ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ
Иван Танев Иванов
Пръв
Петър Добрев обърна
сериозно внимание на
данните в Именника на
българските владетели,
съгласно който първият
български владетел трябва
да се е възкачил на престола (или
да е роден) в годината 165 сл. н.е.
Това е Авитохол, чието име
има прекрасна иранска
етимология и се превежда
като “син на сърна”.
Съществува и документирана
легенда, че първият
владетел на българите е
оставен в гората за да
загине, но е отгледан от
сърна. Тази легенда и това
име може да е повлияно от
източноиранските племена
саки, част от които сигурно
са се влели в ядрото на
първобългарите. Самите
саки са вярвали, че
произлизат от елен, който те
считали за свой тотем. В
етнокултурата на българите
има запазено особено
уважение към елена, но няма
никакво отношение към
тотема на тюрките, вълка.
Отъждествяването на
Авитохол с Атила вече
изглежда като досадно
недоразумение.
Коя е обаче тази страна, където Авитохол е управлявал? Съществуват много данни, главно арменски и сирийски, че в първите векове на н.е., в планината Кавказ и на север от нея са живели българи и са имали много градове. Такива градове са Балк, Булкар Балх, Беленгер, Хумар, Саркел и др., разположени в днешен Дагестан или близо до него (фиг. 9). Макар имената на тези български градове да са вписани в документи по-късно, през VI – VII – ми век, по откритите културни пластове се установява, че те са съществували и много по-рано, още от III-ти век. Първата страна, където Авитохол е управлявал е най-вероятно известната Берсилия или Барсилия, регистрирана в исторически документи още в 3 век. Страната Берсилия е много известна от по-късно време, главно с това, че през VII-ми век от нейната южна част излезли хазарите и изтласкали българите от Стара Велика България на запад. В съвременната история на Дагестан, Берсилия се изучава като държава от периода на хунската и следхунската епоха.
Фиг. 9. Ранни български градове в областта Берсилия (защрихованата площ), първата държава на българите в Европа.
За
страната Берсилия има
много документи и нейното
разположение е добре
очертано. Тя се е намирала
главно на територията на
днешен Дагестан, както и на
север от него, включвайки
известните Хипийските (Конски
или Български) планини. Била
е населена от преди новата
ера главно с различни
сарматски и сакски племена.
Византийските хронисти
Теофан Изповедник и
Никифор разказват, че през 679/680
год. хазарите са излезли от
страната Берзилия (при
Теофан) или Верилия (при
Никифор). За Берсилия Теофан
говори, че това е страната,
известна като Първата
Сарматия [Чичуров И. С. (по
данни на Теофан]; Иоанн
Малала. Хронография. Бонн, 1831, С.
60-62, 161-162]. Михаил Сириец [Michel
Ie Syrien.
Chronique. P.,
1901, T. 2. P.
364] нарича тази страна
Берсилия, а арменски
източници говорят за
страната на басилите.
Названието Първа Сарматия
се използва и от Птолемей, а
от него това название се
възприема и от ранните
християнски автори,
например в “Арменска
география [Патканов К.
Армянская география VII
в. СПб., 1877, Стр. 15-16; Сукри А.
Ашхарацуйц- Венеция, 1881, Стр. 16, 25-26]”.
Названието
Берсилия произлиза от
името на сарматското племе
берсили, барсили или басили [А.
П. Новосельцев. Хазарское
государство и его роль в
истории Восточной Европы и
Кавказа, Москва, 1990]. Според “Арменската
география” [Патканов К.
Армянская география
VII
в. СПб., 1877, С. 16 и Сукри А.
Ашхарацуйц- Венеция, 1881, С. 26],
племето баслаци (барсили)
обитава земята Сарматия,
намираща се в делтата на р.
Итил (Волга). Според арменски
източници, през II-ри в.сл.н.е. на
север от Кавказ се заселва
племето баслики, което
напомня индийското
наименование на народа
Бахлики от района на град
Балх. Вероятно тук става
дума за т.н. “втора вълна” на
заселване на района около
делтата на река Волга със
сармати, дошли от басейна на
реките Аму даря и Сър даря.
Тези нови заселници
донасят обичая на
изкуствена деформация на
черепа, който е типичен за
прабългарите, но съвършено
непознат за тюрките.
