ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

Иван Танев Иванов

 

НОВИ ДАННИ ЗА РАННАТА ИСТОРИЯ И ПРАРОДИНА НА БЪЛГАРИТЕ

 

  Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Арменският писател от XIII-ти век Григор Акнерци (инок Магакия) е написал една малко позната у нас книга за народите на Средна Азия [История монголов инока Магакии, стр. 89). Пер. и объяснения К. П. Патканова. Спб. 1871]. Описвайки народите в Средна Азия, авторът пояснява: в Скития, пространството между реката Итил (Волга), планината Имаус (Памир, Имеон) и Каспийско море живеят 43 народа, които на варварски език се наричат Хуж и Дуж, т.е., народи живеещи поотделно. Главният от тези народи се нарича БУХШ (Булх ?), а другия Тугари, (Григор Анерци, стр. 3). В този случай, както и в много други източници, народът ТОХАРИ е записан като тогари. По-важното е обаче това, че първият по важност народ сред народите на Скития (Средна Азия) е народът Бухш (Булх), което може да бъде само народът, живеещ близо до град Балх и  планината Имеон и известен на индийците като Бахлика. Друг народ с такова име в района няма. Авторът прави разлика между народът БУХШ (булх) и тугарите (тохарите), които  живеят в Таримската котловина до около II век, след което са завладени и асимилирани от хуните, давайки начало на тюрките. Очевидно, този списък от народи се отнася за периода преди II-ри век, иначе в него не биха присъствали и тохарите като втори по важност народ. В този текст ясно са указани границите на историко-географската област Скития, за които в историческата литература има много неясноти и хипотези.   

В един апокриф от XI-ти век [Венедиков И. Медното гумно на българите. Наука и изкуство. София. 1983, стр. 47-50] се казва: И тогава, след него (цар Слав) се намери друг цар в българската земя детище, носено в кошница три години, на което се даде име Испор цар, който прие българското царство. И този цар създаде велики градове: на Дунава Дръстър град; създаде и велик презид от Дунав до морето; той създаде и Плюска град. И този цар погуби множество измаилтяни. И този цар насели цялата Карвунска земя, и преди това бяха прочие етиопи (ЕQIОПI). Посочените по-горе твърдения са исторически достоверни. Действително, цар Испор (Еспор, Аспарух) приема българското царство (наследява държавата Стара Велика България), създава велики градове (Плиска и Дръстър) и погубва голямо множество хазари (измаилтяни). Той издига и велик презид от Дунава до морето (такъв ров съществува и днес) и населява цялата Карвунска земя (Малка Скития, Добруджа).

Изразът: ...и бяха прочие преди това етиопи, очевидно отнасящ се за народа на Испор, населил карвунската земя, обаче е необяснимо загадъчен. Цветелин Степанов [Власт и авторитет в ранносредновековна България. Агато.София. 1999] счита, че в този израз може да се съдържа указание за района (Етиопия ?), откъдето произхождат прабългарите. По-старите български историци са коментирали много този термин (етиопи), но по начин, който го откъсва от народа на Испор - българите. Ив. Венедиков счита, че терминът етиопи сигурно означава население с неясен смесен състав, имайки пред вид завареното от народа на Испор население. В. Бешевлиев счита, че с термина етиопи са обозначени византийските войници, с които народа на Испор е воювал в Добруджа за него войниците са дошли от Византия, най-вероятно от Мала Азия.

