ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

Иван Танев Иванов

 

КОСВЕНИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА СЕМАНТИКАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

    Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

За посочения превод на българския етноним могат да се приведат и множество косвени доказателства. Например, в широко известния и все още необяснен израз “тих бял Дунав” думата ‘бял’ може да означава ‘български’. Това е напълно възможно, ако вземем пред вид, че от 6 до около 15 век век сл. н. е. река Дунав е текла почти през средата на българското етническо землище и би могла с основание да носи името “българска” река.

Разбира се, по света има много топоними и хидроними в които присъства прилагателното “бял”. Ние можем да търсим доказателства в такива случаи, само ако те се намират в район със значимо прабългарско присъствие в миналото. Днешните башкири, които живеят в източната част на древната волжска България наричат с името ‘Аг идил’ голямата река Белая, приток на Волга, а самата Волга наричат Идил. Преди идването на куберовите българи, река Волга се е наричала Итил, което на угро-фински означава просто “река”. Угро-фините са били коренно население по горното и средно течение на реката до идването на българите. В превод от башкирски ‘Аг идил’означава ‘Бял Идил, бяла река, бяла Волга’. Очевидно от тук идва и руското наименование “Белая”, като вторичен превод. В светлината на нашата хипотеза, хидронимът Аг идил би могло да означава и ‘Български Идил’ или “Българска Волга”.

Съгласно официалната руска ономастика, името на река Волга идва или от славянската дума “влага” (странно защо изопачена на “волога”) или от угро-финската дума ‘valge’, която значи “бяла, блестяща”. Хипотезата река Волга да носи за име угро-финската дума “valge- бяла” изглежда правдоподобна, но не обяснява защо това име се появява едва след идването на българите. Също така от това обяснение не става ясно защо угро-фините са заменили своето първоначално наименование Итил – “река” с друго свое наименование valge -бял. Това може да стане само с външна намеса и тази намеса може да бъде идването на куберовите българи. Очевидно угрофините са сменили името на реката с името на новия господстващ етнос в района, българите, но са превели смисъла на етнонима българи (бели) на своя език като “valge”- бели. Това изглежда напълно правдоподобно, пред вид на чудесното съвпадение на смисъла и звученето на двете думи, българската “българ - бял” и угро-финската “valge” - бял. Т.е., и тук е проработил същия механизъм на буквален превод на етнонима, който механизъм е произвел славянското “бял град”, унгарското “фехер вар”, латинското Alba bulgarica и иранското Balghirad.  

Важно опора за предложената нова семантика можем да намерим в изследването на Голийски [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003]. Той е използвал един твърде общ извод от областта на историческото езикознание  (който обаче не е общоприет), че голям брой езици на Стария свят произлизат от общ нострадически праезик, говорен преди около 10 хиляди години. Предполага се, че от този “нострадически език”, ако действително е съществувал, са произлезли езиците от индоевропейското, семито-хамитското, угро-уралското, алтайското, картвелското и дравидското езикови семейства. Действително, в много от тези езици има думи с близка фонетика и семантика за които се предполага, че са наследство от общия праезик. На тази основа Голийски е търсил думи, имащи корен “блг”, “плг”, “блх” и др., подобни на корена на българския етноним предполагайки, че смисълът на тези думи може да бъде подобен на семантиката вложена в българския етноним. Намерени са внушителен брой думи, по-голямата част от които имат смисъл “бял, бледен, светъл”, които силно подкрепят предложената от нас етимология.  Голийски обаче отхвърля, според мене съвсем необосновано, тази етимология под предлог, че нито един народ в света не би се самоназовал “бледен”. С това този автор необосновано, a priori, изключва възможността буквалното значение на корена на българския етноним да бъде “бял”. Това е грешка, защото фактически точно такъв е буквалния смисъл на българския етнотним, както сочат големия брой представени тук доказателства. Причината за такъв извод на този автор е в ограничеността на чисто езиковия анализ и отсъстствието на историческа аргументация. На основата на останалите значително по-малко находки Голийски предполага, че смисъла на етнонима ‘българ-’ се изобразява чрез две семантични гнезда. Първото гнездо се изразява с думите ‘светъл, блестящ, мълния’, второто – с думите ‘висок, велик, могъщ’. Второто гнездо съвпада с определенията дадени преди това от П. Добрев. Този подход дава идея за буквалния съвременен превод на българския етноним, но не е достатъчен за да се установи историческата семантика вложена в него.