Ако
се вземе пред вид
фонетичната трансформация
р-л, имената баслики, баслаки
се превръщат в тъждествени
на името берсили. Михаил
Сириец нарича Берсилия “страната
на аланите”, което означава,
че според него Берсилия се
намира в Северен Кавказ.
Берсилия се намирала на
територията на днешен
Дагестан и вероятно е
включвала и околните
територии на запад и север
до делтата на Волга.
Арабският хронист ал-Балазури
пише, че ал-Баршалия (Берсилия)
е разположена на север от
Дербент. Днешните
археолози намират останки
от материалната култура на
тази страна в днешната
област Башли в Северен
Дагестан [Артамонов М. И.
История хазар. Л., 1962, Стр. 130, 132;
Федоров
A.
Я., Федоров Г. С. Ранние тюрки
на Северном Кавказе. М., 1978. С. 70]. В
тази област се намират
останки от древните
градове Беленгер и
Семендер, чийто културни
пластове водят начало от II-ри
век и свършват в X-ти
век. Семендер се е намирал до
днешното село Тарки близо
до Махачкала, столицата на
Дагестан.
Михаил
Сирийски и Бар-Габрая
преразказват едно сведение,
намиращо се в написаната в
края на
VI-ти
век от Йоан Ефески “История”
за трима братя, които по
времето на византийския
император Маврикий излезли
от Вътрешна Скития заедно
със своите родове. Единият
брат, Бургариос се
приближил до границата на
Византия и след като
поискал и получил
разрешение от императора,
се заселил в Мизия. Другите
двама братя заели страната
на аланите, наречена
Берсилия. Вторият брат,
Хазариг останал в тази част,
която е в Прикаспието [Michel
le Syrien.
Chronique. P.,
1901, T. 2. P;
363-364]. Името на третия брат не се
споменава, но се очаква то да
е свързано с названието на
страната Берсилия и на
народа берсили, който я
населявал до излизането на
хазарите на историческата
сцена. В тази легенда е важно
указанието за близкото
родство между българи и
хазари, факт който е
многократно потвърждаван в
сведенията на много автори
и днес никой не оспорва.
Съгласно легендата, същото
се отнася и за берсилите,
народ близък до българите.
Интересно е сведението,
което дава един старинен
руски летописец, който
казва, че “българите са
произлезли от скитите, т.е., от
хазарите”.
Важни данни за т.н. Азиатска Сарматия се съдържат в Арменската география Ашхарацуйц, където се изброяват множество народи, живеещи на север от Кавказ. Тук се споменават народите басили, хазари и бшихи [Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881, С. 26. Също и: Ludwig D. Struktur und Gesellschaft des Chazaren-Reiches im Licht der Schriftlichen Quellien. Munster, 1982. S. 86]. В кратката редакция на тази книга се говори за народите хазири, бухши и басили. Бшихи (бухши) са очевидно българите. Очевидно, тук става дума за хазарите, българите и берсилите. Съгласно Мовсес Каланкатваци, до нахлуването на хуните през 370 година по тези места на бившата Берсилия и на съвременен Дагестан са живели иранците маскути, т.е., масагети, което пряко указва на иранския характер на тамошните племена от българи и берсили.
Племената
берсили са живели около
известния град Беленджер,
чийто останки днес се
намират до селото Чир-Юрт на
река Сулак в Дагестан.
Градът е имал площ около 16 дка
и е бил обграден от висок ров
и стена, широка до 10 метра.
Стената е била разположена
върху слой от тухли и камъш,
служещ като еластична
основа против земетресения.
Градът е затварял
плодородната долина на
река Сулак, която е била
извънредно гъсто населена
в епохата на ранното
средновековие. В тази
долина, на разстояние от 10—15 км
са намерени останките на 12
укрепени и неукрепени
селища. В арабските
източници топонимът
Беленжер се предава със
смисъла “много градове”.
Арменски автори наричат
града Варачан и
предполагат, че този град е
бил столицата на Берсилия.
Съгласно руски автори,
името "Беленджер", ако се
приеме че е иранско, може да
се раздели на две части - "боланд"
- дълъг и "джор" - селище. По
подобен начин изглежда и "страната"
Беленджер, като голямо
удължено населено място. Но
това са само догадки. Както
изглежда, реката Сулак в
древността също се е
наричала Беленджер. В 723 г.
