http://protobulgarians.com

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

Иван Войников . ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ДЪРЖАВНИ СИМВОЛИ.

II. Владетелски символи в средновековна България.

Според учените генезисът на държавиня герб минава през няколко етапа. На първо място е появата на особено изображение  (лъв, орел, лилия, грифон и т.н.), служещо като личен знак на даден  владетел. Впоследствие той е възприет и  от наследниците му, в резултат на което се превръща в династичен символ, а оттам с течение на времето и в държавен.

Първото споменаване за наличие на владетелски знакове у нас е Чаталарския надпис на хан Омуртаг (814-831) от 821 г. В него се казва: “И  направи изкусно мост на Туча заедно с аула и постави на този аул четири колони и върху колоните постави два лъва”. Това вероятно не е единичен случай, а практика  защото при разкопките в източната порта на старата столица Плиска е открита голяма каменна лъвска фигура. Подобни са намерени още и при старобългарско укрепление около с. Хан Крум (бившия Чаталар), както и в района ва Северното Причерноморие.

 Византийските хронисти отбелязват че, когато хан Крум (802-814) през 813 г., ограбил и опожарил  двореца при манастира св. Мамант, намиращ се в околностите на Константинопол, задигнал множество вещи, сред които  била и статуя на лъв от дворцовия хиподрум.

В райнона на гр. Стара Загора са открити три барелефа с лъвски изображения, датирани от периода IХ-Х в., като при едниния е изобразено лъвче, бозаещо от лъвица. (ф.13,14,15) Скулптура на лъв, от която е запазена само главата, направена  приблизително по същото време е открита и в района на Перник. Мраморна статуйка на лъв е намерена и в Преслав. При разкопаването на Авардака измежду склуптурните животни фигурират и две лъвски глави, използвани за корнизната украса и краища на улук. Лъвско изображение присъста и в знаменития Мадарски конник.

 Сребърна лъвска фигурка се среща и в предполагаемото погребение на хан Аспарух, откирто в околностите на  украинското село Вознесенска. Пак там  са намерени и лъвски апликации, украсяващи дръжката и ножницата на меча на владетеля. Лъвски барелефи присъстват и върху погребалния инвентар от гроба на Кубрат при с. Малая Перешчепина (ф.12).

Бронзова тока с лъвско изображение е намерена  в градището от с. Стръмен (Русенско), датирано от времето на Първата българска държава. Две лъвски апликации са открити в  Преслав (ф.16).

В съкровището от Наги Сент Миклош лъвът присъства в ловно сцена.

Прави впечатление, че от всички достигнали до нас животински изображения от старобългарското изкуство, лъвът е най-рядко срещан и винаги е във формата на скулптура или барелеф. Така например той изцяло липсва в рисунките-графити, намерени при разкопките в Плиска и Преслав, незаменим извор при реконструкция на мирогледа и религиозните вярвания на древните българи. В общо 58 графита  преобладаващо е изображението на конник, кон, елен и сърна. Единични са случаите на змия, еднорог, козел, куче, птица, грифони. Същото е положението и с намерените амулети, представени единствено от конници, куче и грифон.

Всичко това води до заключението, че лъва вероятно не е бил присъщ за естетическите вкусове и религиозни вярвания на българите от това време. Той се среща по-често в периода след християнизацията, отколкото по-рано. Оттук следва изводът, че традицията да се поставят лъвове пред крепостите (Чатларския надпис, лъвска фигура от Плиска и с. Хан Крум), не е целяла разкрасяването им, а е в резултат на желанието за маркиране територията на даден владетел- т.е, че лъвът е бил владетелски знак  у прабългарите.

Ключът към разгадаване дълбокия смисъл на тази символика са крие в дълбините на историческото развитие на предците ни. Господствалите деситилетия наред схващания, че прабългарите са от хунски или тюркски произход, винаги са водили до задънена улица при всеки опит за обяснение на какъвто и да е аспект от историята и бита им. Чрез творчеството си Петър Добрев даде силни доказателства при оборването на тези погрешни схващания.

 Далеч по-убедителна е теорията, че произходът на прабългарите следва да се търси в кръга на източноиранските народи. Силен аргумент в тази насока е разчитането на прабългарските надписи, което стана възможно единствено с помоща на аланските, а не с тюркските  руни. Списъкът с доказателства може да бъде продължен още и с погребалните обреди, архитектурата, керамиката, но все пак това не е целта на настоящото изследване.

Етногенезата на прабългарите е сложен и продължителен процес. В нашата историография все още е разпространено схващането, че предците ни се появяват отведнъж като единен, монолитен етнос, някъде из недрата на Азия, и впоследствие мигрират до земите на днешна Южна Украйна. Това обаче не отговаря на фактите, дадени от източниците и археологията. Прабългарите от V-VI в. напрактика са конгломерат от племена, имащи сходен език, религия и култура. Едва с обединението им в една държава от Кубрат е поставено началото на изкристализирането на дравонбългарския етнос.

Всяко едно от тези племена се е образувало при смесването на други народи, всеки със  собствени вявания, език и култура. Това именно води и до разнообразието от символи, използвани от предците ни от една страна, но от друга затруднява проследяването историческото развитие на всеки един символ.

