Глава 5. Българите. Берсула и асите
Българите в Идел-Урал
По съобщението на Ибн-Руста (начало на X в.) българите от Идел /Поволжието, волжките българи/ се състоели от три клона. Първият се нарича берсула, вториятесегел (у Ибн-Фадлан, ескел), а третатасобствено българи. Имало и други племена, например суварите, предците на съвр. чуваши.
Ибн-Фадлан съобщава и за народа баранджари «около 5 000 души, приели исляма». Вероятно, те са потомци на беленджерите от Кавказ, с които упорито воюват арабите в Дагестан.
Ескел. Привържениците на тюркския произход, тълкуват етнонима като “старо племе” смятайки че те са първите заселили се в Поволжието. Днес /б.пр. според тюркоезичните историци от бившото съветско пространство/ есегел се тълкува като форма на карлукското, тюркско племе чигили, обитавали Централна Азия /Седморечието/. Между 766 до 940 г. те обитават земите около ез. Исък-кул. Вероятно са били със засилена монголоидност. /б.пр.Интерпретациите на А.Баяр са доста наивни и напълно погрешни. Вж. моя коментар: есегели етноним на народ, влял се във Волжка България. Традиционно есегелите в нашата литература се свързват с унгарските секели. Секелите, селкелите са най-вероятно сродни със селкупите, съседи на обските угри, най-големия селкупски род се нарича селгула. Смятям, че подобно съпоставяне не е оправдано. Идриси описва маршрута от Трапезунд до Тмутаракан и споменава земита на народита през които се минава: “от Трапезунд до р.Рушиу /Риони/ в планината Кабк /Кавказ/, от устието на Ришиу до Аскизия – крепостта на аланите, от Аскизия до Аскала, от Аскала до Истиберия, от Истиберия до Алания, от Алания до Козария, от Козария до Кира и от Кира до Кумания”. Виждаме че страната Аскала се намира в Кавказ, между Алания и Грузия /Истиберия – Иверия/. /БР-РЗКИ стр.15/ Грузинците наричат съседите си кабардинобалкарци със названието секелт, което ясно показва кавказкия му произход. В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите. /ИМ-ИКБН/ Названието аскал се  приравнява  към  понятието ассакалаб. Ибн Исфендияр /1216,17г./ пише, че братът на сасанидския шах Хосров І Ануширван избягал през Дербент в страната на хазарите и саклабите. Ибн Фадлан /922 г./, Гардизи /11 в./ посочва, че българите се делят на три рода берсула, аскал, булгар. В  Худуд Ал Алам /982 г./ са посочени берзула, ашкил и булгар. Бакри /9 в./ пише че между волжките българи, ашкалите и печенегите са намира Маджгария. Става дума за мишарите – угорско племе от Поволжието, сега тюркизирани. /КЕ-АСИФ/ Виждаме че Аскал, аскалите първоначално обитават Кавказ, между Алания и Грузия, съседи са на хазарите. Може да ги свържем с осетниското ас, асиаг, язиги. Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично население на  района. Този факт се потвърждава от някои топоними. В района на Малка Кабарда, в 16 в., руската описателна “Книга Болшому чертежа” се споменава етнонима осоки.  В началото на 19 в. Ю. Клапрот посочва река Ассокай, приток на Терек, течаща през Малка Кабарда. /НВ-ЭПНСК стр.50-51/  Прехвърляйки се към “Сиварта” на Идриси /Черна България/ виждаме че единият от притоците на р. Северински Донец се нарича Оскол, а в Чувашия, гр. Ошел се свързва с есегелите. Така че аскалите/есегели/аси/яси/оси са аланско племе вляло се с близкородствените барсили, сувари в ранносредновековния волжкобългарски етнос. Били са част и от черните българисалтомаяцката археологическа култура. Вероятно самоназванието им е било аскали, защото сред  аварските имена, откриваме  Άσκήλ /Аскил/, аварски  военоначалник, участвал в обсадта  на Константинопол – 662 г., предводител на аварските кутригури. /ВС-ЕБ стр.93/ Интересна податка представлява и описанието на  кавказките народи от Евлия Челеби, който посочва сред абазките племена етнонима ашегел. През 18-19 в. ашегелите са отдавна асимилирани от околните абазки племена и са познати като етническата група аше. /НВ-ЭПСК стр.60-61/ Възможно е зад аскали да се крие и по-древен скитски пласт. Херодот съобщава за скитски  владетел Скил и племе сколоти обитаващи около гръцката черноморска колония Олвия. А æскал, би било  закономерно осетинско предаване на  скил, сколоти. Но по-вероятно е есегел/аскал да е друга форма на язиг/язиги, което би се предал в осетински като Æssеk+el.
С есегелите е свързан и топонима „Аскол” в Подонието. Явно оставен от кавказките или донските алани-аси, предвижващи се съвместно с прабългарите. Топонимиката в  басейна на р. Дон  е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. С. Плетньова в своята книга  „Половцы” забелязва че в етнонима аси се  упоменава паралелно с названието алани, но в  групата  аси се включват и „черните българи” -  салтомаяцките племена.  В съвр. татарски звукът „а” може да  премине в „э”, така че преходът ”аскол-ескел”, е напълно закономерен. Разбира се, този преход  „а”-„æ” е типичен и за осетински, а „а,ъ” в „h” и за български. Æsskæl е закономерната осетинска форма на „аскал/оскол”. Интерес представлява и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ. савир по произход.
В много по-късната “Хроника на Констанцкия събор” Рихентал, описвайки земите в Източна Европа, споменава “Асколд, земя източно от Влахия”. Традиционно се свързва с Молдова. Но по-вероятно отразява по-стари сведения за земята на есегелите/аскелите в Подонието, или става дума за носителита на салтомаяцката археологична култура – “черните българи”. Това косвено се потвърждав от факта че Рихентал е посочил като герб на Асколд /Молдова/ три черни негърски глави. Имаме някакви мъгляви сведения за “Черен народ, респ. черни българи” напълно непонятни за средновековния хронист, които го подтикват да изработи такъв герб! А самото понятие Асколд, преди Рихентал, се използва в средновековните рицарски романи за Парцифал /в английската версия – сър Пърсивъл/, рицар, един от сподвижниците на крал Артур, намерил Светия Граал. Там Асколд е далечна източна земя./
 Берсула. Очевидно това е сарматското или аланско племе берсили. Тяхното име винаги се свързва в арменските хроники с хазарите. В известната легенда записана от Михаил Сирийски за тримата братя «скити», които по времето на император Маврикий (582-602 г.), се преселват от дълбините на Скития - клисурите на планината Имеон. Единият от братята се казвал Хазар, а другия Булгар. С разрешението на императора, хората на Булгар заселват Мизия и Дакия (бившите римски провинции). Другите двама отишли в страната на аланите, наречена Барсалия. Името на единия брат е Хазириг, а другия остава неизвестен. Българският учен Д. Ил. Димитров, позовавайки се на Патриарх Никифор заключава, че «племето на хазарите е живяло редом със сарматите». Ясно е, че за средновековните хронисти е било известно щото барсилите (берсула) не са хуни, а сарматоалани. Локализацията им е между Северен Дагестан и делтата на р. Волга. Тяхната съдба е тясно преплетена с тази на хазарите. По-късно при тях в Дагестан се преселват и савирите. Под натиска на арабите, дагестанските народи мигрират на север към Волга. С барсилите се свързва районът на гр. Беленджер в Дагестан.
Българи. Тяхното преселение към територията на Средното Поволжие става след арабските нашествия в Кавказ. До тогава те живеят в степитемежду Черно и Азовско море. Част от /пра/българите заемат поречията на реките Дон и Северски Донец. Самият топоним “северски” вероятно е свързан с народа савири. Прабългарите са познавали земеделието и скотовъдството. Друга група /пра/българи, обитавали земите около северното и източното азовско крайбрежие, Таман, Крим, се занимавали изключително със земеделие и лозарство.  Лесостепната зона по горните течения на реките Северски Донец, Оскол и Дон е заемана от аланите. Тук те се наричат аси. /Б.пр. виж етнонима аси, яси – синоним на алани, дало съвр. осетинци и Осетия.)
История на появата на българите
Българите: хайландури, уногундури и кутригури. Вероятно с разпада на хунската държава в Европа след 469 г. на историческата сцена се появяват като самостоятелни племената, били под властта на хуните. Византийските, арменските и другите източници съобщават имената на някои племена. Например такива са акацирите. В 463 г. те са покорени от идващите от Азия племена сарагури, уроги /маджари/ и оногури /прабългари/. Йордан (VI в.) съобщава за племето алциагири, вероятно друга форма на акацири. Византийците съобщават за двете родствени племена, обитаващи по северното и източно крайбрежие на Азовско море, кутригури и утригури.  Двата етнонима се употребяват сравнително късно /времето на Юстиниян/, като местни локални названия. Явно появили се от разпада на по-стара общност, в период на нестабилност и междуособици. Освен това в Таман и по поречието на Кубан живеят българите-уногундури, а в арменските хроники се споменава народа хайландури в Идтомното Прикаспие /б.пр.Баяр греши, хайландурите са в Централен и Източен Кавказ/. С времето, общо за тези племена станало свързаното с хуните название българи. /б.пр. абсурдна постановка, названието българи няма нищо общо с хуните/!!!
Самите хуни изчезват от историческата сцена без да оставят преки наследници. Разселването на /пра/българите по това време е известно. В причерноморските степи живеят кутригурите и утригурите. Центърът на утригурите е районът на Таман. Известно е, че утигурите се наричали още уногундури /б.пр. невярна постановка, никой средновековен автор не приравнява утигури с уногундури, това са различни племена, с различно време на зеселване в Източна Европа/. В Източното Прикаспие, българите заемали равнините и предгорията на Северен Дагестан. Антропологично са брахикранни европеиди с минимален монголоиден примес.
Българските племена се съхраняват на своите територии и след хунското нашествие. Изселилите се сармати и готи остават в Западна и Централна Европа. Затова връзката на българите с хуните се смята за очевидно. /б.пр. абсурдно твърдение!/ Етническата ситуация около появата на прабългарите е много заплетена, но явно както казват източниците, те се появяват съвместно с хазарите, което е станало след разпада на хунската общност в Европа.  
