Глава 7. Антропология в картинки. Основни расови признаци.
 
 
Средиземноморска раса:

 

На фиг. 81 са показани лица на хора от тази раса. Единият от тях е жител на Индия, това е историческата личност Дюлип Синх, махараджа на Лахор, Пенджаб - XIX в. Изображение от портрет. Жената на второто изображение е жителка на Кавказ. Както се вижда има много общо между тях. Продълговати лица, големи бадемовидни очи, изпъкнал нос, липсват по-изявени скули, Като цяло чертите на лицето са изящни.
 
Сублапаноидна раса:
 
 
 
 
 
 
 
 
Типът на лицата е северноруски (фиг. 82). Наблюдават се типичните сублапаноидни признаци: известна cкуловатост, леко изразена скосеност на очниците, по-плавен преход на горния клепач към очницата. Носът не е така голям и имаме тенденция към чипоносие. Основата на носа е по-широка и по-ниска. Лицето е по-овално или продълговато. Очите и косите са предимно светли, синьо-сиви, или пъстри очи, руса или кестенява коса.
 
 
 
Височина и профилировка на лицето:
 
За сравнение, приведени са лицата на двама съвр. жители на Татарстан, жена и мъж (фиг. 84). Мъжът има типичен южноевропеиден облик. Носът е изпъкнал с тясна и високо разположена основа, с релефно подчертани ноздри, горната усна е с  триъгълна форма, лицето е силно профилирано. Косите и очите са тъмни, кожата е леко мургава. При момичето типът на лицето е северен, нордическиНейното лице е малко по-ниско. Орбитите са по-високо разположени, има и леко набелязани скули. Кожата е светла, а косите кестеняви. Очевидно е, че във формирането на тези два антропологични типа са повлияли древните родови връзки. По ъгъла на носовите кости, за момичето може да се каже, че е със северни корени. При южните и източни европеоиди, този ъгъл не е така рязко изразен. За сравнение, на фигурата по-долу са показани лицеви профили на съвр. татарка и палеоевропеид от Южен Урал (от музея в гр. Альметеевск, Република Татарстан).  
 
 
 
Носов ъгъл
 
 
Една от най-изразените особености на палеоевропеоидите, набиваща се на очи е ъгълът под който носът изпъква напред, надвишаващ 30˚ (фиг. 85). Съвремените  европейци, независимо от смесването с южните европеиди, в някаква степен са съхранили тази особеност. Южните и източни европеоиди имат също по-големи носове, но ъгълът на изпъкване е по-малък. Например, в лицевия профил на младия татрин, виждаме голям нос, но с по-малък ъгъл на изпъкване. На фрагмента от картината «Портрет на юноша» от Паоло Учели, Италия XV в.) тази особеност на южняците са добре изразени.
При повечето северни европеоиди се наблюдава по-плоско разположение на устние, в профил те не изпъкват. В дадените изображения на съвр. татарин и антропологичната въстановка на кушанката, тези различия се демонстрират добре. По данни на антропологията се вижда, че при кушаните са се срещали и хора със северен и лапоноиден расов тип. /Б.пр. предвид участието на угрофински племена във формирането на прототохарите, при миграцията на фатяновци, от Урал до Алтай, това е напълно логично./ Палеоевропеидите от Източен Казахстан /андроновците/ са имали също големи, предимно с орлов профил, носове.
Знатната кушанка е от погребение № 6 от Тилятепе, Северен Афганистан, датирана към І в. В антропологическата и въстановка присъстват северни черти, смесени с лапаноидност и лека монголоидност. За това говорят по-ниската носова основа, подчертаните скули и високите орбити. Профилът на горната устна е леко изпъкнал напред. Трябва да се вземе под внимание и промяната в чертите на лицето, предизвикани от изкуствената деформация на черепа, която води до издължаване на лицето. При мъжа /татарин/ имаме добре изразен средиземноморски профил. Основата на носа е висока, ъгълът на изпъкване – малък, профилът на лицето – клиновиден.
 
Строеж на носа и лицето
 
Правият и изпъкнал нос е характерен за болшинството европеиди от Западна Европа, Евразия и Северна Африка. В Източна Европа се наслагва лапоноидният чип нос. Основните признаци на лапаноидите са: чип нос, низко лице, скуловатост, косо разположение на очниците, по-плоско лице. От смесените бракове на лопоноидите с представители на другите европеидни раси се формират т.нар. сублапаноиди. При тях, за разлика от класическите западни европеиди, се наблюдава чипоносие, косо разположени очници и по-изразена скуловатост. Този расов тип се формира в Северна и Централна Европейска Русия, при смесване на разселващите се славяни със завареното угрофинско население, а в Чувашия това се получава от смесването на суварите с местните угрофински народности.
 
Други расови признаци
 
Едни от най-очевидните антропологични признаци по които се отличават северните от южните европеиди, както и изобщо човешките раса, са цветът на кожата, косите и очите. Други по-слабо отличими белези са формата на косъма и третичната космена покривка. Негрите имат тъмна, черна кожа и черни къдрави коси. Монголоидите са със жълтеникав тен на кожата и черни прави коси. При европеидите, косите показват по-големи вариации по цвят и форма. Северните имат светли, руси коси, докато при южните преобладават тъмните и черни коси. Формата на косите също се различава, при северните преобладават правите коси, при средиземноморците – вълнистите коси, а при предноазиатците “понтийците” – къдравите коси.
По степента на развитие на брадата при мъжете и окосмяването на тялото при двата пола също се наблюдават значителни различия.  При южните и по-голямата част северните европеоиди /западно-нордическата раса/ се срещат пищни бради. При мъжете жените се наблюдава добре изразено пубисно и аксиларно /подмишншчно/ окосмяване, както и различна вариабилност на третичната космена покривка. При мъжете тя се изразява в различна степен на окосменост на крайниците и гръдния кош, а при жените – също по крайниците, в различна степен. При сублапаноидния тип /наричан още и източно-нордически, или източно-балтийски/, обхващащ населението на Североизточна Русия, Финландия, Естония, въпросните признаци са значително по-смегчени, тъй като в лапаноидността се открива древно монголоидно влияние. За монголоидната раса /както и за негроидната/ е характерно по-слабото окосмяване на тялото.
    
Европеоиди. Произход и разселване на северните европеоиди

 

Расовият комплекс от антропологични признаци на европеидната раса се формира през ледниковия период на територията на Средиземноморието, южна Франция, Испания и Северна Африка, Балканите, Предна Азия, Кавказ. Европеидното население на Източна Европа и степния пояс на Евразия има общ произход с населението на Западна Европа. Предполага се, че този общ първоначален регион на расогенеза на северните европеиди се е намирал в съвр. Южна Франция и Испания /Крьоманьнонската култура, културата Мадлен/. Крьоманьонците са имали по-резки черти на лицето. /б.пр.вкл. и някои негроидни белези, като изпъкване на горната челюст, по-широките носове и др./ След стопяването на ледниците, следвайки миграциите на големите животни, те се разселват на изток и север. В края на палеолита, северните европеоиди (около 20 000 г.пр.н.е.) заселват цяла Източна Европа.
 