Погледната назад във времето началото на историята на източните иранци, низменна част от коита са и прабългарите,  ни отвежда в т.нар Афанасиевска археологическа култура - III-нач. II хил. пр.Хр (енеолит), локализирана главно върху територията на Минусинската котловина (дн. Реп. Хакасия в състава на Руската Федерация) и най-северните части на днешната китайска провинция Синцзян. Предполага се, че населението й произлиза от района на Южен Урал и Северен Казахстан. В областта на изобразителното изкуство тя се изявява в скалните рисунки (петроглифи) на елен и бик. Образите на тези животни са свързани с култа към слънцето.[i]

Афанасиевската култура е заменена от Окуневската (първата половина на II хил. пр.Хр)[ii], Андроновската (ХVI-ХIV в. пр. Хр)[iii]  и знаменитата Карасукска (ХIV-VIII в. пр. Хр)[iv] култури.

В областта на скалните рисунки карасуксци наследяват предшествениците си (по-точно афанасиевци), но вмъкват и нови моменти.Централно място в петроглифното им изкуство заема коня и конските колесници. Смята се,че тази промяна е свързана с възникването на мита за слънчевата колесница.

За разлика от предшествалите ги култури карасуксците за пръв път използват художествената обработка на метала. С нея са свъзани и т.нар. карасукски ножове. Това са къси  мечове, подобни на скитските акинаци, само че на върха на дръжката е поставена фигурка на животински глави, а именно  на лос, бик, планински козел и планински овен.

Прави впечатление при тях  липсва конят, толкова често рисуван върху камък. Него не го откриваме и в погребалния обряд на карасуксци. Даже и в ранните периоди на следващите култури конските погребения са рядкост и то единствено в аристократичните могили. Всичко това ни подсказва, че в карасукския период конят все още не е сакрализирано животно. Той вероятно се е възприемал като своеобразен “кочияш” на слънцето, но не и като негов символ.

През 1971-74 М. П. Грязнов и М. Х. Маннай-оол откриват край селището Аржан в Уюкската котловина (Реп. Тува в състава на РФ) голям погребален комплекс, отнасящ се към IХ-VIII в. пр. Хр. Тук за пръв път е намерена апликация с коткоподобен хищник свит на кълбо (диаметър ок. 25 см).

През 2001 г. руско-германска археологическа експедиция (К.Чугунов, Г.Парцингер, А.Наглер) откри пак в района на Аржан нов погребален комплекс, датиран към средата и  втората половина на VII в.пр.Хр. Погребението е на знатен вожд и съпругата му.

Прави впечатление голямото количество изображения на коткоподобни хищници-върху масивна златна гривна, върху апликации от шапката и одеждата на мъжкия скелет. Изобилието на котешки хищници тук дава основание да се предположи, че коткоподобния хищник вероятно се е ползвал със статута на владетелски знак.

В периода VIII-VII в.пр.Хр. изведнъж се появяват няколко нови и почти идентични култури на мястото на карасукската. Това са Аржан-1 (VIII в.пр.Хр-Тува); Алди-Белската (VII-VI в.пр.Хр-Тува, към нея спада и Аржан-2); Раннотгарската (VII-V в.пр.Хр-Хакасия,Минусинск) и Майемирската култури (VII-VI в.пр.Хр.-дн.реп.Алтай в състава на РФ)

Харкатрено за тях е честото срещане на изображения на коткоподобни хищници, наред с тези на  кон, овен, бик, козел,  елен, глиган и птица.

Като се има предвид,че най-старите находки  са от района на Тува (Аржан-1), може да се заключи,че най-вероятно тези култури се формират под влиянието на заселило се ново население от изток.

 Анализирайки китайските извори, учените поместват в  района на Тува-Хакасия държава на племето Динлин [v] (спомената за пръв път в III в.пр.Хр.) Пак същите извори описват динлините като европеиди и изрично поставят знак за равенство между тях и споменаваните в по-ранни времена народи Ди.

За Ди се заговаря като съседи на китайците от времето на династията Западен Чжоу  (1122-722 пр.Хр). Поместват ги в района на областта Ордос (днешен Северен Китай)[vi] и провинция Гансу. Идентични с Ди, според Сима Цян са народите Жун.

Първите остри сблъсъци между китайци и европеидите са отбелязани от хронистите в края на Х в. пр. Хр., когато имп.Му-ван (973-918 г.пр.Хр) предприема поход срещу жуните и след като ги побеждава ги преслва в околностите на Тайюан (източно от  Ордоса). След 771 г. пр.Хр и особено в периода VII-VI в.пр.Хр се съобщава за жестоки стълкновения между  китайците и Ди.

Прогоненото население се изселва на северо-запад и унищожава последните остатъци от карасукската култура като поставя основите на  новите културни формирования. За самите Ди, Клейн[vii] доказа,че по произход са карасусксци. За разлика от южносибириските си събратя,културата на Ди е значително дообогатена от контактите с китайската цивилизация. В тази насока следва да се разглежда и сакрализацията на коткоподобния хищник. В самия Китай, култът към тигъра е регистриран още по време на културата Яншао (IV-III хил.пр.Хр). В традиционната  китайска митология тигърът е възприеман като господар на сушата за разлика от дракона, владеещ водните пространства.

