ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

Иван Танев Иванов

 

СЕМАНТИКА НА ИМЕТО НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА В ЕВРОПА, БЕРСИЛИЯ

 

  Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

 Пръв Петър Добрев обърна сериозно внимание на данните в Именника на българските владетели, съгласно който първият български владетел трябва да се е възкачил на престола (или да е роден) в годината 165 сл. н.е. Това е Авитохол, чието име има прекрасна иранска етимология и се превежда като “син на сърна”. Съществува и документирана легенда, че първият владетел на българите е оставен в гората за да загине, но е отгледан от сърна. Тази легенда и това име може да е повлияно от източноиранските племена саки, част от които сигурно са се влели в ядрото на първобългарите. Самите саки са вярвали, че произлизат от елен, който те считали за свой тотем. В етнокултурата на българите има запазено особено уважение към елена, но няма никакво отношение към тотема на тюрките, вълка. Отъждествяването на Авитохол с Атила вече изглежда като досадно недоразумение.

Коя е обаче тази страна, където Авитохол е управлявал? Съществуват много данни, главно арменски и сирийски, че в първите векове на н.е., в планината Кавказ и на север от нея са живели българи и са имали много градове. Такива градове са Балк, Булкар Балх, Беленгер, Хумар, Саркел и др., разположени в днешен Дагестан или близо до него (фиг. 9). Макар имената на тези български градове да са вписани в документи по-късно, през VI – VII – ми век, по откритите културни пластове се установява, че те са съществували и много по-рано, още от III-ти век. Първата страна, където Авитохол е управлявал е най-вероятно известната Берсилия или Барсилия, регистрирана в исторически документи още в 3 век. Страната Берсилия е много известна от по-късно време, главно с това, че през VII-ми век от нейната южна част излезли хазарите и изтласкали българите от Стара Велика България на запад. В съвременната история на Дагестан, Берсилия се изучава като държава от периода на хунската и следхунската епоха.

                         

 

 

Фиг.  9.  Ранни български градове в областта Берсилия (защрихованата площ),  първата държава на българите в Европа.  

 

 

За страната Берсилия има много документи и нейното разположение е добре очертано. Тя се е намирала главно на територията на днешен Дагестан, както и на север от него, включвайки известните Хипийските (Конски или Български) планини. Била е населена от преди новата ера главно с различни сарматски и сакски племена. Византийските хронисти Теофан Изповедник и Никифор разказват, че през 679/680 год. хазарите са излезли от страната Берзилия (при Теофан) или Верилия (при Никифор). За Берсилия Теофан говори, че това е страната, известна като Първата Сарматия [Чичуров И. С. (по данни на Теофан]; Иоанн Малала. Хронография. Бонн, 1831, С. 60-62, 161-162]. Михаил Сириец [Michel Ie Syrien. Chronique. P., 1901, T. 2. P. 364] нарича тази страна Берсилия, а арменски източници говорят за страната на басилите. Названието Първа Сарматия се използва и от Птолемей, а от него това название се възприема и от ранните християнски автори, например в “Арменска география [Патканов К. Армянская география VII в. СПб., 1877, Стр. 15-16; Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881, Стр. 16, 25-26]”.

Названието Берсилия произлиза от името на сарматското племе берсили, барсили или басили [А. П. Новосельцев. Хазарское государство и его роль в истории Восточной Европы и Кавказа, Москва, 1990]. Според “Арменската география” [Патканов К. Армянская география VII в. СПб., 1877, С. 16 и Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881, С. 26], племето баслаци (барсили) обитава земята Сарматия, намираща се в делтата на р. Итил (Волга). Според арменски източници, през II-ри в.сл.н.е. на север от Кавказ се заселва племето баслики, което напомня индийското наименование на народа Бахлики от района на град Балх. Вероятно тук става дума за т.н. “втора вълна” на заселване на района около делтата на река Волга със сармати, дошли от басейна на реките Аму даря и Сър даря. Тези нови заселници донасят обичая на изкуствена деформация на черепа, който е типичен за прабългарите, но съвършено непознат за тюрките.

Ако се вземе пред вид фонетичната трансформация р-л, имената баслики, баслаки се превръщат в тъждествени на името берсили. Михаил Сириец нарича Берсилия “страната на аланите”, което означава, че според него Берсилия се намира в Северен Кавказ. Берсилия се намирала на територията на днешен Дагестан и вероятно е включвала и околните територии на запад и север до делтата на Волга. Арабският хронист ал-Балазури пише, че ал-Баршалия (Берсилия) е разположена на север от Дербент. Днешните археолози намират останки от материалната култура на тази страна в днешната област Башли в Северен Дагестан [Артамонов М. И. История хазар. Л., 1962, Стр. 130, 132; Федоров A. Я., Федоров Г. С. Ранние тюрки на Северном Кавказе. М., 1978. С. 70]. В тази област се намират останки от древните градове Беленгер и Семендер, чийто културни пластове водят начало от II-ри век и свършват в X-ти век. Семендер се е намирал до днешното село Тарки близо до Махачкала, столицата на Дагестан.

