По-рано, тази страна където сега живеят съвр. казански татари се е наричала по името на държавнотворческия народ, България или Волжка България. По същия начин Рус, Русия носи името си от скандинавците-варяги (спорен въпрос). В южните райони на Татарстан, където сега живеят татарите-мишари, по-рано е била страната Буртас. За буртасите говори останалата топонимика. Най-гъсто населените земи в бившата Буртасия са около гр. Тюмен-кала.

Древните предания съобщават за родство междw българите и буртасите, но това не им е пречело често да воюват помежду си. Не са много ясни данните от арабските автори за езика на буртасите. Съществува мнение че в миналото, буртасите обитават южноуралския район, съвр. Башкшрия, а появата им е свързана с появата на тураевските могилници. Много черти от тази култура, сарматскоаланското въоръжение, изкуствената деформация на черепа, подмогилните погребения, полихромния стил, показва преки паралели със сарматоаланите от Предкавказието. Косвено подтвърждение намираме и сред наличието на средиземноморски черти в облика на някои фински групи в Поволжието. Но най-изразени те са сред съвр. татари.

Впоследствие етнонимът Буртас исчезва или вероятно преминава в съвр. мишар. Най-вероятно древната форма на мишар е била маджар. У мишарските татари и днес се среща фамилията “Мадьярови”.

Етнонимът маджари, който днес се използва от унгарците, в миналото е бил много по-широко разпространен. Освен при мишарите, се е срещал сред древното финско население в Подмосковието, там е легендарната Мещерия на река Москва. /б.пр.самият етноним маджар означава просто човек, мъж, юнак, храбрец./

Крим е родина на кримските татари. В древността тя се нарича Таврида, от названието на планината Тавър, което се среща и в други индоевропейски езици от древната анатолийска група /хети, лидийци, палийци, лувийци/. То е останало до днес – планините Тавър в Турция. В средновековието, в Крим се появява новото название Готалания. Названието явно е останало от готите и аланите.

Историята на п-в Крим е добре осветена от древните гърци. Най-старото население на Крим се е наричало таври. Антропологически те са били южни европеиди, явно сродни с предците на съвр.адиги. Степните райони окло Крим се заселват с кимерийците, а век след тях се появяват скитите.

Древна топонимика съхранила следи от индоарийския език е вероятно названието Синдика, част от Крим, свързано с народа синди, вероятно от същия произход е индоарийското Синд, иранското Хинд, /б.пр. съществува мнение че синдите в Крим са местно протоадигско племе и етнонима е от абхазки произход. Според Г.Турчанинов, топонимът произлиза от абхазкото „шин” – крайморско селище и „м-шин” – море, т.е. гръцката транскрипция Синдика, е закономерна, поради липсата на звука „ш” в гръцки, а самото название е звучало като шина, шинди и е означавало крайморска земя и е била заселена с предците на съвр.абхазци!/. През античността, полуостровът е обект на гръцката колонизация. В елинистичния период, тук се установява Митридат, цар на Понтийското царство.

Сарматите след ІІ в.пр.н.е. започват да проникват в Крим. После идват готите. Тяхното княжество Феодоро и православната му епархия просъществуват почти до XV в. По-късно татарите не се месят в техните дела, но също постепенно заселват полуострова. Тук те построяват своя град Крим-Солхат.

По време на хунското нашествие полуостровът е опустошен, защото именно през Крим основните хунски сили се придвижват към Европа. По-късно Боспор Кимерийски /Таман/ е част от Кубратова България. Но масивното аланобългарско заселване се осъществява едва след VІІІ в. по време на формирането на салтомаяцката култура. Но тя също загива след 400 годишно съществуване под натиска на печенезите. Салтомаяцките племена се разпръскват, част от тях достигат до Поволжието, за да формират Волжка България.

Но българският етноним продължава да се съобщава макар и епизодично и по-късно. В хроника от 944 г. те са наречени “черни българи” и са заемали земите между Дон и Днепър. /Б.пр. Всъщност от дунавските българи ги е деляла маджарския Ателкуз, разположен между Прут и Днепър./

