http

Иван Войников . ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВНИ СИМВОЛИ.

БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

Държавното знаме като основен символ , изразява суверинитета и заедно с герба е отличителен белег на всяка страна в международните и отношения. Знамето е един от основните елементи на държавната символика.То е тясно свързано с историята, бита религията и традициите на всеки народ. Благодарение на тези фактори цеветовата гама на знамената на съвремените държави е изключително богата, а символиката вложена в тях има хилядолетни корени, дълбоко проникнали в националната душевност на отделните народи.

Самата дума “знаме”, произлиза от “знамение”, т.е. знак. Произходът й е свързан с една стара легендата за император Константин I Велики (306-337). През 312 г. той повежда борба срещу претендента за короната Максенций, син на имп.Максимиан. В нощта преди знаменитата битката при Миливиевия мост на р. Тибър, (октомвири 312), императорът вижда на небето светещ кръст, заобиколен от думите “in hoc signo vinces”, т.е. “с този знак ще победиш”. Тогава заповядва да изрисуват на знамето му, което било червено, бял кръст. На следващия ден Константин разбива Максенций и влиза в Рим. Божият знак силно му повлиял и на следващата година (313), издава прочутия си Милански едикт, с който се спират гоненията срещу християните и се постановява религиозна свобода в цялата империя.

Знамето най-общо може да се определи като парче плат, което с помоща на въже, може да се издигне на пилон. С произхода, развитието и значението на знамената се занимава науката вексикология. Името й произхожда от латинското “вексилум”, както се наричали кавалерийските щандарти в римската армия. За разлика от хералдиката тази наука е съвсем млада. Тя възниква в американския град Уинчестър (щата Масачузетс) през 1962 г, когато е създаден научноизследователски център по изучаване на флаговете. Пет години по-късно през 1967 г., този център , заедно с други заинтересивани организации и отделни групи любители в тази област, създават Международна федерация на вексикологичните дружества.

За разликата от гербовете, флаговете имат много по-дълга история. За техен прототип се смята традицията, съществувала сред много азиатски народи, да се поставя върху прът някаква фигура, обикновено с религиозно значение, в смисъла на амулет. Тези прото-знамена са известни в науката като “вексилуиди”. Най-старите познати вексилуиди са от преддинастичен Египет (3400-3000 г. пр.Хр.).

От същото време (III хил.пр.Хр), е известен и вексилуид в района на днешен Иран- метален прът завършващ с орел. Вексилуиди се отриват още в Асирия ( ок. 3000 г.пр Хр), Вавилон, Хетската държава (2400-2200 г.пр.Хр), древен Китай, Рим и другаде.

Първото знаме в света се е появява в древен Китай по време на управлението на Жълтия император (2255-2205 г.пр.Хр.), но най-старата иконографска информация за използване на флагове в Китай датира от ок. 1500 г.пр.Хр.. Най-ранните данни за наличието на знамена в Европа, са от древна Гърция. Знае се че около V в.пр.Хр,на адмиралският кораб на атинската флота се е развявал червен флаг. В запазените стенописи от Паестум (Южна Италия)-330 г.прХр.са изобразени два флага. В известната мозайка от Помпей - битката при Исса е изобразено знамето на персите.

В Рим флаговете се използват в коницата и се наричат вексилуми, представляващи червен плат прикрепен в горната си част към прът. Обикновено върху плата е изписвано името на властващия император или е изобразен портрета му.

Според спомената по-горе легенда, имп. Контстантин I въвежда т.нар лабарум, представляващ християнски вариант на римските вексилуми. Върху червения плат е поставен монограм, съдържащ гръцките букви “Х” и “Р” - т.е. Христос. През VI в във Византия, заменя римските вексилуми с квадратни флагове, завършващи с един или два триъгълника.

Първоначално върху флаговете са поставяни кръстове, но с развитието на хералдиката в страните от Западна Европа , върху тях започват да се изобразяват гербовете на владетелите- т.нар “банери”. През ХVI в.няколко държави, между които и Великобритания, въвеждат знамена съставени от цветни ленти, което поставя началото на съвремените флагове.

Дългата история на знамената е причината за създаването на множество флагове, които според предназначението си те биват :

НАЦИОНАЛНИ-символизират отделна страна в междудържавните отношения.

ДЪРЖАВНИ (СЛУЖЕБНИ) - използват се само в отделни страни и символизират държавните институции.

ВЛАДЕТЕЛСКИ - символизират владетеля на една държава и членовете на неговото семейство. Издигат се на местата където те пребивават. Много често има варианти за суша и за море.

ВОЕННИ- символизират отделни войскови подразделения.

КОМАНДИРСКИ -знамена, показващи различни степени командири и военачалници от сухопълтната армия.

ТЪРГОВСКИ - флаговете, под които плава гражданската (търговска) флота на една държава.

ВОЕННОМОРСКИ- флаговете, под които плава военният флот на една държава. Към тях спадат:

·държавен военноморски флаг - служи като отличителен знак за държавна принадлежност на даден корб. Поставя се в задната част на кораба.

·гюйс (крепостен флаг, носово знаменце) - малко знаменце поставящо се на носа на кораба, обикновено когато се намира на престой в някое пристанище.

·рангови флагове - флагове присвоени на определени длъжностни лица, които се издигат, когато тези лица се намират на кораба. Поставят се на най-високата мачта

·вимпел (косица)- това са знаменца, заместващи държавният военноморски флаг, когато той е свален, при престой на корба на пристанище или пък се поставят вместо ранговите флагове, когато кораба се командва от длъжностното лице, но което той е присвоен. Представляват тънка дълга ивица плат и се поставят на най-високата мачта.

·флагове за разцветяване - малки цветни флагчета от военноморския сигнален свод на България или от междуналодния сигнале свод, които се поставят върху корабите по време на тържествени и празднични дни и случаи.

ГРАДСКИ И ОБЛАСТНИ ФЛАГОВЕ - флагове на отделни градове или области.