Михаил Сирийски и Бар-Габрая преразказват едно сведение, намиращо се в написаната в края на VI-ти век от Йоан Ефески “История” за трима братя, които по времето на византийския император Маврикий излезли от Вътрешна Скития заедно със своите родове. Единият брат, Бургариос се приближил до границата на Византия и след като поискал и получил разрешение от императора, се заселил в Мизия. Другите двама братя заели страната на аланите, наречена Берсилия. Вторият брат, Хазариг останал в тази част, която е в Прикаспието [Michel le Syrien. Chronique. P., 1901, T. 2. P; 363-364]. Името на третия брат не се споменава, но се очаква то да е свързано с названието на страната Берсилия и на народа берсили, който я населявал до излизането на хазарите на историческата сцена. В тази легенда е важно указанието за близкото родство между българи и хазари, факт който е многократно потвърждаван в сведенията на много автори и днес никой не  оспорва. Съгласно легендата, същото се отнася и за берсилите, народ близък до българите. Интересно е сведението, което дава един старинен руски летописец, който казва, че “българите са произлезли от скитите, т.е., от хазарите”.

Важни данни за т.н. Азиатска Сарматия се съдържат в Арменската география Ашхарацуйц, където се изброяват множество народи, живеещи на север от Кавказ. Тук се споменават народите басили, хазари и бшихи [Сукри А. Ашхарацуйц- Венеция, 1881,  С. 26. Също и:  Ludwig D. Struktur und Gesellschaft des Chazaren-Reiches im Licht der Schriftlichen Quellien. Munster, 1982. S. 86]. В кратката редакция на тази книга се говори за народите хазири, бухши и басили. Бшихи (бухши) са очевидно българите. Очевидно, тук става дума за хазарите, българите и берсилите. Съгласно Мовсес Каланкатваци, до нахлуването на хуните през 370 година по тези места на бившата Берсилия и на съвременен Дагестан са живели иранците маскути, т.е., масагети, което пряко указва на иранския характер на тамошните племена от българи и берсили.

            Племената берсили са живели около известния град Беленджер, чийто останки днес се намират до селото Чир-Юрт на река Сулак в Дагестан. Градът е имал площ около 16 дка и е бил обграден от висок ров и стена, широка до 10 метра. Стената е била разположена върху слой от тухли и камъш, служещ като еластична основа против земетресения. Градът е затварял плодородната долина на река Сулак, която е била извънредно гъсто населена в епохата на ранното средновековие. В тази долина, на разстояние от 10—15 км са намерени останките на 12 укрепени и неукрепени селища. В арабските източници топонимът Беленжер се предава със смисъла “много градове”. Арменски автори наричат града Варачан и предполагат, че този град е бил столицата на Берсилия. Съгласно руски автори, името "Беленджер", ако се приеме че е иранско, може да се раздели на две части - "боланд" - дълъг и "джор" - селище. По подобен начин изглежда и "страната" Беленджер, като голямо удължено населено място. Но това са само догадки. Както изглежда, реката Сулак в древността също се е наричала Беленджер. В 723 г. арабите, водени от Салман превземат Беленджер и тъй като пленниците се оказват твърде много, арабският военначалник заповядал да ги издавят в реката Беленджер.

Всъщност, името на град Беленджер е известно само частично, според неговия арабски и староеврейски запис във форма, при която отсъстват гласните звуци (БЛНГР). Произношението “беленджер” е условно, при липса на друго, по-пълно. По подобен условен начин се предава и произношението на град Семендер, известен от арабските и староеврейски надписи като СМНДР. Интересно е, че през XI-ти век е живял кашмирският писател К. Semendra, чието име звучи много близко до названието Семендер. Понеже кашмирците са, подобно на прабългарите, памирски народ, може да се предположи, че двете имена имат обща основа. От тук, памирското произношение СЕМЕНДРА сигурно е по-точно, отколкото арабизираното СЕМЕНДЕР. Аналагично, произношението от памирски тип БЕЛЕНДРА може да е по-близко до истината, отколкото условно приетото, арабизирано БЕЛЕНДЖЕР. Думите от вида “белендра”, “семендра” не са чужди на българския език, защото в него присъства думата “колендро” - голям и тежък каменен цилиндър за изравняване на хармана.

            Ибн ал-Насира пише, че след превземането на Беленджер, Салман се насочва към друг град, който арабите наричали Вабандар и в който имало около 40 000 къщи (семейства). Руският специалист по история на хазарите, М. И. Артамонов свързва названието на този град с етнонима на българското племе уногундури, което при хазарите (в писмото на каган Иосиф) се предава като в-н-нт-р, а при арабите - венендери или нендери, а при византийците - уногундури-оногури. На основата на подобни документални свидетелства, Артамонов заключава, че през ранното Средновековие, Северен Дагестан е бил населен от прабългарски племена и е правилно тази територия да се нарича Царство на българите с главен център град Варачан -Беленджер [M. И. Aртамонов, История хазар, Ленинград, 1962,  стр.184].

В откритата наскоро географска карта, съставена по препис на географията на Птолемей (около 160 год.) [Петър Добрев. Древните българи през погледа на арменските историци и географи. В книгата: Българи и арменци – заедно през вековете. Тангра Танакра. София. 2001, стр. 77 - 120] е записан народът БУЛЕНСИИ в горния десен ъгъл на картата, в североизточна посока от днешна Добруджа. Ако се доверим на близостта на двете племенни названия БУЛЕНСИИ и БЕЛЕНГЕР (БЛНГР), може да се счита, че става дума за близки или тъждествени племена, регистрирани в един и същ период, макар и на разстояние едно от друго. 