    Златната Орда сплотява всички степни и тюркоезични племена, погълнали по-старите алнопрабългарски общности и всички започват да се наричат татари. По-късно Ордата се разпада, но остават татарите, като етнонимът се приема от всички мюсюлмански кипчакоезични нейни жители. /б.пр. За етимологията на названите  татари има различни версии. Първото споменаване е в надписа на Кюл-тегин, в 732 г., като отуз-татар – тридисет татари, или 30 рода. Според Тома Сплитски, „татар” по монголски означава множество. /ДП-ХМВМИ/ Наистина в монголски to означава множество, численост, в бурятски too - число, tooloxo - броя, tооlоšоgγj – неизчислим, мнотоброен. Интересно е че в тох./б/ tattari  означава многочислени, в голяма количество. /DA-DT-b/  В санскритски  tati, латински tot, древногръцки tossos – много, многочислени. /VS-ETD/ Възможен /хипотетичен/ произход на  етнонима татари, група тюркски племена. Покорени от Чингис-хан и прeвърнати в негов авангард. В златноорденското време етнонимът татари се прехвърля на всички покорени тюркски племена, наследници на  кипчаките, обитаващи Поволжието, Крим, Южен Сибир. В арменската и византийска историографска традиция, татарите  се  свързват с по-древния народ тохари и се предстванят за техни потомци. На пръв  поглед, може да го обясним с механичното пренасяне на по-древен етноним към по-късно население. Причината е, че в  арабските  източници, първоначалното самоназвание на татарите, “токуз-огузи”, респ. девет рода, се предава като тагазгаз, тагазгар, тагаргар. /АГ-СМПСР стр.11/ Така  византийските и арменски  автори  правят аналогията с по-старото население в Азия – тогари, тохари. Например, кутригурите за византийските хронисти са  потомци на кимерийците, а дунавските  българи, много  често  наричат с името мизи. Но относно татарите се натъкваме на интересни факти. За  пръв  път, татарите  се  споменават  в  732 г. в надписа  на  Кюл-тегин, като отуз-татари. В 760 г., като  отуз-татари се появяват в уйгурски текст, посветен на уйгурския владетел Елтемиш Билге-каган. Под името дада, те фигурират и в китайските хроники, след 842 г. С.Клящорний  открива  в  манихейското  съчинение “Махр-намаг”, че  в  около  825-832 г. татарите обитават района на Турфан /ханското Чеши/. В уйгурски, тангутски и хотаносакски  документи, както и в персийската “Худ  ал  алам” се  посочва,  че  родината на отуз-татарите са източните части на Таримската котловина и Западен Кансу, около Сичжоу.  Според “Тайната история на монголите”, татарите били съседи на монголите в района на ез. Буйр-нур, Източна Монголия. Ибн Халдун в 14 в., описвайки мамлюците, съобщава че сред тях има представители на племето дургут от кипчаките и на племето токсоба на татарите. Те за познати и в руските летописи за половците, дургут – като тертеровичи, а токсоба – токсобичи. Вероятно с тертеровичите е  свързана и българската  династи Тертеровци, за  които се знае, че  са от кумански произход. А токособичи  произлиза  от токс – токуз /девет/ и оба – род, племе, т.е. девет рода, или съответно токуз-огуз. Също във Волжка България е съсществувал град Тухчин, явно свързан със заселници  от това племе. Интересно е, че под сборното понятие татари, в монголското време и в последващия период на  Златната Орда се крият голяма група расово европеидни, кипчакски /кумански/ племена. Именно те дават основния расов и езиков вид на съвр. татари, казахи, киргизи, кумики. Значи татарин се приравнява към кипчак, куманин? Според С.Клящорний, П.Голден, в своя ранен етап на формиране, в  кипчако-кимакската общност са участвали и племена, по-късно обособили се като татари. Според Гардизи, в 7 в. около изворите на  р. Иртиш, след  междуособна  война сред татарите, една част от родовете се отделят и създават Кимакския племенен съюз. Или виждаме че татарите са близки родственици на куманите, останали в Средна и Централна Азия. Рашид Ад Дин, посочва, че татарите първоначално не познавали името монголи, но след като били покорени, започнали да го използват. Трябва да посочим, че именно уйгурите, като висококултурен народ, имат водеща роля в изграждането на администрацията на Чингис-хан. А заедно с тях, вероятно и съседната им част, от татарите, обитаващ Кансу и Турфан. /ДИ-НПТВ/ Самите уйгури, според китайските източници са потомци  на по-старото белокожо население чи-ди, червените ди. Уйгурите били високи на ръст, с рижи  коси, зелени очи и бяла кожа. Формирането на голяма част от тюркските племена, в това число куманите-кипчаки, също е  свързано с по-старото европеидно население, според китайците, от народа гао-че, ди-ли, ти-ли или чи-ле, също  потомци на чи-ди. Всички те са погълнати от тюркутите, участват в техния каганат и се подлагат на  асимилация. Но вероятно тава не е станали за 100 години. Във Вейската епоха 3-5 в., въпросните племена  живеят в Манчжурия, като отвсякъде  са заобиколени от монголоидни  популации – хуни, сянби, мохе, тоба. Вероятно още тук езикът им е  започнал да се променя, в “алтайска  посока”, за което нямаме сведения, но  са запазили стария си европеиден  расов тип. А в  крайна сметка бялото население на Синцзян, Кансу и  Западна Монголия води началото си от карасукската археологична култура на бронзовия век, смятана от много изследоватени за прототохарска. Вече в рамките на Тюркутския каганат, към тези племена се прибавят също тюркизирани угри, ханти, манси, кети, ефталити, согди, кангари, за да  формират  в  9-10 в. голямата  тюркска  езикова  общност, разделила се на два клона: Северен – кипчакски, където са познатите ни кумани, източните им подразделения – кипчаки, кимаки, татари. Южен – огузки, от който са селджукските турци, наследени от османските турци. Предвид най-ранното обитание на татарите, в Синцзян и Кансу, около Турфан, центъра на тохарски /а/, може да предположим че във формирането им е взело участие и завареното по-старо тохарско население.

Популярна е версията, че татари отразява библейското тартар – ад, преизподня, края на земята /аналог на гог и магог/. Е.И.Кычанов пише: „В чжурчженския език глаголът tatambi означава располагане на военен лагер, tatara – располагащи се на лагер, бивак, което също може да бъде работна хипотеза за етимологията на „татари”. /ДП-ХМВМИ/ Според Л.Н.Гумильов, татари произлиза от китайското та-та, да-да, датан, татаби – название, използвано за обозначаване на североизточните племена със сянбийско-шивейски произход. Като китайско значение да-да е означавало диви, примитивни, варвари. Но тук се обвързва произхода на татарите изцяло с монголоезичните племена, което противоречи с техния ясен кипчакски произход. 

В „Съкровенното сказание на монголите”, Рашид Ад Дин посочва, че в групата татари се  включват айриуд, буйриууд, и групата дорбен-татар, респ.четири татарски племена, които са: чаан-татар, алчи-татар, дудаут-татар, алхай-татар. Тези племена обитават в района на р. Ангара и ез. Буйр-нур /в съвр.област Халха, Монголия/. Към тях се присъединяват и останали тюркски родове и започват да се именуват общо татари. Ясно е, че става дума за най-ранните миграции на племена от  групата теле на североизток, по време на І Тюркски каганат и събитията свързани със племената сянто, уйгури, токуз-огузи, които бяха подробно разгледани. Рашид Ад Дин, посочва, че по-късно с името татари започват да се наричат много тюркски племена живеещи от Магриба /Сев.Африка/ до Китай, като най-известни били татар-тутукуйлйут, татар-алчи, татар-чаган, татар-куин, татар-терат, татар-баркуй, като първото е най-уважавано от всички. Но те, татар-тутукуйлйут, били съседи на Темучин /бъдещият Чингис-хан/ и подкрепили враговете му, затова след като ги завладял, ги избил нацяло.

Сред някои от посочените етноними, като куин и терет, не е трудно да се открият западните  кипчакски племена куни, кумани и тертеровичи, а  баркуй са  беркутите – източнокимакско  племе.

Според Н.Баскаков татари е етноним, производен на име на човек, от Татар – правнук  на  Джучи, аналогично на връзката Ногай – ногаевци, Касим – касимовци. Същият автор дава още няколко  алтернативни етимологии: От древнотюркското и монголското *tat- , калмицкото /монголско, ойратско/ *tatr – говорещ неразбрано, чужденец, евенкски tate – заекващ, tatera – нерезбран говор /анолг. бълг. диал. тартанясвам – говоря глупости/, корейски todori – заекване, кримскотатарски tutuk, киргизки duduk – заекващ, така първоначално тюрките наричат ираноезичните  жители  на  Средна Азия, аналогично на гръцкото варвари, дарданци и пр. – говорещи неразбрано. В  пущунски  tutaraj, taraj – бърборещ, говорещ неразбрано. Аналогично унгарците наричат tot словаците, значението е същото. Славяните наричат германците – немци, неми, непонятен език, или аналогичното за славяните, готско slavan – ням, неразбираемо говорещ. Интерес представлява и названието на монголите, в древнотюркски mungul, munkul – говорещ неразбрано, сравни с българското мънкам – говоря неразбрано. Рашид Ад Дин пише, че „думата монгол, по-рано се произнасяла като мункал и означава прост, неразумен, неграмотен”, т.е. название  на  простолюдието. Явно то стои в основата  на тюркската  дума – човек говорещ неразбрано, мънкащ. Тук може да направим паралел и с чувашкото măkă – глупав, в английски mock – посмешище, станал за подигравки и пародия, древногръцкото mungos,  тох./б/ muka – ням, откриваме точни памирски аналогии, вахански muq, сариколски meak, йидга mighioh – тъп, глупав, респ. и названието мокани, което нашят народ е дал на румънците, название с много оттенъци – мързеливец, глупак, простак, селяк, с явно по-старото значение – ням, говорещ неразбрано, чужденец. Тези понятиия са с широки ностратически паралели поради древния си произход, в монголски manguu киргизки mangoo, евенкски mongnon – празнословец, простак. В иранските езици, в осетински mæng, пущунски  mango, персийски  mang – лъжа, виждаме  нюанс от първоначлното ностратическо значение – говоря неистини, респ в ирландски  masgul – измама, коварство, лъжа, meang - хитрост.