арабите, водени от Салман
превземат Беленджер и тъй
като пленниците се оказват
твърде много, арабският
военначалник заповядал да
ги издавят в реката
Беленджер.
Всъщност,
името на град Беленджер е
известно само частично,
според неговия арабски и
староеврейски запис във
форма, при която отсъстват
гласните звуци (БЛНГР).
Произношението “беленджер”
е условно, при липса на друго,
по-пълно. По подобен условен
начин се предава и
произношението на град
Семендер, известен от
арабските и староеврейски
надписи като СМНДР.
Интересно е, че през
XI-ти
век е живял кашмирският
писател К. Semendra,
чието име звучи много
близко до названието
Семендер. Понеже
кашмирците са, подобно на
прабългарите, памирски
народ, може да се предположи,
че двете имена имат обща
основа. От тук, памирското
произношение СЕМЕНДРА
сигурно е по-точно,
отколкото арабизираното
СЕМЕНДЕР. Аналагично,
произношението от памирски
тип БЕЛЕНДРА може да е по-близко
до истината, отколкото
условно приетото,
арабизирано БЕЛЕНДЖЕР.
Думите от вида “белендра”, “семендра”
не са чужди на българския
език, защото в него
присъства думата “колендро”
- голям и тежък каменен
цилиндър за изравняване на
хармана.
Ибн ал-Насира
пише, че след превземането
на Беленджер, Салман се
насочва към друг град, който
арабите наричали Вабандар
и в който имало около 40 000 къщи (семейства).
Руският специалист по
история на хазарите, М. И.
Артамонов свързва
названието на този град с
етнонима на българското
племе уногундури, което при
хазарите (в писмото на каган
Иосиф) се предава като в-н-нт-р,
а при арабите - венендери или
нендери, а при византийците -
уногундури-оногури. На
основата на подобни
документални свидетелства,
Артамонов заключава, че
през ранното Средновековие,
Северен Дагестан е бил
населен от прабългарски
племена и е правилно тази
територия да се нарича Царство
на българите с главен
център град Варачан -Беленджер
[M.
И. Aртамонов,
История хазар, Ленинград, 1962,
стр.184].
В
откритата наскоро
географска карта,
съставена по препис на
географията на Птолемей (около
160 год.) [Петър Добрев. Древните
българи през погледа на
арменските историци и
географи. В книгата: Българи
и арменци – заедно през
вековете. Тангра Танакра.
София. 2001, стр. 77 - 120] е записан
народът БУЛЕНСИИ в горния
десен ъгъл на картата, в
североизточна посока от
днешна Добруджа. Ако се
доверим на близостта на
двете племенни названия
БУЛЕНСИИ и БЕЛЕНГЕР (БЛНГР),
може да се счита, че става
дума за близки или
тъждествени племена,
регистрирани в един и същ
период, макар и на
разстояние едно от друго.
В
средата на
VI-ти
век (вероятно около 558 год.),
Захарий Ритор оставя
съобщение, в което се
посочват най-важните
народи населяващи Северен
Кавказ. Изброените народи
са "авгар, сабир, бургар, алан,
куртаргар, авар, хасар,
дирмар, сирургур, баграсик,
кулас, абдел, ефталит". Той
специално отбелязва, че
само българите и аланите
имат градове, като
българските градове са
разположени близо до
Каспийската врата (прохода
Дербент), а номадите са в
северните степи. В този
списък берсилите заемат
важно място и са наречени с
името баграсик, което може
би е произношение на някой
съседен народ. Ако разменим
местата на съгласните “гр”,
получава се етнонима
баргасик, чиято основа барг-
е тъждествена с тази на
българите бургар.
Според
арабски източници, градът
БЛНГР и неговият народ са
известни и като Баланджар и
Баранджар, намиращи се в
Приморски Дагестан.
Съвременни автори считат,
че племето беленджери,
живяло около град
Беленджер, е принадлежало
към българската етническа
група. Това се потвърждава
от сведенията на арабските
автори Ибн Руста и Гардизи
за българското племе
барсула (дарсула според
Гардизи). Според тези автори
има три групи (вида) българи:
барсула, естал (аскал) и блкар.
