Д-р Живко Войников (e-mail: wojnikov@mail.ru )

През управлението на Юстиниян, вместо българи, в източниците се споменават двете родствени племена кутригури и утригури. Първите са с подчертана антивизантийска насоченост и винаги действат съвместно с аварите, на които са подчинени, а вторите са използвани от Юстиниян за да нападат събратята си кутригури. Включително се стига и до жестока братоубийствена война между тях.

Един твърде интересен документ е т.нар. „Монемвасийска хроника” до началото на 50-те години на 20 в., осветляваща ранните заселвания. Отхвърлена, най-вече от гръцката наука, сега е признат за автентичен източник от 10-11 в. Тя съдържа твърде важна информация, че аварите и славяните завладели Западен Пелопонес по времето на император Маврикий /562-602 г./, установили се трайно в областта, като прогонили завареното гръцко население, някои се спасили в Калабрия, други на о-в Евбея. И само източната част от Пелопонес, от Коринт, до Малея останала свободна от варварите, заради планниския си труднопроходим релеф, и тук византийските императори своите стратези /наместници/ Един от тях, произхождащия от Малка Армения от рода Склирите, тръгнал на война с варварите, изтребил ги и прогонил. Когато узнал за това, император Никифор І Геник /802-811 г./ заповядал с голяма радост, да бъдат въстановени градовете, църквите и да се покръстят покорените варвари. Императорът заповядал, потомците на старите пелопонесци да се върнат по родните места на дедите си водени от духовните си пастири. Птариарх, тогава бил Тарасий. И град Лакедемон бил въстановен и заселен със смесено население: кафири /kajhrouV - ?/, тракисийци, /jrakhsiouV/ – /б.а. траки?/, арменци и други, които преселил от различни места, и отново тук устроил епископия, подчинена на митрополията в Патри. /МХ/ От текста става ясно че за около 200 години, аварите и славяните са господствали в Западен Пелопонес, независимо от Византия.

Гръцкият проф.Закинтос, яростно отхвърля каквато и да е податка за истинността на тези събития: „Варварите никогда не са владели Коринт и Патрас, Науплион и Аргос, Халсис, Тебес и Атина. Там винаги е съществувала гръцка, византийска власт и населението е било винаги гръцко”. Едва ли властта на варварите е била толкова продължителна, но заселването на големи славянски маси в Пелопонес е факт, респ. с тях е имало авари и кутригури които са ги организирали и предвождали. Археологията показва интересни неща. Открита са аварски и прабългарски /на съюзните кутригури/ погребения, с типичен археологичен материал. Друг интересен факт е че в Западен Коринт изведнъж рязко намаляват монетите сечени във времето между императорите Констанс ІІ и Михаил ІІ, т.е. във времето приблизително съвпадащо с „варварската” окупация. /MS-BOC/

В 527 г. българи, славяни и анти нападат византийските владения в Илирия и Тракия. Това е първото исторически документирано появяване на славяните на историческата сцена, свързано с мигрициите към Балканите. Две години по-късно, в 529-530, българи нападат Малка Скития, Долна Мизия и Тракия. В 531 г. авантюристът от гепидски или  прабългарски произход Мундо, който действа съвсем самостоятелно, е пленен и изпратен в Константинопол, където се разкайва и минава на византийска служба. В четвъртата година от своето управление Юстиниян назначава своя родственик Хилбудиус за магистър на Тракия и му поставя задача да организира отбраната на Истър /Дунав/ от постоянните нападения на хони, анти и склавени. В продължение на три години той се справя със задачата, но в 533-34 г. сам става жертва на поредното славянско нападение.

В 539-540, Прокопий съобщава за „голяма хонска /българска/ армия, преминала р.Дунав и „ударила като бич цяла Европа” /б.а. става дума за европейските владения на Византия/. Преодоляват 32 крепости в Илирик, вземат със щурм гр.Касандрия, разграбват Илирия и Тесалия, достигат до Термопилите, като само Пелепенес се спасил от тях, заради укрепените стени на Коринтския провлак. Юстиниян въстановява всички стари укрепления от римско време, от Дунава до Коринт.

В 540 г. възникват междуособици между антите и склавинити. Юстинян предлата на антите да се заселят в Подунавието като федерати, за да ги използва срещу българите.

