Фиг.
29.Страница за
прабългарите. Език, произход, история и
религия в статии, книги и музика.
Иван
Войников
Жалон
в историята на българския герб се явяват т.нар.
илирски гербовници. Тяхното начало е
положено от хърватина
Петър Охмучевич. Той произхожда от Босна, но
в последствие семейството му се преселило в
Слано в Рагуза (Дубровнишката република),
където по това време се осъществявала
голяма част от балканската търговия.
Тук
то забогатяло най-вече покрай търговията с
жито. Старият Ивельо Охмучевич имал пет
сина, четирима от които постъпили на служба
в испанския флот. От тях най-много се изявил
Петър Охмучевич. Той плавал до Индия, прочул
се при завладяването на Португалия (1580 г.) и
на Азорските острови (1582 г.) от страна на
Испания. През 1581 г. построил за своя сметка
кораба “Св. Йероним”, а в 1588 г. станал
командващ на ескадрата “Classis
illyrica
“, с която взел участие в похода на
Непобедимата Армада против Англия. Заради
големите си заслуги към испанската корона
получил званието адмирал.
Въпреки
положението си обаче той нямал “синя кръв”
и не можел да проникне в затворените
благороднически среди в Испания. За да
придобиел аристократична титла адмиралът
трябвало да докаже по безспорен начин, че
има четири прадядовци и четири прабаби, с
благороднически произход, че в
родословието си няма евреи, еретици или
мюсюлмани и че всички негови
предшественици били родени от законни
бракове. Тъй като нямал такива
доказателства, Охмучевеч се заел с
фалшифициране на свои генеаложки документи.
На
6.05.1584 г. той се сдобил с писмо от босненския
епископ Антон Матей, който потвърждавал, че
лично е виждал стари писма и грамоти писани
на “илирски език”, от които ставало ясно,
че Охмучевичи са били благородници и са
имали много владения по р. Дрина и на други
места. През следващите десет години
хитрия адмирал се снабдил с пет фалшиви
владетелски грамоти, между които едната
на Стефан Душан от 1349 г., а другата от
унгарския крал Матиаш Корвин.
От
документите трябвало да
ставане ясно, че Петър Охмучевич води
потеклото си от Хрельо или Рельо Охмучевич,
наричан в народните песни “Рельо Крилати”.
Той произхождал от Босна, но през
1349 г. заради “мъдрата си и храбра служба”
проявени при обсадата на Костур, цар Стефан
Душан го направил “бан на Костурската
държава и на цялата македонска земя”, като
му дал градовете Костур, Лерин, Прилеп,
Новиград, Валтанас (вероятно Велес),
Диакатор (?) и др., заедно с прилежащите им
планини, гори, села, реки, води, мостове,
воденици, приходите и т.н.
Рельо
служил вярно на Душан, а след смъртта му и на
неговия син Стефан Урош (1355-1371) и загинал
отбранявайки новия крал от нападенията на
Мирнаевичите [i][ii],
заради които пропаднало великото “Илирско
кралство”. Рельо бил
женен за Видослава Балшич, от която имал
един син Гръгур. След смъртта на баща си той
заминал за Босна, където придобил Смуцка
жупа.
В
интерес на истината в сръбското княжество
Хум (днес Черна Гора) действително е имало
благородническо семейство с името
Охмучевичи, известно ни от документи от
периода 1342-1397 г., но дали
Петър Охмучевич е имал някакви
роднински връзки с тях не е известно.
За да
бъде по-убедителен в аргументите си при
доказването на благородническия си
произход адмирал Петър решава да състави и
гербовник на балканските народи, от който
да е видно че предтечите му са сред най-славните
и уважавани аристократи на ХIV век.
Предполага се, че той е създаден в Рагуза (Дубровнишката
република) в периода 1584-1594 г. Макар и да не е
известен авторът му, той най-вероятно
принадлежи към хърватските интелектуални
кръгове, живеещи в Дубровник по това време.
Гербовникът не е запазен, тъй като, както
смята А.Соловьов, е изгубен някъде в Неапол,
но според виенския учен д-р Лузан, отделни
негови листове все
още се съхраняват из Босна.
Заедно
с всички доказателства Петър Охмучевич
подава молба на 17.03.1594 г. до Неаполитанския
вицекрал за признаване на
благородническото му потекло. Разглеждайки
документите, Кралския съвет в Неапол на 17.05.
с.г. издава указ, с който са потвърдени
аристократичните му титли, както и правата
му на наследството върху мнимите семейни
земи в Македония и Босна. Две години по-късно
дон Педро става член и на рицарския
орден “Св. Яков от Компостела”. Починал в
Лисабон в 1599 г.
Въпреки
личните си амбиции Охмучевич, посредством
своя гербовник, става създател на
балканската хералдика. Макар и оргиналът му
да не е запазен за него може да се съди по
достигналите до наши дни многобройни
преписи. Видно е, че в основата на това
знаменито съчинение стои модната
от тези години“илирска идея”.
Под
влияние на италианския хуманизъм и култът
към античността, хърватските интелектуалци
разпространяват версията, че славянските
народи на Балканите произхождат от
древното племе илири. Даже и Александър
Македонски е смятан за илир.
По
този начин името
"Илирия" става нарицателно за земите
на всички балкански славяни. В карта от ХV в.
Енеа Силвио Пиколомини, нарича
района на Западните и Централни Балкани
- "илирски народ". До 1485 г. в актовете на
римската конгрегация, за обозначаване на
балканските славяни се употребява терминът
"славяни", а след тази година "илири"
или “илирски народ”. Хърватинът Юра
Шижгорич, известен като Георгиус Сисгореус,
определя границите на Илирия така- на запад
-"Фурландия" (още Фриули, маркграфство
в дн. Сев.Италия), на север -Унгария, на изток-
Черно море, на юг-Албания и Гърция. По-късно,
през ХVIII в., териториите на тази област били
коригирани, като включвали само Западните
Балкани (приблизително територията на
бивша Югославия и Албания).
Охмучевият
гербовник както и фалшифицираните му
грамоти, трябвало да докажат на
западноевропейците, че балканските славяни
до идването на турците имали своя голяма
държава - “Илирската империя”, а
предтечите на адмирала са потомци на най-славните
владетели в тази страна. На практика това е
ярък пример за симбиоза между личния и
обществените интереси. Чрез дейността си
Охмучевич способства за разпространението
на илирската идея в Западна Европа, чрез
която се насочва и вниманието на
европейските владетели към поробените
Балкани.