През III в.пр.Хр. настъпват значителни политически и етнически промени  в източните части на евразийската степ. На преден план излизат племената хунну. В 209 г.пр.Хр. амбициозният им владетел Моде, завзема властта и успява да консолидира сънародниците си около себе си. Той започва агресивна  настъпателна политика спрямо своите съседи. През 205 завладява Ордоса и отблъсква обитаващите го индоевропейски  племена на север, към Алтай. Около 201 г. пр. Хр хунну овладяват района на Тува, Минусинск и Алтай като стигат чак до Забйкалието. Около 177 или 175 г. пр. Хр. Лаошан, син на Моде,  прогонва индоевропейското.население, обитаващо днешен Северен  Китай  далеч на запад.

Старите култури от Ордоско-Саяно-Алтайския край изчезват. Част от населението им останало по родните си места започва да се смесва с новите господари, в резултат на което се получават и смесени хунно-европеидни култури. Другата част  се изселва на запад- в Средна Азия. Там то се смесва с местните саки[viii] и се поставя началото на нов тип култури, условно наричани от историците сарматски. В тази зона през следващите няколко века се вливат и нови вълни индоевропейци от изток, притискани от хунну, китайци и  жужани [ix].От цялата тази смес, впоследствие  искристализират източните иранци, част от които са и прабългарите.

Интересни сведения за района на Средна Азия в периода на ранното средновековие дават китайските хроники “Бейши” и “Суйшу” (V-VI в.). За владетеля на Ан (дн.Бухара-Узбекистан) се казва, че “седи на златен трон представляващ камила”; а този на  Унаге [x] “на трон представляващ  златен овен”, какъвто имат и владетелите на Хе (дн. Бекабад -Таджикистан) и Бохан (дн. Фергана-Узбекистан). За владетеля на гр. Куча (в Таримската котловина, провинция Синдзян-Китай) научаваме че ”седи на трон, представляващ златен лъв”, а този на близкото владение Кашгар, “носи шапка представляваща златен лъв”.

Самите китайски автори обясняват странната за тях традиция с желанието на средноазиатските владетели да седят на тронове, подобно на онези  богове, които са смятани за покровители на съответните династии.Всъщност това е т.нар “хварно”,”хварена” или “фарн”, което според иранците е сакрална сила, божествена слава, знак за царска власт, а за простосмъртните символ, късмет и благополучие. Хварно имат всяко семейство, всеки род. То винаги е във вида на някое животно, тясно свързано със съответното божество.

Богати даннни за региона дава и археологията. При разкопки край гр. Пенджикент (дн. в Таджикистан) е открит дворцов комплекс със запазени стенописи. На един от тях е изобразен владетел седящ върху статуя на лъв. Върху друг стенопис откриваме сцена, изобразяваща четириръка богиня яздеща лъв държаща, в едната си ръка слънце а в другата луна (ф11Б). Същият сюжет се среща и върху  блюда, от времето на Сасанидите (224-651), открити в района на Поволжието(Пермска област) ;  върху печатите от Тешиккала и замък №4 в Бертукалинския оазис в Хорезъм (дн. Узбекистан), върху хорезмийски блюда и върху изображения от двореца Калаи-Кахкха I ,наречан още “дворецът на Афшините”(ф.11А) находящ се в съседната на Хорезъм област-Уструшана (дн. на границата между Таджикистан и Киргизстан) и двореца при Куруктобе (Югозападен Казахстан).

Четириръката богиня се открива и в Таримската котловина (дн.китайската провинция Синдзян) В гр.Хотан  нейното изображение намира  широко  разпространение. Подобно на средноазиатската си посестрима тук отново я виждаме яздеща  лъв и държаща  в  две  от  вдигнатите  си  ръце  слънцето  и  луната. Изобразявана  е  върху  малки  дървени  иконки  или  върху  стенописи  в  будистките  храмове  в  съседство  с  изображението  на  Шива.

В Турфан (Таримск-котл.) в пещера №27 е намерено изображение на будисткото божество Симханад Локешвара  яздещо бял лъв с червена грива.

Лъвските изибражения от Средна Азия са концентрирани главно в Уструшана, Чач (Източен Узбекистан), Пенджикент, Северен Тохаристан, Северен Хорасан и Югозападен Казахстан.

Тези факти подсказват, че лъвът е смятан за свещено животно на  четириръката богиня, която  най-веорятно е някое от превъплащенията на т.нар.богиня-майка. Култът към нея датира още от палеолита. За това можем да се съди по откритите женски статуйки (т.нар.”венери”), отнасящи се към Оринякската култура (33 000-19 000 г.пр.Хр).Учените свързват това божество с матриархата. Древността на произхода му обяснява и фактът,че то винаги заема важна роля не само в индоевропейския, но и в други пантеони. При много народи (древните критяни, скити, германци, фригийци и др.) дори е и най-главното божество. Обикновено се свързва като покровителка на плодородието, благополучието и домът, господарка на хората, животните и растенията, повелителка на водната стихия и на душите на мъртвите. Има множество известни ни имена: Анахид-при персите, Нана- при кушаните, Ана или Ану-при келтите, Нерта или Фрея - при германците, Кибела - при фригийците, Бендида, Котито, Зеринтия, Брауро и т.н.

