„ … Кукушките българе са разпалени человеци и не щат търпя веке никоги фанариотско иго на тях си. От того ще произлезе пак голямо движение, кое с толкова трудове беше се угасло и потаило…”   Г. С. Раковски Брой 15 на вестник „Дунавски лебед” от 20.12.1860 г.

 

 

ПЪТУВАНЕ КЪМ КОРЕНИТЕ  

 

 инж. Стефан Папукчиев

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Нула часа на 22 ноември 2008 година. На спирката до „Лъвовата чешима” в Казанлък група потомци на бежанци от Кукуш и Кукушко, придружени от близки и приятели поехме пътуване към корените на родовете с идеята да се докоснем до местата от където са прокудени през 1913 и следващите военни години. Първата спирка е Пловдив, а следващата – София. Поехме на юг към Гърция. По пътя си споделяхме спомени, документи, снимки, карти … Неусетно стигнахме границата. Както някой я нарече „българо-българската граница”. Преминахме през граничните пунктове безпроблемно. И веднага от границата поехме по шосето към Кукуш. На пътните табели пишеше Килкис, но ние отивахме в Кукуш. Продължихме със спомените и документите. Неусетно стигнахме Дойран и Дойранското езеро. Изникна спомена за героизма на нашите войни. Някой с вълнение сподели спомен как дядо му Антон Момчев  след победата се е покачил на пилона и е издигнал българското знаме. В приказки и приятна възбуда неусетно стигнахме до индустриалната зона на днешния Килкис. Решихме да попитаме как да стигнем до манастира „Свети Георги” – единствената останала неразрушена сграда от онова време. Първите, които попитахме ни предложиха да ни заведат до там. Част от пътниците не разбраха кой и защо ни води. Отговор: „Сигурно някой роднина!”.

 

 

 

Кукуш през 1912 година. Снимка от вестник „Илинден”, 1929 година.

 

Вълнението достигна връхна точка в момента, когато зърнахме сградата на манастира. Червеят на съмнението ни загложди дали ще ни отворят черквата и да ни разрешат да запалим свещ. За всеобщо учудване свещеникът усмихнат ни отвори вратите на храма с предупреждението: Но фото! Но фото!”. Нямаше как – прибрахме камерите и фотоапаратите. Прекрачихме прага и сълзите се появиха на очите ни. Всички – без изключение погледнахме към тавана. Според преданието при строежа на черквата всеки род е подарявал по една греда, на която е било изписвано името на рода. Не видяхме никакви надписи, но видяхме какво е сторено на иконата на светите братя Кирил и Методий. Буквите са заличени, изчегъртани и замазани поне един път с боя. Положени са всички усилия да не се знае от идните поколения, че те са създали българската азбука. Запалихме свещи, помолихме се… Плахо се чу началото на българско черковно песнопение. Гласовете се усилиха, добиха увереност … Гръцкият свещеник се усмихна успокоен, че нямаме лоши помисли. След кратък престой излезнахме навън за да си гребнем по шепа пръст и камъче. Пръстта ще разпръснем на гробовете на предците ни. Камъчето – ще оставим на видно място в домовете си.

 

Последните дни на Кукуш 22 – 23 юни 1913 година (по стар стил – бел. С. П.)

 

Същевременно автобуса бе проверен от трима полицаи. Кой знае какво са си помислили горките жители на Килкис:  „Дойдоха едни българи…”

Както и да е. Не обърнахме внимание на този акт на „гостоприемство”. Взорът ни бе отправен към мястото, където някога е бил българският град Кукуш. Нашите предци са ни разказвали как градът е бил обстрелян от гръцката артилерия, стая по стая е бил подпален, изгорелите сгради са били разрушени и с материалите – построен новият град, носещ името Килкис. Дори в централната част на града е издигнат паметник в чест „на освобождението на Килкис от българите”?! Колкото и да се опитваме да намерим някаква следа от Кукуш не видяхме нищо освен ниви и посеви. Явно властите са положили доста усилия да не остане никакъв спомен от българското присъствие във вековете. Докато римските останки са налице! Църквата „Света Богородица” също е разрушена и камък по камък е построена на ново място в града. Църквата, в която на празника „Свети Дух” през 1858 година за пръв път Светата Литургия се е отслужила на „разбираем за хората роден език”. По този повод Иларион Макариополски е казал: „ Аз ходих в Кукуш и научих един нов урок. Не щеш ли един владика изхвърли името му из черквите си; не щеш ли един патрика, същото направи.” 

 

 

Килкис днес. Ясно се вижда, че няма и помен от българския Кукуш. Където е разораното поле в далечината – там е бил родният град на нашите предци.

 

 

 Добре поне, че не са посегнали на манастира „Свети Георги” на едноименният хълм край града та да има бъдните поколения къде се докоснат до миналото на Кукуш, градът дал на България Гоце Делчев, Христо Смирненски, родът Станишеви и още стотици видни интелектуалци, радетели за освобождението на родната България. Или както днес се шегуваме: „Кукушани сме около 7 милиона … с кокошките”.

Тръгнахме си с надеждата да дойдем отново и да спрем този път на мястото, където е бил градът, да зърнем „Арджанският гьол” приютявал комити и борци за свобода. Но … до тогава има време.  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

    Църквата „Свети Георги” на едноименния хълм край града.      Единствената оцеляла неразрушена сграда по време на обезбългаряването на Кукуш.

 

25 ноември 2008 г.