ЦЪРКОВНИ - символи на дадена религия или верска общност.

ФЛАГОВЕ НА ОРГАНИЗАЦИИ- символи на фирми, партии, обществени и други организации.

Българското знаме като държавен символ не се различава в своето развитие от знамената на другите народи. Нашата страна не може да се похвали, както много други, с цялостно изследване на произхода и развитието знамето си. Опити за подобни трудове са правени само от двама автори - Ив.Стойчев и Ив.Клинчаров. Те обаче са непълни и на места наивно написани. По- голямо внимание е отделено на военните и бойни знамена. Проучвания по въпроса са правили - проф.Д. Дойнов, И.Илиев, С.Хисарлъшка-Танова, К. Минчев, Т. Ташев и разбира се И. Иванов. Насотящето изследване е опит за обощаване на натрупаните до момента знания само за флаговете символ на българската държавност, тяхната поява и развитие. Вниманието е насочено повече към проследяването на тенденциите в историята на националните ни знамена, както и върху изясняването на въпроса за техния произход, отколкото да се прави опис на запазените в Националния-военноисторически музей екземпляри. Направен е и опит да се осветили един досега непроучван аспект от знаменната ни история, а именно развитието на дворцовия щандарт на владетелите от третата българска държава.

Корените на българското знаме следва да бъдат търсени далеч назад в родната ни историята, брояща повече от 13 века. Най-старото съобщение за наличие на знаме у българите са отговорите на папа Николай I (858-867) до княз Борис I (852-889) от 866. В пункт 33 се споменава, че до покръстването, когато влизали в сражения, нашите предци “носели като военно знаме конска опашка”

Конската опашка, която по същество е вексилуид, а не знаме, е стар ирански символ. Споменава се за пръв път в “Авестата”- сборник с древни ирански предания, събрани от Заратустра в VII в.пр.Хр. Използването и е свързано с почитта към божеството - конник. Ето защо няма нищо странно, че първобългарите, като част от източноиранската племенна общност са употребявали този вексилуид за боен символ. Впоследствие конската опашка е заимствана от тюрките и монголите, факт който подвежда много учени да я смятат за тюрксо или монголско изобретение.

Дали все пак в периода да покръстването са използвани и платнени знамена не е ясно. Опитите да се докаже, че кан Крум (802-814) е имал червено знаме, базирайки се на миниатюрите от българския препис на Манасиевата хроника са наивни. Първо, самият препис е правен по времето на цар Иван Александър, т.е в ХIV в. и второ, и в двете миниатюри (“Боят при Версиникия” (813) и “Преследване на имп.Лъв V”) липсват конски опашки върху копията на войните. Това подсказва, че художника едва ли е бил запознат с традициите на крумовото време. По-скоро червените знамена да са се използвали при Иван Александър, отколкото при Крум.

След приемането на християнството през 865-66 год. животът на конската опашка е предрешен. В самите си отговори папа Николай I дава ясна насока какво да изпозват българские войни занапред- “Какво друго, освен знака на светия кръст”. След това съобщение, сведенията за българското знаме изчезват в мрака на историята, за да се появат едва в началото на ХIII в.

Във връзка с преговорите между цар Калоян (1197-1207) и папа Инокентий III (1198-1216), относно сключването на уния с римската църква, между двамата се е водила оживена кореспонденция. В писмо от януари или февруари 1204 г, българският владетел специално иска от папата да му изпрати знаме, след като бъде провъзгласен за крал. Ето какво отговаря наследникът на Св. Петър през март същата година: “решихме да пратим знаме, което да употребляваш против ония, които почитат разпятието с устни, но сърцето им е далеч от него”.По нататък се споменава, че на знамето бил изобразен кръст и двоен ключ, т.е. ключовете на св.Петър, “единия за различаване, другия за власт”. Папата съветва Калоян да употребява знамето “в сърдечно смирение” да се явява с него между бойните редове, помнейки страданието Господне.

Жофруа дьо Вилардуен, в хрониката си “Завладяването на Константинол” споменава за наличието на знамена при Калоян: “и пристигнаха пред Адрианопол и го намериха твърде добре съоръжен; и те видяха върху стените и върху кулите хоругвите на Йоанис, краля на Влахия и на България.” За съжаление обаче, автора не е оставил описание на тези знамена.

По сведения на Георги Акрополит, в битката при Клокотница през 1230 г. цар Иван Асен II “заповядал да забодат на знамето (му) писания клетвен договор на Теодор (Комнин).”

Върху монети сечени от цар Константин Асен Тих (1257-1277), се вижда портрет на владетеля държащ знаме. То представлява тънка ивица плат, завършваща с лястовича опашка. Върху знамето е поставен кръст. Вероятно цветът на този флаг е червен.

Знаме, само че с образи на светии, присъства върху монети на Михаил Асен (1246-1256) и Георги Тертер (1280-1292). Възможно е тук с да става въпрос за т.нар. църковни хоругви, нямащи нищо общо с владетелския флаг.

Върху италианска карта от 1325 г. съставена от Анжелино Делрото личи столицата на българската държава - Търново.Над символичното изображение на града се вее знаме с монограм, напомнящ този на цар Михаил Шишман (1323-1330). (ф.118) Дали това знаме е реално или съчинено от Делрото остава загадка. Същият флаг, само че върху град Варна, се открива и в картата на Гуйлемос Солери от 1380 г.

В популярната народна песен “ Откога са й, мила моя майно льо..” се сповенава, че войните на цар Иван Шишман са носили “байрак” с “асланов образ”. Аз се отнасям скептично към достоверността на тази информация, тъй като според мене народните песни многократно са разкрасявани в детайлите си, а се запазва само главната сюжетна линия. Най-вероятно текста, отнасящ се до знамето е прибавен по време на възраждането, за повдигане на националния дух. Още повече, че лъвското изображение върху българските знамена се появява едва след публикуването на “Царственика” на Христаки Павлович в 1844 г.