Нейни свещени  животни са котешките хищници (лъв, пантера, леопард, барс), кучето (вълкът)  змията,грифона и бика (кравата). Макар и по-рядко се среща и гълъба.

Фактът, че богинята-майка е господарка на земята е накарало много владетели да се определят като нейни наместници сред хората. Ако в Месопотамското и Ахеменидско изкуство тази връзка се е изразявала чрез образа на владетел пренасящия в жертва лъв, т.е. убиващ го, то  при степните култури, простиращи се от черноморските скити до Ордоса, това е ставало с изобразяването на самото свещено животно. Така например е установено, че коткоподобните хищници и грифоните са били поставяни изключително върху металните апликации, украсяващи облеклото и въоръжението на знатните, гривните и пекторалите. Иначе казано точно при тези култури свещеното животно се превръща в символ на властта.

За най-старото срещане на тази традиция се смята надгробната могила Аржан-1 (Тува), официално датирана към средата на VIII в.пр.Хр. Сред малкото оцелели до нас вещи е метална апликация на коткоподобен хищник, свит на кълбо (диаметър 25 см). Кръговидната форма вероятно е свързана с мита за хищното същество, живеещо в корените на дървото на живота, опасло с тялото си цялата зема.

Находките от Аржан-2 (VII в.пр.Хр.), поради тяхната цялост ни дават по-подробна картина за интересуващия ни проблем. Самият факт, че цялото облекло на починалия вожд, както и масивната златна гривна от шията му , изпълняваща функциите на корона, са изцяло украсени с котешки хищници, ясно показва смисъла вложен в тях. А именно, че тези животни са символ на царската власт, символ на владетеля.

Тази традиция се запазва и при наследниците на алтайско-саяно-ордоските култури, но при съприкосновението с другите общности се наблюдава и развитие. Покрай влиянието на елинистичното  изкуство в региона главно от Гръко-Бактрийската държава (256-130 г.пр.Хр.) и Партия (248 г.пр.Хр.-226 г.сл.Хр) започва да се практикува  изобразяването на съответното божество, в човешки образ, седящо върху свещеното си животно. Така се раждат  зооморфните тронове.

Първите големи господари в района по това време - кушаните представят своята покровителка, богинята-майка Нана като четириръка жена, възседнала лъв. Това изображение става доста популярно, защото в следващите векове се открива в Пенджикент, Уструшана, Хорезъм, Хотан, Средното течение на Сър-даря (Югозападен Казахстан) и дори в Сасанидска Персия, където  тази богиня само, че като Анахид е смятана и за покровителка на управляващата династия. Лъвски изображения се откриват и в областта Чач, където те се срещат върху монетите на местните  владетели, което също показва, че богинята-майка и там се е ползвала със статута на царска покровителка. Идентично е и положението  в съседната област Уструшана. В последните две области лъвското изображение определено се е считало за владетелски знак.

Ако сравним данните от прабългарското изкуство със Средноазатското ще открием, че най-близо до нашето стои това от Уструшана. Там се е намирал град Бакат, разположен в  околонстите  на  днешния гр.Ура-Тюбе. Теофилакт Симоката в съчинението си ”История“ споменава, че някога той бил построен от оногурите и разрушен впоследствие от  земетресение. Това съобщение  ни дава добра база за анализ. На първо място трябва да си отговорим на въпроса кои са всъщност споменатите “оногури”.

Описвайки народите между  Черно и Каспийско море в VI в.готския историк Йорданес  и арменския Захарий Ритор споменават за народ “оногури”(.Hunuguri-Йорд.; онугур-Зах.Рит.), съседи на  савирите и кавказките алани. За тях говори и т.нар. Равенски географ от VII в., поместващ отечеството им (patria Onogoria) като съседно на най-високото място в областта на Меотида (Азовско море). От всичко казано дотук можем да локализираме оногурите в района на приазовието.

Арменския историк Мовес Хоренаци споменава, че оногурите се заселват в района на днешна Южна Украйна в 463 г. След равенския географ оногурите изчезват от полезрението на хронистите. Какво става с тях не се знае. Най-вероятно, час от тях се е изселила с аварите, а друга  е включена  в Кубратовата държава. След разпада на последната части от оногурите са се преселили на Балканите с Аспарух. Податка за това  дава Дякон Агатон, който описвайки събитията около Тервел, нарича българите - “оногури-българи”. Това навежда на мисълта ,че оногурите, заедно с оногондурите, към които принадлежи Кубрат и династията му,   са били двете главни съставки при формирането на прабългарската племенна общност.

За важното значение на оногурите ни говори и друг факт, неизвестен у нас дори и за професионалните историци. В препис от ХIII в. на знаменитата арменска география “Ашхарацуйц”, правен от патриарха на Киликийска Армения-Вардан Аревелци е вмъкната добавката, че страната на българите (в оригинала-булгхари), се е намирала на североизток  от страната Чин и Мачин. Според координатите дадени от Аревелци, Чин и Мачин следва да се идентифицира с Партия (дн. североизточен Иран). Следователно страната на българите е била в района на Чач и Уструшана, откъдето произлизат всъщност оногурите.