В средата на VI-ти век (вероятно около 558 год.), Захарий Ритор оставя съобщение, в което се посочват най-важните народи населяващи Северен Кавказ. Изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит". Той специално отбелязва, че само българите и аланите имат градове, като българските градове са разположени близо до Каспийската врата (прохода Дербент), а номадите са в северните степи. В този списък берсилите заемат важно място и са наречени с името баграсик, което може би е произношение на някой съседен народ. Ако разменим местата на съгласните “гр”, получава се етнонима баргасик, чиято основа барг- е тъждествена с тази на българите бургар. 

Според арабски източници, градът БЛНГР и неговият народ са известни и като Баланджар и Баранджар, намиращи се в Приморски Дагестан. Съвременни автори считат, че племето беленджери, живяло около град Беленджер, е принадлежало към българската етническа група. Това се потвърждава от сведенията на арабските автори Ибн Руста и Гардизи за българското племе барсула (дарсула според Гардизи). Според тези автори има три групи (вида) българи: барсула, естал (аскал) и блкар. Забележете, че арабските автори поставят берсилите на първо място в списъка на българските племена. В сведенията на арабския пратеник Ибн Фадлан за волжските българи (X-ти век) се указват същите групи българи: булгар и аскал, като се добавя, че има и отделен род ал-баранджар. Възможно е родът ал-баранджар да е българското племе беленджери, т.е., берсили. 

Вниманието на българските историци досега е било приковано единствено към живеещите доста по на запад чергарски племена кутригури и утигури. Съдбата на ранните български племена берсил, есегел и блкар, живеещи в кавказката страна на градовете Берсилия не е добре изследвана от нашата история. Едва напоследък се проявява интерес към тях. Вероятно, в течение на  няколко века те са се слели в една повече или по-малко хомогенна общност, приемайки името на племето блкар. Доказателство за това е факта, че по-късно в Арменската география българите живеещи на север от Кавказ вече са описани като групи, обособени само по географски признак с добавката БОЛГАР (ОНОГХОНТОР-БЛГАР, ЧДАР-БОЛКАР, КУПИ-БУЛГАР и КУЧИ-БУЛГАР). Това е пряко указание за силно сближаване на тези племена в културно отношение до степен на неотличимост за външния наблюдател. По време на хазарския преврат в Берсилия, част от вътрешните берсилски българи ОНОГХОНТОР-БЛГАР, водени от Аспарух, се изселват от Хипийските планини към т.н. Онгъл и утвърждават на това място новия център на Стара Велика България. Самата дума “онгъл” означава “център”, а не “държава” и това пряко указва, че Аспарух – Еспор премества центъра на държавата от едно място на друго, но не създава нова държава. Вътрешните българи, останали в Берсилия съставляват около 60 % от населението на Хазария. Трета част от прикавказките българи се изселва на север към Волга. По-късно, техният брой нараства непрекъснато по време на продължителното нашествие на арабите в Кавказ. Интересно е, че и сред българите, преселили се във Волжко-Камска България е установена същата племенна картина от българи, есегели и беленджери. И тук липсват прочутите със своята жажда за плячкосване утигури и кутригури, които явно не са били възприемани като племена, близки на българската  общност.

Съдбата на българското племе есегел е най-слабо проучена. По време на хазарската държава, както и след нейното унищожаване през XI-ти век, част от нейното население е било наричано от околните народи АСИ или ЯСИ. Имайки предвид, че суфиксът АЛ (УЛ, ЪЛ, ЕЛ, ОЛ) е бил често използван в много български думи от този период и по-късно (онгъл, Радул, Цанкул, Видул, Янчул, Татул), названието АСИ може да се изведе от племенното име ЕСЕГЕЛ. Това е напълно възможно, защото племето аскал е посочено като равностойно на другите две български племена и сигурно е било толкова многочислено, колкото и те са били. Ясно е, че като цяло тези племена са били доста многочислени, щом са могли да създадат наведнаж три големи държави - Дунавска България, Волжско-Камска България и да съставляват поне половината от населението на Хазария. След приемане на християнството и разпадането на Хазария, асите са включени в Киевска Русия и постепенно се славянизират, давайки начало на новата етногрупа Донски и Кубански казаци (Фиг. 4 – цветно приложение).

Племенното название есегел може да стои в основата на названието САКАЛИБИ, с което се е представил владетелят на Волжска България Алмуш в писмо до Багдадския халиф. По-късно, арабите наричали волжските българи с две имена, българи и ас-сакалиби. Руските историци доста необосновано твърдят, че САКАЛИБИ идва от склави – славяни. Смисълът на думата САКАЛИБ не е известен, което позволява подобни чисто фонетични сравнения. В съвременните памирски езици, думата saka (сака) означава близък човек, роднина. Подобна дума, съкъ – близък, свой все още се употребява в Старозагорско, сравни руското "узкий" - тесен, близък. Според Петър Добрев, памирската дума САКА – близък, може да стои в основата на названието САКАЛА с което е известно обединението от седем памирски племена в областта Пенджаб преди повече от 2000 години [П. Добрев. Балхара край Памир. Тангра Таннакра, 2004]. Така че е възможно названието есегел да има памирска етимология със значение “близки, родствени хора”. В думата “сакала” отново присъства суфиксът “- ал”, известен от много прабългарски думи.

Когато по-късно турският султан кани казаците да се присъединят доброволно към Османската империя, те му отвръщат с много язвително писмо, пълно с типично българските “споменавания на майката”. Този исторически момент е описан гениално в картината на Репин (Фиг. 10 – цветно приложение). С този си отказ от доброволно присъединяване, казаците изразяват факта, че турската държава и тюркския етнос са им органически чужди.  