Съвр. човек възниква като вид в Източна Африка. Преди 90 хил.год. Homo sapiens се разселва до Предна Азия. От този момент започва неговото победно шествие по ойкумена, свързано с изместването и унищожаването на другите по-примитивни хоминиди. Тогава в Европа обитават неандерталците (200-35 хил.год.пр.н.е.). Последните им представители доживяват до 15 хил.год.пр.н.е. Кроманьонците са първите хора от съвр. тип, те нямат нищо общо с неандерталците, не са техни преки потомци и не са влизали в брачни контакти с тях. Последното е доказано от методите на молекулярната генетика.
Средиземноморците и предноазиатите са местни огнища на заселване на същото “крьоманьонско” население. То прониква в Европа, както от Гибралтар, така и през Балканите.
Палеоевропеидите са преки потомци на крьоманьонците. Те се преселват на изток, достигат Приаралието и Източен Казахстан. /б.пр. доказано е, че още преди около 20 000 год. европеидното население от т.нар. Вилендорфско-Костенковска кулутура се разселват до Южен Сибир – културите Малта и Бурета./ Тогава те са били скитащи ловци и събирачи, вървящи след стадата на големите степни животни /мамонти, елени, диви бикове и пр./, тяхната основна храна. По-късни миграции са доказани в периода VII IV хил.пр.н.е. и вече през ІІІ-І хил.пр.н.е., когато се формират основните езикови общности. Антропологично са били най-вероятно подчертано северни, светли типове.
 
Лапаноиди и сублапаноиди. Произход и разселване.
 
В Североизточна Европа и Задуралието, след стапянето на ледовете, се формира лапаноидната подраса. Нейният произход не е изяснен изцяло. Предполага се, че възниква от смесването на палеоевропеиди с арктическите монголоиди. От тях наследяват вече посочените монголоидни белези, пречупени и смегчени през преоладаващата водеща европеидност на този расов тип.
По-приспособени към живота в тайгата, те изместват своите съседи, палеоевропеидите на юг към лесостепните райони.
Но вероятно има и други причини за тези миграции. Европеоидите, заселели се в лесостепния ландшафт, преминават към друг тип стопанство, от ловци и събирачи те преминават към земеделие и скотовъдство, което определя и южното направление на бъдещите им миграции. Лапаноидите, дали началото на финските племена, почти до края на античността водят живот на ловци и събирачи.  
 
Заселване на Европа и Азия с южни европеоиди
  
До VI хил.пр.н.е., палеоевропеидите продължават да водят живот на ловци и събирачи. В карпато-дунавския регион, в района на Северен Кавказ и Аралско море те обаче се сблъскват с носителите на неолитната земеделска предноазиатска кулутура, които са южни европеоиди – «средиземноморци» и «передноазиати». Тази среща дълбоко променя лицето на Евразия. В Средна Азия тази среща става по-рано. Южните европеоиди проникват в степта на няколко потока. През Кавказ, около бреговете на Черно и Каспийско море. Техни далечни потомци на запад са адигите и черкесите (кабардинците), на изток чеченците, дагестанците и азербайджанците, но последните са по-мургави, приближаващи се към индоафганската раса. Но в Средна Азия се преселват и северни европеиди /андроновци, афанасиевци, карасукци/. Дълго време, границана между северните и южните европеиди върви по линията Арал – Северен Кавказ -  Балканите. Но тази граница не е абсолютна, от двете и старни се формират много смесени общности. /б.пр. всъщност проблемът е много по-сложен. Около Кавказ и в Предна Азия се формира голямата Бореална общност, от която се диференцират носителите на нострадическите езици, на семитските езици и на синокавказката общност. По-късно, от нострадическата група се отделят индоевропейците, угрофините, “алтайците” , палеоазиатите /чукчи, юкагири/, дравидите и западните кавказци /адиги, картвели/. Синокавказката общност също се разпада, на изток мигрират енисейските народности, индианците от групата “на-дене”, тибето-бирманците, китайците и бурушастките. На запад остават източнокавказците, а според някои и шумерите. Дравидите заселват Иранското плато и Индия, където се смесват със заварени негроиди, преди тях проникнали към Индокитай и Австралия. … и пр./
 
Завършителен етап на палеоевропеоидните миграции в Азия
 
Арийците отиват на юг. Тези, които остават в степните простори, се смесват със средиземноморците и дават начало на източните иранци /авестийските туранци/. По-късно стават известни като саки, съхранили в себе си палеоевропеидни, или андроновски черти. Сарматите, южноуралските номади, включват в своя състав предноазиати и саки. По-късното преселване в Средна Азия на източните “сармати” (алани /прабългари/ и кушани) в средата на европейските сармати, засилва в тях по-тъмния европеиден компонент.
Паралелно с нея идват и слабите монголоидни черти, носени от юечжите/кушани, преки потомци на тохарите и усуните, респ. и прабългарите, дали началото на т.нар. памирофергански расов тип. Първо те се разпространяват сред завареното сакско население в Средноазиатското междуречие, носител на андроновския тип. Но едва в тюркското време (VI-XII в.) и в последващата монголска /чингисидска/ епоха населението на Средна и Централна Азия придобива съвременият си расов и етнически тип. Смяната на населението се съпровожда и със смяна на езика. Източноиранската реч престава да звучи в степта, съхранила се единствено сред осетинците в Кавказ и  малките народности на Памир. На юг, тя оцелява сред пущуните обитаващи граничните райони на Афганистан и Пакистан. В Централна Азия, тохарската реч изчезва, но не безследно, а повлиява тюркските езици.
 
 
Използвана литература:
 