В археологически план прабългарите в кавказко-южноукраинския си период се причисляват към Салтово-Маяцката култура. Характерното при нея е, че от животниските  изображения най-често срещани са птиците, конете, конниците и елените. Коткоподобните хищници са рядкост, както между прочем е и в Дунавска България. Това ни навежда на мисълта, че лъвът като символ е донесен най-вероятно от оногурите. Той не е бил характерен за болшинството от местното население. Не го откриваме дори и в петроглифите. Следователно коткоподобния хищник се е ползвал единствено със статута на владетелски знак, а тази традиция е привнесена от Средна Азия.

В Дунавска България, в периода VII­­I-IХ в., единствената податка за владетелски знак е оловния печат на хан Тервел. Върху него е представен портрет на владетеля На щита му е изобразен конник. Щит с идентично изображение е открит в планината Муг в Средна Азия (в Таджикистан).

В древнобългарския животински стил изображенията на кон и конник са най-разпространени, а конят както и еленът са свещените животни на бога-слънце. Той подобно на богинята-майка, е с  палеолитен произход. За  това  говори  наличието  на  сходен  персонаж при  шумерите. Шиб-од - полубог  мъж  на  богинята-майка  Инана. Всяка  есен  той  умира, заедно  с  растенията  и  всяка  пролет  възкръства  когато  природата  започва  нов  живот. Дори  евреите  взаимстват  този  персонаж  и  го  почитат  като  Саваот.

В индоевропейски мащаб божеството-слънце  има  много  имена: Сяхваш, Вахш, Вак, Охшо, Сабазий, Загрей, Збелсурд, Сурегестий, Гебелайзис, Митра, Перун, Перкунас, Тару, Таранис,  Залмоксис и т.н. Той е постоянен спътник на богинята-майка. Слънцето олицетворява и възраждащата се природа. 

В индоевропейската митология слънчевия бог често е представян като син и едновременно с това съпруг на богинята-майка. Тъй като древните хора са свързвали нейния образ със свещената планина[xi], то затова и божествения син често е определян като роден от камъка. Така  например синонима на Сабазий- Перконис озаначава  произлязъл  от  скалата. Митра също е създаден от камъка.

                При древните индоевропейци, това божество често е изобразявано като елен или лос. По-късно през бронзовия век се появява и слънчевата колесница, редуцирана в последствие  до образа на коня. С развитето на култа през вековете се наблюдава процес на сливане на образа  на бога-слънце с този на бога-небе (гръмовержеца). Именно тогава вече се появява и конника,  като обединяващ символ на двете божества.

                Така например келтския слънчев бог -Бел или Луг се  представя  като  конник  размахващ  слънчевия  диск  и  гръмотевица. При  германците  Вотан/Один  се  явява  като  втори  ипостос  на  гръмовержеца-Тор  и  се  символизира  с  конник.

В  римско време в Тракия Сабазий, който е слънчево  божество се  приравнява с гръмовержеца  Зевс  и  се  изобразява  като  бог-конник.

 Като  най-важен  бог  в  пантеона на аланите  се  открива  Вак. Той  се  почита  като  покровител  на  войните, изобщо  на мъжкото начало. Традиционната представа  за  Вак  като  конен  бог  се  прехвърля  след  християнизацята в образа на  св. Георги Победоносец.

В Саяно-Алтайските култури конят се появява като част от животниския стил в VII в. пр.Хр. След II в.пр.Хр. наред с него започва да се среща и нов персонаж -конника.

В  Хотан (Синдзян) изображението на конният  бог е във  величествена поза с чаша  в  ръка. А. Лекок намира в срещуположния ъгъл на Таримската котловина (Турфанския оазис, селището Яр)  изображение  на бога-конник върху  хартиен  свитък, с обяснението  че  той  е  пазител  на  страната.

В животинския стил връзката бог-слънце-богиня майка се изразява чрез две сцени. Първата, срещаща се и у прабългарите, е представена от лъвче, бозаещо от лъвица. Това показва раждането на божественото дете и неговото израстване.

Втората сцена е т.нар. “терзание”, т.е. борбата между хищник (коткоподобен или грифон) и копитно животно. С нейното тълкуване са се занимавали доста изследователи. Според едни това е символ на борбата между доброто и злото, според други (Д. Раевски) черз борбата се символизира смъртта, явяваща се своеобразно жертвоприношение пред боговете. Според мен тези разшифровки са невярни, тъй като произхождат от погрешната  представа, че хищника е символ на подземнто царство, царството на мъртвите.

Върху  горната част на амфора , открита в могилата Чертомлик са изобразени грифони нападащи елени. Точно под тях са представени двама скити извършващи жертвоприношение на кон.

Върху известнтния пекторал от Толстая могила намираме трикратно повторени двойка грифони нападащи кон и  двойки лъвове нахвърлящи се върху елен и глиган. В гробницата, където е открит пекторала са намерени и кости от трите копитни животни.