В 545 г. евнухът и военоначалник Нарзес, пътьом към Италия, със своята армия, съставена предимно от херули, разбива голям славянски отряд, изтеглящ се към Дунава, след грабежи в Тракия. В 548-549 г. славяни разграбват Илирия и гр. Epidamnus /Дурас/,  в 549-550 г. 3 хил.славяни минават р.Хебър /Марица/ и се разделят на две части, едните към Илирия, другите към Тракия, където опустошават крайбрежието срещу о.Тасос, по данни на Прокопий. На следващата година неуспешно обсаждат Тесалоники /Солун/. Прокопий пише в своята „Тайна История, за управлението на Юстиниян”, че ромейската земя, от Илирия, до Тракия и Византион /т.е провлака пред Константинопол/ е била „наводнена” от хони, анти и склавини.

Когато Заберган застарашава Константинопол в 558-59 г. единствено дипломацията на Юстиниян, успява да го принуди да отстъпи, като изпраща в тила му родствените утигури, а малко по-късно и аварите.

След края на Юстинияновата епоха /565 г./ до възцаряването на Ираклий /610-641г./ аварите са основните, водещите обезпокоители на Византия и нейните балкански провинции.

В 568 г. аварите предявяват претенции за гр.Сирмиум, тъй като по-рано принадлежал на гепидите, а сега те, аварите владеят техните земи, следователно и Сирмиум им принадлежи. Десет хилядна кутригурска армия обсажда града и опустошава Далмация. Визнтийците са разгромени и Юстин ІІ се съгласява отново да въстанови „даровете” за аварския каган. Но Юстин отказва да предаде Сирмиум. Следва нова война  в 579-582 г. и Сирмиум е включен в аварските предели, в добавка с 240 000 нумизмии /златна парична единица/, данък под формата на „подаръци”.

В 578 г. нова славянска орда опустошава Тракия и дори преминава Термопилите. Но аварите ги нападат на връщане и им отнемат плячката

В третата година от царуването на Тиберий /581 г./, отбелязва Йоан Ефески, „проклетите славяни опустошиха Империята, цяла Тракия, Тесалия и Елада, като ограбиха много градове. Славянското нашествие продължило 4 години”. През това време Тиберий е притиснат от Изток в поредната война с Персия.  Йоан Ефески пише че по това време аварите и славяните, без притеснение, бродят в балканските провинции на империята. Отвлеченото местно население от тези провинции, аварите заселват около гр.Сирмиум.

По времето на император Ираклий, хърватите и сърбите се заселват в Илирия. Хърватите идват от съвр. Южна Полша и Закарпатието /съвр.Галиция/, а сърбите, от Панония, където се разделят с лужицките сорби продължили по поречието на р.Елба. Първоначално на сърбите им била предложена земя в Южна Македония, която те не харесали и отказали и после се заселили в Илирия. Тези племена са били зависими от аварите и преселени от тях, тъй като районите от които идават са били под аварски контрол.

По времето на предходния император Маврикий, авари и славяни продължават да опустошават Империята. Михаил Сирийски съобщава че са проникнали в Корнит. В 582-86 г. аварите заплашват Константинопол, като достигат до Анастасиевата стена и обсаждат Солун, докато Маврикий воюва с персите. Едва след като са разгромени при Адрианопол в 587 г., те отстъпват зад Дунава.

В 596-598 г., пълководецът Приск иска да прехвърли военните действия на север от Дунава в земите на аварите. Тогава аварският каган Баян организира голяма славянска обсада на Солун, според преданието градът бил спасен от светеца Св.Димитрий.

В 600 г. Приск успява да премине Дунава и притиска аварите край р.Тиса, но избухва метеж в Константинопол, Приск е свален от длъжност а император Маврикий става жертва на заговор в 602 г.

Управлението на узурпатора Никифор Фока, не особено кадърен владетел, е свързано с възобновяване на „варварските” нашествия и нова война с Персия.

В 615 г., използвайки съвместния византийско-тюркски поход на Ираклий, в Грузия и Кавказка Албания, аварите отново нападат Империята.

