ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

ПРЕКИ ДОКАЗАТЕЛСТВА ЗА ПРЕДЛОЖЕНАТА ЕТИМОЛОГИЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

  Иван Танев Иванов

 

    Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Ако се вярва на хипотезата, че българският етноним идва от топонима Балх град (Бял град), за народите, съседни или близки на ранните българи и за самите древни българи етнонимът българи би трябвало да е имал буквален превод бели, високи хора, със значение блестящи, благородни, извисени. По-долу ще бъдат представени много доказателства за това.

Пряко доказателство за това предположение са куберовите българи във Волжка България, които в някои документи са описани като сребърни, в други като бели българи, но най-често като белари. В действителност, в много индоевропейски езици думите бял, блестящ и сребърен са производни от една и съща дума hark. В такъв смисъл волжките българи могат да бъдат наречени освен сребърни, също и бели, блестящи. Летописецът Рашид-ад-Дин, който описва монголските нашествия съобщава, че мокшите, буртасите и аржаните (българите) били покорени едновременно от монголите. В народа аржани, Татяна Ярулина вижда волжските (сребърни) българи [Ярулина Татяна. Величието на Волжска България. София. 2001] сравни латинското название на среброто argentum бял, блестящ, благороден метал. Забележително е това, че в този текст етнонима българи директно е заместен с думата аржан-сребърен, бял, блестящ, благороден. Самите куберови българи  наричат  държавата си Идел, което е древна индоевропейска дума и означава благороден, аристократичен (сравни с немската дума edel със значение благороден, бял).

Тохарите и кушаните са съставлявали значителна част от населението, мигрирало от района на Балх и Средна Азия в областта северно от Кавказ и влезли в ядрото на прабългарския етнос. В санскритската литература етнонимите бахлики и тохари често се явяват еквивалентни. Етнонимът тохари е зает от тибетски език и означава БЯЛА ГЛАВА. Самите тохари са наричали себе си арси, арши. В 1941 год. белгийския учен Ван Виндекенс установява, че самоназванието арши означава БЯЛ. Предходното наименование на град Куча, от където идват кушаните е било Бо (По), което означава БЯЛ. Даже и днешното население на все още съществуващия град Куча нарича себе си БЕЛИТЕ ХОРА [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003, стр. 383]. Топонимът Куча и оттук етнонимът кушани идват от името на династията Куча, която е управлявала град Бо през I-ви в.сл.н.е. Установено е, че думата Куча произлиза от тохарската дума kutsi и означава бял, блестящ [Борунов, И. Ю. Проблематика названия тохарских языков. Конференция по историческом языкознании. стр. 98-101]. От тук вероятно идва и известното българско име Куцар, съответно Куцаров.   

Древните  китайски  източници  дават  интересна  информация , че  в  периода  2 - 1 хил. години пр. н. е. , западните  съседи  на  китайските  държавици  са  многобройни  белокожи  племена. Те  достигали  до  съвременен  Централен  Китай  и  са  наричани  от  китайците ди. Немските  изследователи  Зиг  и  Зиглинг откриват  самоназванието  на  народа,  известен като тохарски. Те наричали езика си  арси , arsi,  ype, страната  си Арси и себи си  арси. Това  е  потвърдено  от  Шрьодер  който  се  позовава  на  по-късните  тюркски  надписи,  орхонския от  735 г. , където  се  споменава  за  народа  Арсин , токуз-арсин  /деветте  арсии/. В  1941 г. Ван Винденсен  доказва  че  арси  одначава  БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ. Също  в осетински  uors, пехлевийски  arus бял, блестящ. Подкрепяйки  Зиг  и  Зиглинг, той  свързва  арсите  с  известните  бели  хиони, ефталитите, наследници  на  кушаните, за  които  китайските  хроники  пишат  че  са  юечжи  по  произход. В 1948 г. Мюлер  отъждестви  арсите  с  аорсите, асиите  появили  се  внезапно  в  Източна  Европа  в 1 в. пр. н.е. 1 в. от  н.е.  Названието  аси  е  основно  за  осетинците, наследници  на  аланите  но  така  се  наричат  и  съвр. кабардино-балкарци. Етнонимът  аси  е  разпространено  и  в  Сибир, в  района  на  Алтай  и  Саян. Вероятно  това  са  най-северната част на източните иранци, известни като "динлини" или народът "ди"Аси  е  било  и  названието  на  усуните, предадено  от  гръкоримските  автори  като  асиани, асики. Или  ако  направим заключение, в древността  от  Алтай  до  Синцзян  и Памир  е  живял  един  народ (група  от  сродни  по  произход  племена)  носил  името  Аси - БЕЛИ. В  това  отношение  Аристов  съвсем  правилно  смята  че  усуните  са  южната  половина  на  този  народ, разделен  след  2 в. пр. н.е.  от  хунската  експанзия. Северната  група /наричана  от  китайците   динлини/ просъществува  до  7-8 в.  когато  започва  тюрската експанзия на запад [този материал е взет от д-р Ж. Войников]. 