Забележка на преводача. Явно, авторът смята съобщенията на арменските източнци за българите, заради многото по-късни добавки, за надежни. Според тях българите се появяват в степите на Западното Прикаспие преди хунското нашествие, т.е. преди 372 г. /б.пр. Естествено е, че в рускоезичната литература, която смята прабългарите за хуни или тюрки, данните от арменските хроники са смущаващи, затова ги обявяват за съмнителни. Това разбира се не е вярно. Арменската летописна традиция е със сериозни корени и голяма степен на достоверност. Там българите, под името внъндур-болгар са фиксирани още във ІІ в.пр.н.е., по времето на Вахаршак, владетел, който реално отговаря на управлението на Арташес І, цар от 189-159 г.пр.н.е, стратег /спарапет/ от 200 г.пр.н.е. Богатата наситеност със събития и честото споменаване на племената барсили, хазари, алани и др., не дава основания да обявяваме тези източници за ненадежни. Разбира се, интерпретацийте на Баяр относно прабългарите са доста наивни и неверни, но тава е разбираемо, предвид официалните позиции които и сега са в обръщение в руската, а и в западната литература./
Явно, основната причина за новото раздвижване в Средна Азия, е бързото разширение на жужанската държава. Другите племена са принудени или да признаят хегемонията им или да мигрират. Такива народи са племената “теле” в които влизат уйгурите и др. Теле до ІІІ в.пр.н.е. живеят на запад от Ордоса, т.е. в региона на разпространение на “плочестите могили” /б.пр. Баяр греши, плочестата култура е доста по на север и на изток, а не на запад от Ордоса, където е разпространена карасукската култура/. Но след 700 години, в края на IV в. те заемат земите на бъдещата Джунгария и съвр. Западна Монголия, заемайки бившите територии на юечжите. /б.пр. Да, защото са техни реални наследници/. Юечжийските потомци, ефталитите, по сведенията на китайските источници, заемали степите на юг от Алтай и на изток от Хотан, т.е. в източните ареали на старите юечжийски земи. Вероятно ефталитите, кидаритите и теле са били подчинени от хуните. /б.пр. разбира се, защото са потомци на т.нар. “малки юечжи”/
Теле са многочислена общност, но живееща разпръснато. Покорени са от Хунну. После попада под властта на сянбите и жужаните. Около 485 г. те се преселват към долината на р. Иртиш. В 490 г. съвместно с Китай, громят жужаните. В 492 г. завладяват д-вата Юебан, смятана за хунска. В 494 г. “теле” са завледени от ефталитите. «Народът се разбягал», а останалите станали васали на ефталитите. (Л.Н.Гумильов, Тюрки). /б.пр. интерпретациите на Баяр, базирайки се на Гумильов са изключително погрешни. Племената за които говори се наричат гаоче. Те са европеиди, потомци на племената ди. В ханската епоха част от тях гравитират около тохарската д-ва Чеши /Турфан/. Тук са племената ичжи, ицзи или цзе, булоцзи, хуа, йеда, кюеше, гегун. Гаоче са най-източните им представетели, попаднали в Иншан, а Юебан – е най-западната. Тези племена са юечжи /тохари/, част от малките юечжи, немигрирали към Средна Азия. Названието теле се появява по-късно,в танската епоха. До тогава те се наричат чиле, дили и се посочват еднозначно като потомци на старите ди!/
Експанзията на жужаните предизвиква в началото на V в. миграцията на кидаритите, ефталитите и усуните в Средна Азия, към земите на бившата Кушанска д-ва. Там те обединяват кушанските земи и въстановяват Кушанската д-ва.  
Кидаритите са потомци на юечжите. По това време те живеята вероятно зад хребеда Тарбагатй (западно от Алтай), т.е. по-близо до “старата родина”. Новото название те получават по имета на владетеля си Кидар. В 420 г. след поредното жужанско нападение, юечжите-кидарити напущат земите и се преселват в Средна Азия. От тях се отделя народа на аварите. Кидаритите и ефталитите, които са родствени народи завладяват бившите кушански земи.
Името Кидар (в китайско звучение Цидоло или  Кидолу) е носил също царят на юечжите, който загива в битка с хуните, 600 год. по-рано, в 165 г.пр.н.е.
Явно тези събития в Централна Азия, предизвикват началния миграционен тласък на ефталитите, българите, савирите и хазарите. Докато Атила владее Централна Европа, то пътят на ефталитие и кидаритите е ограничен само в района на Средна Азия. /б.пр. не виждам каква връзка може да има между атиловите хуни и ефталитите, та те дори не са знаели взаимно за съществуването си!?/
В 371 г. хуните нанасят поражение на аланите и готите и завладяват Причерноморието. В течение на 20 години, те са въздържат от военни действия в западна посока. Явно са имали вътрешни проблеми. В 395 г., хуните през Кавказ и Дунав нападнали Римската империя. /б.пр. Баяр греши, походът в 395 г. към Кавказ е алански а не хунски, от племената росомоки и тувели, които бягат на юг, поради свирепстващия глад в Скития, след хунското нашествие./ В 412 г. хуните и Източната Римска импреия сключват мирен договор. В 445 г. хуните заемат Панония, 453 г. хуните се сблъскват със Западната Римска империя и са разгромени на Каталунските поля. Основна помощ на Аеций /римския пълководец осъществил битката/ оказват готите, другите германски племена и аланите. В 455 г. умира Атила. Малко след това германските племена разгромявата хуните в битката при р. Недао, там загива средния син на Атила, Елак. Останалите, под водачеството на останалите синове, Денгизих и Ернах отстъпват на изток. Те искат от Византия земи за заселване като федерати. Част от хуните с Ернах продължават на изток, но там са пресрещнати от савирите, оногурите и урогите и са напълно разгромени. В 469 г. хуните на Денгизих се заселват на Балканите, но малко след това са разгромени от византийският пълководец от алански произход, Аспар. Денгизих е убит и хуните окончателно изчезват от историческата сцена.  
За българите и хазарите подобно развитие на събитията е благоприятно. Заедно със савирите, до това време те обитават Западен Сибир. /б.пр. онугирите и савирите обитават Согдиана, Чач и Илак, а не в Западен Сибир./
Забележка.
1. По мнението на Л.Н.Гумильов, сабирите се разделили. Едни от тях се заселват в  Източното Прикаспие, другите в Руската равнина и по-късно се славинязира и стават известни като северяни. От тях е останало названието Сибир, топонимът Сувар и фамилията Суворов. /б.пр. относно Сибир, Баяр греши. Виж моя коментар: Сибир – обширна територия от Евразия, обхвщаща земите между Урал и Алтай. Налага се да  разгледаме етимологията на този топоним, тъй като в литературата някои автори я свързват с  името на племето  савири, сродни с прабългарите. За пръв път названието се появява в ирански източници от 13 в. В “Тайната  история  на  монголите” /известна и като “Съкровенното  сказание”/ се съобщава че в годината на заека /1207/, Чингис-хан покорил всички горски народи, както и народа шибир, обитаващ на  север от Алтай и на запад от  р. Ангара. По-късно Сибир се превръща в название на всички руски задуралски владения. Съществуват няколко  хипотези: 1. Сибир е от монголски произход, защото šibir означава заблатено място, в бурятски šabarмръсен, кален. 2. Сибир – гъсти гори, от бурятското šэbэr, тюркското čubur  гъста непроходима гора.  3. Сибир отразява по-старото китайско название шивей, с което в Тан-шу са  наречени група протомонголски  племена, наречени още сянби. Шивей е китайската  транскрипция на изходното шибир, себер. Вероятно техни наследници са съвр. манчжурска етническа група сибо. 4. Сибир е от угорски произход, сибир, сыпир са част от проникналите на запад савири, сувари – предците  на чувашите. Твърде късната поява на този топоним ни кара да мислим че най-вероятно се касае за монголска  или бурятска етимология.
2 . Има и мнение, че хазарите са родствени на ефталитите. Действително, етнонима хазари е от ирански происход и означава «хиляда» или «хилядник». Но етнонима сабир не е ирански. /б.пр. Неверни твърдения. Етнонимът савир е изцяло ирански, с две възможни значения. Що се отнася до хазарите, то етнонимът им е от друг произход).
Сабирите и хазарите проникват на запад. Известно е, че заемат прикаспийските степи, а българите – причерноморските. Част от българите проникват на запад и воюват с лангобардите. После след идването на аварите, тези българи заедно с гепидите и лангобардите се заселват в Италия. Затова в Италия се среща фамилията «Булгари».