Друга алтернатива според Баскаков е връзката с тюркското tatuv, tatuvlu, tatuvdach – съюзен, съюзници, мирен, приятелски  настроен.

Махмуд Кашгари в 10 в. пише в „Дивану лугат-ит тюрк”, че у племената чумул, кайъ, ябаку, татар и басмал имали по-стари свои езици, но сега всички говорят по тюркски. Какви са тези по-стари  езици? Разпространеното мнение е, че са монголски диалекти, но е възможен и друг произход, свързан с по-старото население на Синцзян. Например евентуалната връзка  ябяку-юебан-аба-абар?! /ВБ-ЭТВП/ Така че напълно възможно е първоначалното названието татари да е било използвано от монголите за  обозначаване на съседните тюркоезични племена, чийто език вече във времената на Чингис-хан е непонятен за близките по произход монголи.

Забелязва се, че в 13-14 в. названието татари се използва най-вече в западните части на  Империята, в улуса на най-големия чингисов син Джучи, бъдещата Златна орда, където са най-силни и сепаратиските тенденции, но и най-многобройно кипчакското население. Така че вероятно татари е символ и на легитимацията на този сепаратизъм, търсенето на отделност и различност от монголите. Например в източните улуси, татари почти не се използва, там основното самоназвание е чагатай и монголи.

Според китайската историкогеографска традиция, с общото название дада /татари/ започват да се  наричат всички северни алтайски народи, тюркските племена, монголите, тунгусоманчжурите. В китайски дада означава див, груб, примитивен, в което хронистите на Поднебесната Империя влагат своя скрит смисъл. Собствено монголите в периода на Империята Юан започват да се наричат менгу-жен, т.е. хора-монголи./

Наследници на Ордата станали Казан и Крим. И на двете места се налагат чингисидски династии. На казанският престол се установяват потомците на хан Улу Мухаммед. В Кримското ханство се утвърждава рода Гирей.

Кое е това, което сближава татарите с другите тюркоезични народи? Разбира се това е езикът. С казахски и киргизки има най-голяма лексикална и граматическа близост. Но в отличие от тях, в татарския подобно  като в огузския език, имаме меко начално «й», т.е. татарите казват меко «jyul» или «yul» а казахите - твърдо «жол». Татарският език показва преходност от кипчакската към огузката група по този признак. Част от казанските татари, както кавказките кумики и карачаевобалкарци «жокат», т.е. произнасят «джигит», «джянгир». За мишарите и кримските татари това не е характерно. В мишарския език се откриват някои огузки черти. А кримския татарски показва смесен кипчако-огузки характер. Виждаме че татарите са свързващото звено между западните тюрки, турците и азърбайджанците и източните – казахите и киргизите.

Но древният език на татарите е бил език от “древнебулгарски” тип (???). Той е притежавал звуковете «р» и «л». В пътеписа си Ибн Фадлан казва, че сред волжките българи се се използвали два езика, без съмнение единият е бил близък до общотюркския. Неизвестно кога е станало налагането на единия език над другия. /Б.пр.понятието “древнобулгарски тюркски език” е нереално, измислено и невярно. Такъв език не е откриван и не са откривани писмени следи от него. Разбира се “изводите” на Баяр се крепят върху невярната теория за “древнобулгарския език” отделил се твърде рано от общотюркския и наследилият го донякъде чувашки език” разпространявана и днес в рускоезичната литература.

На какъв език са говорили прабългарите? В последните години П.Добрев успя да разчете прабългарските руни, използвайки метода на проф.Г.Турчанинов, който доказва че “донско-кубанското” писмо, т.е. прабългарското, както се нарича в рускоезичната литература е идентично с древноаланското. Оказва се че прабългарските надписи от Мурфатлар, Плиска, Равна и др. се разчитат сравнително лесно с помощта на осетинския език. И това е напълно логично, алани и прабългари са съставлявали единна в езиково отношение източноиранска общност. Ще дам един пример с израза-билингва на прабългарски и славянобългарски: "беренум  уофре" - интересен прабългарски рунически израз от Мурфатлар. Паралелно с руническият  израз, е написано с кирилски  букви  „длъжен  съм”. Изключително ценното е, че откриваме израз-билингва, показващ ни директен славянобългарски превод на прабългарски израз. Разчитаме го много лесно с  помощта на осетински. Беренум – от осетинското bar – воля, желание, действие, аналогично  на  „македонското” барам – търся и уофре - осетинското uаvær – условие, положение, т.е. поемам условие, респ. длъжен  съм. П.Добрев предлага  по-неточен превод, изхождайки от по-далечното талишко  obure – тегоба, мъка, т.е. нося  мъка, нося  тегоби. /ПД-ЗФ стр.91/

Виждаме ясно на какъв език са говорили прабългарите. Съвсем наскоро попаднах чрез интернет в един осетински лингвистичен форум - / http://maska.osetia.ru/lingvo/ForumF1.cgi/ , участник – осетинец лингвист, който беше чел публикувани на руски език материали на П.Добрев /в интернет: „П.Добрев. Надписи и алфавит протобулгар” :http://odnapl1yazyk.narod.ru/pblang01.htm/ с  учудване сподели, че преводите които П.Д. е направил използувайки аланското руническо писмо на прабългарските надписи от  Мурфатлар, звучат познато за всяко осетинско  ухо  и  стоят  близко до дигорския осетински диалект.

Така че всякакви изкуствени внушения за древнобулгарски тюркски език са плод на една изначално погрешна теория, непочиваща на никакви исторически доказателства.

Но извeстен е фактът, че още в домонголския период, запазените надгробни  епитафии и писмени паметници /Сказание за Юсуф/ показват, че волжкобългарския език показва татаро-огузки черти, различни от чувашкия език. Но това е следствие на по-късната тюркизация на аланопрабългарската общност край Волга, станала след Х в. когата тук пристигат огузо-кипчакските племена./

По антропологичен облик татарите, както кримските, така и поволжките (казанските и мишарите), а също азърбайджанците (наречени също «азери»), гагаузите и турците – са изцяло (???) европеоидни. А това предполага общи корени в етногенезата им.

По своите особености, културата на волжките българи показва паралели с тази на средновековните тюркмени. Но те се основават на традициите, идващи от по-старото сарматоаланско население и на древните юечжи. /б.пр. В китайската енциклопедия “Тун-Дян” от VІІІ в., се казва, че Тьокьомон /Тюркмения/ е древната аланска земя). Същите културни традиции се наблюдават и сред населението на Златната Орда. {Ф. Валеев и др. Древнее искусство Татарии}. Но управляващата върхушка в Ордата е била монголска по произход, затова в Сарай /столицата/ се открива и централноазиатско влияние. От волжкобългарското население остават някои традиции в изготвянето на украшения, въоръжение, облекло, възприето и от новите завоеватели.

