ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ
Иван Танев Иванов
ВЪВЕДЕНИЕ
Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.
Много
силно влияние върху психологията на даден народ оказва неговата религия и смисълът, вложен в
народностното му име. Например, съзнателно или не, християните подражават на Исус
Христос, будистите на Буда, мюсюлманите – на Мохамед. Смисълът вложен в народностното име
също представлява модел и рамка с които повече или по-малко мнозинството от представителите
на народа съобразяват своето поведение. От друга страна, буквалният превод и значението на
етнонима могат да осветлят произхода на дадения етнос и народ, историко-географското място
от където той идва, а също взаимоотношенията му с околните народи. От тук идва нуждата да се
възстанови забравената семантика на българския етноним, което би имало не само исторически,
но и културен принос.
В
етнонимите на много от народите на Стария свят е вложено съдържание, определено от тяхната
историческа съдба. Най-често, буквалният превод на етнонима няма нищо общо с вложената в него
семантика. Много често самоназванието на много народи произлиза от думата “човек, мъж”,
както е при немците (дойч), китайците (хон), циганите (ром), финландците (суома), хуните и други
сибирски народи, и др. В други случаи, самоназванието на народа е произлязло от някакъм
топоним (място, географска област), но в последствие в него е вложен смисъл, който отразява
важна черта от тяхната душевност, първоначална религия, митология и история [Джемшид Сайяр. В
кн.: Култура и литература на древен Иран. стр. 23]. Например, името перси идва от името на
областта Парсуа близо до езерото Урмия, но като етноним има смисъл на “широкогръд юнак”.
Етнонимът “мидиец” произлиза от “Мада” (страна, място), но е зареден със смисъла “опиянен,
яростен в боя”. Друг древен етноним, “данаец” в египетските източници се обяснява като
определение за един от “морските народи” – даунава.
В повечето случаи, названието на народа не съвпада с неговото самоназвание, както например:
финландци – суоми, гърци – елини, албанци – скептари, чеченци - нохчи или вайнахи, немци (германци,
алемани) - дойч, цигани – роми, унгарци – мадяр, баски (по испански васко) - еускера, китайци -
хан. Понякога, названието на даден народ се дава от съседните народи, при това често пъти по
съвършено случайни признаци, поради което първоизточника трудно се открива. Например, в
Централна Азия в VII-ми
век с думата “таджики” са наричат нахлулите там арабски войници. Постепенно, това название
е става етноним на част от източно-иранското население, което с приемането на исляма е
загубва собствения си език и започва да говори персийски. Китайците
първоначално се самонаричат “чернокоси”, впоследствие приемат етнонима “хан” от името на
една от своите управляващи династии.
Сложна
съдба има названието “татари” [Султан Акимбеков. Конец татар. Континент. №15
(77), 24 июля - 20 августа 2002 г. Алматы]. Това име води началото си от самоназванието на едно от
монголските племена – тата, най-грабителското и разбойническо племе на север от Китай. За
китайците, названието на това племе става нарицателно име за всички
номадски племена, които нападат страната им от север. Членове на това племе отвличат и
убиват бащата на Чингиз хан, вожд на друго монголско племе (с думата хан народите от този
район са изразявали уважение и почит към дадена личност, това не е била владетелска титла).
Чингиз наредил всички членове на племето тата, по-високи от оста на впрегатна кола, да бъдат
избити, а употребата на името татари да се забрани под страх от смъртно наказание.
Обединявайки голям брой племена, сродни на неговото, Чингиз възприема владетелската титла “хаган”,
която е обичайна за т.н. алтайски (южносибирски) народи. В 1026 год. хакан Чингиз нарежда
подчинените му племена да се наричат “монголи”. Като ирония на съдбата обаче, народите на
Източна и Западна Европа започват да наричат “татари” самите
монголци на хаган Чингиз, след като те опустошили десетки страни и стотици градове по пътя си.
По-късно, в Руската империя с названието “татари” се нарича
населението на Астраханското, Кримското, Сибирското и Казанското ханства, останали след
разпада на Златната орда.
Много
интересен случай за формиране на народ и етноним представляват азърбайджанците. До около
X-ти
век на тяхната територия са живеят западно-ирански племена със самоназвание азери. При тях,
местоимението за първо лице, ед. число е било “аз”, както е днес при родствените им кюрди и
при редица малки народи от Памир, а също и при българите. Поради непрекъснатите войни водени
от араби, тюрки и монголци на територията на азерите, това население е унищожено или
прогонено, а неговите остатъци асимилирани от придошлите през XV-ти
век тюрки, водени от Тамерланд. От това население днес са останали главно народностите “талиши”
и “тати”, чийто език е, както изглежда близък до езика на прабългарите. До 1928 година,
тюркското население на тази територия се е наричало с различни имена. През 1928 година, със
създаването на новата съветска република е било решено населението да носи събирателното
име “азери”.