През 617 г. в Аварския каганат се сменя владетелят. Новият каган, синът на Баян, организира нова аваро/кутригуро-славянска офанзива и достига до Константинопол. В 626 г. Константиновия град отново е заплашен от аварите и техните съюзници, на фона на продължаващата поредна вайна между Византия и Сасанидите.

След 626 г. славяните в Бохемия успяват да се откъснат от аварската власт, с помощтта на франките, чийто представител Само /623-658 г./, създава своя държава. След смъртта на Само, територията и е присъединена от франките.

Согласно хрониката на Фредегарий, в 631-632 г. в Аварската д-ва избухват междуособици. След смъртта на кагана, чието име е неизвестно, българите искат да поставят на трона свой владетел. Стига се до конфликт с аварите и около 9 000 българи, водени от Алциок напущат пределите на държавата, като търсят спасение в Бавария. Там са първоначално приети от херцога на областта, но под внушението на франкския крал Дагоберт, който е и зет на предишния аварски каган, по-голямата част от българите са веролмно избити. Оцелелите, водени от Алциок намират убежеще първоначално в Каринтия, при княз Валух, а после са приети радушно от лангобардите и заселени в тяхната земя.

Три деситилетия по-късно, около 668 г. нова българска група напуща Авария и се преселва при лангобардите. Настанени са в провинция Беневето. За българското присъствие в Лангобардското кралство говорят и някои съхранили се топоними: Bolgare в Ломбардия, Bolgheri в Тоскана и др. /ЕH-VDA/  Смята се че преселението през 668 г. е предвождана именно от Алцек, който с 50 000 души се преселва  при лангобардите и получава титлата „гасталд” от крал Гримуалд /662-671 г./, а по-старото злополучно преселение се свързва с предводител Алциок. Дали е имала родствена връзка между двамата, или е плод на случайно съвпадение на близкозвучащи имена, не може да се каже.

Според арх.Слави Дончев, в криптата на манастира „Сан Флориан”, в Западна Австрия, се съхраняват черепите на 6 000 убити български войни, от клането в Бавария през 632 г. /ДА-БИ,стр.28/ /б.а. въпросният обилен антропологичен материал, чака своите бъдещи български изследователи-антрополози!/

Археологическото подтверждение на прабългарско присъствие си открива в околностите на Вицене и Морионе, около Кампочайро, между Бояно и Сепино /посл.два топонима са с явен прабългарски произход, от името Боян и от старобълг. съпъ – възвишение, хълм, виж и бълг.топоним Чепино, вероятно озн.същото/, Кампобасо, където в 1987 г. се провеждат археологически разкопки. Около Суперин и Молизе са изследвани 120 погребинея, между които се откриват и съпътствие на конски скелети.  Ориентацията е предимно с черепа в западна посока, грунтови ями, със следи от дървени капаци. При мъжките погребения се открива съпътстващо оръжие, стрели, стремена, токи от колани, обици. Конските скелети преобладават при по-богатите погребения.

Интерес предтавлява т.нар. гроб-33, край Виценте, където е открит златени пръстен с надпис: „duke/gastald Alzec”.  Явно тук е погребан или самия знаменит Алцек, или някой негов наследник.  /NC-BL/

По същото време друга голяма група българи, водена от Кубер, напуща Аварската д-ва и през Срем се заселват на юг, около Солун и Битоля, в Керемийското поле. С тях идват и потомци на по-рано отвлечено от аварите, византийско население, наречено „сирмесианци”, т.е. жители на Сирмиум /Срем/.

В по-късните надписи на скалите краи Мадарския конник се говори за „Чичовците около Солун”, което кара много от изследователите да виждат в Кубер, син на Кубрат. Напълно възможно, като се има предвид, практиката, васалните владетели да изпрещат синовете  си  в двора на сюзерена, т.е. намиращият се под васална зависимост от аварите Кубрат да е изпратил един или двама /Алцек/ от синовете си при аварския каган.

Произход на славяните.

