” – докарам, тиря, „седея”, „вечерая”, „ручал съм”, „сега, съг”, „да те лажим не бива”. Думи показващи прилика с македонските и шопските говори. Проф. Беню Цонев, също изследва Моравското, Косово-Тимошко наречие и констатира следните 10 езикови особености: 1. липса на сръбската падежна система, използват се само вин.падеж „главу, руку” или опр.член „главуту, рукуту”, 2. Дателният падеж се изказва като в български посредством частицата „на” – „он йе на мою жену брат”, 3. Ударението е българско, в повечето случаи на последната сричка, а не като в сръбски, винаги на първата, 4. Средно- и краесричното „л” не преминава в „о” както е в сръбски „длъго а не дуго, пепело, а не пепео, сулза, а не суза”, 5. Отсъства лабиалното меко „л”, напр. „здравйе, гробйе, снопйе” вместо сръбското „здравље, гробље, снопље” (б.а. ср. българското Прокоп, Прокопие със сръбската форма Прокупле, Поморавие вместо сробското Поморавље), 6. Сравнителната степен се образува по български с частицата „по”, напр. „убав, по-убав” а не „леп, леп-ше”, 7. Липсва инфинитивната глаголна форма и неопределителното наклонение, напр. „немой да лъжеш”, 8. Словното богатство е българско идентично със западните бълг.говори, 9.  Употребата на определителен член се използва на всякъде и почти заглъхва едва в крайните северозападни райони около устието на р.Морава. 10. Изговорът на „ъ” се среща в цялата територия, вкл. и в северозападните райони, като отсъства в сръбски, където „ъ” се пропуща и се получава струпване на съгласни „србин, брдо”. Със сръбския език се откриват четири особености: 1. Преминаването на „” в „у”, 2. В мн.ч. има родово различие, „добри човеци”, „добре жене”, „добри села”, 3. Личното мест. се изговаря „га” вместо „го”, 4. в 1л.мн.ч. глаголите завършват на „мо” вместо на „ме” както е в български. В зключение Б.Цонев казва че Косово-Тимошкото (Морваско) наречие е два пъти повече българско, отколкото сръбско. /БЕМП-1916,стр.153/ Според него западната граница на Българската езикова територия върви по западния бряг на р.Велика Морава, достига западно от Крушевац, пресича планините Ястребец и Копалник (Копаоник) и отива към Прищина и Призрен. На юг от Призрен „захваща” македонския говор на т.нар. „торбеши” или Призренски помаци (т.е. гораните). Областите Люма и Дебър са изцяло албански, въпреки че селищата носят български имена, но на запад от Дебър остават българските помашки села Търново, Себище, Борово, Стеблево (обл.Голо Бърдо). От планината Ябланица (до Голо Бърдо) на юг границата върви почти по западния бряг на Охридското езеро където продължава по западния склон на планината Грамос, като завива към Хрупища, Костенарията (Костурско), достига Кожани и оттук по р.Бистрица, достига до Солунския залив. /БЦ-ИБЕ-1,стр.330-331/ Също така се забелязва че за Моравското наречие са характерни турцизми използвани и в останалите български говори, но нетипични за сръбски и обратно, липсват сръбските „турцизми” като: „пиринач” – ориз, „басамак” – перила, „мердевен” – стълба, „кашика” – лъжица, „ястук” – възглавница, „сирка” – оцет. В Моравското наречие има чуждици, типични за останалите бълг.говори, но нехарактерни за сръбски: порта, дисаги, фтаса, балдисал, ерген, серкме, (х)атър, бозгун, нишан, саба(х)ле, башка, борч, и др. Също се употребяват и търцизми, с прибавен суфикс „-лък” отсъстващ в сръбски, напр.:касаплък, комшилък, ра(х)атлък, кованлък, както и български думи със същия суфикс: дечурлък, рибарлък, юнаклък, патлък (патило), кожарлък. /БЦ-ИБЕ-1,стр.356/

Анализ на „моравското” наречие прави и Кръстьо Мисирков, човек живял в Сърбия, даже попаднал за известно време под влияние на сръбската пропаганда. Ето какво пише той в статията си „ЗНАЧЕНИЕТО  НА  МОРАВСКОТО  ИЛИ   РЕСАВСКОТО НАРЕЧИЕ ЗА СЪВРЕМЕННАТА И ИСТОРИЧЕСКА ЕТНОГРАФИЯ НА  БАЛКАНСКИЯ  ПОЛУОСТРОВ” сп. Български преглед, V, кн. I, септември 1898, с. 121-127.: „Като имам предвид ролята, която играе езикът при класификацията на различните племена и по-големи единици - народи, позволявам си да обърна внимание на едно твърде малко изследвано за съжаление южнославянско наречие, погранично между българския и сръбския език и твърде важно, както за съвременната, тъй и за историческата етнография на Балканския полуостров. Подразбирам моравското или (според Караджича: Караджич подменя името на Моравското наречие с Ресавско. заради названието на реката Българска Морава, по което е наречено то. Това име красноречиво разкрива етни­ческия характер на населението от областта.) ресавско наречие, на ко­ето говорят повече от двете трети на всичкото славянско население в Сърбия. Моравското наречие, което обхвата цялата южна, източна и централ­на Сърбия до реката Колубара и левите притоци на Ибър, и което е много близо до шопския и скопския говор, показва от една страна, народността на съвременните моравски селяни, и от друга, като се вземе предвид разпространеността му, родството с речените говори и съвпадението на неговите и ония на поменатите говори граници с границите на средновековното на пръв поглед сръбско царство, дава ни да узнаем народността на славянските племена, които влизаха в състава на това царство. В моравското наречие се срещат следните особености: 1. Вместо старославянския (старобългарския) носов звук „, чува се зву­кът "у": рука, мука, пут. 2. Гласно "л" не съществува и вместо него се явило "у": вук (вълк), Iабука (ябълка), вуна (вълна). 3.  Старославянските тъмни'' звуци "ъ" и "ъ" се заменят със звука "а", който когато е без ударение, се произнася средно между "а" и "ъ". напр.: сръбската официална форма Пожаревац и местното диалектно Пожаревъц. 4. Вместо старославянското "шт" и "жд" - "ћ" и "ђ", които хора по-стари от трийсет години произнасят по-меко, приблизително като смекчени "к" и "г" - кь, гь (к', г'). 5.  Ударението в моравското наречие може да пада на всичките слогове на думата. Назначението му е в това, да покаже на кой слог. гласът трябва да се повиши. На основание на горепосочените особености на моравското наречие, по-голямата му близост до българския, отколкото до сърбо-хърватския език, разпространеността му до най-западните граници на средновековното Сръб­ско царство, отсъствието на точни данни за съществуването на сърби в пределите на Сърбия на моравското наречие до основаването на царството на Неманичите и най-после, понеже има прави и косвени указания за отсъст­вието на сръбски племена в тая страна, аз дохождам до следните заключения: 1.   Че съвременните сръбски славяни от моравско наречие са по-близки до българските славяни, отколкото до сърбо-хърватите: 2.  Че прадедите на моравските славяни са били по-близки до ония славяни, от които по-после се образува българският народ; 3. Че средновековото славянско царство, основано от Неманя. разшире­но от приемниците му и наричано сръбско, е било образувано от племена по-близки до ония славяни, от които бе образувано българското царство, отколкото до сърбо-хърватските племена: 4.  Че в сръбското царство сръбска е била само династията на Неманя. Трябва да се надяваме, че по-близкото запознаване с моравското наре­чие и сравнителното му изучаваше с македонското и шопско наречие ще доведат до най-верни понятия за съвременната и историческата етногра­фия на славянския мир”. В друга свая статия, посветена на Гавраил Занетов – „Бележки по Южнославяската филолгия и история (Към въпроса за пограничната линия между българския и сърбо-хърватския езици и народи) - Българска сбирка, XVII, януари 1910, кн. 1, с. 39-42; февруари 1910, кн.2, с.100; маи 1910, кн.5, с.328; г. XVIII, март 1911, кн.3, с.197; април 1911. кн.4, с.265-267.„ той пише: „Българската народност на славяните, които се поселиха на изток от Морава, се признаваше от много историци, които предполагаха посърбяването на тия българи едвам в ХШ и XIV векове, когато областта на Морава влезе в състава на държавата на Неманичите. Историята и съвременното състояние на южните славянски езици зна­ят една граница между българския и сърбо-хърватския езици и народи, която била установена между тях от заселването на полуострова със славяни, ос­танала като етническо-политическа граница между българи и сърбохървати през всички средни векове и останала като етническа и езикова граница до наши дни.Това е линията, която захваща от десния бряг на р. Сава, върви на юг по водораздела на Колубара и Морава, след това по тоя на Сръбска Морава и Ибър към Скадар и Адриатическо море. Последствията за българската народност от образуването и растенето на държавата на Неманичите са били различни за северната (басейна на р.Морава и днешна "Стара Сърбия") и южната половина на западните бъл­гарски земи. В това време, когато при съхранението и езика и бита българс­кият характер на населението, на север възникнал "сръбски" патриотизъм. на юг (Македония и днешна югозападна България) не са станали никакви изменения в българската народност. В това ни убеждават: местните предания, в които са се запазили следи за националното самосъзнание на македонците, от времето когато Македония влезе в състава на Неманичевата държава; албанската Мусакиева хроника от началото на 16 в.; отзивите на "сръбс­ките" летописи за Македония и за Стефан Душана; разпадането на Душановото царство при сина му Уроша и събитията след смъртта на последния; отражението на събитията от втората половина на 14 в., в "сръбските" хроники и в българската и сръбската народна поезия...

Народната поезия на южните славяни, на пръв поглед не съдържа в себе си някакви данни по въпроса за границите между българския и сърбо-хърватския народи. Обаче подобно заключение може да бъде направено само при повърхностното изучаване на южнославянските епоси. Сърбите, които с по-голямо внимание се отнасят към изучаването на своето минало и на своята народност, в народните епически песни на македонците виждат едно от главните последствия на културното влияние на сръбството върху македон­ските българи, които те смятат за македонски славяни, па даже и за „маке­донски сърби”. Според това мнение, народният епос на южните славяни се явява като главен фактор при решаването на етнографически спорни въпроси. Този възглед на сръбските учени напълно споделяме, обаче заключенията, ко­ито те вадят от сравнителното изучаване на югославянските епоси са ди­аметрално противоположни на нашите; т.е. сравнителното изучаване на югос­лавянските епоси не говори в полза на сръбското влияние в Македония, а обратното, обяснява, че българският епос е преминал от Македония, през Дубровник в сръбските земи. Горният сръбски слой, нанесен благодарение на изложените факти обаче е толкова тънък, щото още в края на 19 в., при самостоятелно и внимателно изучаване на моравското наречие, не е било трудно да се определи българското потекло и българския характер на населението от по-големия дял на днешното кралство Сърбия. С увеличението територията на Сърбия постоянно се е увеличавала площта на посърбяването на българите, незабе­лязано от европейците и без ефикасен протест от страна на българския народ. До някъде по-сериозен отпор срещна посърбяването от страна на бъл­гарския народ след възникването на новата българска държава, която встъ­пи в борба със сърбизма, и стремленията на последния да разшири областта на своята деятелност с втурването си в друга българска област - Македония. Главният пък недостатък в развитието на славистиката е късното изпъкване на българския народ в качество на участник в това развитие. Главните въпроси върху национално-културното минало и настояще бяха ре­шени без да ни питат за нашето мнение по тия въпроси. Благодарение на това се установи в науката пренебрежително отношение към нашия епос: бяха указани граници на българския народ; беше определено какво ние трябва да почитаме за свое културно наследие; беше ни посъветвано да отождествяваме разпространението на българския народ в различните исторически епохи до нашествието на турците, с пределите на държавата, която в това време е носила името България и да считаме за сърби всички ония българи, които влязоха в състава на съседната държава на Немановци като почитаме [приемаме] културната деятелност на тия българи за деятелност на сръбския народ. Ето в кратки черти причините за замъглението на въпроса за граница­та между българския и сърбо-хърватския народи”. /ВТ-КМ, (публ.на К.М.)/

Самият Занетов също обикаля лично тези земи през 1916-17 г. Силно впечатление му прави, мирното отношение на местните хора към българското управление и българите. Навсякъде косовци казвали „Ние сме с тия, кои дойдат”, наричат се и сърби, но с неувереност, с липсата на силен национален заряд, типичен за истинския сърбин, а и тяхното признание не се нуждае от коментар: „В турско време ни пишеха отначало бугари, сетне след 1878 г. само „християни”, а по-сетне – сърби”!