Илирската
идея постепенно поставя началото на
хърватския национализъм. Започва
разработването на “илирски
литературен език”, въз основа на
хърватския, на който следвало да пишат
всички балкански славянски народи. Оттам
години по-късно произлиза и мечтата
хърватите да обединят тези народи в една
държава.Така например Филип Габровац през ХVIII
век твърди че “илирския”, “славянския” и
“хърватския“ са едни и същи и че в
действителност става въпрос за един народ с
три имена.
В 1836 г.
Людевит Гай (1809-1872) допълва тези твърдения
така: “В Илирия може да има само един
литературен език. Него не бива да го търсим
само на едно място, а в цялата голяма Илирия.”
През
ХVII в илиризма сред
определени кръгове прераства в панславизъм.
Главен идеолог на това направление е Юра
Крижанич (1618-83). Подгонен заради схващанията
си от католическата църква, той избягва в
Русия, където за пръв път издига идеята, че
именно тя е призвана да обедини всички
славяни в Европа и че германците
са най-големите врагове на славянството.
Тези негови виждания в средата на ХVIII в.станали
основополагащи на руския панславизъм.
Представителите
на хърватския хуманизъм избрат за патрон на
илирските земи Св.Йероним Блажени (331-420),
родом от Далмация и обезсмъртил името си с
превода на Библията от хебрейски на
латински. Това обаче не пречи
да му бъде вменено и авторството на
глаголицата и “илирската литература”. В
хералдиката илиризма за пръв път се появява
в Мюнстеровата “Космография” от 1544 г.,
където е представен гербът на Илирия.
Макар
гербовникът на Петър Охмучевич и да не
достига да наши дни, все пак е запазен
един от първите, ако не и първият негов
препис.Той се съхранява в загребската
университетска библиотека. Съставен е в 1595
г. от някой си Коренич-Неорич.
Всички
надписи в него са на кирилица и латиница-кирилицата,
зада покаже старостта му, а латиницата, зада
може да се ползва от западноевропейците.
Кирилските текстове изобилстват от
правописни грешки, което ни подсказва ,че
съставителя му не е владеел това писмо.
Титулната
му страница е озаглавена така “ Родословие
на забележителните и свети отци и гербовете
на земите на свещените племена на илирското
царство, които събра
и нагледно състави с голяма пищност
Станислав Рубчич, господар на гербовете (т.е.
главен херолд-б.а.) на господин царя Стефан
Стефатонвич Неманич за слава на (негово-б.а.)
царско и кралско величество и на останалите
господа вождове, банове, воеводи, жупани,
князе, катунари, рицари, господари[ii][iii]
и благородници на всички илирски земи,
влизали по различно време в илирското
царство. Той (гербовника-б.а.) се създаде и
преписа от една стара книга, която се намира
между старите книги в библиотеката на
манастира на славния и божествен Василий в
Света Гора в 1340 година.”
След
това следва изображението на Св. Йероним,
държащ в ръката си двоен кръст с прикрепено
към него илирското знаме, а след него
гербовете на Илирия, Македноия, България,
Босна, Сърбия, Славония, Хърватско, Рашка,
Далмация, Поморието, Стефан Душан,
Котроманичите, както
и още 140 герба на отделни сръбски
аристократи или общо 152 на брой.
Соловьов
смята, че за основа на Неоричовия гербовник
е взет сборника на Виргил Солис от 1555 г.. При
внимателното сравняване между двете книги
обаче се откриват и много
разлики. Така например почти всички гербове
при Солис са дадени по няколко на една
страница [iii][iv],
докато при Неорич всеки
е на отделна страница. Надписите при Солис
са без украса, за разлика от Неорич, където
са поместени върху пергаментни ленти и
барокови рамки.Също така солисовите
гербове са представени черно-бяло, а при
Неорич-цветно. Единствената прилика между
двата гербовника е в някои фрази от
заглавния надпис на латински. Всичко това
поставят под съмнение тезата за
взаимосвързаност между двете съчинения.
Най-вероятно първоизточниците са няколко,
но че има влияние на западната хералдика
е несъмнено.
Фиг.
29.
Българският
държавен символ в съчинението на Коренич-Неорич
е дадено на ХII страница.(ф.29) Представлява
обърнат надясно изправен червен коронован
лъв поставен върху златен германски щит с
корона отгоре. Над него върху разгънат
пергамент стои надписът “Цимери Бугарске
земле”, а под герба в раннобарокова рамка е
изписано на
латиница “Bulgariae”.
За пръв път в хералдиката се появява и герб
на Македония (VI стр.), (ф.30) който е същият
като българския, но с разменени цветове -
златен лъв на червено поле. Короните и в
двата герба са еднакви - съставени от малки
триъгълници.Това не е случайно хрумване на
автора. В хералдиката този тип корони са
известни като “древни”. Те се поставят,
само когато се отнасят за суверени държави,
съществували в миналото, но загубили
самостоятелността си в настоящето.
Сюжетът
на българския герб - червен лъв върху
златен щит- удивително наподобява щита на
търновските войни, описан от анонимния
арабски пътешественик. Това доказва, че при
съставянето на държавния ни символ е
ползван някакъв достоверен първоизточнник.
Най-вероятно гербовникът на Охмучевич е
правен на база на по-стар, като само са
добавени към него гербовете на измислените
роднини на адмирала.
Що се
отнася до македонския герб, той със
сигурност е съчинен от съставителя на
Охмучевия гербовник, по желание на самия
поръчител, тъй като мнимият му предтеч
Рельо бил “бан на ........ цялата Македонска
земя”. Във вероятно използвания
първоизточнник герб на Македония не е
можело и да има, тъй като самото понятие
Македония като наименование на област се
появява едва през ХVI в и по-специално след
1490г., когато в Рим са отпечатани картите на
античния учен Птолемей.
В
средните векове с името Македноия е
обозначавана Одринска Тракия, а
територията на днешна Македония е наричана
Кутмичевица или Долната земя. През ХVI в.
