ПО ПЪТЯ НА БЪЛГАРСКИЯ ЕТНОНИМ

 

Иван Танев Иванов

 

ВЪВЕДЕНИЕ

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

Този, който иска да те пороби,

никога няма да ти каже истината за

твоите родители.

 

Циганска поговорка.

 

 

Много силно влияние върху психологията на даден народ оказва неговата религия и смисълът, вложен в  народностното му име. Например, съзнателно или не, християните подражават на Исус Христос, будистите на Буда, мюсюлманите – на Мохамед. Смисълът вложен в народностното име също представлява модел и рамка с които повече или по-малко мнозинството от представителите на народа съобразяват своето поведение. От друга страна, буквалният превод и значението на етнонима могат да осветлят произхода на дадения етнос и народ, историко-географското място от където той идва, а също взаимоотношенията му с околните народи. От тук идва нуждата да се възстанови забравената семантика на българския етноним, което би имало не само исторически, но и културен принос.

В етнонимите на много от народите на Стария свят е вложено съдържание, определено от тяхната историческа съдба. Най-често, буквалният превод на етнонима няма нищо общо с вложената в него семантика. Много често самоназванието на много народи произлиза от думата “човек, мъж”, както е при немците (дойч), китайците (хон), циганите (ром), финландците (суома), хуните и други сибирски народи, и др. В други случаи, самоназванието на народа е произлязло от някакъм топоним (място, географска област), но в последствие в него е вложен смисъл, който отразява важна черта от тяхната душевност, първоначална религия, митология и история [Джемшид Сайяр. В кн.: Култура и литература на древен Иран. стр. 23]. Например, името перси идва от името на областта Парсуа близо до езерото Урмия, но като етноним има смисъл на “широкогръд юнак”. Етнонимът “мидиец” произлиза от “Мада” (страна, място), но е зареден със смисъла “опиянен, яростен в боя”. Друг древен етноним, “данаец” в египетските източници се обяснява като определение за един от “морските народи” – даунава.

            В повечето случаи, названието на народа не съвпада с неговото самоназвание, както например: финландци – суоми, гърци – елини, албанци – скептари, чеченци - нохчи или вайнахи, немци (германци, алемани) - дойч, цигани – роми, унгарци – мадяр, баски (по испански васко) - еускера, китайци - хан. Понякога, названието на даден народ се дава от съседните народи, при това често пъти по съвършено случайни признаци, поради което първоизточника трудно се открива. Например, в Централна Азия в VII-ми век с думата “таджики” са наричат нахлулите там арабски войници. Постепенно, това название е става етноним на част от източно-иранското население, което с приемането на исляма е загубва собствения си език и започва да говори  персийски. Китайците първоначално се самонаричат “чернокоси”, впоследствие приемат етнонима “хан” от името на една от своите управляващи династии.

Сложна съдба има названието “татари” [Султан Акимбеков. Конец татар. Континент. №15 (77), 24 июля - 20 августа 2002 г. Алматы]. Това име води началото си от самоназванието на едно от монголските племена – тата, най-грабителското и разбойническо племе на север от Китай. За китайците, названието на това племе  става нарицателно име за всички номадски племена, които нападат страната им от север. Членове на това племе отвличат и  убиват бащата на Чингиз хан, вожд на друго монголско племе (с думата хан народите от този район са изразявали уважение и почит към дадена личност, това не е била владетелска титла). Чингиз наредил всички членове на племето тата, по-високи от оста на впрегатна кола, да бъдат избити, а употребата на името татари да се забрани под страх от смъртно наказание. Обединявайки голям брой племена, сродни на неговото, Чингиз възприема владетелската титла “хаган”, която е обичайна за т.н. алтайски (южносибирски) народи. В 1026 год. хакан Чингиз нарежда подчинените му племена да се наричат “монголи”. Като ирония на съдбата обаче, народите на Източна и Западна Европа започват  да наричат “татари” самите монголци на хаган Чингиз, след като те опустошили десетки страни и стотици градове по пътя си. По-късно, в Руската империя с названието “татари” се  нарича населението на Астраханското, Кримското, Сибирското и Казанското ханства, останали след разпада на Златната орда.

Много интересен случай за формиране на народ и етноним представляват азърбайджанците. До около X-ти век на тяхната територия са живеят западно-ирански племена със самоназвание азери. При тях, местоимението за първо лице, ед. число е било “аз”, както е днес при родствените им кюрди и при редица малки народи от Памир, а също и при българите. Поради непрекъснатите войни водени от араби, тюрки и монголци на територията на азерите, това население е унищожено или прогонено, а неговите остатъци асимилирани от придошлите през XV-ти век тюрки, водени от Тамерланд. От това население днес са останали главно народностите “талиши” и “тати”, чийто език е, както изглежда близък до езика на прабългарите. До 1928 година, тюркското население на тази територия се е наричало с различни имена. През 1928 година, със създаването на новата съветска република е било решено населението да носи събирателното име “азери”.