През 1929 г Димитър Кацев-Бурски съобщава че е видял в турския военно-исторически музей в Истанбул изложено средновековно българско знаме. Върху него бил изобразен лъв, без корона, държащ в едната си лапа кръст, а в другата владетелско кълбо. Авторът дава и рисунка на знамето. При по-вниметелен поглед се вижда, че знамето изглежда прекалено съвременно, за да е от ХIV в. Всъщност, най-вероятно това е пленено от турците въстаническо знаме от ХIХ в, а не от времето на Иван Шишман.

Информация за средновековни български флагове, съхранявани в турски музеи дава и Георги Тахов, в книгата си “Градили майсторе болгаре” през 70-те години на ХХ в. За съжаление няма потвърждение за достоверността на тези данни. От наличната информация относно българският средновековен флаг единственото, което може да се твърди със сигурносте , че такъв действително е имало, но как е изглеждал не е известно. Лично аз съм склонен да възприема изображението на знамето от монетите но Константин Асен, като най-близко до мирогледа на средните векове.

Турското завладяване в края на ХIV в. слага край българската държава. На насилията от страна на поробителя, народът отговаря с хайдушкото движение. Хайдутите, наричани от османската власт “разбойници”, “катили”, “чапкъни” и т.н. стават единствените закрилници за угнетените. Не случайно са и възпяти в народното творчество.

Хайдушките дружини, като продължители на старата българска войска, винаги ходят под развят байрак. Пътешественикът Евлия Челеби, минавайки през габровския балкан през 1662 г. е нападнат от хайдути, за които споменава, че имали знамена с кръстове.

Интересни данни за хайдушките флагове дават и народните песни. В една калоферска песен се пее:

В друга песен също е описан цвета на знамето:

В една родопска песен, отново се говори за трите цвята:

Клапуделен, както и каметен, означава светъл, сребрист, сърмен, т.е. бял.

От изброените примери се вижда, че хайдутите, са използвали знамена с три типови цвята - зелени, червени и бели и никакъв друг. Това едва ли е случайно. Краеведът Васил Дечов в книгата си “Миналото на Чепеларе” е записал интересно предание от местното родопско население, че байрака е наследство от “стар цар, паднал под турците”. Много вероятно е както предполага и Венцеслав Начев (“Горски вървища”), тези цветове да са взети от средновековната ни войска. Освен типологичността в оцветяването им, като доказателство може да се посочи и сведенията на Евлия Челеби за наличието на кръст върху тях, удивително напомнящо за византийските лабаруми, възприети вероятно и от бългалски царе.

Погледнато назад във времето белия, зеления и червения цветове имат сакрално значение за първобългарите. В балкарския вариант на аланския епос за нартите[i] се говори за съществуването на вълшебно дърво, на което растели три ябълки, всяка от които дарявала с определени чудеса, всеки който я изедял. Първата била бяла и давала храброст на войните. Втората - червена- изцерявала жените от безплодие, а третата- зелена - давала вечна младост.

Както вече стана въпрос белият цвят е символ на слънчевия бог-конник. Той се свързва с мъжкото начало, с войните и поради това бялта ябълка е извор на храброст в битките. Червеният цвят е посветен на богинята-майка. Той олицетворява женското начало, земята, плодородието, домашното огнище. Ето защо червената ябълка е свързана с жената и нейната плодовитост.

В обредността на балкарците[ii] вечната младост, възраждащата се природа са свързани с пролетния праздничен цикъл и образа на героя. Героят се появява в индоиранската митологична традиция най-късно. Той обикновено е полубог-полу човек или пък свърхчовек, но винаги е покровител на хората. Обикновено се смята и за родоначалник на династии и племена. При древните гърци това е Херакъл (Херкулес), при скитите - Таргитай и т.н.

При източните иранци също присъства образа на героя - Сйявуш. Корените на неговия култ се крият в индоевропейското населението на Синцзян, за което говори и фактът, че свещения град на Сйявуш, според Фирдуоси, се е намирал “някъде около Хотан”. Източния произход е причината въпросният герой да е почитан единствено от източнте, но не и от западните иранци - персите.

Сйявуш е считан за родоначалник на редица средноазиатски династии-големите юечжи, Хорезъм, Бухара, Самарканд, Фергана, Кубадиан, Ташкент, Маймург и т.н. Тази традиция е продължена и от източноиранското население на прикавказието. Йованес Драхсанакертци в своята “История на Армения” дава твърде интересна информация. В гл.26 пише за мъченически загинал в името на вярата християнин в 608 г. на име Степанос, който бил от рода (племето) Севордик. Севордите произлизали от прародител на име Севук. Под името Севордики Драхсанакертци има в предвид част от арменизиралите се и християнизирани савири.

Освен при савирите култът към Сйявуш вероятно е разпространен и при родствените им прабългари. Затова подсказва една стара народна песен от Охрид, записана от големия наш революционер Г. С. Раковски:

Според Раковски “Сива е наш стар бог. Кога се е изменил и станал Василица, т.е. празникът на Сива – бога и се е превърнал в празник на св.Василий ? Вместо сурва в Охридско се поздравяват със “Сива, Сива, Василица.”. Всъщност това е нагледен пример за сливането на стари езически представи с наложената по-късна християнска обредност.

С развитието на религията образът на героя често се преплита с този на слънчевия бог-конник. Дали при първобългарите двете божества са схващани като един или два отделни песонажа не е ясно, но така или иначе зеленият цвят е символ на героя.

Самият факт че трите цветни знамена са се запазили чак до времето на робството говори, че вероятно са изпозвани в средновековната ни войска. Тук е мястото да се обърне внимание на една неточност, която често се среща при повечето автори, разглеждащи историята на знамето ни. Става въпрос за байрака на т.нар войнуци - християнско население, използвано в турската армия. Той представлява червен правоъгълен плат, върху който е пришит зелен кръг, с поставена в средата бяла разтворена ръка.