В изкуството на Османската империя (Турция), въпреки силното близкоизточно, персийски и византийско влияние се откриват някои степни черти. В годините на султан Сулейман Великолепни (XVI в.) в декоративното изкуство широко започва да се използва т.нар “цветен орнамент”, т.е. използването на цветчета и други растителни орнаменти.  Той получава разпространение в Златната Орда и Казанското ханство. Широко се е използвал за украсата на ботуши, шуби, седла, конска сбруя. А това показва вече паралел с изкуството на юечжите от Алтай, използвало същия подход при изготвянето на шуби, ботуши и пр.

По същия начин, във Византия в V в. е разпространена модата на “хунските ботуши”, по-късно на българските наметала и българските колани във войската.

При европейските и кавказките татари, земеделието се превръща в основен поминък, въпреки съхранявянето на някои “степни” традиции. Например, още н началото на XIX в. при казанските татари е широко разпространено обработването на  «багча» /б.пр. персийски бахча или градина, земеделски участък/, от всяко семейство, а по-възрастните практикували сезонно скотовъдство и оставали на летните пасища през целия сезон.

Празникът “сабантуй”,  който по времето на социализма по политически причини е принесен от началото на пролетта през лятото, е основен земеделски празник и означава “празник на плуга”.  Етимологията на названието някои интерпретират /неправилно/ като «Чабан - туй» - празник на пастирите (от тюркския иранизъм «чабан» - пастир /бълг.турцизъм чобан/, със закономерен преход на «ч» в  «с», както в думите «чай»-«сай» - река, вариант «зай»). /Б.пр., виж моя коментар на “сабан”: В староиндийските текстове sāb – желязо. /L-IAIL/ От същия  етимологичен порядък са: тох./б/ spin – остър, осетински  šin – игла, латински  spin – шип, бодил, санскритски  и  авестийски spana, согдийски `srpnys /aspanan/, осетински  æfsæn, ягнобски  spn-zd, пущунски ospēna, сариколски  sipin, искашимски š`pun, шугнански sepen, язгулемски spun, искашимски shepon, йидга, rispin – желязо, плуг, острие, персийски `azb, sabz, sāv, sāwā – меч. Също в zubāou, кюрдски sоwak, гилянски sеb – остър./VS-ETD/,/IED/ В арабски  seyf – сабя, меч, е  иранизъм. В  карачаевобалкарски  sаuut-sаbа – оръжие. В пущунски  yēwē – плуг, показва недвусмислен паралел с тохарското yepe – нож, острие. Също в пущунски  šаb – кинжал, pattah – меч, srrap – сабя, šabel – острие. От тохарското apal, yepe може да се изведе и пущунското šabel, šаb, българското  сабя, сабля което традиционно и погрешно, се смята за  турцизъм, възм. тохаризъм или иранизъм в тюркските  езици, а в български да е директна тохарска или санскритска заемка. Сабя е заета от старобългарски  в  албански като sabie, sáble. /АС-СПА стр.172-173/ И в  останалите славянски  езици, в руски сабля, украински, белоруски ша́бля, сърбохърватски сабља, словенски  sablja, чешки šаvlе, словашки šаblа, полски szabla. Фасмер посочва като източник унгарското szablya – сабля, сабя от szabni – режа, но по-вероятно имаме старобългарска заемка в унгарски. С неизяснен, но сигурно източен произход е и  немското säbel, английски и френски sabre – сабя. Така че връзката желязо-острие-оръжие-плуг е напълно резонна и обяснява значението на татарското сабан – плуг, думата е иранизъм, производно на индоиранското название на желязото./

Татарите съхраняват и много от предишния си “номадски, пастирски бит”: състезания на стрелци в точна стрелба, борби, конни състезания, като победителят получава овен. В бита си дълго запазват централноразположената печка в дома, по аналогия на централното огнище в юртата, отсъствие на столове за сядане, като се седи направо на земята или върху възглавници /бел. пр. познато и на българите от бита на турските ни поробители, напр. в израза “седнал по турски”/, преобладаването на месната храна и млечните продукти в националната кухня, любовта към коня и пр., все традиции чийто корени ни отвеждат при древните скити и сармати.

Много по-сложен е въпросът за външния, анторопологичен облик на различните групи татари. Ранните българи и алани се смесват с по-късните кипчаки, а в златноорденското време се добавя и минимален монголоиден “чингисидски” елемент. В Поволжието се добавят и антропологичните черти на завареното угрофинско население, нещо особенно показателно при съвр. чуваши.  

Като правило, съществува устойчив и напълно погрешен стереотип за историческо възприятие на златноорденските татари как монголоиди, което частично се отнася за тяхната най-източна част и за чингисидската аристокрация. Западната част е била винаги с напълно европеиден /б.пр.кумански/ облик.

Европеоидността на степното население в домонголското време, след разселването на кипчаките, се оформя в три центъра: на юг, тюркмените я наследяват от по-старите дахи, парти, масагети, ефталити, които се тюркизират от огузките племена и се вливат в новите тюркоезични общности, на север – волжките българи, потомци на сарматите и аланите в ХІІ в. вече са напълно тюркизирани, но със запазен стар, европеиден вид, на запад в Крим и Причерноморието – кримските татари се оформят като наследници на старите аси, “черни българи” и по-късните кумани/кипчаки. Самите кипчаки,  по данните на Светлана Плетньова, при миграцията си на запад, поглъщат остатъците от печенезите и узите. /б.пр. А по-късно при оттеглянето си в Кавказ тюркизират част от осетинците-дигори и формират тюркоезичния етнос на кабардинобалкарците./ По антропологични данни печенезите са били идентични с прабългарите. /б.пр. напълно логично и едните и другите са преки потомци на древните юечжи./ Сред кипчаките, особенно източните има и монголоиден елемент, /б.пр.донесен от племето кумохи/.

Поволжките татари показват собствена антропологична специфичност, отличаваща ги от съседните руси и угрофински народности. Немският лекар Карл Фукс, живеещ в Казан в средата на XIX в., с интерес изучава антропологията на татарите. Той описва татарите с продълговато, без скули лице, с големи сиви или черни очи, с дълги прави или гърбави носове, от източен тип. На ръст са високи с хармонично телосложение и светла кожа. Той прави интересния извод, че при татарите преобладават чертите на източните европеоиди, и затова знаменитите италиански живописци биха могли съвсем удачно да използват татарите като модели за библеиските образи от Вехтия и Новия завет.

Ивестните антрополози В. Алексеев и И. Гохман отнасят татарите към групата на южните европеоиди с примес на северните. По-детайлно ги класифицира антропологът Т.Трофимова. Тя обособява следните типове: тъмен европеоид (понтийски), светъл европеоид, сублапаноиден, монголоиден. Предполага се, че по произход те са свързани с местните заварени племена. Към местните фински народи се приближават представителите на светлия европеоиден и сублапаноидните типове. Тъмният европеоиден и монголоиден тип се свързват с прабългарите и номадите от Централна Азия.    