Тези два факта говорят ,че “сцените на терзанието” изразяват жертвоприношението. А какъв е  неговия  смисъл? Това не е просто дар към бога с цел омилостивяването му. Така например в древна Индия жертвата е винаги жребец, който след удушаването му встъпва в символичен брак с владетелката. Подобен сюжет се открива и в Ирландия, където жертвеното животно е кобила. След убийството и тя се бракосъчетава с царя. Тези факти доказват, че  дълбокия смисъл вложен в ритуала е пресъздаването на божествената сватба между богинята-майка и нейния син-слънцето. Като се има  предвид ,че хищниците са символи на женското, а копитните животни на мъжкото божества, то сцената на терзанието можем да разгледаме като зооморфно изображение на този брак. Тъй като древната индоевропейска религия е била матримониална, т.е върховното божество е в женски образ, то затова и хищниците са винаги отгоре.

В скитското изкуство божествения брак   е представен и антропоморфно. В златна апликация от Кул-оба виждаме седнала жена държаща огледало в едната си ръка, а до нея малко дете пиещо от рог -символ на брачното обвързване.

В  тази светлина можем да погледнем и мадарския конник. Конникът, олицетворяващ  божествения син - слънце е в горната част на сцената.Той държи чаша подобно на младенеца от Кул-оба и на конника от Хотан. В долната част са изобразени свещените животни на богинята-майка - лъв, куче и змия[xii], която днес вече е почти изтрита. Убийството на лъва напрактика е идентично по смисъл с нападенито на копитното животно от скито-алтайско - ордоските сюжети. Иначе казано тук отново става въпрос за божествения брак. Новото при мадарския коник  е размяната на местата на персонажите. Мъжкото божество вече е отгоре, защото религията е станала  патриархална.

Същият смисъл е вложен и в орелът от с. Вознесенска. Той е представен с прибрани крила държащ в ноктите си змия. Образът на орела в скито-алтайското изкуство е свързан най-вече с бога-небе. В Саяно-алтайските култури в периода IV-III в.пр.Хр,  а и при скитите откриваме изобразен орел сграбчил копитно животно. В ранното средновековие орелът вече е зооморфното превъплащение на конното божество. Държейки в ноктите си змията-символ на богинята-майка, напрактика преповтаря мадарския сюжет.

Наличието едновременно и на двете сцени се откриват върху изображенията от т.нар.терачински сандък. Това е богато украсен сандък дълго време съхраняван  в катедралата на гр.Терачина , Италия (на ок.60 км. от Рим). В книгата си “Сандъкът от Терачина” (С.2001), Хр. Милчева предполага, че в този сандък са били поставени даровете, които княз Борис изпраща на папа Николай I в 866 г., т.е. че пред нас стои “единствения уникален паметник на старобългарската резба от девети век”.

В центъра на фронталната част на този сандък е изобразен орелът сграбчил змия в ноктите си, а в дясно и в ляво от него са поставени по един конник пробождащ с копието си лъв (мадарския сюжет). Самият факт ,че тези три картинки са изобразени една до друга и то в центъра на този паметник, говори за важността на образите в прабългарските религиозни представи.

Възниква въпросът- защо е необходимо за едно и също нещо да се използват две сцени?. Обяснението се крие в наслагването на културите. Прабългарите напрактика са продукт от сливането на различни племена . Всяко едно от тях е дало нещо от себе си. Вярно е ,че религиозните представи на идноевропейската степна общност са били сходни, но при отделните народи изявяването им е ставало по различен начин. При смесването на племенните общности се е получило и смесване на изявите на митологичния мироглед. Точно поради тази причина всяко божество има не едно, а няколко свещени животни. Така че съвсем естествено е божествената сватба да бъде изобразявана по няколко начина.

Възниква и друг въпрос - защо е необходима идеята за брак между майка и син? Учените занимавали се с индоевропеските религиозни вярвания от древността смятат, че в началото е съществувала представата за един бог. С развитието на религиозните вярвания този образ се разпада на мъжко и женско  божества. Чрез брака между тях отново се цели възстановяването на  някогашното единство. Иначе казано изображенията на мадарския релеф и на орела със змията са чисто и проста символ на бога, подобно на християнската  св.Троица.

Женското и мъжко божества имат и свои свещени цветове. В Куча например се среща изображение на слънце и луна, оцветени съответно в бяло и червено. Известно е, че луната е светило свързавно с богинята-майка. В митологията  на  сибирските  угри  и  самодийците например, при които съществува доказано индоевропейско  въздействие, двата главни персонажа са върховният  бог  Торум и богинята Анки-пугос, която е едновременно  негова майка  и  жена. Свещен цвят на Торум е белия, на Анки-пугос - червения, т.е. и тук  белия  и  червения  цвят  са  символи  на   върховния  бог  и  богинята-майка, мъжкото  и  женското  начало. Тази аналогия е широко разпространена при индоевропейците. Така например при хетите  владетелят  носи  бяло-черевен  пояс, а при  зороастрийците, бяло-червения  пояс  е  задължителен  атрибут  от  одеждите  на  жреца. При  памирските  таджики, както  и при  българи  и  чуваши, белият и червеният цвят  са  основни  в  народните  носии.