западноевропейските картографи,
прилагайки античното областно деление
взето от Птолемеевите карти, обособяват
областите Македония, Дардания (Нишко,
Протско, Вранско, Софийско, Скопско), Тракия,
Тесалия, Епир, Албания и т.н. Когато е
съставен Охмучевия гербовник, авторът се е
ползвал от западната картография при
обозначаване на областите на илирското
царство. За македонска земя се споменава и
във фалшивата грамота на Стефан Душан.
Всичко това е направено с цел по-убедително
звучене в ушите на кралския съвет в Неапол.
В
гербовника на Неорич симоволите на
илирските области са
дадени и в големите гербове на крал Стефан
Душан и на сина му Стефан Урош. Първият герб
се намира на страница V. При него върху
вилообразно разсечен и трикратно пресечен
германски щит са наложени в средата един
под друг два малки щита. В единия е поместен
двуглавия орел на
крал Душан, а в другия символа на
Котроманичите [iv][v].
В останалите девет полета са изобразени
гербовете на Македония, Славония, Босна,
България, Далмация, Сърбия, Хърватия,
Поморието и Рашка.
Вторият
герб се намира на страница ХVI и
представлява черен немски щит, върху
който са поместени в умален вид
гербовете на илирските области.
Прави
впечатление ,че при подредбата на символите
на илирските области в тези два герба този
на Македония стои в горния хералдичен десен
ъгъл на щита. На езика на хералдиката това
означава ,че Македония е била най-важната
страна в Илирското кралство. Освен това
македонския лъв тук е коронован, докато
българския не е.
Тези
факти си имат логично обяснение. Знаменития
предтеч на Петър Охмучевич - Рельо, е
владетел на Македония, а тъй като тя е най-важната,
то и той е бил най-знатния измежду цялата “илирска”
аристокрация.
Пишейки
по този пробелм Александър Матковски
нарича описаните по-горе два герба общи на
всички южни славяни. Това твърдение не
отговаря на истината, тъй като става въпрос
за обикновени владетелски гербове, каквито
по това време е имало из Западна Европа.
Чрез това определение Матковски се опитва
да прокара шовинистичната идея на Й.Б.Тито
за Велика Югославия, към която трябва да се
присъедини и България. За съжаление
неразбиращ тънкия замисъл, нашият автор
Христо Дерменджиев погрешно копира този
термин от Матковски.
Гербовниците
на Охмучевич и Неорич стават първооснова за
появилите се на различни места, по-късно
балкански гербове .Такъв е и случая с
книгата на хърватина Мавро Орбини “Кралството
на славяните, днес погрешно наричани
скиавони” отпечатана в гр.Пезаро (Италия)
през 1601 г [v][vi]
. Това е първият капитален труд за историята
на славяните въобще и най-вече за историята
на южните славяни.
В
съчинението си Орбини помества, гербовете
на всички народи, за чието минало разказва.
Според Ал.Соловьов,
главният извор, откъдето е събиран материал
за тяхното съставяне са сборниците на
Неорич, Солис и Мюнстер. На стр.398 е
представен и гербът на България (ф.48).
Изработен в стила на ранния барок, той
представлява украсен триъгълен щит,
завършващ в долния си край със стилизирана
лилия, в който е поставен обърнат на
хералдично дясно, изправен коронован лъв.
Върху щита има корона, наподобяваща
хералдична диадема. Над герба стои надписът
“Arma
del Regno di
Bulgaria”(т.е
Герб на Кралство България). Както се вижда
от пръв поглед, разликите между Неорич и
Орбини са чисто декоративни.
Тук е
даден и големия герб на Стефан Душан,
озаглавен: “Кралски герб на Стефан Неманич,
крал и имератор на Расия”. Матковски греши
като смята, че става въпрос за основателя на
Неманичката династия- рашкия жупан Стефан
Неман. Последния никога не е носил титлата
император или крал.
При
подредбата на символите на илирските
области гербовете на Македония и България
са с разменени места, а също така българския
лъв е с корона, докато македонския не е.
Верен на македонистките
си позиции Матковски нарича това “крупна
грешка”, макар в действителност такава да
няма. Орбини, като историк, добре знае че
македонско царство в средните векове
никога не е съществувало. Поради тази
причина решава, че Неорич или Охмучевич са
сгрешили като са короновали македонския
лъв. Поради тази причина извършва и
въпросната корекция.
Съчиненията
на Неорич и Орбини са повлияли силно и върху
гербовника на Палинич. Той се отнася към
втората половина на ХVII в., а не в неговото
начало както твърди А.Матковски.
Понастоящем се съхранява в библиотеката на
Хърватската академия на науките и
изкуствата в Загреб. Целият гербовник е
рисуван с черен туш. Липсват оцветяване или
графичен код за отделните цветове, с
изключение на символте на Неманичите,
Хърватия, Качичите, Войковичи-Палиничите,
Дивоевичите, Ресичичите и Котроманичите,
които са цветни. Съдържа 47 областни и
семейни гербове, придружени с обяснителни
бележки.
Надписите
на почти всички гербове са писани на
босначица. Изключение правят единствено
тези на Приморието, Сърбия, Рашка, Македония
и Хърватия, които са на латиница. Вероятно
този гербовник, по подобие на Охмучевия е
правен за хърватското семейство Войкович-Палинич
с цел сдобиване с благородническа титла от
Хабсбургския двор.
За
разлика от останалите илирски гербовници
тук липсват символите на всички области на
Илирия. Дадени са само на Приморието (стр.2),
Сърбия (стр.5), Рашка (стр.6), Македония (стр.7) и
Хърватия (стр. 8). Смята се, че останалите
също са били изобразени, но са се изгубили
впоследствие. Гербът на Македноия (ф.31)
почти изцяло възпроизвежда българския герб
от История на Орбини. Липсва единствено
лилиевидния завършек и ренесансовата
украса на щита. Под герба в грубо очертана
рамка стои надписа “Macedoniae
regniy”, т.е
Македонско кралство.
Като
модифициран препис на неоричовия сборник
или на някой друг негов препис, може да се
определи гербовникът съставен
във Виена през 1614 г, който днес се
съхранява в Университетската библиотека на
гр.Болоня (Италия).
Той е посветен на фелдмаршал граф Михаел
Адолф Алтхан (1574-1638), поради което е наречен
“Алтханов”. Авторът му е неизвестен.