Днес обаче тези изводи звучат твърде праволинейно и крайно. Не трябва да се пренебрегва фактът за голямото разселение на европеидната раса в Евразия в древността. Така че разграничаването на нещата на черно и бяло е тенденциозно.

Известно е, че в древността блондините са преобладаващото европеидно население в Северозападен Китай и Източен Казахстан, Алтай и Западна Монголия /б.пр.виждаме ясно визиране на ареала на карасукската археологическа култура/.

Древните европеоиди от Източен Казахстан и Южен Урал са далечни потомци на палеолитните ловци и събирачи, т.е. на крьоманьонците.

От фиг. 63 се вижда че крьоманьонците са имали малко по-резки черти от съвременните хора, но много подобни лица могат да се видят и днес.

 От палеоевропеидите вероятно идват такива белези като светли коси и очи. /б.пр. унаследяването на тези рецесивни белези има много по-сложен генетически тип на предаване в потомството, зависещи най-вече от географската изолация и породените от нея родствените бракове, рязко намаляне на числеността на популацията в даден период, свързано с природни бедствия, болести, както и явлението “генетичен дрейф”, така че изводите на Баяр, който не отчитат тези фактори, не са много релани./

Първоначално при древните иранци също преобладават светлите коси. Разселването им води до появата на блондините в Афганистан. За това пише Л.Н.Гумильов: «едно от четирите патански (т.е. пуштуните) племена – афридите, са  рижи и синеоки». /б.пр. Гумильов не отчита участието на тохарите в етногенезата на пущуните!/

Другият европеиден южен, средиземноморски поток се заселва около Каспийско море и Южен Урал. Границата с палеоевропеидния /андроновско/ тип е Аралско море.

Така че от гледна точка на смесването на северните и южните европеиди и възникналото многообразие, много вероятно е и сред прабългарите да е имало светли типове. /б.пр. даже са били в голяма количество!/ След като ги има и при казахите, следователно са присъствали и сред предците на татарите! /б.пр.естествено, непонятно защо Баяр игнорира една азбучна истина, че съвр.татари се формират основно върху основата на светлите кумани/кипчаки!!!/

В последните години се натрупаха и много нови данни. Откриването на алтайските и таримските мумии пряко показват расовия облик на древните юечжи. Това са предимно светли, кестеняви типове, като и по-тъмнокоси. Изображенията на русокоси и рижи хора в Северозападен Китай вече е общоприет исторически факт, обясняващ и европеидността на местните уйгури.

Сублапаноидните типове са се срещали и сред древното «костенско» население /т.е. представителите на “вилендорфската култура”, съществувала около 20 000 год.пр.н.е./ и сред много по-късните пазирикци от Алтай. Сублапаноиди се срещали при юечжите /изображенията от килим в Нонин-ула, кушанско погребение №6 от Тиллятепе, фиг. 86/. Днес се срещат и сред съвр. уйгури в Източен Туркестан.

Известно е че в миналото уйгурите не са имали самоназвание /!!??/, но по стечение на историческите обстоятелства получили етнонима си от древните номадски племена на тюркоезичните уйгури въпреки, че към тях нямат отношение относно произхода си. Вероятне те са преките наследници на древното таселение обитавало Тарим, т.е. сублапаноидният облик е свързан с древните тохари и юечжи.  /б.пр. Уйгурите са тюркски народ, но се отличават от западните си съседи киргизите с по-изразената европейдност, особенно сред тези живеещи между Кашгар и Куча, а киргизите са с много по-изявена монголоидност. Произходът на уйгурите е свързан с древното индоевропейско население на Синцзян. Китайските  хроники ги наричат “потомци на чи-ди”, червените ди. Птолемей ги нарича ойхарди. Ф. Хирт ги свързва с племената уге/хуцзе, съседи на  усуните, гегун /европейдните предци на киргизите/ и кюеше /предците на кипчаките-кумани/. Известни са на гръко-римските автори, също като сери, а Птолемей ги нарича „ойхарди” .

Смята се, че племената уге са носители на кулажургинската  археологична култура. Съдейки по голямото количество керамика, уге са били оседнали земеделци и скотовъдци. Имали са постоянни  селища и са практикували сезонно /айлажно/ скотовъдство. Погребалният им обряд е сходен с усунския: грунтови ями, ями с  подбои, западна ориентация и каменни гробове, оскъден погребален инвентар. Антропологично са европеиди, памиро-фергански  тип. /СЧ-НЗИРРК-САКЭ-2 стр.282-287/  Етимология на ойхарди – название на народ, който описва Птолемей: „През по-голямата част от Серика  протичат две реки. Едната се нарича Ойхард, извираща от Авзакийските планини. По нейните брегове обитава народа ойхарди”. Вероятно реката Ойхард е река Тарим, или някои неин приток, а „ойхарди” е гръцката транскрипция на етнонима уйгури, според мнението на А.Н.Бернштам, който помества древните уйгури /ойхарди/, от Баркул до Кашгар. От сведенията на Птоломей за ойхардите, става ясно че етнонимът уйгури е съществувал още в късната античност. Според М.Кашгари, уйгурите четири века преди неговото време, в района на Тяншан, воюват с Александър Македонски. Разбира се Ал.Македонски никога не е бил в Синцзян и е живял не 4, а 13 века преди Кашгари, но може да приемем че уйгурите принадлежат към древните народи в Източен Туркестан. /НТ-ВЭУКИ/. Китайските хронисти също посочват, че народа уге произлиза от племената ди, подразделението на чи-ди /червените ди/. А това вече ни подсказва, че първоначално са били тохароезични. Названите ойхарди /oechardas, oihardai/, прекрасно се обяснява с тохарските езици. В тох./б/ auki, auks, тох./а/ ok, yuk – ръст, израстване, развитие, старшинство, силен, победоносен. Или aukkhari, okkhari би означавало силни, велики, победоносни кхари, кари, респ.хора, тохари, юечжи./

Не напълно ясен е произходът на тъмния европеиден тип. Наблюдава се при всички европейски татари: казанските, кримските, мишарите. Немалко смугли хора се наблюдават сред поволжските угрофини от народа мордва – мокши. Произходът му се свързва с европеоидите от салтомаяцката култура, носителите на която са прабългарите и аланите.  Според акад. Бунак, групата южни европеиди от Западното Черноморие трябва да се обособят в отделна подраса, наречена от него  «понтийска». Но трудно може да свържем аланите и прабългарите само с южните «понтийци».

По-лесно се обяснява  монголоидността на татарите.  Класически монголоиди в състава на татарите няма, но се наблюдава монголоиден примес. Нейните носители са предимно от лапаноиден тип, но се наблюдават и южномонголоидни /сибирски/ черти. Изявени лапаноиди са удмуртите, мари, чуваши и част от мордва. Южните монголоиди са башкирите и част от чувашите. /б.пр. при кипчаките са се сращали като типични монголоиди, така и типични европеиди, вж. 64.1,2/ Извън Русия южносибирският расов тип е представен при казахите, киргизите и при част от алтайските тюрки.  