                От казаното до тук става ясно, че владетелските знаци не са просто някакви картинки, заимствани от украсата на накити, дрехи и килими както смята видния руски хералдик Соловьов. Напротив те имат дълбок сакрален смисъл, чието пренебрегване кара много автори да преповтарят погрешното становище, че символите изпълняват единствено декоративни функции.

                Така например Иван Иванов споменавайки за Чатлариския надпис на хан Омуртаг  отбелязва: ”Това е първото сведение за лъва като символ в българската история. Но в случая той е повече украса, каквато може да се срещне и другаде. Известен е и лъвът в композицията “Мадарски конник”. Но тук се явява противоречие с лъвовете от Омуртаговите колони. Конникът пронизва с копието си лъва, което ни дава основание да изключим приемането на царя на животните като държавен символ по това време.”[xiii]

                Не познавайки спецификите на прабъргарската митология, авторът погрешно определя лъвкото изображение като украса, което странно защо е рядко срещано.

                През IХ в. проблемите около истроията на държавните ни символи стават по-ясни. Чатларския надпис и откритите лъвски изображения дават основание да се предположи ,че най-вероятно богинята-майка е била смятана за покровителка на крумовата династия, поради което и лъвът се е превърнал в родов знак.

Разбира се след приемането на християнството в 865 или 866 г., езическите симовли са станали несъвместими с новата религия и постепенно започват да отмират.Въпреки всичко обаче те се срещат в старобългарското изкуство чак до падането на страната  под византийска власт.

В 971 и окончателно след 997 г. Крумовата династия е заменена от тази на Комитопулите, за която Николай Овчаров[xiv]  предполага се, че е използвала като свой родов символ папагала (еритака). Хипотезата се базира на два факта. Първият е едно съобщение от 1040 г, в кеото се споменава за изказване на въстаническия цар Петър Делян, по адрес на съперника си Тихомир: “Защото, казвал той (Петъл Делян- б.а.), един храсталак не може да храни два еритака (папагала),  нито пък една страна, която се управлява от двама началници, не ще бъде изведена на добър път.”

Другото доказателство е намереният в гроба на цар Самуил част от скъп плат с изобразени правилни редици от медальони с папагали (ф21). За съжаление липсват повече доказателства в подкрепа на тази хипотеза и затова на нея следва да се гледа резервирано.

През 1186 г. братята Асен и Петър вдигат въстание в Търново и полагат основите на Втората българска държава. По неизвестни засега причини през ХIII - ХIV в. се наблюдава своеобразен ренесанс на старите езически символи. Най-вероятно те са си останали сред провинциалната аристокрация и простолюдието и след покръстването, макар и да са изгубили религиозното си значение.

Проф. Богдан Филов в кингата си “Старобългарското изкуство” споменава за  намерен емайлиран бронзов медальон от ХIII-ХIV в, в който са представени лъвица и бозаещо от нея лъвче, на червен фон (ф17).

Открити са значителен брой пръстени от периода ХIII-ХIV в, които изобилстват от лъвски изображения (ф18). Достатъчно е да се спомене само пръстенът на цар Калоян. Върху облеклото на Десислава от Боянската църква (1259 г) се забелязват медальони с изобразени в тях лъвски фигури.

Интересни сведения за тази епоха  дава П.Абаджиев, който в 1902 г открива в постройка № VIII,  в Трапезица, две фигури на войници, облечени с ризници и щитове.”На всеки от щитовете - пише той- има изобразен по един лъв “. През 1915 г археологът В.Димов, също проучва Трапезица и споменава, че гореописаните образи са били вече изличени , но пък открива в църква № Х  други две фигури във военно облекло. Отдясно на едната има продълговат червен щит с лъвско изображение. (ф20)

Поради невъзможността за точно датиране на въпросните находки  трудно е да се определи  дали става въпрос  за владетелски знакове или просто за мода взаимствана най-вероятно от кръстоносците.

Наред с лъвовете, в изкуството от това време се срещат още и птици и грифони, но те са значително по-малко на брой. Въпреки всичко до времето на Михаил Шишман (1323-1330), върху монетите и печатите на българските владетели, липсват каквито и да било животниски образи, от където можем да се заключи, че все още няма обособени владетелски знаци, а описаните по-горе  изображения вероятно са служили за украса. Едва  Михаил Шишман, пръв сече монети с изображение на двуглав орел.

 Двуглавият орел е един от най-древните символи, чийто произход се свързва със страните от Древния Изток и е познат по цилиндрични печати от Халдея ( Месопотамия) от VI в пр.Хр. и барелефи от Кападокия (Мала Азия) от IV-III в пр.Хр. През VI в. сл.Хр. вече се използва и в Сасанидски Иран, а от ХI в трайно са насажда в източната орнаментика.

Във Византия двуглавия орел прониква през ХI-ХII в. За пръв път се среща върху патриаршеското знаме от Паттмоския манастир (ХIIв) При последните Комнини (1081-1185),  двуглавият орел се превръща в отличителен знак за принадлежност към императорския двор, но владетелски или династичен знак  той не става никога. Не се среща нито върху одеждите, нито върху монетите, нито върху печатите на императорите.[xv] Наистина при последните Палеолози (1261-1453), двуглавият орел се  среща върху отделни миниатюри, но със значението за принадлежност към най-висшите слоеве на византийската аристокрация.