В заключение Занетов казва: „Косовци които сега намираме на Морава, не са нищо друго освен едно българско племе, както и техните съплеменици в сегашно Косово. Донякъде са били посърбени, още в първото им отечество, когато Косово влиза в средновековната Сръбска д-ва. Въпреки че са се наричали и „сърби” коренно се отличават от истинските сърби, както по език, така и по манталитет и занятие. Те са земеделци, а сърбите – скотовъдци, по характер са кротки и послушни, докато сърбите са диви, войнствени и жестоки! /ГЗ-НДРВМ,стр.60-65/

Б.Филов който посещава Прищина през 1916 г. констатира че „местните сърби” говорят на особен език, напълно понятен за българското ухо, близък до македонските говори. Местното население казвало че сърбите след 1913 г. когато завземат областта имали особено отношение към тях, не ги третирали като чужди, но не ги и смятали за „братя”. В цялата администрация била назначавани сърби от старите предели на държавата. Сръбската политика била насочена към отнемането на големите поземлени владения на албанските и турски  бейове, но не ги предоставяле на местните „сърби”, а на богати и влиятелни сърби, вкл. и примиера Н.Пашич и на сръбски колонисти от Шумадия.

Особено в Гиляни, хората директно заявявали „Ние не сме сърби, а македонски българи”. По-старите си спомняли за българските училища, открити по време на Екзархията.

В Призренско, Б.Филов посещава Средска жупа и даже констатира че по носии и обичаи, населението е много близко с българите от плевенските села, по р.Вит. /БЕМП-1916,стр.89-97/

В с.Янево А.Иширков констатира че населението което е с католическа вяра, говори много чист български, въпреки че се представят за албанци. За първ път Янево е споменато в 1303 г., като селище съставено от православни (в сръбските източници се представят естествено за сърби), дубровчани (търговци) и сакски рудари, с които идва и католицизма. /ДБІКК/ До 1912 г. яневци са предпочитали да ходят на гурбет в България. /БЕМП-1916,стр108/

Българските професори - историци и филолози - Златарски, Ст. Младенов, Йордан Иванов, Михаил Арнаудов, руският славист А.Селищев, са писали за българските села в Призренска Гора между Коритник и Рудока, на запад от Шар, в басейна нa Люма, а сега останали по течението нa Мликa и Плава. В миналото те са били осемдесет селa, a днес исзледовaтелят им Ем.Милaнов посочва около четиридесет.

Български са селата от Средеската и Сириничката жупа, на север от Шар, по течението на Призренска Бистрица и Лепенец (В.Кънчов, Арнаудов, Селищев). Проф. М.Арнаудов твърди, че в Цълигражда, Тополяне, Дворане, Йоловце, Мущише, Новане, Лютогла, Кориша, на север от Призрен и Коджа Балкан към Църнолева планина в самия Призрен говорят така: "съге" вместо сръбското "сад", "съз ножче" вм. "са ножем", "пояс" вм. "пас". В Цълигражда на три часа североизточно от Призрен говорят: "Ке идем у град" (без сръбските падежи), "работам", "дзвезда", дзвоню", вм. сръбските "звезда", "звон". Българите от Призренска Гора - гораните, казват: "Кучево е млого злово, да не укaса детево"; "Кобилите млого хубaви се"; "децaтa", "кобилавa", "годинaвa", "вечерявa", "пушкеве", "кундрите" и т.н. Яневските кaтолици говорят чисто бългaрско нaречие (Иширков, Златарски).  За с.Грачаница, на 15 км от Прищина - знаменитата зaдужбина на сръбския крал СтеФан Милутин, - проф.Злaтарски пише: "Аз се съмнявам, че това население има твърдо сръбско национaлно съзнание, още повече, че езикът му не е чисто сръбски. "За косовските сърби, писано в сръбските статистики, Ст.Димитров пише: "Те говорят един език, по-близък и по-понятен нам... те по-скоро се приближават до македонските българи." А гилянските "сърби", които са почти половината от населението на Прищински окръг, казват за себе си: "Ние не сме сърби. Сърбите от Стара Сърбия дойдоха тука 1912 г. и ни казаха, че сме сърби,... ние искаме да бъдем българи, каквито сме били от старо време" (Ст. Димитров). (Бългaрски езикови и исторически плaстове в Косово.  Емил Спaнчев, в-к "Мaкедония", брой 17, 28 aприл 1999 г., по "Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916 г.")

Политическата обстановка в областта рязко се пременя в последните десетилетия на 19 в. Още в 1877 г. в тайните споразумения (Райхщадско, Будапещенско), между Австро-Унгария и Русия, по повод предстоящата война с Турция се предвижда създаване на Албанска автономна област, която да включва части от Косово. Руско-турската освободителна война (1877-78 г.) е повод за създаване в Янина на Албански таен комитет, от Абдул Фрашери. През пролетта на 1877 г. изработва меморандум който е изпратен в Константинопол. Исканията са всички албанци да се обединят в един вилает, който да бъде управляван от албанец, войските в него да са само от албанци и да се разкрият училища на албански език.

На 18.03.1878 г. албанецът католик, Пашку Ваза известен като Ваза Ефенди връчва „Мемурандум отностно границите на Нова България” на британския посланик в Константинопол, Леард, който го предава на британския външен министър, лорд Дерби. Пашку Ваза (1825-1892 г.) е виден деец на албанското национално движение и един от основателите на Албанската лига. Въпросният мемурандум е със силна антибългарска насоченост. Ваза смята че България не трябва да преминава Балкана и не трябва българите на полуострова да имат една държава. Тракия никога не е била българска, и не трябвало да влиза в българската д-ва. В Македония Ваза признава наличие на българско население, но смята че от „рационална” гл.точка, то трябва да е извън България, защото се ощетявали правата на албанците, куцовласите, турците и мюсюлманите изобщо. За района на Печ, въпреки че се наричал „Стара Сърбия” той казва че винаги е бил албански и имало само няколко славянски села от късни колонисти. За Дяково казва че е неселено изцяло с албанци, католици и мюсюлмани, за Призрен казва че е почти изцяло албански. В Прищина имало 1200 албански семейства и само 350 сръбски. Гиляне, Куршумлия и Уркюб (Прокопие, Прокупле) посочва като албански градове. Признава че в Лесковац, Враня, Кюстендил, Паланка, Куманово, Щип и Кратово живее компактна маса българско население, но имало и много мюсюлмани, турци и албанци. Скопие бил албански град, като българите обитавали само селата окло града. Районът на Горен и Долен Дебър, Мати и Кичево били изцяло албански, със съвсем малко българско население, предимно от черноработници и ратаи. Охрид бил български град, но втори по численост в селището са албанците. Битоля бил смесен град, на албанци, турци, гърци, куцовласи и българи. Ваза прави едно твърде интерсно признание: „Да не забравяме че албанците и мюсюлманите изобщо, силно ненавиждат селското стопанство, затова те са използвали труда на българи, които са проникнали и са „колонизирали” големи части от Тракия, Македония, Тесалия, даже във вътрешността на Албания”. Да се твърди че българите били най-многобройния етнос в Европейска Турция било грубо неуважение към останалите народи, най-вече албанците. Българското население от Македония и Тракия трабвало да се прогони на север от Балкана и да не се допуща границите на България да го преминават. След това Ваза казва че не трябва България да се допуща на Егейско море и в „сърцето на Албания”. В бъдеще гърците и албанците, които мразят българите ще воюват с този народ, защото българите не били никакви войни. В заключение Ваза казва че България ще бъде преден пост на Руския панславизъм, който заплашвал останалите европейски народи.  (Robert Elsie. 1878 Pashko Vasa: Memorandum on the new Bulgaria. Albania & Kosovo: political and ethnic boundaries, 1867-1946. Documents and maps. Slough: Archive Editions, 1999, p. 57-59. - http://www.albanianhistory.net/texts/AH1878.html  ) Виждаме че прохождащият албански национализъм е съчетан с яростен шовинизъм, напълно отговарящ на националния характер на албанците, при това също толкова агресивен, какъвто е сръбския и гръцкия.

Краят на войната и последвалите преговори в Берлин, не предоставят за албанците никакви промени. Сърбия придобива Българското Поморавие (едно „Политическо Елдорадо” както го наричат сръбските вестници) и прогонва албанското населеие (около 100 000 души) от своите нови граници. Черна гора трябва да присъедини населените с албанци Плав и Гусине.

На 10.06-02.07.1878 г. в Призрен се събират представители на албанските родове и създават Албанската лига. Нейният меморандум е изпратен в Берлин, на току що започналия конгрес по решаване на Източната криза, но не се взема под внимание. През август 1878 г. Великите сили, съобразно решенията на конгреса създават комисия за определяне на новата черногорска граница. Албанската съпротива попречва Гусине да се даде на Черна гора, а комисията го заменя с Улцин. При опита се да завземе града, черногорската армия среща непреодолима албанска съпротива. Черногорският княз Никола се обръща към Силите подписали Берлинския договор, да заменят Улцин с някаква част от Босна и Херцеговина. Това среща негодуванието на Австро-Унгария. Тогава Бисмарк предлага Европейските д-ви да изпратят по един военен кораб в пристанището на Улцин. Едва тогава албанците го отстъпват на Черна Гора. /НМ-АА,стр.60,61/ Постепенно отношенията между Лигата и Портата дотолкова се изострят, че през август 1878 г. избухва голямо албанско въстание, при което е убит и турския дипломат Мехмед Али паша, пристигнал в Джаковица (Дяково). По това време англичанинът Едуард Найт пише, че Турция окончателно е загубила влиянието си в Северна Албания и Косово. За това допринася и активността на сръбското правителство, неговата агентура и други организации с антитурска насоченост. Антихристиянските настроения на албанците от този период са отразени в оценката на британския генерален консул в Северна Албания Кърби Гриин, който съветва Найт преди пътуването му да не предприема такова опасно начинание, като описва  Призрен като опасен за всеки християнин колкото и Мека.

Напрегнатата обстановкат в Косово налага на повечето християнски семейства да напуснат поселенията си на тяхно място се настаняват албанските католици фанди, които пристигат от поречието на река Фани. Установяват се основно в областите на Печ, Дяковица и Призрен. Макар заобиколени с мюсюлмани, те предизвикват страх в съседите си заради своята жестокост и отмъстителност. /ТС-ЗПАС/

През 1879 г. Портата отхвърля всички албански искания, под предлог че прословутия чл.23 от Берлинския договор, предвиждал реформи за нетурското население. От 1880 г., на събрание в Гирокастра, Лигата взема решение за създаване на албанска армия. Бързо се формира армия от 12 000 души. През март-април 1881 г., 25 000 турска армия е изпратена да подчини албанците и да окуприра Косово. Антитурските настроения също нарастват заради отстъпването на Черна гора на населени с албанци земи. На 4 януари, 1881 г. призренските въоръжени сили под командването на Сюлейман Вокши превземат Скопие и се насочват към Нови пазар и Митровица, налагат контрол върху Прищина. Като отстраняват представителите на османската администрация, те обявяват провинциално правителство. През април 10 хилядна османска войска, командвана от Дервиш Тургут паша навлиза в Косово и превзема Призрен. Още през март представители на Лигата, намиращи се в Констаннтинопол са арестувани и заточени на о.Родос. Започват масови арести на активисти на Лигата. Въпреки че е разтурена, в геополитическо отношение тя успява да съхрани крайграничните албански територии от посегателствата на Черна Гора и Гърция. На проведената в 1881 г. Конференция в Берлин за определяне поправка на турско-гръцката граница, отстъпките в Епир за Гърция са минимални.