В
началото на сборника се открива същият
заглавен надпис както и при Неорич, говорещ,
за прословутия придворен хералдик на крал
Душан - Стефан Рубчич. Дори специална
нотариална заверка потвърждава, че
оригиналът е спазен. На лист I е изобразен
илирския покровител Св.Йероним застанал
зад лъв и държащ илирското знаме. Ново тук е,
че на лист III, където е нарисувана Св.Богородица
върху луна с Христос в ръцете си.
Илюстрацията е придружена от следния
надпис: “Conservartix
Regnorum
Illiricorum”,
т.е. Пазителката на илирското кралство. От
лист VI следват 10 областни и 147
фамилни гербове или общо 157. Липсват
символите на Стефан Душан и сина му.
На
листове ХII и VI са поместени гербовета на
България(ф.32) и Македония(ф.33). Разликите със
съответните изображения при Неорич са
козметични. Щитовете тук са триъгълни (варяжки),
короните наподобяват хералдична диадема, т.е
като на областни гербове и също така
лъвовете са с раздвоени опашки. Последното
вероятно е творческо хрумване на
съставителя. Надписите на кирилица и
латиница са едно под друго
без рамки и пергаметни ленти.За разлика
от Неорич те са и без правописни грешки.
В
Белградския музей за приложни изкуства се
съхранява гербовник, подобен на Алтхановия,
правен през 1620 г. Тази датировка е дадена в
действителност от един виенски антиквар, в
когото се е намирало съчинението през 30-те
години на ХХ в. Сръбската изследователка
Загорка Янац датира написването на книгата
в периода 1574-1603 г.
За
разлика от Алтхановия сборник ,в началото
тук са дадени освен образите на Св.Йероним (1
стр.) и Богородица (3 стр.), но и на крал Стефан
(вер. Душан, а не Томашевич) (стр.2), коленичил
пред св. Стефан и на отец Гръгур (4 стр.),
патрон на кралство Босна..
От
страница 5 започва хералдическата част,
придставена от гербовете на Стефан Душан (с.5),
Македония (с.6), Илирия (с7.), Босна (с.8),
Далмация (с.9), Хърватия (с.10), Славония (с.11),
България (с.12), Сърбия (с.13), Рашка (с.14),
Приморието (с.15), на Стефан Урош (с.16) както и
още 140 фамилни герба. Всички те са дадени в
цветове.
Надписите
са изписани на латиница върху красиво
изработени пергаментни ленти. Прави
впечатление, че в герба на Стефан Душан
липсва символа на Котроманичите.В герба на
Стефан Урош, той присъства, но е идентичен с
българския. За кого е правен
гербовника не е ясно, но от изработката му
личи, че става въпрос за някое богато
семейство. Има предположение, че това е зета
на Петър Охмучевич-Андрей, който е искал от
виенския двор признаването на
благородническо потекло и права върху земи
в Босна и Македония.Като се има предвид, че
това се случва в 1650 г., Загорка Янац издига
хипотезата, че става въпрос за друг
представител на Охмучевичите, искал
благороднически права преди 1615.
Изображенията
на българския (ф.34) и македонския (ф.35) герб
са почти идентични с тези от Алтхановия
сборник. Разликата се крие единствено в
пергаментните ленти и формата на щита,
която тук е германска. В гербовете на Стефан
Душан (ф.36) и сина му и българския и
македонския лъвове са короновани.
Фиг.
34
Фиг.
35
Фиг.
36
В
австрийската национална библиотека се
съхранява и друг гербовник, разновидност на
Алтхановия (ф.37, 38). Известен е като
гербовника на Марко Скороевич и е създаден
като дар за ерцхерцог Фердинанд Франц
(1633-1654), син на император Фердинад III (1637-1657).
За това свидетелства специално посвещение
следващо непосредствено заглавието: “ Serenissimo Austriae Archiduci
Augustissimorum
caesarum
Ferdinandi
III et Mariae
primogenetio
Ferdindndo Francisco
vita, felicitasq
imperium”.
А.Соловьов датира ръкописа между 1636 и 1638 г. и
предполага, че идеята за изработката му
принадлежи на споменатия по-горе зет на
Петър Охмучевич- Андрей.
Фиг.
37, 38
Марко
Скороевич е художникът, рисувал ръкописа.
Изображенията и подредбата им е идентична с
тази от гербовника от 1620 г., който се пази
днес в Белградския
музей за приложни изкуства. Въпреки това се
наблюдават и някои разлики. На първо място
щитовете на илирските области са испански,
на второ- надписите са изписани директно,
без ленти. На трето място в герба на Стефан
Урош македноския символ липсва. Тук той е
заменен с този на Илирия.Целта разбира се е
да се изтъкне значимостта на илирската идея
и че само Хабсбургите са призвани да я
осъществят.
Преди
Втората световна война в Народната
библиотека на Белград се е съхранявал
гербовник, съставен около 1640 г. По време на
немските бомбандировки над сръбската
столица на 06.04.1941 г. той е изгорял. За него
можем да съдим единствено от някои
предвоенни статии писани за него и няколко
снимки публикувани в разни издания. По
стара традиция е съдържал двата герба на
Стефан Душан и сина му, 10 областни и 138
фамилни гербове.Предполага се, че е бил
изработен за нуждите на някой представител
на знаменитата фамилия Охмучевичи
при опитите му за потвърждаване на
аристократични права.
Макар
и да е черно-бял, за пръв път тук
цветовете са дадени с графичен
хералдичен код. За гербовете на България и
Македония можем да съдим по илюстрация на
символа на Стефан Урош, приложена към
статия на А.Соловьов. Те са в германски
щитове- златен за българския и червен за
македонския. Лъвовете са с еднична опашка,
изправени на хералдично дясно, като са
оцветени в червено-България и злато-Македония.Следователно
тук гербовете са от типа на Неоричовите.
Друг
гербовник от този тип се намира в
библиотеката на францисканския манастир “Св.
Дух” в Босненското градче Фойница.Самият
манастир е създаден в ХIV в. и по време на
робството е бил център на босненските
католици.
Заглавната
му страница е написана на босначица и граси
“Родословие на босненските, както и на
илирскиите и сръбски владетели събрани
заедно. По поп Станислав Рубчич за слава на
Стефан Неманич, цар на сърбите и босненците.1340”.