Румънската нация възниква преди около 150 години чрез сливане на два исторически оформили се етноса, власи и молдовци. Власите и молдовците образуват свои княжества по времето на Второто българско царство, които са били тясно свързани с България. Даже след завладяването на България от османските тюрки, едно от тези княжества е продължило да се представя като продължител и заместител на България. Счита се, че власите и молдовците са потомци на дако-мизийците, частично латинизирани през краткото (около 150 години) включване на земята им в границите на Римската империя. Има две теории за техния произход. Според първата, те не се местят от своята първоначална територия на север от Дунав и по време на Великото преселение на народите  се съхраняват частично в дебрите на Карпатите. Според втората, част от тях  мигрират на юг от Дунав и преминавайки през днешна Сърбия,  отсядат в днешно Косово и Македония. Останалите на север от Дунав са унищожени по време на Великото преселение на народите. През Средновековието, косовските и македонските куцовласи се връщат обратно в своята първоначална родина и там са основават за пръв път няколко княжества.

 Етнонимът “румънци” се появява официално през 1857 година, когато двете полунезависими княжества на север от Дунав, Влашко и Молдова се обединяват в обща държава Румъния със столица Букурещ. Името Румъния и етнонимът “румънци” означават потомци на римляните. Поради крайно претенциозният и исторически погрешен избор на етноним за новата нация, всички тогавашни велики сили, Англия, Франция, Германия, Русия и Австро-Унгария са излизат с обща протестна декларация против този избор и с искане да се отмени избраното име. Въпреки това, “новите римляни” не се огъват и след победоносната война от 1877-78 година срещу Турция, новата държава Румъния е призната като независима. В  последствие,  румънският език е подложен на непрекъснато латинизиране, при което славянизмите и българизмите от началните 30 % днес са “редуцирани” до не повече от 5 %.  Нещо подобно става и в България.По подобен начин днес пред очите ни се формира нов народ, македонци. Доскорошните югославски управници в тази република  претендираха, че техният народ е пряк наследник на древните македони. Сега тази твърде уязвима теза е на път да се отхвърли даже и от македонските “историчари”. Единствената основа за различаване на “македонците” от довчерашните братя по кръв, българите, остава “историческата теория”, че македонците са чисти славяни, а българите са предимно хуно-тюрко-татаро-монголи и прочие други “номадски изчадия”. Всъщност, и двата пункта на тази теория не са верни, но ако някои от тях желаят да бъдат различни, това си е тяхно право.  

            В някои случаи, при формирането на даден народ чрез смесване на няколко различни етноса като етноним на новообразувания народ е възприето името на един от изходните компоненти. Така в държавата на франките, преобладаващият числено народ на галите  възприема името на франките, едно от господстващите германски племена. В Англия, едно от дошлите германски племена, англите, налага своето име върху другите германски племена, юти и сакси, както и върху местните келтски племена.

            Много историци от Източна Европа вече са убедени, че при формирането на много от славянските народи (украинци, поляци, руси, хървати и даже сърби), освен славяни  участват и северноирански племена от сармато-аланския племенен масив, плътно населяващ степите на север от Черно море и Кавказ през периода II век пр.н.е.- VII-ми век. Изказани са аргументирани теории, че етническото име на хърватите произлиза от имената на такива сарматски племена. Подобна теория, обясняваща възникването на етнонима “руси” от сарматското “рокс алани”става все по-популярна в Русия. На практика, такава теория вече е напълно доказана в случая с българския народ. Той е формиран с участието на славяни и траки, но на основата на древнобългарския етнос, чийто сарматски характер става очевиден в последните десетина години. С отхвърлянето на погрешната хунско-тюркска теория за етническия произход на древните българи  се осветлява по-правилно и началния етап от формирането на много народи от Източна Европа, като руси, украинци, хървати и даже древните хазари.

            След разпадането на Югославия, съвременните хърватски историци започнаха официално да твърдят, че основателите на хърватската народност и държава са източни иранци, дошли от днешен Афганистан и живяли през VII-ми век в Северното Причерноморие на запад от Стара Велика България [The old-Iranian origin of Croats. Symposium proceedings, Zagreb 24. 6. 1998; 526 pages Editors: prof. Zlatko Tomicic & dr. Andrija-Zeljko Lovric. Scientific supervision: Prof.dr. Ivan Biondic, prof.dr. Marko Japundzic, Cultural center of I.R. Iran in Croatia, Zagreb and Zlatko Tomicic publisher, Karlovac Zagreb - Tehrân, 1999]. Твърди се, че въпреки усилената сърбизация в последните векове, в днешните хърватски диалекти са запазени хиляди източно-ирански думи, много митове и легенди. Хърватите  ползват глаголицата почти до XVIII-ти век, а някои твърдят, че елементи на тази писменост са съществували по тези земи няколко века преди раждането на Св.св. Кирил и Методий.

Сред историците от Източна Европа, главно руснаци се е утвърдил терминът българи-тюрки за обозначаване на онези начални племена, които в България се наричат прабългари или древни българи. Исторически възникнал на основата на крайно оскъдни данни, при това тенденциозно екстраполирани в определена посока, днес този термин изглежда анахронизъм. Всъщност, по-правилно е тези племена да бъдат наричани българи-сармати, тъй като те са били в преобладаващата си част сармати. По този начин българската историческа наука днес е поставена в положението на човек, нарочен че има сестра - проститутка, след като той прекрасно знае че няма никаква сестра.