Значение. Д.Ил.Димитров говори за по-ранно проникване на българите в прикаспийските степи и преселението на част от тях под натиска на хуните в Дагестан. Тук той посочва племето хайландури. То се споменава в 451-54 г. като съюзник на арменците във борбата им с персийския шах Йездегирд II (438-457г.). Бягството на хайландура Бел при кушаните и споменаването за връзките между хайландурите и кушаните, всъщност показва връзка не толкова с кушаните /етноним използващ се по инерция в арменските хроники/, колкото с ефталитите. Вероятно хайландурите и ефталитите са знаели едни други. /б.пр. в думите на Баяр има известна истина. Самото племе хайландури е споменато от Птолемей като алани-олонди, показващ паралел с по-късното споменаване в „Ашхарацуйц” народа олхонтор-болгар. Според познавачът на староарменския език и писменост П.Голийски, на  арменски  хайландур се пише  със задноезично h, реално близко до kh. То е много трудно да изпадне, затова най-вероятната оргинална форма е “алхандур” с репозиция на сричките, близко до топонима Алуандрия. Така че зад олондите на Птолемей, със сигурност се крие едно от прабългарските племена, съобщено от арменските изотчници като олхонтор-болгар, известно в повествованието на Егише, като хони-хайландури, живеещи зад „Аланската врата” /Дарйял/ а страната им се казвала Алуандрия. Вероятно с тях е свързано названието на втория по големина град в средновековна Осетия – Хайлан. Ясна е връзка и с названието на р.Алонта /Терек/, тъй като в „Ашхарацуйц” се казва че описаните български  племена носят имената на реки, респ. Алонта, известна е и като Олонта и олонди-олхонтори, а Алуандрия е обхващала земите по поречието на р.Алонта. Всъщност реката е получила названието си от народа заселил се по поречието и, а не обратното, както например, Булгар-чай – „българска река”. Възможно е алхандур да е също вариант на алан. Другото ефталитско самоназвание е Хуттал, което обаче е звучало като Хатлан според Йакут и согдийски  документ от планината  Муг написан с кушанобактрийски букви. /ШК-ИГСТАИ www.kroraina.com/ Като се  има в предвид че хайландурите, единствени от хонските племена в Кавказ, поддържали отношения със средноазиатските ефталити /хоните нарачани кушани/ може да се предположи някаква родствена връзка: хайландур/алхандур с хатлан/алхан. Не може да не се вземе под внимание връзката хайландур-алхандур-олхонтор-олонди!  След Егише никой повече не съобщава за хайландури. Единствено в Средновековна Осетия  вторият по големина град след столицата Магас е бил град Хайлан, важен военен център. Възможен  отглас  на  влелите  се в осетинската  народност  хайландури. Ако погледнем ефталитското хатлан и тохарското lant – владетел, lantna, lain~e – владение, кралство  може да се мисили за някяква  аналогия включително и за  по-древен  смисъл  в  самото понятие алани като съжители, съобщници. Другата  възможност е от хати, ятии, йеда  и  лант, т.е. страна на ятйите. А ятйите участват в племената съкрушили Гръко-Бактрия, няколоко  века  преди да се чуе нещо за ефталитите. Названието  ятйи  стои  в  основата на китайското название на ефталитите – йеда и вероятно произлиза от тохарското āti – поколение, потомство, племе. П.Голийски цитира арменския автор от 13 в. Степанос Орбелян който споменава халандрите като название на ефталитите: “По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченистан /Китай/, разположена на изток в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хоните, простираща  се  чак до планината Емаус”. А това потвърждава равенството халандри-хайландури и ефталитското самоназвание, по согдийски текстове хатлан, а в по-широк аспект, показва общия произход на названията алхан/алан. Орбелян казва че страната на халандрите е в Китай. Явно има предвид че Таримската котловина /Ханския Западен край/ която по време на Империята Вей се владее от ефталитие. Но  достига и земята на хазарите, т.е. Кавказ. Може да смятаме че олхонтор-булгар, отразява етнонима алхандури, хайландури, източноиранско ефталитско или аланско племе участвало в етногенезата на прабългари и осетинци, тъй като алханите /алхони/ са познати в Средна Азия, като едно от названията на ефталитите. Амиан Марцелин дава също подобни данни: „Халаните... населяват безкрайната пустош на Скития... В другата част на страната /т.е. на изток от р.Дон/ ...халаните обитават на изток, разделени на многочислени и немногочислени родове, те са дошли от далече от Азия и както съм слушал, живеят плътно до река Ганг, която протича през територията на Индия и се влива  в Южния Океан”./
По такъв начин може да се смята, че появата на българите в Европа не е еднократен акт, а и произходът на различните племена е бил различен. Но те започват да се сплотяват около името българи. “Ашхарацуйц” посочва четири прабългарски племена: купи-булгар, дучи-булкар, олхондор-блкар,  чдар-болкар. /Виж моя коментар: 1. Купи-болгар. Традиционно се свързва с названието на р.Кубан – Куфис, Купис. Но това название е фиксирано според някои, за пръв път в „Равенския аноним” от 9 в., но  още в 7 в. е  известно  названието Куфис, Гипанис, което показва че автора на „Ашхарацуйц”, /Анани Ширакаци/, е използвал неарменски източник, откъдето е предал Куфис, Гипанис като Купи, а не е използвал изконното арменско название на Кубан – Валданис, Вардан. Валданис е калка от аланското /осетинското/ W/u/artdon широка река, аналогично на българското Варадар в Македония. Погрешно се смята че хидронима Кубан е късен, кипчакски, озн.”жълта река”. Всъщност названието е местно и произлиза от общоадъгското *kofaвода, река, съхранило се в карачаевобалкарското kъobanвода, река, осетинското kъævdа – дъжд, така че етимологичното развитие е Кофен - 6 в., Куфис - 7 в., Купис - 7-10 в. Плиний /23-79 г./ нарича Кубан - Гипанис, а Ариан Флавий /95-175 г./ - Гипп/. Така че Купи-болгар отговаря на най-голямата прабългарска групировка заселила се по горното и средно течение на р.Кубан, чийто най-южни представители са достигнали до Париадр и М.Хоренаци ги е отразил като внъндур-болгар, още във 2-1 в.пр.н.е., а основното ядро по р.Кубан е отразена от Птолемей като пагирити.
Под формата в.н.н.д.р., българския етноним се среща и в арабската географска традиция. В Худуд Ал Алам се споменава  в разказа за страната V.n.nd.r: „На изток от нея са B.radhas'ы /буртасите/, на юг от от нея са хазарите, на запад има планини, а от север са маджгарите /Majghari/. Те /венентерите/ са страхливи /badh-dil/, слаби и бедни /darvish/, и притежават малко количество стоки /khwasta/.
Отъждествяване на N.nd.r и M.rdat прави Гардизи, като V.n.nd.r/N.nd.r са непосредствени съседи на Majghari, въпреки че местожителството на последните не е добре уточнено, предстая се по различен начин, или около Урал, или по северозападното крайбрежие на Черно море. Съгласно Гардизи, N.nd.r обитават между реката, отделяща ги от Majghari, и планината от която извира друга река, и зад която планина живеят M.rdat. Версията на Оксфордския препис на Худуд Ал Алам казва, че планината се разполагала над N.nd.r, реката, зад който северен бряг живеят Majghari, съседни на N.nd.r е най-вероятно Дунав, или Cерет, зад който започва Ателкуз /междуречието/ където живеят маджарите, преди преселението в Панония. Съответно N.nd.r живеят на запад от последната от споменатите реки, или на юг от Дунав, а „над” тях /над N.nd.r/ са Трансилванските Карпати, които са и първата граница между маджари и І-та Бълг. д-ва след преселението им. Гардизи добавя, че N.nd.r живеят в посока /bar janb -на страна/ от саклабите /Saqlab/. В случая, саклаб, явно се отнася за славяни /сърби, хървати или руси/.
Още в 1875 г. Гаркави объяснява названието V.n.nt.r и от писмота на хазарския каган, като название на българите, отговарящо на византийското - Oύnnogoundouroi, Ounogoundouroi  /унногундури, оногундури/, но това става доста време преди да стане известен арабския текст на Худуд Ал Алам. Маркварт свързва арабското نـنـدر /*n.nd.r/ с българите. Напълно независимо е сообщенето на Масуди за нахлуване във Византийската империя на номади наречени W.l.nd.ri, около 320 г.от хиджра /932 н.е.) Явно Масуди е объркал някое маджарско нападение срещу Византия с българите. По времето на цар Петър, България е вече твърде слаба и не води войни с Византия, но не е и в състояние да спре постоянните маджарски грабителски походи, преминаващи през българска територия и завършващи във византийските предели. Тъй като нападенията са на практика от българска територия, Масуди ги е сметнал за български. Наистина в 934 г. византийските източници съобщават за маджарско нападение. Също Масуди явно използвайки по-стари данни, съобщава, че в съседство с аланите и хазарите живее народа الـولـنـد ريـه /al-w.l.nd.r.ya/, чието име идвало от столицата им, града ولـنـد ر /w.l.nd.r/, расположен в отдалечена пригранична област на Рум в източно направление и добавя, че византийската конница, изпратена от императора против нападателите, достига до пограничната полоса за 8 дни. Според Макварт, Масуди е смесил сведения от по-ранния период на Кубратова България с по-нови сведения за І-та Българска д-ва и постоянните и войни с Византия. /ВМ-ХАА/ 
 Виждаме, че формата уногундури/внъндури/венентери трайно се утвърждава като аналог на етнонима българи. Арабските автори първоначално бъркат волжките и дунавските българи. Венентерите са посочени като слаб и беден народ. Това с пълно право се отнася за волжките българи, които в началото са слаби и зависими от хазарския каган, а Ибн Фадлан пише че илтивара на волжките българи Алмуш търси парична помощ от Халифата за да построи укрепления срещу хазарите, поради което приема и исляма. Но дунавските българи в никакъв случай не са слаби, тъй като и арабите изпитват на гърба си силата на оръжието им при обсадата на Константинопол в 711 г. 
2. Олхонтор-болгар. Отговаря на аланопрабългарската племенна група, формирала се по поречието  на  р. Алонта, която в арменските източници  се  нарича  и  Аландон, букв. (от осетински) – „аланска река”. Тук Птолемей помества народа олонди, по името на реката, а М. Хоренаци съобщава за народа хайландури и страната им Алуандрия живеещ оттатък „Аланските врата”. Предвид и евентуалната прабългарска принадлежност на това население, възможно е осетинското дон – река, да са го изговаряли като по-старото, източноиранско дар – река, респ. Вардар, Амударя, или названието на Терек да е звучало като Аландар, което вече е максимално близко до Алуандрия и Олхонтор. Между Алонта и Ра, Птолемей помества и р. Удон, също аланско название, отговаряща на Манич и Кума. П. Голийски съобщава за арменския  автор от 13 в. /починал 1304 г./ Степанос Орбелян, който споменава халандрите като название  на ефталитите: “По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченистан /Китай/, разположена на изток в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хоните, простираща се чак до планината Емаус”. Така че олондите/олхонтори са най-вероятно рано мигрирала към Кавказ юечжйска, алано-ефталитска група, сродни с юечжите-булоцзи, поради гражданската война в Китай, в епохата между Хан и Вей /3-5 в./ Археологически са представители на късносарматската култура и т.нар.късни алани.
3. Дучи-болгар. Може да  предполагаме че зад този етноним се крие племенната група  Дучи/Дачи/Дачани и Дахс-ас у Ибн Руста, обитаваща на север от Дарйял – „Аланските врата”. Предполагам че първопроизхода на тази племенна групировка, трябва да търсим сред известното сако-масагетски племе дахи. Първоначално обитават средното течение на Сърдаря. В края на Ахеменидската епоха, мигрират в Южното Приаралие, в областите около р.Узбой /в Унгуз/, южно от Хорезъм. Там участват в събитията свързани с походът на Александър Макеидонски. В 1 в. от н.е. продължават да са там. Дахи на територията на Прикаспието, като название е зафиксирано в источниците, относящи се на границата на двете ери, в трудовете на Страбон, Ариан, Курций Руф, Плиний. В работите на по-старите автори, в това число и на Херодот, данни за дахите отсъстват. При Страбон, даите, наред с  многочислените масагети, са посочени в групата на „източните скити”: „Голяма част от скитите,  обитаващи около Каспийско море, се наричат даи,  живеещите по-източно се наричат масагети и саки и се наричат изобщо скити, но всяко племе си има собствено име”. Може да посочим мнението на П.Голийски че начинът на изписване  на етнонима „дучи”, спрямо нормите на арменския език от 7 в. се е произнасяла като гучи, а в 19 в., като тучи. Така че като цяло не е ясно как точно се е произнасяло. /ПГ-БКА стр.51/ Явно авторът на „Ашхарацуйц” е смесил данни от различни източници и един път е съобщил за дучи-болгар и втори път за дачани.
Родоначлникът на партянската династия Аршакиди - Аршак е вожд на племето парни. Парните са едно от разклоненията на дахите /даите/, обитавали земите на съвр. Туркмения. Страбон пише, че племето на даите /дахите/ се е преселило към северните брегове на Меотида /Азовско море/, но уточнява, че не всички /тогавашни/ „писатели, хронисти” са съгласни с това мнение. След това Страбон отново подчертава, че от тези скити-даи, произлиза рода на Аршак, въпреки че повечето го смятата за бактрийец /т.е. произлизащ от Бактрия, или земите около нея/.