Погрешно е тук да се прави аналогия с националния трицвет. В албума на Дж.Колтън “Флаговете на всички нации”, отпечатан в Ню Йорк през 1862 г, под № 136 е даден флагът на Османската империя, който е почти идентичен с войнушкото знаме. Единствената разлика е че ръката е заменена с три полумесеца. От този пример става ясно, че става въпрос за вариант на турския флаг, а не за български. Като се има впредвид че културните и държавнически традиции на османците са взаиствани от Иран, не е чудно че цветовете от националния ни трикольор присъстват в тяхното знаме.

Най-старото запазено българско знаме се намира в колекцията на Ермитажа в Санкт Петербург - Русия. То датира от ХVIII в и принадлежи на доброволци в състава на руската армия. Върху него са изобразени образите на св .св Константин и Елена. Пак там се съхраняват още две знамена на наши доброволци, само че от времето на Кримската война (1853-56). Изработени са през 1854 г. Първото е червено, като от едната му страна е изобразен св.Гьорги, убиващ змей, а на другата - изправен коронован, лъв, държащ в лапата си кръст.

Второто е зелено. На лицето му е поставен гербът на България, от Стематографията на Хр. Жефарович, а на гърба осмоконечен православен кръст поставен върху полумесец.(ф.119)

Тези знамена са живо доказателство, че българите никога не са се примирявали с робството. Те вдигат множество въстания,като се почне от първото търновско въстание от 1598 г. и се завърши с Илинденско -Преображенската епопея от 1903 г. Най-старите данни за въстанически занема са от 1828 г, когато използвайки борбите межде гърци и турци, българите от Воденско се вдигат на бунт. От една народна песен възпяваща подвига на воденските юнаци се разбира, че в боя загива байрактара “ дето им е зелен байрак носил.”

Знаме е приготвено и за организираната в Търново през 1835 г, от Велчо Атанасов-Джамджията завера. То е подобно на църковна хоругва и е трябвало да бъде забито на Царевец.

През 1841 г. българите от Нишко се се вдигат на бунт срещу поробителя. Въстаниците използват две червени знамена, с изобразени върху тях православен кръст и образ на светия.

Всички чети и революциони формирования от ХIХ в. имат собствани байраци. Понастоещем са известни 32 такива знамена, които могат да бъдат разделени на четири групи взависимост от разцветката им- зелени, червени, трицветни и други.

изображение : лице: изправен и обърнат на хер. дясно , коронован лъв, стъпли върху турското знаме

· знаме на четата на въстаниците от с.Радилово- 1876 г

девиз : лице :“Свобода или смърт” и “20 апр.1876 г, с. Радилово”

изображение : лице: провжславен осмоконечен кръст

изображение : лице: изправен и обърнат на хер. дясно коронован лъв

· знаме на четата на Стефан Караджа - 1866 г (ф.120)

изображение :лице и гръб - обърнат на хер.дясно ,изправен, коронаван лъв

девиз: лице-На оружя мили братя; гръб-За вяра и независим (ост)

изображение : - лице :лъв; гръб: две кръстосани саби

девиз : лице : Свобода или смърт; гръб : Сладка е смъртта за отечеството

· знаме на Черноводската четата (Русенско) - 1875 г

изображение :лице: изправен и обърнат на хер. дясно коронован лъв

девиз : лице : “1875” ; гръб: “Каран” - комитетското име на с.Черна вода

· знаме на четата на Карловския революционен окръг 1876

изображение : лице: изправен и обърнат на хер.дясно коронован лъв, стъпил върху пречупено турско знаме. Гръб: бял хералдичен кръст.

девиз : лице : “Карловси окръг” и “ Свобода или смърт” гръб: Бог с нами 1876

· знамена с номера от 1 до 12 за чети в панагюрски рев.окръг - 1876 г.

изображение : лице: коронован лъв стъпил върху турското знаме

изображение : лице : лъв стъпил върху турското знаме

· знаме на четата Брациговските въстаници - 1876 г.

изображение : лице: изправен и обърнатна хер.дясно коронован лъв, сържащ в лапат си меч и стъпил върху пречупено турско знаме , пушка, ятяган и разчупени вериги

· знаме на четата на Иван Попов Семерджиев и Георги Измирлиев - 1876 г.

изображение : лице :изправен, обърнат на хер.дясно коронован лъв; гръб : осмоконечен православен кръст.

· знаме на въстаниците от с.Разловци - Пиянечко - 1876 г

изображение : лице: изправен и обърнат на хер.дясно лъв , изработен от лилави конци, пришит върху лилав копринен квадрат .

изображение : лице :изправен и обърнат надясно коронован лъв

девиз : “Свобода или смърт” и “1875” - тъй като е шито през 1875, от Петрана Обретенова, дъщеря на баба Тонка

изображение : изправен на хер.дясно, коронован лъв, поставен в щоти, с корона над него. Около щита. Изобразени брадви, копия стрели, мечове и боздугани

· знаме на четата на Старозагорските въстаници - 1875 г

изображение : лице: изправен на хер.дясно, коронаван лъв ; гръб: православен осмоконечен кръст

· знаме на четата на Троянския революционен комитет - 1875 г.

изображение : лице: обърнат на хер.дясно изправен коронован лъв тръб : неизв.

девиз : лице : Свобода или смърт и Троянски рев.к-т 1875 г.; гръб: неизв.

· знаме на четата на Врачанския революционен окръг- 1876 г

изображение : изправен и обърнат на хер.дясно коронован лъв

· главно знаме на Панагюрския революционен окръг - 1876

изображение : лице :обърнат на хер.дясно коронован лъв тъпчещ турско знаме; гръб: неизв.