 

ПРЕДЛОЖЕНИЕТО НА АХМЕД IV

 

Аз, султана, син на Мохамед, на бога и на слънцето и на луната, внук и наместник божи, владетел македонски, вавилонски и на ерусалимското царство, на великата пирамида на Египет, цар на царете, владетел на владетелите, необикновен рицар, от никого непобеждаван, непреклонен пазител на гроба господен, почитател на самия бог, велик застъпник на християните, заповядвам ви запорожци и казаци да се предадете доброволно, без всякаква съпротива, защото аз от вашите нападения не се страхувам.  

 

Отвiт запорожцiв Магомету IV

 

Ти, султан, чорт турецкий, i проклятого чорта брат i товарищ, самого Люцеперя секретарь. Якiй ты в черта лыцарь, коли голою сракою ежака не вбъешь. Чорт высирае, а твое вiйско пожирае. Не будешь ты, сукiн ты сыну, сынiв христiянських пiд собой маты, твойого вiйска мы не боiмось, землею i водою будем биться з тобою, распроeб.. твою мать. Вавилоньский ты кухарь, Макидоньский колесник, Iерусалимський бравирник, Александрiйський козолуп, Великого и Малого Египта свинарь, Армянська злодиюка, Татарський сагайдак, Каменецкий кат, у всего свiту i пiдсвiту блазень, самого гаспида внук и нашего хуя крюк. Свиняча ты морда, кобыляча срака, рiзницька собака, нехрещений лоб, мать твою еб.. От так тобi запорожцi виcказали, плюгавче. Не будешь ти i свиней христiанских пасти. Теперь кончаемо, бо числа не знаемо i календаря не маемо, мiсяц у небi, год у книзя, а день такий у нас, якиi i у Вас, за це поцелуй в сраку нас!

 

Пiдписали:

кошевой атаман Иван Сирко зо всiм кошем Запорiжськiм.


ПРЕВОД - ОТГОВОР НА ЗАПОРОЖЦИТЕ НА ТУРСКИЯ СУЛТАН


Ти султане, дяволе турски, на проклетия дявол брат и другар, на самия Луцифер секретар, какъв си, дявол те взел рицар, щом като не можеш с голо дупе таралеж да убиеш.
Дявола сере, войската ти яде. Няма ти кучи сине да подчиниш на своята власт християните. От твоята войска ние не се боим. С вода и земя ще се бием с тебе дваж и триж проклети сине. Да ти еб.. мамата, македонски саламджия, вавилонски готвач, ерусалимски скопец, александрийски самотник, арменска свиня, татарски разбойник, хамеински котарак, съблазнителен дупедавец на този и на онзи свят, на самия дявол внук и на нашия кур закачалка, свинска муцуно, кобилешко дупе, улично куче, да ти еб.. майката.

Ето така ти отговарят запорожците, плювалник. Ти не си достоен и свиня християнска да пасеш. А сега свършваме, датата не знаеме, с календаря не се занимаваме, месецът е на небето, годината е при княза, а денят при нас е такъв, какъвто е и при вас - за всичко това, целуни ни гъза!

 За всички запорожци подписал,

Казашки атаман, Иван Сирко

 

 Тези писма са взети от историята на И. В. Европитски, стр.69, пазеща се в бившата обществена библиотека в Петербург. В същата се намира дословния оригинален текст на предложението на султан Ахмед IV до Запорожските казаци.Така също и дословния отговор на запорожците. От тези документи гениалния руски художник Репин е нарисувал прочутата картина "Запорците пишат писмо на турския султан".

 

 

 

 

Фиг. 10. Репин. Казаците пишат писмо на турския султан.

 

Правени са опити да се намери семантиката на името Берсилия, но засега неубедителни. Тъй като името Берсилия идва от племето берсили, впоследствие беленджери, които са българско племе, според мен етимологията на името Берсилия може да се търси в авестийската дума berez (bereza, berezτ) означаваща висок, голям, велик и известната наставка от много прабългарски думи “–ил”. На авестийски berezaite, berezaiti, barez – означават раста, ставам висок. От тук berezaρt – (прилагателно от barz) - висок, велик, възвишен, благороден. Думите barezβ, barezangh означават височина, планина. Известен е и авестийският израз Gara (Gairi) berezaiti -Гара березайти – Висока планина, названието на свещената за иранците планина.

Според Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, известни руски специалисти по санскрит и ведическа митология, авестийската дума berezaρt произлиза пряко от праиндоевропейската форма bherэg, която, както знаем означава "висок, бял". Съгласно тях, от същата праформа bherэg произлиза и санскритското название на ведическите свещеници, брахманите. Думата “брахман” означава блестящ, бял, също както и праформата bherэg. Така че, ако етимологически името Берсилия произхожда от berez, в това име трябва да е вложен двоякият смисъл “висок, бял”. Като заключение, Берсилия вероятно означава на езика на прабългарите “Висока, бяла страна” или “Страната на високите, бели хора”. В това си значение, страната на берсилите - българи има семантика, която се припокрива напълно със семантиката на българския етноним. Днешното название на тази страна, Дагестан, се превежда на български като "планинска, т.е., висока страна", от тюрската дума "даг" - планина и иранската дума "стан" - страна. Най-вероятно, Дагестан е буквален превод (калка) на старото българско название Берсилия.