С. Гуцалов предполага, че дахите представляват особенна елитарна войнска група, вътре в масагетската племенна общност, която постепенно придобива и самостоятелна етническа общност.
В 4-3 в.пр.н.е., в района Устюрт и Мангишлак /провлака земя делящ Каспийско от Аралско море/, е един от основните райони на разселение на племената носители на прохоровската култура. В 3 в.пр.н.е. териториите южно от руслото на р. Урал проникват носителите на прохоровската култура, която се свързва с дахите и заселват приуралска Башкирия  /могилниците Ст. Киишки, Бишунгарово и др. /СГ-ВП/ Самото название дахи, вероятна произлиза от иранското dahiaстрана, или от ваханското dajakюнак. Така че напълно вероятно е част от дахите да са увлечени с мигриращите към Кавказ, алано-хонски племена от Приаралието. Дори самото дахс-ас, може да се преведе като „дахи аси”.
Н. Берлизов анализира данните от Л.Мровели, М.Хоренаци и Йосиф Флавий, отностно аланските походи от 71-72 г., в хода на който аланите извършват успешен „рейд” в Мидия и Армения. Арменските и грузинските източници съобщават за нападение на алани над Армения в 114-115 г., завършил неуспешно за тях. Става дума за различни събития. Първият поход е извършен от земите на Хиркания /Унгуз, Мангешлак/ през Копетдаг към Мидия и Армения. В случая Йосиф Флавий нарича „Танаис и Меотида”, р. Узбой и Каспийско море. Вторият поход е през Кавказ. В „Юдейските древност” Й. Флавий посочва и племената дахи, даи като участници в азиатския поход. Явно за това свидителствата откритите групи катакомбни некрополи в Северен Иран. /НБ-РАСК/ Виждаме, че дахите действат съвместно с хоногурите, аланите-хони в Унгуз.
4. Чдар /Китар/-болкар – вероятно аналогични на бахли-кадар, кидарити от Боло преселени от Хосров І Ануширван в Дагестан, след подялбата на Ефталитската д-ва. П.Добрев посочва че р. Аварско Койсу, приток на р. Сулак, се нарича в езика на някои дагестански народи Чедер, и свързва  чдар-балкар именно с тази река. /ПД-НДБ стр.56-57/ Днес съществува селище Цударах в Левашинския район на Дагестан. Според текста на „Дербент-наме”, именно на р. Ихран-чай, т.е. Аварску Койсу, се намира града Балх, в Кумукската страна. В Балх бил преселен „хорасански народ” от шах Хосров І Ануширван. Днес /по времето на Акташи, авторът на хрониката, живял в 17 в./, този народ се наричал лезгинци /леки/.
Всъщност Балх отговаря на споменатия в турското копие на „Историята” на Ат Табари, от преводача Касем-Бег /Kasem Beg/, град Булхар-Балх или Булкар-Балк /Bulkhar-Balkh/, който Касем-Бег, свързва с известния от арабоезичните източници Беленджер. В ръкописа на Ахмед бен Азами, походът в 652-653 г. на арабския пълководец Салман ибн Рабиа се казва че:„Напускайки Дербенд, Салман достигнал да хазарския град Бургур... Продължавайки своя път той пристигнал в Билкар, който не влизал във владенията на хазарите и устроил лагер на прекрасните поляни край града, намиращ се в близост с голяма река”. Ибн Ал Насир пише, че след превземането на Беленджер-Булкар, Салман тръгнал към друг град, наречен Вабандар, в който имало 40 000 домове. Артамонов също стига до извода, че на север в Дагестан в ранното средновековие живеят прабългари, явно влизащи в „Царството на хоните” на арменските автори. Той свързва Булкар-Балк, със споменатия от Мовсес Каганкатваци „великолепен град Варачан”, главен град на хоните-савири, разположен на север от Дербент. Съгласно този автор, Варачан е бил типична крепост, с централен площад, езически храмове нар. „даркон” /в осет. arkon – храм/ и царски двор. /ДД-ПБСЗК/ Градът се превръща в лятна резиденция на хазарските кагани, под вормата Варшан е посочен от кагана Йосиф в писмото му до евреина Исак Хаздай ибн Шафрут. Йехуд в своя разказ за приема на юдаизма от хазарите /”Сефер Козари”/, споменава че хазарите почитали някакви пещери в „планините Варсански” където всяка събота се молели.
Град със същото име Варучан, се споменава и в манихейски текст, но се е намирал в Средна Азия, в страната на кушаните.
Така че групата чдар/китар-болгар, са преселници от Средна Азия, т.е. кидарити-боло. Хосров І Ануширван, който разгромява ефталитската държава, ги заселва в областта на р. Сулак и притока и Койсу, който започва да се нарича по името на преселниците /Чедар, Кедар, Китар/. В „Дербент-наме” се казва че Ануширван, „реставрилал” този град, т.е. тук е имало по-старо селище, свързано с Хонското царство на барсилите и хазарите. Китар-болгар вземат участие във формирането на ранносредновековния хазарски етнос. Може би техни далечни наследници са днешните лакци, лаки или лезгини, известни в ранното средновековие като вуругунди /вархонити/ дошли от земите на север от Индия, т.е. авари-ефталити.
 Така вече етногеографската характеристика на алано-прабългарското население край Кавказ се изяснява значително. Освен разгледаните племенни общности трябва да посочим и аскалите, обитавали в граничната зона между абхазци, грузинци и алани /по-подробно Ч-1 еитм./, или това са югозападната покрайнина на  внъндурите/унугондури /купи-болгар/. Барсилите пък са по-старото население на Дагестан /Хонското царство/, смесили се със савири и хазари, както и с по-късните ефталитски преселници: авари-вуругунди-чдар-болкар. В етимологично отношение – барсили, означава най-вероятно „жители на високопланинска страна”. /вж.Ч-1, етим./
Археологията показва че в началото на 3 в. в Централен и Източен Кавказ се появява нова мощна племенна групиравка, недобре отразено в източниците. Те разгромяват гр.Танаис в Приазовието. С тях в донските степи, веднага се сменя целия културно-археологически комплекс. Един от най-важните  нови  елементи се явява появата на специфични „Т-образни” погребални катакомби, започващи да преобладават на р.Дон и около Ставрополските възвишения /Ергени/, след 3-4 в.
Крайният ареал на „Т-образните” катакомби, едва достига до левия бряг на Днепър, т.е. до „владенията на готите” /черняховската култура, проникнала и в Преднепровието, едновременно с аланаската/. Но основните райони на концентрация на „Т-образните” катакомби в 3-4 в. се являва Централното Предкавказие /Средния Терек/. Именно оттук, по единодушното мнение на  сарматолозите, происхожда експансията на новите пришелци. В средата на 3 в.,”Т-образните” катакомби, са масово явление, а епизодично се откриват още от средата на 2 в.
В периода 150-200 г. по поречието  на р.Терек /Алонта/ прониква нова аланска общност, недобре фиксирана в източниците, изключая олондите на Птолемей, хайландурите на Хоренаци и олхонтор-болгар на „Ашхарацуйц”. В контактната зона с местните източнокавакзки планинци /вайнахи, дагестански племена/ възникват няколко по-големи селищни центъра, Зилги /Аржанцева, Деопик 1989/. Именно с това обединение може да се свърже и появата на монетосеченето в Северен Кавказ. От 3 в. в Централното Предкавказие се появяват „варварски имитации” на денариите на Марк Аврелий /161-180 г./.
Според С.Яценко, със сборното название „алани” гръко-римските, арменските и персийските автори наричат всички източноирански племена проникнали в Европа и Предкавказието, от Средна Азия и Източен Туркестан, след 1-2 в.,т.е. след първата вълна на т.нар.”сармати”: аорси, роксолани, сатархи /тагри/и др. След 2-3 в. със сборното понятие алани и хони започват да се наричат, всички те, както преди това са известни като „сармати”. Различните групи „алани” и „хони” от 1 до 4 в. се обединяват от тяхната изначална етническа, политическа връзка и произход от голямата кангюйска /усуно-юечжийска/ общност. /СЯ-ГА/
Виждаме как тясно се преплитат миграциите на аланите и прабългарите, как тясно се смесва тяхната етногенезисна съдба, как така от едни и същи изходни племенни обединения изкристализират алански и прабългарски племена, често носещи и еднокви имена, дуло-двали, олхонтори-олонди-хайлан, аскали-есегили, хони-алани, хони-масагети и пр. Затова и древните автори не винаги ги разграничават помежду им! Всеки един опит да се противопоствя прабългарско на аланско, респ.”хунотюркско” на иранско, на практика е напълно изкуствено, породено от грешкните интерпретации на стари „авторитети”, неверни идеологически постановки, незнание и инерция./
Влиянието на аланите и сарматите се открива в името на Аспарух, което е иранско. Също българите на Аспарух практикували сходен погребален обряд с аланите и изкуствената деформация на черепа. /б.пр. виж етимология на името: Испор, Исперих прабългарско владетелско име, носено от Основателя на Дунавска България. Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер. За неговата етимология може да  посочим няколко  версии. Традиционно и неправилно, основателят на нашата държава се изписва  Аспарух. Формата Аспарух  е  използувана само в хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник. Вероятно те са направили аналогия  с аланското Аспар. Във  2 в. в  Грузия /Иверия/ живеее и управлявя питиахът /княз/ Аспарукх, за който се знае че е от аланскипроизход. /DL-AfI www.kroraina.com/caucas/asparukh_iberia.ktml/ Арменската география  “Ашхарацуйц”  използува формата  Аспар-хрук. /ПД-ДБЕ стр.23-27/ Търсят се ирански аналогии, сравнява се с  аналогичното аланското име Аспар, фиксирано в турските данъчни регистри и като българско име от първите  векове на Робството. Някои смятат че аспа-рух означава бял кон. Но по-точното обяснение е староперсийското  *aspabāra, средноперсийски asvār /’swb'l/ – конник.
