ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

Иван Танев Иванов

 

ИСТОРИКО-ГЕОГРАФСКИ ПРОИЗХОД НА НАЙ-ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ  -  БЕЛАРИ

 

   Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Най-древната история на българите е необикновено сложна. Поради липсата на достатъчно исторически източници в началото на нейното изучаване са се появили множество хипотези и теории относно нашия произход, бит и култура. Това довежда до възникването на научни спорове. Днес вече има натрупана достатъчно информация, която ни позволява да заключим, че етническия произход на древните българи е бил източно-ирански или арийски.

Антропологическият анализ на прабългарските погребения показва, че предците ни са били европеиди, брахикрани, с незначителен монголоиден примес. При прабългарските погребения до 80% се среща изкуствена деформация на черепа. Изкуствената деформация на черепа абсолютно изключва хунската или тюркска принадлежност на прабългарите !!!

Основният расов тип на прабългарите е близък до този на Средноазиатското междуречие, известен още като памиро-фергански расов тип. При монголоидите (хуните и ранните тюрки) е характерна мезокранията, превесът на напречния над надлъжния черепен диаметър, т.е. плоско лице и сплесната в предно-задна посока глава. При мъжете от монголоиден расов вид хуни, монголи, ранните тюрки и даже късните кумани, окосмеността по лицето е била много слаба, в контраст спрямо европеидите иранци (Фиг. 1)                                                   
 

Фиг. 1. Степен на лицева окосменост при представители от различни етноси. 1 фреска на прабългарин или алан в черквата на с. Хулам в Кабардино-Балкария, VI-VII век; 2- фрагмент от съвременна статуя на куманин във Ворошиловградска област;  3  и 4 - образи на прабългари върху медальони от Преслав, VIII век.

 

 

В известните портрети на цар Борис и Симеон, на братята Кирил и Методий, както и в рисуваните миниатюри на различни канове и владетели от Първото българско канство, на български войници и велможи, както и в намерените медальони в Плиска и Преслав (Фиг. 1), първобългарите се представят като високи европейци с големи мустаци и бради и дълга полегнала коса. Няма и следа от монголоизъм, от липса на окосмяване по лицето, от прави твърди коси, характерни за хуните, монголите и първите тюрки. При обилието на толкова много факти и свидетелства, чудна е упоритостта на лъжата, че първобългарите били хуни и тюрки, чудно е лековерието на тези, които все още вярват в нея.

Всъщност, тюркската хипотеза за произхода на прабългарите не е научна, а политическа доктрина. Тя има за цел да се натикат в ъгъла древните българи чрез изпитания похват на татаризиране, след което да им се отнеме значителния културен принос, който те имат в историята на източноевропейските народи. Тази чисто руска доктрина е отдавна харесана от сърби и румънци и най-вече от турците и много трудно може да се обори само с научни средства от отделни изследователи и научни звена.

При ранните тюрки, труповете на починалите са били изгаряни. За разлика от тях, погребалният обряд на прабългарите е яма със странична ниша, където се полага тялото. Нишата се покрива с каменни плочи, пръст или  дърво. Оставя се съд с жертвена храна, най-често от овца, но се срещат сравнително рядко и погребения с кучета и коне. Погребенията с ниша, както забеляза още Д. Ил. Димитров, са типични за Средна Азия в периода на кушанското разселване [Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., стр. 98]. Такива са некрополите от Бишкетската долина, р. Кафиринган, р. Вахш, Тулхарския могилник, намиращи се в съвременен Южен Таджикистан. Районът се намира близо до град Балх. Датирани са в периода  II-ри в. пр. н. е. - III в., времето на Кушанската държава. Авторът отбелязва че изкуствената деформация на черепа е слабо разпространена сред кутригурите и утигурите, обитаващи северозападно от р. Дон. Тези племена имат все още неясен етнически произход, който някои приемат за хунски [O. Maenchen- Helfen. The World of the Huns. N.Y., 1967, v. I-V], други за прабългарски. Изкуствената деформация на черепа обаче е много разпространена сред племената със сигурен прабългарски произход - оногури и оногундури, обитаващи по-южните степи на р. Кубан и Кавказ.

