ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

Иван Танев Иванов

 

СЕМАНТИКА НА ЕТНОНИМА БЪЛГАРИ

 

    Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Етнонимите на персите и на мидийците, народи сродни на българите, произлизат от названия на местности - ПАРСУА и  МАДА,  които означават просто МЯСТО. Обаче, исторически в тези етноними е влажено определено съдържание: персиец = широкогръд юнак и мидиец = човек, опиянен в боя. Друг подобен пример е названието на  населението в северната съседка на Балхара (Бактрия), Согд или Согдиана, чието име е произлязло от иранското прилагателно sugda (чист, освещен). Ако етнонимът “българин” се превежда буквално като “висок, бял човек”, какъв е бил вложеният исторически смисъл в тази дума? Като знаем вече семантиката на етнонима на сродните на българите народи – перси и мидийци и согди, и тук можем да се очакваме определено религиозно и нравствено-космогонично съдържание.  

Досега, всички хипотези за българския етноним са изяснявали само неговия буквален превод (етимология), но не и вложеното историческото съдържание - неговата семантика. Семантиката на етнонима “българин – висок, бял човек” може да се потърси в много исторически обстоятелства, описващи космологичните и религиозни представи на народите от Средна Азия през този период, част от които са изложени по-долу.

1) Както видяхме, за района на Средна Азия и Каспийско море, в периода V-ти век пр.н.е. – X –ти век. е съществувала постоянна традиция при много племена и народи да се назовават “бели”. Други племена обаче са били наричани “черни”. Така, етнонимите на много народи от Памирския регион (тохари, аорси, кушани, ефталити, алани, хазари, българи) са означавали едно и също нещо - “бели хора”. Тази традиция са усвоили и продължили даже дошлите по-късно в този район тюркски племена. Създаденият в V-ти век Тюркски хаганат бързо се разпада на източна част, управлявана от “белите тюрки” и западна част, включваща “черните тюрки”. При смесването на “белите тюрки” с местните ирански племена аси (аорси) се създава тюркския етнос огузи. Етнонимът “огузи” обикновено се превежда като “ок узи”, или “бели аси”. Хазарите също се подразделяли на “черни хазари”, живеещи на изток от Волга и “бели хазари”  на запад от Волга, в областта Берсилия. Белите хазари са имали градове и цветущо земеделие. Извесни са термините “Черна Русия” и “Бяла Русия”. Вътрешните българи на Бат Баян понякога са наричани “черни българи”, а Волжските българи – “бели българи”. Известни са даже “бели монголи” и “черни монголи”. Какъв е смисълът на такова разделяне ?

При някои народи, посоките изток и юг са наричани бели, а запад - черна. В случая се има пред ефектите от изгрева и залеза на Слънцето. От тук много изследователи вярват, че употребата на качеството “бял” е синоним на източен, съответно чер - западен. Това съвпада само в случая с тюрките, при които “белите тюрки” са на изток, а “черните тюрки” - на запад. Най-общо обаче, традицията да се употребява “черно-бяла” терминология за описание на явления и събития има много по-фундаментални корени и няма нищо общо с посоките на света, нито с расовите особености на племената. Например, волжските българи, които живеели на север, наричали себе си “бели” а своите южни събратя от Хазария - “черни” българи. Източната част на Русия е известна през татаро-монголско време като “Черна Русия”, в противовес на “бялата”, свободна западна част. Също и при хазарите, източната част е “черна”, а западната – “бяла”. Всъщност, тази не добре изследвана “черно-бяла” терминология може да се обясни с праисторическите особености на културата, религията и космологичните представи на народите от Западна и Средна Азия и Китай.

2) Малко известно е, че китайците от времето на империята Сун разделяли цялото некитайско население на централноазиатските степи на три категории - бели, черни и диви на основата на стопанско-културни, а не на етнически критерии [Гумилев Л. Н. От Руси к России. М.: Экопрос, 1994 С. 90 – 167; Султан Акимбеков. Конец татар. Континент. №15 (77), 24 июля - 20 августа 2002 г. Алматы]. Те наричали “бели” онези племена, които се занимавали със земеделие и са изпитали влиянието на китайската култура. “Черните” племена били животновъди-чергари, а “дивите” се прехранвали с лов и риболов. Например, “бели” татари са били хората от племето онгути, което живеело до самата Велика Китайска стена и се подчинявали на китайския император. Те охранявали границата на империята и получавали за това заплащане. Затова техните жени носели копринени дрехи, в кухнята ползвали порцеланови съдове. “Черните” татари живеели в откритата степ пς на север, подчинявали се на своите ханове (племенни вождове). Отглеждали животни, хранели се с месо и мляко и носели дрехи от кожи. “Дивите” татари живеели още пς на север, подчинявали се само на родовите си старейшини и се прехранвали само с лов и риболов.