Очевидно е че българите са били монголоидни /б.пр. Баяр си противоречи, на едно място казва че са европеиди, брахикранен тип, на друго – че са монголоиди, две взаимноизключващи се мнения, нагледно илюстриращи голямата неразбория относна прабългарския произход/. Те влизали в централноазиатските племена теле /невярно твърдение/. Както е известно, уйгурите, побеждават тюрките и създават Уйгурския каганат, съща са били монголоиди /б.пр.напълно невярно мнение, уйгурите са и в миналото и сега подчертани европеиди/. Сближението на българите и сарматоаланските племена от прикаспийско-черноморските степи, води до променя към европеиден расов тип. Генетически българите са потомци на аланите и сарматите. Затова привързването на “монголоидните” прабългари с монголоидните хуни е затруднено. /б.пр. прабългарите са не само генетични но и лингвистични сарматоалани, те просто нямат нищо общо с хуните, тюрките и изобщо алтайската езикова общност, с която традиционно се свързват./
Разселението на българите
Появата на аварите (народ от централноазиатското племенно обединение на жуан-жуани) в европейските степи, е предизвикано от разгрома им нанесен от тюрките в 555 г., стреснало савирите и оногурите. /б.пр. това е старото погрешно мнение съществуващо в рускоезичната литература. Виж за етимологията на авари – етноним. Произходът на аварите, все още не е уточнен напълно. До скоро се смяташе че са  част от жужаните – хуно-сянбийски, алтайски народ, сроден по произход с древните тюрки. Първоначално  тюрките са техни поданници, но около 550 г. извършват преврат и покоряват територията на Жужанския каганат. Още в 18 в. тази хипотеза е формулирана от М.Дегине. Предположението почива единствено съвпадението на събитията,  разгром на  жужаните от тюрките в  555 г. и  появата  на аварите  в  Европа  в  558 г. Цели поколения учени приемат твърдението за истина, на  юнашко доверие, без да го подложат на проверка. През 60-те год. унгарският филолог Карой Цегледи, припомни съобщението на Теофилакт Симоката за ранната история на аварите произлезли от племената уар/вар/ и хони. В етнонима хон, хони, Цегледи припознава  ефталитите, алхоните, белите хони. Китайският историк  Лю Маоцай /1958г./ пише че отъждествяването на  аварите и жужаните от европейските историци е недопустимо и не се потвърждава от изворите. /АМ-ИГЦА стр.173/ Сега част от учените виждат в аварите, група от ефталитските племена, обитавали териториите около  съвр.гр.Кундуз в Афганистан и западните части на Таримската котловина, първи понесли удара на тюрките. Датата на разгрома на аварите – 555 г. съвпада с края на ефталитското  господство в Синцзян. Окончотелният разгром на Ефталитската д-ва и подялбата на ефталитското наследство от тюркути и перси става в 567 г. Това е началото на тюркската експанзия в Средна Азия. До тази дата изобщо не може да се говори за тюрки в Средна  Азия, още по-малко в западно направление. Днешните пущуни са далечни потомци ефталитите. Названието авагни, авгани се появява едва в 6 в. в индийският трактат на Варахами. В 7 в. китайският будистки монах Сюян Цзян посещава Тохаристан и споменава за областта Апокан, разположена в Сюлеймановите планини /съвр.Пакистан/. Именно там се укрепяват част от разбитите ефталитски племена. /ЮГ-НП стр.130/ Широко разпространеното название на ефталитите – абдали, съхранило се сред едно он най-големите пущунски племена Абдал, преименувано в 18 в. на Дурани, всъщност е двусъставно, звучало като aw-dālaey, като dālaey произлиза от пущунското ddalaхора, народ, т.е. народа ав, ави, респ. аба, абар, авар! Според  Т.Симоката аварите са част от могъщия източен народ отер, разгромен от тюрките. Една част, племената вар и хуни се преселили на запад. Византийците ги наричат още кирмахиони – червени хионити. Отер може да свържем със споменатите от Птолемей отторокари, обитавали западните части на Синцзян, вероятно  идентично с китайското название на ефталитите йеда, или ятии на гръкоримските автори. Сравни ятии с тохарското āti – семе, потомство. Зад етнонима хуни се крият хиони, хионити, хони, респ. вар и хуни, са известни като вархонити, валхони в Арменската география “Ашхарацуйц”. Интересен паралел представлява самоназванието на памирската народност вакханци – вохони, а областта която обитават, наричат Вух. Ваханците  са късно население, споменати за пръв път в Тан-шу /История на китайската Династия Тан/, 7-8 в., под формата Хами. Съседните искашимци също ги наричат вохони. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/ Връзката валхони – вохони е напълно реална. В  Кавказ едно от названията на лакците е вулугуни и хуани. Според легендите им за произхода, има спомен че техните предци са дошли в древността от земите северно от Индия. В 6 в. Агатий споменава за  народ вуругунди, уругунди в Кавказ. Паралелно се появява и  названието авари в Кавказ. Днес лакците и аварците са напълно  асимилирани от  завареното население и езиците им са от дагестанската група на голямата синокавказка езикова общност. И така, трябва да търсим етимологията на авари сред тохарски и иранските езици. 1. вар, може да отразява общоностратическото название за човек *vir/var/ar/er. В тохарски wir, санскрит v-raā, авестийски v-ra, vîra, ягнобски wir, скитски /по  Херодот/ o.ro, o.tro, o.tar – мъж, човек, кховарски war – племе, народ. /P-IEW/  В български диалектното /Шуменско/ варийн означава мъж, годеник, съпруг. В иранските езици пехлеви ayār – приятел. В тох./б/ ys·uwar – дружелюбен, приятел. В  унгарски ferj, удмурски var, otyr, коми ver, vojtyr, лапландски oares' – човек. Сравни  o.tar  и  народа  отер. Или  авари, вари означава просто хора, народ, от гледна точка както на индоевропейските, така и на угрофинските  езици. Възможно е да са били  тохаро-източноирано-угорска смес. Интересна е етимологията на етнонима  перси, на персийски farsхора, народ, с индоевропейски паралел в ирландски pearsa, рearsan, латински persona - човек, респ.съвр.българска чуждица персона – личност. 2. авари – пазачи, охрана. Те са обитавали източните  предели на Ефталитската д-ва, Таримската котловина, така че може да търсим връзка с тох./б/ war, осетинското wart, uart, партянското w`rt`k – щит, пазя, както и българското варам - пазя, т.е. пазачи, охранители на границата. 3. авари – войнствени, грабители. В авестийски vairîm, vairya – командващ, деспотичен, управляващ, заповядващ. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#ta/ В тох./б/ warks – сила, мощ, warksāl – сила, мощ, енергия, warsasem – грабители, врагове, войствени, в средноперсийски *waržŷnak, съвр.персийски warĵ – силен, победотосен, в хетски wars, warsija, латински  verrō – бия, троша, разбивам, в англ. war – война, старовисоконемски warrag – грабител, разбойник /дало руското варяг – норман/. В чувашки wărş – воювам. В рушански и хуфски wōr – власт, сила, viraw – разбивам, руша. /ВС-РХТ/ В осетински færazăyn – силен, издържлив. Също в хинди-уруду āwar – силен, мощен. В иранските езици awar – разбойници, грабители. Или това да е название дадено от съседните им народи, характеризиращи качествата им – силни войни, завоеватели, грабители. Например славяните ги  наричат  обри, може да го свържем със славянското обирам – грабя, която е една от версиите за етимологията на етнонима ободрити – разбойници, грабители. 4. авари – обри. Вероятно отразява по-точно самоназванието абар, тъй  като  в  гръцките  транскрипции αβαροι, звуците б и  в се предават все с бета – β. Тогава зад абар, китайското аба, древнотюркското апар, вероятно се крие тохарското yapoy – страна, народ, респ. Юебан от китайските хроники, дала по-късното Апокан, аваган, афган, както и абдал/авдал, върху основата на двусъставните поняния av-kan, av-ddala, yop-talстраната на народа ав, ави, или народа, племето ави, апи. 5. авари – хвари, ховари, хуари. Китайската хроника Лян-шу дава твърде интересни сведениия за ефталитите. В китайската писмена традиция са известни с две названия йеда, йдан и хуа. Хуа са част от племената цзе и част от племената билу, булоцзи, ичжи, аба, хун-е, кюеше, гаоче, които през ханското време те образуват федерация управлявана от държавата Чеши. Това са потомци на юечжите останали в Западния край. По време на Троецарствието и гражданските войни в Китай, те са покорени от жужаните. На няколко етапа части от тях се преселват  в  Средна Азия, Първо йеда се преселват около Даван и създават държава, известна ни като ефталити-кидарити, по-късно идват и племената хуа, които стават управляващи. Част от тях се преселват в Холисими /Хорезъм/, и са наречени хвар, хуар – това са вархонитите, вар и хони, станали известни като псевдоавари, панонските авари и по-малката общност на кавказките авари. Самото китайско – хуа, според  лингвистичен анализ, отразява по-древна форма на изговор, звучал като *ghwot, *ghwor, *ghwat, *ghwar, или отразява старото название на юечжите /тохари/.
Съдбата на европейските авари е тясно свързана с ефталитите. Въпросът е осветен в “Историята” на Т.Симоката: “След като разбил племената на абдалите, тюркският каган се възгордял  и нападнал аварите. Нека никой не мисли че тези авари са аварите обитаващи в Панония. Те са дошли тук много преди царуването на император Маврикий.
Една част от тях избягала при жителите на Таугаст. Вараварите обитаващи Таугаст са едни от  най-силните и многочислени на земята. Друга част от аварите изпаднала в унизително положение като били заробени от народа  мукри. Този народ е родствен на Таугаст.
Извършил каганът и друго предприятие. Подчинил хората от племето отер /цитира се неправилно като огур в др. преводи/. Това е едно от най-силните племена поради постоянните военни упражнения  които извършват в пълно бойно снаряжение. Те живеят на изток където тече р.Тип /Тарим/, която  тюрките наричат Черна. Древните вождове на това племе били Вар и Хони, затова и някои от племената  се нарекли вар и хони”. Виждаме пълно потвърждение в историята на племето хуа в Лян-шу и  разделянето му на западни и източни хуа, /респ. вар и хони/ и евнтуалната им връзка с по-стара общност отер – ятии, йеда, йдан. Едните се предвижват към земите на Хорезъм, около 320 г., после в 459-60 г., а източните стабалазират ефталитската  д-ва, разклатена след сериозната офанзива на Пероз, с явна смяна на кидаритската династия.
„Когато император Юстиниян заемал престола част от племената вар и хони се преселили в Европа. Нарекли се авари а  вождът им – каган. Ще разкажем защо те изменили названието си.
Племената барслет /барсили/, унугури /оногури/ и сабири /савири/ и други хонски племена, щом  видели хората на вар и хони побягнали, мислейки че идват истинските авари. Затова посрещнали тези бегълци със значителни дарове, за да обезпечат собствената си безопасност. Използувайки благоприятната ситуация вар и хони започнали да се наричат авари. Казват, че сред скитските племена  аварите са най-деятелни и способни. Естествено че по наше време /времето на Т.Симоката – 6 в./,  тези  псевдоавари присвоили си положението на първостепенен народ, продължавали да се наричат и по  старому – вар и хони.” Следва описание на събитията в Кавказ. Тюркския каган окончателно разгромил племето огор /урогите на Приск – маджарите/ и подложил на изтребление съседния народ на колхите /западногрузинските земи/.