Антропологичният анализ на прабългарските погребения от Кавказ и Поволжието [Трофимова-1956, Кондукторов-1956, Герасимов 1955 г.] доказват, че прабългарите са типични представители на памиро-ферганската раса. Срещат се много северни и средиземноморски расови типове. Наблюдава се еднаквост с аланския и сарматския расови типове. Средният ръст на прабългарите, изчислен по антропологичните формули на Pearson и Trotter Gleser е съответно 157 166 см за жените и 168 177 см за мъжете, т. е. сравнително висок за ранното средновековие и твърде висок спрямо монголоидите. В масовия гроб край с. Кюлевча, Шуменско, където са погребани 25 мъже, вероятно прабългарски войни загинали в битка, дължината на скелетите се движи около 175 197 см, което е невероятно много за  представители на монголоидната раса.

За времето I в. пр. н.е. - I в. историците описват в Северен Кавказ и прилежащото му предпланиние доминиращото присъствие на сарматите. Пръв Хераклид Понтийски използува понятието "сармати", описвайки събития около 330-310 г. пр. н. е. Самото понятие е сборно и включва група ираноезични племена. В "Историята" на Полибий (179 г. пр. н. е.) са описани събития от политическата история на древния свят, в които участват и сарматите. Археолозите делят развоя на сарматската култура на три етапа: 1) ранносарматски (IV-II в. пр. н. е.), който сменя културата на Херодотовите савромати; 2) средносарматски (I в. пр. н. е. - I в. сл. н. е.) и 3) късносарматски (II-IV в. в. сл. н. е.). Битът и културата на сарматите са били изследвани и описвани многократно и почти без изключение изследователите обръщат внимание на съществените промени, които настъпват през средносарматския период. Появяват се ямни и нишови погребения с преобладаващо северна ориентация; черепният материал е с характерната за Памиро-Алтай, Хорезм и други райони на Средна Азия изкуствена деформация; появява се червеноглинеста излъскана керамика, близка до кушанската [Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., с. 47]. Тези белези започват да дават облика на късносарматската култура като обичаят да се прави изкуствена черепна деформация се разсейва и губи при мигрирането на племената от изток на запад.

За късносарматския погребален обряд в Днестровско-Прутското междуречие В. И. Гросу [Хронология памятников сарматской культуры, Кишинев, 1990 г.] дава следните статистико-археологически данни. От изследваните 299 погребения в 254 случая трупополагането е на гръб с изпънати ръце и крака. В 90% ориентацията е северна с беден или почти без гробен инвентар. Сходни резултати получават и български  археолози, изследвайки древнобългарските некрополи в Добруджа [Рашо Рашев, За произхода на прабългарите, стр. 23-33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. Сб. В чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992; Елена Ангелова. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Сп. Археология, 1995, 2, 5-17, София]. Археологическата идентичност на културите и писмените извори дават основания на А. Смирнов, В. Сиротенко, Ал. Бурмов и др. да обявяват древните българи за сармати. Историците, които отхвърлят тази теза, тъй като не могат да пренебрегнат фактите, приемат, че основните белези на културата си българите са взели от сарматите. Няма как обаче да си вземеш антропологичните параметри на сарматите и да си останеш тюрк. Съгласно трета теза, указаните промени в сарматската култура се дължат на проникването на хунска група в Северен Кавказ още през I-II в. сл. н. е. Антропологичният материал обаче и редица особености в погребалния обряд карат К. Смирнов [К. Ф. Смирнов. Сарматские катакомбные погребения Южного Приуралья-Поволжья и их отношение к катакомбам Северного Кавказа.-СА, 1972 1, 75-76], В. Шилов [В. П. Шилов. Калиновский курганный могильник. - МИА, 60, I, 1959, 323- 353] и др. да отхвърлят тази теза, тъй като липсва типичната за хунския етнос добре изразена монголоидност. Те допускат, че заедно с аланите, последните сарматски племена, мигрирали в Европа от изток, се появява и неидентифицирана етническа група от Средна Азия. Към това следва да добавим, че явно тази група се е ползувала с престиж и е влияела с начина си на живот върху сарматските племена, за да приемат те трайно в културата си елементи от нейния бит. Изследвания върху погребалния обряд в посочения период водят Л. Г. Нечаева до аргументирания извод, че ако катакомбните погребения принадлежат на аланите, то нишовите могат да бъдат идентифицирани единствено с рано проникнала българска група [Нечаева Л. Г. Об этнической принадлежности подбойных и катакомбных погребений сарматского времени в Нижнем Поволжье и на Северном Кавказе; В - Исследования по археологии СССР. Сборник в честь М. И. Артамонова, Л., 1961 г., с. 152-156]. Салтово-Маяцката култура е била създадена през VIII-IX в. от българи и алани, но археологическите свидетелства доказват, че тези ирански племена са се появили в най-югоизточната част на Европа още в периода I в. пр. н.е. I в. сл. н. е.