В границите на посочения район и епоха, тази тристепенна градация на отделните племена и народи според тяхното цивилизационно равнище, стопанска култура и обществена организираност е била съвършенно правилна и вероятно много важна и полезна. Само с една дума е било възможно да се характеризира дадено племе или народ към коя цивилизационна група принадлежи – към уседналите народи имащи градове и държави (бели), към скитащите номади имащи примитивно стопанство (черни) или към пълните номади-събиратели (диви). Очевидно, народите от района на Памир, откъдето идват прабългарите, са били от групата на “белите” народи, тъй като вече са имали държава и градове в продължение на десетина века. С идването си в днешна Европа българите създават няколко държави, строят градове и веднага се заемат със земеделие т.е., те непрекъснато се проявяват като “бели” хора.  Затова в една литовска хроника се казва: “Литовецът тур е, българинът вол е, а хунав (хунът) е заек”. За много съвременни историци смисълът на тези характеристики не е ясен. Най-вероятно, в това изречение е вложена същата тази триспепенна градация: литовецът се занимава с лов на турове, българинът се занимава със земеделие, а хуните са чергари и се местят от място на място като зайци.

3) Религиозно-космологичните представи на древните иранци за устройството на света се отличавали с дуалистичен, двуполярен “черно-бял” характер. Това мирозрение се съхранило най-добре при източноиранците, които не са възприели в пълна степен реформата на Заратуштра. Според тази представа светът е разделен на две части, добра (бяла) и лоша (черна). Добрият мъдър бог Ахура Мазда (Ормазд, Слънцето), разпръсква светлина заедно с другите богове, месеца и петте планети над горния или “белия” свят, в който живеят хората. Във долния или “черния” свят има само мрак и там живее злобният бог Ахриман, източник на всички злини на човечеството.

В този смисъл определението “бял” е морално-философска категория, в която е вложено положително съдържание, а в категорията ‘чер’ - отрицателен смисъл. Според нас, с това може да се обясни традицията на древните българи да назовават началните притоци на своите реки с имена “бяла” и “черна”. Известно е, че хидронимите са най-устойчивите исторически реликви от културата на етноса. Такива хидроними има много в България: Бели и Черни Искър, Бели и Черни Вит, Бели и Черни Осъм, Бели и Черни Лом, Бели и Черни Тимок, Бяла и Черна Места, Бяла река и Черна река до Смолян. В Македония това са Бели и Църни Дрин. В Башкортостан е много популярна легендата за характера на “двете сестри”, реките Ак идил и Кара идил, родени от бога Урал, в която е вложен точно този смисъл: Ак идил (Бяла Волга) е спокойна, широкотечаща през равнината, даряваща живот и радост, докато Кара идил (Черна Волга) е злобна, агресивна и бурно течаща през скалите на планината. В този смисъл, “бял Дунав” ще означава и “широк, добър, спокоен Дунав”.

Горните примери показват, че оригиналната традиция да се назовават притоците на реките с името “бяла” (спокойна, удобна, добра) и “черна” (бурна, опасна, лоша) е характерна особеност на прабългарите, а не на славяните. Тя не е характерна за страните населени само със славяни. Според мене тази традиция прабългарите са донесли от Средна Азия, тяхната древна родина. В този район има две големи, успоредно течащи реки – Сърдаря и Амударя, в чийто названия стои древната иранска дума за река  - “дар”. Морфемата Сър- може да дойде от индо-арийското сурья – светъл, бял, блестящ. В древността Амударя е носила името Оксус, което идва от авестийската дума axsaena – тъмен, черен [Георгиев Владимир. Траките и техният език. Издателство на БАН. София. 1977]. В такъв случай названията Сърдаря-Амударя (Оксус) ще означават Бяла река – Черна река.

Според мене, много е вероятно, тази древноиранска антитеза да е вложена и в наименованията Черно море (бурно, опасно, лошо море) и Бяло (Егейско) море (спокойно, удобно, добро море). Съгласно В. Георгиев [Георгиев Владимир. Траките и техният език. Издателство на БАН. София. 1977, стр. 201], древното название на Черно море (Axeinoz pontoz - черно море) е може би от дакийски или ирански произход. Като се има пред вид, че axeinoz е много близка до авестийската дума axsaena – тъмен, черен, по-вероятен е втория, ирански произход.

Наличието на толкова много хидроними от “черно-бял”, ирански тип в българското етническо землище показва, че българите не са били малобройно, нискокултурно племе. Те следователно са имали селища по цялото землище, особено в подножието на големите планини Стара планина, Рила, Пирин и Шар планина, където се срещат хидроними от такъв тип. Самите названия на тези планини – Балкан (Стара планина), Шар (багрило, шарка), Пирин (всъщност Перин, по личното име на прабългарски велможа) са прабългарски. И още, примерът с този вид хидроними показва, че прабългарите са имали възможност да оставят следи от своята митология и религия по своето землище.