Изследователите на този сборник са водили
оживени дискусии относно неговото датиране.
Датировките варират от ХV до ХVII в. Големият
познавач на илирската хералдика А.Соловьов
стига до извода че Фойнишкия гербовник е
създаден в 1675 г. за Петър-Дамян Охмучевич.
Подобно на известния си предтеч и на баща си
той също е служил в испанската флота и е
стигнал до званието адмирал. Вероятно за
самочуствие или поради спорове с други
родове, той е искал да има копие от Петровия
гербовник.
Интересно
е да отбележим,че това съчинение е получило
няколко потвърждения за автентичност. Това
правят императорите Фердинанд III и Леополд I
в 1678 и 1703 г. На 22.01.1741 г. Дубровнишката
република (Рагуза), издава удостовеление, от
което е видно, че
това е точно копие на гербовник, пазен в
някоя манастирска библиотека в Св. Гора. На
06.07.1800 г. епископ Гръга Илиич собственоръчно
потвърждава, че въпросната книга “от памти
века се е съхранявала от францисканците във
Фойница”.
Поради
тази причина фойнишкия гербовник дълго
време е презвиквал голям научен интерес и
от него са правени значителен брой копия.
Съдържа
общо 139 герба. За разлика от останалите си
побратими тук се наблюдава от една страна
прескачане на някои гербове, а от друга
добавянето на символи на стари босненски
благороднически родове.Така например
липсва герба на Стефан Урош.
Надписите
са написани на латиница и се намират под
гербовете в скромно украсена рамка. Над тях
е изобразена пергаментова лента, която е
празна. Вероятно тук е трябвало да стои
кирилски надпис. Прави впечатление, че
изображенията са много близки до тези на
Неорич, чието съчинение вероятно е ползвано
като първоизточник.
Фиг.
44 и 45
Гербовникът
започва с герба на Стефан Душан (ф.45),
озаглавен “герб на всички илирски
покрайнини, обединени в едно”. Макар
подредбата на отделните полета да е
идентична с Неорич, тук за
пръв път сребърните орли на Неманичите са
земенени с черни. Черния двуглав орел е
символ на Свещената Римска империя и в
частност на Хабсбургите. Следователно
Фойнишкия гербовник фиксира смяната на
сръбско-илирската с австро-илирска идея.
Причината за този обрат са разбира се
австро-турските войни и вярата, че
хабсбургските войски ще донесат свобода за
поробените балканци. Точно поради тази
причина изчезва
символа на Стефан Урош. Иначе и българския и
македонския лъв са короновани.
Гербовете
на България (стр. 8) (ф43) и Македония (стр.2) (ф.44)
са идентични с тези при Неорич. Разликата е
едиствено в качеството на изпълнението на
рисунките, което тук е по-примитивно.
Фиг.
43
Известни
са ни три преписа на Фойнишкия гербовник.
Първият е правен за граф Ладислав Фестич от
Толна [vi][vii].
Днес той се съхранява в библиотеката на гр.Сръбска
Матица в гр.Нови Сад. От една бележка в края
на книгата е видно, че негов автор е някой
си Иван Крешич и е завършен на 26.08.1837 г.
Прави впачтление, че тук са добавени
изображенията на Св. Богородица и Св.Йероним.
Макар и да има разместване в подредбата на
отделните гербове , то те са идентични в
фойнишките.
През
1842 г. Филип Пашалич също прави препис на
гербовника от Фойница, по поръчка на
пламенния илирски интелктуалец-хърватина
Людевит Гай (ф.46, 47). Днес той се съхранява в
Университетската библиотека в Загреб.
Единствената разлика от оригинала е
липсата на пергаментните ленти
и рамки за надписите. Те са написани
ръкописно отдясно на гербовете.
Известно
е че в юни 1845 г. е изработен и трети препис на
Фойнишкия гербовник за съратника на Л.Гай-
Янко Шафарич. Намирал се е в Народната
библиотека в Белград, но е изгорял при
бомбандировките на
06.04.1941 г.
Фойнишкият
сборник е послужил за основа и на друг
гербовник, пазен в личната библиотека на
хърватския професор Глиго Ведран от Сплит.
В научната литература е известен като “Кодекс
Кевешич”(ф. 47А).Според хартията, върху която
е рисуван се смята,че е изработен около 1740 г.
Някои гербове тук се повтарят, но под
различни имена, което подсказва че авторът
не е разбирал от
хералдка.
Фиг.
47 А
Гербовете
на България и Македония са съответно на 16 и 9
лист. За разлика от фойнишкия сборник тук
липсват пергаментните ленти и рамките за
надписите. Последните са изписани
ръкописно непосредствено под всеки герб.
Лъвовете и в двата герба са некороновани, но
в символа на Стефан Душан са с корони. При
изображението на щита се открива влияние на
Мавро Орбини, макар да липсва лилиевидния
завършек.
Съчинението
на Коренич-Неорич е послужило за основа на
гербовник намиращ се днес в
Университетската библиотека на гр.Болоня,
известен в науката като Оловски. А. Соловьов
смята, че е правен в Дубровник през 1689 г. от
Иван Бенгини от Олово (Босна). За разлика от
Неорич тук са добавени още 17 нови герба и
общия им брой става 174. Също така надписите
са само на латница, а самите гербове са
представени в черно-бяло, без хералдичен
код за цветовете.
Символите
на България (ф.39) и Македония (ф.40) са на 12 и 6
страница. Поради липсата на оцветяване те
са идентични и едниствено надписите ги
различават . И двата лъва са короновани. По
същия начин те са представени и във
владелските гербове на цар Душан и сина му.
Неоричовият
сборник е послужил и при създаването на
ръкописен гербовник съхраняван днес в
Берлинската библиотека. Не е известно как е
поподнало това съчинение в германската
столица, нито за кого и от кого е изработено.
По стила на изображенията се предполага ,че
е създадено в края на ХVII в. Макар
изображенията да са много близки до Неорич,
авторът е проявил и собствено творчество. В
началото е дадено съдържание на всички
гербове подредени по азбучен ред. В този
порядък са дадени и семейните гербове.