Южносибирската раса  възниква от смесването на монголоидите от Централна Азия с европеоидите от Средна Азия и Казахстан. Първоначално се смяташе, че този процес е започнал с хунската експанзия и прогонването на юечжите. Но до появата на тюрките се наблюдава запазване на старата ситуация, преобладаването на европеидите се запазва в старите им територии на обитаване. Етногенезата на киргизите и казахите е свързана с поредица от важни събития: победата на тюрките над ефталитите и асимилирането на победеното иранско население, придвижване в западна посока на тюркизираните кангари /печенезите/, а след тях и кипчаките и асимилиране на предишните “степняци” – алани, /пра/българи, хазари. Но на запад се сменя само езикът, а европеидния тип се запазва.  .

В Московския Исторически музей се съхраняват послесмъртните маски на представителите на таштъкската археологическа култура от Южен Сибир. Тя се формира от смесването на хуните с покореното динлинско население. Погребалните маски и изображенията показват типичен европеиден тип. /б.пр. хунското участие е спорно, при таштъките преобладава изцяло европеидният расов тип, а според легендите на местните угрофински народности, древният народ обитавал Сибир преди тях, са се наричали ялани /алани/, а в тюркските рунически надписи са фиксирани като аси!!!/ И сега в Казахстан се срещат напълно европеидни казахи, от брахикранен тип. Преди 200 години, такова е било местното казахско население на Павлодар.

В последните години се утверждава мнението, /б.пр.къде!?/ че истинските българи, дали началото на Волжка България, произлизат от тюркоезичните племена на Централна Азия и затова са имали друг антропологически облик, различен от основното население на Велика България. При тях /прабългарите/ са видни чертите на южносибирските  монголоиди и са изглеждали като съвр. казахи и киргизи, като най-монголоидни са били представителите на управляващата прослойка. /б.пр. това са напълно свободни и неверни твърдения, Баяр сам си противоречи, веднъж казва че прабългарите са европеиди с лек монголоиден примес, като кушаните, друг път ги изкарва изразени монголоиди, робувайки на официалните писания в татарската литература. Разбира се ние трябва да се отнесем критично към подебен тип неверни твърдения. Антропологията на прабългарите е пределно ясна – високи на ръст, европеиди от памирофергански тип./

В Поволжието в състава на българите се вливат маджари, чийто облик най-вероятно е бил съчетание между андроновски и лапаноидни белези. Т.е. те са били вероятно светли блондини. Типичните лапаноиди мари и удмуртите, в неголямо количество се вливат в състава на татарите. Също ногайците, които са по-изразени монголоиди и предци на съвр. казахи са увеличили монголоидния дял при татарите.

В годините на борба между Москва и Казан, ногайците застават срещу Казан и стават съюзници на Москва. Те пряко не участват в нападенията срещу Казан, но снабдяват руското княжество с коне. Но идва и техния ред. Цар Борис Годунов настъпва в техните земи и построява крепостите Уфа и Самара. Част от ногайците се изселват в степта, в съвр. Казахстан, другите се смесват с татарите от Казан.

 В миналото европеоидният компонент в състава на татарите е имал по-изразено разпространение. Масовите унищожения повлияват върху облика на населението. В XІІІ в. монголите унищожават напълно волжкобългарското население на столицата Биляр заради оказаната съпротива, а в  XVI  в. същото извършват и русите. Иван Грозни избива почти цялото мъжко население на Казан, а жените и децата са отведени в плен и в последствие асимилирани. Две столетия по-рано руските разбойници, наречени ушкуйници, разоряват незащитения Булгар. Известно е, че монголите са събаряли крепостните стени на покорените градове. След завладяването на Казан от русите, голяма част от местното население мигрира. Една част се преселва в Сибир, други се насочват на юг при ногайците в Казахстан. Трета част приемат християнството и се вливат в руската нация въпреки, че официалната татарска литература умишлено игнорира този факт. /б.пр. но Баскаков посочи 300 известни руски фамилии от татарски произход/ Така се появяват руските фамилии: Рамадановский, Маликов - Милюков, Максютов,  Кутузов – Кутайсов, Суворов. /б.пр. За Кутузов Баяр греши. Самият внук на великия пълководец по времето на Френско-пруската война 1871 г. е военен аташе в пруската главна квартира. По думите на Ото фон Бисмарк, генерал Кутузов е разказвал, че родът му е от естонски произход и са се наричали Куту, а –зов е суфикс следствие на русификацията на фамилията!/ Някои променяли и религията и името си, например известния Кузма Захарович Минин е покръстеният татарин Кириша Минибаев (татарските имена с традиционото окончание «-ша», произлизат от иранското шах-цар, така че оргиналът е Kiri-shah, Кири – цар). В други имена като Мина Анкудинов се среща суфикса «удин», от «ут-дин» или «ат-дин» показва принадлежност към исляма. Името Мин е едно от типичните татарски имена. Други са  съхранили татарските си фамилии, но също приемат християнството – Ушаков. Тези процеси на преливане на татари към съседните етноси води до снижаване на европеидността на казнаската татарска общност, а започват да се засилват лапаноидните черти за сметка на околното угрофинско населине, както става с чувашите.

Беше посочен произходът на термина “понтийски тип”. В каква степен може да го отнесем към етногенезата на татарите, при условие, че той възниква в Анатолия, Кавказ, Балканите. “Понтийците” са част от южния европеиден клон. Те имат много черти, свързващи ги със северните европеиди. Често и при тях се срещат светлите, руси коси и бяла кожа. Подобен тип често се среща при чеченците, кабардинците, има го и при казанските татари (фиг.75 и 76). При татарите се свързва с наследството на салтомаяцкото население, явяващо се културна общност от алани и прабългари, изселници от Северен Кавказ. Аланите, както и тураевските войни, под натиска на хуните търсят спасение в планинските клисури на Кавказ, /а тураевците – на Средна Волга/. Съжителството на аланите, /прабългарите/ и местните кавказци, неминуемо е водело до смесени бракове и сближаване на расовите типове. /Б.пр. например има много абхазки думи от алански произход, имащи точни осетински аналози/. Затова и средневековните алани и съвр. осетинци и кабаридинобалкарци са били и са доста близко до антропологичния облик на останалите кавказци. Но вероятно и техните /средноазиатски/ предци са били “умерено кестеняви”, както ги описва Амиан Марцелин.

Забележка:.

Необичайната красота на аланските жени е влязла в историята. Мария Аланска  е оставила следа в историята на Византия. Нейната поява в Константинопол, веднага е забелязано в двора. Император Алексей I Комнин е бил силно увлечен по нея, но не се решава да се разведе с първата си жена поради силните позиции на могъщия и род. Но по-късно тя става императрица и е съпруга на императорите Михаил Дука, а по-късно на Никифор III  Вотанит.  Какво са предпочитали гърците в аланските жени. Средновековните гърци са се отличавали със смугла кожа, изпъкнали, гърбави носове. А аланите, напротив са белокожи, с тънки изящни черти. /фиг. 55.1, 66 и  79/.

