СТАРИ ХЪРВАТСКИ ДАННИ ЗА ЦАР САМУИЛ

 

Материалът е взет от македонски интернетен форум, неизвестен автор

 

http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

 

 

       Господин Ст. Антоляк, хърватин, преподава история в Скопския университет. Тамошните власти решиха да отпечатат “История на македонския народ”. Видехме я. Тя е — общо взето — повторение на ония фалшификации, извъртания и безосновни приказки които от двадесет и пет години насам четем в сърбо-комунистическите вестници. Едно сюблимно желание е налице в Титова Югославия, тоест сред нейните ръководители и особено сред скопските й агенти — да могат да “докажат”, че цар Самуил не е български цар, а македонски; и че царството му не е българско, а македонско. Те смятат, че така ще им бъде още по-лесно да говорят за някаква македонска народност и то—народност с историческо минало. Ето защо най-важната глава в отпечатаната вече скопска история е именно онази за царството на Самуил.

        За да придадат повече убедителност на писаното в тая глава, възложили са на г. Стйепан Антоляк да я състави. Хърватските историци от по-далечно и от по-близко минало напълно ясно са си казали думата относно царството на Самуила. Но ще споменем първо за всеизвестния между хърватите народен техен поет и писател Андрия Качич—Миошич, който е писал възторжено за българския цар Самуил преди двеста и петдесет години. Вйекослав Клаич и Рудолф Хорват, хърватски историци от по-ново време, са на същото мнение, което подържат и другите познати историци в света почвайки от византийските и стигайки до твърде добре известният френски историк Л. Г. Шльомберже. За всички тях Самуил е български цар, една измежду най-крупните фигури на Първото българско царство. 

        Тук ще цитираме какво казва хърватският историк г. Фердо Шишич, живял през настоящето столетие. Той минава до известна степен като славянофил, или — ако може така да се каже — малко нещо наклонен към югославската идея, според преценката на известни хърватски среди. Поради това някой би могъл да допусне, че Шишич ще се постарае да замъглява някак същината на Самуиловото царство, за да стане по-бледен неговият български образ. Нищо подобно не е сторил г. Шишич. Да вземем първото издание на неговата история, отпечатана през 1925 година в Загреб под заглавие ”Повйест хървата и врийеме народних владара” (”История на хърватите и времето на народните владетели”). В указателя на имената, към края на книгата, е отбелязано името “Самуил, български цар”, и са посочени страниците във връзка с това име: 465, 466, 467, 468, 472, 478, 480, 481, 494, 495, 532, 648. 

        В стр. 465 и 466 г. Шишич описва как в Македония, която той нарича Западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) застават начело на управлението по време на надигналата се опасност за Източна България, завладяна вече от византийския император Иван Цимисхий. Описва как Самуил остава на края да управлява самичък тая българска държава. Описва как Самуил е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий е премахнал в 971 година. На стр. 467 г. Шишич изтъква, че в 990 г. Самуил е разширил българското царство така пространно, както е било при цар Симеон, без областите около Пловдив и Одрин. Цялата отечествена война на Самуил срещу Византия историкът Шишич я нарича “българо-византийска война”. На стр. 472 той изрично говори за македонски българи, към които причислява и опоменатите четирима братя, между които е и Самуил. На стр. 478 пак се спира върху войната на византийския император Василий Втори срещу българския цар Самуил. А на стр. 480 подробно говори за битката при Беласица, за наследилите Самуила български царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав; и казва: “Така, в 1018 г. изчезна национално-независимата българска държава.” На стр. 480 и 481 г. Шишич е изтъкнал, че българският Патриарх в Охрид, Иван, трябвало да се задоволи с титлата Архиепископ подир победата на Византия, но и по-нататък оставал автокефален, независим от цариградския Патриарх. В стр. 494 и 495 разказва за въстанието на българите под водачеството на Петър Делян, което тежко е било потушено от византийците в 1041 г. Известно е, че главният център на това възстание е град Скопие. На стр. 532 описва как българите в Македония са се дигнали на въстание и в 1072 г., начело със скопските боляри, между които за главатар се издига Георги Войтех; и как те са помолили сръбския княз Михаил (владетел на областитe Дукля, Травунйе и Раша) да им даде един от синовете си за български цар — като са знаели, че родът на Самуила някога е бил в роднинска връвка със сръбските владетели. Пратеният Константин Бодин е бил прогласен в Призрен за български цар. Това възстание е било потушено от Византия в 1073 г.