Смисълът на текста обаче ясно показва, че терминът етиопи се отнася за народа на Испор, който е населил Добруджа. Цв. Степанов е намерил доста сведения в църковната и историческа литература за това, какво би могло да се разбира под термините етиопи, Етиопия. В библията, с еврейските думи Куш, Кут (Етиопия) се наричат няколко различни места: район на юг от Египет (днешна Етиопия) и район в Южна Арабия на брега на Червено море (Кут). За арабските географи, областта между реките Тигър и Ефрат (Вавилон) е носела името Кута, а народът е бил наричан съответно кути. В надпис от времето на Дарий I (края на VI в. пр. н.е.) се казва, че слоновата кост за дворците идва от Етиопия (Куш), Индия и Арахосия. Херодот отбелязва, че в индийския контингент на армията на Ксеркс, която се бие срещу елините  има и източни етиопи. На друго място Херодот отбелязва, че е имало и азиатски етиопи, живеещи в днешен източен Иран. Плиний и Птолемей говорят за левкоетиопи, т.е., "бели етиопи". В древността, областта между река Оксус (днешната Аму даря) и Имеон (Памир) се е наричала страната Куш [Ленорман Ф., Руководство к древней истории Востока до персидских войн. 2, вып. 2. Мидяне и персы. 2, вып. 3. Индийцы.1878 1879. Киев. Стр. 312]. От това име е останало названието на планината Памир Хиндокуш.

Към тези известни факти може да се добавят още четири наши находки. В книгата [Балавариани. Мудрость Балавара. Пред. и ред. И. В. Абуладзе. Тбилиси. 1962. Приложение: Мудрость балавара. Пер. И. А. Джавахишвили. Стр. 115] е казано: Отец Исаак, син на Софроний Палестински ни разказа за мъдростта на Балавар, който се намираше в пустинята с отшелниците. Веднъж аз достигнах до Етиопия и там в едно индийско книгохранилище намерих тази книга, в която са описани делата на този свят, много полезни за душата.  От този цитат може да се предполага, че страната Етиопия  се  намира близо до Индия, щом в нея има хранилище на индийски книги. Вероятно това е страната Куш - Имеон.

В друга една книга, цитирана от И. Н. Лебедева е описана гръцка повест, озаглавена Душеполезное повествование, принесенное из внутренней Эфиопской страны, называемой Индия, в святой град Иоанном монахом. В самото заглавие на повестта се упоменава страната вътрешна Етиопия, наричана Индия. По-нататък, вътре в самия текст на повестта два пъти се споменава за "благочестивите мъже от вътрешна Етиопия, т.е., Индия", които разказали на автора на повестта историята за царевича (княза) и неговите наставници (стр. 31). В този изключително важен цитат, страната Индия е наречена три пъти Вътрешна Етиопия. Ако Индия е Вътрешна Етиопия, предполага се, че друга съседна страна ще е била наричана Външна Етиопия и това е най-вероятно съседната територия на Памир (древната страна Куш или съвременната област Хиндокуш индийски Куш). От всички съседи на Индия, тази област е най-тясно свързана с Индия в културно отношение и от там  индо-ариите са навлезли в Индия. Подразделянето на индо-арийския свят на Вътрешна Етиопия и Външна Етиопия прилича на подразделянето на прабългарите на вътрешни и външни българи.

В още един древен документ имената на Етиопия и Индия се споменават като страни разположени една до друга. Това са т.н. Диалози на Псевдо-Кесарий, раздел 3 озаглавен "Пак за името на река Дунав" [ГИБИ, том 1. София, 1954 год. Изд. БАН. Под ред. на В. Бешевлиев]. Този автор е живял вероятно през VI-ти век и по повод на една популярна библейска легенда е записал дословно: "И тъй, слушай писателя, който разказва за четирите реки, които извират от един извор и като че ли поименно ги сочи с пръст. Названието на едната е Фисон. Тя преминава, казва той, край Етиопия (Aithioпia) и Индия, гдето я наричат Ганг."

Традицията Индия да се отбелязва и като Етиопия продължава и до късното средновековие. Например на картата на големия португалски географ Diogo Homem, издадена в 1565 година, Индия е отбелязана като India Maior Ethiopi Голямата индийска Етиопия.