За руските князе, аланските принцеси /аски и “булгарски”, от салтомаяцката общност/ също са били предпичитани брачни партньорки. Князе като сина на Владимир Мономах, Юрий, Андрей Боголюбиви и Всеволод “Голямото гнездо” се женят за аски и булгарски /и кумански/ аристократки.

Аланите влизат в състава на средновековните татари, но трудно биха могли да бъдат предци на “смуглия тип”. Негов прототип са най-вероятно прабългарите, потомци не толкова на аланите, колкото на сарматското и кушанското (тохарското  или юечжийското) население, родствено по език с аланите. /б.пр. в етногенезата на последните основно участие вземат усуните./ Но трябва да отбележем, че не всички сармати и юечжи са били “тъмни, антропологически типове”. И сред тях, както и сред прабългарите е бил разпространен и “светлия тип”.

Днес различните антропологически типове сред съвр. татари и сред останалите поволжки народи несъмнено дават основание да проследим древните генетични връзки и да проследим древните миграции.

Най-вече сред татарите лесно се отдиференцира т.нар. «кавказки тип». Носителите му се характеризират с умерено тъмни или светли коси, зелени, или пъстри очи, овално, или продълговато лице и изпъкнал, често “орлов” нос. Отсъстват монголоидни примеси. Антрополозите смятат този тип за вариант на «средиземноморския», сходен с «понтийския тип»,  разпространен в Северен Кавказ.

В миналото този тип има широко разпространение в Средна Азия, така че вероятно е бил широко застъпен и след аланите. Възможно именно такъв тип е видял в аланите Амиан Марцелин. Съществува мнение че името Алън, Ален, Алонсо, разпространено в Западна Европа е съхранен алански етноним, останал от аланските миграции В Западна Европа, в V в. /Б.пр. но бих напомнил и друго мнение, връзка с келтското *alean –красив, хубав!/

В състава на прабългарите влизат и много алани, аси, предвид тясното им съжителство както в Кавказ, така и в Подонието /а също и в Средна Азия./ В погребенията от салтовомаяцката култура се откриват както чисти, така и много смесени аланобългарски типове.  

Средновековните алани не са идентични с античните, т.е. древните. Последните се формират в Средна Азия от ираноезичните племена /б.пр. и от централноазиатските, тохароезични усуни/, в които е имало голяма доза средиземноморски примес.  Според антрополога В.Алексеев «увеличаването на издължеността на лицето и долихокранията при аланите става именно в Кавказ, за сметка на местното заварено кавказко долигокранно население».

На фиг. 67 е представен казански татарин, показващ средиземноморски расов тип /кавказки/ но с малък монголоиден примес. Изразява се в по-набелязани скули. Лицето е малко по-смугло и широколицо. Този расов тип е широко разпространен в Източен Кавказ, Азърбайджан и Тюркмения /б.пр. и в България/. Вероятните му приносители сред съвр. татари са племената беленджери и  сабири(сувари), преселили се от Източен Кавказ. 

Като правило, азърбайджанцы (азерите) имат правилни черти на лицата, големи бадемовидни очи и по-грацилно телосложение. Освен при тях подобен тип се среща и при татарите. Характерни са брахикранията, невисоко, овално лице, известна смугловатост, тъмни коси, бадемовидни очи, набелязани скули, голям изпъкнал нос. Тази раса е наречена раса на Среднозиатското междуречие (или памироферганска раса).

Това са класически южни европеоиди, с по-тъмни коси, очи и кожа и бадемовидни очи. Чертите на лицето са правилни, носът е прав или леко гърбав.  /б.пр. трябва да отбележем че в миналото представителите на памирофарганската раса са били по-светли, вкл. с голям дял на руси и светли типове. Тази раса се формира първоначално в Централна Азия, като първи нейни представители са тохарите /юечжи/, или племената ди на китайските хроники. Такива са били кушаните и ефталитите, особено при последните, бадемовидните очи са били особенно характерни. Расата на среднаазиатското междуречие възниква от смесването на средиземноморския, андроновски палеоевропеиден брахикранен тип, съществувал и при афанасиевците и лек монголоиден примес, характерен още при окуневците, породен от хилядолетното съжителстване с класическите монголоиди, обитавали източно от ез. Байкал. Интересно е, че този расов тип се среща широко при съвр. българи и е с доказан прабългарски произход./

Класическите представители на «расата на средноазиатското междуречие» са таджиките и народностите от Памир (последните в отличие от равнинните таджики говорят на източноирански езици). При узбеките този расов тип също преобладава но има доста по-изразен монголоиден примес, дошъл с тюрките и в чингисидското време. Възникването на тази раса е свързана със света на древните степняци на Туран. Появата им в Средна Азия е свързана с преселването на усуните и тохарите/юечжи  от Синцзян, във периода ІІ в.пр.н.е.-ІV в.

Повишаването на смугловатостта в следващите векове се получава от смесването със завареното население от оазисите на Средна Азия, принадлежащо към индоафганската подраса на средиземноморската раса. /б.пр. затова съвр. пущуни, които са типични индоафганци, са потомци на русите и синеоки ефталити, но съжителството със завареното население в края на краищата води до надделяването на доминантните гени на по-тъмна кожа и коса, над рецесивните за светла кожа и сини очи./

Но появата сред татарите на «памироферганските черти» нямат отношение нито към узбеките, нито към таджиките. Този расов тип при татарите идва непосредствено от сакоусунския и /тохаро-кушански/ свят, чийто представители мигрират към Източна Европа и Кавказ на границата на двете ери. Във II  в. археологически е документирано, че общност от източноиранци, близки до кушаните /от Кангюй/ се преселва в Централен Кавказ и Източна Европа. /това са аланите-олонди/олхонтор-болгар, барсилите, хазарите, аланите-ирони, известни с общото название хони, хионити./

Въпреки хунските разселения и миграции, източноиранските общности, обединени в Ефталитската д-ва, продължават да бъдат преобладаващи в Средна Азия до VІ в. Превратен момент в тяхната съдба е формирането на древнотюркската общност и победата на тюрките в съюз със сасанидите над ефталитите в 567 г. Първите които изпитват тюркския удар са хоните, наречени хуа от китайците или хвари, авари. Те са част от Ефталитските племена и тогава обитават Таримската котловина. В 555 г. тюрките ги разбиват и прогонват на запад. Те преминават през Приаралието като увличат сарамати, алани и угри и формират народа вар, или аварите, познати на византийските хронисти. В 558 г. бягайки от тюрките те се преселват в Източна Европа, където попадат сред прабългарските племена кутригури, утигури, савири и аланите. Попадат в сплетните на византийската дипломация, разбиват кутригурите, утигуриге и савирите и се разделят на две. По-малката част се преселва в Дагестан, заедно със савирите. По-голямата част заедно с болшинството от кутригурите и част от антите се озовават в Панония.