Наскоро беше открита географска карта, съставена по  един от ранните преписи на  географията на Птолемей (около 160 год сл. н.е.), в която, на север от Черно море е регистриран народът БУЛЕНСИИ [Петър Добрев. Древните българи през погледа на арменските историци и географи. В книгата: Българи и арменци заедно през вековете. Тангра Танакра. София. 2001, стр. 77 120]. Мястото на обитание на буленсиите съвпада с мястото, където след това е образувана Стара Велика България. Това дава основание на Петър Добрев да свърже латинизираното име Булензии с българския етноним. В тази си форма, обаче, без звука г и сричката ар българският етноним е близък до определението за цвят БЯЛ, БЕЛИ.

Римски източници сочат, че през I-ви век от н.е. на север от Черно море, от Азовско море до северен Кавказ са живели сарматските племена роксолани (roxolani), което значи блестящи алани. Тяхна столица е бил град Упса (Белият град). Преди да дойдат тук, тези сармати са  основно население на Бактрия Бахлика - Балхара и са родствени с прабългарите.

Съгласно стари руски документи, използвани от Андрей Лизлов за написване на Скитска история, в района на Тарим е била страната Скития, разделена на  четири части: Белгиана, Аргон, Арсатер и Аниа. Цветелин Степанов в книгата  [Власт и авторитет в ранносредновековна България. Издателство Агато, 1999] свързва страната Белгиана с разположените в Бактрия български владения. Според него наименованията на страните Аргон и Арсатер произлизат от тохарската дума арши - бели. През този период имената на много градове-държави и династични фамилии в Таримската котловина и района на град Балх (Балуга, Бугур, Куча, Арги/Агни, Аржуна) носят смисъла на сребрист, бял, благороден [Петър Голийски. В кн.: Зиези, от който са Българите. Предхристиянска и предмюсюлманска религия и митология. ТАНГРА ТанНакРа ИК. София. 2003, стр.384]. Също, хефталитите от Бактрия са били наричани от китайците и гърците БЕЛИТЕ ХУНИ. Древното самоназвание на всички племена и етноси от източен Иран и северна Индия е било aria (множествено число arian), което от иранските езици се превежда като БЛАГОРОДНИ, но също би могло да се свърже и с думата аржан блестящ, сребрист, бял. Старото наименование на Индия Бхарата, също значи Благородна. Някои изследователи превеждат названието arian като орачи (ара - "плуг" [Шилов 1995: 225]), пред вид на тяхната основна дейност. Това може да бъде второ, всъщност основно значение на думата, което не изключва първото, а го подчертава.

През VII X-ти векове, на мястото на източната част от територията на Стара Велика България възниква новата държава Хазария, в която по-голямата част от населението съставляват българите на Бат Баян и родствените с тях алани [Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997]. По-същество, Хазария била федеративен съюз от хазарски, български и алански родове [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: Наука, Москва, 1976]. Земята била собственост на отделни родове, които са имали жилища както в своите земеделски участъци, така и в градовете. Различни автори свидетелстват за езиковата и етническа близост между българи и хазари исторически факт, който днес не се оспорва от никого. Почти всички автори в началото на хазарската държава свидетелстват, че хазарският език не е тюркски, нито славянски и не прилича на нито един от известните им езици.

Известно е, че в границите на Хазария аланите са били териториално обособени и са притежавали две свои автономни образования на север от Кавказ, начело с алански владетели. Източното аланско княжество е поддържало тесни връзки с Персия, а западното е гравитирало около Византия. Поради това, често между тях са възниквали войни. Не е известно българите в Хазария да са имали отделна автономия, но на практика те са притежавали значителна част от властта в цялата държава. В персийски, арабски и руски източници, те са били наричани с термина вътрешни българи. Руският историк Риза Бариев [Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997] счита, че терминът вътрешни българи отразява факта, че тези българи живеят в центъра на обширното по това време българско землище, започващо от Дунавска България и свършващо при Волжска България. По подобен начин обаче може да се мисли, че този термин отразява и обстоятелството, че хазарските българи са били твърде добре интегрирани в управлението на Хазария и от тях е произлизала значителна част от държавния елит.