Взаимното заместване на страните Етиопия и Индия или споменаването им като две съседни страни в много стари документи е трудно обяснимо, но е факт. Квалифицирането на прабългарите от пред-Аспарухово време като ЕТИОПИ на страниците на средновековния български хронограф може следователно да се изтълкува като пряко указание за техния памирски произход. От друга страна, традиционното свързване на термина Етиопия с библейските земи Кут и Куш от Месопотамия може да обясни защо Именника на българските владетели е бил поставен в раздел, изброяващ списък на вавилонски царе.

Преселвайки се в района на Кавказ и Черно море, българските племена създават държава известна като Стара Велика България. За неин родоначалник се смята легендарният Авитохол. Тя е втората европейска държава по това време, след Римската империя, просъществувала до втората половина на VII ми век. Съдбата на тази държава е оставила трайни следи в паметта на източно-европейските народи. Най-известният и владетел е кан Кубрат. В нашумялата напоследък книга на Микаил Башту [Микаил Башту Ибн Шамс Тебир. Сказание о дочери хана. Казань, 1990] е описана интересна легенда, вероятно наследена от древните българи край Волга, чийто оригинал е загубен и е останал само превод на руски. Според тази легенда, Кубрат (записан като Курбат) имал брат - Шамбат (Самбат), известен още като Кий, който изградил град Киев. Прави се опит името Кий да се изтълкува от тюркски като киу отдалечен, отцепен. Самбат създава държава на част от територията на днешните Полша, Румъния, Унгария и Украйна (споменава се едно тюркско-татарско име за тази държава Дулоба, т.е., държавата (оба) на рода Дуло). Това е може би известната от западните хроники славянска държава на владетеля Само (623-658 г.), чието име може да произлиза от Самбат. Тази държава  води войни с франките и аварите и е била много силно подкрепяна от местното славянско население. Засега няма достоверни източници, потвърждаващи версията за съществуването на СамбатКий, брат на Кубрат. Единственият документ е този от X-ти век на византийския император Константин Багрянородни [Константин Багрянородный. Об управлении империей. М. 1991] който пише, че град Киев е основан от Кий, а вътрешната крепост на града носи името Самбатос.

Легенди за основаването на Киев обаче са запазени и при източните славяни, германските народи и арменците. Сходни мотиви съществуват и в легендите за основаване на Краков и Прага. Названия, близки до топонима Киев се срещат на различни места в Полша и Литва, а също в Силезия, Моравия, Угорщина, Сръбска Лужица [Брайчевский, Коли i як, с. 82-83]. Например, в централна Полша има местност Куява, с която е свързана легендата за основанането на Полската държава и където се намират древните населени пунктове Киево, Киевица и други със сходни названия.

Най-древна е арменската легенда, записана в Историята на Тарон от Зеноб Глак, арменски историк, когото Марр отнася към VI в. [Марр, Книжные легенды, с. 60], а някои историци - към VIII-ми в. [Рыбаков, Очерки, с. 779]. Съгласно легендата на Зеноб Глак, двама братя, Деметр и Хисаний са били прогонени от родината си и намират убежище при цар Валаршак, който им дава земя, наречена Тара, където те построяват град Вишап. След петнадесет години Валаршак убива братята и дава властта на техните трима сина - Куар, Мелтей и Хореан. Куар построява град Куар, Мелтей построява в полето свой град и го назовава Мелтей, а Хореан построява свой град в областта Палун и го нарича Хореан. След много години тримата братя Куар, Мелтей и Хореан се изкачват на планината Куркея и там намират прекрасно място ...тъй като там имало простор за лов и прохлада... и построили там селище.