        През 1962 г. излиза третото издание от историята на професор Фердо Шишич, под заглавие “Преглед повийести хърватскога народа”. Но сега виждаме, че в указателя на имената са писали за Самуила “цар македонски” и са отбелязали само страниците 125 и 153, където се говори за него. Ето, обаче, какво се пише там: 

        а) На стр. 125 е изнесено, че Самуил е стигнал до град Задар в Далмация. След туй е писано следното: “Идущата 972 г. цар Иван Цимисхий покори, наистина, под своя власт подунавска България, но малко подир това биде основана в Македония, със средище Охрид, нова българска държава, в която най-сетне Самуил владееше (976—1014 г.)”. 

        б) А на стр. 153 се казва: “Нито Симеонова, нито Самуилова България тогава (все до края на 12 век) не са ковали свои монети, особено златни и сребърни.” В азбучника на тая история е казано за император Василий Втори: “Василийе 2 Бугароубица”. Очевидно, и за проф. Шишич няма съмнение, че това име е прикачено от съвременниците на Василий поради факта, че той заповяда да бъдат извадени очите на четиринадесет хиляди пленени български войници. Със същото име Василий е посочен и на страница 169. Никой не може да се съмнява, че титовите власти са дали нареждане щото Самуил да бъде посочван като цар македонски, а не български. И в указателя виждаме това. Заповедта е била изпълнена само до тук, до указателя. Но в текста Самуил отново е означен като български цар.

        От хърватския историк Стиепан Сръкул е написана “Повийест хървата, сърба и словенаца”. Издадена е в Загреб от Ст. Кугли — книжарница на Кралския университет и Югославянската академия през 1921 г. В част първа, на страница 14, при страничното заглавие “Бугари”, е писано следното: “Българският народ се създаде от турските (?) българи и от един дял на онези славяни, които са били на левия бряг на долния Дунав, а след това са преминали Дунава във времето на цар Юстиниан и неговите наследници и се настанили из пустите и ненаселени римски покрайнини, дори до южна Гърция. Тия славяни са били три групи: северна, която е заемала източна Мизия между Дунав, Черно море и Балкана; средна — която е обхващала средна и южна Македония; и южна — която се е простирала по Епир, в Тесалия и Пелопонез. Последната е била най-слаба и постепенно се е претопила между гърците и албанците”.

        А на стр. 48 четем следното: “Сръбската тежест се е преместила от Рашка в Приморието. И Дукля се е старала да събере около себе си преди всичко приморските държавици. На този й стремеж е попречил българският цар Самуил, който от юг е заел Драч, а на изток вече бил господар на Рашка. В Зета владееше тогава Иван Владимир. Леко беше за Самуил да завладее Дукля. Иван Владимира е хвърлен в тъмница. Бързо е заел Самуил и останалите сръбски държавици; и така в 989 г. е бил вече господар на сръбския народ. След малко върнал земята на Иван Владимир, а освен това е оженил за него своята дъщеря Косара (или Теодора). Така върна и Хум на неговия чичо Драгомир Требинйе. Самуил е имал нужда от спокоен тил, тъй като на смърт или живот се бе започнала борба между него и императора Василий Втори... В три години Василий Втори е покорил цялата Самуилова държава, а с нея и всички сръбски земи, които cа били под България”. Трябва да поясним, че г-н Сръкул споменава за три години, но има предвид времето подир 1015 година, за което разказва някои подробности, които не cа нужни за настоящата статия. На стр. 48 и 49, като говори за областта Дукля и владетелите в нея и в Зета, г-н Сръкул споменава и тамошния сръбски гооподар Михайл с тези думи: “Щастието се усмихна на Михаил и той между 1053 и 1073 г. завладява Хум и Раша. Задържа Хум, но Раша връща на Византия, когато тя потуши новото българско възстание (1073). Това стана когато, след нападението на печенегите и унгарския крал Шаламон върху византийците, въстанаха българите и поискаха от Михаила да им даде своя най-млад син Константин Бодин за владетел. Михаил се отзова. Щастието на сина му не продължи дълго. Империята надви българите и ги принуди наново в покорност, а Бодун бе пленен”. Ясно е, че тук става дума за въстанието на Георги Войтех, с център Скопие. 