Културните останки и находки от погребения в Североизточна България и Добруджа сочат принадлежност на по-голямата част от прабългарите към племената на сарматите.

Архитектурният стил на прабългарите за строеж на крепости, сгради, храмове и градове е подобен на този от района на Източен Иран и Кавказ. В старите български градове, Плиска, Преслав и Мадара са останали 5 храма на прабългарите, които имат типичен вид на зороастрийски храмове. Архитектурният им план се състои от два вписани един в друг правоъгълника, вътре в които има басейн за вода и подиум за вечно горящ огън.

Намерените и разчетени голям брой надписи при които се използват гръцки букви и прабългарски език показват, че този език е източно-ирански. В една абсурдна теория се предполага, че прабългарите са част от хуните, дошли от днешен Северен Китай. Обаче в езика на този хунски етнос е отсъства звукът к. Имената на повечето ранни български владетели: Авитохол, Кубрат, Еспор, Крум, Кардам, и т.н имат чисто иранска етимология. Преди изобретяването на глаголицата и кирилицата, прабългарите са използвали т.н. алано-касожка буквена система от знаци, докато хуните на Атила са били безписмен народ.

В днешния български език са открити над 2000 думи от древноирански произход. Главните особености на съвременния български език, които го отличават от славянските езици, задпоставения определителен член и аналитизма са характерни и за иранските езици. Различни думи книга, обич, къща, чучур, мома, момък, завера, хубав, читав, патила, кака, батко, баща, кокиче, бирник и т. н., а също и наименования на селища и природни обекти, като Балша, Плана, Балкан,  връх Кабул в Рила, Камчия, Шипка, Микре, Вискяр, Балван, Бохот, Бутан, Шабла и т.н. са от явен източноирански произход. От такъв вид са и много имена на хора Персиян, Кардам, Ганчо, Люцкан, Маламир, Джуро, Джендо, Борис, Крум и др.

Сведения в подкрепа на тази теза ни дават и следните писмени източници - Махабхарата (X - VII век пр.н.е.), Анонимен латински хронограф (354 г.), арменската география Ашхарацуйц (VII век), трудовете на византийския историк Михаил Сирийски и др. В различни документи от индийски, китайски, арменски, византийски и друг произход, както и от направените множество изследвания, е установено, че древните българи са населявали района на планината Имеон (дн. Памир и Хиндокуш), Таримската котловина и планинската верига Тян Шан. Там преди около 4000 хиляди години се е развила една от най-древните цивилизации на Изтока. Доста отрано авторитетният немски учен Фердинанд фон Рихтховен (1833-1905) посочва, че Таримската котловина и Памирско-Хиндокушкият масив са люлка на първата човешка цивилизация. В книгата си Пътят на България (1936 г.) Димитър Съсълов изказва становище, че прабългарите са европеиден народ, чиято родина (I хил. пр. н.е.) се намира в Таримската котловина, между Северен Тибет, Тян Шан и пустинята Гоби.

В района на Таримската котловина, близо до мъртвите днес градове Лулан и Ния, китайски и уйгурски археолози откриват през 1980 г. над 120 отлично запазени мумии. Американският учен Виктор Маир определя възрастта им на над 3200 години, а със своите изследвания генетикът Паоло Франкалаци установява, че това са мумии на хора от индоевропейската раса, от така наречения кавказки тип. На една от мъжките мумии е открит татуиран слънчев знак на слепоочието, а краката му са обути с характерните български навуща. Някои от женските мумии имат на главите си високи черни шапки тип гугли. Открити са също: вълнени тъкани, тип родопско одеяло, престилки със шевици и орнаменти, на които имат български аналози, конска сбруя, оръжия и други.