Надписите са изписани върху нагънати
пергаментни ленти и са на кирилица- отгоре и
латиница-отдолу. Кирилските текстове са с
правописни грешки.
Гербовете
на България (ф.47Б) и Македония са дадени на 12
и 6 страници. Изображенията са идентични с
тези при Неорич.
Фиг. 47
Б
Интерес
от хералдична гледна точка представляват и
двете съчинения на френския историк и
филолог Шарл дьо Френ дьо Канж - “История на
Византия”[vii][viii],
издадена в 1680 и “Стар
и нов илирик”[viii][ix]
отпечатана през 1746.
В
първата книга на стр. 267 е дадено табло
озаглавено “Arma
et insignia”,
т.е. гербове и знаци. Тук са представени 15
герба сред които на Далмация, Сърбия,
Хърватия, България, Босна,
на Стефан Душан и други. Всички те са
дадени в черно-бяло без хералдичен код за
цветовете.
Гербът
на България (ф.49) е изправен и обърнат на
хералдично дясно коронован лъв, изобразен
върху щит, представляващ вълнист овал.
Макар на стр.113 в специална бележка изрично
да се посочва, че българският символ е взет
от книгата на Мавро
Орбини, то разликите са очевидни. Формата на
щита е различна, а също и липсва корона над
него.
Фиг.
49
Гербът
на Стефан Душан е изцяло копиран от Орбини.
Поради това българското поле се намира в
горния десен хер. ъгъл, а македонското е три
полета след него. Също така българският лъв
е коронован, докато македноският не е.
“История
на Византия” става база за написването на
втория исторически труд на Дьо Канж - “Стар
и нов Илирик”. В книгата е препечатано
същото табло с балканските гербове от
предишното съчинение.
През
ХVII в. е регистриран първият опит български
герб да бъде изобразен от българин. Тази
чест се пада на софийският католически
архиепископ Петър Богдан-Бакшев (1601-1674).
Роден в Чипровец, той има необикновена
съдба за един обикновен наш сънародник от
това време. През 1612 г. постъпва в
католическия францискански манастир край
родния му град. През 1620 г. заминава за Италия
, където получава високо за времето си
образование.Тук той попада под влиянието на
хърватските ренесансови дейци.В 1630, отново
се завръща в България и 13 години по-късно (1643
г.) е назначен от папата за архиепископ на
София, което напрактика го прави глава на
българските католици. Чрез този висок пост
успява да възстанови и обедини
католическите епархии у нас и по този начин
очертава българската етническа територия.
Той е създател и на освободителна
революционна организация, която през 1688 г.
вдига Чипровското въстание.
Не по-малко
ценна за нас е научната
и литературна дейност на Бакшев.Автор е на
“История на България” (1667), която с близо 100
години изпреварва Паисиевата, “Описание на
Царство България”,“История на София”, “История
на Охрид” и други.
В 1643 г.
в Рим, Петър Богдан издава превод на книгата
на августинеца Андреа Гелсоимини - “Tesoro
celeste
della
divozione
di Maria Vergine,
Madre
di
dio”която
озаглавява “Благосъкровище
на небесната Мария девица майката Божия”.
На титулната страница наред с
изображението на Богородица с две
ангелчета, е дадено и изображението на
гений в разперени ръце. Дясната сочи към
герба на България, а лявата към личния герб
на Бакшев [ix][x].
Българският герб (ф.65) представлява френски
щит с поставен върху него изправен и
обърнат на хералдично ляво коронован лъв с
раздвоена опашка. Близо да краката на лъва
има полумесец, обърнат към него, а над
опашката му шестлъчна звезда. Над щита
липсва корона. Вместо нея стои надписът “Bulgaria”.
Фиг.
65.
Очевидно
е, че за основа на този герб е послужил някой
от илирските гербовници от рода на
Алтхановия. Различното обаче е в
ориентацията на лъва, което навежда на
мисълта, че Бакшев вероятно е ползвал
хералдичен сборник, който не е достигнал до
нас.
Новото
в Бакшевия герб са полумесеца и звездата. За
техен автор определено можем да считаме
Петър Богдан. При по-внимателен поглед
се забелязва,че полумесецът
не е стъпкан от лъва а е встрани на него.
Тази подробност показва, че тук става
въпрос не за призив към борба с поробителя,
както смята Божидар Димитров, а за символа
на Илирия. Чрез това нововъведение
софийския католически архиепископ цели
показването на принадлежността на
българите към славните илири.
Божидар
Димитров предполага, че този герб е бил
включен и в отпечатаната след 1674 във
Венеция книга на Бакшев “История на
България”, от която днес
не е съхранен нито един екземпляр.
Гербът
на Петър Богдан присъства и в една
венецианска карта от 1692 г. (ф. 66). Той е
поставен над град Чипровец. Различното в
изображението тук е че надписът “Bulgaria”е
поставен върху лента.
Нов
етап в развитието на българският държавен
символ е поставен от хърватина Павел Ритер -
Витезович (1652-1713). Той е писател, историк,
печатар, гравьор и политик, един от най-горещите
привърженици на илирската идея.
В 1696 г. в Загреб издава историческото
съчинение “Хроника”. Тук Витезович
недвусмислено заявява принадлежността си
към онези илиристи, изповядващи
панславизма. Според него понятията илир и
славянин са едно и също. Ето защо той
обявава всички славяни за
илири. Така според него Илиря се простира от
Адриатическо, Средиземно и Черно морета до
Северния полюс.
През
1694 г. той съставя ръкописен гербовник,
разработен в цветове, под наименованието “Regnorum
et provinciarum ilyricorum
insignia
genuina” (т.е
“Гербове на илирските кралства,
провинции и народи”). При разработването му
подхожда строго научно. Известно време
преди да започне работа по труда си
старателно събира информация за миналото и
генеалогиите на благороднически семейства,
за техните гербове, придружени от история
по създаването им. От градските и търговски
центрове той получава данни кога и кой е
основал дадения град, кой е неговя патрон,
герб, статут, история и т.н.
Верен
на панславизма си Витезович
включва в книгата си 72 герба
обединяващи всички земи,където “все още се
чува славянска реч”, както и онези
територии, за които със сигурност се знаело,
че в миналото били населени също със
славяни. Също така са поместени и символи на
хърватски благороднически семейства. Този
труд , макар и следващ илирската хералдична
традиция, съществено се различава от
предишните си събратя.