        Тук е мястото да си спомним, че и държавната Югославска Енциклопедия, издадена през 1955 г. от Лексикографският институт в Загреб, в том втори, стр. 264, пише: “От Крум (802 — 814 г.) и Омуртаг ( 814 — 831 г.) започва интензивно и постепенно проникване на бьлгарите в славянските земи. В един период около сто и петдесет години след тия двама канове, покрай други явления, се е развил и славянско-македонският принос за създаване основата на българската национална култура и писменост”. Значи, близо до годината 1000, в течение на около двеста години, македонските славяни са давали своя принос за укрепване на българската култура и писменост. Но те даваха тоя свой принос, защото се чувствуваха вече българи, както и славяните към Дунава и Черно море, в Добруджа, Тракия и Моравско, които също постепенно бяха включвани в българската държава и я бранеха като своя още във времето на Крум. 

        Днешните скопски жупани много се сърдиха и публично протестираха против писаното в югославската Енциклопедия. Сърдиха се и затова, че там Свети Климент Охридски е посочен като български просветител; че богомилството е означено като част от българската история; че Вътрешната Македонска Революционна Организация е показана също като част от българската национална история. Нека се запитаме: как, по кой начин г-н Стйепан Антоляк се е постарал да направи удоволствие на титовци и на техните агенти в Скопие пишейки главата за Цар Самуил в посочената “История на македонския народ”? Постарал се е, но опитът му е чудноват и само потвърждава познатата истина, че не е съществувало македонско царство във времето на Самуила и че самия Самуил е български цар. Мъчителните опити на г-н Антоляк за забулване някак на тая истина, се изчерпват главно в споменаването на някои места на думите “македонски народ”. Виждаме на стр. 131 следните негови твърдения: “Самуил е поддържал традицията на по-раншното българско царство заради своя престиж. И докато — може да се каже — никаква грижа не показвал за областта на днешната истинска България, от която част след част систематически заемала Византия, на македоно-гръцките области той бил премного чувствителен и ги защищавал”. В тия твърдения е необоримо само туй, че Самуил е поддържал традицията на по-раншното българско царство. Никак не отговаря на истината, обаче, че не е показвал грижа за източните български земи, които били завладени от византийците и от руския княз Светослав. Показал е Самуил за тия земи грижа, и то много сериозна. Сам г-н Антоляк пише за голямото поражение, което Самуил нанася на Василий Втори източно от София, близо до днешния град Ихтиман (Траянови врата)— където Василий едва успя да спаси главата си. А не е вярно, че Самуил е имал желание да обръща повече внимание на Македония и областите, които се намират на юг и на запад -  до Адриатическо море. Той е водил борби срещу Византия навсякъде, където му се е налагало и където се е появявала войската на Византия против българската държава. 

        Не би могъл г-н Антоляк да удовлетвори титовци и чрез пропускане да отбележи името на българската Патриаршия, която се намира по това време в Охрид. За да стане драго именно на титовци, той е нарекъл тази Патриаршия с друго име — Архиепископия, което ще й бъде дадено малко по-късно, когато Василий Втори ще покори българската държава. В случая, малко шеговито казано — ако е позволено — г-н Антоляк е влязъл в ролята на император Василий Втори по отношение на българската Патриаршия. На стр. 131 г. г-н Антоляк казва, че “във Византия, а и в другия свят, владеело мнението, че това царство е просто продължение на онова, пропадналото първо българско царство”. И веднага добавя следната къса фраза: “Все пак, това е нова държавна творба”. Не знам дали и той лично, но властниците в Югославия сигурно може да вярват, че тая фраза ще убеди младите читатели в онова, което така много се желае на Белград, а именно — че Самуиловото царство не е българско. Затова ще се спрем повече върху въпроса. Новото при Самуила е преди всичко това, че има на престола нов цар — самият Самуил. Ново е и това, че българската държава се заздравява, става наново мощна, обратно на надеждите на Византия. Ново е също и туй, че тая българска държава си възвръща областите дори до Северна Добруджа и южно от Варна, които са били заграбени от руския княз Светослав и от византийците. А като новост може да се вземе и обстоятелството, че България сравнително добре се затвърдява в гръцките области близо до Атина и на Адриатическия бряг, към южна Албания и Епир. Нова е и столицата — Охрид. Затова и г-н Фердо Шишич каза в историята си, че император Цимисхий наистина покори Подунавска България, но малко подир това се основа в Македония, със средище Oхрид, нова българска държава, в която владееше Самуил. По-горе цитирахме точно и страницата от книгата на г-н Шишич. Значи, имаме на лице пак България, а не нещо друго, което няма име или чието име трябва да се премълчава, както е сторил г-н Антоляк. Не са дадени и не съществуват никакви данни, от които да се заключава, че Самуиловата държава не е България. Нито режимът, нито социалните условия, пък нито външната политика на Самуила докарват някакво особено различие с дотогавашната по-широка териториално българска държава, нападната от изток и от север. 