 
1.       В.П. Алексеев,  И.И. Гохман. Антропология азиатской части СССР. М. Наука. 1984.
2.       Проблемы   этнической антропологии и морфологии человека. Наука. Ленинград. 1974.
3.       Антропологические типы древнего населения на территории России.  М. Наука. 1988.
4.       М. М. Герасимова и др. Антропология античного и средневекового населения Восточной Европы. М. Наука.1987.
5.       Антропология современного и древнего населения европейской части СССР. Ленинград. Наука. 1986.
6.       Проблемы антропологии древнего и современного населения советской Азии. Новосибирск. Наука. 1986.
7.       Н. Н. Чебоксаров и др. Народы. Расы. Культуры. М. Наука. 1986.
8.       В. Д. Гладкий. Древний мир. Энциклопедический словарь. Том 1 и 2. М. Центрполиграф. 1998.
9.       Всемирная история. М. АСТ. 1999.
10.   Всемирная история. Государственное издательство политической литературы. М. 1956. Том I, II  и Ш.
11.   Археология СССР. Том: Степная полоса Азиатской части СССР в скифо-сарматское время. М. Н. 1992.
12.   Археология СССР. Том: Степи европейской части СССР в скифо-сарматское время. М. Н. 1989.
13.   Археология СССР. Том: Древнейшие государства Кавказа и Средней Азии. М. Н. 1985.
14.   Археология СССР. Том: Степи Евразии в эпоху средневековья. М. Н. 1981.
15.   Археология СССР. Том: Финно-угры и балты в эпоху средневековья. М. Н. 1987.
16.   Археология СССР. Том: Неолит Северной Евразии. М. Н. 1996.
17.   Археология СССР. Том: Энеолит СССР. М. Н. 1982.
18.   Археология СССР. Том: Мезолит СССР. М. Н. 1989.
19.   Археология СССР. Том: Эпоха бронзы лесной полосы. М. Н. 1987.
20.   Археология СССР. Славяне и их соседи в конце I  тысячелетия до н. э. - в первой половине I тысячелетия н. э. Том: М. Н. 1981.
21.    История Древнего мира. Ранняя древность. ГРВЛ. М. 1989.
22.    История Древнего мира. Расцвет древних обществ. ГРВЛ. М. 1989.
23.   История Древнего мира. Упадок древних обществ. ГРВЛ. М. 1989.
24.    Истории человечества. Под редакцией Й. Херрманна и Э. Цюрхера. ЮНЕСКО, 2003. Том II  и Ш.
25.   Восточный Туркестан и Средняя Азия в системе культур Древнего и Средневекового Востока. М. ГРВЛ. Наука. 1986.
26.   БСЭ. Третье издание. М. «Советская энциклопедия».
27.   Лингвистический энциклопедический словарь. М. Советская энциклопедия. 1995.
28.   Н. Д. Андреев. Раннеиндоевропейский праязык. Ленинград. Наука. 1986.
29.   Иранское языкознание. М. Наука. ГРВЛ. 1987.
30.   Э. М. Мурзаев. Словарь народных географических терминов. М. Мысль. 1984.
31.   Этимология. 1984.М. Наука. 1986.
32.   Этническая ономастика. М. Наука. 1984.
33.   А. В. Суперанская. Что такое топонимика?  М. Наука. 1985.
34.   История первобытного общества. Эпоха первобытной родовой общины. М. Наука. 1986.
35.   История первобытного общества. Эпоха классообразования. М. Наука. 1988.
36.   Народы России. Энциклопедия. Научное издательство «Большая Российская энциклопедия».1994.
37.   Лев Гумилев. Хунну. Хунну в Китае. М. АЙРИС ПРЕСС. 2003.
38.   Лев Гумилев. Древние Тюрки.
39.   О. Р. Герни. ХЕТТЫ. М. Наука. 1987.
40.   Е. И. Селиванов. По Западным районам КНР. Путевые записки. М. Наука. ГРВЛ, 1986.
41.   М. В. Агбунов. Путешетвие в загадочную Скифию. М. Наука. 1989.
42.   Сокровища сарматских вождей и древние города Поволжья. М. Наука. 1989.
43.   Т. М. Калинина. Сведения ранних ученых Арабского халифата. М. Наука. 1988.
44.   История народов Восточной и Центральной Азии. М. ГРВЛ. 1986.
45.   Военное дело Древнего населения Северной Азии. Новосибирск. Наука. 1987.
46.   Ю. С. Худяков. Вооружение средневековых кочевников Южной Сибири и Центральной Азии. Новосибирск. Наука. 1986.
47.   Древние культуры Монголии. Новосибирск. Наука. 1985.
48.   В. Г. Луконин. Древний и средневековый Иран. М. Наука. ГРВЛ. 1987.
49.   А. В. Полосинов. Произведения Овидия как источник по истории Восточной Европы и Закавказья. М. Наука. 1985.
50.   С. А. Плетенева. Хазары. М. Наука. 1986.
51.   С. А. Плетенева. Половцы. М. Наука. 1990.
52.   Константин Багрянородный. Об управлении империей. М. Наука. 1991.
53.   А. Х. Пшеничнюк.  Культура ранних кочевников Южного Урала. М. Наука. 1983.
54.   Древности Евразии  в скифо-сарматское время. М. Наука. 1984.
55.   И. Алиев. Очерки истории Атропатены. Баку. Азернешер. 1989.
56.   К. Фукс. Казанские татары. Казань. Фонд ТЯК. 1991.
57.   Ф. Х. Валеев и др. Древнее искусство Татарии. Казань. Татарское книжное издательство. 1987.
58.   Р. Г. Фахрутдинов. История татарского  народа и Татарстана. Еазань. Издательство «МАГАРИФ». 1995.
59.   Р. Г. Ахметзянов. Общая лексика материальной культуры народов Среднего Поволжья. М. Наука. 1989.
60.   А. Х. Халиков. Татарский народ и его предки. Казань. Татарское книжное издательство. 1989. 
61.   М. Б. Щукин.
62.   Орлов А.М. Нижегородские татары: этнические корни и исторические судьбы.
63.   Мельников П.И. (Андрей Печерский). Очерки мордвы. – Саранск, 1981.
64.   Клейн Л.С. Миграция тохаров в свете археологии.
65.   Б. Ф. Железчиков. Статья «Вероятная численность савромато-сарматов Южного Приуралья и Заволжья в VI в. до н. э. – I в. до н. э. по демографическим и экологическим данным». Из сборника  « Древности Евразии в скифо сарматское время. Наука.  М. 1984.
66.   А. Г. Мухамадиев. Древние монеты Поволжья. Казань. Татарское книжное издательство. 1990.
67.   Нарты. М. ГРВЛ. Наука. 1990. 
68.   История адыхейского народа. Нальчик. «Эльбрус».1994.
69.   История Башкортостана. Уфа. «Китап». 1997.
70.   А. А. Чибилёв. Лик степи. Ленинград. Гидрометеоиздат. 1990.
71.    Культура Византии. IV – первая половина VII в. М. Наука. 1984.
72.   Культура Византии. Вторая половина VII в.- XII в. М. Наука. 1989.
73.   История Древнего Востока. Зарождение древнейших классовых обществ и первые очаги рабовладельческой цивилизации. М. ГРВЛ. 1988.
74.   Древние цивилизации. М. Мысль. 1989.
75.   74. Р. Н. Базертинов. Татары, тюрки – потрясатели Вселенной (история великих империй). Новосибирск. ЦЭРИС. 2001.
76.    В. И. Сорианиди.   Храм и некрополь Тиллятепе. М. наука. 1989.
77.   Б. Я. Ставиский. К югу от железных ворот. М. Советский художник. 1977.
78.   Мнографии Д.Димитрова. Протобулгары северного и западного Черноморья (Варна, 1987).
         79.  Т.А. Габуев. Аланы, кто они?
80.  Аммиан Марцеллин. История. СПб., 1994.
 
Автор: А. Баяр.
E-mail bayar@bk.ru
 
 
 
Из личната кореспонденция на преводача, д-р Живко Войников с автора, Александър Баяр:
 
Предоставям на читателите няколко писма от кореспонденцията ми с автора, в оригинал:
 
1. Живко, рахмет.
 