Унгарска легенда разказва, че княз Дуло от рода Белар имал две дъщери. Родоначалникът на унгарците Мадяр се оженва за една от дъщерите, а Хунор взема другата дъщеря. Така първата  дъщеря на Дуло с децата, които ражда става майка на всички унгарци, а втората дъщеря става майка на всички хуни. Макар това да е само една легенда, тя заслужава внимание пред вид на следните много мъдри наблюдения, съдържащи се в нея. Веднага се натрапва изводът, че според тази легенда маджари, хуни и българи не са едни и същи народи, нещо което са твърдели и всички древни хронисти. От друга страна, легендата подчертава, че тези народи са родствени в този смисъл, че в тях тече частица обща кръв. Това може да бъде кръвта на онези начални европеиди (източни иранци, тохари, юеджи, ди, динлини), които са участвали в етногенеза и на трите посочени народа от легендата. В случая обаче, по-важно е да отбележим, че родът на княз Дуло, т.е., българите, са наречени Белар, така както са били наричани и Волжските българи, което означава “белите или сребърните”.

 Представената по този начин семантика на етнонима “бълг(ар)” може да обясни и подчертания култ на българите към белия цвят, изразен в българските народни носии и песни. В българските народни песни е характерна изключително честата употреба на израза “бяла българка”, “бели българи”, както и изрази от вида “бяла Яна”, “бяла Рада” и т. н. Едва ли българите са по-бели от околните народи, или че сред тях не се срещат и по-тъмни хора. Да си спомним за желанието на заловения хайдутин да бъде обесен в снежно бяла риза, за съчетанието “бяла и червена” като неотменими черти на женската хубост. В края на Първата Световна война на южния фронт в Македония четири български полка са били обградени от войски на Антантата. Преди да се предадат в плен, всички български офицери и войници се облекли в бели ризи. Едно изследване на българските народни песни е показало, че в тях думата "бял, бели, бяло" се съдържа 17 пъти по-често, отколкото в народните песни на околните балкански народи. 

В българските носии, например в Македония и Тракия, основните цветове са бял и червен, мартениците са също в бяло и червено. Характерни за българския език са и такива идиоми като “отиде си от белия свят”, “бял ден не видя”, но липсват идиоми, които да се изразяват с други цветове.

В някои български диалекти (района на град Чирпан), бялото на очите се нарича “балак”. Човек с големи очи, на които бялото (белтъка) се откроява повече от обикновено също се нарича “балак”. Глаголът “избалачва се” означава “обелва очите си”. Това е чисто езиково указание, че в българския език морфеми с основа “блк”, каквато е и основата на българския етноним могат да носят смисъл на “бял”.  

В старобългарския език е съществувала думата БАЛАС - белезникав. От тази дума днес са останали думите БЕЛЕЗНИКАВ, БЕЛАСИЦА и много лични имена от този вид. Основата на думата БАЛАС е сходна на основата на БЕРЕЗ и БАЛХ, които всички имат значение на БЯЛ. Всички тези думи, БАЛАС, БАЛХ, БЕРЕЗ, БАЛАК имат обща основа с българския етноним БЪЛГ и означават БЯЛ.

Вече беше посочено, че монголците наричат “булган” едно животно с много ценна бяла кожа, много търсена и често разменяна в стоковото обръщение в миналото. Това даде повод на някои български автори да обявят това животно за “кръстник” на българите. Това животно се среща и в България и се нарича БЯЛКА (Белка) на български. След като вече знаем, че етимологически етнонимът “българи” съдържа качеството “бял”, защо да не предположим, че това е било известно на древните монголци и те са кръстили това животно на името на българите ?

                Прехвърлянето на качество от типа “българи → булган” означава, че българите са били широко известен народ в миналото, което се доказва с примерите “български ботуши”, “болгарский перец”, “булгария” и мн. др. Изглежда, чисто фонетичният начин за етимологизиране булган → българи вместо рационалния българи → булган е по-скоро пример за национален нихилизъм. 

Предишна глава на книгата                      Следваща глава на книгата          В началото на книгата

НА ГЛАВНАТА СТРАНИЦА