До голяма степен, митологията на източните славяни е концентрирана около една  интересна легенда за техния произход [М. Б. Ладыгин, О. М. Ладыгина. Краткий мифологический словарь - М. Издательство НОУ Полярная звезда, 2003]. Тази легенда е отразена още в древноруските документи "Повесть временных лет" и Слово о полке Игореве от XII-ти век [Слово о полку Игореве. М., 1972 г. Перевод Д. С. Лихачёва]. Съгласно тази легенда, прародителят на славяните (поляните, руските хора) е бог Даждбог и неговата съпруга Жива. Според съвременните специалисти по източнославянска митология, около две трети от религиозния пантеон на източните славяни представляват богове и персонажи, заимствани от иранската митология. Тук се включват боговете Даждбог, Жива, Хорс, Симаргл. Даждбог отговаря на иранския бог Датар, чието име на авестийски означава деятел, създател, творец. Бог Хорс отговаря на иранския бог Хорс Ковач. Самата дума бог е също иранска. Причината за тази аналогия е ясна главният етнообразователен процес за източните славяни е протича в първите векове от н.е. в района на Северното Причерноморие, като резултат от смесване и асимилиране на местните скито-сарматски ирански племена от страна на дошлите от север протославяни. Заедно с тази асимилация, голям брой думи и митологични персонажи и божества са преминали от северните иранци в езика и митологията на източните славяни.

Даждбог и Жива имат син наречен Орей или Арий. Това име произлиза от арий - орач. Орачът Арий се смята за прародителят на славяните. Той има трима сина и една дъщеря. Дъщерята се казва Либед (Лыбедь) Бял лебед. Имената на тримата братя са Кий, Щек и Хорив. Според друг вариант на легендата, имената на синовете са Кий, Пащек и Горовато. Съгласно легендата, Кий с по-младите си братя Щек и Хорив основат град Киев, като всеки от тях построява свое селище на един от трите киевски хълма. Когато идва голямата опастност -великая стужа баща им Арий отвежда праславяните от Руските планини на запад.

Съгласно една от версиите на легендата, името Кий произлиза от името на бога-ковач Кий в митологията на източните славяни. Кий е изковал оръжието на бога-гръмовержец Перун в неговата битка със Змея. Името Кий е близко до старославянския глагол КУЯ кова, изковавам, който може да има връзка с иранския глагол КАВА - кова. За сестрата Либед белия лебед има по-малко данни. В руските народни приказки съществува митологичен сюжет за тримата братя и тяхната сестра, богатиршата Белия лебед, която владее живата вода и подмладяващата ябълка. Тримата братя са изпратени при нея да вземат тази ябълка и живата вода. Почти същият сюжет съществува и в българските народни приказки (Тримата братя и златната ябълка).

В легендата на източните славяни е отразено още едно историческо събитие, оттеглянето на прабългарите на запад пред надвисналата опастност от хазарите. Даже има съвпадение с изходната точка на оттеглянето, известните Хипийски (Български или още Конски) планини в северна Берсилия, които в легендата са предадени като Руските планини. Единствената неточност е, че според легендата изтеглянето става под ръководството на Арий, докато в действителност то става под водачеството на неговия внук, Аспарух. Тук има смесване на представата за легендарното изтегляне на славяните на запад с реалното историческо преместване на част от българите под ръководството на Аспарух.

По-общо, в представената легенда историческата съдба на прабългарите от района на северен Кавказ и Северното Причерноморие е представена като съдба на източните славяни. Това безспорно е неточно, но е напълно разбираемо като се има пред вид, че формирането на източните славяни  става по същите тези места с активното участие на голяма част от същите тези прабългари, които впоследствие са  асимилирани от славяните. В края на краищата, какво чудно има, че пославянчените българи са предали спомена за своята история на околните славяни, а те от своя страна са трансформирали тези спомени в своя легенда ?!