Наши мысли совпали в главном. Мы отдаленные потомки  юечжей. Я согласен с тобой, что протоболгарский этногенез был очень сложным и многоэтапным процессом, который протекал синхронно  с миграционными волнами и связан с культурною общностью, названной условно юечжийской. Другое название - аланская. Историки спорят в отношении аланской культуры, относя некоторые его стороны гуннам. Но я думаю, ты прав, это юечжийский этап. Обратная волна переселения народов вызвала их концентрацию на юге Средней Азии и в Восточной Европе.   
В отношении Ашина. Конечно, я привожу мнение  Сергея Кляшторного. Сам я верю, что тохары (истинные) не могли не оставить следа в Цeнтральной Азии. Ты читал книгу «История татар»? Кляшторный там об этом пишет. Если я найду, то непременно отправлю тебе.
В отношении авар – ты развеял мои заблуждения в отношении их происхождения. У нас все сходятся в мнение, что это  сяньби.  Даже само слово авар напоминает больше иранские конструкции, чем монгольские.
Статью Петра Добрева в Интернете читал. Вообще, за многое спасибо. За дружескую поддержку, за увлеченность историей, активность. Мы таких мужчин называем - джигит! А откуда, кстати, это слово? 
                                                 Хуш /т.е. на български добре, хубаво/, как говорим мы, татары.
С уважением, Александр.
P. S
1. Я немного (чуть- чуть) знаком с твоими публикациями. Мне они показались заслуживающими большого внимания. Особенно сохранение среди болгарских  фамилий  осетинских имен. Поразило так же соответствие венуто с  воендуру. Возможно, что хайландуры и оногундуры в одном ряду с топонимикой типа чутырь, алатырь и другими, которые передают древние этнонимии иранских племен ушедших в лесостепи. Вообще, для иранского окончания типа «..бир», «..тырь», характерны. Спасибо за перевод Авитхол. Не сомневался и раньше, что это не Атилла!
 
2. Живко,
 Я их /осетины/, много видел и знал. Знаешь, они отличаются чем-то и от татар и северных кавказцев. У них широкие лица, как у грузин(хотя есть и узколицые, но редко). но у тех, то есть грузин, лица длиннее и массивнее, да и много шире. кажется, что в них больше переднеазиатского. а в осетинах есть что-то от других, я думаю это что-то от юечжей или сармат. Помнишь, там у меня на фото, где низколицые и широколицые татары, такие же как юечжи. вполне вероятно, что они изменили облик населения Центрального Кавказа. Многие из них, Живко, (обрати на это внимание) ниже лицом грузин. например, Сталин или Дзасохов разительно не похожи на грузин. У них лица уже, носы выступают не так сильно.  Вспомни каким был, ну например, всем известный президент Шеварназде - он широколицый и длиннолицый, нос крупный, да и новый президент Саакашвили - он такой же. Но антопологи утверждают, что осетины, балкары похожи на грузин. Но обрати внимание на одну вещь. При рассовом смешении меняются размеры черепа, но рельеф лица часто остается неизменным. То есть южанин будет выглядет южаниным по форме носа и другим чертам. Поэтому и у осетин в лице есть что-то другое и это другое, вероятно, северное, возможно сарматское, от кушан возможно некрупный нос. У осетин он заметно меньше, чем у грузин,  но на средневековых алан они не похожи. Там есть фото 66, это татарин, он и есть средневековый алан, а другие - это 67 и широколицые татары - это  аланы античного времени. Конечно не точная копия, но типологически много общего. ты знаешь, среди нас татар есть много людей с широкими и низкими лицами, но с крупными носами. Но немало таких, у которых лица широкие, но не в такой степени, а облик  южный, с миндалевидными темными глазами, но носы у них не крупные (я пришлю тебе их фото). Возможно, что они, то есть последние, вместе с аорсами повлияли на осетин, вспомни что в Западной Туркмении жили потомки юечжей (аланы), но с меньшим углом выступания носа в сравнении с сарматами.
Хуш. А. Баяр.    
 
3. Живко,
Фотки получил /т.е. на семейството ми/, я как -то плохо представлял себе рассовый состав болгар, знал, что вы выраженные европеоиды преимущественно динарской расы. Для меня открытие, что у вас есть очень темные близкие к европеоидам памиро-ферганской  расы. Хотя следовало бы ожидать, Булгары не раз уходили на Балканы.
В отношении тебя. В тебе, как и в моем двоюродном брате, проглядывают черты широколицых европеоидов. У него темные волосы, но глаза и кожа его светлые. А так вы похожи, только его черты более резкие. Я плохо знал вас, то есть болгар. нам все время внушали, что вы славяне. по фото и твоим словам я понял, что вас та же степная кровь, что и в нас в татарах. конечно, в нас и в вас есть и другое, но заметно проявляется наше общее.
 
Хуш.
 
 
4. Живко, здравствуй.
 
Еще раз посмотрел Ваши лица. Ты похож на моего двоюродного брата Рафиса. Единственное различие в переносье. Оно у нас тоньше, и подбородки более квадратный. А так вы очень схожи.
В продолжении уйгуров. Но среди них есть два лица, различающиеся с татарскими. Муж той самой уйгурки, очень похожей на татарочку. Вероятно, он потомок индийцев. На это указывает крупный нос с широкой спинкой и темная кожа. У него, как у татар, длинная верхняя губа, но он не похож на наших. 
Красивая молодая женщина (вероятно, это одно и то же лицо) так же не из наших. У нас таких типов нет. Вероятно, в ней так же проявляются черты индийцев, но есть скуластость.
В отношении авар. Я так же готов поверить, что они эфталиты, то есть иранцы. Логично допустить, что переход от одной цивилизации (иранской) к другой (тюркской) не был быстрым. Данные антропологии это подтверждают. В аварах антропологи видят сарматские черты, но монголоизированное. Да и облик, как ты пишешь, далеко на монголоидный – «велики умом и телом». Сарматы имели высокий рост.
Согласен, так же, что ильтибар – титул, связанный с  юечжи, для тюркских слов это какая-то чужая конструкция.
Теперь в отношении булгар. Допустим, Живко, они говорили на восточно-иранском языке. В это я готов поверить, тем более они, булгары орды Аспаруха, проводили, как и аланы,  циркулярную деформацию. Но, согласись, необходимо объяснить их переход на тюркский язык. Значит, кто-то был из тюрков, причем ему принадлежала власть над другими. Ты как это объяснишь?  Есть татары, полагающие, что ранние булгары – это сармато-аланское население, а булгары – из племени теле, тюрки. Я их мнение и привел. Я с тобой согласен, что многие этнонимии татар и тюрков – иранские.
Поэтому с нетерпением жду твою работу. В нашем языке и чувашском есть иранизмы (иранизмы в чувашском я тебе вышлю, проблема только в том, что найти среди вороха бумаг их). В книге некоторые я привел. Но многие не вошли. Например, когда у нас умирает человек, после его похорон говорят: «Ul gurge kerde» - «Он в могилу вошел». Могила – это «гур», это слово иранское. Отсюда и «курган».  Принято считать, что русские слова «буран», «буря», «кунак» татарские, но они иранские. Так как и «былбыл» – соловей. Исконно тюркское слово – sandugach. У нас много слов со значение «красивая» и «любовь». На мой взгляд, «yaratam», «matur» - «люблю» и «красивая» иранские. Но, по правде говоря, я не силен в этом.
 
Е еще, Живко. Меня заинтересовал облик болгар. Можешь ли ты что-нибудь прислать?
 
Хуш.
 