девиз : “Свобода или смърт” и “ПО “ - т.е. панагюрски окръг

В Националния вонноисторически музей се съхраняват и още знамена, от времето на Априлската епопея, които не са идентифицирани, но по изображения и разцветки те са подобни на гореизброените. Както се вижда от приведените примери освен цветовете, типологични са и изображенията върху революционите знамена. До към средата на ХIХ в (1854 г) върху знамената е бил поставян кръст, което вероятно е стара традиция , водеща началото си още от средновековието.Лъвските изображения се появяват за пръв път едва в 1854 г. и то под влиянието на книгата на Христаки Павлович -“ Царственик или история болгарская”, от 1844 г, и на поемата “Горски пътник” на Г.С.Раковски. Царственикът по същество е първото общодостъпно за българската интелигенция съчинение по родна история. В него е даден български герб, за който изрично е отбелязано, че е“ знамение на болгарских хоругвах” Вярно е че още св.отец Паисий Хилендарски пише: “Знамение на печати царски имеяли (болгаре)изображение левово”, но труда му бил известен само на ограничен кръг преписвачи. Жефаровичата “Стематография” била вече доста стара и също с ограничено разпространение.

В поемата “Горски пътник”, писана в 1854 г. е отразено виждането на Г.С. Раковски, относно българското знаме:

Произведението е отпечатано през 1857 г. и става евангелие за българските революционери от втората половина на ХIХв . Този пасаж от творбата се превръща в образец, за знамето ни по времето на борбите за освобождение. Оттук идва и девиза “Свобода или смърт”, присъстващ във всичките ни революциони знамена. Не е случаен и факта, че преобладаващи са зелените флагове.

Едва павловичата творба, а в последствие и поемата на Раковски се превъръщат в главния извор за националнта ни символика по онова време. Така че не е чудно, защо изведнъж православният кръст минава на втора позиция, за да бъде заместен от лъвското изображение.

В основата на сюжета лъв стъпил върху турското знаме стои знамето на Карловския революционен окръг, шито по поръка на Васил Левски , от дъщерята на Ганьо Николов-Маджареца - Мария Ганева. Дали идеята за изображението е била на Левски или на Маджареца, трудно може да се каже, но със сигурност е взаимствана от заглавната страница на устава на Българския революционен комитет . През 1876 г. Панаьот Волов и Георги Бенковски, харесали карловския байрак и поръчали на Мария Ганева да ушие и за Панагюрище такова знаме. Така то се превълнало в прототип за всички знамена от Панагюрския революционен окръг, където единствено се среща и поменатия сюжет.

Разцветките на зелените и червени знамена от тази епоха са изцяло плод на хайдушката традиция и “Горски пътник”. Далеч по-сложна е историята на трикольора. За пръв път познатият ни роден трицвет се появява в картината на А.Сако - “Раковски в Балкана”. Върху нея в центъра е изобразен Г.С. Раковски, държащ с дясната си ръка пушка, а в лявата знаме прикрепено върху прът, завършващ с кръст. Знамето представлява правоъгълен плат съставен от зелена, бяла и червена ивици плат, поставени хоризонтално.

Георги Раковски с право можем да го наречем родоначалник на организираното национолноосвободително движение. Само за десетилетие идеите му претърпяват истинска еволюция от желанието за чужда подкрепа в борбата с поробителя, до четническата тактика, разчитаща изключително на собствени сили.

През лятото на 1858 г. в Одеса Раковски съставя първия си “План за освобождението на България”. В точка 8 от “второ отделение” на плана се посочва как трябва да изглежда българския флаг: “Народний знамян ще бъде на червено платно, от една страна лъв изображен с надпис “Свобода или смърт! ”, а от друга страна честнии кръст с надпис: “Бог с нами, напред!”

Очевидно е че въпроса за флага е вълнувал Раковски, но на какво зе дължи еволюцията във вижденията му не е ясно. През 1862 г, той получава благословията на сръбския княз Михайло Обренович (1839-1842; 1860-1868), за създаването на българска легия, която трябвало да помогне на сърбите във войната им срещу турците. Легията имал своя отделна организационна структура, команден състав, униформа и знаме. Знамето, по-късно е участвало в сръбско-турската война от 1876 г и е известно, че е съхраняавано до 1894 г в Окръжното управление на гр. Зайчар. Впоследствие е унищожено от сръбските шовинисти.

За външния му вид можем да се съди единствено по описанието на очевидци. Според едни то е червено, бяло и синьо, според други червено бяло и зелено. При всички случаи, цветовете са три и са разположени хоризонтално. По запазената униформа на легионера Бранислав Велешки, и по картината на Сако можем да се каже , че въпросното знаме е червено, бяло и зелено, тъй като и на двете места присъстват тези цветове.

Каква е била причината за новото решение на Раковски, относно външния вид на народното ни знаме можем само да се гадае. Известно е че освен с революционна дейност, големият патриот се занимавал и с проучвания в областта на фолклора. Най-вероятно са му били известни народните песни, в които се говори за трите байрака и на тяхна база да е създал трицвета, като най-пълно отразяване на националните традиции. Влияние на руския или сръбски флагове едва ли е имало, както смята Ив. Иванов, според когото: “Раковски приема трицвета като знаме на модерните държави”. Ако беше така би било странно съвпадението между данните от фолклора и знамето на легията.

Поставеното от Раковски начало добива развитие в последвалите събития в порбеното ни отчество и сред българската емиграция в Румъния. От средите на участващите в двете български легии (1862 и 1867-68), израстват ръководителите и главни участници в разрастващото се национално-освободителното движение, чийто връх се явява Априлската епопея от 1876 г. Така, че съвсем не е случаен фактът че трицвета на Раковски се появава върху знамената на четите на Филип Тотю и Хаджи Димитър. Интересни дани за униформите на четниците на последния, се откриват в статията на Ангелаки Савич “Български въстаници на 1868 г.” ( в.”Дума на българските емигранти” бр.3/08.07.1871 г). В нея се казва: “мундири от зелен шаяк, тесни бели панталони и всички с червени гайтани.”