Може да се предложи обаче и друго, исторически по-обосновано обяснение за произхода и смисъла на безспорно важния и общоприет по това време международен термин вътрешни  българи. Известно е, че още по времето на Стара Велика България и даже преди нейното образуване, българите на север от Кавказ и Черно море се делят на вътрешни и външни. Вътрешните българи, оногхонтор-блгар,  съставлявали най-силното и цивилизовано ядро и са живеели в многобройните градове на първата европейска държава на българите, Берсилия, а по-късно и в нейната наследница, Стара Велика България. Външните българи, т.н. чдар-болгар, а също и живеещите в долините на реките Кубан и Днепър купи-болгар и кучи-болгар са заемали територии извън управленческия и цивилизационен център на българското етническо землище. По-късно хазарите вземат властта в Берсилия, което принуждава значителна част от тамошните българи да напуснат и предвождани от Аспарух те пристигат в района на река Дунав. Според мен именно това е причината, поради която оногхонтор-болгар е наречено в Ашхарацуйц преселници. Напълно разбираемо е обаче, че не всички оногхонтор-блгари са последвали Аспарух. Друга част очевидно  се примирява с това, че няма да ги управлява династията Дуло, а династията Хазар и остава в своите градове и земи, включени в новата хазарска държава. Именно тези българи са съставлявали 60% от населението на Хазария, съгласно Риза Бариев [Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997] и са излъчвали най-важната част от нейния управляващ елит, съгласно Плетньова [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: Наука, Москва, 1976]. В такъв смисъл, международният термин от хазарско време вътрешни българи, може да се отнася за потомците на онази част от племената оногхонтор-блкар, които са били наричани вътрешни българи още по времето на Кубратова България. Следователно, вътрешни българи ще е било трайно понятие, обозначаващо онези българи, които живеят в района на север от Кавказ, предимно в Източен Кавказ през периода от III-ти век до тяхното унищожение или прогонване през арабо-хазарските войни и разпада на Хазария.

Вътрешните българи на Хазария, както и хазарите, живеят в големите градове, около които има силно развито земеделие и търговия - Саркел, Тмутаракан (Таматарха), Беленджер, Семендер, Итил. В районите на Семендер и Беленджер са открити големи некрополи, в които гробовете са от три вида: гробни ями (български), катакомби (алански) и катакомби с могила (хазарски).

В много документи от Киевска Рус и Волжска България по това време, българите живеещи в Хазария са наричани с термина черни българи. Смисълът на този термин може да се изясни ако вземем пред вид, че по-късно, източните области на Русия, които  плащали данък на монголо-татарските завоеватели са  обозначавани като Черна Русия, а западните свободни области като Бяла Русия. Вероятно в термина черни българи е вложен подобен смисъл, подчертаващ, че тази част от българите не живеят в собствена държава и не са свободни. Отчасти това се потвърждава от употребата на термина Бяла България за държавата на Волжските българи. По-късно, след кипчакизацията на волжските българи, тези исторически термини  преминават  в тюркската форма: кара-булгар за българите живеещи в Хазария и Ак Булгар за Волжско-Камска България.

Няколко века след своето образуване, Хазария става голяма държава със цветущ център, намиращ се в границата на старата Берсилия. Старите градове на Берсилия се разрастват, появяват се и нови. Около тези градове се развиват пояси на модерно земеделие с обширни овощни градини и лозя. Обширната Хазарска държава обаче е взимала данъци от много съседни племена и страни, включително и от волжските българи, които в началото са  пълни васали на Хазария. По тези причини има големи противоречия и конфликти между богатата Хазария и свободолюбивите волжски българи. Това е  и основната причина владетелите на Волжска България да приемат религията на арабите, най-големите врагове на Хазария по това време.