Докато
в гербовника на Неорич и подобните
нему вниманието е спряно единствено
върху териториите
включени или зависими от държавата на
Стефан Душан, то Витезович прави опит да
създаде не само общобалкански, а
общославянски гербовник.
Освен това се стреми да покаже всички
гербове на дадена област , през различни
етапи от развитието й, т.е. освен
географията тук е включена и историята.
Така например за Тракия реално
се отнасят гербовете на Тракия
Одризийска (т.е държавата на Одрисите) и
на Тракия Римска (т.е на римската
провинция Тракия).
Прави
впечатление, че короните над гербовете
отговарят на статуса на територията, за
която се отнасят. При някои от символите на
древнте кралства, Витезович взаимства
други реални гербове. Така например
представеният герб на Либурния е всъщност
герба на
маркграфство Фриаули (дн. в североизточна
Италия), този на Яподия в действителност е
на маркграфството Виндиш (дн. в Словения и
австрийската провинция Щирия), на Албания е
на венецианската област Адрия, на Трибалия -
унгарския герб на Сърбия, и т.н. Друга част
от гербовете са измислени от самия
автор както е примерът с Турция,Келта и
др. Трети пък самият той ги доразкрасява.
Например трите подкови от герба на Расия (Рашка)
са сложени в краката и клюна на орел .
Най-важното
тук е, че за първи път гербът на България е
представен като златен лъв
на червено поле, а този
на Македония -
червен лъв на златен щит. Каква е причината
за този внезапен обрат? Македонисткия
автор А.Матковски наивно обяснява, че става
въпрос за досадна грешка. Тъй като
изображенията на гербовете са печатани
отделно от книгата, в която са надписите при
залепянето им Витезович случайно объркал
гербовете и македонския го залепил под
надписа “Bulgaria”,
а българския на страницата на
“Macedonia”.
Това
обяснение на може да бъде прието на
сериозно. Ако наистина ставаше въпрос за
допусната грешка, то Витезович щеше да я
поправи, ако не в този си труд, то поне в
печатното му издание от 1701 г. Истината
следва да се търси в друга насока. При
внимателния поглед върху двата герба прави
впечатление, че докато българския лъв е
коронован, то македонския не е. Тази разлика
се открива единствено в гербовете на Стефан
Душан от съчиненията на Мавро Орбини и Дьо
Канж. Като човек с богата историческа
култура, Витзович се доверява повече на
историците, отколкото на съставителите на
илирските гербовници. Ето защо той най-вероятно
е сметнал ,че последните са сгрешили като са
резменили местата на двата герба и са
короновали македонския лъв. Поради това
Витезович съвсем
целенасочено извършва корекцията, за да
бъде в тон с
историята.
Пак
за пръв път в тази творба българската
етническа територия е представена, освен с
македонския символ, но и
с гербовете на Мизия, Тракия и Дарадания.
Трябва обаче да се уточни, че според
Витезович става
въпрос за отделни съществували
в миналото царства, а не за географски,
исторически или някакви други области.
Поради това и короните над
тях са царски, а не както необосновано
твърди Хр.Дерменджиев в статията си. “Българският
герб през Средновековието и Възраждането”,
че това били корони
“на области с
ранг на княжество, което влиза в
територията на дадено царство”.
Гербът
на Мизия представлява обърнати с основите
си една към друга две корони, разположени на
синьо поле. Този на Тракия е обърнат на ляво
златен лъв също на син фон с поставено над
него земното кълбо. Символът на Дардания е
изправен и обърнат на ляво, върху сребърен
щит, коронован червен лъв с раздвоена
опашка, държащ в лапите си копие.
След
като събира допълнително материали в
продължение на няколко години Витезович
отпечатва във Виена през 1701 г.книгата си,(ф.50)
но под ново заглавие - “ Stematographia
sive armorum ilirycorum
deliniatio
descriptio et restitutio
“ (т.е. Гербовник или илирските гербове-
поправени, преписани и възстановени). За да
не бъде забранена, Витезович я посвещава на
тогавашния имперски канцлер
граф Буселени. Това предизвикало
недоволството у хърватските интелектуалци
и благродници. Ето защо на следващата
година Стематографията била преиздадена и
вече се посвещавала на хърватския народ.
Съчинението съдържа 56 герба. Прави
впечатление, че тук липсват символите на
хърватските благороднически родове.
Гербовете са идентични с тези от 1694, но са
дадени в черно-бяло с графичен код за всеки
цвят.Под всеки герб с кратко четиристишие е
разказано нещо от историята на всяко
кралство, а над него е изписано името на
страната, за която се отнася.
Фиг.
50.
Влияние
на Витезовичата творба откриваме в ръкопис,
съхраняван в историческия архив на гр.Дубровник,
озаглавен “Сборник с
дубровнишкия законник, гербовете на
дубровнишките владетели и т.н.” Всъщност
това е препис правен през 1746 г.от по-стар
сборник, по поръчка
на един от управниците на града-Иво Сарак. В
началото на гербовника е поместен герба на
Дубровнишката република, следван от
символите на четиредесет дубровнишки
владетели и 153 областни и семейни гербове.
Проф.Гелич смята ,че тази творба е дело на
някой си Михо Пешич. Всички гербове са
дадени в цветове.
Сред
областните символи се намират и тези на
България(ф. 47 В) и Македония. Българският
представлява златен коронован лъв изправен
и обърнат на хералдично дясно върху червен
щит. Над щита е поставен шлем с листовиден
намет. Формата на
щита и короната силно наподобяват на тези
от герба от славянската история на Мавро
Орбини. Това навежда на мисълта, че
въпросната книга най-вероятно е служила
за образец, а оцветяването е на база на
“Стематографията” на Витезович. По-интересното
е, че македонският герб е почти идентичен с
българския. Единствената разлика е във
формата на короните- македонската е
съставена от триъгълници (т.е. древна). Друг
такъв случай на съвпадение не е регистриран.
Най-вероятно това може да се обясин с
преписваческа оригиналност или
обърканост.
Фиг.
47 В
С най-голямо
значение за българската, а дори и за
сръбската хералдика безспорно си остава
Стематографията на Христофоро Жефарович.
Биографичните данни за него са оскъдни.