Този дуалистичен мироглед на древните българи-иранци, изразен образно с терминологията тъмно, черно – светло, бяло, вероятно обяснява и наличието по времето на Българското канство както на градове наречени Бялград, така и на градове с името Чернград. На Фиг. 7 са показани два такива града, при това разположени доста близо до съответния Бялград. В единия случай става дума за град Чернград, разположен на север от днешната столица на Сърбия. Негов наследник е днешния унгарски град Csongrαd (румънски Ciongrad, сръбски Чонград/Čongrad, старобългарски Црноград), чието име означава "черен град или крепост". В другия случай става дума за двойката градове Белгород-Чернград, разположени един до друг в делтата на река Днестър. В района на град Айтос, Бургаска област днес има село, наречено Черноград. В този район е имало укрепена линия на прабългарите, от което идва типичния прабългарски топоним Карнобат (сравни с имената на Кубрат - Курбат и предполагаемия му брат Самбат), може би и името на с. Караново (Крум - Каран). От този вид са и топонимите Враня (Черна), днес в долината на р. Българска Морава в Югоизточна Сърбия; Вранча (Vrancea), област в Източна Румъния; Химара (Черна ?), старобългарски град южно от Охрид; град Чрънград - вече изчезнало добруджанско пристанище (сп. Корабостроене и корабоплаване, 10, 1970г., Чрънград - едно изчезнало добружанско пристанище) . 
        Едва ли градовете с имена Бялград са наречени така защото са изградени от бели камъни, както обикновено се обяснява. Според официалната сръбска история, столицата на Сърбия носи сръбското име Београд, защото е била изградена от бели камъни. Да оставим настрана факта, че градът носи българското име Белград (Nandor feher var, Alba bulgarica) от 878 г., а по това време сърбите все още живеят в областта Рашка, съвпадаща с днешна Черна гора. По тази логика, градовете с имена Чернград трябва да са били изградени от черни камъни. Това не отговаря на истината, защото както градовете с тези имена, така и градовете с всякакви други имена са били изграждани с камъни имащи навсякъде почти един и същ цвят - преобладаващо бял. Даже крепостта Саркел (Бяла крепост) е изградена от печени тухли с червен цвят.

Най-вероятно, антагонистичните названия Бялград-Черград отразяват етническия състав на населението и неговия социален и културен статус, както и отношението към него на господстващия в държавата български етнос. В съвременния и в древния руски език съществуват понятията “чернь и знать” с които се обозначават двете части на древните общества, простолюдието и благородниците. Подобно делене и терминология е имало и в ханствата от XV – XVI век, образували се в Поволжието след разпадането на Златната орда. Това са държави-наследници на Волжска България. Съгласно историческия епос на волжските булгари от този период “Чора-батир” [Д. М. Исхаков], вътре в тези ханства съществувала етносъсловна стратификация при което простолюдието е наричано “кара халък” – черен народ, а благородниците – “ак сояк”- бяла кост. Водени от тази логика, названието Бялград може да означава град, населен от хора, близки или еднакви с държавнотворческия български елемент и управляващия двор (знат, благородници), докато Чернград – от хора, които в някакво отношение са чужди на преобладаващата част от българския етнос.

От гледна точка на статистиката, може да се очаква че във всички държави, особено по-многолюдните, ще има топоними от вида Бялград. Действително, в някои държави има такива градове но те са много малко на брой в сравнение със случаите по старите български земи. Например, в немско говорящите страни (Германия, Австрия, Швейцария, общо над 100 млн. души) има само един град, наречен Weissburg (Бялград), което може да е чиста случайност. Явно е, че концентрацията на такива градове в старите български земи, включително в земите на Стара Велика България е изключително висока. Този факт, наред с приведените по-горе съображения са доказателство, че името Бялград е носител на по-особена за българите идея и символ, а това е техния етноним.

4) Древната източно-иранската космологична философия, изразена с категориите ‘бял/чер – добър/лош’ не свършва географски само до Памир и Тарим, но тя продължава и по на изток сред древните китайци под формата на известната космологична доктрина Ин-Ян. Първоначално древните китайци наричали с термина ‘ян – светъл, бял’ южния, светъл и топъл склон на хълмовете по които живеели, а северния тъмен и студен склон наричали ‘ин’- тъмен, чер. Постепенно, думите ин (чер) и ян (бял) са се превърнали в термини за обозначаване на много по-общи философски категории, ян – бяло, ин – черно, ян – ден, ин – нощ. Например, посоките юг и изток се свързват със светлината и откритостта и се смятат за “положителни, слънчеви” и “предни”(за сгради). Обозначават се с термина ян (yang). Противоположните посоки запад и север са “отрицателни, лунни” и “задни” (за сгради) и се обозначават с термина ин (yin). На по-късен етап ин-ян вече са олицетворявали две абсолютно противоположни явления и свойства, ян – добро, ин – зло, ян – живот, ин – смърт, ян – мъжко начало, ин – женско начало, ян – яснота, знание, мъдрост, ин – неяснота, незнание. В по-късен етап е било осъзнато, че независимо от своята противонасоченост, тези качества и явления не могат да съществуват без своята противоположност и непрекъснато се пораждат едно от друго. Това постоянно взаимодействие на двете противополжни вселенски сили ин–ян се явява основополагащо начало на всичко съществуващо. Обаче същността на тяхното взаимодействие е в тяхната хармония. Когато една от тези сили преобладава, другата бива унищожена, но заедно с това изчезва и победилата сила. Затова, когато тези сили и енергии са в равновесие, всичко върви нормално. Ако една от двете противоположности трябва да се усили, това трябва да се прави много акуратно, иначе всичко ще се разруши. Най-разпространения символ на равновесието ‘ин-ян’ е кръг, разделен с вълниста линия на две равни части, бяла и черна. Получават се две капки (бяла и черна), в центъра на по-голямата част от които се намира по една точка с противоположен цвят (Фиг. 8).