Племената от ефталитския кръг, останали в Приаралието, дават началото на т.нар. дежнъасарска и кердерска култури, които в следващите векове се подлагат на тюркизация и влизат в състава на по-късните казахи, каракалпаки и тюркмени. Сред тюркмените се срещат родове носещи името абдали, т.е. ефталити. Известно е, че родове абдали участват и във формирането на селджукските племена, участвали в завладяването на Мала Азия. /Б.пр. Народите „умират” в резултат на обективни исторически обстоятелства и нито „славното минало”  или „богатата култура” или доказани войнски добродетели не са „защитен имунитет” срещу този  непрестанен исторически процес. Но биологичните носители на изчезналия народ се смесват с новия  господарски етнос и само някое по-особено родово име напомня за асимилирания етнос след няколко века. В енциклопедията на тюркския народ, М.Фиад Копрюлю дава сведения за разселеването на тюркски родове носещи названието Абдал. В през 1935 г. по неговите данни, анатолийските „абдали” живеят в 10 вилаета на Турция: Ак-Сарай, Анкара, Токат, Чорум, Денезли, Диарбекир, Синоп, Сивас, Самсун, Трапзон, Газиантен, Кастамону, Каусеви, Гиресон, Мерсин, Магниса, Малатуа, Ван, Воззан. Съответно това  са  следните родови подразделения: Абдаллар, Якуп-Абдал, Коса-Абдал, Чекча-Абдал, Абдал-Дами, Абдал-Коли, Абдал-Ата, Абдал-Бодур, Абдажан-Дичле, Абдал-Оглу, Кара-Абдал, Араки-Абдал, Чакали-Абдал, Абдал-Хасан, Койун-Абдал, Абдал-Рум, Абдал-Куюси, Абдал-Мехмет, Будала, Сиске-Абдал, Абдал-Месрееси, Хасан-Абдал, Хоук-Абдал. В съветска Тюркмения, Копрюлю описва следните подразделения на родовото име Абдал: Абдал-Боюндур, Дели, Курбан, Огур-ве-Огру, Менгли-Ходжа. По данни от 1849 г. (Небелсон) в 4-те от последните родове ,,наброявата приблизително  1065 човека. Също в Астрахан са живели 80 семейства с името Абдал. В Източен Туркестан родовото  име Абдал е известно под названието Адана-Абдалляр, от уйгурски произход. В заключение, Копрюлю заключава, че тези родове Абдал са  далечни потомци на тюркизирани ефталити /авдал, афтал, ефтал/.

Сред казахите и киргизите в числото на основните племенни родове се упоменават „абдаловци”. В Мангишлак /сушата между Каспийско и Аралско море в 1880 г., живее тюркменска племенна група Абдал. С. Венюков посочва, че в Тюркмения в 1870-те години Абдалите живеят заедно с родовете Чаудори и Игдъраи. По Г. Мелгунов, абдалите-иджемек, 420 семейства, влизат в състава на племето йомуд, клон на племето елкан /елган/.  Д. Н. Логофет (Бухарское ханство под русским протекторатом. Спб, 1911 г.), в числото на узбекските родове, живеещи в бившото Бухарско ханство, Абдалите се смятат за един от основните узбекски родове, сред тюркмените от Средна Аму-даря и Пяндж. Капитан Муравьов в „Обзоре туркменских племен” съобщава, че в Тюркмения абдалите се делят на колена: Менгли-Куджа, Огри, Дели, Чекак-бай, Оганъх, Кизлер-Генек. Последният род е част от чаудорското племе. По данните на полковник Михайлов („Туземцы Закаспийской области”), абдалите заедно с гоклените и игдърите и огурджалите се смятат  за  част от „огузхановото поколение”. По данни  от 1931 г., представителите  на племето Абдал, живеят в Ташаузския окръг на ТССР и имат следните  колена: Огерли-Ходжа, Менгли-Ходжа, Дели, Курбан, Довлет, Амин, Кугиш, Джогелдък (Джангелдъ), Коктай, Ирадек, Къзъл-Егенек, Токмек и Уванъм. По-малки подразделения на този род са: Тая-Конграт, Чалар, Чекир-баи, Огшик, Ханаз, Дурдъ-байли, Мурад-Абъз, Ходжали, Бяш-Атлъ, Аслям, Терс-Аяк, Хъдъркули-Хан-Ага. Устойчивостта на родовите организации на Абдалите сред другите тюркменски племена вероятно се дължи устойчивите „кръвни” родови връзки и паметта за общия произход. В. В. Бартолд също смята тюркмените-абдали като далечни потомци на тюркизирани ефталити. /ГК-МСТ/

Племето абдалиу, най-голямо сред пущуните, едва в ХVІІІ в. се прекръщават на дурани, по името на своя могъщ вожд, носел това име.

Днес антропологично е доказана връзката на ефталитите с юечжите и пазирикците.

Забележки:

1. Кушанските и ефталитски родове, останали в Афганистан, започват да се наричат пущуни /б.пр. етимология на етнонима: В персийски pushta – нисък хълм, хинди-урду pushta, непалски phedi, pahāŗ, пущунски puķhtah – хълм, планина, обяснява етимологията на етнонима *pr̥štāna - пущуни – жители на планинска, хълмиста местност. Пущуните са потомци на ефталитите, заселили се в ниските Сюлейманови планини в съвр. Пакистан/. Те в известна степен запазват стария си език и древните си обичаи, /б.пр.въпреки че битът им е неблагоприятно повлиян от по-късно наложения ислям, както при останалите източин ираници/.

2. Тези от партянските, сакските и юечжийските (кушани и ефталити) племена, които се заселват в Северна Индия започват да се интегрерат в тамошното общество. Те формират кастата на раджпутите /букв.превод “царски синове”/ чието единствено занимание е войната. Мирният труд се е смятал за презрителен. В техните генеалогични легенди се казва, че са потомци на “Слънчевата династия” В “Епоса за нартите” самите нарти също се смятат за синове на Слънцето и вълка. Самите нарти съща са войни по професия и смятат всички занятия освен войната за достойни за презрение. Вероятно култът към слънцето е свързан с митраизма. Раджпутите наричат страната и Раджаст-хан – страна на раджпутите. /б.пр.Сравни с осетинското Ирхан – страна на ироните/. Пущунските племена от Афганистан нееднократно извършват завоевателни походи в Индия. Името на един от техните вождове, Шир-хан, е записано от Р. Киплинг. /б.пр. означава Лъв, от пехлевийското  shēr – лъв, shkar – хищник /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ , таджикското  šer – лъв. / Шир-хан живее в XVI в. почти успява да обедини Афганистан и Северна Индия. Той загива в битка и е наследен от Акбар, внук на знаменития чингисид Бабур.

3. Тюркизираните ефталитски и други ирански, кангариски и прочие племена формират западната общност на Тюркския каганат, наречено “десетте рода” или “десетте стрели” – он ок огузи. Както забелязват казахските изследователи, ни едно от тези племена не се наблюдава при източните тюрки. А това показва, че западните тюрки започват да се формират главно върху основата на по-старато езиково асимилирано население. Възникналият на развалините на Тюркския каганат