Славянската езикова общност е една от най-късно обособилите се в Европа. От дълбоката древност до първите векове от нашата ера, те са част от голямата балтийска общност, наричана в рускоезичната литература балто-славянска. За значението на етнонима „словни” има различни мнения: Има няколко мнения за занчението на етнонима: 1. славянини – роб, от латинското sclavus – роб, е невярно, продукт на късни, антиславянски настроения. Единствена реална възможност, е да се изходи от византийското σκλαβηνός – склавинии, т.е. земите обитавани от подчиненото славянско население. Но склавини  е  вторично название, породено от етнонима славяни, а не обратното, защото думата словени, славяни, като етноним, не се използва само от южните славяни, а и от останалите.  2. славянин – слава, според Фасмер е вторично възникнало. 3. славянин – слово, т.е. говорящи един език, заслужава внимание, защото в готски, аналогично думата slawan, означава мълчалив, ням. Виждаме реципрочна ситуация с общославянското немец – ням, т.е. готите са наричали по аналогичен начин своите съседи, понеже не са разбирали езика им. 4. славяни – народ, войска. Прави се паралел с келтското, ирландско  slúag – войска, кимвърското helw – владение, готското silbа – сам, т.е. човек, индивид, но в славянските езици, от този корен е думата слуга, служещ. Аналогично се търси връзка между славяни и старогръцкото λαός – народ, като развитие на общоиндоевропейски корен *slauos - народ. 5. славяни – от  топоним. Свързва се с литовската местност Slavenai на едноименната река Slave, но е  малко вероятно, тъй като води до тесен недоказуем, локализационизъм. 6. славяни – прякор. Предполага се че  названието е дадено от съсдните германци, като се изхожда от староанглийското sláw, slǽw, съвр.английското  slow – бавен, литовското slačiūkas – ленив, тъй като в полски słowień, е бавнорастящ лен, респ. słow – протоформа, означаваща бавен. 7. славянин – жълтокос, от протославянското  *solvъ – сламеножълт, от този  корен е думата слама, солома и славей – жълта птица. 8. славяни – ловци, от общославянското лов, в украински злов, т.е.свързано с препитаниено. 9. славяни – свободни, от общославянското слобода. Като цяло въпросът няма еднозначен отговор, но смятам че най-вероятната етимология е славянин-слово, т.е. хора които говорят, „словят” на един език. Например в руски слыть, слыву, староруски слути, слову, украински слити, белоруски слыць, староцърковнославянски слоути, слов (Супр.сб.), словенски slúti, slóvem, slujem, старочешки slúti, slovu, чешки slouti, sluji, словашки slut`, slujem, също в чешки slynouti, полски słynać – говоря, но и възхвалявам, в славянските езици слово и славя имат общ произход. Родствено е с латвийското. sluv, sluve`ja, sluve`t, slūt, sluvа – ставам известен, sludina`t, sludinu - обявявам, санскритското çrutás – прочут, знаменит, çrútiṣ – слух, ухо, чувам, авестийското srūti - съобщение, srūta - чут, слушан, sravah – слово, sravayeiti - обявявам, съвр.персийски sаrāуīdаn – пея, гръцкото κλeω, κλeομαι - славя, възхвалявам, κλοθι - слушай, κλοτε - слушайте, κλυτός - славен, тохарски klaw – обявявам, тох./б/ kalyw, в  тох./а/ klyu – почетен, klāwi- славен, осетински kælæn – вълшебен, прекрасен, латински сluеō, -ērе - наричам, inclutus - знаменит, ирландски clunim - слушам, старовисоконемски hlu`t - гръмко, арменски lu - известен, lur - слушане, вест, известие,  протоиндоевропейски *ḱluto-/*ḱluti- чувам, говоря, известявам, славя. (по М.Фасмер)

Археологически древните славяни се оказват изключително трудно уловими. Оказва се че най-древната достоверна славянска археологическа култура е Прага-Корчак, датирана към 6 в., а на изток пенковската, луки-райковецката и роменско-борщевската култура, обхващащи земите по протежение на р.Днепър. (Гончаров 1950, Гончаров 1963, Ляпушкин 1958, Ляпушкин 1968) И двете археологическии култури непосредственно предшестват културата на Киевскя Русия и прерастват в нея. А преди тях има голям 4-5 вековен „хиатус” отделящ ги от предходната  черняховска култура от 3-4 в.