Следва описание на междуособиците в Тюркския каганат, довели до разпадането му в 603 г. на  Западен и Източен. В по-нататъчното изложение Симоката съобщава за оногурите и град Бакат в  Согдиана.
Завършвайки с гражданската  война  в Тюркския каганат, авторът съобщава за три родствени на аварите племена: тарниах, котцагир и забендер, които около 598 г. се преселват в Европа и се  съединяват с аварите. Били са 10 000 души, също от народа вар и хони. Събитието е станало по времето  на император Маврикий и е приравнено, неточно от Михаил Сирийски с появата на  българи и хазари в  Европа.
В началото на своята История” Т.Симоката съобщава три важни неща за аварите:
1. Името на знатен авар – Таргитай. В скитските легенди Таргитай е прародител на скитите. Името в никакъв случай не е тюркско.
2. Аварска титла – боколобър. Тя е дума-билингва, от прабългарското колобър – жрец и  бурятското боо – шаман.
3. Автентична аварска дума “тарна, тарна” което означавало “връщайте се назад, спасявайте се”. /ФС-И/  Ако анализираме аварската дума се получават интересни изводи. Тя има преки аналози в  тохарски, осетински и български. В тохарски /б/ tarna означава отпускам, освобождавам – българското оттървавам, отърван, оттървам се. В тохарски /б/ terk означава посока на движение, завъртане, завихряне. В осетинското tæræsst оначава бърз скок, движение. Има аналогия с българското търча – бягам. Според  Т.Х.Кумыкова  названието на  р. Терек е от осетински произход и означава “бърза”. Във  2 в.  р.Терек се нарича Олонта, Алонта /Аланска река/.
Бих дабавил и титлата на аварския владетел, който освен каган се наричал кана зауци. Може да се преведе аналогично като кана сюбиги – кан, син на бога, от зай /пущунското син/ и уца, хуца – източноиранско понятие за бог.
Така че аварите определено са били индоевропейски, източноирански а не тюркски народ, с различни малочислени алтайски, сянбийски „протомонголски” примеси, които обаче не оказват значително влияние, върху европейдния им расов тип. Връзките с тохарските и осетинския езици са  напълно резонни.
В описанието на аварския произход Т.Симоката разделя аварите на истински и псевдоавари. В  изложението става ясно, че поредицата от покорявания на племената са свързани с разгрома на  ефталитите. Ефталитите са племенен съюз с известно самоуправление. Става ясно, че до Симоката са дошли различни откъслечни сведения за различни ефталитски племена. Отер можем да свържем със  споменатите от Птолемей отторокари, ятии, обитавали западните части на Таримската котловина. Там в Певтингеровите таблици са поместени хатите-скити и абиите. От отер произлизат вар и хони. Племената вар са съобщени в Ашхарацуйц под името  валхон – вархонити.
Съвремените ваханци, са вероятно техни потомци. Съществува мнение че те са късно население в  района, тъй  като за пръв път са фиксирани в Тан-шу под формата Хами. В съвр. вахански областта се нарича Вух, а в искашимския диалект ваханците се наричат вохан. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/
По думите на Сюян Цзян, Хами заемал цялата долина на  р.Пяндж. Сега  Вахан  заема най-горното течение, изворите на р.Пяндж и поречието на р.Вахандаря. Територията на съвр.Вахан е в  непосредствена близост с областта Хуттал в Бадахшан. Вохоните, валхони /вар/ са част от народа отер: ятии, яда, йеда, във връзка с тохарското ātiпотомство, поколение, хора, но отер се среща и в угорските езици и означава същото. И днес при ваханците светлата кожа, сините очи и кестенявите  коси са често срещани.
След разгрома от тюрките една част от аварите бягат на запад, друга попада под властта на  мукрините – мохе. Те са преселили се на запад сред тюркско обкръжение протоманджурски племена, основната част от които обитават поречието на р. Амур. От тази симбиоза между мохе и аварите  произлиза по-късното тюркско племе тюргеши.
Аварите са най-деятелното племе от всички скити. Такива по това време могат да бъдат само ефталитите, създали огромна държава. А боязливото посрещане от страна на оногурите и савирите е свързано със спомена за ефталитското завладявание на Согдиана след 459 г., или разселението на западните хуа към Холисими, по Лян-шу.
Не трябва да се бърка народа отер и огур. Отер /ятиите, Йеда, отторокарите на Птолемей/  обитават Средна Азия. Названието използвано от Птолемей може да се извади от тохарското ātiрод, поколение и тохарското самоназвание kari, khariхора, т.е. първоизточника е звучал като ātikhari.
Огур обитават в Кавказ, северно от колхите. Т.Симоката ясно го е посочил. Както видяхме угрите се заселват в Кавказ в 463 г. заедно с оногурите и савирите. Обитават около р. Кума и Ставрополските  възвишения, на запад са съседи на колхи, вънъдури /оногури/ и оногури, на изток – със савирите. На територията на Кабардино-Балкария също съществуват топоними свързани с маджарите. Има запазени названия на балкарски родове завършващи на -маджар. Според легендата част от балкарците, потомци  на прародителя Басиат дошли от Маджария /земите по р.Кума/.
В унгарските генеалогични предания се казва че някога маджарите били съседи на аланите и  българите. Техните вождове Мадяр и Хунор /маджари и оногури?/ се оженили за дъщерите на  князете Белар и Алан-Дуло. Според Денис Синор това са сигурни данни за пребиваването на маджарите в Предкавакзието като съседи на  алани, прабългари и колхи, където ги помества и Симоката.
Споменатите от Симоката тарниах /вер.зн.бегълци, от търна – спасявам се/ от други хроники /еврейско-хазарската преписка/ като едно от племената в Кавказ. Племе със сходно назавание тариян-тархан участва в преселенити в Панония маджарски племена. Племето забендер  някои автори свързват с жителите на хазарския град Семендер, други с юебан. Племето котцагир, неправилно беше приравнено от Маркварт към споменатите в “Ашхарацуйц”, дучи-болгар, название  което той променя произволно на кучи-болгар. Можем да го свържем със осетинското  kaz – бял, бели  гури, респ. бели  угри, споменавани в руските летописи, или бели хора. Възможна е връзка с названието Кашгар /Бяла планина/. Около Кашгар обитават ефталитски племена. В по-късни арабски извори племето ягма обитаващо около Кашгар е определено като потомци на тюркизирани хайтали /ефталити/. И третият вариант на обяснение може да се свърже с маджарските племена коси и кари, преселили се в Панония. Последните явно вторично се маджаризират, тъй като това са стари етноними, познати ни от Средна Азия и Синцзян. Изобщо въпросът е твърде сложен.
Интересни данни за погребалния обряд на европейските авари дава Йщван Ердели: Всяко голямо патриархално семейство е  имало свое място в могилника на селището. Знатните са погребвали отделно, от останалите членове на семейството, с богат придружаващ инвентар и златни предмети. За знатните мъртавци се използвали специални дървени конструкции, а простолюдието погребвали направо в грунтова яма, завити единствено в някяква тъкан.
Формата на погребалните ями е различна, но основно са грунтови ями и по-рядко ями с подбой, също се срещат и погребения с коне, също рядко. Срещат се и погребения, при които погребаният е поставен в седящо или стоящо положение. Срещат се двуетапни, семейни погребения.
Антропологически преобладават северноевропейския, средиземноморския и балтийския расов тип, монголоидните типове са рядкост. Според изследванията на антрополога Липтак, 80 % от аварите са европеоиди. От тях болшинството са с нордически и палеоевропеиден /крьоманьонски/ тип /вероятно блондини-долигокрании/, на второ място са брахикранните европеоиди от памиро-фергански, динарски, алпийски расов тип, на трето място са долигокраниите от средиземноморски тип, на четвърто арменоидите-предноазиати /хуритски тип/. Монголоидите са единични с преобладаване на северния бурятски тип. Според автора, средиземноморският тип е на автохтонно заварено население. /по:Volume 44(1-4):87-94,2000,Acta Biologica Szegediensis http://www.sci.u-szeged.hu/ABS/tart00.html Erzsébet Fóthi. Anthropological conclusions of the study of Roman and Migration periods Acta Biol Szeged 2000, 44:87-94 Abstract PDF. SYMPOSIUM Department of Anthropology, Hungarian Natural History Museum, Budapest,Hungary Anthropological conclusions of the study of Roman and Migration periods. Erzsebet Fothi/
Като ритуална храна, в погребенията се срещат кости от домашно прасе, кости от птици – кокошки, което показва че аварите са били уседнали скотовъди и са имали трайни поселения. Имали са развито металопроизводство, както и керамика, изработена на грънчарско колело.
Според латиноезични източиници, аварите, освен войни, са били пътуващи търговци и добри занаятчии. Унгарските археолози са откривали и аварски монети, лоши подражания на византийските.
Въпросът за наличие на писменост при аварите не е решен, съществува мнението, сред унгарската научна общественост, че секелската руническа писменост, всъщност е аварска, а секелите, са смятани  за остатък от аварите.
Като остатък от аварското етническо самоназвание се смятат някои топоними в Унгария, имащи корен „варкон”, т.е. вархонити, валхони. /ЙЭ-ИНА/ Погребалният обряд показва интересни паралели. Използването на дървени конструкции, т.нар.”дървени гробове” са типични за Фергана в ефталитското време, Бернщам свързва появата им именно с ефталитите. Погребенията в седнало положение, са типични за част от племената теле – тюркизираните потомци на гегун и гаоче.
Бей-ши също дава данни за социалното разслоение в ефталитския погребален обряд, респ. богатите се погребвали в гробове облицовани с камък, а бедните – направо в земята. /НБ/
Освен европейските авари и китар-болгар, кои са потомци на ефталитите?