За да се спаси от разгром, албанската съпротива мести щабът си в Дяково. Негодуванието на албанските националисти нараства непрекъснато.  През 1884 г. избухва въстание в района на Призрен. Въпреки конфликта с Турция, тези места продължават да привличат все повече албанци. Лорд И.Фицморис, британски представител в комисията за Източна Румелия пише до министъра на външните работи лорд Гранвил: ”...Вилает Призрен, който включва в себе си Дебър, Дяковица, Печ, Косово и Прищина се разграничава ясно от славянските държави на изток и юг от него и по своята същност е предимно мохамедански и албански”. В Косово продължава битката на пропагандно равнище. Групи мюсюлмански духовници проповядват панислямска политика. Гръцките митрополити също активизират дейността си. Всичко това затруднява работата на Сърбия при опитите за формиране на сръбско национално самосъзнание на останалите в областта християни, макар през 1885 г. да започват преговори между Белград и патриаршията в Истанбул за назначаването на сръбски митрополит в Призрен. Австро-унгарското влияние се усилва в областта от католическите мисии в Северна Албания и Косово. Активни са и виенските консулства в Призрен, Скопие и Шкодра. Успоредно с това ограничаването на руското  влияние отслабва и позициите и възможностите на сърбите. Милан и Александър Обреновичи провеждат откровенна австрофилска политика. През 80-те години на века започва прегрупиране на Великите сили. По отношение на албанците и Албания се сблъскват основно позициите на Австро-Унгария и Италия, които едновременно се стремят към разширяване на влиянието си в Адриатика. Италия започва да печата албанска литература и открива албанско училище в Калабрия. През 1889 г. в Печ 400 делегати от всички части на Косово под председателството на хаджи молла Зека въстановяват Призренската лига под името Лигата от Печ. Тя има също мюсюлмански характер. Позициите на Портата продължават да отслабват и успоредно с това положението в населенните с албанци области излизат от контрол. През 1888 г. административният център на Косово се мести в Скопие. Честите нападения от албански банди срещу сръбски погранични постове кара сърбите да протестират постоянно пред турското правителство. Даже на 06.04.1879 г. албански банди навлизат в сръбска територия и разграбват новопридобития за Сърбия гр.Куршумлия, а на 28.05., същата година – и градчето Преполац. През 1889 г. е открито сръбско консулство в Прищина, но през 1890 г. сръбският консул Лука Маринкович е убит показно. /ТС-ЗПАС/ В Косово нараства напреженито между албанците и хриситяните, заради сръбската изселническа кампания. Албанските бежанци са настанени около Нови Пазар и Скопие. В същото време албанските банди тероризират християнското население, особено тежко е положението в населеното с българи Гиляне, където убийствата, отвличанията и изнасилванията на жени, обирите, вършени от албанците, стават ежедневие.

В духа на европейския национализъм, албанците искат да живеят в един вилает, а впоследствие и държава. В 1899 г. Сами Фрашери, брат на Абдул Фрашери, излага албанската национална програма в книгата „Албания – каква е била, каква е и каква ще стане”. Фрашери посочва че в „Свободна и независима Албания” трябва да влизат, следните 15 санджака: Шкодра, Печ, Призрен, Прищина, Скопие, Битоля, Дебър, Елбасан, Тирана, Корча, Костур, Янина, Аргирокастро, Превеза. Както виждаме, албанците искат цял Епир и чисто български територии от Македония.

В 1899 г. е въстановена  Албанската лига.  През 1905 г. албански интелектуалци начело с Байо Топули, създават „Комитет за освобождение на Албания” който предвижда албански въоръжени чети да действат като съюзници на българските чети от ВМОРО, срещу общите врагове – турци, сърби и гърци.

Все по-ясно става, че албанският въпрос няма да бъде решен по инициатива на Турция. Същевременно надеждите на албанците за автономия ги радикализират допълнително. Английската антроположка Едит Дърам, която по това време пътува в района пише: „душата на албанеца е неизлечимо запечатено убеждението, че земята винаги му е принадлежала. Сърбите са го покорили, подтискали няколко века, сега са прогонени и никога повече няма да се върнат. Той постъпва със сърбите така, както те са постъпили с него”. Тя също отбелязва, че е по-добре да се инвестират средства за развитие на свободните сръбски земи, вместо да се дават да строителство на големи сръбски християнски училища в населени предимно с мюсюлмани области. За да наблюдава и се противопоставя на нарастващото чуждо влияние в областта  през 1902 г.Русия открива консулство в Митровица. Албанците се противопоставят на всякакви форми на внушения и натиск откъдето и да призлизат те. През 1903 г. те се вдигат на въстание и превземат Вучитрън и Митровица. Макар въстанието да е основно срещу действията на сръбските чети, нападнати са и турските гарнизони. На 31 март в Митровица от албанец е убит руския консул Григорий Степанович Шчербин. На 2 август, 1903 г. ВМОРО вдига около 25 000 македонски българи на въстание (Илинденско-Преображенското българско въстание), целта на което е освобождаване на Македония, Беломорска и Одринска Тракия от турците. За потушаване на въстанието Турция изпраща редовна войска и башибозук, сред които има и много албанци.

След убийството на крал Александър Обренович през 1903 г. дошлият Петър Карагеоргиевич се обвързва с проруската политика и засилва пропагандата сред албанците. След смъртта на гръцкия митрополит Милетич за владика на Рашка-Призрен е положен сърбинът Дионисий Петрович, което става възможно с усилията на сръбското и черногорско правителства и руската дипломация.

Самите албанци се самоорганизират в комитети. Така националноосвободителната битка на албанците се води на два фронта- единият срещу османското господство и вторият срещу съседите в лицето на Гърция, Черна Гора и Сърбия. /ТС-ЗПАС/

През 1908 г. в Цариград е извършен преврат, на власт идва движението „Единение и напредък” известни като младотурци, което има амбициозната задача да направи Турция европейска страна. Посрещнати с надежда от нетурските народности в Империята, младотурците първоначалтно ги „ухажват”. В Меджлиса, за пръв път в исотрията на  Империята има и нетурски депутати от албански, български, арменски произход.

В Косово и Албания започва движение за отваряне на албански училища, въвежда се латинска азбука пригодена към албансикя език. Нейният автор е Апостоло Маргарити, албанец разпорстранител на румънската пропаганда в Албания. Румъния залага на „общия произход” на румънците и албанците, като потомци на древните пелазги, за които ще е полезно в по-далечно бъдеще да се ободинят в една държава, като отхвърлят владичеството на „славяните” (българите) и гърците в Македония, Тесалия и Епир. Румънската пропаганда е насочена най-вече към куцовласите, които поддържат традиционно добри отношения с южните албанци (тоски). /НМ-АА,стр.71-76/  Стремежът на албанците да наложат езика и писмеността си като един от официалните в Империята, среща рязката съпротива на Портата, която в 1902 г. забранява използването му, вкл. и за кореспонденция. /ТС-ЗПАС/

Много скоро „младотурците” се връщат съм старата политика на „старите” турци, което предизвиква албанско въстание в Косово. В 1910 г. Косово и Сев.Албания са окупирани от армията на Шефкет паша, подпомаган и от сръбските чети, както и местните сърби и сърбомани. В 1911 г. избухва второ въстание водено от Хасан Бериша и Байрам Цури. В крайна сметка турската власт отстъпва пред исканията на албанците и зразяващи се в албанска административна и културна автономия, албански чиновници, албански военни части, албански училища в населените с албанци вилаети.

В следващата година избухва Балканската война. Териториите населени с албанци се окупират от сръбски, черногорски и гръцки войски, което е свързано с избиване и прогонване на албанско население. Сърбия и Гърция имат идеята да си поделят албанските земи. Още в 1860 г. тогавашният външен министър на Сърбия, Илия Гарашанин постига принципно споразумение с Гърция за евентуалнота бъдеща подялба на Албания, като Сърбия трябва да получи Сев.Албания с Драч и Елбасан, а Гърция – Берат и Корча. /ДБ-КК/

Но Австро-Унгария и Италия имат други планове. На преговорите в Лондон (17.05.1913 г.) под натиска на Великите сили, Турция създава независимата д-ва Албания, начело на която заства германският аристократ Вилхелм де Вид. Русия и Франция искат да осигурят повече придобивки за Сърбия и Черна Гора, Австро-Унгария и Италия – за Албания

Границите и са почти същите каквито и днес. Косово остава за Сърбия и Черна Гора, Южен Епир е присъединен от Гърция.

След Междусъюзническата война, сръбският шовинизъм е в своя апогей. България е победена, Сърбия заграбва по-голямата част от Македония и подлага цялото несръбско население в новопридобитите земи на жесток терор. Между 60 000 и 100 000 албанци са прогонени от Косово. /СК-КГПА,стр.99-101/

Почти толкова българи напущат Македония поради жестокият сръбски терор, когато няма по-голям грях в границите на Сърбия, от този да си се родил българин и да се считаш за такъв.

Леон Фройдлих (1875-1954 г.) който е австро-унгарски журналист дава подробони сведения за сръбските зверства в Косово и Македония по време на Балканската война: „12 ноември 1912 г., около 2000 албанци мюсюлмани са заклани в Скопие и 5000 около Призрен. Много албански села са изгорени а жителите им избити. Сръбските войници открито заявяват че всички албанци трябва да бъдат избити, за да се умиритвори страната”. Военният кореспондент на италианския „Messaggero” съобщава за  жестоко избиване на албанци католици във Феризович, Липлян и Бабуш. Френският „Humanite” съобщава за 31 селища в Македония, около Куманово, Скопие, Кочани, където е имало албанци са унищожени от сърбите. Фриц Магнусен (Fritz Magnussen), военен кореспондент на датския вестник „Riget” известен с просръбската си ориентация, съобщава за 3000 албанци избити около Скопие и Куманово и 5000 в района на Прищина. Сръбските войници се хвалели с „подвизите си”, даже сръбски командир му предложил (на Фриц Магнусен, симпатидант на сръбсакта кауза) да участва в „лов на албанци”.

Сръбски войник разказал на Фройдлих как запалили едно албанско село до Куманово и избивали всеки който излизал от горящите къщи. В Тетово сърбите подлагат на изнасилване почти всяка албанка, вкл. и деца на 11-12 год.възраст, като завързавли мъжете и бащите им,  за да „гледат” изнасилването, или както се изразявали „да държат лампата, да им светят”.

Призрен не оказал съпротива на сърбите, въпреки това е подложен на разграбване и избиване. Само в първите дни на „сръбското освобождение” за избити около 400 албанци. Сръбският генерал Янкович заставил албанските ноталбили (градски първенци) под дулата на пушките да подпишат „Писмо-благодарност към крал Петър, за освобождението”.

Известна е историята и на албанката католичка Дила, която е заловена до Призрен и пред очите и са убити двете и деца, от сръбски войници. Друг потресаващ пример е съдбата на албанеца Гин от Призрен, пекар, снабдяващ сръбските чести с хляб. Един от сръбските войници си забравя пушката в хлебарницата му. След това е заловен от сърбите, обвинен че е откраднал оръжието и убит.

В областта Люма (Ополе) 27 села били опожарени, а неселението – избито. Особенно жестоко са постарадали селата Шашаре и Летница до Скопие. Населени са били с българи католици и албанци католици. Мъжкото неселение е избито а жените подложени на мъчения и изнасилавния. Изключително яросно, сърбите се отнасят към католиците и мюсюлманите. Дори румънския в-к „Adevarul” от 6 януари 1913 г., пише са сръбските зверства в Битоля, където всичките ранени войници от турската армия (приемуществено албанци), намиращи се в болницата на града, са избити от сърбите, „за да се осовободяло място за ранени сръбски войници”. Вестникът съобщава и за български учител от Скопие, убит то сърбите, само защото вдигнал тост за здравето на цар Фердинанд.

В Дебър сърбите изгарят 24 села. Сръбското командване издава заповед според която, ако един войник загине в дадено село или град, селището да се изравни със земята, а населението – да се избие. Един от сръбските „прийоми” е бил, албански деца да се набождат на шик и да се пекат на огън. За част от  зверства, Фройдлих научава от италианския свещеник Lazzaro Miedia, други е видял лично. В Люма (на границата с българската Гора) сърбите обвивали новородени деца в слама и ги запалвали, а на бременните жени разпорвали коремите със щикове. (1913 Leo Freundlich:Albania's Golgotha: Indictment of the Exterminators of the Albanian People” - http://www.albanianhistory.net/texts/AH1913_1.html )  Австрийският консул в Скопие, фон Хаймрот съобщава в донесенията си че ежедневно по 20-30 трупа били хвърляни във Вардар от сърбите. Той съобщава че паралелно с албанците, сърбите избивали и българско население, а труповете изхвърляли или в реката или в кладенците и шахтите.

Подобни данни предоставя и Лео Троцки – руски военен кореспендент (по-късно единият от водачите на болшевишката революция). Той казва: „Сърбите в Стара Сърбия, в своя националистически порив да поправят данните от етнографските статистики, когато те не са в тяхна полза, сега са ангажирани, казано най-просто в систематично унищожаване на мюсюлманското население”. Той пише 70 статии, вкл. в събраните му съчинения, под наслов „Писма от Балканите”.