Много изследователи от съветската епоха (Рыбаков 1948, Брайчевський 1957,1964, Махно 1949, Смiшко 1953, Голубева 1957), следвайки елементарния път на логиката, обявиха черняховската култура за праславянска, свързана с антите. Скептиците, представени в основата си от т.нар. ленинградска /сега петербургска/ школа, не приемаха и не примат, поставянето в хронологическия разрив между черняховската култура и достоверно славянските паметници, хипотетичното праславянско присъствие в рамките на готската общност в Причелноморието, която е и реален носител на черняховската култура (Артамонов 1956, Тиханова 1957, Корзухина 1955), но те също не можаха да предложат алтернативно решение на славянската загадка и въпросът стоеше открит.

Привържениците на първата гледна точка, се оптват да въстановят ретроспективно непрекъснатото преминаване и зараждане на всяка археологична култура, в рамките на предходната.

Така черняховската /3-4 в./ се предшества от зарубинецката /1 в.пр.н.е-1 в./, наследила т.нар. скитска култура /5-3 в.пр.н.е./, а преди това - предскитската чернолеска и белогрудовска култури и накрая, най-древната тшинецко-комаровска от бронзовата епоха. Появиха се и много публикации търсещи славянските корени в сколотите на Херодот, или скитите-земеделци на същия автор. Темата бе „плодотворно” разработена най-вече от „фолкисториците” като Вл.Щербаков, който вижда „славяни” във троянците на Еней или във венетите, дали името на града и областта Венеция в Северна Италия.

Полските слависти-археолози се опитват да решат загадката по друг път, различен от теориите на руските си колеги. Те построяват следващата схема: славяните от 8-9 в. обитавали земите на съвр. Полша, се предшестват от носителита на пшеворската и оксиевската култури /2-4 в.пр.н.е./ обединявани с изкуствения термин „вендска култура”, която пък е наследила поморската култура от 4-3 в.пр.н.е. и накрая, най-древната, лужицка култура, чиито корени идват от бронзовата епоха. (Kostrzewski 1923, Kostrzewski 1961, Jazdzewski 1949). /МЩ-РС/

Подобни трактовки се реализират и не без влиянието на обществените настроения след двете световни войни. Тази “венедска” /пшеворска/ култура, в периода 1920-40-те год. буквално е „отвоювана” от немската археологическа наука, в която отдавна е доказано древногерманската и принадлежност, свързана с племаната вандали, винили, лугии, готи (Kossina,1914, La Baume,1934). Ю. Костшевский тогава започва да доказва исконно славянската принадлежност на присъединените към Полша територии на Силезия и Померания /б.а. подарени от Сталин, за сметка на окупираните през 1939 г. Лвов и Западна Украйна, след ІІ-та Св.война/. Съгласно полската гледна точка, праславянска в полските земи се явява лужицката култура от бронзовата – началото на железната епоха, а по-нататъчното и развитие от автохтонното население е довело до възникването около 1 в.пр.н.е. т.нар. “венедска” култура. Наименованието на нейните носители, е предадено от Тацит като lugios, според Ю. Костшевский и Т. Лер-Сплавинский, е звучало по славянски: łużane, или даже łuzyczane (Kostrzewski,1946, Lehr-Spławiński,1948).

Съветският археологически тезис за исконно славянската принадлежност на “древната Лузация” е решително поддържан, вкл. и класово-партийно: “…лугийските племена, според, П.Н.Третяков, в „буржуазната” литература обичайно се считат за германци, но в действителност се явяват, родственици на венедите” (Третьяков, 1953). Парадоксално са древни славяни тогава се обявяват… даже Тацитовите suebi /свеви или по-късните шваби/ (Удальцов,1946). Пшеворската култура се свързва именно с венедите, вкл. и южнопшеворските паметници  от Словакия и Поднестровието, като се търси връзка със споменатите от античните автори venadae и venadae sarmatae обозначени в Певтингеровите таблици. От времената на П.Шафарик и Л.Нидерле, до 70-те год. на 20 в. се констатира следното: “Повечето учени смятат венедите – за аналогичен етноним на славяни… Това положение в настоящото /тогава социалистическо/ време, вече не предизвиква спорове” (Баран,1974). В славянската „социалистическа” история е въведен специален “венедски период”, съответстващ на 1-4 в. (Tyminieski, 1949), а в а&#