Съгласно Вяч. Вс. Иванов и В. Н. Топоров, думата berezaρt е заимствана и в езика на източните славяни, където се е превърнала в название на един много красив и висок дървесен вид – брезата. Сред всичките дървесни видове, брезата е може би единственото дърво, чиято кора е бяла. Така че, названието berezaρt –  т.е., бял и висок изглежда изключително подходящо за този дървесен вид. От друга страна, думата berezaρt вероятно е вложена и в етнонима “българи” и в названието на първата българска държава в Европа – Берсилия.

Интересно е, че на английски език думата за бреза е birch, която има същата основа, както и авестийската berezaρt. На древните индоевропейски езици, дървото БРЕЗА се назовава с една и съща дума, имаща основа BRZ. Това потвърждава твърдението, че е съществувала индоевропейска  праформа от вида “*brg”, еднаква с основата на българския етноним, която е имала семантика “висок, бял”. Този езиков анализ ни води до заключението, че и етнонимът “българи” и названието “бреза” в различни европейски езици произхождат от една и съща праформа носеща значението “високи, бели”.  Може би тази праформа е обединявала двете праиндоевропейски думи b(h)erэg и b(h)erg(h)o в една обща морфема с основа “BRG”, която е имала значение на “ВИСОК, БЯЛ”. От тази праформа са произлезли думите БРЕЗА (високо, бяло дърво), БХРИГУ (високопоставени, бели свещеници), БЪЛГАРИ (високи, бели хора) и БЕРСИЛИ  (високи, бели хора), burgund (високи, издигнати - бургундци ) и brigit (високи, издигнати - бригити). Напълно възможно е, от тази дума да произлиза и типично българското, красиво но вече архаично словосъчетание “брези биволи”, което означава “биволи с бяла звезда на челото”. От тази дума идва и старобългарската дума БАЛАС - белезникав, от която в съвременния български са останали думите БЕЛЕЗНИКАВ, БЕЛАСИЦА и много лични имена с тази основа.

В посочените най-ранни и обективни сведения за българите не се споменават племената утигури и кутригури, с които ни пълнят главите учебниците по ранна история на  България. Тези утигури и кутригури са най-вероятно номадски племена от скитски или ранно сарматски произход, живяли на около 2000 км западно от Берсилия. В периода на безвластие от 479 год до около 626 год., тези номади самостоятелно или заедно с гепиди и авари нападат северните провинции на Византия и ги оплячкосват. Изписани са тонове мастило за това, трябва ли тези племена да се смятат за български. Много утвърдени български историци (В. Гюзелев и В. Бешевлиев) са убедени, че кутригурите и утигурите са хунски племена. Има мнение, че тези племена съвпадат с известните от по-рано кути и ути, но това все още не е доказано. Византийците са ги подкупвали за да се бият помежду си, иначе те непрекъснато се занимавали с грабежи. Няма и следа от  документ, че са проявили намерение да основат държава, покрай неудържимия си стремеж към грабеж. Във византийските хроники от това време те са любима тема за подигравки и сарказъм. В днешното българско училище тези хроники се изучават прилежно като документи за най-ранната история на българите. В същото време, за Берсилия, сарматската страна на големите и древни градове, в които са живяли първите българи в Европа, не се казва нищо. Да се пише за ранната история на българите без да се споменава за Берсилия е все едно да се пише история на Франция, без да се говори за Париж.

Когато Кубрат (Курбат) освобождава от тюрките и обединява българските племена, Византия веднага признава и нарича неговата държава Стара и Велика България защото тази държава е наследник на Берсилия. Съгласно Арменската география от VII-ми век, кан Аспарух извежда своите оногхонтор-блгар от Хипийските (българските) планини, намиращи се в северната част на Берсилия и установява центъра Онгъл до делтата на Дунав. Насреща му веднага излиза императорът на Източната Римска империя, Константин Погонат с огромна армия. Преди това, в продължение на един век, кутигури и кутригури, авари, гепиди и славяни са плячкосвали земята на юг от Дунава. Това обаче не безпокои толкова много византийците, защото тези племена са нямали възможност и намерение да изграждат държава по тези земи. Ясно е и никой не оспорва факта, че основното държавнотворческо население на Дунавска България са били вътрешните ОНОГХОНТОР-блгар, които са дошли с Аспарух от Северна Берсилия. В такъв случай нашата история е в невероятен дълг към тях, защото ние почти нищо не знаем за тяхната родина Берсилия. По-лошото е, че всъщност Берсилия се смята за чужда страна, а варварските племена кутригури и утигури се приемат за български. 