Роден е в края на ХVII или началото на ХVIII в. в
Дойран (Македония). Около произхода му дълго
време са съществували спорове. Според
сърбите е сърбни, според румънците влах,
според тенденциозната македонистка
историогарфия-т.нар “македонец”.
Категоричен и безапелационен отговор на
проблема ни дава завещанието на Жефарович,
пазено в Руския синодален архив, в което
ясно се казва че е българин.
Първоначално
Христофор Жефярович работи като зограф, но
около 1740 г. се ориентира към
гравьорствотото и писателството.
Именно по това време сръбския печкия
патриарх Арсение
Йованович го
ангажира с издателска дейност. Така
Жефарович, започва да издава богослужебни
книги, гравюри на
светци, както и книги със светско
съдържание. В края на живота си се
установява в Богоявленския манастир в
Москва, където и умира на 18 септември 1753 г.
Автор
е на седем книги, в някои от котио откриваме
и голямото значение на Жефарович да
популяризира сред обикновените граждани
знания, писани на недостъпни за тях езици.
Така например “Светителско поучение...” е
превод от руски; “Привилегиите” са преводи
от латниски на укази издадени от имп.
Леополд и потвърдени от Мария-Терезия в
полза на сърбите от Войводина.
В
този смисъл трябва да разглеждаме и
знаменитата му творбата “Стематография”.
Книгата излиза от печат във Виена на 12
октомври 1741 г. под заглавие: "Стематография,
която е благополучно потвърждение за вечна
памет на светейшия
и блажен господар Арсений четвърти,
архиепископ на всички сърби, българи, в
западното поморие, Далмация, Босна, около
половината Дунав и на цял Илирик патриарх и
милостивейши господар". Издадена е със
съдействието на сръбския патриарх Арсений
IV Шакабент (1724-1737), поради което е и
посветена на него. Гравюрите са работени от
Жефарович и виенския гравьор Тома Месмер.
Няколко
месеца по-късно е отпечатано и второ
преработено и допълнено издание.
Впоследствие излиза и трето. Разликите
между тях са козметични.
В
действителност тази творба не е оригинално
съчинение на Жефарович, а е
черковнославянски превод на
съчинението на Павел
Риттер- Витезович. Въпреки това обаче
българския автор е вложил и собствено
творчество. По подобие на старите илирски
гербовници, “Стематографията” започва с
портертите на светци. Тук обаче образите на
Св.Йероним, Отец Гръгур и Св. Богородица са
заменени от шест български и седемнадесет
сръбски светци. Изобилието на сърби е
обяснимо. Книгата е предназначена главно за
нуждите на сръбското население от
Войводина, още повече че и самото издание е
покровителствувано от печката патриаршия.
Хералдичната
част на творбата е представена от 56-те герба
на Витезовичата “Стематография”.
Макар изображенията тук да са идентични
с Витезович, то все пак Жефарович проявава
творчество в художественото оформление,
което го прави далеч по-сполучливо. Всеки
герб е поставен на
фона на кълбести облаци обградени в рамка,
над която е изписано наименованието на
държавата. Под герба е поместено кратко
четиристишие, характеризиращо съответното
царство. Ето какво е то например под
символите на България Мизия,
Македония и Дардания (ф51, 52, 53,54, 55, 56):
греши онзи, който
черното вместо светло поставя.
Собственото ми име е от
Болга река,
по искусня лов тук, ще
разбереш за хората.
На светло поле Мизия с диадема е силна
златна земя и на хляб
винаги изобилна.
Един венец на царската
чест низко е паднал
сама днес
хляб сее, но не го яде.
Червен лъв златен щит прикрива
символ на царска чест
това се явява
На великия лъв
турчинът е отнел диадемата
Загубих аз всякаква
чест като го гледам такъв
Копието
на фригийските царе името на земята е дало,
От предтеча на Приам-Даран
води своето начало
Дардания така се
разруши
макар и старо имение от
земите си се лиши.
Фиг. 52-55.
В
края на Стематографията са дадени
пояснения към представените гербове. За
българския символ Жефарович пише “ Златен
коронован и въоръжен (т.е изправен-б.а.) лъв
на черно поле. Според някои традиции лъвът е
червен на златно поле, който обаче е
македонския както се вижда.
Апостолическите крале (т.е унгарските-б.а.),
го правят (т.е изобразяват-б.а.) черен
между звезда и луна (както някои и на
Влахия ги изобразяват) на бяла поле. Народ
повече известен със силата , отколкото с
разума си, отчасти и към грабителство
склонен, някога много кралски богатства и
корони на източни царства беше завладял и
Тракийската луна покори. Днес е турска
робиня.”
За
Мизия пише: “ две корони, от които
едната е обърната и на синьо поле са
положени. Когато тук става България, лъвът
заменя короните и в царски герб се превръща.
Земята е богата на хляб, който изпращали на
обсаждащите Троя гърци (както свидетелства
Дарет Фригийски). Днес Турция храни като
робиня.”
За
Дардания се казва: “ Червен коронован лъв,
държащ древно копие в предните си лапи е
изправен на бял щит. От наименованието на
копието (наричано просто Дарда), вождът
Юстиниан дал името на царството. Сам
Виргилий споменава, че тук се родил
Дарданус, от който фригийските царе дардани
започнали да се наричат.”
За
герба на Македония е отбелязано: ”Червен
лъв на златно гербово поле (т.е на златен щит
б.а.). Според някои по времето на Александър
Македонски за герб бил използван Британ
(Великото куче) (?), по-късно между рогата
на бик, боздугана на Херкулес бил сложен.
Неманските крале (т.е дин. на Неманичите -б.а)
червения македонски лъв употребявали,
който се съдържа и върху щита с провинциите
(има се впредвид големия герб на Стефан
Душан, присъстващ в почти всички илирски
гербовници-б.а.)
Жефаровичата
“Стематография”, оказва голямо влияние
върху дейците на българското Възраждане.
Докато другите гербовници са написани на
латински или пък са ръкописи съхранявани в
разни частни библиотеки, то тази творба
поради разбираемия си език става достъпна
за поробените славянски народи. Още повече,
че в обясненията към някои гербове или в
четирстишията под тях, често се съдържат
текстове, звучащи като призив към борба
за освобождение.