Моят отговор:                                        Здраствуй
 
Получил Письмо
Не понял, что ты имееш в виду, когда говориш что протобулгары  были тюркоезичние?
Нет такое положение. Если  абстрахируемся  от дуращини,  что  писали и наши и ваши и руские професионалы-историки. В свою книгу я сделал анализ все известние протоболгарские имена, титлы, слова, как и траскрибирание протоболгарские слова из рунических надписев, сделани  от П.Добрева. Все они с восточноиранским происходом, эсть и несколько преких тохарских паралелов, но тюркских следов в язык протоболгар нет!
И это логично, потому что этногенеза тюрок начала с 4 в. от средах южных хунов, а протоболгари известние с 1 в.до.н.э. в Кавказ.
Но эсть и большое количество болгарских диалектних слов с неславянском произходе, которые тоже показывает осетинские и восточноиранские паралели. Так что протоболгари Испора /это настоящее имя, а не Аспаруха/ были аланоязычный народ.
Волжкие протоболгари формировались от савиров, барсилов и только 1/3 была родственая с булгары Кубрата. Волжкие болгари произходят от салтомаяцкой культуре. Она возникла из мигрантов Кавказа, после арабских походов. Потом мигрировали от Подоние к Волгу. Сравни „черные булгары” и савиры – сау-иры – черние иры, аланы. Сред савиров были и угорские племена. Эсть один савиро-венгерский словарь, которы исследовал д-р Чазба Детре, в Иране. Это нашел в интернете. Словарь язык кавказких хонов составил при свою мисию епископ Израиль. Он был написан на арменский „грабр” и находился в Исфахане” где открыл и изследовал Ч.Детре. Я поместил в мою книгу этого словаря и ты эго прочитаеш когда получиш диск. Оказывается что хонский язык савиров был алано-угорский, т.э. у них был большоу маджарский пласт. А маджары появились в Кавказ в 463 г. совместно с племенам оногуров, савиров и как называет их Ф.Симоката – „урогов”. И венгерская легенда, что братя  Мадяря и Хунора /венгри и оногуры/ женились  на  дочери  князя  Алана-Дуло и княза Белара. Топонимы Маджар, Маджария и сейчас, встречается в Кавказ. Думаю, что поетому  находятся  чувашо-венгерские  изоглосы, они  более древниее чем чувашо-марийских  контактов в Поволжие. Это и логично. Савиры были часть хионитских племен, они фиксированные как племя проникшее в Индии с эфталитов, т.нар.саувиров. Обитали Семиречие, вероятно Чач и Илак, а на север была землья Кута /угорские племена в китайской географской традиции/. Оногуры – это жители соседною область Уструшана, Унаге в китайских хроник. Там находится город Бакат у которы писал Симоката, даже совр.ему назвяние Вокат.
В 459 г. эфталиты, после первого мира с Пероза,  сделали болшой поход на севере к Согдиану и Семиречие. Ясно, что недоволние эмигрировали на западу, так после 4 года они  озовались в Предкавказие.
Но первое протоболгарское племе в Кавказ – это внъндур-болгар или уногондуры, венентери. Они пришли в годах первого Арташесида на арменский престол, т.е. 2-1 в.до н.э., Их появление синхронно с первой юечжийской волны, с аорсами, сираками и роксоланами. Самое венентер из тохарское  веондуру, что означает великий, славний, управляющии. Спомни китайские сообщения для рода Вин/Уин, кто был управляющии у юечжев в Гансу е их столица Чжоаву. Чжоаву –это Сйявуш, Канг-и-Сйявуш, город Сйявуша, которы Фирдуоси поместил восточнее Хотана до граница Чины /Цин – Китай/. Что получается, Сйявуш – тохарский персонаж, аналог Сабазии. В  тохарском саво, сиво – означает живой, жизненый. Праздники Сйявуша пришли в Ср.Азии с юечжей, во времена Тан-шу, Сйявуш еще тачили в Куча.
А знаеш, что у нас нет никаких споменов от божество Тангра, никаких, ни в фольклоре, ни в рунических и греческих надписов на протоболг.яз.
Но зато в болгарская фольклорная традиция эсть спомен об языческий бог Сиво, которы до 19 – начало 20 в. праздновали  синхронно с Рождество.
И так Сиво это Сйявуш  или  Зиези   из „Анонимном хронографе”, прародитель болгар. Сйявуш всегда изображали как всадник /тагарские и таштъкские  традиции/. Сйявуш – всадник из хоремзийских и эфталитских монет, Сйявуш – это Вак-Устарджи осетниов, это болгарский Мадарский всадник. Вак-Устарджи – святого Георгия, так осетины приравнили язический культ, к хриситянства. Тоже и у нас. Святой Георги один из самых почитаемие святые Болгарии, эго празнуют на 6 мая, а не как останалие православние – на 2 мая. В горы Родопы, где эсть болгаромусульманское население /создаещее нам сегодня сепарастичние проблемы, ради постоянною турецкою диверсию/, тоже празнуют Св.Георгя и местние християны и мусульманы и называют его Едрелес /думаю что  это калька из иранское ерде – помочь, в  тохарском  еттарве – помочь, так  что  едрелес – помогай, обращение к бога Сабазий-Сйявуш, так и обращались к бога в античние мистерий Сабазия – помогай, спаси/
Самое интересно, что  до начало 20 века, местное население, на  6 мая, собиралось в подножие мадарских скал, перед  образ всадника и празновали   святого Георгя, т.е. они возпринимали образ языческого взадника, как Св.Георги, тоже как наши кузины   в Осетии. А самое Вак – осетниское слово  озн. войн, оно осетино-тохарский изоглос, вац- в тохарском. От этом болгаро-осетино-кушанское имя  Васко-Васо-Васишка. Так  что  вак-Устарджи  означает  Войн-Георги, он был бог войнов, а в Болгарии день святого Георгя – ден болгарской армии /конечно ее сегодня нет – натовцы уничтожили болгарской армии, „пруссы Балканы” остали без армии, но что делать, настал последний час наше государство, смерть в пасть глобализма, нас сделали  рабы проклятого Запада. Не верите на Запада, на их проклятая демократия и пр. Они смотрят на бивщие советские территории только как източник суровины и рабы /дешевлея рабачая сила и красивих проституток, как и с нас делают/.
Самое Тангра из кетского произхода и означает високии. Но находится  и  в  тохарском  как  цанкар – високая гора. Тюрки наследили этого слово. Старое хунское ченли – небо, сближается с корейское чосон – утринное небо.
Думаю что тюркизация валжких болгаров начала в 9-10 в., когда большие масы кипчаков, торков, куманов  пришли в Вост.Европе. Конечно  они  остановились на Волге и много из них остали в волжкой Болгарии. На етом етапа остал тюркизованной чувашкий язык. Вторий этап тюркизации – с Золотая Орда. Аналогично куманы тюркизовали и аланы Балкарии в Кавказа. Большая часть пришла и у нас в Болгарии, были приняты радушно, даже последние  две  болгарски средневековые династии, Тертеровцы и Шишмановцы – из куманский произход, но  здесь наложился болгарский язык, а от куманов остали только личное имя Куман, фамилии Куманови и топонимы Куманово, Куманци  и  пр. Антропологично, явно  они  были близкие  с болгаров, как татаров /которые тоже европеидов, родствение куманов/ антропологично  были сходние с старое волжкоболгарское населения.
О племена теле – прочитай Л.Боловкова, „Проблема нахождение царство Гаочана”. Гумилев натворил большие ошибки по их произхода.
Теле, в китайских хроник, они называются чили, дили, чи-ди /красные ди/, цзе, булодзе. Они наследники шанжуны – самие восточнее проникшие тохарские племена. После 5-4 в.до.н.е. попали  в  обкражении  сянбийских родов. Но сохранили  свой  тохарский расовой тип., а  это  предполагет что  они не вступали в смешанные браки с протомонголами, вероятно  сохранили  и  язык. В 4 в. попали под власть жужанов и в начало 5 в. мигрировали  на  запад. Захватили тохарскою государство  Чеши и создали  свое  государство  Гаоче. Вступали  в  союзние  отношения  с  эфталитов. Согласно  Лян-шу, от гаоче, китайские колониста соседного Гаочана /колония Гаочан-цзюн/совр.Турфан/, возпринимали  писменость „полонмен”, так китайцы называли индийское письмо  брахми. Т.е. гоаче очень бысто усвоили тохарский /а/ от местное чешийское населения, вкл и писменная норма. А что это показывает, что язиково  гаоче и чеши были сродние, тохароязычние. Один из китайских  коментаторов ханских и танских хроник, Ян-Ши-Гу /7 в./ читай об  это  в Кюнер, писал  что  цзе, булодзе, не хунны как ошибычно  думали в Тан-шу, ОНИ ЮЕЧЖИ. Знаеш что цзе участвовали в внутрикитайских войн и некоторая их наемная армия была уничтожена  от  Ши-ле. Но они не гунны, как ошибается Гумилев, они юечжи.
И так теле-гаоче, после разгром жужан пападают в тюркский плен и в следуйщие века тюркизовались, как стало это, трудно обяснить, вероятно тюрки разселели их  сред других тюрков и нарушили их изоляции, а это конечно водить к метисацию. Но потомки гаоче – уйгуров и токуз-огузов, они поглатили и последних остатков тохар, а токуз-огузы, это вы, татары, у вас в Вост.Туркестане до нашествия Чингиз-хана, была високая культура. Как говорят у нас „кровь в воду не сделаеш”. В  осетинском  дигорском, чиле, джиле означает люди, народ, в пущунском  это ддале – люди, в болгарский  чиляк – диалектная форма  слово человек.
Например эсть  арабское  сообщение  об  тюрки  ягма, что  в  прошлое  были эфталиты, ягма обитали вблиз Кашгара.
Кангары тоже были иранцы и в 10 в. видим их тюркизованные.
Для уйгуров, у эту красотку  ты окткрыл индийские черты, это и логично. Знаеш что в предтюрское время, в Вост.Туркестане  были индийские колонии и поселения. Так в Хотане, Крорайна /Лулане/ было индийское присуствие. Восточнее Лулан обитало племя  цили, в танское время синльо, которые Бернштам траскрибировал как синди и он прав, я заметил, что главнии город етих синльо был Шенду, по аналогический начин китайцы обозначают Индии.
Это европеидние лица аварски войнов.
 