Въпреки че двуглавия орел се среща върху капители с монограм на Георги I Тертер (1280-92), той  става владетелски знак едва при цар Михаил Шишман (1323-1330), тъй като последният за пръв го използва върху монетите си. Според видния наш нумизмат Никола Мушмуов двуглавият орел е възприет първоначално като семеен знак, изразяващ родствените връзки между Андроник Младши (1328-1341)  и българския цар, женен за императорската сестра Теодора,  а едва по-късно е станал царски символ.

Михаил Шишмановият наследник -Иван Александър (1331-1371) макар да не сече монети с  орли, по всичко личи, че продължава традицията. Двуглавият орел присъства върху намарена край Шумен матрица-печат с неговия монограм; върху саркофага му (ф22),

 а също и върху обувките и подножника му от портрета от Лондонското четвероевангелие(ф24).

Интересното тук е, че подобни изображения липсват при портретите на останалите прдставители на царското семейство, което говори, че този символ е бил привилегия единствено на владетеля.

Във втората половина на ХIV в. двуглавият орел, вероятно вече се е наложил като владетески знак, тъй като се открива върху монети на цар Иван Страцимир (1337-1396) (ф23) и на Добруджанските деспоти. Последните поставят върху гърдите на орела кръгъл византийски  щит с изобразена в профил мъжка глава.

Другият Иван Александров син- Иван Шишман (1371-1395)  възприема за свой символ - лъвът. В султанската обществена библиотека в Мароко се пази препис на ръкопис, от анонимен арабски пътешественик, посетил гр.Търново, малко преди падането му под османска власт. В него се  казва следното: “Върху щитовете на царските войници са изобразени лъвове.....Върху кръглия щит са изобразени един под друг три червени лъва върху позлатен фон.” Това много е впечатлило авторът, тъй като е оставил и рисунка (ф.25). От нея се  вижда  елипсовиден златен щит с разположени един под друг три тичащи червени лъва, като средния е най-голям, а останалите два по-малки.

Единствените данни за цветни лъвски изображения от времето на Втората българска държава  (медалиона и двете фрески от Трапезица) са златен лъв на червено поле.Според оскъдните данни, с които разполага науката ,червения цвят е бил на особена почит още при прабългарите. Византийските автори са забелязали че българите, подобно на аланите  особено много ценели червените платове и кожи. Дори в една от клаузите на мирния договор между хан Тервел (700-721) и имп.Теодосий III (715-717) от 716 г., изрично се споменава ,че византийците се задължавали да дадат на българите дрехи и червени кожи на стойност до 30 литри злато. Малко известен факт е,че мадарския конник, когато е открит през  ХIХ в,  бил боядисан в червено. Боята е паднала при опитите да се направи гипсова отливка.

Като се има предвид, че лъвът е свещено  животно на богинята-майка, то съвсем естествено е той да бъде оцветен в нейния цвят. Това може би е и най-правдоподобното обяснение за смисъла на червеното оцветяване.

Трита лъва най-вероятно са символизирали Видинското и Търновско царства и Добруджанскто деспотство или както пише участникът в Никополската битка, баварския рицар Йоханес Штилберг: “Бях в три земи и всичките три се наричаха България.”

Какво е било положението на видинския и добруджански владетели, спрямо търновския цар не може със сигурност да се каже, но големия изследовател на “фамилията на Асеневци” Иван Божилов предполага, че“ по своят особен статут Видинското царство би могло да бъде съпоставено единствено с византийска Морея..........деспотите на Мистра (т.е. Морея - б.а.), макар и твърде свободни в своите действия, все пак са били изцяло подчинени на константинополсикя василевс, единственият самодържец на империята.” Положението на Добруджанската държава едва ли е било по- различно. От тази констататция може да се направи извода, че Иван Шишман се е ползвал със статута на наследник на престола и върховен владетел на “всички българи“, а владетелите на останалите две Българии са му били васали. Може би точно заради това средния лъв е по-голям от останалите два.

За това, че лъвът е бил владетелски символ на цар Иван Шишман, може да се съди и от факта, че той единствен сече монети с изобразен върху тях обърнат на дясна хералдическа страна, изправен лъв (ф19). Причините, поради които търновския цар не е наследил бащината си емблема, както това прави брат му, не е известна.Много възможно е лъвът да е бил символ и на някой друг, управлявал по-рано владетел, но тази въпрос не може да се даде ясен отговор. Така или иначе именно личният знак на Иван Шишман става първооснова за изобразяването на българския герб в по-късните времена.

                В заключение трябва да се отбележи, че през периода на цялото средновековие за истински гербове изобщо не може да става и дума. Изображенията, за които стана въпрос могат да се охарактеризират единствено като владетелски емблеми, нямащи нищо общо с хералдиката. Или както пише И.Стойчев : “Във всеки случай, през епохата на първото и второ българско царство дума за герб, в днешния и смисъл , не може да се говори ; лъвски образи (както и двуглави орли и папагали - б.а.) има, но преди всичко за украса, а после и за отличие.”