Различни градове са били столици на Хазария, но най-дълго столица е бил град Итил в делтата на Волга. По това време река Волга  е наричана Итил, което на езика на угро-фините значи река. В центъра на града се намирала укрепена крепост в която е било жилището на кагана. Крепостта се е наричала Сарашен, което значи Бяла крепост, по арабски ал-Байда (Бялата). Това име е близко до Саркел Бяла кула и вероятно също има иранска (авестийска) етимология, от тук думата ашен (асен ?) трябва да означава крепост, по авестийски камък. Сарашен, в някои документи Хазаран е било първото название на последната столица на Хазария. Итил е бил зимовище не само на хазарския владетел, кагана, но и на цялата обкръжаваща го свита, състояща се главно от богата българска аристокрация [С. А. Плетнева. Хазары. Издание: Наука, Москва, 1976]. През пролетта всички те, както и самия каган, се отправяли към своите родови имения, разположени в непосредственна близост до столицата - в долините на р. Дон, Чир, Цимла и др. Летните жилища в именията на най-богатите родове са били обкръжени със крепостни стени, изградени от бял камък. Около тези имения се групирали земеделски поселения, които под охраната на аристократа-стопанин постепенно прераствали в градове. Така  възниква и град Итил. Може би още тук се проявява традицията на заможните българи да живеят в големи къщи, заградени с високи огради, която се проявява през цялата наша история.

Друго пряко доказателство за горното твърдение е, че живеещите в Хазария българи, както и техните съседи алани са наричани от околните народи и в хрониките на арабски, персийски и руски автори с почти едно и също наименование аси или яси, рядко язи, ази [Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997]. Това отразява етническата близост на българите и аланите. Етническото название аси днес е съхранено в много (над 30) местни названия, топоними и хидроними в Южна Русия, Украйна и Молдавия [Риза Бариев. Философские аспекты этногенеза волжских булгар. Санкт-Петербург, 1997; Вернадский Г. В. Древняя Русь, М. 1996]. От това название идва хидронима Азовско море, по бреговете на което са живяли асите. Названието аси произлиза от тохарския етноним арси, по-късно трансформиран в аорси бели хора. В съвременния осетински език аорс значи бял.

Днешните Донски и Кубански казаци, които са потомци на славянизираното иранско население на Хазария и Стара Велика България обясняват своето древно и съвременно название казаци (самоназвание казаки) като кос-саки бели саки, от скитската дума кос - бял.

Самите хазари, които също са народ етнически и езиково близък до прабългарите имат етноним, който някои съвременни историци извеждат от същата скитска дума кос-бял с иранска добавка ар-човек. В древните руски летописи етнонимът хазари е записван като косари, което може буквално да се преведе като бели хора. В края на книгата се обосновава наша хипотеза за памирския произход на хазарите, чието име може да се изведе от тохарската дума kutsi бял.

В персийската и по-късната арабска литература се използва названието БУРДЖАНИ за българите, които живеят в първите векове на н.е. в Северен Кавказ. По-късно, това название се прехвърля и върху българите, образували Дунавска България.  БУРЖАНИ идва от персийската дума бурзунг висок, възвишен, което обяснява използването на това название само в определен кръг източници. Допълнителен смисъл вложен в БУРЖАНИ може да дойде и от древната пехлевийска дума BURZ земеделие и от названието на бога на земеделието при древните перси, БУРЗЕН. В древна Ариана, земята където по-късно се установява Бактрия, областта около град Балх се е наричала Буржан. Обаче, названието Буржан се среща и на други места в Иран и даже в съвременен Башкортостан. Централното, най-главно племе на башкортите се е наричало бурджани. Българите, останали по родните си места след завлядяване на първата си държава край Кавказ от хазарите са били известни като трудолюбиви земеделци, превърнали околностите на големите градове в овощни градини и лозя. В древният ирански свят обаче, термините земеделец и орач имат преносен смисъл на хора, които се занимат с благороден труд в противовес на туранците, които са характеризирани като номадски и грабителски народ. В този смисъл, етнонимът БУРЖАНИ, с който персите и по-късно арабите са наричали кавказките и дунавските българи има семантика на извисени, благородни хора.

            Като обощение, прабългарите са включвали ако не изцяло, вероятно в голямата си част племена от групата на сарматите, аорсите и тохарите, които всички са имали самоназвание, означаващо БЕЛИ, БЛЕСТЯЩИ, СРЕБЪРНИ, БЛАГОРОДНИ. В допълнение, всички тези племена произхождат от района на Източен Иран, изобилстващ с наименования на градове и държави със същото значение. Идвайки в районите на Северното Причерноморие и Волга, те са били наричани от околните народи с названията аси, яси, аржани, белари, които имат същия буквален превод бели, блестящи, благородни.  От тук може да се заключи, че е твърде вероятно и буквалният превод на българския етноним да е означавал  бели хора, с контекст блестящи, благородни.

Едно възможно обяснение защо много източноирански народи така упорито се придържат към употребата на определението бял, блестящ в своя етноним е дадено по-долу.

Предишна глава на книгата                      Следваща глава на книгата          В началото на книгата

НА ГЛАВНАТА СТРАНИЦА