Едно от най-големите достойнства на древните българи е, че те са умеели да строят градове и да създават държави. Най-старата българска държава  съществува още през II хилядолетие преди новата ера в района на Имеон Тарим и Тян Шан. Известна е от индийските източници като страна на болхиките. Арабите са я наричали Балхара и Бургар, согдийците Блгар, а таджиките Палгар/Фалгар. След идването на Александър Велики по тези земи, тя е известна и с гръцкото име Бактрия. Главен град на държавата е бил Балх (районът на днешен Северен Афганистан), наричан царствения град, града на хилядата царе.

Редица учени са впечатлени от огромните познания на древните българи в областта на астрономията, строителството, наличието на древна писменост, умението да създават държави. Българите  познавали отлично закономерностите на движението на планетите (Йордан Вълчев, Никола Станишев). Те създават календар, който учени през 70-те години на XX век обявяват за най-точния от всички известни досега, а в ЮНЕСКО се обсъжда възможността да бъде утвърден като световен календар. Някои автори отнасят неговото начало между третото и второто хилядолетие преди новата ера. Известният германски синолог проф. Велфрам Еберхарт в книгата си Локалните култури на Китай подчертава, че през 2697 г. или 2637 г. пр.н.е китайците заменят своя лунен календар с българския дванадесетгодишен цикличен календар, отчитайки неговите предимства. По-късно, китайците заимстват от предците на българите редица културни новости, като леенето на цветни стъкла.

Възникналите в северна Индия държави Боло и Нишапур са управлявани от владетели, носещи титлите балхара и канабар [Абурайхан Бируни (973-1048) - Съч., Ташкент, 1957 г., т. I, с. 55, 111; т. II, с. 202]. Други подобни княжества се запазват в планинската област между Памир и Хиндукуш. Едно от тях, Болор, отстоящо на два дни път вляво от р. Инд, някои автори свързват с българското народностно име. Друга област с името Бургар се съобщава по данни на арабския учен Ибн Хаукал южно от Самарканд, в планините, понастоящем в територията на съвременен Таджикистан около река Зеравшан и с местното име Фалхар [Добрев, 1991, с. 29; 2002; с. 99-100]. Установената в памирския регион от Де Гроот и Димитър Съсълов ранна, вероятно първа българска държава Булур (Болор) отговаря напълно на таджикското название на българите булхол, а в топонимията на района има хребет Вахан, който се свързва с народа вахан, напомнящ на българския клон вхндур, споменат в историята на Мовсес Хоренаци през V-ти век [Добрев, 1998, с. 229].

Във връзка с ранната родина на прабългарите, интерес представляват епонима Кубер (Кубера) - бог на богатството в индийската митология и господар на севера, Бхригу син на бога Брама и баща на брамините-мъдреци в древната индуистка митология и религия, както и термина хумар княжески, епитет на бога на войната [М. Б. Ладыгин, О.М. Ладыгина Краткий мифологический словарь Москва. Издательство НОУ "Полярная звезда", 2003]. Името Кубер се появява в ранната  история на българите, като син на Кубрат. Името Бхригу може да бъде свързано с основата на българския етноним, а Хумар се е наричал един от най-големите български градове в Северен Кавказ.

В съчинението на арабския географ Якут ар-Руми (~1179-1229) се споменават областите Болор и Бурджан между Кашмир и Бадахшан, което позоваване се приема за отбелязване на названията на първите български държави от арабската географска мисъл в Средна Азия [Табаков, 1999; с. 204]. Не е прецизирано обяснението, че земята Бурджан съответства на Бадахшан, след като това име се цитира отделно от арабския автор, както и че Болор съответства на целия Хиндукуш. По-вероятното обяснение е, земята Бурджан да се локализира западно от земята Болор, отговаряща приблизително на части на съвременната Северозападна гранична провинция на Пакистан. В коментара към минералогичния труд на ал-Бируни земята Булур (Болор) са отъждестява с Кафиристан (Нуристан), където се е запазило и названието на хребет Болор-таг (Бируни, 1963б, с. 438).