        Що се отнася изрично до външната политика, Самуил остава върху същата позиция, т. е. продължава в течение на четиридесет години отбраната на България срещу Византия. А що се отнася до традициите в държавата на Самуила, до народния говор, до книжовния език, славянската писменост, както и до основните стремежи и интереси на държавата — разлика въобще не съществува. Промените, за които бегло загатнахме по-горе, тоест идването на нов цар, възвръщането на изгубени малко време преди това територии, заемането на нови територии, промяната на столицата, даже евентуална промяна на външната политика, са явления, които постоянно се забелязват в живота на държавите — откакто съществува история. В стария Рим, сетне във Византия се случват всевъзможни промени от тоя род, но римското царство всякога си остава римско царство, както и Византия си остава все Византия. В по-ново време Франция преживява своята голяма революция, но и до днес си остава все Франция. В Турция станаха големи изменения от разно естество, но и тя си остава все Турция.

        Затова считаме, че ако случайно г-н Антоляк, със своята съвсем лишена от съдържание фраза, е искал да внесе макар само един грам конфузия в главите на младите си читатели, извършил е нещо, което в себе си няма нищо научно; а би могло мнозина да наведе на съмнения, от които тъкмо един истински учен трябва старателно да се предпазва. Независимо, че той е пропуснал българското име на тая “нова” държавна творба, Самуиловото царство е стопроцентно българско царство, както твърдят и всички хърватски историци. Да видим сега как и сам господин Антоляк пише за това царство. На стр. 9 казва: “При Крум българите все повече са показвали своето надмощие над Тракия и Македония.” И добавя, че в 814 г. виждаме македонските славяни доброволци във войската на Крум при похода му към Цариград. На същата страница той пише: “От едно изворно известие може да се види, че Крум успял да привърже в един съюз всичките славинии и да ги придобие за своя план — завземането на Цариград”. Под думата “славинии” той, както и всички останали историци, разбира разните славянски племена от Македония, които до това време все още са имали начело свои князе. Такъв е бил случаят и при славяните в другите балкански области; всички те са имали в началото местни князе, които с течение на времето признават над себе си един цар. Професор Ст. Антоляк обяснява, че македонските славяни, тръгвайки с Крум, тоест сближавайки се с българската държава, се освобождават от опекунството на “василевсите”, тоест на византийските императори. Фактически, тия славяни стават част от българската държава, до край участвуват в борбата на Самуила срещу Византия. На страница 117 г-н Антоляк казва, че “Македония напълно е влязла в състава на българската държава във времето на Симеон (893 — 927 г.) и това е продължило до края на царуването на сина му Петър (927 — 969 г.). Тогава българското царство било разделено, очевидно по образеца на византийската държава, на няколко комитата, начело на които са стояли така наречените комеси или комити”. Тук трябва да поясним, че по-голямата част от Македония се намират в българската държава и преди Симеона, тоест във времето на Борис Първи и Пресиян.  