Дори сръбският историк Д.Туцович (1914 г.) признава че „още в 1913 г., сръбските властници са открили свой регистър на колониални убийства и ужаси” които се извършват в новозавзетите територии. /СК-КГПА,стр96-98/

В „Доклада на Карнегиевата Комисия” разследвала отношението към мирното население се цитира сладното писмо на сръбски войник, публикувано в сръбския социалистически вестник „Радничке новине" от 9/12 октомври. Ето какво пише войникът: „Драги приятелю, нямам време да ти пиша надълго, но мога да ти кажа, че тук стават страшни неща. Аз съм ужасен от тях и непрекъснато се питам как може хората да са такива варвари и да извършват подобни жестокости. Страшно е. Не бих посмял (дори и да имах време - а аз време нямам) да ти кажа повече. Но трябва да знаеш, че Люма (албанска област покрай реката, носеща същото име) вече не съществува. В тази област има само трупове, прах и пепел. Има села от по 100, 150 и 200 къщи, в които не е останал жив човек, буквално нито един, събираме хората на групи по 40 до 50 души и след това ги промушваме със щиковете до един. Навсякъде се извършват грабежи. Офицерите наредиха на войниците да отидат в Призрен и да продадат там нещата, които бяха откраднали”. Вестникът, който публикува това писмо, допълва следното: „Нашият приятел говори в писмото си за неща, които дори са още по-ужасяващи от гореказаното (!); но те са толкова страшни и толкова сърцераздирателни, че предпочитаме да не ги публикуваме."

В друго писмо от Елбасан, публикувано в българския вестник „L'Echo de Bulgarie" на 28 септември/11 октомври, което произхожда от „много сигурен източник" се казват подобни неща. Нашата Комисия не бе в състояние да провери тези изявления, но едва ли имаме причини да се съмняваме в тях, имайки предвид това, което Комисията видя и чу: „На 20 септември (стар стил) сръбската армия задигнала добитъка на Малезия (граничните албански земи с Черна Гора) и Дебър. Овчарите били принудени да се защитават, но били избити до един. Сърбите убили и двамата главатари на племето Люма, Мехмед Едем и Джафер Елеуз, след което започнали да грабят и да опожаряват всички села по пътя си: Пешкяпа (Пешкопие), Плеца и Дошищи в Долно Дебърско; Алай-Бег, Маши, Пара, Обоку, Клобочища и Солокици в Горно Дебърско. Във всички тези села сърбите извършили изнасилвания и страшни убийства на жени, деца и стари хора. В град Дебър властите дори издали заповед пазарът да не се отваря в неделя, а жителите да останат този ден по къщите си. Арестувани били 48 от първенците на града. Когато сърбите видели, че жителите на ограбените села, изброени по-горе, са дошли да си възвърнат добитъка и са се събрали около града, те изкарали първенците от затвора и ги убили най-безмилостно. От този момент нататък албанците от Дебър и от околността били обзети от ужас и отчаяние и се вдигнали на въстание. Атакували сърбите с оръжие или с брадви, камъни и тояги. Убили няколко от тях и изгонили останалите от града. Почти всички убити хора са сръбски служебни лица; останалите живи войници избягали от другата страна на река Радика."

След този разказ няма нужда да се съмняваме в истинността на общото описание, публикувано от същия вестник на 3/16 октомври... [Вж. също в. „Reichspost" от 29 септември, където са изброени кланетата през първата половина на септември 1913 година. Същите са описани в цитираната по-горе петиция, изготвена на 21 септември от събранието на албанските представители в Скутари.] „Следните села със смесено албанско и българско население са ограбени и опожарени: Лошани, Лисичани, Житоше, Дибрища, Харлище, Десово, Градежница и Пчелопек. Много мюсюлмански семейства от тези села, включително жени и деца, са безмилостно избити. При влизането си в Порчасие редовната сръбска армия извела мъжете извън селото и след това завела при тях жените, за да изтръгнат пари като откуп за освобождаване на съпрузите им. Но след като откупът бил платен, затворили нещастниците в джамията и я взривили с 4 снаряда. В село Силп 73 албанци са убити жестоко, а 47 други албанци от село Пчелопек подло са разстреляни. Не бе ли именно префектът на Крушево, който при завръщането на сръбската армия от албанската граница открито я прикани да опожари всичките села, разположени между Крушево и Охрид?"

Ето защо албанските молители, които на 21 септември се обръщат към Великите сили от името на населението от Дяково, Печ (Ипек), Гусинье и Плава в бившия видает на Косово, не преувеличават фактите, когато заявяват - що се отнася до този втори център на въстанието - че „сръбските и черногорските редовни войски направиха всичко още първия ден, когато нахлуха в албанска територия, за да принудят албанците или да се откажат от своята националност, или брутално да унижават шкипетарската народност". /ДМК,гл.4,стр.140-142/ В Доклада на Карнегиевата комисия ясно се характеризират действията на сръбските войски в Косово: „Къщите на цели села са изпепелени, невъоръжено и невинно население е изтребено… такива са средствата, които са използвани и още се използват от сръбско-черногорските войници с оглед цялостната промяна на етническия характер на региона, населен изключително с албанци.“

Ето така сърбите „геройстват” в „Стара Сърбия” и Македония, докато българската армия, реално воюва с основните турски сили в Тракия и изнася цялата тежест на войната!

В едно свое изследване „Српско-Бугарски рат” (Сръбско-българската война), Слободан Йованович пише: „Да предположим че се осъществи идеята за Велика България, тогава югозападната граница на България би била продължена от Враня към Шар-планина. Нима би могла тогава за дълго време Сърбия да държи под своя власт сегашната си южна част от Морава до Тимок. Тази част ща започне да тегне към българския център, когато българите ни станат съседи не само от изток, а и от юг. Тогава те биха ги (б.а. моравското насаление) държали от две страни, а ние от една. Другата част между Дриня и Морава (Велика Морава, т.е става дума за Шумадия), би била осъдена на пропадане. „Велика България” неминуемо води след себе си подялба на Сърбия, между Австрия (Австро-Унгария) и България. /ГЗ-ЗБЗС,стр.165/ Виждаме че сърбите, в края на 19 – началото на 20 в. все още не са сигурни в новопридобитите територии след 1878 г., защото етнически те не са сръбски, а български. Развитията на събитията през І-та Св.война, показват „правотата” в изводите на Йованович.

На 28.07.1914 г. (Видовдан, денят на митологизираната от сърбите Косовоска битка) в Сараево е убит австро-унгарския престолонаследник Франц Фердинанд и съпругата му Мария (чехкиня по произход). Франц Фердинанд е племеник на престарелия император Франц-Йосиф ІІ, обявен е за престолонаследник, след тайственото самоубиство на престолонаследника Рудолф (син на императора) застрелял се в новогодишната нощ, заедно с любовницата си, чехкинята Мария Вечера, в ловната хижа Маерлинг, в навечерието на Новата 1900 г. Франц Фердинанд е амбициозен политик с нескрити симпатии към славяните в Империята. Самият той е женен за чехкиня и прекарва почти цялото си време в Чехия. Имал е идея да издигне славянските народи (словенци, хървати, чехи, словаци, поляци) като трети държавнотворчески елемент, за противотежест на твърде силния унгарски натиск върху управлението на Дунавската монархия.

 С убейството му започва най-тежката международна криза в Стара Европа. Следите на заговора водят до инспирарината от Белград сръбска терористична организация „Млада Босна”. Дунавската монархия налага жесток ултиматом на Сърбия, включващ и влизане на австро-унгарски войски, докато не бъдат заловени подбудителите на атентата. Сърбия, разчитайки на панславистки и просръбски настроената Русия отказва да го приеме. Австро-Унгария обявява война на Сърбия. Русия обявява мобилизация и въпреки опитите на кайзер Вилхим ІІ за неангажиране на Русия, съотв. и Германия в конфликта, под натиска на панславистите, руският император Николай ІІ, обявава война на Австро-Унгария. (б.а.:Това е най-голямата грешка в живота му, защото именно не дотам успешното участие на Русия във войната доведе на власт болшевиките, който в крайна сметка убиха самия император и цялото му семейство, а за Русия, последвалото болшевишко управление (РСФСР, СССР) донесе само негативни последици, за времето на целия 20 в., който както видяхме завърши с пълен разпад на руското историческо, геополитическо и държавно пространство, разпад който продължава и днес, с непердсказуеми последици в бъдеще!).

С този безумен акт на практика Русия започва Европейския конфликт, прерастнал в І-вата Световна война. Трупаните 200 години противоречия между Виена и Петербург, основно по „Балканското направление”, изправят Европа пред най-голямата война в дотогавашната история на континента. Изпълнявайки съюзните си договорености, Германия обявява война на Русия. Франция като съюзник на Русия  (и жадна за реванш в Елзас и Лотарингия) обявава война на Германия и Австро-Унгария. Англия подкрепя Франция.

Войната пламва от Балканите. Обстановката в България по това време е сложна и противоречива. От една страна, войната се посреща като сигнал, че настъпва времето за преразглеждане на несправедливия Букурещки договор и жадувания реванш, но от друга, българското общество не е изживяло духовно-политическата криза, причинена от трагичния завършек на Втората балканска война. Министър-председателят д-р В.Радославов побързва още на август 1914 г. да направи декларация пред Народното събрание, с която оповестява твърдото намерение на правителството да запази строг неутралитет до края на войната. Тази декларация цели да успокои чувствителното и разтревожено от прибързани политически решения общество и да осигури време за окончателното ликвидиране на последиците от преживяната национална катастрофа. Още в първите месеци на войната става ясно, че тя няма да е краткотрайна, както предвиждат оперативните планове. Конфликтът взема неочаквани и непознати дотогава в историята размери и причинява големи човешки и материални загуби. И двете воюващи коалиции започват усилена дипломатическа битка за спечелването на нови съюзници. Декларираният български неутралитет, посрещнат с еднакво одобрение както от страна на Тройния съюз, така и от Съглашението, скоро става неудобен и за двете воюващи групировки. През лятото на 1915 г., България й се дава да разбере, че може да разреши националните си идеали само с пряко участие във войната. Нейното място е стратегическо и за двата блока, а във високите бойни качествата на тогавашната българска армия, Европа се убеди в 1912-13 г. След дълги сондажи и умишлено протакане монархът и правителството включват страната в коалицията на Централните сили. Това решение не се посреща еднозначно от българското общество. Опозиционните партии, русофилски настроени интелектуалци и привържениците на Съглашението предприемат редица практически действия срещу този акт на правителството. В конкретния исторически момент, когато на карта са поставени националните интереси на България, тези действия (особено на земеделците и тесните социалисти) носят по-скоро негативен резултат, защото създават смут и объркване сред и без това разединения народ.

Ако трябва обективно да се оцени това решение за присъединяването на България на страната на Централните сили, взето в конкретната историческа обстановка, а не с оглед на последвалата изключително трудна и мъчителна победа на Антантата (станала възможна едва след пробива на българския фронт при Добро поле), то е единствено приемливото и изгодното за момента. Териториалните компенсации, с които Германия се ангажира да възмезди българското участие във войната, в най-голяма степен отговарят на националните ни интереси. От друга страна Антантата предлага единствено Източна Тракия до линията Мидия-Енос. За отстъпки в Македония, няма единна позиция. Докато Франция и Англия са готови да жертват сръбските интереси в Македония за сметка на България, Русия твърдо стои зад сръбската неотстъпчивост. Съгласно съюзния договор на Германия и Дунавската монархия с България, нам се предоставят „спорната” и „безспорната” зона в Македония, земите по горното течение на р.Морава до сливането на Българска и Сръбска Морава. Границата на България от Запад ще почва в Моравското устие, ще върви по р.Велика Морава, след сливането на реките Сръбска и Българска Морава при Сталак, ще тръгне по водотела между тях, като се присъединят към България териториите дадени на Сърбия в 1878 г., на исток от р.Българска (Южна) Морава, а в Македония границата ще върви, както е определена по Сан-Стефанския договор. Останалата част на Сърбия се дава на Австро-Унгария. Освен това в зависимост от поведението на съседните Гърция и Румъния се предвижда евентуална ревизия в полза на България на Букурещкия договор.

България влиза в Първата световна война за постигането на същата цел, в името на която води и двете балкански войни – Националното обединение. В Манифеста към Българския народ за обявяването на война на Сърбия, цар Фердинанд призовава храбрата българска армия да прогони „коварния съсед” и да освободи поробените братя в Македония и Поморавието от сръбското иго.