            В новообразуваното канство България, името на държавнотворческия етнос “българи” се възприема от славяните и остатъците от местните траки. Безспорно е, че в първите векове на бурен етнообразователен процес, буквалният превод (етимологията) и смисълът (семантиката) на този етноним са  известни както на самите българи, така и на народите от съседните страни. В такъв случай, би трябвало да са останали следи от този етноним в историческата памет както на нашия народ, така и на съседните народи.  Ако от въображаемият “бог Тангра” не са останали никакви следи, най-вероятно защото никога не го е имало в съзнанието на българите, то следи от българския етноним сигурно има, но те не са все още потърсени.

Буквалният превод и семантиката на българския етноним отдавна са съвършено забравени. Изглежда обаче тази семантика ще да е внушавала силен респект, защото до преди 70-80 години повечето българи са изпитвали искрена гордост от своята народностна принадлежност и са имали извънредно високо мнение за съдържанието на своя етноним. Например, Йордан Хаджиконстантинов Джинот от Македония е изказал мисълта, че “...българин е кой не лъже, не краде и не мени съвестта си за една печена кокошка...”. В този дух има изказани доста  подобни мисли, но те само смътно очертават семантичните контури на древния българския етноним. От тогава и досега, положението се променя в неблагоприятна посока. Причините за това едва ли са само в неуспешните опити за пълно постигане на националния идеал и в неуспешния социален експеримент след това. Друга много важна причина е в започналата кампания за натрапването на една фалшива, алогична и крайно враждебна за самосъзнанието на българите картина на техните предци, древните българи или прабългарите. Известно е изказването на Гьобелс: “... отнеми от народа неговата история и след едно поколение той ще се превърне в тълпа, а след още едно поколение можеш да го управляваш като стадо...”.

В продължение на вече над 70 години нашите историци учеха малките българчета, че първите българи са били малко на брой примитивни чергари, нахлули в Добруджа за да пасат конете си, като по своя път са рушали и грабели градовете и убивали мирните и трудолюбиви граждани на цивилизована Византия. Тази самоунищожителна картина на основателите на България, обрисувана по перфиден мазохистичен начин пред очите на нейните съвременни чеда се е сторила като “райска градина” за много от недолюбващите ни историци и политици от съседните страни, които с готовност са се захванали да я “разкрасяват” все в същия дух. Като резултат, в учебниците по история и енциклопедиите на близки и далечни народи е обрисувана една черна картина на “българските варвари”. Именно тази картина, озаглавена “бугари-татари и бугари-хуни”стана историческа основа на една човеконенавистна идеология, създадена в социалистическа Сърбия с цел отродяване на македонските българи.

За щастие, условията за научни изследвания в областта на историята в последно време решително се промениха. Информацията стана широко достъпна, било чрез Интернет или чрез свободните печатни издания. Свободата на сдружаване позволи обсъждане на теми и обмяна на идеи. Като лавина нарастнаха откритията в областта на археологията, стопанството и езика на прабългарите. Разшири се кръгът на историческите източници, използвани за описание на произхода и културата на прабългарите. В изучаването на проблема се въвлякоха нови специалисти с образование, основано на експеримента и логиката. Съзнанието на историците се освободи от желязната хватка на еднопартийната власт, сляпо привързана към имперската доктрина на една велика нация, която е била вечен враг на прабългарите. Всичко това създаде условия да се започне процес на преосмисляне и ревизия на старите представи и догми и да се разкрие истинския образ на създателите на България. В края на краищата, проблемът не е в това, дали прабългарите са били хуни, тюрки, бирманци или иранци. Проблемът е, каква е била културата на тези хора, какви цели са имали, с какви дела са описали своя път до Европа, какво са донесли в Европа – смърт, пожари и разрушения или нови градове, нови технологии, нови идеи.

В отговор на тази несправедливост и като протест, се появиха и много искрени, но крайно наивни теории, че първобългарите били народ от преди 15 хиляди години, че са дали език на всички народи, че техният бог бил баща на всички по-сетнешни религии, че в България има “световни центрове на енергия“ и т.н. Разбира се, крайно примитивния и карикатурен характер на тези “теории” също пречи за разясняване на проблема. Все пак те показват, че значителна част от народа не може да се съгласи с тази грозна и отблъскваща рамка, в която беше и все още е напъхана историята на първобългарите. Колкото и да се радваме на новите открития относно културното наследство на траките, а също и на славяните, за които някой ден пак ще се заговори с подобаващото им се уважение, ние сме най-вече чувствителни към образа на първобългарите и бихме желали да го видим в истинския му вид. Известният философ Томас Кун е казал, че “новите научни теории заместват старите едва след като поддръжниците на последните измрат”. Може би днес силата на фактите и аргументите е по-силна и истината ще възтържествува по-рано.