Забележете, че арабските
автори поставят берсилите
на първо място в списъка на
българските племена. В
сведенията на арабския
пратеник Ибн Фадлан за
волжските българи (X-ти
век) се указват същите групи
българи: булгар и аскал, като
се добавя, че има и отделен
род ал-баранджар. Възможно е
родът ал-баранджар да е
българското племе
беленджери, т.е., берсили.
Вниманието
на българските историци
досега е било приковано
единствено към живеещите
доста по на запад чергарски
племена кутригури и
утигури. Съдбата на ранните
български племена берсил,
есегел и блкар, живеещи в
кавказката страна на
градовете Берсилия не е
добре изследвана от нашата
история. Едва напоследък се
проявява интерес към тях.
Вероятно, в течение на няколко
века те са се слели в една
повече или по-малко
хомогенна общност,
приемайки името на племето
блкар. Доказателство за
това е факта, че по-късно в
Арменската география
българите живеещи на север
от Кавказ вече са описани
като групи, обособени само
по географски признак с
добавката БОЛГАР (ОНОГХОНТОР-БЛГАР,
ЧДАР-БОЛКАР, КУПИ-БУЛГАР и
КУЧИ-БУЛГАР). Това е пряко
указание за силно
сближаване на тези племена
в културно отношение до
степен на неотличимост за
външния наблюдател. По
време на хазарския преврат
в Берсилия, част от
вътрешните берсилски
българи ОНОГХОНТОР-БЛГАР,
водени от Аспарух, се
изселват от Хипийските
планини към т.н. Онгъл и
утвърждават на това място
новия център на Стара
Велика България. Самата
дума “онгъл” означава “център”,
а не “държава” и това пряко
указва, че Аспарух – Еспор
премества центъра на
държавата от едно място на
друго, но не създава нова
държава. Вътрешните
българи, останали в
Берсилия съставляват около
60 % от населението на Хазария.
Трета част от
прикавказките българи се
изселва на север към Волга.
По-късно, техният брой
нараства непрекъснато по
време на продължителното
нашествие на арабите в
Кавказ. Интересно е, че и сред
българите, преселили се във
Волжко-Камска България е
установена същата племенна
картина от българи, есегели
и беленджери. И тук липсват
прочутите със своята жажда
за плячкосване утигури и
кутригури, които явно не са
били възприемани като
племена, близки на
българската общност.
Съдбата
на българското племе
есегел е най-слабо проучена.
По време на хазарската
държава, както и след
нейното унищожаване през
XI-ти
век, част от нейното
население е било наричано
от околните народи АСИ или
ЯСИ. Имайки предвид, че
суфиксът АЛ (УЛ, ЪЛ, ЕЛ, ОЛ) е бил
често използван в много
български думи от този
период и по-късно (онгъл,
Радул, Цанкул, Видул, Янчул,
Татул), названието АСИ може
да се изведе от племенното
име ЕСЕГЕЛ. Това е напълно
възможно, защото племето
аскал е посочено като
равностойно на другите две
български племена и
сигурно е било толкова
многочислено, колкото и те
са били. Ясно е, че като цяло
тези племена са били доста
многочислени, щом са могли
да създадат наведнаж три
големи държави - Дунавска
България, Волжско-Камска
България и да съставляват
поне половината от
населението на Хазария.
След приемане на
християнството и
разпадането на Хазария,
асите са включени в Киевска
Русия и постепенно се
славянизират, давайки
начало на новата етногрупа
Донски и Кубански казаци (Фиг.
4 – цветно приложение).
Племенното
название есегел може да
стои в основата на
названието САКАЛИБИ, с
което се е представил
владетелят на Волжска
България Алмуш в писмо до
Багдадския халиф. По-късно,
арабите наричали волжските
българи с две имена, българи
и ас-сакалиби. Руските
историци доста
необосновано твърдят, че
САКАЛИБИ идва от склави –
славяни. Смисълът на думата
САКАЛИБ не е известен, което
позволява подобни чисто
фонетични сравнения. В
съвременните памирски
езици, думата
saka
(сака)
означава близък човек,
роднина. Подобна дума, съкъ –
близък, свой все още се
употребява в Старозагорско,
сравни
руското "узкий"
- тесен,
близък.