Военните действия срещу Сърбия се планират от Съюзното командване като настъпателна операция на група армии с коалиционен състав: 11 германската, 3 австро-унгарската и 1 българската армия, под общото командване на германския генерал-фелдмаршал А.Макензен. Замисълът предвижда с нанасянето на три концентрични удара в общо направление към Крагуевац да се разгроми сръбската армия.

Планът на българското командване, съгласуван с коалицията, е подчинен на същата цел и предвижда: Първа Българска армия под командването на генерал Климент Бояджиев да настъпи към долината на р.Морава и да достигне линията Парачин-Алексинац-Ниш, като осъществи връзка с настъпващата от север 11 германска армия. Втора Българска армия, командвана от генерал Г.Тодоров, получава задача да настъпи към линията Бояново-Куманово-Градище, да прекъсне съобщенията на Сърбия по долината на р.Морава и да попречи на съглашенските войски да се свържат със сръбската армия. За прикриването на българо-румънската граница е определена Трета Българска армия под командването на генерал Стефан Тошев. Охраната на границата с Гърция е възложена на 2-ра пехотна тракийска дивизия и на 10-а пехотна беломорска дивизия. В резерв на Главното командване е оставена само новосформиращата се 11-а македонска дивизия (ръководена от Тодор Александров и ген.Ал.Протогеров).

На 23 септември 1915 г. е обявена всеобща мобилизация. За главнокомандващ на Действащата армия е назначен генерал Никола Жеков, а за началник на Щаба – командирът на 7-а пехотна рилска дивизия генерал К.Жостов. Успоредно с мобилизирането си частите започват своето съсредоточаване съгласно оперативния план за войната. Положението на Сърбия става критично. Първоначално сръбското военно ръководство възприема идеята да настъпи на българска територия преди да е завършила мобилизацията на армията и да извади България от войната. Сръбската самоувереност се дължи и на факта че сръбските сили на три пъти спират австро-унгарското настъпление и изхвърлят войските на Дунавската монархия зад граница. Даже сръбски банди предприемата нападения на български гранични села и сръбски самолети бомбардират Кюстендил. Но под натиска на събитията и съветите на Съглашението то се отказва от този безумен замисъл и решава да води активна отбрана на всички фронтове.

На 7 октомври германо-австрийските войски започват форсирането на реките Сава и Дунав от север, а на 14 октомври в настъпление преминават Първа и Втора Български армии. Първа армия в състав от 145 000 души и 440 оръдия настъпва в полоса от 240 км и провежда Нишката настъпателна операция, като за 24-дневни боеве, въпреки тежките географски и климатични условия, нанася поражение на сръбските войски и овладява долината на р.Морава.

Едновременно с Нишката започва и Овчеполската настъпателна операция, проведена от Втора армия и ръководена изцяло от българското Главно командване. За една седмица са разгромени противостоящите противникови сили, освободен е гр.Скопие и окончателно е прекъсната връзката на Сърбия с Антантата. След овладяването на Овче поле Втора армия е разделена на две групи – северна и южна. Задачата на северната оперативна група е да съдейства на Първа армия при провеждането на Косовската настъпателна операция. На южната група се поставя задачата чрез отбранителни действия да спре настъпващите от Солун англо-френски войски.

Косовската операция, която се провежда със силите на Първа и част от Втора армия, започва на 10 ноември с форсирането на р.Морава. За две денонощия войските отхвърлят противника и преминават в настъпление и преследване. За две седмици, без да срещне сериозна съпротива, Първа армия овладява гр.Прищина и цялото Косово поле. Българските сили обкръжават отстъпващите сръбски войски и само мудно предвижване на австро-унгарските съюзни части попречва да бъде обградена и ликвидирана напълно сръбската армия и да бъде доведена до край тази блестяща като стратегически замисъл операция на българската армия. Остатъците от сръбските сили отстъпват през Северна Албания към о-в Корфу, където съглашенската флота ги предислоцира на Солунския фронт.

Южната оперативна група на Втора армия успява да отрази съглашенското настъпление при Криволак и р. Черна, след което преминава в контранастъпление и на 6 декември достига гръцката граница. Създават се благоприятни условия за пълния разгром на англо-френските войски. Германското командване допуща голяма грешка и  на 13 декември 1915 г. отдава заповед да се спре преследването и под никакъв предлог да не се преминава българо-гръцката граница. Плановете на Германия да привлече като съюзник силите около Гръцкия крал, се оказват неуспешни, защото Антантата вече е дебаркирарла в Солун и министър-председателят Венизелост се възползва от тяхната подкрепа. Спирането на българското настъплени дава възможност на съглашенската армия, необезпокоявана от никого, да се изтегли към Солун, където да се укрепи и изчака пристигането на подкрепления.

В продължение на два месеца българската армия съвместно със своите съюзници от коалицията успява да нанесе големи поражения на сръбските войски и да освободи Македония. Храбрите български войни извоюват блестящи победи при Ниш, Гиляне, Овче поле, Косово, Криволак, Струмица, Завоя на р.Черна, Каймакчалан, Червената стена, с.Кенали и на много други свидни за българската национална памет, места в изстрадалата българска македонска земя. /по: УЧАСТИЕ НА БЪЛГАРИЯ В
ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА (1915–1918 г.), уеб-сайт на  Военна академия „Г.С.Раковски” - http://rakovski-defcol.mod.bg/BG/About/VoennaIstoria/3_07.php

Предвид големите успехи на българските сили в Косово, над предвидените като български земи, Австро-Унгария ни отстъпва допълнитело цяло Източно Косово, по линията Крушевац-Курушумлия, Прищина, Дяково, Призрен. Областта попада под българско административно управление. Албанската част на Гора и другите български земи в Албания (Голо Бърдо, Мала Преспа) остават в Австрийската зона, тъй като няма договореност за българо-австроунгарската граница в Албания, както и за съдбата на последната след войната. Различни обаче неофициални дипломатически сондажи по време на войната показват че представители на управляващите среди в Австро-Унгария са били склонни и на подялба на Албания с България, като вкл. се е предвиждало България да стане Адриатическа държава, с излаз между Драч и Валона. (вж. „Спомените” на Димо Кьорчев по въпроса)

По време на българското управление, като цяло албанският етнос в Косово е благоразположен към българската администрация, заради проявеното толерантно отношение към тях, включително и поетото от българска страна изхранване на албанското население, наравно с българското.

Новозавзетата територия обаче се нуждае от административно преустройотво, което, макар и бaво, започва да се организира по български обрaзец. Запaзени автентични документи от онова време свидетелстват за нашето присъствие в тaзи толкова нашумяла днес бивша сръбска провинция. На 16 септември 1917 г. Прищинската окръжна постоянна комисия, оглавявана от С.Златаров, подготвя доклад до Прищинския окръжен управител "относно административното изменение и разпределение на Прищински окръг". В него между другото се казва: "Единствено Прищински окръг е един от най-големите окръзи по пространство и народонаселение от новопридобитите ни македонски земи. Той заема по-голяма част от Косово поле с около 8000 кв. км повърхнина. Има 546 селища, които са групирани в 60 общини, от които 4 градски и 56 селски, с народонаселение 208 501 жители." В документа са посочени поотделно колко селища се числят към 5-те околии, които съставляват окръга - Прищинска градска и селска, Гилянска, Поудевска и Феризовска, и колко жители има във всяка една от тях. "Населението - се казва по-нататък в доклада - се дели на: българи православни - 43 714 души жители, българи католици - 5 202, турци мохамедани - 18 187, албанци мохамедани - 128 775, албанци католици - 326, цигани мохамедани - 9517, цигани православни - 972, евреи - 494, рaзни - 9 517. Всичко - 208 501 души жители." Статистиката е изготвена по административен ред. Смята се, че населението на окръга трябва да е значително повече, тъй като "турското и албанското население обича да крие жените и децата от мъжки пол". По-нататък в документа се прави твърде сполучлива характеристика нa албанското население, което е "повече от половината от общото число". Посочва се, че то живее пръснато по долините и дъбравите в малки поединични къщи-кули и че слабо се занимава със земеделие и скотовъдство. Разбойничеството, убийствата, лъжата и кражбите са подигнати до степен на култ в това племе. Пушката му в най-любимият предмет за носене - без нея албанецът не излиза от къщата си. Това население живее "независимо от всяка влaст" и то "нямa още национално съзнание". Политическите тежнения на албанците на първо място са за Турция, след това - за Албания и на трето място - за Австрия. "Нас (българите) ни предпочитат само пред сърбите и ни имат на четвърто място." Посочва се, че тогавашната ни обща граница с Австрия улеснява извънредно много албанците да се прехвърлят на австрийска територия, където им е дадена пълна свобода, гражданска и политическа. Покровителствани и поощрявави от местните власти, те лесно се връщат в Прищински окръг за "грабежи и контрабанда". "Австрия - се казва в доклада - ще ни създаде чрез албанците... неприятни сюрпризи, за да докаже албанската физиономия на Косово и Скопие." Така че тези места да минат ако не към Австрия, поне към Албания. За да се пресекат австрийските домогвания, в доклaда се предлага да се вземат съответните мерки, като се увеличат околийските центрове с още три и се усили военната охрана на целия окръг, най-вече по границата с Австрия. "По този начин ние ще бъдем по-близо до албанското население, по-добре ще го опознаем и респектираме." Имало села, отдалечени много от околийските центрове, които още не са виждали българска влaст и чиновници. Такава покрайнина, се посочва в доклада, е Дренишката котловина, отстояща на 88 километра югозападно от Прищина, където са били центърът и силата на албанското въстание през 1912 г. Населението в нея е групирано в 7 общини, 79 села с 19 944 жители, изключително албанци. Предлага се централната община в с.Камаран да стане седалище на околийски център. От Гилянска околия пък (198 села) да се отделят още две околии - Върбовска и Ранилушка. Поради краткия си престой сърбите нямали възможност "да наредят общините съгласно географическите и икономически условия... ето защо това - казва се в доклада - ще става сега от нас, и то постепенно". Това можело да се постигне без министерски постановления и царски укази, тъй като селата и общините нямат връзка помежду си и това щяло напълно да улесни прехвърлянето им от една община в друга, само със заповед на прищенския окръжен управител. В писмо No 5191 от 20 декември 1917 г. до Министерството на вътрешните работи и народното здраве - София, прищинският окръжен управител намира мотивите и съображенията на окръжната постоянна комисия за "верни и уважителни", но смята, че създаването на нови три околии в Прищински окръг ще се осъществи трудно, тъй като и съцествуващите вече пет околии ще страдат от липсата на помещения и покъщнина, от достатъчен и подготвен персонал. Той предлага - ако му бъдат осигурени достатъчно хора и средства - допълнителни корекции към административното устройство на Косово, като се образуват две нови околии - Каменишка и Витинска. Лансира също и идеята да се сформира нов окръг - Гилянски, с четири околии, които да включват и някои села от Кумановски окръг. Заедно с това да се увеличат и полицейските участъци и приставите към управленията. И двата визирани документа са подробни, с интересни данни за установената българска администрация в Косово в годините на Първата световна война. Тук се спираме само на най-същественото от тях, но и то е достатъчно, за да са напомни за едно забравено или неизвестно българско присъствие в сегашната (бивша) сръбска провинция Косово. (Бългaрско присъствие в Косово.  Тaшо Ив.Тaшев. в-к "Мaкедония", брой 16, 21 aприл 1999 г.)

След злополучният за нас и съюзниците ни край на войнта, Косово е предадено на Сърбия, вече като Кралство на сърби, хървати и словенци, по-късно преименувана на Югославия. Над Европа е наложен Англо-Френски диктат. На Сърбия (наследена от Югославия) се гледа като на важен стратегически гарант на постигнатото статукво на Балканите. Тъй като албанците оказва съпротива на сръбската армия, по данни на смесената съюзническа комисия, сръбските войски при реокупацията на Косово са избили около 30 000 мирно албанско население.