Много важен момент от тази легенда е, че бащата на един от най-великите българи - Кубрат е представен с името Арий - Орач. Най-вероятно е това име да има епонимен смисъл, но не е изключено също да е принадлежало на реална историческа личност. И в двата случая обаче, то отразява историческата представа на древните българи за техния арийски етнически корен. Етническото наименование ariya-арийци носи семантиката БЛАГОРОДНИ, СВОИ, БЛИЗКИ но има буквален смисъл на ОРАЧИ, хора които се прехранват със земеделски труд. Според представите на арийците това е благородно поведение в противовес на северните иранци - туранците, които били номади и често прибягвали до грабежи. Съвременната българска историческа наука отстъпи частично от първоначалната хипотеза, че всички българи са били тюрки и заявява, че само управляващата прослойка са били хуни (прототюрки), докато народът е ирански. Ако обаче един толкова прославен представител на рода Дуло, като бащата на Кубрат е бил хун, той едва ли ще остане в паметта на народа с името Арий-Орача.

Представената по-горе митологична картина за прародителя на славяните, Арий и тримата му синове Кий, Щек и Хорив, създатели на град Киев се припокрива в голяма степен с арменската легенда и с легендата от Волжска България за Самбат Кий и неговия брат Кубрат, основателя на Стара Велика България. Кубрат е представен под имената Хорив и Горовато. В арменската легенда Кий е Куар, а Хорив Хореан. Имената на третия брат, Щек и Мелтей, по мнението на Марр [Марр, Книжные легенды, с. 60] и на други изследователи [Рыбаков, Очерки, с. 779] имат един и същ смисъл змей. Много учени отбелязват, че имената на тримата братя нямат никакви признаци за славянска принадлежност [Артамонов, История хазар, Л., 1962, с. 294], а и двете легенди ясно показват, че братята са пришълци в земята на поляните.  Името Кий е близко до известното източно-иранско царско име Гай (gayehe  човек авестийски), а също до името на източно-иранската царска династия Кава - ковачите. Етимологията на Кий като Ковач обяснява неговата роля на творец, създател на град и до голяма степен се покрива със значението на иранския митичен герой Гая Маретан - първият човек създал първия град на земята (град Балх) и първата държава (държавата със столица град Балх). Тюркската етимология Кий отдалечен е безсмислица.

Средновековният Киев се е наричал Kiu, Kio на скандинавските езици и Chyo, Cleva, Riona (Хио, Клева и Риона) на английски. Съществувало е и скандинавско название на този град, KANUGARDR (Кенугард), което руски автори обясняват като производно от КАН ГАРД, Кански град или град на Кана. Уместно е да се отбележи, че названието KANUGARDR е близко по форма до названието на столицата на Персия PARSUGARD и до персийското название на сръбската столица Белград, Balghirad.

Фактът, че съществуват толкова много и добре документирани легенди на различни народи, описващи еднотипни събития и включващи едни и същи персонажи увеличава извънредно много историческата достоверност на представените данни. Едва ли историческата памет на народи, наброяващи стотина милиона души ще бъде по-малко важна, отколкото един писмен документ. Като извод, би трябвало да се гледа сериозно на възможността Кий и Щек да са исторически личности, редом до техния брат Кубрат.