Съществуват сериозни основания, кавказките авари, които сега говорят език от източнокавказката  група, да са асимилирани потомци на част от аварите, заселили се в Кавказ. Центърът на Кавказка  Авария е гр.Хунзах. Сродният на кавказките авари народ лезгини или леги, се наричат още вулугуни, отразяващо фиксираното  от  източници  название  вуругунди, /вархонити/. В  генеалогичната  легенда на  лезгинците се казва че предците им дошли, от разположени северно от Индия. Съществува и мнение на  някои дагестански учени че в езика на аварците се откриват източноирански и тохарски заемки, като източноиранските са най-близки до пущунски: СОВРЕМЕННАЯ КАВКАЗСКАЯ АВАРСКАЯ НАЦИЯ КАК ТАКОВАЯ СЛОЖИЛАСЬ НА ОСНОВЕ СЛИЯНИЯ-ОБЪЕДИНЕНИЯ-КОНСОЛИДАЦИИ МЕСТНЫХ КАВКАЗСКИХ ЭТНИЧЕСКИХ ЭЛЕМЕНТОВ С ПРИШЛЫМИ АВАРАМИ, АРХУННАМИ. СУДЯ ПО ОПРЕДЕЛЁННЫМ ЯЗЫКОВЫМ ЗАКОНОМЕРНОСТЯМ, ЗАФИКСИРОВАННЫМ В АВАРСКО-КАВКАЗСКОМ ЯЗЫКЕ,- ПРИШЕДШИЕ В ДАГЕСТАН ВАРХУННЫ БЫЛИ В ОСНОВНОМ ИРАНОЯЗЫЧНЫ (ДРЕВНЕЕ ВОСТОЧНОИРАНСКОЕ НАРЕЧИЕ, НАИБОЛЕЕ БЛИЗКОЕ СОВРЕМЕННОМУ ПУШТУ, Т.Е. АФГАНСКОМУ ЯЗЫКУ). ОБЪЕДИНЕНИЕ ХУРРИТО-ЯЗЫЧНЫХ ГОРЦЕВ ДАГЕСТАНА С ВАРХУННАМИ МОГЛО ИМЕТЬ МЕСТО ПОСЛЕ РАЗГРОМА АРАБАМИ ХАЗАРСКОГО КАГАНАТА. А МЕЖДУ ТЕМ ДРЕВНЯЯ ИНДО-ЕВРОПЕЙСКАЯ ЛЕКСИКА(ВКЛЮЧАЯ ГЕРМАНИЗМЫ, ИРАНИЗМЫ,ТОХАРИЗМЫ, ГРЕЦИЗМЫ) В АВАРСКОМ ЯЗЫКЕ ОБШИРНА. Също лезгините наричат съседите си аварци «бархъу», а гунзибците «бархъал». Вероятно те произлизат от изначалното «ВАРХУНЗ, 'ВАРХУННАЛ» или вархонити. При кавказките авари най-често се срещат етноними и топоними, производни на корена khun~hun~khon, като KHUNZAKH, KUNZAKH, HUNZIB, HUNDUB, HINDIB, HENTHA, HUNUKH, HONOKH, HONODA.
Това е интересно потвърждение на факта че  ефталитите са в основата и на пущуните и на  панонските авари. /The Capital City of Caucasian Avars is Khunzakh which means "At The Huns" or "The City of Huns" http://www.circassiancanada.com/ing/04_daghestan/05_history/da_caucasian_avars.htm /
Интересни данни показват резултатите от сравнителния анализ на някои генни маркери, характерни за аварите. Съгласно резултатите от генно-молекулярните изследования, част от жителите на Хърватия, най-вече обитаващи остров Хвар, с голяма доза вероятност, принадлежат към потомците на аварите. Показва го и топонимията Хвар – хуа – хвар.
Единият от генотиповете, свойствени за хърватите и, свързван с аварите, е хаплогрупата I-M170 (Y-DNA), от Y-хромозомата с подгрупите I1b* (P37), I1b2* (M26), се среща и при даргинците в Кавказ, при това във висока степен е представена подгрупата I* (0.58). Следват по честота абхазите (0.33), осетинците-ардонци, живеещи по поречието на р.Ардон, ляв приток на р.Терек (0.32), осетинците-дигорци (0.13) и кабардинобалкарците (0.10). 16.7% от числото на изследованите в 2004 г. Руси, живеещи в Адигея, притежават подгрупа I1b* (P37). При руските казаци, тази подгрупа се снижава на 15.5%, а още повече се снижава при русите от вътрешността на Русия, при жителите на Белгород - 12.5%, при русите от Кострома, Смоленск и Пинега показателите спадат на: 9.4%, 9.1%, 3.9%. По-нататък в посока на земите на Аварския каганат, картината пак се изменя, започвайки с украинците  (16.1%), белорусите (15%), унгарците (11.1%), босненските хървати (71.1%). При угорските родственици на унгарците - мордва и коми, се наблюдава съществено различие, съот.: 2.4%, 0.9%. Незначителни са показателите при русите от Башкирия, чувашите и татарите: 2.0%, 1.3%, 2.4%. I, I1, I1a, I1b маркерите са характерни за нордоидните/нордически, северни/ популации  и показват направлението на миграцията: Северозападна Азия > Европа. Срещат се и при потомците на викингите. Затова хаплогрупа I често се нарича «ген на северните варвари». Също при хърватите е открит редкия за европейските популации, аварската генетична хаплогрупа P* (P*xM173 cluster) и F*(mtDNA haplogroup) от мДНК при жените. При чеченците се среща хаплогрупата P1* (Y-DNA) в (0.16), а F* (Y-DNA) у сваните в (0.92), рутулците, лезгинците /лаките, вологуни/ (0.58), чеченците (0.32) и даргинците (0.27). Всичко това показва че:
1. Имаме родствно между алани и авари.
2. Имаме родство между хървати и авари.
3. Имаме документирани следи от мощно аваро-ефталитско заселване в Дагестан.
4. Далечни северни, нордически корени, които аварите-ефталити могат да получат само по един начин, от предците си прототохарите карасукци/фатяновци. /по Аварские потомки” - http://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%B2%D0%B0%D1%80%D1%8B /
В Северна Индия ефталитите поставят началото на феодалните кланове известни като  раджпути /царски синове/. В 7 в. според “Харшачарити Пурана” Западен Пенджаб се нарича Хунадеш – страна на хоните. До 10 в. съседната на Канундж северна област се нарича Хайтал. Гуджарите и  джатите в Северна Индия са също потомци на  ефталитите.
Жителите на Болор, потомци на ефталитите-кидарити стават известни като болори, пархари и планински раджпути. В близост до хребеда Каракурум обитава малката етническа група хунзи. В  Гандахра управляващата династия Шахи се смятали за потомци на кушаните. След 8 в. постепенно  настъпва пълно сливане на белокожите, русокоси ефталити с местните тъмнокожи индийци. /ЮГ-НП стр.93-132/ Много интересен факт е съществуването на племе ahar, s.m. Name of a tribe of Rājpūts, т.е. ахар, ахуари, авари, съхранили ефталитския етноним, влели се в раджпутската каста. /по: http://dsal.uchicago.edu/cgi-bin/philologic/search3advanced?dbname=platts&query=tribe&matchtype=exact&display=utf8
Сабирите/савири  се заселват в Дагестан, под натиска на аварите, били войнствени, но раздробени на враждуващи племена, участващи в постоянните ирано-византийски войни. В 556 г. Иран обезопасява  своите северни граници със строителството на Дербентската крепостна стена, преграждаща прохода /Дербент, Чор у арменските автори/.
Аварите не се задържат в Прикаспието, след като в 558 г. по внушение на Византия, разгромяват племената на савирите, утигурите, кутригурите и антите, се преселват в Панония, с част от кутригурите. Там помагат на лангобардите да разбият гепидите и първоначлно живеят съвместно с лангобардите, но след изтеглянето на последните в Италия, стават пълновластни владетели на Панония и Средния Дунав. Аварското нашествие променя етническата ситуация край Каявказ. Савирите са отслабени и попадат под зависимост от хазарите, а българите /унугундури, кутригури/ попадат под минимална аварска зависимост. Утигурите, урогите, аланите попадат под властта на Тюркския каганат.
Българи и алани в Дагестан. Българите – това са савирите, барсилите – това са сармати или алани, обитаващи Дагестан и Източен Кавказ. /б.пр.трябва да отбележем че савирите никога не са се наричали българи и не са наричани българи от хронистите. Друг е въпросът, че вероятно са били сродно с прабългарите племе, но все пак различно!/ Българите заемали равнините на север от Дербент: долината на р.Сулак и степите южно от р.Терек /б.пр.това са олондите-олхонтори/. Тук се намирали техните многобройни поселения и крепости, разположени по поречието на реката. Тук живеят в това време една от най-културните части на прабългарските племена. Българите и аланите, жителите на тези краища, се занимавали със скотовъдство, земеделие и лозарство. В района на р.Акташ през VII-VIII в. Те практикуват даже поливно земеделие.