В Белград през 1867 г., по повод поредното напрежение между Сърбия и Турция, е създадена и втора българска легия. В сръбската столица е открито и българско военно училище. Знамето от легията на Раковски се използва и сега. До война обаче не се стига, тъй като противоречията се преодоляни от правителството на Й. Ристич и през 1868 г. легионерите са изгонени от Сърбия.

Разочарованието от този провал води до цялостно преосмисляне тактиката на борбата. Налага се идеята за създаването на единен ръководен център, който да организира и координира по нататъшните действия за постигане целите на националнта революция. Ето защо през 1869 г в Букурещ бил основан Българския революционен централен комитет.

Под влияние на легионерското знаме, трицветът е възприет от комитета, като знаме на България. Това става най-вече заради Димитър Ценович, приятел на Раковски и член на БРЦК, който работи по проект за български флаг. По него по-късно дъщеря му Любица ушива две знамена, чието разположението на цветовете е същото както в картината на Сако- червено, бяло зелено. Такова е и оцветяването на запазеното знаме на трети руско-български батальон, участвал в Сръбско-турската война от 1876 г.

Към края на 1876 г. в Букурещ се провежда т.нар. Български центарлен революционен сбор, организиран от българското благотворително общество. В снимката на участниците на сбора се виждат българско и руско знаме. Тъй като фотографията е черно-бяла, не може да разбере в какъв ред е конструиран трицвета ни. Само може да се установи, че белият цвят е в средата, което навежда на мисълта че и тук става въпрос за червено бяло зелено.

По неизяснени причини в поробена България била възприета друга подредба на цветовете. Това личи от запазените знамена на Старозогорските въстаници от 1875 г и Врачанските революционери от 1876 г., както и от спомените на М.Марковски за байрака на троянския революционен комитет от 1875 г. Докато първите две са бяло, зелено, червено, то последното е червено, зелено бяло.

Вероятно под влияние на тази традиция, през 1877 г. Иван Параскевов, възлага на дъщеря си Стилияна Параскевова, да ушие знаме, което гр.Браила е трябва да приготви за руските войски в очакваната тогава война между Русия и Турция. (ф.123)

То има правоъгълна форма, като външния му край е врязан навътре подобно на лястовича опашка.Състои се от три ивици - бяла зелена и червена, разположени хоризонтално. На лицевата му страна е извезан изправен и обърнат на дясна хералдична страна ,коронован лъв. Над лъва в полукръг е изписано “България”, а върху червената ивица - “С божия воля и с силата на славнаго русскаго царя Александра II-го напред”. Обратната страна проектира лицевата.

Ив. Стойчев[iv] смята че Параскевов сам е конструирал трикольора, под влияние на руския флаг. Очевидно е че авторът разполага с много малко изворен материал. Той не познава врачанското и старозагорско знамена и произволно обявява спомените на Марковски относно троянското знаме за неправдоподобни, като плод на заблуждение.

Вярно е че Иван Параскевов като член на “комитета на старите” е отявлен русофил и изпитва недоверие към “младите” от БРЦК. Може би точно поради това, е искал знамето му да е различно от това на Раковски. Разположението на цветовете обаче, което той избира вече е съществувало и явно е било популярно сред поробените българи, защото непосредствено след освобождението императорския комисар Александър Дондуков-Корсаков, както и другите представители на временното руско управление са били посрещани с трицвети от този тип. Дори и знамето на доброволческата дружина на Жельо Войвода от 1877 г., както и знамената, предназначени за опълчениците, дарени от българските общини в Румъния, т.н. Букурещки знамена, е със същото разположение на цветовете.

Както е известно Браилското знаме на Ив.Параскевов, подобно на другите знамена приготвени за българското опълчение, нито са били осветени, нито са влизали в боя. Едва на 30.08.1878 г. те са зачислени на новосформираните български дружини от земската войска, като са обявени за “почетни флагове”.

Иван Стойчев произволно и неаргументирано определя Параскевовото знаме за първообраз на националния ни флаг. Това очевидно противоречи на фактите. Ако се приеме, че дори и букурещките знамена да са били конструирани под влиянието на браилското, то при условие че виждат бял свят едва след войната, как тогава трикольора в този му вид се появява при посрещането руските войски и украсява залата на Учредителното събрание в началото на 1879 г. Тук очевидно става въпрос за по-стара традиция, датираща не по-късно от 1875 г. Тя се е зародила първоначално в поробена България, а след това е възприета и от емиграцията ни в Румъния. За съжаление не е известно кой е нейният автор, но той безспорно не е Ив.Параскевов. Грешката, която допуска Стойчев се преповтаря от всички занимаващи се с знаменнта ни история след него. Твърдението на Ив. Иванов, че комитета на старите е прокарал трицвета в новоосвободена България е пресилено и неаргументирано.

На 10.02. 1879 г. в гр. Велико Търново започва работа т. нар. Учредително събрание, чиято главна задаче е приемането на основен закон на свободна България.След като депутатите приемат чл.21, отнасящ се до герба на новата държава, народният представител от Елена - Никола Михайловски, баща на поета Стоян Михайловски, се сеща, че са “изпуснати националните бои”. Забележката му смущава събранието, защото в нито един от проектите за конституция нямало член, отнасящ се до флага. За да излезе от неудобната позиция Константин Стоилов предлага “да се помолят нашите историци и археолози да дадат пояснения връх този предмет”. Предложението е отхвърлено. От стенографските протоколи не става ясно кой е предложил да се възприеме трикольора.Тогава Петко Каравелов оспорва трицвета като подражание знамето на Франция и повежда с П.Р.Славейков спор кой е хералдичният цвят на българите - червен или зелен. Дебатите остават безрезултатни. На 26.03, председателят на събранието Антим I, подлага на гласуване чл.23, който да гласи : “Българското народно знаме е трицветно и се състои от бял, зелен и червен цвят поставени хоризонтално.”Тъй като бързат за предстоящата великденска ваканция депутатите набързо приемат предложението и по този начин се узаконява националния ни флаг.(ф.124). И до сега стои откри въпросът кой е авторът на трикольора.