Румънската
нация възниква преди около 150 години чрез сливане на два исторически оформили се етноса,
власи и молдовци. Власите и молдовците образуват свои княжества по времето на Второто
българско царство, които са били тясно свързани с България. Даже след завладяването на
България от османските тюрки, едно от тези княжества е продължило да се представя като
продължител и заместител на България. Счита се, че власите и молдовците са потомци на дако-мизийците,
частично латинизирани през краткото (около 150 години) включване на земята им в границите на
Римската империя. Има две теории за техния произход. Според първата, те не се местят от своята
първоначална територия на север от Дунав и по време на Великото преселение на народите
се съхраняват частично в дебрите на Карпатите. Според втората, част от тях
мигрират на юг от Дунав и преминавайки през днешна Сърбия, отсядат
в днешно Косово и Македония. Останалите на север от Дунав са унищожени по време на Великото
преселение на народите. През Средновековието, косовските и македонските куцовласи се връщат
обратно в своята първоначална родина и там са основават за пръв път няколко княжества.
Етнонимът
“румънци” се появява официално през 1857 година, когато двете полунезависими княжества на
север от Дунав, Влашко и Молдова се обединяват в обща държава Румъния със столица Букурещ.
Името Румъния и етнонимът “румънци” означават потомци на римляните. Поради крайно
претенциозният и исторически погрешен избор на етноним за новата нация, всички тогавашни
велики сили, Англия, Франция, Германия, Русия и Австро-Унгария са излизат с обща протестна
декларация против този избор и с искане да се отмени избраното име. Въпреки това, “новите
римляни” не се огъват и след победоносната война от 1877-78 година срещу Турция, новата държава
Румъния е призната като независима. В последствие,
румънският език е подложен на непрекъснато латинизиране, при което славянизмите и
българизмите от началните 30 % днес са “редуцирани” до не повече от 5 %. Нещо
подобно става и в България.По подобен начин днес пред очите ни се формира нов народ,
македонци. Доскорошните югославски управници в тази република
претендираха, че техният
народ е пряк наследник на древните македони. Сега тази твърде уязвима теза е на път да се
отхвърли даже и от македонските “историчари”. Единствената основа за различаване на “македонците”
от довчерашните братя по кръв, българите, остава “историческата теория”, че македонците са
чисти славяни, а българите са предимно хуно-тюрко-татаро-монголи и прочие други “номадски
изчадия”. Всъщност, и двата пункта на тази теория не са верни, но ако някои от тях желаят да
бъдат различни, това си е тяхно право.
В някои случаи, при формирането на даден народ чрез смесване на няколко различни етноса като
етноним на новообразувания народ е възприето името на един от изходните компоненти. Така в
държавата на франките, преобладаващият числено народ на галите възприема името на франките, едно от господстващите германски племена. В Англия,
едно от дошлите германски племена, англите, налага своето име върху другите германски
племена, юти и сакси, както и върху местните келтски племена.
Много историци от
Източна Европа вече са убедени, че при формирането на много от славянските народи (украинци,
поляци, руси, хървати и даже сърби), освен славяни участват и северноирански племена от сармато-аланския племенен масив, плътно
населяващ степите на север от Черно море и Кавказ през периода
II
век пр.н.е.- VII-ми
век. Изказани са аргументирани теории, че етническото име на хърватите произлиза от имената
на такива сарматски племена. Подобна теория, обясняваща възникването на етнонима “руси” от
сарматското “рокс алани”става все по-популярна в Русия. На практика, такава теория вече е
напълно доказана в случая с българския народ. Той е формиран с участието на славяни и траки,
но на основата на древнобългарския етнос, чийто сарматски характер става очевиден в
последните десетина години. С отхвърлянето на погрешната хунско-тюркска теория за
етническия произход на древните българи се осветлява по-правилно и
началния етап от формирането на много народи от Източна Европа, като руси, украинци, хървати
и даже древните хазари.
След разпадането на
Югославия, съвременните хърватски историци започнаха официално да твърдят, че основателите
на хърватската народност и държава са източни иранци, дошли от днешен Афганистан и живяли
през VII-ми
век в Северното Причерноморие на запад от Стара Велика България [The
old-Iranian
origin
of
Croats.
Symposium proceedings, Zagreb 24. 6. 1998; 526 pages
Editors:
prof. Zlatko Tomicic & dr. Andrija-Zeljko Lovric.
Scientific supervision:
Prof.dr. Ivan Biondic, prof.dr. Marko Japundzic,
Cultural center of I.R. Iran in Croatia, Zagreb
and Zlatko Tomicic publisher, Karlovac
Zagreb - Tehrân, 1999].