 

 

Фиг. 8. Кръгът “тай-чи”  - колело на живота, източен символ на космологичната философия Ин-Ян.

 

 

Очевидно е, че между космогоничните представи на древните иранци за съществуването на два свята (бял и чер, добър и лош) и философията Ин-Ян на древните китайци има близко подобие. То се изразява даже в използването на еднаква терминология и образност, основаваща се на качествата ‘бял, светъл’ и ’чер, тъмен’. Това може да се обясни с взаимното проникване на културите на двете цивилизации, живяли в продължение на хилядолетия една до друга. Съществуват периоди, когато народите на двете цивилизации са били физически тясно смесени в приграничните области. В древността, иранските племена на динлините са живеели далеч на изток, в сърцевината на днешната китайска държава. В периода VI – II-ри в.пр.н.е., динлините са завладели земите, населени с предците на по-сетнешните монголи, хуни и тюрки, а също и китайци. В други времена, отделни китайски императори са побеждавали и владеели части от динлините и тохарите в Таримската котловина. Но даже и в мирни времена, търговския “път на коприната” винаги е съществувал и е пренасял освен стоки, също и идеи, понятия и космогонични представи между китайци и източните иранци и тохари.

Пример за такъв пренос на цяла религиозна система е усвояването на будизма от китайците в началото на новата ера. Будизмът възниква в Северна Индия и след няколко века се възприема в съседен Тохаристан (Бактрия – Балхара). По това време тохарите владеят областта с център град Балх и разширяват владенията си над значителни територии на Северна Индия. Това улеснява възприемането на новата религия от завоевателите тохари. По-късно, тохарите от Балхарски Тохаристан предават будистката религия на тохарите, останали в Таримската котловина, а те от своя страна я разпространяват в съседен Китай. Предаването на тази религия от таримските тохари на китайците е станало не чрез военно завоюване и насилие, а по пътя на мисионерството и търговията. Това говори за съществуването на известно културно превъзходство на тохарите над китайците по това време.

             Трудно е да се каже, дали тази двуполярна философия, Ин-Ян / бял-чер, възниква първо сред най-източните европеиди, тохарите и изтоточноиранците или сред китайците. По-важното е, че сред едните и сред другите са господствали близки космогонични представи, изразявани с почти едни и същи понятия и термини. И при едните и при другите светът е двуполярен, вселенските сили и явления са противоположни и контрастни. Единият полюс се характеризира с качеството ‘светлина, бяло, добро, знание’, другия с ‘тъмнина, черно, опасност, незнание’.

Съгласно основните религии на стария свят, божествения свят е двуполярен. При иранците това се изразява с противоположните богове Ормузд и Ахриман, при юдеите с Яхве и Сатаната. Даже при древните гърци, между Зевс и другите млади богове от една страна, и баща му Кронос и титаните от друга, избухва война. Войната е  спечелена от младите богове, след което старите богове биват изхвърлени в Тартара. Тези религии за пръв път са провъзгласили принципите на общественото поведение на хората, т.е., те са станали пръв “морален кодекс” на човечеството. В съответствие с този морален кодекс, прабългарите и другите сродни ирански народи са запазили за себе си етноним, близък по смисъл на този вложен в моралната категория ‘добър, благороден, знаещ’, изразена с тогавашния термин “бял, блестящ”.

Противопоставянето светло (бяло) – тъмно (черно) е характерно и за славянската митология. В митологията на източните славяни са съществували боговете Белобог и Чернобог. Белобог (Световид) е бил идентифициран със Слънцето и е бил носител на светлината, деня и живота. Той е пазител и подател на късмета и щастието. Неговите символи са – дясната страна и белия сокол, носещ в клюна си жив клас. Чернобог е създател на тъмнината и нощта. Двата бога участват в творческата дейност на природата. Тъй като значителна част от славянските езически богове са заимнствани от иранските скито-сармати, възможно е това да е резултат от влияние на иранския дуалистичен мироглед.

Интересно е, че и сред тюркските народи, живеещи първоначално в областта Манджурия на север от Китай също има елементи на тази черно-бяла дуалистична философия. В тюркските хидроними често се среща прилагателното “кара”-черен, чието значение няма нищо общо с посоките на света. Прилагателнота «кара» се добавя към не много пълноводни реки, подхранващи се от извори с горчива на вкус вода [Кононов, 1954]. В последствие, този атрибутив еволюирал в «застояла, нетрайна за пиене вода». От тук са произлезли имената на многобройните езера Караси в Източно-Европейската равнина. Тези езера почти винаги са с нетрайна, застояла вода и се подхранват от извори с горчива на вкус вода. В България османските турци са донесли хидроними с подобно значение от вида Кара бунар (Чер кладенец) и Ак бунар (Бял кладенец), като първото означава извор с горчива, нетрайна за пиене вода, а второто е индикация за извор със сладка вода, добра за пиене. Освен това, под тяхно влияние ниските заблатени места със слаб отток на водата са наричани “карасулук”, което идва от кара су – черна вода и суфикса –лук, за образуване на имена на местности. 

