ТАНУШЕВАТА ЧЕШМА В КУКУШ

 

автор: Лили Спасова

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

         За Кукуш е писано много. Помни се този град, разрушен толкова отдавна. Кукуш - градът, в който са родени значими личности за българската история и литература, като Христо Смирненски и Гоце Делчев. Град - претърпял набезите на турци и гърци и заплакал с кървави сълзи по хората си - бежанци. Един от бежанците е бил моят пра-прадядо.
        В Кукуш семейството имало голяма къща. Къща с калина в двора. Нако Танушев се е казвал моя пра-родител. Баба е стара и ми разказва с умиление за онези времена. Плаче. От очите й се отронват сълзи от мъка по миналото. Нищо не се връща. Остава само спомена за преди и той се предава от уста на уста между нас.
        -Знаеш ли, че Танушевата чешма е построена от него?
        Учудено поглеждам баба си.
        -Къде се намира тя? -питам аз.
        -Между Кукуш и Сесловци. Тя си стои и до днес там. Известна е с името Танушева чешма. Дядо ти построил осемнадесет километра водопровод. Това било сериозна инвестиция за онези времена. Още говорят кукушани за тази чешма. Направил това за хората. Бил добър човек.
        Изпитвам гордост в душата си.
        -Бабо, а защо той е построил тази чешма?
        -Когато пътник преминава да утолява жаждата си. Ето защо.
        Замълчаваме. Баба се отдава на спомените си. Гледам лицето й осеяно от браздите на времето. Очите, в които все още понякога проблясва пламъче, като в очите на младо момиче. Тя е силна жена. Баба ми! Стожер на семейството - така казваме ние.
        -Бабо, разкажи ми за пожарите там ! - нарушавам мълчанието аз.
        -Ех, дете какво знаеш ти … дано никога не ви се случи да преживеете война и загуба на близки хора поради такава причина. Страшно е чедо, страшно е.
        Тя отпива глътка кафе и започва да ми разказва приказка за отминалите времена. Баба е живата история на миналото.
        -Били смутни времена тогава. Казали на хората да излязат на рида Св. Георги, че от тук ще премине кавалерията. Предстоял бой, а после като отшуми всичко, че ще се върнат. Даже ключовете им били по пазвите на хората с надежда, че ще се върнат у дома. Уви, друго било писано.
        -И какво станало бабо?- питам с нетърпение аз.
        Тя продължава да ми говори.
        -Когато подгонили кукушани, те изоставили домове и градини. Трябвало да бягат, за да спасяват живота си. Всеки грабвал най-необходимото и тръгвал далеч от дома си със сълзи на очи. Вътрешно в душата си всеки се надявал да се върне в родните места. Бягали... Имало майки дето захвърляли невръстните си рожби, за да спасят по-големките. Тежко е да си принуден да бегаш така чедо. Гръцката кавалерия било по петите им.
        Кукуш бил опожарен. Жестоко и безцеремонно. Огнените езици се издигнали високо, високо… до небето, до трона на Бог, но никой не помогнал тогава на кукушани. И те вървели напред без право да се обърнат назад, защото инак били обречени на сеч. Тъжна е историята на кукушани. Три нощи горял Кукуш. Кукушани ходели пеш изнурени и опустошени, като техния град, но и с надежда в душата си.
        Баба отново замълчава. Отпива глътка от топлото кафе.
        -Дни и нощи са вадели гърците имуществото на кукушани, за да се възползват от него и да изгорят къщите им.

        В Кукуш не е имало нито гръцки поп, нито гръцки учител. Кукушани не позволявали на гърците да ги владеят. Били свободни по дух. Това било повече от всички богатства на земята.
        -Бабо, разкажи още нещо.
        -Представяш ли си колко сила е била нужна, за да се съхранят? Под турско иго и под владичеството на гърците кукушани запазили душите си. Не търпели нито турците, нито гърците дето искали да наложат езика си и да няма книги на български език. Искали невежеството да цари сред хората. Въпреки суровата действителност, кукушани били бунтари по дух и не се давали. Родната ми майка е тръгнала с три деца пеша, едното от които бебе на ръце. Бабата носела бебето, но уморена и изтощена от пътя решила да го остави в храстите. Не била единствената жена оставила рожбата по полетата. Та прабаба Ружа оставила най-балкото бебе в храстите. Майката на детето, като разбрала, че бебето е оставено се върнала обратно назад с риск да бъде убита, но да спаси детето си и го намерила. Настигнала останалите от върволицата бежанци. Кукушани след уморителен и дълъг път намерили убежище. Били приети добре и гостоприемно от хората в България. Никой не ги е упрекнал, че идват тук. И кукушани се разпиляли по различни краища на страната.         

        Нашите се установили в София. Започнали да градят нов живот. С решение на правителството на Стамболийски на кукушани се раздават земи с цел да си изградят домове. И те започват всичко отначало. Силен дух са имали тези хора.
        Мълча и попивам всека дума, отронена от устата на баба. Сякаш слушам приказка за миналото. Плаче ми се. Колко майки са били разплакани и колко хора са загинали, за да оцелее онова, което трябва да бъде и е …
        -Живота продължил своя ход. Бог така отредил за хората. Да преминат през мъки и кървави сълзи, но да се справят и оцелеят.
            …
        Вървя през стар македонски квартал на София - Гевгелийския. Един възрастен човек ме спира.
        -Извинете може ли да попитам нещо?- казва той.
        -Разбира се. Кажете, господине?
        -Случайно да сте внучка на Г. Китанов?
        Изтръпвам от вълнение.
        -Да. Той е моят дядо. Вие как разбрахте?- питам учудено аз.
        -В теб има нещо което ми напомня за него. Нещо в излъчването ти и в маниера ти…
        -Но, аз съм тъмна, не светлоока и бяла като него?
        Старият господин се усмихва. Гледа ме с умиление.
        -Това няма значение, все едно виждам него. Баба ти жива ли е?
        -Да, жива е тя. И още ми разказва приказки…
        В очите ни има топлина и радост от внезапната среща.
        В душата ми се настанява тихо радостта, че още помним историята…
        …


        Днешният Килкис е Кукуш. Танушевата чешма я има и утолява жажадата на пътниците преминали покрай нея. Тя разказва история. Помни! Мисля си, че не трябва да забравяме миналото си. То е част от днес и бъдещето, което ни очаква.
        …
        Мечтая да отпия глътка вода от Танушевата чешма.

        16.07.2004 г.