За областта Болор се споменава в пътеписа на Марко Поло, но като за страна локализирана вероятно югоизточно от Памир [Поло, 1986, с. 102; вж. Табаков, 1999, с. 249]. Областта Болор (Булар, Булгар, в китайски източници Боло, По-лу-ло) се локализира северно при Кашмир и южно от Ваханския хребет [Добрев, 1991, с. 56; Табаков, 1999, с. 249; срв. Войников, 2001). В географско отношение тези земи попадат в най-северните части на териториите на Пакистан и Индия (в различни времена и за различен обхват в области обозначавани като Болористан, Балтистан, Дардистан, Нуристан и до източен Памир и Кашмир). Примери на градове и владения Боло (Болуле, Болу, Болюй, Булу) в този регион се дават в трудовете на Николай Бичурин (1777-1853) (Бичурин, 1950, с. 264, 270, 318-320, 324-325).

Енциклопедистът-учен Абу Райхан Мохамед ибн Ахмад ал-Бируни (973-~1050), един от най-известните средноазиатски учени от сарматски произход, споменава няколко пъти названията Балх и Булур (Болор) или свързани с тях жители. Този автор отъждествява названието Булур (Болор) с планинската област Кафиристан или съвременен Нуристан, но по-вероятно - с райони в най-северните части на Пакистан. Булур (Булул, Болол) се разглежда като царство, начело с шах.

Многобройни исторически сведения от арменски, арабски, латински, персийски източници са цитирани и анализирани в книгите на Атанас Стаматов [Tempora incognita на ранната българска история. Автор: Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"] и Цветелин Степанов [Власт и авторитет в средновековна България (VII-IX в.). Агато. История и Култура. 1999]. Всички данни говорят, че древните българи са били ирански народ, различен от хуните, тюрките и славяните, близък до алани и хазари и произхождащ от Средна Азия. Прародината на древните българи се очертава като доста обширен район, включващ т.н. Вътрешна Скития и по-точно междуречието на Аму даря и Сър даря, част от древна Бактрия (Бахлика) и Таримската котловина.

Предците на българите са започнали своите преселения към Европа твърде рано. Едно от най-ранните сведения е от III век пр. н. е. Тръгвайки от района на Памир със своите предводители Брен и Болг, те достигат до Британските острови. В днешната история на Ирландия те са известни като Фир Болг (народът Болг). Арменският историк Ширакаци твърди, че през II век пр. н. е. в Кавказ съществува българска земя. Когато в нея станали бунтове, част от българите я напускат и отиват в плодородните места около езерото Ван, Армения. За подобни събития ни съобщава и друг арменски летописец Мовсес Хоренаци (IV век). Известни са древнобългарските поселения в Панония от IV век. Баварският историограф Авентуис (XVI век), твърди, че ранните българи и баварци имат общ произход и са живели в Кавказ и Армения през V- I век пр.н.е. като сродни народи. През 635 г. и 685 г. две значителни групи българи се заселват на Апенинския полуостров.

Арменски източници посочват, че още в първите векове от н.е. българите и аланите са единствените народи на север от Кавказ, които имат градове. Това са градовете Балк, Булгар-Балк, по-късно Беленджер, Саркел. Пристигайки в района на вливането на Кама във Волга, те основават градове и упражняват земеделие и търговия, нещо съвсем непознато на местното население. Най-обстойни сведения за тях са съхранени в дипломатическия доклад на Ибн-Фадлан, прекарал близо година (май 921 - април 922 г.) сред волжските българи в състава на изпратената от Багдад делегация във Волжска България. Описвайки живота и бита на волжските българи Ибн-Фадлан признава, че той не може да реши въпроса за техния етнически произход. Според него езикът на българите не прилича нито на славянския, нито на тюркския. По пътя си за Волжка България, Ибн Фадлан е живял няколко месеца с тюркското племе огузи и безспорно добре познава техния език. Други автори, Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират хазарския и българския език твърде близки, но твърдят че двата езика не приличат нито на тюркски, нито на персийски.