В днешния т.н. тюркско-татарски език от Татарстан, думата  АК (бял) има следните допълнителни значения: "чист, непорочен; светъл, лъчист; красив; много скъп; справедлив, верен, честен, надежен; свят; добро пожелание; щастие, радост" и др. подобни.

5) Като пето обстоятелство може да се вземе под внимание кастовото деление, което в тази епоха е било отличителна черта на индоевропейците като цяло и е особено характерно за индоарийските и иранските племена. Тези общества са били организирани в трикласова система, при което всяка класа се характеризирала с определен цвят (каста или варна). Португалската дума “каста” означава цвят, същото означава и “варна” на санскрит. В първата каста влизали жреците, племенните вождове и съсловието на благородниците, отличаващи се със знаци и дрехи в бял цвят. Втората каста съставлявали военните, отличаващи се със цвета на кръвта. Към третата каста се причислявали хората на ръчния труд – земеделци, занаятчии, търговци, които при  различните народи се отличавали с различни цветове - зелен, син, жълт. От тук е  дошла и комбинацията от три цвята в националните трибагреници на много съвременни индоевропейски народи, където белия и червения цвят са основни. Най-близки са националните трикольори на Индия, Афганистан, Иран, България и на руската република Алания (Северна Осетия), съдържащи бяла, червена и зелена ивици. Подобно трикласово делене е характерно за Римската империя и наследилата я Византийска империя. Благородниците (сенаторите) са използвали официално бели туники, докато военните са носели предимно червени туники. Костюмът на византийците зависел от техния обществен статус. Най-близките сподвижници на василевса носели пурпурни ромбове върху бели дрехи. [H.W. — History of the Wars // Procopius with an English translation/Ed. H. B. Dewing. Cambridge (Mass.), 1954, vol. 1]. Трикласовото делене се е запазило в Западна Европа до късното средновековие. Има много източници потвърждаващи, че в Първото българско царство обществото също се деляло на три части - благородници (таркани, боили, колобри), военни (багаини) и народ.

В древен Лациум, областта където са живели латинските племена, основатели на Рим и Римската империя, е имало град наречен Алба Лонга, намиращ се близо до днешния град Албано. Град Алба, т.е., Белият град е бил разположен в подножието на планината Mons Albanus (Бялата планина, съвременната планина Монте Каво), която господствала над цял Лациум. Град Алба лонга е бил столица и културен център на латинските племена и предтеча на по-сетнешния Рим. През град Алба е преминавала река Albula (Бяла река, от albulus, albus - бял), по-късно наречена Тибър. На върха на Бялата планина се намирал храмът на Юпитер, в който се провеждал ежегодният празник на 47-те латински общини.

Всичко това много напомня на източно-иранския град Балх (Белия град). През град Балх преминава река Балх аб (Бялата река), разположен е в подножието на свещената за иранците планина Елбрус, известна още като Хара березаити (Високата бяла планина). В град Балх е имало прочут храм на Месеца, в който ежегодно се празнувал храмовия празник с участието на поклонници от цял Иран. Тези съвпадения не са случайни и се обясняват с общите традиции на древните индоевропейци, основани на кастовата система и на срастването на държавната и религиозната власт, при което цветовата символика е играела основна роля.

При много древни народи е имало подобни космогонични представи, изразявани с архетипа за планината, разположена в центъра на света, през която преминава “оста на света”. Тази планина е имала различни названия: при вавилонците – Ziggurat, саксонците – Irminsul, германците – Himingbjorrg, иранците – Elbruz, норманите – Asgard, древните шумери – Sumer, индуси – Sumeru, гърци – Олимп. Друга форма на този архетип е “световното дърво”, корените на което са в отвъдния свят и което съединява горния и долния свят.

При индо-ариите, представителите на “бялата каста” се наричали брахмани. Тях ги считали “мъдри и учени синове” на бога Бхригу, името на който означава “блестящ”. Сам Бхиргу е син на върховния бог Брахма. Като основа на всички тези свещени думи: брахман, Бхригу и Брахма се явява съчетанието “брг”, което по силата на посочената фонетична трансформация р -- л в езика на прабългарите е трябвало да се превърне в “блг”. Така, основата на българския етнонима “блг” може да се извлече пряко от тези свещени за индо-ариите религиозни понятия, означаващи “блестящ, бял”. В частност, етнонимът “българ” е почти тъждествен фонетично и смислово с името на бога Бхригу, който в езика на прабългарите е трябвало да се нарича Бълго (табл. 3). Това може да означава, че в древността в района на Памир думи с основа бълг, болг и др. подобни са могли да бъдат в употреба, например за наименование на различни княжества и области. Тези наименования могат да произлизат както от името на град Балх, така и от името на бог Бхригу - Бълго.