Прабългарите, заселили се в Македония са наричани “варсяци”. През средните векове и до скоро, в Македония, около град Битоля, е имало етнофолклорна група, наречена БАСЛАЦИ [Христо Тодоров-Бемберски. Името българи – история и същност. Библиотека Елбекен. ИК Огледало. София. 2004]. Това население е наследник на племето БЕРЕЗИТИ, което сърбите смятат за славянско племе. Обаче, последният вожд на това племе е носел иранското име Акамер, а суфиксът "-ит" в названието на племето е окончание за множествено число при скито-сарматите. Названието “варсяци” и особено “баслаци” буквално съвпадат с арменското название баслаци на племената берсили, записано в “Арменската география” [Патканов К. Армянская география VII в. СПб., 1877, С. 16; Сукри А. Ашхарацуйц - Венеция, 1881, С. 26]. Това название е много близко и до името на племето баслики, което според арменски източници се заселва на север от Кавказ през II-ри век. Заселването на Македония от български племена става около един век по-рано от заселването на Мизия. Тези племена са присъствали преди това в аварския съюз и се настаняват най-напред в Керамисийските полета, т.е, точно в областта около Битоля. Присъствието на такава група в Македония вероятно показва, че част от кавказките берсили (а не кутригури) са били увлечени от аварите и в последствие се заселват в Македония. Някои български езиковеди (проф. Тодор Балкански) считат, че името на румънския град Брашов произлиза от името на тези берсили, живеещи в областта Оногурия (Седмоградско, Загора, Трансилвания) преди да се преместят около град Охрид.  Около съдбата на кутригурите няма спорове – заедно с много българи и водени от Котраг, те се заселват в района, където по-късно възниква Волжска България. Даже името на техния предводител, Котраг е най-вероятен епомим – производно от племенното название котраги.  

 

 

Фиг. 11. Религиозни символи от първите векове на н.е., открити в Дагестан. А – триквестри и Б – символи на «трислънчевия бог» [Голан А., рис. 304].

  

 

Археологическият и антропологичен материал от Североизточна България и Северна Добруджа, изследван в последните години подкрепя твърдениято, че първите български заселници по тези места са сармати, дошли от района около делтата на Волга и Дагестан [Елена Ангелова. Сарматски елементи в езическите некрополи от Североизточна България и Северна Добруджа. Сп. Археология, 1995, 2, 5-17, София]. Между погребалния обичай на прабългарите от периода VIII-IX-ти век в Североизточна България и Северна Добруджа и този на сарматите от указания Прикарпатски район за периода II-III-ти век има само незначителни различия. Общите елементи са много важни и издават общ етнически произход. Това са трупополагане в ями с отвесни стени, ориентация на скелета север-юг, поставяне на скелета в ниша с изпънати крайници, очистване на гроба с огън и креда, специфичен погребален инвентар и храни и изкуствена деформация на черепа в 90% от случаите. Нещо повече, според този автор, керамичният комплекс на Първото българско царство от VIII-IX-ти век носи силни дагестански традиции.

Според друг наш изследовател [Рашо Рашев, За произхода на прабългарите, стр. 23-33 от Studia protobulgarica mediaevalia europensia. Сборник в чест на професор Веселин Бешевлиев. Велико Търново, 1992] тези специфични особенности на прабългарските погребения се установяват в около 32 % от некрополите в Североизточна България и Добруджа от предхристиянската епоха. Това показва, че ираноезичните прабългари-сармати са съставлявали значителна част от населението в своята държава. Антропологичните данни показват, че прабългарите са били много високи хора от европеиден тип, значително над средните за другите народи от бялата раса и силно превъзхождащи ръста на монголоидите и тюрките. Срещат се групови погребения на войни със средна височина около 190 см. Според Р. Рашев, прабългарите-сармати са заварили в района на делтата на Дунав и Черно море смесено номадско население от предимно сарматски тип, както и славяни. Установени са само малък брой погребения на хора от явен монголоиден тип, вероятно следи от тюрки и хуни.

Напоследък бяха открити и описани множество петроглифи - магически знаци със защитно действие, на територията на древна Берсилия - днешен Дагестан (Фиг. 11) и съседна Чечня (Фиг. 12). Тези знаци имат пълни аналози със знаците от Плиска, Преслав, Мадара и др. раннобългарски селища [Добрев, П., М. Добрева. Древнобългарска епиграфика. Център за изследване на българите. Тангра ТанНакРа ИК. София, 2001]. Петроглифите са изсечени по камъни, поставени по каменни кули в Чечня, най-вече в източната гранична зона с Дагестан. Датират се от първото хилядолетие на нашата ера. Аналогични знаци са открити и по керамични и метални изделия в Кубанската култура от началото на н.е. Това са спирали, двойни спирали, соларни знаци, човешки длани и др. (фиг. 12). Тези знаци имат паралели със шумерското пиктографично писмо. Култът към Слънцето е бил разпространен сред аланите, нахците, абхазо-адигците и прабългарите. Най-древните соларни знаци са кръст, кръст в кръг, свастика и триксвер, розети и детелини, спирали (фиг.  12). Камъните, върху които са изобразени такива знаци са считани за свещени и са пренасяни от старата към новата постройка. Много петроглифи от вида соларни символи са изпълнявали и календарна функция. 

 

 

Фиг. 12. Магически и защитни знаци от района на Чечня. 1 – спирала (криулица), 2- двойна спирала (пафта), 3 - розетка и 4 - кръст с вписани защитни знаци от вида розета, соларен знак с точка, соларен знак с кръст и знак подобен на ипсилон (У).  

 

 

Знакът на “трислънчевия бог” от Фиг. 11 е на-често срещаната фигура в орнаментиката на колони, каменни плочи, метални токи и апликации от Плиска и Преслав, а така също и в дърворезбата върху сандъка от Сарачина [Милчева, Хр., Сандъкът от Терачина. Старобългарски паметник от IX век.Изд. “Безсмъртни мисли”.София. 2001]. Среща се и в българската църковна и домашна дърворезба от Средновековието и в по-ново време. От фиг. 12 се вижда, че знакът “У” е поставен в положение, аналогично спрямо други типично соларни знаци, от което следва, че той може да е изпълнявал и функция на защитен, соларен знак, подобен на триквестъра. Някои български “изследователи” побързаха да го кръстят “знакът на Тангра”, което е толкова неуместно, колкото и да се твърди, че Тангра е бог на прабългарите. Знакът “У” е соларен знак и Слънцето е главният бог на прабългарите.