В този си вид националният флаг просъществува без промени през цялото време на третата българска държава и в първата година на народната република. През този период съществува негласната практика по време на война националното знаме да се обръща с червения цвят нагоре. През време на Балканските и Първа световна войни това прави силно впечатление на чуждестранните журналисти.

В гласуваната на 4.12 .1947 г ,т.нар “Димитровска”конституця върху знамето се добавя нов елемент. В нейния чл.84 се казва: “Знамето на Народна република България е трицветно, състои се от бял зелен и червен цвят, като в горни бял ъгъл е изобразен гербът на НРБ.”Гербът се появява едва след неговото утвърждаване в началото на 1948 г. Любопитно е че от страните с комунистическо управление България е първата която променя знамето си като му поставя герб.(ф.125) От какво е продиктувано това новаторство на “народната власт”не е известно.

През 1967 г. е приет закон за държавното знаме, в който е дадена комунистическата интерпретация на символиката на трицвета .Белият цвят “символизира миролюбието, трудолюбието и другите добродетели на българския народ; зеленият - връзката на държавното знаме със знамената на борците за национално освобождение, плодородието на българската земя и любовта на българския народ към родината, червеният - победилата социалистическа революция в България и готовността на българския народ да брани достиженията и .”

“Живковската” конституция от 1971 г. не внася корикции в знамето. Това прави конституцията от 13.07.1991 г. В нейния чл.166 се казва: Знамето на Репубилка България е трицветно:бяло, зелено и червено, поставени водоравно от горе на долу.” По същество е върнат старият флаг от 1879 г.

В международната практика една държава, освен с националния си флаг се символизира още с държавен, търговски и вонеоморски флагове. У нас държавен флаг никога не е съществувал, а търговското ни знаме е същото както националното прието с Търновската конституция. До ден днешен то не търпяло никакви промени. Върху него не оказват влияние промените от 1947 г.

Що се отнася до военноморските флагове те са три- държавен, гюйс и косица. Първите сведения за държавния военноморски флаг са от 1.08.1879 г, когато с подарените от Русия 17 плавателни съда е основан българският военноморски флот.В спомените си за този тържествен ден о.з.капитан I ранг Константин Божков пише, че с подобаваща за случая церемония, руските знамена били свалени и на тяхно място се поставили български знамена -” На трицветен плат, червено поле със златен лъв.” За какво става въпрос. Държавният военноморски флаг от 1879 г. (ф.126) на страната ни представлява националното знаме, в чийто горен ляв ъгъл е пришит червен квадратен плат, заемащ с височината си широчината на цялото бяло поле и 1 / 2 от широчината на зеленото поле. В червеният квадрат е изобразен обърнат към флагщока изправен коронован златен лъв. Вероятно този флаг е съставен от руски специалисти.

С промяната на системата на управление след 1944 г, се внасят корекции във военноморското ни знаме, които трябва да отразят новите реалности. Със заповед № I-М-131 на командващия военноморския ни флот от 30.05.1949 г., влизаща в сила от 1.07 с.г., короната от лъва е премахната, а под червения квадрат е прибавен бял, заемащ останалата част от широчината на знамето, в който е разположена червена петолъчна звезда - символът на комунистическата партия.(ф.127)

На 1.12. 1954 г.министърът на отбраната внася в министерски съвет доклад № С-5275/30.11.1954 г, с който се прави предложение “да се утвърдят нови флагове като военноморският флаг рязко да се отличава от националния флаг и флага на търговските кораби, като се съблюдава същевременно да запази за себе си националния характер и характера на народно-демократичната ни държава.” На свое заседание Министерският съвет приема постановление № 2419/6.12.1954 г, с което се “утвърждава приложените военноморски и лични флагове на длъжностните лица от ВМС, Гранични войски и ДОСО”, като се прави предложение до Президиума на Народното събрание да издаде съответният указ.Указът е издаден под № 371 от 18.12. 1954 г. и е обявен в българската армия със заповед на министъра на народната отбрана № 73 от 11.07.1955 г и със заповед на командващия флота №49 от 18.07.1955 г. Съгласно тези заповеди новите флагове следва да бъдат издигнати на 24.07.1955 г н 09.00 часа. Според поменатия по-горе указ №371 новият военно морски флаг (ф.128) представлява правоъгълен плат с хоризонтално разположени бяла, зелена и червена ивица, като бялата заема 2/3 от широчината на плата.В левия горен ъгъл на бялата ивица е поставена червена петолъчна звезда.За първооснова тук беспорно е взет военноморския флаг на СССР от 1935 г.

С Указ № 234 от 24.07. 1991 г. на президента на република България е внесена корекция в съществуващия до момента военноморски флаг на страна (от 1954 г). Петолъчната звезда като символ на рухналия комунистически режим е заменена с изправен златен лъв, обърнат към флагщока. Във връзка с приемането на новия герб на страната през 2000 г върху главата на лъва е поставена корона.(ф.129)

Както вече стана въпрос гюйсът , наричан още крепостен флаг или носово знаменце, се поставя на носа на военните кораби, като заместител на държавния военноморски флаг. Не е ясно, кога е създаден първият български гюйс, (ф.130) но така или иначе той липсва в издадения през 1898 г в Санкт Петербург “Албум на щандартите, флаговете и вимпелите на Руската империя и чуждите държави”. За пръв път се среща в съставения от полковник Богословски “Албум на щандартите и флаговете на чуждестраните държави”, издаден през 1912. Представлява бял квадратен плат, с наложени върху него един върху друг червен хералдичен кръст и зелен андреевски кръст. Безпорно гюйсът е копиран от руския. При сравнение между двата се установява, че единствените разлики са в цветовете.