По повод авар, из мою книгу” В  началото  на  своята  “История”  Т.Симоката  съобщава  три  важни  неща  за  аварите :
1. Името  на  знатен  авар – Таргитай. В  скитските  легенди  Таргитай  е  прародител  на  скитите. Името  в  никакъв  случай  не  е  тюркско.
2. Аварска  титла – боколобър. Тя  е  дума  билингва, от  прабългарското  колобър – жрец  и  бурятското  боо – шаман.
3. Автентична  аварска  дума “тарна, тарна”  което  означавало  “връщайте  се  назад, спасявайте  се”. /ФС-И www.vostlit.narod.ru/
Ако  анализираме  аварската  дума  се  получават  интересни  изводи. Тя  има  преки  аналози  в  тохарски, осетински  и  български. В  тохарски /б/  tarna означава  отпускам, освобождавам – българското  оттървавам, отърван, оттървам  се. В  тохарски /б/  terk  означава  посока  на  движение, завихряне. В  осетинското  tæræsst  оначава  бърз  скок, движение. Има  аналогия  с  българското  търча – бягам. Според  Т.Х.Кумыкова  названието  на  р. Терек  е  от  осетински произход  и  означава  “бърза”. Във  2 в.  р. Терек  се  нарича  Олонта, Алонта /Аланска  река/.”
 