В предхристиянско време, чеченците са имали много точен календар, аналогичен на прабългарския. Годината се е състояла от 12 месеца и имала 365 дни. Отчитайки климатичните сезони, годината се деляла на четири части. Всеки месец имал четири недели, а всяка неделя по седем дни. Новата година започвала на 25 декември, когато всяко семейство отсичало дърво, което се внасяло в къщи и се запалвало. По време на горенето на дървото, хората се веселили. Същият новогодишен празник го има и при съвременните българи, при които това дърво се нарича “бъдник”. Считало се е, че с изгрева на Слънцето е настъпвало време, благоприятно да се работи и да се предприемат сериозни дела, противно на нощта, когато властват тъмни, зли сили и е трябвало да се спре всяка една работа. Това всщност е израз на иранското “черно-бяло” дуалистично мирозрение. Виждаме, че българите от Берсилия са оказвали силно влияние върху своите съседи, следи от което са запазени и до днес. Това културно наследство обаче днес се присвоява от други, след като Берсилия е ампутирана от нашата история.

Името Берсилия формално прилича на името Персия, което може да обясни следния странен факт от средновековната българска история. По-долу се дават извадки от Царската грамота на Иван Александър (1331-1371), написана в Никопол на 4 октомври 1352 год. на български език и дадена на венецианския дожд Андреа Дандало.

Писмо-грамота на цар Иван Александър до венецианския дож Андреа Дандоло. Публикувано е в [Петров, П., В. Гюзелев. Христоматия по история на България, том 2. Изд. Наука и изкуство. София. 1978, стр. 255-256] в превод на В. Гюзелев от Codice Trevisaneo, f. 447  - Archivio di Stato, Venezia. Писмото е от 4 октомври 1352 год. Запазено е в четири късни преписа. Следва текста на писмото, което представлява форма на официален търговски договор между България (наречена Загора) и държавата Венеция. Писмото завършва с подпис на Иван Александър, цар на всички българи и гърци, който подпис е пояснен с думите: Горенаписаните букви са от миниум (киновар) и означават Иван Александър, по божия милост цар на България или на Загора, и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. Отвън, върху документа е написано: “Съдържанието на малките български или персийски букви, отчасти гръцки, отчасти смесени с български, мисля, че означава: До прескъпия г(осподин) Андреа Дандоло, дож на Венеция”.  

 

 

Фиг. 13. Прабългарски рунни знаци от Дунавска България, Стара Велика България и Северен Кавказ, които са еднакви или близки до специфичните негръцки букви в ранната кирилица. Цар Иван-Александър нарича тези букви освен български, още и персийски, т. е, берсилски.

 

 

Два от преписите на този документ са регистрирани във венецианската библиотека на музея “Корер”. В единия от регестите се чете: Номер 272, стр. 447. 4 октомври 1352 год. В Никопол. Иван Александър, по божия милост цар на Загора, на българите и гърците до ...Андреа Дандоло. ...Царят се е подписал с букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски. [Гюзелев В. Средновековна България в светлината на нови извори. Държ. Изд. “Народна просвета” София, 1981, стр. 181].

Такова свързване на името на България и на Персия и то от български цар е повече от странно и доколкото знам, е оставено без коментар. Макар че между българите и персите има етническо родство, то връзките между двата народа по това време са били вече прекъснати повече от 10 века. Даже и да потърсим подобие само между българската и персийската писменост, пак ще стигнем до абсурд. През зороастрийската епоха в Персия е употребявана арамейската писменост, а след ислямизацията (VIII-ти век) е възприета арабицата, поради което горното сравнение изглежда невероятно безсмислено. В действителност обаче, цар Иван Александър твърди нещо твърде конкретно и точно, а именно той разделя буквите, които е употребил в подписа си, на гръцки и български и заявява, че негръцката част от буквите, които той нарича български са в същото време и персийски. Ако в израза “…и са букви отчасти гръцки, отчасти български или персийски” думата “…персийски” заменим с Берсилски, всичко ще си дойде на мястото. Така се получава една необикновено точна и по царски справедлива мисъл.

И действително, тогавашната кирилица е представлявала модифицирана глаголица, като при модификацията приблизително половината от глаголическите букви са били заменени с гръцки. Обаче, глаголическите букви, които са останали в употреба са подобни или еднакви с тези на предхристиянската система от рунически знаци на прабългарите (Фиг. 13). Може би това дава основание на цар Иван-Александър да ги нарича “български”. Тези рунни знаци са били употребявани от аланите, касогите, но най-вече от прабългарите в района на Северен Кавказ, Стара Велика България и Дунавска България още в първите векове на новата ера. Техните праобрази могат да се търсят както в сарматските знаци, употребявани в района на Северното Причерноморие в първите векове пр. н. е., така и в согдийската писменост. Руският изследовател Г. Турчанинов [Г. Турчанинов, Памятники письма Восточной Европы. М. 1971] е изследвал тези рунни знаци твърде рано и ги е нарекъл алано-касожка писменост, без да знае, че само години след него в Дунавска България ще бъдат открити още около 1500 такива знаци и думи. Самият Турчанинов, а по-късно и други изследователи, В. Бешевлиев, проф. К. Попконстантинов, Ото Кронщайнер и Петър Добрев, отбелязват необикновеното сходство на много от основните рунни знаци на прабългарите със специфичните негръцки букви в кирилската писменост (фиг. 13).