Със заповедта на командващия флота от 1949 г е въведен нов гюйс, почти идентичен със съветския, представляващ червен правоъгълен плат в средата на който е изобразена червена петолъчна звезда, окантована с бяла ивица. В средата на звездана е поставено лъвче (при съветския вариант - сърп ичук). С промените от 1954 г. лъвчето е премахнато.(ф.131)

Косицата или вимпела, заедно с гюйса също представлява заместител на държавния военноморски флаг.В третата българска държава са известни два вимпела. Първият, вероято съставен през 1879 г., е бял тесен плат с правоъгълна форма, намалявящ ширината си към десния край и завършва с разрез навътре под формата на лястовича опашка. В началото, до флагщока е поставен в умален размер гюйса (с хералдичния и андреевски кръстове)

В съставения от полковник Богословски “Албум на щандартите и флаговете на чуждестраните държави” през 1912 г, се среща друг вимпел на България - дълъг бял плат, който към край си се стеснява под формата на равнобедрен триъгълник, завършващ с разрез навътре под формата на лястовича опашка. В началото към флагщока е поставен бял правоъгълник с вписан в него зелен андреевски кръст.Кога е извършена тази промяна не е ясно. Вероятно първоначално гюйс не е имало, а в последствие като е създаден е променен и вимпела.

През 1949 г андреевският кръст върху вимпела е заменен с умален вариант на новия гюйс. През 1954 той вече представлява червена ивица плат , която към края постепенно се стеснява и завършва с разрез под формата на лястовича опашка. В началото му е поставен умален вариант на държавния военноморски флаг. Промените във флага от 1991 и 2000 също са отразени във вимпела.

Изложенитео но историята на българското знаме няма да е пълено ако не бъде отразено и за развитието на владетелското знаме през периода на третата българска държава. Досега таково изследавне не е правено. В България е възприето личното знаме на владетеля и на членовете на семейството му да се нарича щандарт.

Как е изглеждал щандарта на първитя ни княз след Освобождението, Александър I не е известно, но че такъв е имало личи от снимките на софийския дворец от нач. на 80-те год. на ХIХ в., на които се вижда пилон пред сградата с развят флаг. Първите данни за дворцовия щандарт са едва от времето на Фердинад I. Прави впечатление, че при него е имало разработени варианти на щандарта за суша и за море. Първото срещане на изображение на сушевото знаме е в специално разработения герб, за сватбата на българския княз с принцеса Мария-Луиза.(ф.135) То представлява квадратен плат, съставен от бяла, зелена и червена ивица, в средата на който е поставен червен германски щит с царска корона над него. В щита е изобразен изправен и обърнат на дясно коронован лъв, с монтиран върху него саксонски щит. Трицветният квадрат е ограден от редуващи се златни и черни триъгълници- цветовете от герба на Саксония.

По данни на вексиколога Алфред Знамиеровски[v], през 1908 г цар Фердинад I има нов сушев щандарт (ф.133), представляващ червен квадратен плат, окантован от черни и златни триъгълници. В центъра му е изобразен изправен и обърнат към флагщока златен коронован лъв с монтиран върху него саксонски щит. Около 1912 г. саксонският щит е заменен със сложния щит от герба от 1911 г.

В споменатия вече “Албум на щандартите, флаговете и вимпелите на Руската империя и чуждите държави”, отпечатан през 1898 г. се вижда как е изглеждал морският щандарт на Фердинанд I (ф.132), а именно квадратен червен плат, ограден от редуващи се зелени и бели триъгълници, в средата на който е поставен изправен и обърнат към флагщока коронован лъв. Този щандарт се различава значително от сушевия, особено в разцветката на триъгълниците, която е подчертано национална. Възможно е да е съществувал още по времето на Александър I.

В издадения през 1912 г от руското главно хидрографско управление “Албум на щандартите и флаговете на чуждестраните държави”, се вижда, че в морските щандарти са настъпили сериозни промени. (ф.134) Царският щандарт е със същия червен квадрат с лъвско изображение, но вече с редуващи се червени, бели и зелени триъгълници. Появяват се още и щандарти на царицата и престолонаследника. Първият е идентичен с този на царя, но в задната си част е врязан навътре под формата на лястовича опашка. Щандартът на престолонаследника представлява умален вариант на царския щандарт вписан на фона на гюйса.(ф.137)

Според писмо изпратено в началото на 20-те години от лице близко до двора до комисията по герба става ясно че на 3.10. 1918 г. “новият държавен глава нине царстващият цар Борис III, сам лично е изменил дотогаваштия герб като му е извадил всички чуждици.........и знамето на Негово Величество е това, което е и сега.” От този пасаж става ясно, че с възкачването си на престола цар Борис III премахнал от дворцовия щандарт фердинандовите символи. В действителност тук не става въпрос за някакакви корекции, а просто новият цар премахнал изцяло сушевите варианти на щандарта и възприел като единствени морските, които са изцяло съобразени с националната символика.(ф.138)

[i] Епос за нартите- алански епос за войни-герои. Нартите са нещо подобно на нашите юнаци или на руските богатири. Това са свръхчовеци, борещи се със силите на злото и закрилящи обикновените хора. Епосът представлява сборник от разкази, подобни на приказки, за подвизите и добрите дела на нартите и съпругите им. В България също има макар и далечни паралели с този епос.Това са приказките за юнаците, епоса за Марко Кралевити и други.

[ii] Балкарци- народ, живеещ в северните склонове на Среден Кавказ на територията на Кабардино-Балкарската република, влизаща в състава на Руската Федерация. В миналото балкарците са били част от аланските племена, т.е. са сродни с прабългарите. През ХIII в. куманската инвазия ги тюркизира и заради това понастоящем говорят тюркски език. Въпреки това обаче те са съхранили голяма част от аланските традиции какъвто е и случя с епоса за нартите. Той определено е алански и няма нищо общо с тюрките.

[iii] Бей-бунар- местност до Охрид

[iv] Вж. Ив.Стойчев За първообраза на българското знаме според чл.23 от конституцията

[v] Вж. Алфред Знамиеровски, The world encyclopedia of flags. London 2002

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

ЧАСТ ВТОРА

БЪЛГАРСКОТО ЗНАМЕ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