Преди около 30 години Топоров [Топоров, В. Н., 1974, стр. 20-75;  Топоров, В. Н., 1974, стр. 29] изказва изцяло лингвинистичната хипотеза, че думата “брахман” може да се изведе от праформата *b/h/-r/l/gh, като във ведическата епоха тази форма сигурно е била *bhergh, като в последствие е преминала в *b-l-gh, най-вероятно в balgh. Според него този корен е имал ритуално значение, свързан с практиката на жреците брахмани. По мое мнение фактът, че основата на думата брахман (brg) съвпада с основата на българския етноним (blg) може да е дало повод на преписвачите на Анонимния римски хронограф от 354 г. да заместят израза “гимнософистите (т.е., брахманите), които живеят в Средна Азия и всички са бактрийци” с новия израз “Зиези, от който са българите”. На този факт на отъждествяване на брахманите с българите пръв обърна внимание П. Добрев [П. Добрев, 1991, стр. 7-16], който го обясни с хипотезата, че до тези времена българите са живеели близо до Бактрия и Индия. Друго основание за свързване на думата брахман (мъдрец, учен човек) с българския етноним, според П. Добрев е фактът, че в Средна Азия и Тибет много думи с корен “блк” имат значение на “разум, знание, мъдрост”. В основата на тези убедителни лингвинистични факти може би стои представеното по-горе от нас обяснение, че не само етимологията на думите “брахман” и “българ” е една и съща, но и тяхната семантика включва общото смислово гнездо “светлина, яснота”, което още от древността е епитет и синоним на знанието и мъдростта.

В цивилизацията на земеделските народи от Бактрия и Маргиана, създадена около 1500 год. пр. н.е., религията е играела основна роля. В района на Средна Азия, около градовете Гонур, Тоголок, Джаркутан и Дашли са разкрити крупни култови религиозни комплекси, чийто архитектурен план съвпада с подобни сгради във Волжска България (крепостта Аркаим). Много изследователи подчертават, че арийското население от Средна Азия по това време е имало по-особено отношение към белия цвят: жреците са носели бели дрехи, вътрешността на храмовете е била оцветена в бяло, важните сгради са строени от бял мрамор. Още от епохата на бронза, белият цвят е бил считан за свещен и използван в култовите действия и церемонии. [Массон В.М. От Балкан до Гималаев: время цивилизаций. Древние цивилизации востока и степные племена в свете данных археологии. Часть 2. Стратум, №2, 1999].

При тюрките, думите bilmek (зная) и bilge (знание) също имат обща основа с българския етноним, което може би е дало основание на днешните наследници на земята на  волжските българи да вярват, че “българин значи мъдър човек”. Дали това твърдение произлиза от съвпадението на основите на двете думи, или се основава на някаква трайна историческа памет, или тюркската дума bilmek е една от изключително многото думи, които тюрките са заимствали от източните иранци и тохари са въпроси извън нашето полезрение. Във всеки случай, това твърдение отразява част от истината.

6) В текстовете на Ригведа, описващи философските представи на древните индо-арии също се срещат мисли, очертаващи подобно противопоставяне между понятията светлина - тъмнина, бяло – черно, добро - зло, Ария: дасю. В много случаи това е само културна разлика, с която се определя границата между “нас” (ария, светло, добро) и  “другите, чужденците” (дасю, тъмно, лошо) [Witzel, 1995]. Причината за това противопоставяне е неясна. Много учени от последните два века приемат, че навлизащите в Индия от север индо–арийци са дошли от района на Волга-Урал и са били хора с бяла кожа. Макар да няма преки данни за заварено население, приема се че то е било тъмнокожо. Възможно е, което е по-вероятно, в основата на това противопоставяне да стои представата за деня (светло, топло, добро, безопасно, ясно) и нощта (тъмно, лошо, опасно, неясно).

7) На седмо място, съгласно митологията на древните иранци, богът Ахура Мазда (Слънцето) създал първият човек на земята, наречен Гая Маретан (gayehe marathnτ –първи човек – авестийски), известен още като Гайомарс, Кайумарс, Гайомарт. В митологията на древните иранци Гая Маретан играе централна и извънредно положителна роля. Древните иранци са вярвали, че Гая Маретан е създал първата държава на света Иран, основал първия град в света Балх, направил го първа столица на тази държава и станал нейният пръв цар. Той е създал първия календар с начална точка денят Науруз, когато сутринта Слънцето влиза в съзвездието Овен. Така че според легендата град Балх е първият основан град на земята и първата столица на държава. Поради това владетелите на град Балх са били смятани за родоначалници на владетелските династии на иранските държави. В действителност, Балх е бил столица на първата иранска държава. В последствие, персите преместват столицата от Балх в град Парсугард. Подобно на своя баща, Слънцето, Кайумарс бил “бял, блестящ, лъчист и висок” [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003, стр. 26]. Както се вижда, физическият облик на Кайумарс съвпада напълно с представата, която прабългарите и другите ирански народи от източен Иран и Памир са имали за себе си. Изобщо, комплексът от качества “бял, блестящ, лъчист и висок” е изграждал един важен образ в религията и митологията на иранските народи. Този комплекс от физически качества всъщност описва и вероятно произхожда от техният пръв и най-важен бог Слънцето. Кайумарс обаче като смъртен човек е трябвало да умре и е загинал във битка със злия бог Ахриман. След като Ахриман убил Кайумарс, от тялото му се излели всички благородни метали на Земята, златото и среброто. В тази легенда на източните иранци има запечатена една бъдеща историческа съдба, подобна на съдбата на американските индианци, които са вярвали, че един ден те ще загинат от ръката на бели богове. След време ролята на Ахриман ще изиграят дошлите от север номадски племена на тюрките и монголите.