        На същата страница професорът обяснява, че в 965 г. българският цар Петър поискал от византийския импратор Никифор Фока да му бъде плащан данък, както бил плащан и на цар Симеон. Но Фока изгонил българските пратеници с обиди и закани. След малко византийската войска почнала да навлиза в България. Споменахме, че от север са започнали да нахлуват в българските земи и русите като съюзници на Фока. Византийските историци недвусмислено обясняват, че след смъртта на цар Петър властта в югозападна България, с център Македония, се поема от четиримата братя — Давид, Мойсей, Арон и Самуил. Накрая, управлението останало цялостно в ръцете на Самуила, човек със силна ръка. Всичко това е повторено и от господин Антоляк. Ако не бяха излезли на сцената четиримата братя, а особено юначният Самуил, твърде вероятно е византийците да завладееха много по- бързо и югозападните области ла българското царство. Г-н Антоляк признава на същата стр. 117, че бащата на четиримата братя се казвал Никола, че е бил княз (комит - областен управител, обикновено роднина на царя в Преслав - бел. наша) и “е бил много мощен и верен на своя господар цар Петър.” От тези думи става ясно, че фамилията на Никола е била здраво привързана към българската държава, която Самуил цели четири десетилетия отбранява с безподобна упоритост срещу Византия, нанасяйки на последната големи поражения. 

        На стр. 125 г. г-н Антоляк обяснява, че “Самуил е бил крал, тоест цар”, и че затова “свидетелствува кореспонденцията, която се е водила между българския цар Калоян (1197—1207 г.) и папа Инокентий 3-ти (1198—1216 г.). От нея може да се види, че покрай Петър от Папата е получил корона и Самуил, както и още други. От това става ясно, че Самуил не е получил корона от император Василий Втори, с когото е живял в постоянно неприятелство.” Кореспонденцията с Папата пък напълно изяснява, че за Самуил става дума като за български цар. На стр. 130 г-н Антоляк отбелязва: “Според Скилица и Поп Дуклянин България граничела с Хърватско, а под това име (България — бел. наша) се подразбирали всички земи, които Самуил с добро или насила е присъединил към своето царство”. Ще повторим, според господин Антоляк всички тези земи са влизали в държавата, която е носила име България и е имала начело Самуил като свой цар. 

        На стр. 130 е казано и следното: “Известно е, че във втората половина на 10- и 11-ти век византийските автори вече не употребяват наименованието “словени”. Те сега дават по-определени имена на славянските народи, като например сърби, хървати и прочее. Затова е разбираемо, че поданиците на Самуиловата държава ги наричат българи”. Дължим да поясним, че в Македония напълно преобладава по онова време славянско (?) население от българската група; с други думи население, което по език и други много етнографски белези и до ден днешен е съвсем еднакво със славяните от Мизия и Тракия. Очевидно е, че византийците не са могли да наричат това население нито с името хървати, нито с името сърби. И понеже самите византийци нийде и никога не са дали на славянското население в Македония име “македонци”, ясно е — както и господин Антоляк изтъква, че взантийците не са ги нарекли “словени”, а направо са ги поставяли вече под названието българи. По същия начин византийците са били престанали да назовават със старите им племенни имена и славяните към Добруджа, Дунавска България, Тракия, а са ги наричали българи. А и между тези славяни е имало различни древни племенни имена, както някога ги имало в Македония, а ги е имало сигурно и всред другите славяни в Европа. 

        На същата стр. 130 господин Антоляк обяснява, че “над македонските славяни и над включените в държавата на Самуил други племена — ромейци, сърби, хървати, романи, турци-вардарйоти (вероятно маджари), арменци и прочее, стоял “царят на България Самуил; и че неговата титла напълно отговаряла на византийската титла василевс”. Тук вече г-н Антоляк наистина е изброил само народности, които не са българи в широкото негово царство. И затова не споменава за никакви македонски славяни под някое друго име; от което се подразбира, че те са българи. На стр. 131 той казва: “Във Византия, а и в другия свят, владеела мисълта, че това царство е просто продължение на онова, пропадналото Първо българско царство. Защото само такава държава, покрай византийската империя, в тия предели, могла да има царство. За такова становище допринесъл и самият Самуил, който, следвайки духа на своето време, не искал да се нарича другояче.” Едва ли е потребно и тук да напомним, че Първото българско царство не е пропаднало, когато Самуил е цар. Напротив, то продължава чрез него да живее, а пропада подир неговата смърт, по-точно при наследника му Иван Владислав. Подир това вече настъпва византийското владичество над България, в течение приблизително на около 170 години. А в 1186 година излиза на сцената Второто българско царство, при което Македония за дълги периоди наново попада под своя българска власт. На страница 135 господин Антоляк ни обяснява и следното: “Своите наредби Самуил трябвало да заверява с печати. Те били повечето оловни, защото такива употребявали, както се знае, и Симеон, и Петър, Давид, Алузиян и други”. Всички тия царе са български; а и Самуил е следвал техните постъпки дори и при употребата на държавните печати, понеже и той е български цар. 