Трябва да споменем и Фан Ноли (1882-1965 г.), албански католически духовник, живял в Бостон (САЩ). Той пише „Меморандум за Албания” до американския президент У.Уйлсън. Той посочва историческите права на албанците, като потомци на древното балканско население. Смята че Лондонският договор от 1913 г. е несправедлив към албанците, защото „2/3 от албанците останали извън д-вата Албания”. Извън Албания са останали: „планинската област Хоти, Груда, Плава и Гусине, градовете Пек (Ипек) и Дяково, които са дадени на Черна Гора. Сърбия е получила областта Koсовo с градовете, Призрен, Скопие, Митровица, Прищина, Дебър, Струга и Охрид. Гърция се е расшириладо р.Калама и е анексирала областта Чамерия и Превеза, до о.Корфу”. Както виждаме Ноли включва в Албания и чисто български крайща като Скопие, Дебър, Охрид и Струга, което е проява на албански шовинизъм. Но все пак не пропуща да спомене че: „Куцовласите от Пинд и българите от Западна Македония, стига да имат възможност, без да се колебаят биха предпочели да са поданици на Албания, за да не са под властта на Сърбия и Гърция”. (1918 Fan Noli et al.: Memorandum on Albania. - http://www.albanianhistory.net/texts/AH1918_2.html  )

В следващите години, с прекъсвана за времето на ІІ-та Св. Война (когато България владее Качаник), сръбските, по-късно югославски власти провеждат политика на дискриминация и терор, които в крайна сметка доведоха до съвременното състояние на нещата и обособяването на Косово като самостоятелна д-ва. Но събитията станали в Косово след І-та Св.в-на, а по-късно и в Титова Югославия и в по-ново време, са извън обсега на нашата тема, защото вече българсикят етнос губи изцяло своите позиции в Косово.

Миналото определя настоящето. В заключение за Косово като граница между трите етноса, сръбския, албанския и българския, може да кажем че днес албанците си „отвоюваха” областта която в древността е била прародина на част от техните предци – дарданците.

Първоначлано в Косово са българите, по-късно областта е оспорвана и постепенно отвоювана от сърбите. Но по време на Турското робство, албанците използват своето най-голямо предимство – че с ислямизацията си стават част от управлявящият елемент в Империята, както и че по традиция се отличават с крайна агресивност, имат свои военни формировани, с изразена настъпателност заселват Косово, като стават там, за последните 200-300 години основен етнос. Отношението към „шкиите” (българи, сърби) е крайно агресивно и антагонистично. Такова е и отношението и на Сърбия към албанцие, така че днешната ситуация в Косово, не е резултат от Титовото управление, или грях на „комунизма” (друг е въпроса доколко го имаше в необвързана СФРЮ), а резултат на противоречия и омраза, натрупвани с векове. Разпада на Югославия само катализира неминуемата експлозия.

Българският етнос в Косово показва най-малка агресивност и устойчивост и се подлага на асимилаця, поради тази, както и порад куп други външни причини: незаинтересуваност на Бълг.д-ва, към това неселиние, Националните катастрофи, упадъка на българската държавност, особено изразен в нашето съвремие. По този повод Г.Занетов пише: „У българите име едно вродено чувство за незачитане националната идея, едно безразлично отношение към най-съществените народни задачи – обединението на българския народ. Българският народ в последните столетия отива към пропадане, етнографическите ни граници постепенно се стесняват. А това става не само по външни, но и по вътрешни причини”. /ГЗ-БМ,стр.66/  Тази мисъл е писана през 1914 г., една година след Балканските войни, време в който националната екзалтация на българите е в своя апогей, с чувството на жадуваната справедлива мъст към вероломния враг Сърбия и съюзниците и, какво да кажем за жалкото ни съвремие, когато тези думи тежат с още по-голяма сила и актуалност!

Днес по-голямата част от косовските българи се е вляла и асимилирала в Сръбската нация, с инструментите на националната д-ва: сръбско училище и задължителна сръбска езикова норма, задължителната военна служба за мъжете, преследване и накзване на всяка проява на „бугаращина”. Единствено гораните и мюсюлманите от Жупа, под влияние на верската изолираност, са успели да запазят своето българско самосъзнание.

Но ако тези хора не получат ясната подкрепа от съвр.България, при това член на ЕС, с ясното искане от българска страна, Косово да им признае статут на българско малцинство, в следващите деситилетия те са обречени на асимилация и албанизация, подобно на техните съседи от Ополе и Люма, от 18-19 в.

„Това, което е Македония за България, това е Косово за Албания“, смята проф. д-р Стефан Карастоянов, ръководител на катедра „Регионална и политическа география“ в Софийския университет, анализирайки сходната историческа съдба на двете области. Явно обаче много хора днес в съвр.България, вкл. и тези които в последните години размахват знамето на Българския национализъм (имам предвид форамцията „Атака”), не искат да направят тази връзка и открито подкрепят деянията на сръбските палачи и асимилатори на македонските българи и албанците от Косово. В просръбската си позиция, зад която в някои случаи прозира дългата ръка на Русия на Балканите, повтаряща грешни стереотипи на поведение от миналото, някои наши общественици дори са склонни да оправдаят режима на Слободан Милошевич, отговорен за етническото прочистване в Косово през 90-те години. Докато скърбят върху гроба на сръбския шовинизъм за измисленото и никога не съществувало „славяно-православно братство”, българските политици упорито отказват да се погрижат за сънародниците ни в Косово, чиято съдба съвсем не е изяснена. Изобщо не си дават сметка че това „славяно-православно братство”, за 19 и 20 в. струва на България около 50 000 кв.км. асамилирана и обезбългарена земя, на практика ½ от съвр.територия на орязяната ни родина. Малко хора знаят че отвъд Запдните покрайнини има още 24 000 кв.км. български земи в Поресавието, по долината на реките Велика и Българска Морава, Тимошко и Източно Косово, погълнати и асимилирани от сърбите на няколко етапа през 19 в. (1805, 1833, 1877-78 г.) и по време на Балканската война 1912-13 г.

За съдбата на българите в Македония са написани тонове литература, но така или иначе тази територия, днес е безвъзвратно загубена за българщината. За 60 години, плевелът на „македонизма” пусна дълбоки, неизкореними корени в съзнанието на населението в изтрадалата българска земя краи Вардара, които прораснаха и в Егейска Македония, а днес вече се прехвърлят и на Пирина.

Причината за съществуването на тази просръбска заблуда в съзнанието на много съвр. българи се корени във факта че след 1944 г., комунистическия режим в България, характеризиращ се с краен национален нихилизъм и родоотстъпничество, за разлика от всички останали комунистически режими в Източна Европа, започна масирано „изтриване” на историческия спомен за „вечния вероломен и коварен враг Сърбия, за съседите съюзници-разбойници”. Справедливите войни за Национално обединения бяха обявени за „империалистически”. Поведението на България през І-та и ІІ-та Св.в-ни към Македония, се определяше като „окупаторско”. Заклеймяваше се единственото възможно от геополитическа гледна точка, участие на България в Световните войни – на страната на Германия! Членовете на ВМРО, „Бранник”, „Родина” както и много родолюбиви български интелектуалци бяха обявени за „фашисти” и „великобългарски шовинисти” и преминаха през концентрационните лагери и затвори. Особенно вредно, предателско антибългарско и пораженческо бе поведението на Георги Димитров, който прокара на практика коминтерновските решения за „македонската нациия” в Пиринския край. Днес като далечен резултат от това нямащо равно по себе престъпление срещу българския народ е съществуването на сепаратиската македонистка организация „ОМО – Илинден”. За съжаление и днес в съзнанието на много заблудени българи от по-старото поколение, личността на този национален предател (измисления „герой” от Лайпциг) се боготвори, вкл. и един български град все още носи това недостойно име – Димитровград, а в много по-малки градчета, където БКП/БСП здраво държи властта все още има улици носещи неговото име.

В периода непосредствено след 09.09.1944 г. е извършена голяма чистка в библиотеките на България, като е била унищожавана „великобългарска шовинистическа” литература. Така са унищожени много ценни книги описващи историята и етнографията на българските земи останали под чужда власт. Затова днес почти никой не е чувал за бесарабския българин Гаврил Занетов, който в периода на І-та Св. война извършва най-пълното и най-подробно изследване за българо-сръбските отношения и етнографската граница между българската и сръбска народност. Неслучайно доаена на българското езикознание проф.Б.Цонев цитира именно Занетов и използва неговите трудове за да очертае Северозападната граница на българската езикова територия.

Поради тази чистка, книгита на Занетов са изключителна библиографска рядкост, познати само на малка част от професионалните историци. В преиода на социализма в по-късните етнографски изследвания, след Априлския пленум (1956 г.) когато теорията за „македонската нация” беше отречена от БКП, започна плахо да се говори отново за българското присъствие в Македония, но за „българи” в Косово или Ресавско-Тимошкия район и дума не можеше да става, за де не се дразни „братска” Югославия.

В по-младите поколения се възпитаваше чувство на интернационализъм, единствено се поддържаше историческата истина за „врагът Турция” и цялото усилие на „художествено-творческата” ни интелигенция бе насочена в тази посока – да се държи буден историческия спомен за пет вековното мрачно робство и турските зверства, естествено по стратегически причини, Турция беше основният ни враг по Южното направление, в бъдещия възможен конфликт на Варшавския договор с НАТО. За сърби, гърци и румънци и тяхната не по-малко жестока от турската, антибългарска асимилаторска политика, не се казваше нито дума. Споменът за Батак като място на национална трагедия, или за кланетата на тракийските българи се поддържаше, но никой който не се занимава с история или има интереси към нея, не бе и чувал за гръцките кланета в Кукуш и Сяр, за сръбските зверства и убийства в Македония, за кланетата извършвани от сръбски и гръцки разбойнически банди (изв. като четници и андарти) в Македония до Балканските войни, за сръбските зверства извършвани по-късно и в Западните покрайнини вкл. и до нашето съвремие, към всеки който е дръзнал да каже че е роден българин и се чувства такъв.

В резултат на това, социализмът възпита национално-нихилистично, индеферентно, духовно бедно, примитивно-консумативистко и незаинтерисувано към историческото минало, поколение.

Дори на битово ниво, долнопробната сръбска и гръцка „чалга” през 80-те год.на 20 в. проникна трайно в бита и „духовните потребности” на по-примитивните, елементари и ограничени българи.

Днес този вреден „почин” се пое от управниците на „демократична” България (които са рожба и възпитаници на старата комунистическа управляваща пролойка), а духовното разложение на българския народ продължава с още по-голяма сила. Затова и никой от съвремените управници и политическите сили, които представляват, няма да поискат от Албания или новата Косовска д-ва, да признаят статута на българските малцинства живеещи в Гора, Жупа, Голо Бърдо и Мала Преспа, въпреки сравнително благоприятните в това отношение, настройки в съотв.държави на този етап.

Днес българи живеят из цяла Албания, но има три района, където са мнозинство от населението, като съществуват включително и селища само с българско население. Най-много българи живеят в Голо Бърдо. В този географски район има 30 села, от които 15 са български, а останалите са смесени. Българите там са към 15 000, от които 2/3 мюсюлмани, и около 1/3 - християни, които имат съхранено българско самосъзнание.  В района на Мала Преспа има 10 села с българско население, наброяващо около 4000  души - православни християни. В североизточна Албания, окръг Кукъс, част от географската област Гора, има 9 селища, чиито жители са мюсюлмани и говорят български език от средномакедонско наречие. Значителен брой българи живеят и в градовете: Елбасан (4-5 хиляди), Тирана (3-4 хиляди), Дуръс (2-3 хиляди), Пешкопия (около 1000 души). По приблизителни данни, българското население в Албания възлиза на 35-40 хиляди души, но представители на това население твърдят, че те са повече от 100 хиляди. Засега Република Албания, която продължава да проявява особена чувствителност по малцинствените въпроси, не признава наличието на българско малцинство ("албански граждани от български етнически произход" или "българска етнокултурна общност в Албания" - категории, които българската дипломация трябва да се стреми да наложи в двустранните ни отношения по този въпрос). Непризнаването на българския характер на това население е основната причина албанската страна да не приема предоставения й още през март 2001 г. проект за програма за сътрудничество в областта на науката, образованието и културата. (Е.Еков. Българите в Албания - http://www.monitor.bg/opinions/article?sid=&aid=141476&cid=50&eid=1234 )

Села с чисто българско население в Голо Бърдо са: Ворница (15 жители християни), Гиновец (Гиноец, Гинеец, Гинец) (10 жители), Голеища, Големо Острени (250 къщи, 1200 жители), Заборе, Извири Камен, Клене, (Кленье) (80 къщи, 120 жители, 30% християни), Койовец (40 къщи, 200 жители), Ладомерица (50 къщи, 400 жители), Лешничани (90 жители), Мало Острени (540 жители), Оржаново (80 жители), Пасинки (50 къщи, 300 жители, 30% християни),  Радоеща (50 къщи, 300 жители), Стеблево (100 къщи, 120 жители, 3 къщи християни), Требища (400 къщи, 2000 жители), Тръбчанище, Тучепи (540 жители), Смесени села - българи и албанци: Себища (20 къщи, 100 жители българи), Смолник (30 къщи, 100 жители българи), Забзун (470 жители), Борово (550 жители. (данни от 2001 г.)