 Към горните факти може да се добави и следното важно историческо свидетелство. В Именника на раннобългарските владетели Кубрат е записан под странното име Коурт (Курт). Многобройните тюркисти у нас и в чужбина веднага са забелязали, че името Курт съвпада със съществителното име за вълк в тюркските езици (курт). Това ги е окуражило да предположат, че Кубрат е етнически тюрк и носи името Вълчо на тюркски. Няма обаче никакви данни, че в предосманско време думата курт - вълк е присъствала в българския език и е оставила следи в българската култура. Това предположение досега не е получило нито едно доказателство и остава гола фикция. Обратно, в светлината на многобройните легенди и свидетелства, че Кубрат може да е част от историческия персонаж от основатели на Киев - братята  Кий (Ковач), Щек и Хорив, името Курт допуска друга етимология, подкрепена с тежки доказателства. На осетински език, сходен с езика на прабългарите, "курт" означава ковач, а "гурда" - стомана. Тези две осетински думи имат обща основа с прабългарската дума "кръчии" (ковач), която има доказан ирански произход. От своя страна, "кръчии"  не е дума, която прабългарите епизодично са възприели от аланите, а е дума функционирала в езиковата среда на старите българи заедно с много други сходни на нея думи:  "креждел" - заключалка, "кладиво" - чук и съвременните български думи "гърча, гърч, гърчене", които отговарят на действие (огъване), получаващо се при коване на нагорещено желязо. Вероятно, "кръч" е основа на забравен прабългарски глагол, означаващ "кова". До XVIII-ти век, българският град Кичево в Македония е носел името Кърчево (Кърчова в турските регистри), което на езика на прабългарите трябва да значи Ковачево. Подобно име носи и съвременния град Кратово в Източна Сърбия, което също би могло да бъде прабългарски топоним със значение Ковачево. Цялата съвкупност от сходни старобългарски думи - кръчии, кладиво, креждел, гърч, както и топонимите Кърчево (Кичево) и Кратово са най-вероятно образувани от морфемата "кръч", наследена от езика на прабългарите, която е запазена и при осетинците като курт (ковач) и гурда - стомана. Това са сериозни доказателства, че другото име на Кубрат - Курт при древните българи е означавало Ковач (т.е. Кий) и няма нищо общо със случайното хрумване "вълк".  От своя страна, предложената етимология Кубрат - Курт - Ковач - Кий представлява допълнителна  подпора за хипотезата, че основателите на Стара Велика България са изградили град Киев и че изброените по-горе легенди на славяни, арменци и наследници на волжските българи отговарят на реални исторически събития. 

Напоследък в Русия доста нашумя книгата Велесова книга, която съдържа текст, написан с кирилица на древнославянски език върху овосъчени дъски. Дъските са намерени от белогвардейският офицер Изенбег в имението на князете Куракини по време на Гражданската война от 1921-1922 г. в Русия и изнесени в Западна Европа. Там дъските са преписани и разшифровани от известният писател Ю. П. Миролюбов. И тук се е намесила някаква тъмна сила и впоследствие дъските са загубени. Останали са само записките на Миролюбов и фотография на една от дъските. Установено е, че в началото на XIX-ти век оригиналните овосъчени дъски са се намирали в архива на антикваря А. И. Сулакадзев и са били отбелязани в неговия каталог като материал, написан от: Ягила Хан, живял в Ладога през IX-ти век. Някои от кирилските букви по дъските са изписани така, както са писани по времето на българския цар Самуил. Езикът на текста носи белезите на новгородския диалект от XII-ти век. Други изследователи обаче считат, че текстът върху дъските е много по-късен, примерно от преди 200 години.

Съгласно текста върху дъските, предците на Арий и неговите синове Кий, Щек и Хорив идват от областта Седморечие (долината на река Кулу до Памир), прогонени от хуните и елините. Движейки се на Запад, те преминават една обширна пустиня (вероятно Къзълкум) и се заселват в подножието на висока планина (вероятно Кавказ). Притеснявани от язите (вероятно аорсите), те се преместват още по-на запад, където основават много градове Голен, Киев и др. По-късно наследниците на братята попадат под игото на авари и хуни и водят война с хазарите. Освен с хронологично точни и исторически достоверни данни, записките съдържат и огромно количество сведения за бита, стопанството и религията на народа на Арий. В записките, народът на Арий е назован като славянски, но в действителност това са сарматите, мигрирали от Средна Азия на запад и впоследствие асимилирани от протославяните. 

Някои руски изследователи считат, че Велесовата книга е сборник от знанията на новгородските жреци от IX-ти век и съдържа данни за историята на много източноевропейски народи.  Съдържанието на този летопис прилича много на теорията на Петър Добрев за прабългарите, но е написан най-малкото 200 години по-рано, а може би и много повече. Съвременните български изследователи все още пренебрегват този документ, вероятно защото там не става дума за хуни, тюрки и долината на река Иртиш.