Тази българо-алано-касожка рунна система от знаци е била широко разпространена в Кавказ в периода след новата ера. Част от нейните знаци съвпадат с т.н. иберийска писменост, употребявана в Западен Кавказ по същото време [K. Faulman, Buch der schrift. Wien. 1888]. Има открити писмени паметници с подобна писменост и на територията на Берсилия. По този начин обозначаването на специфичните негръцки букви от кирилската писменост като български, т.е., берсилски и то в канцеларията на българския цар изглежда напълно обосновано.

Заместването на термина “персийски” в указаната грамота с “берсилски”, което и придава историческа точност и правдивост, може да ни доведе до изводи с фундаментално значение. Първият извод е, че даже през XIV-ти  век в българския царски двор епитетът “български” се е схващал не като присъщ на новия славяно-български народ, а като присъщ само на Аспаруховите и Кубратовите българи-сармати, даже като присъщ на Кавказките българи – берсили. С други думи, по всичко изглежда, че поне хората в царския двор са имали самосъзнание на чисти Аспарухови българи, а не на славяно-българи. На второ място, хората от царския двор явно не са споделяли днешните схващания, че кирилската писменост е славянска (според едни) или византийска (според други) и че е създадена от славяни и за просвещението на славяни. Според тях, писмената система съдържа гръцки и български (т.е., берсилски, а не славянски) букви, които от своя страна имат кавказки произход. Още, с този документ се потвърждава, че т.н. прабългарска система от рунни знаци поне отчасти съдържа букви с които са писани думи от епохата на  Берсилия насетне. И накрая, с този царски документ, придружен с подпис и печат на български цар се поставя знак на равенство и тъждественост между българско и берсилско, между ранната България и Берсилия. Както изглежда, за цар Иван-Александър България е била продължение на Берсилия.

Странно е това, че заради една изолирана дума ТАГГРАН, присъстваща в един силно фрагментиран и неразбираем надпис, направен кой знай от кого, беше тюркизиран целия религиозен свят на древните българи, въпреки изобилните данни за неговия ирански характер. В същото време, на официален документ написан от български цар, подписан и подпечатен от него и запазен в четири екземпляра и два описа в правителствени канцеларии не се обръща внимание. Всъщност - обръща се, но само с оглед на това, колко са стрували разните стоки и какви са били разменните курсове по това време.

Свързването на ранната българска история с Берсилия може да обясни и съществуването на династични имена като Персиян (Пресиян) и Персияна (Пресияна) по времето на Първото българско царство. Тези имена едва ли имат някаква връзка с Персия, още повече, че в самата Паршуа (т.е., Персия) такива имена няма. Друг важен случай е името на българския цар Борис I. За това типично българско име първоначално се предполагаше, че произлиза от тюркската дума барс – планински тигър, а сега се приема като най-вероятна иранската етимология. В действителност, етимологията на Борис (още по-добре на Борислав) от племенното име Берсил изглежда безпроблемна. Друг пример е името на българския цар Борил (1207-1218), което също може да се етимологизира на основата на племенното име Берсил. Напоследък бяха открити и имената Палгар и Перин, принадлежащи на висши сановници-дипломати на кан Борис (проф. К. Попконстантинов). Съществуването на имена от вида Персиян, Борис, Борил, Палгар, Перин, и др. в ранната средновековна история на България може да се обясни с прехвърлянето на племенни названия (берсили, белингери, баслаци, българи) върху отделни представители на оформящия се тогава български народ. Вероятно от този род са и женските имена Роксана (от иранската дума rukhs - светъл) и Оксана (от авестийската дума oxsaena – тъмна, черна).

Ибн-Фадлан, като посланник на  багдатския халиф посетил през X-ти век Волжска България. Негов преводач бил местният жител Парис ас-Саклаби, чието име може да се транскрибира като Борис Българина, тъй като с термина “сакалиби” – (близки, приятели), арабите назовавали местните волжски българи. Това, че името Борис се е срещало и сред  волжските българи не е чудно. Записано под формата Парис, то обаче подсказва, че известното българско царско име Персиян (Пресиян) може да е модификация на името Борис. Така, имената Борис, Парис и Персиян (Пресиян) изглежда че имат обща семантична основа, произлизаща от племенното название Берсил (Барсил).

При зороастрийците, каквито без съмнение са били и част от древните българи, по време на религиозните церемонии свещенослужителите държали в ръката си снопче от дървени пръчки. Това напомня за легендата на Кубрат (Курбат), който с помощта на такова снопче е формулирал главната идея на завещанието си – синовете му да не се разделят никога. Интересно е, че названието на това снопче е било БАРИСОН при източните иранци и БАРИСМАН при говорещите пахлеви западни иранци. Последната сричка е суфикс за образуване на прилагателно име и съдържа носова гласна, която се чува трудно. От тук, имената Борис, Парис, Персиян и племенното название Барсил могат да имат връзка и с названието на главния свещенически инструмент, използван в религиозните церемонии на древните българи.  

Предишна глава на книгата                      Следваща глава на книгата          В началото на книгата

НА ГЛАВНАТА СТРАНИЦА