8) На осмо място, религиозните представи на прабългарите също може да са повлияли избора на техния етноним. От най-древни времена народите на Балканския полуостров, Мала Азия, Месопотамия и иранския свят са почитали като главен бог Слънцето. По-късно, в района на Месопотамия и Иран пантеонът на главните богове е бил разширен с включване на Месеца и петте видими с просто око планети Меркурий, Венера, Марс, Юпитер и Сатурн. Древните народи от Иран и Месопотамия са открили, че за разлика от всички други небесни светила, само тези се движат по небето и са ги възприели като богове. Пътят на светилата –богове се очертава от 12 съзвездия, чийто имена имат много общи корени в езиците на Египет, Месопотамия, Иран, предарийска Индия и езика на прабългарите. Според религиозните представи на тези народи, тези небесни тела-богове са имали достатъчна мощ за да влияят върху съдбата на хората и хода на историческите събития.

Ето какво казва Теофилакт Охридски, византийски архиепископ на Цяла България: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на или без на ?) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. Къде са тук Тангра, Улген, Умай и другите тюркски богове ? Между другото, от този текст става ясно, че прабългарите – езичници са населили както Македония, така и Тракия, а не само Мизия, както често се смята.

 А арабският пътешественик от Х-ти век Ибн Фадлан пише, че "те, борджаните (българите) са от вярата на магите". Маги са били наричани жреците в древна Мидия. В носиите и шевиците от всички етнографски области на България са включени орнаменти, представляващи древни индоевропейски и прабългарски символи на Слънцето и небесните светила (кръг, кръг с точка, спирала-криулица, свастика, знака ипсилон) [Бояджиева, Л. Българската шевица. Древни магически буквени знаци. Издателство Кота. Стара Загора. 2003].

Ако поискаме да характеризираме семантично основните богове - небесни светила на прабългарите, то за това ще ни са напълно достатъчни само два етимологични центъра. Вземайки пред вид най-важните и непосредствени физични качества на звездите и планетите, първият център може да се изрази с думите “бели, блестящи, искрящи”. От друга страна, считало се е, че планетите са богове, които имат достатъчна мощ и власт да влияят върху съдбата на отделните хора, владетелите и даже на държавите. От тук, вторият център може да се опише с думите “високо разположени, велики, могъщи”. Обаче, тези два етимологични центрове съвпадат напълно с посочените преди това етимологични центрове, описващи смисъла на етнонима “българи”, пък и на останалите народи от източен Иран. Виждаме, че в семантиката на българския етноним (бели, искрящи, високи) са вложени най-важните черти, описващи представата която древните българи са имали за своите богове. С това древните българи са подчертавали религиозната връзка между себе си и своите богове. От друга страна, този вид семантика може да се изтълкува и като религиозен символ и морална категория.

Думата ‘благорςден’ е оригинална старо-българска (църковнославянска) дума, но едва ли означава ‘родθн по благ начин’. Официално се счита, че благороден означава ‘родθн в благо’, като под благо се разбира имот, пари, богатство. Обаче, малко е вероятно в епохата на ранното християнство, за най-висше благо да се е приемало именно материалното богатство. След като древните българи не са били груби номади, те едва ли ще са били толкова меркантилни сноби. Най-вероятно, първите български просветители, “изковали” тази дума през епохата на цар Борис да са имали пред вид това, което е написано буквално - “блъгарин родθн”. Така, в смисъла на думата “благороден” вероятно е вложена част от семантиката на етнонима “българин” – духовно извисен, цивилизован, добър. Това, че българите са били наистина благородни хора, личи от това, че те никога не са убивали своите пленници и никога не са имали роби, нещо твърде рядко явление в древния свят.

9) На основата на стопанската дейност на древните българи, Руслан Костов разкри напоследък още един интересен елемент от семантиката на българския етноним [Руслан Костов. Минералогичните познания на древните българи по някои средновековни източници. Годишник на Минно-геоложкия университет, том 46, свитък І, Геология и геофизика, София, 2003]. В редица средновековни източници, между които в минералогичния труд на средновековния учен-енциклопедист ал-Бируни (XI век) се отбелязват данни, показващи, че жителите от областите или държавите Балх (Балхара, Болор, Булур) са добивали, обработвали и търгували със скъпоценни минерали и благородни метали, както и с мед и желязо. За добив на злато в района на Памир се съобщава още от II хил. пр.н.е. [Баратов, 1984, с. 40]. През V век пр.н.е. земите на Балх са били завладяни от династията на Ахаменидите, които събирали годишен данък от 300 златни таланта (21 000 kg злато) [Добрев, 2001; с. 91]. По това време вече се е добивало и желязо, въпреки че не са локализирани древните рудници. Най-важното златно находищ& ;ак и Сангзариз в Зарубан), а най-голямото медно находище - Айнак.