 
Для титла илтивар, елтебер: „Победоностният  ефталитски  цар  е  наречен  от  Л.Парпаци - Ефтал. По-късните  арабски  автори  го  наричат  Хушнаваз, Кушнавар, Хушнаваз-Ахшунвар. Според  Б.Гафуров  това  е  изопаченото  предаване  на  титлата  на  ефталитския  владетел “кушана-варз”, цар  на  кушаните. /БГ-Т-1 стр.209/  О.Смирнова  и  С.Кабанов  откриват  в  долината  на  р.Кашкадаря  в  оазиса  Карш  ефталитски  монети  с  надпис kwsnk brz“кушана-варз”  което  потвърждава  правотата  на  Гафуров. /ММ-ПСМК-ИКАМ www.historic.ru/  Думата  вар, варз  може  да  се  изведе от  тохарски /б/ vr.s.e – регулиращ, управляващ,  warks – власт, сила, мощ.”
Для известных слов из язык гаоче:” 1. keye – крепост , сравни  с  тохарското  ikente – място  и  широкоразпространеното  в  Ср.Азия  и  Изт.Туркестан  понятие  канд, кент, кат – град   което  е  с  тохарски  произход. Тохарското/б/  kwaso  означава  село.
2. kuli – роб , авторът  го  свързва  с  тюркските  езици, но  трябва  да  се отбележи,  че  думата  е  тохарска  по  произход, в  тох./б/ kulamkul  означава  несвободен  човек, роб, като  второ  значение – неудачник , нещастник.
3. weiye – вид  влаголюбиво  дърво. Връзката  с  тюркското  yaγac /ягяч, агач/ е неубедителна. В  тох./а/ wip  тох./б/ waiw – влажен . В  индоевропейските  езици  е  широкоразпространен  коренът  vei- /вия  се/  и  производните  му  vein-, voin-, veit-, voit- със  значения  клони / бълг.диал. вейки/, върба – ива,  венец /сплетени  клонки/ и  второстепено  лоза / слав. виноград/. /ВИ-ЯВТГ www.inauka.ru /  В  тох./б/  veiki  директно  означава /по Д.Адамс/  част  от  растение  и  е  напълно  сравнимо  с  бълг.дума  вейки. Бих  добавил  още  средноиндийското  vrksa, пракрит  vakkha  със значение  дърво  и  тохарските /а/ и /б/  warpiwarto със  значение  градина  но  и  гора,  а  в  старобългарски  производното  врът - градина. /сад/
4. Kutuo – топоним . В  тохарски /б/ koto  означава  пещера, яма / бълг.разгов. котора - тясна  дупка,  жилище  на  домашно  животно, прасе/, тесен  проход. Има  далечна  аналогия  с  осетниското  кам, ком  - планинска  теснина,  проход,  клисура.
5. Името  Balint ,  среща  се  и  в  българския  език. Може  да  се  изведе от  тох. bāāl – силен, мощен, голям.  /СЧ-НБКБ-А-2004-26 стр.43-47/
Както  виждаме  така  наречените  “тюркски”  думи  в  езика  на  болудзите  са  много  по-близко  до  индоевропейските  езици  и  най-вече  тохарските.
Эсть и  еще одно  гаоче имя, Мивота- окончание –ота, типичное  для  средновековных болгарских  мужких имен. Страхота, Тихота. А этимология Мивота, связано  вероятно  с  тохарском  mewiyo, mewiyaтигр.
Да гаоче назывались и булодзи, но  самое  интересное  что  сходное  название  Болудзя, появилось в западном крае Тарима, когда  две тохарских  государства, западние  соседи Куча, Гумо и Аксу объединились в новою державу Болудзя, в танское време. Они к восточние болудзи-гаоче, отношение не имели. А Болудзя  аналог совр.кит. Баодзялия – България.
Поетому я думаю что  понятие българ, возможно является синоним тохар, българ – високая гора, тохар-народ гор.
 Об слово  «буран», «буря», ностратическое, эсть и в семитских языках., «былбыл» - иранское, есть и в осетинском, и в болгарском, как билбил, но  думаю что  можна быт и позднии турцизм, из османотурского, слово sandugach.- любимой, очень интересное, потому  что  смотри:” Сандилхпрабългарско  име, дало  съвр. Сандо, фамилията  Сандулов. В  тох./б/ sānāsk – отпускащ, щедър, sān – целесъобразен, успешен, добър. /DA-DT-b/ Показва  точни  ирански  аналогии. В  авестийски  sānd – добронамерен, пехлевийското  shād - радостен, shādīh – радост, средноперсийски  shin, согдийски  и  партянски  sy, хотаносакски  sai, sei,  кушанобактрийски  sindo - желание, sindamo - доволен,  съвр.персийски  sеn, вахански  sыdыy, sodoyd,  санкритски  cand – със  значения  добър, щаслив, радостен, похвала. Това  обяснява  смисъла  на  името  Сандилх. Сандилх  е  вожд  на  утигурите, воювал  със  Заберган – вожд  на  кутигурите, по  времето  на  император  Юстиниян. В  пехлеви  и  всички  ирански  езици  dil – сърце, а  shād-dil – с  радостно  сърце. Сандилх  означава  същото – щедро  сърце, добро  сърце. Сандилх  може  да  се  обясни  и  изцяло  с  помощта  на  тохарски  и  най-вече  на  иранските  езици.
«yaratam», «matur» - «люблю» и «красивая» иранские. Да  в  осетинской  уарз, уарзон – любовь, любимая, а  в  тохарском, ларе – любовь, женское имя Ларишка – любимая, сравни с русском Лариса, оно не  присуствует в других сл.яз., возможно  скандинавское, варяжкое произхождения – Ларсен, Лари, Лара.
«matur» - вероятно  из язгулемское  murod, талишкое myrod – желание, или  ирландское murrtha – богатый, знатной.
/б.пр. да Баяр е прав, yaratam – обичам, може да се свърже с: тох./б/ lare – любов. /DA-DT-b/ Съответно в ирландски lear – съчуствие. /EID/ В римската митология, лари  се  наричат духовете, пазители на семейното огнище. Думата  няма  пряк  български аналог, но  се  открива в осетински  където  uаrz  е  любов. В  ингушки   ezarga – влюбена. /РИС/ В  бурушастки  eyərum любим. В пущунснки  zerrgay – любима. /HP-PD/ В персийски ārzū, хинди-урду ārzū, раджастхански jyāsa, пущунски œazīz – любов. Сравни и със славянското женско име  Лариса което има пряка тохарска аналогия – името Lariška, означаващо любима. Името е дадено и на град в Гърция /Тесалия/, както се смята от славяните. При етруските се  е  срещало мъжкото име  Larth, Laris. /ВГ-ДЕЕ стр.16/ А за думата matur – хубав, имаме и преки български аналогии - мъдъръ старобългарска дума означаваща красив. Протоиндоевропейската форма  е  *m`аnd – красив, с  прояви в староиндийски maṇḍati, maṇḍayati – красив, балтийското, литовско mandagù- вежлив, внимателен, старогерманското *mandaga, латинското mundus – украса. /IEE/ В ирландски moighre – красив. /EDGL/ В  санскритски madrai – радост, вероятно заето в удмурски и марийски като motor – красив, което обяснява значението на самоназванието на сибирското угорско племе – матори. /VS-ETD/  Но хвърля и паралел към старобългарското мъдръ – красив, мъдри се – кокетничи. Заето е в румънски където măndră, măndruleană, măndtuliţă, măndrută, означава хубавица, млада жена, млада булка. /БЦ-ИБЕ-2 стр.57/ Може да мислим че  прозвището на кан  Крум – Модри, означава не славянското мъдър, а прабългарското красив. А това показва че  великият български  владетел, освен  всичките  си  добродетели, се  е отличавал и с физическа  красота./
 