Интересен и малкоизвестен факт е че Мустафа Кемал Ататюрк, създателя на съвременната Турска д-ва, по произход е от Голо Бърдо. В изследването си "Славянското население в Албания" руският учен А.М.Селишчев съобщава, че родителите на Ататюрк били преселници в Солун от село Себища в Голо Бърдо, населено предимно с българо-мохамедани. В Солун ги знаели като себищалиите, така бил наричан и синът им Мустафа. М.Кемал е говорил много добре български и е бил военен аташе в България преди І-та Св.война. Жители от Голо Бърдо и сега свидетелстват, че родът на тачения  „турчин” тръгва от тяхното село Себища.

В Мала Преспа по данни от 1993 г., живеят 3997 души православни българи християни, населяващи 9 села: Долна Горица, Горна Горица, Туминец, Шулин, Церье, Леска, Пустец, Зърновско, Гломбочани. Единично българско село се явява Връбник, Билищка община. Българско население все още има и в селата Дреново и Бобощица, Корчанско. За тези селища Г.Вайганд пише: „Българските села южно от Корча (Корица), Дреново и Бобошица образуват езиков остров, който не е във връзка с останалата българска езикова област. Това са последните останки от българската езикова област, разпростирала се някога на запад до Адриатическо море, за която напомнят много български имена на местности в района на Томорица и Опар между Берат (наричан някога Белград) и Корча”.

В района на Голо Бърдо абсолютно всички, дори и малките деца, когато биват запитани какъв език говорят, отговарят: "български". Албания никога не е крила този факт. В редица албански публикации в миналото и днес се подчертава, че това население говори български диалект. Малко по-различна е самоидентификацията в района на Мала Преспа. Там се наблюдава силна македонисктка, а и гръцка пропаганда, поради което е налице размиване на националното самосъзнание (което вече е постигнато в съседните райони на Костур, Воден и Лерин, включени след 1913 г. в Гърция). Но например дори и някои от привържениците на македонизма признават, че говоримия език е български, но той бил насаден "от българските окупатори". Това твърдение е смешно като се има предвид, че през последните 600-700 години тези територии не са влизали в състава на България, вкл. и по времето на І-та Св.в-на. На базата на всеобщото признание, че говоримият майчин език е именно български, голяма част от населението се самоопределя като българско. (Спас Ташев. 8-ма кръгла маса за българите в Албания и Косово. Източник: http://www.vmro-rousse.hit.bg/bulgarite_po_sveta/Albania2.html )

„Гораните са малцинствена група в днешно Косово и отчасти в Албания, което говори български език“, заявява в интервю за българската преса и д-р Скандер Гаши, магистър по езикознание и албанистика, един от сподвижниците на починалия президент на Косово Ибрахим Ругова. „През последното столетие и сърби, и македонци имаха претенции към гораните. Това не може да продължава така - един път да са българи, друг път сърби, после македонци, че напоследък и босняци, това вреди на самите горани, обяснява Гаши. Ако искат да бъдат българи, което според мен исторически е вярно, особено що се отнася до езика, те трябва да имат възможност да изучават български в училище, за да го поддържат като майчин.“

До голяма степен тези колебания на гораните се дължат на липсата на каквито и да били усилия и внимание от страна на нашите власти. Българското правителство вероятно може да използва момента и да изиска от косовските власти официално признаване на статута на българското малцинство и право на образование на български език. Самите горани поискаха това в специална декларация до българските власти, в която настояват държавата активно и на висок глас да защити правата на българското малцинство в Косово. Според тях трябва да се настоява за културна и административна автономия, гарантирана в конституцията на Косово. „Българите трябва да бъдат споменати като етническа общност в конституцията на Косово, която се изготвя в момента от косовските институции заедно с международната общност“, пише още в апела на гораните.

„Нашите хора са ценни, имотни, работливи. Ако получат документи в София, гражданство и паспорти, всички ще инвестират парите си в България“, смята Авния Бахтияри, председател на сдружението Младежки съюз Гора. ,,Ние ще инвестираме в кафенета, търговия, сладкарници. От друга страна, България би имала български граждани в Косово.“  Това поне за момента не изглежда да е приоритет на българската държава.

Подобна политика засега остава само в сферата на пожеланията. И ако гораните са една сравнително малка група хора, то възникването на държавата Косово създава големи въпроси около бъдещето на цяла Македония, която исторически погледнато е населeна предимно с хора от български произход. Много учени забелязват огледалност на процесите в Косово и Западна Македония, която е населена най-вече с албанци. Тази огледалност влезе в действие през 2001 г., когато албанската Армия за национално обединение предприе военни действия в Танушевци и Тетово.

‘’Ние сме готови да гарантираме, макар и на изкуствено създадената македонска държава, че нямаме към нея никакви териториални претенции. Но ще се интересуваме винаги от съдбата на нашите събратя в Македония, ако техните права не бъдат зачитани'’, заявява д-р Скандер Гаши, но не се знае дали неговото мнение се споделя от много други косовари. Това е просто етап в бъдещото обособяване на Северозападна  Албанска Македония, като второ Косово, което ще се обедени в близко бъдеще с Косовската д-ва, което е само въпрос на стратегия и време. Европейски наблюдатели неколкократно изразиха притеснения, че ако сърбите предприемат някакви действия за отцепване на Северно Косово, което е напълно реално и справедливо, тъй като там живее хомогенно чисто сръбско население, имащо пряка граница със Сърбия, това може да накара албанците да компенсират с територии в Македония или Южна Сърбия (Прешово, Буяновац, където са абсолютно мнозинство).

Емил Миланов споделя следните свои собствени впечатления от контактите си с жителите на Гора и Жупа: „По време на последното си посещение за пръв път посетих областта Жупа. Тя се намира югоизточно от Призрен, в северозападното подножие на Шар планина. Хората от Жупа традиционно са добри строители, известни в страната и зад граница. В преобладаващата си част са гурбетчии. До района се стига трудно, но пристигайки там се натъкнах на модерни, красиви къщи на по два-три етажа, повечето от които явно построени през последните 15 години. Преобладаваща религия е ислямът, има и няколко селища в Жупа, които са християнски, но отдавна са сърбизирани. Сега християните са се изселили изцяло. Само в смесените села - християнско-мюсюлмански, са останали да живеят по-възрастни хора. За разлика от тях мюсюлманите не са сърбизирани и имат характерна и за повечето изолирани етно-културни групи регионална идентичност.

Според сръбските лингвисти, които през последното столетие са единствените слависти, които са имали достъп до района, говорът на населението в Жупа принадлежи на призренско-тимошките говори на сръбския език (т.е. българските моравски говори). Без да съм лингвист още на пръв поглед ми направи впечатление лексикалната близост на жупския диалект с българския, а наличието на членуване е ясен знак, че се касае за български говор, но по-важното тук е че при представянето ми като човек от България, както в Гора, така и тук, интересът към мен бе огромен. Хората се радваха, че могат да общуват на езика си. Проявяваха голям интерес към България, разказваха за контакти с българи, при които са откривали, че се разбират отлично на собствения си говор. В публичното пространство на Жупа повече се говори на сръбски, жупският диалект е повече за домашна употреба. В района има осемнадесет села. В петнадесет от тях все още се говори на жупски диалект - това са: Горне село, Мушниково, Горнье Любине, Долно Любине, Регане, Небрегоща, Локвица, Манастирица, Планяне, Скоробище, Гърнчаре, Любижда, Поуско, Ябланица, Драйчики. Най-големи от тях са Горнье и Долно Любине - по над 2000 души.

В Долно Любине бях поканен на литературно четене, на което присъстваха интелектуалци от малцинствените общности в Призренско, имаше гости и от албанската част Гора и бошняци от Черна гора. Прочетоха се авторски творби на местния диалект, на бошняшки и на турски език. Представена беше новата стихосбирка на поета Назиф Докле “Мука Мила”, издадена на “горански” и албански в Призрен. Авторът прочете стихове от нея. Фолклорна програма, представена от ученици от региона, увеличи емоционалния заряд на програмата. Повечето от авторите с произход от двата района (Гора и Жупа) проявиха желание творбите им да бъдат представени и пред българската публика. Местните интелектуалци изявиха желание да съдействат на български етнографи да изследват техния фолклор и недоумяваха защо след като към региона има такъв огромен интерес от цял свят, от страна на България (с която явно се чувстват свързани) няма интерес към тях.

Надявам се, че новите възможности предоставени от политическите промени в региона, ще се развият в благоприятна светлина за българските общности и ще имаме възможност за се опознаваме взаимно, което несъмнено ще ни помогне да научим повече за себе си”.

В района на Ораховац (Раховец, на 40 км югозападно от Прищина) и околоните села около него също пазят спомени за българския си произход. Албанците ги наричат „бугари”, а преди последната промяна на паспортите масово е било разпространено фамилното име Булгари. (http://bgarmy.eamci.bg/Scripts/isapiVWB.dll/doc?THEMEID=54912 )

За съдбата на на тези български общности трябва да се помисли съвсем сериозно, защото самото тяхно съществуване е жесток удар срещу „Македонизма” изобщо като „теория” и срещу грубо фалшифицирана история на региона от сръбската „шовинистична” наука от 19 и 20 в., това е удар върху сръбския шовинизъм който и в миналото и дори днес не признава наличие на исконни български интереси и българско население, по-западно от сегашната българо-сръбска „ньойска” граница.

 

 

Използвана литература:

 

1.                       /АС-СНА/ - А.Селищев. Славянское населении в Албании. С.1931 г. (фототипно издание) С.1981 г.

2.                       /БГ-АИБ/ - Б.Гюзелев. Албанците в Източните Балкани. С. 2004 г. Уеб-сайт „Международин център за изследване на малцинствата и културните взаимодействия”: http://www.imir-bg.org  ,адрес на книгата - http://www.imir-bg.org/index.php?do=books

3.                       /БД-ПББ/ - Б.Димитров. Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век. С. 2001 г. - http://www.promacedonia.org/bd/index.html

4.                       /БЕМП-1916/ - Научна Експедеция в Македония и Поморавието – 1916 г. С.1993 г.

5.                       /БЦ-ИБЕ-1/ - Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-1. С.1919 г.

6.                       /БЦ-ИБЕ-2/ - Беньо  Цонев. История на  българския  език. Том-2. С.1984 г. /фототипно издание/

7.                       /БЦ-ПБН/ - Б.Цветкова. Паметната битка на народите. Варна. 1979 г.

8.                       /ВА-С-1/ - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том I. А-К'. Издательство Академии наук СССР, Москва-Ленинград, 1958 г., 657 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 13 МВ).

9.                       /ВА-С-2/ - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том . L-R. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1973 г., 449 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 6,7 МВ).

10.                   /ВА-С-4/ - В.И.Абаев. ИСТОРИКО-ЭТИМОЛОГИЧЕСКИЙ СЛОВАРЬ ОСЕТИНСКОГО ЯЗЫКА. Том IV. U-Z. Издательство Академии наук СССР, Ленинград, 1989 г., 326 стр. http://www.allingvo.ru/LANGUAGE/etimolog_slovar.htm (формат djvu, 9 МВ).

11.                   /ВГ-БЕО/ - Вл.Георгиев. Българска етимология и ономастика. С. 1960 г.

12.                   /ВГ-ДЕЕ/ - Вл.Георгиев. Дешифриране на етруския език. С. 1971г.

13.                   /ВГ-ТТЕ/ - Вл.Георгиев. Траките  и  техния  език. С. 1977 г.

14.                   /ВК-ИС/ - Владимир Ћоровић. Историја српског народа. Београд, новембар 2001 г. Уеб-сайт: Пројекат Растко , електронна версия - http://www.rastko.org.yu/rastko-bl/istorija/corovic/istorija/index.html и в pdf формат - www.ojkrajino.com/knjige/Istorija%20Srpskog%20naroda.pdf

15.                   /ВС-РХТ/ - Рушанские и хуфские тексты и словари. В.С.Соколов. АНСССР М.Л. 1959 г.