        Споменахме по-гope за някои дребни опущения от страна на г-н Антоляк и за употребата от негова страна на думите “македонски», “македонско”, “македонски народ”. Чрез такива дребни грешки историята не може да бъде променена. На някои места подобни неточности предизвикват насмешка, но в нашия случай те съвършенно се изгубват в оня пространен разказ, даден ни от господин Стйепан Антоляк, за походите, битките, завоеванията и сраженията на Самуила като български цар. Може да се каже, че е дал за читателите отлично просветление относно просторното и упорито българско царство при Самуила. Че няма никаква стойност употребените тук-таме термини “македонско”, “македонски народ”, сами по себе безсмислени, ние няма повече да говорим. 

        Даваме по-надолу думата на гръцкия професор по история Ат. Ангелопулос, който наскоро се обади в том девети на издаваното в Солун научно списание “Балкански изслезвания” (Balkan studies). На страници 569 до 564 г. Ангелопулос разглежда две книги, печатани в Скопие през 1968 г. Едната носи заглавие “Британски документи за историята на македонския народ”, написана от някой си Христо Андонов Полянски. Във връзка с тая книга гръцкия професор казва: “Тези избрани британски документи от държавния архив в Лондон са един ценен принос за проучване историята на Гърция, Турция, Сърбия, България и Албания, но една истинска катастрофа за историята на “македонската нация”. Предполага се, че целта на това издание е да представи доказателства за съществуването на “македоска нация” през годините 1797 — 1839 г. Но в излезлите документи не се споменава нито една дума за това (тоест за “македонска нация” — бел. наша). Авторите на тези документи — британски консули, агенти и пътешественици — пишат само за гърци, турци, българи, сърби и албанци и никога за “македонска нация” — “македонски народ” — каквото е заглавието на въпросната книга. Дори и нейният автор признава този факт”. А като разглежда другата книга, написана от Кръсте Битоски, под заглавие “Дейността на Пелагонийската Митрополия”, професор Ангелопулос казва: “Честите повторения на думите “македонци”, “македонско население”, “славомакедонци” и прочее, които авторът прави, се отнасят до някакви фиктивни “славомакедонци” от Скопие. Те са исторически неприемливи и не съществуват. Една терминология, измислена през последните двадесет и пет години в скопската народна република, не може да се съпостави на етнологическата cъщност от историята на един пернод, какъвто е периода от 1878 — 1912 г.; нито пък може да бъде представена под булото на историята”. 

        Ето защо трябва да заключим с похвала за г-н професор Стйепан Антоляк, че е съумял успешно да се измъкне от капана, който титовци са му поставили, надявайки се, че той ще фалшифицира всеизвестните исторически данни относно българското царство на Самуил; и че ще опровергава — единствено за свое лично компрометиране — всички хърватски историци преди него. Той е успял да покаже това, което е най- неприятно за титовци, а именно, че Самуил е български цар и неговото царство е българско.

 

По повод издигането на паметник на българския цар Самуил в центъра на Скопие, но представян от тамошните власти като "македонски" и тъй като соросовското МВР на РБългария мълчи:

 

     Една шопкиня, обяснявайки своето лековато поведение на своята съседка казала: "...той ме съвъкуплява, а па я го лажем, оти че го узмем!" И още една двусмислена но изглежда твърде вярна турска поговорка от времето на Османската империя: "Каргадан дернек олмаз, булгардан аскер олмаз".  В превод: "Гарги на керван не ходят, от българите войска (държава) не става", в смисъл "тъй както гаргите летят като тълпа, неорганизирани и неподредени, без дисциплина, тъй и от българите държава не става". Без дисциплина, традиция, организация държава не се гради. Тези неща се изграждат с векове и защищават от т.н. слой на благородниците (боляри, дворяни, аристократи). От 1015 г. насам България няма аристокрация,  а само народ, който ако го наречем вече население, няма да сбъркаме.