Според Петър Добрев,
памирската дума САКА –
близък, може да стои в
основата на названието
САКАЛА с което е известно
обединението от седем
памирски племена в
областта Пенджаб преди
повече от 2000 години [П. Добрев.
Балхара край Памир. Тангра
Таннакра, 2004]. Така че е
възможно названието есегел
да има памирска етимология
със значение “близки,
родствени хора”. В думата “сакала”
отново присъства суфиксът “-
ал”, известен от много
прабългарски думи.
Когато
по-късно турският султан
кани казаците да се
присъединят доброволно към
Османската империя, те му
отвръщат с много язвително
писмо, пълно с типично
българските “споменавания
на майката”. Този
исторически момент е
описан гениално в
картината на Репин (Фиг. 10 –
цветно приложение). С този си
отказ от доброволно
присъединяване, казаците
изразяват факта, че
турската държава и
тюркския етнос са им
органически чужди.
ПРЕДЛОЖЕНИЕТО
НА АХМЕД IV
Аз, султана,
син на
Мохамед, на
бога и на
слънцето и на
луната, внук и
наместник
божи,
владетел
македонски,
вавилонски и
на
ерусалимското
царство, на
великата
пирамида на
Египет, цар на
царете,
владетел на
владетелите,
необикновен
рицар, от
никого
непобеждаван,
непреклонен
пазител на
гроба
господен,
почитател на
самия бог,
велик
застъпник на
християните,
заповядвам
ви запорожци
и казаци да се
предадете
доброволно,
без всякаква
съпротива,
защото аз от
вашите
нападения не
се страхувам.
Отвiт
запорожцiв
Магомету IV
Ти, султан, чорт турецкий, i проклятого чорта брат i товарищ, самого Люцеперя секретарь. Якiй ты в черта лыцарь, коли голою сракою ежака не вбъешь. Чорт высирае, а твое вiйско пожирае. Не будешь ты, сукiн ты сыну, сынiв христiянських пiд собой маты, твойого вiйска мы не боiмось, землею i водою будем биться з тобою, распроeб.. твою мать. Вавилоньский ты кухарь, Макидоньский колесник, Iерусалимський бравирник, Александрiйський козолуп, Великого и Малого Египта свинарь, Армянська злодиюка, Татарський сагайдак, Каменецкий кат, у всего свiту i пiдсвiту блазень, самого гаспида внук и нашего хуя крюк. Свиняча ты морда, кобыляча срака, рiзницька собака, нехрещений лоб, мать твою еб.. От так тобi запорожцi виcказали, плюгавче. Не будешь ти i свиней христiанских пасти. Теперь кончаемо, бо числа не знаемо i календаря не маемо, мiсяц у небi, год у книзя, а день такий у нас, якиi i у Вас, за це поцелуй в сраку нас!
Пiдписали:
кошевой атаман Иван Сирко зо всiм кошем Запорiжськiм.
ПРЕВОД - ОТГОВОР НА
ЗАПОРОЖЦИТЕ НА
ТУРСКИЯ
СУЛТАН
Ти султане,
дяволе
турски, на
проклетия
дявол брат и
другар, на
самия
Луцифер
секретар,
какъв си,
дявол те взел
рицар, щом
като не можеш
с голо дупе
таралеж да
убиеш. Дявола
сере,
войската ти
яде. Няма ти кучи
сине да
подчиниш на
своята власт
християните. От твоята
войска ние не
се боим.
С
вода и земя ще
се бием с тебе
дваж и триж
проклети
сине. Да ти
еб..
мамата,
македонски
саламджия,
вавилонски
готвач,
ерусалимски
скопец,
александрийски
самотник,
арменска
свиня,
татарски
разбойник,
хамеински
котарак,
съблазнителен
дупедавец на
този и на онзи
свят, на самия
дявол внук и
на нашия кур
закачалка,
свинска
муцуно,
кобилешко
дупе, улично
куче, да ти еб..
майката.
Ето така ти
отговарят
запорожците,
плювалник. Ти
не си достоен
и свиня
християнска
да пасеш. А
сега
свършваме,
датата не
знаеме, с
календаря не
се
занимаваме,
месецът е на
небето,
годината е
при княза, а
денят при нас
е такъв,
какъвто е и
при вас - за
всичко това,
целуни
ни гъза!
Казашки
атаман, Иван
Сирко