Твърди се, че въпреки усилената сърбизация в последните векове, в днешните хърватски
диалекти са запазени хиляди източно-ирански думи, много митове и легенди. Хърватите
ползват
глаголицата почти до XVIII-ти
век, а някои твърдят, че елементи на тази писменост са съществували по тези земи няколко века
преди раждането на Св.св.
Кирил и Методий.
Сред
историците от Източна Европа, главно руснаци се е утвърдил терминът българи-тюрки за
обозначаване на онези начални племена, които в България се наричат прабългари или древни
българи. Исторически възникнал на основата на крайно оскъдни данни, при това тенденциозно
екстраполирани в определена посока, днес този термин изглежда анахронизъм. Всъщност, по-правилно
е тези племена да бъдат наричани българи-сармати, тъй като те са били в преобладаващата си
част сармати. По този начин българската историческа наука днес е поставена в положението на
човек, нарочен че има сестра - проститутка, след като той прекрасно знае че няма никаква
сестра.
В новообразуваното канство България, името на държавнотворческия етнос “българи” се
възприема от славяните и остатъците от местните траки. Безспорно е, че в първите векове на
бурен етнообразователен процес, буквалният превод (етимологията) и смисълът (семантиката) на
този етноним са известни както на самите българи, така и на народите
от съседните страни. В такъв случай, би трябвало да са останали следи от този етноним в
историческата памет както на нашия народ, така и на съседните народи. Ако
от въображаемият “бог Тангра” не са останали никакви следи, най-вероятно защото никога не
го е имало в съзнанието на българите, то следи от българския етноним сигурно има, но те не са
все още потърсени.
Буквалният
превод и семантиката на българския етноним отдавна са съвършено забравени. Изглежда обаче
тази семантика ще да е внушавала силен респект, защото до преди 70-80 години повечето българи
са изпитвали искрена гордост от своята народностна принадлежност и са имали извънредно
високо мнение за съдържанието на своя етноним. Например, Йордан Хаджиконстантинов Джинот от
Македония е изказал мисълта, че “...българин е кой не лъже, не краде и не мени съвестта си за
една печена кокошка...”. В този дух има изказани доста подобни мисли,
но те само смътно очертават семантичните контури на древния българския етноним. От тогава и
досега, положението се променя в неблагоприятна посока. Причините за това едва ли са само в
неуспешните опити за пълно постигане на националния идеал и в неуспешния социален
експеримент след това. Друга много важна причина е в започналата кампания за натрапването на
една фалшива, алогична и крайно враждебна за самосъзнанието на българите картина на техните
предци, древните българи или прабългарите. Известно е изказването на Гьобелс: “... отнеми от
народа неговата история и след едно поколение той ще се превърне в тълпа, а след още едно
поколение можеш да го управляваш като стадо...”.
В продължение на вече над 70 години нашите историци учеха малките българчета, че първите българи са били малко на брой примитивни чергари, нахлули в Добруджа за да пасат конете си, като по своя път са рушали и грабели градовете и убивали мирните и трудолюбиви граждани на цивилизована Византия. Тази самоунищожителна картина на основателите на България, обрисувана по перфиден мазохистичен начин пред очите на нейните съвременни чеда се е сторила като “райска градина” за много от недолюбващите ни историци и политици от съседните страни, които с готовност са се захванали да я “разкрасяват” все в същия дух. Като резултат, в учебниците по история и енциклопедиите на близки и далечни народи е обрисувана една черна картина на “българските варвари”. Именно тази картина, озаглавена “бугари-татари и бугари-хуни”стана историческа основа на една човеконенавистна идеология, създадена в социалистическа Сърбия с цел отродяване на македонските българи.
За щастие, условията за научни изследвания в областта на историята в последно време решително се промениха. Информацията стана широко достъпна, било чрез Интернет или чрез свободните печатни издания. Свободата на сдружаване позволи обсъждане на теми и обмяна на идеи. Като лавина нарастнаха откритията в областта на археологията, стопанството и езика на прабългарите. Разшири се кръгът на историческите източници, използвани за описание на произхода и културата на прабългарите. В изучаването на проблема се въвлякоха нови специалисти с образование, основано на експеримента и логиката. Съзнанието на историците се освободи от желязната хватка на еднопартийната власт, сляпо привързана към имперската доктрина на една велика нация, която е била вечен враг на прабългарите. Всичко това създаде условия да се започне процес на преосмисляне и ревизия на старите представи и догми и да се разкрие истинския образ на създателите на България. В края на краищата, проблемът не е в това, дали прабългарите са били хуни, тюрки, бирманци или иранци. Проблемът е, каква е била културата на тези хора, какви цели са имали, с какви дела са описали своя път до Европа, какво са донесли в Европа – смърт, пожари и разрушения или нови градове, нови технологии, нови идеи.