***                                                                                                                                                                             
Книгата на Александър Баяр е интересна с това, че много по-дълбоко и по всеобхавтно изследва проблема за произхода на народите. Разбира се в центъра са татарите, но както видяхме, тяхната и нашата българска съдба се преплитат в дълбоката древност, в началния старт на етногенезата.
Въпросът за прабългарите неминуемо се засяга и от официалната татарска историческа наука, косвено, свързан с формирането на волжките българи и тяхното участие в татарската етногенеза. Може да  посочим  три основни групи теории:
1. Булгаро-татарска теория. Започва да се оформя през 20-те години на 20 в., под влияние на сталинистките схващания за автохтонността на народите в СССР и стадиалното развитие на езика, залегнали във вече отхвърлените концепции на Н.Мар. Според нея волжките българи, които са тюркски народ, са в основата на съвр.казански татари. Волжките българи се оформят като народност през 7-8 в. Достигат апогея на културното си развитие в 10-12 в., след приема на исляма. Златната Орда, последвалия я период на  Казанското ханство и руското завладяване, не оказват почти никакво влияние върху тях. Княжествата на волжките българи в Златната орда се ползвали с широка автономия. С разпада на Ордата, от Волжка България се оформили етносите на булгаро-буртасите, казано-булгарите, мишарите. Тази теория е наложена като официална с декрет на Сталин. На 09.08.1944 г. с постановление на  ЦК на ВКП/б/ /Всесююзна комунистическа партия – болшевики/ се приема, че казанските татари са преки потомци на волжките българи. На  25-26.04.1946 г., на Научна  сесия по произхода на казанските татари, тази „теория”е официално обявена и става основна концепция за етногенезата на татарския народ. Именно тази концепция е наследена и доразвита в писанията на съвременните татарски „булгаристи”. /ИИ-СТСЭК/ През 1940 г. Сталин възнамерява да изсели казанските татари в Сибир. Той ги смята за потенциално опасни. По аналогичен начин изселва карачаевобалкарците в Казахстан. Но след като това мероприятие се оказва  трудно осъществимо, Бащата на народите, решава да промени съзнанието на татарите. Забранява се изучаването на Златната Орда и нейното значение за произхода на татарите и се стимулира издигането на волжкобългарския фактор, като основен в тяхната етногенеза. По този начин той смята да разчлени многолюдния татарски етнос. Обособяват се кримски татари, сибирски татари, астрахански татари, ногайци, башкири, мишари, покръстени татари, които нямат пряко отношение към волжките българи. Другата цел е да се омаловажи ролята на Златната Орда, представяна  съвсем тенденциозно и целенасочено в съветската литература като дива, примитивна, номадска, антицивилизационна, подтисническа  и  съответно да  се  издигне ролята на Московското княжество и Русия, като цивилизатори, освободители, носители на прогреса в Евразия. /РХ-ИТТ/ Руската експанзия към Поволжието, Сибир, Чукотка и Аляска, в 16-18 в. се представяше като освобождение, докато експанзията на Западните държави към Новия свят и Африка, е агресия и колонизация. Типичен имперски двоен стандарт.
Основни привърженици на булгаро-татарската теория са: А.Халиков, М.Закиев, Г.Юсюпов, Т.Трофимова, Х.Гимади, А.Смирнов, Л.Заляй, Н.Калинин. Днес се проповядва от „булгаристите” – Ф.Нурутдинов, Г.Халилов, а у нас, тяхната представителка Т.Ярулина, лаиците от „Българска  орда”.
2. Татаро-монголска теория. Възниква в началото на 20 в. Нейните привърженици смятат, че Волжка България няма отношение към сегашните татари. По време на Златната орда, населението е изтребено в голяма степен. Оцелелите се обособяват в покрайнините, съхраняват езическите си вярвания и дават начало на  чувашите. Съвременните татари са кипчаки по-произход, използвани от монголите за ударни войскови формирования. Татарското самосъзнание започва да се формира в Златната орда след 13-14 в., и в Руската империя като татарин първоначално означава потомък на завоевателите, а в последствие става сборно  название на  всички  тюркоговорящи  мюсюлмани  от  кипчакската езикова група, заменило по-старото понятие бесермен, басурман,означаващо тюркоезичен мюсюлманин. Чувашкият  език, който е твърде различен от всички останали тюркски езици, е далечен потомък на по-старото волжкобългарско население. Основни представители са: Н.Ашмарин, В.Смолин, Р.Г.Фахрудинов, идеолога на пантюркизма – Зеки Валиди-Тоган, който до 1917 г. живее  в Русия, под името Валидов, Р.Рахмати, чувашката историческа школа, башкирските  историци и археолози.
Сблъсъкът  между  „булгаристите”  и  „татаристите”  се  разгоря особено след разпада на СССР и  възстановяването на Татарската държавност, макар и в рамките на Руската федерация. До голяма степен той е  политически, а не строго научен и отразява две тенденции в постсъветското татарско общество. Булгаристите, търсят своя „националистически мит” за славното минало, от който да черпят националното си самочувствие. Те  фиксират  древния период на  Волжка  България, тъй като понятието татари, по тенденциозната погрешна инерция, продължава да се свързва с низкокултурни, завоеватели, по думите на  Г.Халилов. До голяма степен  приличат на македонистите от Скопие, които също търсят своя „националистически мит” в антична  Македония, за да скъсат с българското си наследство.
Татаристите са по-прагматични, стоят на реалистични позиции. В етнонима татари те виждат реалното самоназвание и самасъзнание на своя народ, като бъдещ притегателен център за обединение на кипчакоговорящите тюркски  народности  от Поволжието, залагайки на общия златноорденски  произход.
3. Тюрко-татарска теория. Нейните привърженици, търсят компромисно решение, между горните антагонистични теории. Те смятат че във формирането на тюрко-татарските корени, имат равен дял участие, етнокултурните традиции на Тюркутския каганат, Хазария, Волжка България, Златната Орда, Казанското  ханство. Основен елемент е тюркския език, исляма, приемствеността в държавността, сходната  битова  култура. Но основен, ключов период, за татарската етногенеза се явявя златноорденското време, когато започва да се формира националното самосъзнание. Основни представители са: Н.А.Баскаков, Ш.Ф.Мумедяров, Р.Кузеев, М.Усманов, Д.Исхаков, Г.Губайдулин, А.Каппелер, Н.Девлет, И.Л.Измайлов. /ИИ-СТСЭК/
Например, съществуват мнения че, град Булгар е възникнал едва в татарската епоха. През 1243 г. монголският завоевател Бату /Батий/, построил своята ставка /военен лагер, бивак/ върху руините на волжкобългарското селище Ибрахим /Брахимов, в руска транскрипция/. Новото селище е наречено Булгар, в чест на победата над волжките българи. Старата столица на Волжка България, преди монголското нашествие, е била Биляр /сравни с източноиранското Болор/. Едва при Узбек-хан /1312-1343 г./ се  разраства  като  голям  град, достоен за ханска столица. /НМ-БГПЗО/ Също известната Кула на Сюембике, в Казан, не е „волжкобългарски  паметник”  а  построена от русите  в  18 в., на  мястото  на  по-стара  сграда, част от ханския  дворец, по  данни  на  Рустем  Забиров, главен архитект  на  историческия  комплекс  „Казански  Кремъл”. /ОЛ-ПНББС/
Може да направим следния извод: И трите течения смятат волжките българи, респ. прабългарите за несъмнено тюркски народ, независимо, каква роля  му  отреждат  в татарската  етногенеза.
Така че всяко безогледно, емоционално и безкритично популяризиране и приемане на „булгаристката”  теория, което се наблюдава сред част от българската общественост, интересуваща се от прабългарския проблем, води до циментиране и  утвърждаване  на  тюркската  теория  за  прабългарите. А това  е  в  сериозен  ущърб  за всички, които подкрерят новите схващания за източноиранския произход. От друга старана, популяризирането на татарските булгаристи, подхранва сърбо-македонистките твърдения че „бугари са татари” и  пантюркистките претенции, които представят османските турци, като далечни наследници на прабългарите  и  легитимира турското завладяване през  14 в.
Както виждаме, Ал.Баяр не търси конфронтацията. Той търси общото, трайното и очевидното в етногенезата на всеки народ, изразяващо се в сложното взаимодействие между език, расов тип и култура. И именно изясняването на пътищата на възникване и развитие на всеки един компонент, ни изяснява в най-пълна степен произхода на дадения народ.
Много от възгледите на Баяр касаещи конкретно /пра/българите, са погрешни, защото се крепят върху погрешните интерпретации по въпроса, писани и намираще се в употреба в академичните рускоезични издания, както от съветската епоха, така и от днешно време. Много от тези заблуди самият Баяр, си изясни след оживената ни кореспонденция. Разбира се не трябва да му се сърдим, особенно след като в последните 15-16 години, връзките между страните от бивщия СССР и България изключително охладняха и се прекъснаха /поради криворазпраната прозападна ориентация/. Рязко намаля книгообмена между България и страните от ОНД.
Но за разлика от своите колеги, Баяр ясно вижда древния „сарматски” пласт в българската етногенеза, водещ към древната общност наречена юечжи или тохари. А това е изключително важно за изясняване и на самия прабългарски произход.
01.04.2007 г.
Д-р Живко Войников.