16.                   /ВТ-КМ/ - Проф. д-р Веселин Трайков.КРЪСТЕ П. МИСИРКОВ И ЗА БЪЛГАРСКИТЕ  РАБОТИ В МАКЕДОНИЯ ИЛИ ДРУГИЯ КРЪСТЕ МИСИРКОВ (ОПИТ ЗА ОБЕКТИВНА ОЦЕНКА).С. 2000 г. - http://www.promacedonia.org/bugarash/misirkov/index.html

17.                   /ГЗ-БМ/ - Г.Занетов. Българи на Морава. С. 1914 г.

18.                   /ГЗ-НДРВМ/ - Г.Занетов. Наделението по долината на р.Велика Морава. С.1918 г.

19.                   /ГЗ-СБЗС/ - Г.Занетов. Западните Български земи и Сърбия. С.1917 г.

20.                   /ДБ-КК/ - Димитрије Богдановић. КЊИГА О КОСОВУ СРПСКА АКАДЕМИЈА НАУКА И УМЕТНОСТИ ПОСЕБНА ИЗДАЊА Књига DLXVI ПРЕДСЕДНИШТВО Књига 2.Примљено на VII скупу Одељења језика и књижевности, 25. децембра 1984, на основу приказа самог аутора. Уредник: академик АНТОНИЈЕ ИСАКОВИЋ БЕОГРАД, 1986 г. У оквиру "Пројекта Растко - Библиотеке српске културе на Интернету" на Интернету објавили: Зоран Стефановић, Наташа Деветаковић, Милан Стојић и Михаило Стефановић, јануара 2000. Уеб-сайт: Пројект” Растко” - http://www.rastko.org.yu/kosovo/istorija/knjiga_o_kosovu/index_c.html

21.                   /ГР-СС-4/ - Георги Раковски. Събрани съчинения, том-4. С.1988 г.

22.                   /ДМК/ - Карнегиева фондация за международен мир. ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ. "Другите Балкански войни" - Фондация "Карнеги" (Фондация "Свободна и демократична България", София 1995) (Carnegie Endowment for International peace, REPORT OF THE INTERNATIONAL COMMISSION
To Inquire into the causes and Conduct OF THE BALKAN WARS, PUBLISHED BY THE ENDOWMENT WASHINGTON, D.C. 1914) Уеб-сайт: „КНИГИ  ЗА  МАКЕДОНИЯ” -  http://www.promacedonia.org/karnegi/index.html

23.                   /ДРС/ - Ф.М.Таказов. Дигорско-русский словарь (30 000 слов). Владикавказ. 2003 г. Уеб-сайт: www.allingvo.ru

24.                   /ДХ/ - ЛЕТОПИСЬ ПОПА ДУКЛЯНИНА. Уеб-сайт: „Восточная литература” - http://www.vostlit.info/Texts/rus6/Dukljanin/frametext.htm

25.                   /ДЯ-ЕПСБ/ - Ђорђе Јанковић. Етнички простор Срба на Балкану у средњем веку у светлу археолошких и писаних извора.Извор: зборник Етнички састав становништва Србије и Црне Горе и Срби у СФР Југославији, Географски факултет Универзитета у Београду, Стручна Књига, Београд 1993. (стране 19-40). Уеб-сайт:// Пројекат Растко / Археологија // http://www.rastko.org.yu/arheologija/djankovic/djankovic-prostor_c.html  

26.                   /ИД-ЕТ- И.Дуриданов. Езикът на траките. The Language of the Thracians, by Ivan Duridanov. Nauka i izkustvo, Sofia, 1976. http://www.kroraina.com/thrac_lang/index.html

27.                   /ЙБ-ССПА/ - Јован Р. Бојовић. О становништву словенског поријекла у Албанији. Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22. и 23 јуна 1990 г. Уеб-сайт: Пројекат Растко адрес на статията -  http://www.rastko.org.yu/rastko-al/zbornik1990/jbojovic-sloveni.php

28.                   /ЙВ-ЕКТС/ - Јован Вукмановић. Етнички и културни трагови Срба у Сјеверној Албанији. Извор: "Становништво словенског поријекла у Албанији" - Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22. и 23. јуна 1990 године. Уеб-сайт: Пројекат Растко адрес на статията -  http://www.rastko.org.yu/rastko-al/zbornik1990/jvukmanovic-tragovi.php

29.                   /ЙД-СС/ - Др Јевто Дедијер (1880-1918) Стара Србија. Географска и етнографска слика (1912.) Садржај: Стара Србија - Географска и етнографска слика . Београд: слободна књига, 1998 (Београд: Јуниор). 28 стр., (1) лист с мапом; 22 цм. (Библиотека Трагови:традиција и настојања; књ. 2) Фототипско изд. из 1912. Тираж 200. а) Етнографија Стара Србија б) Стара Србија Географија ID=68866572.  Уеб-сайт: Пројекат Растко адрес на статията -  http://www.rastko.org.yu/kosovo/istorija/vdedijer-stara_srbija_c.html

30.                   /ЙТ-АССС/ - Јован H. Томић. О АРНАУТИМА у старој Србији и Санџаку.1913. Издавач: Књижара Геце Кона. Кнез Михаилова улица 1, Београд. Уеб-сайт: „Пројекта Растко” - http://www.rastko.org.yu/kosovo/istorija/o_arnautima_c.html

31.                   /ЙХВ-М/ - Јован Хаџи Васиљевић. Муслимани наше крви у Јужној Србији. II издањe / Штампарија "Свети Сава", Београд 1924.

III издањe / "Григорије Божовић", Приштина и "Просвета", Београд, 1995. Библиотека Баштина, Уредник Ацо Ракочевић. Уеб-сайт: "Пројекат Растко” - http://www.rastko.org.yu/kosovo/istorija/vasiljevic_muslimani_c.html

32.                   /КК-СМД/ - проф.Константин Косев. Санстефанският мирен договор. Зад кулисите на дипломацията. Сп. „Историческо бъдеще”, бр.2, 1997 г., стр.21-28.

33.                   /МВ-ЕО/ - Милан Васић. Етнички односи у југословенско-албанском граничном подручју према пописном дефтеру санџака Скадар из 1582/83. године. Извор: "Становништво словенског поријекла у Албанији" - Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22. и 23. јуна 1990. године. Уеб-сайт: Пројекат Растко адрес на статията - http://www.rastko.org.yu/rastko-al/zbornik1990/mvasic-defteri.php

34.                   /МД-ИС-1/ - Марин Дринов. Събрани съчинения, том І. С. 1971 г.

/ММД-ПСВ/ - Марица Маловић-Ђукић. Пилот у средњем веку Извор: "Становништво словенског поријекла у Албанији" - Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22. и 23. јуна 1990. године. Пројекат Растко адрес на статията - http://www.rastko.org.yu/rastko-al/zbornik1990/mmarovic-pilot.php

35.                   /МС-Б/ - Милош Сидоров. Блъгарианството. С. 1997 г.

36.                   /НМ-АА/ - Н.Маренин.Албания и Албанците. С. 1902 г. - http://www.promacedonia.org/nm/index.html

37.                   /НЧ-РКСМ/ - Никос Чаусидис. Релације између "Комани"-културе и "Салтово мајацке"-културе и проблем порекла њихових носилаца. Извор: "Становништво словенског поријекла у Албанији" - Зборник радова са међународног научног скупа одржаног на Цетињу 21, 22 и 23. јуна 1990 г. Уеб-сайт: Пројекат Растко адпес на статията -  http://www.rastko.org.yu/rastko-al/zbornik1990/ncausidis-relacije.php

38.                   /ОРС/ - Осетинско (иронско) русский словарь. 3-е ДОПОЛНЕННОЕ ИЗДАНИЕ ОКОЛО 28 000 СЛОВ С приложением грамматического очерка осетинского языка В. И. АБАЕВА ИЗДАТЕЛЬСТВО «ИР» ОРДЖОНИКИДЗЕ * 1970 г. -http://www.allingvo.ru/DIC/iron-rus_dictionary.htm (Для Lingvo версий 9, 10, 11, 12)

39.                   /ПП-БСЦВ/ - доц.Пламен Павлов. Aрхиепископ Сава Неманич, цар Иван Асен ІІ и българо-сръбските църковни връзки през ХІІІ-ХІV в. Уеб-сайт: Пројекат Растко , адрес на статията - http://www.rastko.org.yu/rastko-bg/istorija/ppavlov-svsava.php

40.                   /ПП-ЦСБЕ/ - доц.Пламен Павлов. Цал Самуил и „Българската епопея”. В.Търново. 2002 г. Уеб-сайт: http://www.vmro-rousse.hit.bg/Pl_Pavlov.html

41.                   /СД-ПМ/ - Пояс Мира. Сергей Дард. http://www.beltofpeace.com/index.html

42.                   /СИ-РРОД/ - Речник на редки, остарели и диалектни думи в  литературата ни от ХІХ и ХХ век. Стефан Илчев. С.1998 г.

43.                   /СК-КГПА/ - Ст. Карастоянов. Косово. Геополитически анализ. С.2007 г.

44.                   /СКЮ-1983/ - Справочная карта Югославии. ГУГК при СМ СССР. М.1083 г.

45.                   /СМ-ИБЕ/ - История  на  българския  език. Ст.Младенов. С. 1979 г. (превод  от  немското  издание  на  тази  книга – 1929 г.)

46.                   /ТП-БМТ/ - Т.Павлов. Българите в Моравско и Тимошко. С. 1931 г.

47.                   /ТС-ЗПСА/ - Тихомир Стойчев. За произхода и претенциите на албанците и сърбите. Уеб-сайт: http://stoichev.otbg.eu/index.php?option=com_content&task=view&id=23&Itemid=11

48.                   /ХГ-СПМ/ - Христо Герчев. Сръбски признания за Македония. С. 1918 г.

49.                   /D-AL/ - Demiraj. Albanian inherited lexicon. The database of Albanian inherited lexicon was compiled by Bardhyl Demiraj in 1998-1999 on the basis of his book Albanische Etymologien (Untersuchungen zum albanischen Erbwortschatz) (= Leiden Studies in Indo-European 7; Amsterdam - Atlanta 1997). The references to this publication are given in the field "Demiraj AE". In 1999-2000, Sergei Starostin and Alexander Lubotsky converted the database into the Starling format. The database is being currently revised by Alexander Lubotsky and Michiel de Vaan. Their comments are marked with [AL/MdV] - http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden

50.                   /DA-DT-b/ -   dictionary of Tocharian B. - D. Adams. http://www.indo-european.nl/cgi-bin/main.cgi?root=leiden This database, created by S.Starostin and A.Lubotsky, reflects the text of the book by Douglas Q. Adams A dictionary of Tocharian B, Leiden Studies in Indo-European 10, Rodopi: Amsterdam - Atlanta, 1999 (the book is still available at the „Editions Rodopi”, information at: http://www.rodopi.nl/home.htm). Only the most obvious typos have been tacitly corrected.

51.                   /DRT/ - Woerterbuch: Deutsch-Russisch-Tadschikisch. Уеб-сайт: http://www.ge-li.de/

52.                   /EDGL/ - An Etymological Dictionary of the Gaelic Language MacBain, Alexander Gairm Publications, 1982 Published by Gairm Publications, 29 Waterloo Street, Glasgow G2 6BZ Tel. 041-221 1971Printed by Clark Constable (1982) Let, Edinburgh ISBN 0 901771 68 6 1st edition – 1896 2nd edition (revised) – 1911 Photolitho Reprint of 1911 edition – 1982 Keyed in by Caoimhín P. Ó Donnaíle, Sabhal Mór Ostaig.HTML version by John T. McCranie, San Francisco State University. - http://www.ceantar.org/Dicts/MB2/index.html

53.                   /EID/ - Foclóir Béarla-Gaeilge (English-Irish Dictionary) - http://www.crannog.ie/focloir.htm

54.                   /IED/ - Iskaskimi – English  dictionary. www.angelfire.com/sd/tajikistanupdate/isheng.html

55.                   /IEE/ - Indo-European etymology by S. Starostin.   http://starling.rinet.ru  The Indo-European database, compiled on the basis of Walde-Pokorny’s dictionary by S. L. Nikolayev. All etymologies are also linked - whenever it is possible - to Pokorny’s on-line etymological dictionary.

56.                   /L-IAIL/ - Indo-Aryan inherited lexicon. - А.Lubotsky http://www.indo-european.nl/cgi-in/main.cgi?root=leiden 

57.                   /VS-ETD/ - “Etymological Table dictionaries of language families, Indoeuropean, Turkic,  Finno-Ugric, Iranian,Germanic” . Valenyn Stetcuk - http://www.geocities.com/valentyn_ua/