Тези традиции за обработка и търговия на ювелирни минерали и благородни метали се отбелязват и по данни от материалната култура на средновековна Волжка България. По данни на арменския историк Аракел Даврижеци (1669) една от разновидностите на добиваният рубин е била назована балхи (от Балх). От планината Бадахшан се добивал ювелирния минерал шпинел, в миналото неотличим от рубина, наречен балас. Бадахшан като планина и провинция се среща в много източници с имената Балациан, Балахшан, Балаксен, Баласция, Балаксия или Балдасия. Названието балас (балас-рубин, бале-рубин) се свързва с древното име на Бадахшан, което се приема за произхождащо от Балх. Следователно, със старинното название на шпинела - балас (от Баласция - Балх) се обозначава “древнобългарски” скъпоценен камък [Костов, 2003]. Добивали се и други скъпоценни минерали като зелен турмалин, кунцит, берил и планински кристал, които се търгували срещу злато и сребро [Бируни, 1963б, с. 64; Леммлейн, 1963, с. 395 и 436].

        В персийските и арабските минералогични трактати планинският кристал (кварца) се обозначава с названията ballur, bilaur, на акадски burallu, на еврейски и пахлеви belur, belura, на сирийски berula, berulo, brulo, burlo, на етиопски berel, на халдейски birla, birula,на арменски biurey, buregh, на грузински byvrili, byvrioni, на арамейски billurin, на коптски beryllion, на персийски besady, в Индия beruj. От това название чрез гръцкото βήρύλλος и латинското Berillus, Beryllus се стига до съвременното берил (Berill). Възможно е названието на планинския кристал да е с акадски произход - burallu. В по-широк смисъл, този термин е много близък до българския етноним и се употребява като обозначение на термина кристал. Всички тези древни термини за обозначение на планинския кристал са близки по звучене до българския етноним и до името на първата българска държава в Европа, Берсилия.

         Съгласно тези изследвания на Руслан Костов, районите населявани от древните български групи се припокриват с районите на разпространение и интензивен добив на кварц и други скъпоценни минерали в древността. Освен това, между названието на планинския кварц (прозрачен безцветен кристал) и етнонима на древнобългарското население Булур (болор, булхор) има близко подобие. Това сигурно илюстрира традициите на това население да добива и търгува със скъпоценни минерали от най-древни времена. Тези важни съвпадения навеждат автора на мисълта, че е възможна връзка между българския етноним и названието на планинския кварц. Тази връзка би дала една семантика на древния български етноним като бистрия (чистия, кристалния) народ, който е добивал, обработвал и търгувал със скъпоценни минерали. Подобна семантика на българския етноним е напълно възможна и не противоречи на предлаганата от нас по-обща семантика, а я допълва и подкрепя.

10) Археологическите проучвания показват, че антропологическият вид на древните българи е 95% европеиден, със среден спрямо съвременните норми ръст. Спрямо своите съседи по това време обаче, прабългарите са били много високи хора. Даже през средновековието, преминалите през България кръстоносци са изглеждали доста по-ниски от българите. Прабългарите, сравнени с тюрките и монголите са изглеждали направо гиганти. Аварите, които са сродни на прабългарите племена са били наричани от околните славяни "угри", което означава "огромни, великани, исполини". В съвременния словашки език, думата "ухри" означава точно това. Причините за този висок ръст на източните иранци са уседналия начин на живот и земеделие, строителство на градове, търговията и занаятите, практикувани в продължение на хилядолетия в Средна Азия. Ето защо названието българи -“високи, бели хора” е имало и пряко, буквално значение.  

11) В религиозната практика на древните народи много неща са имали защитно, вълшебно действие, предпазващо от зли сили и духове. Това са различните знаци и руни, заклинания, дрехи, муски, камбанен звън, димът и миризмата на различни масла и др. Малко внимание обаче се обръща на това, че определен вид цвят на предметите също е имал апотропеична роля. Например, при древните кавказки племена около Азовско море, т.н. от гърците меоти, погребалният ритуал е бил изключително сложен, подобен на този при траките. Същността на ритуала е да се даде на покойника всичко необходимо за отвъдния свят и да се предпази той от злите сили, властващи на земята. Едно от средствата за отблъскване на злите сили е било посипването на гроба и покойника с червен прах - охра. Същото средство е използвано и от дошлите от изток сармати, между които и ранните българи. Разликата е само в това, че прахът при тях е креда с бял цвят. Българите сармати и още в II-ри век на Волга и през VIII-ми век в Добруджа са посипвали гроба - яма с бяла креда. Очевидно за тях БЕЛИЯТ ЦВЯТ е играел защитна роля да отблъсне злите духове и сили и да предпази душата на покойника.

Предишна глава на книгата                      Следваща глава на книгата          В началото на книгата

НА ГЛАВНАТА СТРАНИЦА