Тяхната култура съществено се отличава от културите на кавказските планински племена. В основата си аланопрабългарската култура е сарматска, степна, скотовъдна, но включва в себе си и градски тип култура, заета от населението на Закавказието. /б.пр. Баяр греши, градският тип култура аланите и прабългарите усвояват още в Средна Азия, където се формират./
По-късно тази култура е пренесена на север, в Подонието и Поднепровието, където аланопрабългарските мигранти формират салтомаяцката археологическа култура. Вероятно, нейното начало е поставено от сармати, бягащи тук от хуните, под влияние на завареното население започват да усвояват земеделието. Хуните, несъмнено, са били тук и углавили племенния съюз в Дагестан, с което започнало асимилиране на сарматите. /б.пр. А.Баяр прави напълно неверни интерпретации. Хуните никога не са били в Кавказ. Народът участвал в много от събитията от ІІ-V в. в Дагестан, известено с името хони, всъщност са масагети, алани, наречени още масаха-хона, хони-масагети. Виж моя коментар: хони, хиони – название на източноираноезичните племена в Източен Кавказ и Средноазиатското междуречие. Традиционно много историци погрешно приравняват хуни и хони. Плод на тази заблуда са хуно-тюркските теории за произхода на прабългарите. Хиаона, хони, са споменати още в Авестата, като живеещи  най-източно, зад Памир и Тяншан, редом със саките, турите, извършващи постоянни набези върху Средноазиатските земеделски, “авестийски” общества, на полумитичната Арияшаяна. Според традиционното  мнение на Киршман погрешно се смята че названието хони е влязло в Авестата късно, в сасанидската епоха, когато ефталитите-хионити нападат Персия. Арменските источници многократно споменават този етноним, като го свързват с родствени на кушаните племена. Те приравняват хоните в Кавказ със средноазиатските им роднини. Съобразно географските реалности на Авестата, хоните са обитатели на земите около планината Тяншан, “планината на Митра”, откъдето извират Ардви и Датя /Амударя и Сърдаря/ и Източен Туркестан „до границите на Чина/Китай”. Следователно отговарят на  карасуксата археологична култура, прототохарите ди, по-късните техни наследници юечжите и най-източно проникналите протосаки-андроновци. Китайците делят  ди на две големи сродни групи бей-ди и чи-ди, съотв. бели и червени ди. До 639 г.пр.н.е  бей-ди и  чи-ди  обитават  в източните части на Синцзян, Хеси и са прогонени на запад от китайския княз Ван-Гун. Хионите също се делят на две големи групи бели и червени или както ги наричат персите, съотв. спед-хион и камир-хион. Средноазиатските ефталити са белите хиони, докато аварите дошли в Европа, по византийски данни са кирмахиони, т.е.червени хиони. Както при прабългари и алани, така и при авари, червеният цвят е бил на особена почит. Лившиц описва открита в стария Самарканд, квартала Афрасиаб, фреска изобразяваща ефталитско посолство нарисувано като две еднакве фигури на войни но едната бяла а другата червена. /бел.авт. това ме кара да се замисля за дълбокия сакарален смисъл на бялата и червена фигурка в традиционната българска мартеница/ Според сасанидския персийски текст “Бахман-яща”, червените хиони се сражавали в червени доспехи, шлемове и знамена, а белите съотв. в бели. Гафуров казва че и в индийски източници цветовото разделение на ефталитите е също  засвидетелствано. /БГ-Т-1 стр.207/ Проблемът за хионите, пряко  се  кръстосва с този за произхода на  юечжите, ефталитите  и  тохарите! В Кавказ  хоните  под  името  уни, са споменати от Дионисий Перигет, около 150 г., като скитско племе обитаващо Източен Кавказ и Каспийското крайбрежие. Арменските автори многократно съобщават за племената масаха-хона, хони-мазгути, т.е. хони-масагети, участващи постоянно в кавказките конфликти, ту на една или друга страна. Въпросът  е  детайлно изследван от Камила Тревер, която доказва че  уните на Перигет са хоните на арменските историци. Авторката даже открива разлика в изписването на названията: ounnoi  за  уните и χounnoi за хуните на Атила. Според  Плиний масахите обитават от Меотида до Кераванските планини/Източен Кавказ/. /КТ-ОИККА стр.187-198/ Според К.Тревер…”кавказкото племе заемащо територията от р.Самур до р.Сулак и северните степни пространства на Дагестан, наречено хони е погрешно да се отъждествява с Атиловите хуни. Твърде голямата наситеност на събитията в която участват хоните преди 4 в. не ни дава основания да обвиняваме арменските автори в съчинителство”. Лорета Тер-Мкрчинян в своето изследване  за  арменските  източници и Средна Азия стига до извода че навсякъде за арменските автори понятието хони е тъждествено на кушани и ефталити. Хоните в Кавказ са родствени племена на кушаните и по-късните ефталити. /ЛТМ-АИИСА www.kroraina.topsites.com/ Още при юечжите, преди да напуснат Кансу, управляващото племе се нарича хун-е, т.е. хони, они, хиони. Част от тях остават, приемат сюзеренитета на победителити  хунну. В следващите векове, са  част от плечената  цзе, известни са като хуа – едно от китайските названия на ефталитите. С.А.Яценко разделя  аланите на две големи условни групи: 1. алани-скити, по-ранната група наричани още ранни алани, фиксирани  от изночниците в 1 в., 2. алани-масагети, по-късна група, късни алани, фиксирани от източниците около 135 г. Те са аланите с които воюва Ариан в Каподакия. Названието алани-масагети  почива и върху определението на Амиан Марцелин за аланите като бивши масагети. Първата група обитава по-западните райони на Кавказ, района на Дарйял /прохода Алански врати/ а втората се разполага на територията на съвр. Дагестан, източните  части на Кавказ, срещу прохода Чор /Дербент/. П.Б.Гмиря констатира пълно съвпадение в обитаването на аланите-масагети, уните на Д.Перигет и хоните /масаха-хона/ на арменските хронисти. Този извод е твърде важен за разбирането на прабългарската етногенеза и присъствие в Кавказ, защото именно в групата  хони/уни, арменските автори поместват племената от прабългарската група, барсили, хазари. Около 220 г. възниква Хонското царство, доминирано първоначално от барсилите, а впоследствие от по-късните савири и хазарите. Всички те се крият зад китайското Уананшана /страна на уните/, аналог на Аланя, Аланляо – страната на аланите. Самото понятие хони може да обясним с авестийското hunāmi, хинди-урду honī, yauna – раждане, авестийското hunu, осетинското  xion – роднина, земляк, сънародник, хъоnахъ – приятел, побратим, xanстрана, пущунското jahān, белуджи jy[h]an, кашмирското hyonu – хора, народ. /ОРС/ В монголски се открива сходното hanь – приятел. /МРС/ Сравни хъоnахъ с хиаона от Авестата, понятията са идентични! Например земята на осетинците ирони се нарича Ирхан – страна на ирите, ироните. То се доближава до тох. kania страна. Възможно е хони да отразява топонима Канг, Кангюй на китайските хронисти, от тохарските kania страна, родина, khari, gariсамоназвание на  тохарите-юечжи, т.е. Кангар – страна на юечжите. Съобщена е и от римския автор  Лукиян  като страната “Варварската Кона” в която живеят масагетите. В Кавказ, сред хонските племена пребивават и кангари, дали името на арменската област Кангарак, споменатите от ЕгишеВаратапед племена “пасик, посих и пюкован” живеещи в най-източните части на Кавказ, вербувана от “предателя” Васик Сюни да подкрепят Персия в  борбата и с въстаналите  арменци-християни  водени от Вардан  Мамиконян  в  451 г. Други, по-късни хронисти ги наричат “хазарски печенези”. Кангарите са известни и като пасики, пасиани, пацинаки, след тюркизацията си - печенези. Атиловите хуни се появяват в Приазовието едва в началото на 4 в. и мигрират директно към  Панония, без да са били в Кавказ. Названието хун, произлиза от алтайското, монголско *xunчовек, което  пък е в ностратическа връзка с тох. kaniaстрана, унгарското honродина, самоназванието на угорското племе ханти – хора. Китайците влагат свой смисъл в названията на съседните “варварски” народи. Например под  хунну, те  разбират “злите роби”, от китайското  xun, тибетското  conроб. Самото  название  хунну, е  открито  и  в  согдийски  вариант – xūnxun, възможна етимология от бурятското hūsэn – силен и hūn – човек, т.е. силни хора, силен човек, юнак. В монголски  hūčin – сила, мощ и също hūn – човек. /МРС/ що се отнася за народа хони, то той води началото си от юечжите. Първата вълна е свързана с появилите се в Кавказ внъндури, представители  на рода Уин, управляващ  при  юечжите. Втората вълна е появата на  уните и масаха-хона в следата на 2 в. Третата вълна е свързана с появата на племето хони, означен като част от ефталитската общнаст хуа, в Согдиана след 330 г., чийто владетел е Крум-бат. От тази вълна са оногурите, заселили се в Уструшана, за които съобщана Т.Симоката. Четвъртата вълна е свързана с появата на йеда – кидаритите и възникването на ефталитската д-ва, в 420 г. Петата вълна е свързана с появата  на  хуа, като племе спасило кидаритите от пълен разгром и оглавило ефталитската  д-ва. Част от тях се заселват и завладяват Согдиана и Хорезъм около 460 г. Именно те предизвикват изселването на оногурите и савирите. Шестата последна вълна е свързана с  изселването на аварите-ефталити в Кавказ и Панония, след разгрма им от древните тюрки в 555 г. Последните аварски  групи  тарниах, забендер  и куцагир, се преселват около 593 г./
Впоследствие “степняците” се научават да строят крепости и кули, с дебелина между 4-6 м., с височина окло 10 м. Каменните блокове са споявани с глина.
Арабите и арменците нарича тази “страна на българите” владението Беленджер. Значителната част от  селищата се располагали в планинските долини на реките Сулак и Терек.  Крепостта, закривающа входа на долината, се е наричала Беленджер. Вероятно това е иранско название и значи «дълго селище». /б.пр. Относно тълкуванието на Беленджер, може да посочим връзка с пехлевийското bāland, bālistan – горен, висок и осетинското gеræt град, или пехлевийското dar, остинското duar врата, проход, т.е. горен, планински град, или горен, планински проход./
Иранските названия са разпространени в този район, например известният аул Кубачи се е наричал още «зирихгеран» - “оръжейници, майстори на ризници”. По арабските описания, градът Вабандар, наброявал 40 000 къщи. Планинските царства (на местните кавказски народи) се наричали Сарир, Филан, Лакз и рязко се отличавали от българските в предпланинските области.  
Във втората половина на VII в. от арменски мисионери, сред савирите започва да се разпространява християнството. Даже царят на савирите Алп-Илтивар, приема новата религия. Християнството не се запазва, защото този акт не се одобрява от господарите хазари.
Българите от Беленджер имали същия облик, както и другите прабългарски племена. Или това са брахикранни европеиди с минималем монголоиден примес, практикуващи идкествената деформация на черепа. Погребалният ритуал се изразява в ямани и катакомбни погребения, със и без подбой, с положение на главата на север. /б.пр.:Л.Б.Гмыря също характеризира погребенията в Дагестан: „В равнините и предпланински райони на Дагестан са открити около 260 погребения от ранносредновековония период. По-голямата част от тях /184/ е съсредоточена в Палас-сиртския и Верхнечирюртовския некрополи. Около 60 комплекса са изследвани в Урцекските /№ 1, 2/ могилникци и Буйнакския могилник, останалият материал е единичен.
        Разграничават се две групи некрополи,  отличаващи си по конструкциите на погребалните съоръжения и основни черти на погребалния обряд.
 В I група са представени грунтови погребални съоръжения - катакомби, подбои, ями (Паласа-сырт, Верхний Чирюрт, Бавтугай, Таргу, Утамыш, Джемикент).
Във II група - каменни камери, склепове, гробници, каменни гробове /облицовани с каменни плочи/ и грунтови погребения в ями (Урцеки № 1, 2, Буйнакский курган, Ирагинская гробница).
Водещи типове погребални съоръжения се явяват катакомбите (56%) и грунтовите ями (38%), каменните камери заемат около 17% от всички погребения и в двете основни групи.
За I група са характерни индивидуалните погребения, с исключение на част от погребенията във Верхний Чирюрт. Също така характерни са наличието в камерите на постелки, ритуално очистване с вар, креда или дървестни въглища. Във II група се наблюдават следи от посипване на ямата със сгур и въглени.
Погребените от I група характерно изпънатото положение на гръб за тялото и предимно южна с различни отклонения ориентировка, с исключение на погребения със северна ориентировка от Верхний Чирюрт. Във II група в по-ранните комплекси се открива както изпънато, така и свито, „спящо” или „ембрионално” положение на погребаните (Урцеки № 2, Буйнакский курган), а в по-късните ранносредновековни погребения, окончателно се налага изпънатото на гръб положение (Урцеки № 1). Ориентировката на скелетите е непостоянна.
Жертвоприношенията (съпътстващите животински погребения на коне и кучета) са характерни за ранните комплекси от II-та група некрополи (Урцеки № 2, Буйнакский курган), за I-та група са нетипичи.
Съпътстващия погребален инвентар и за двете групи е еднакъв: керемика, оръжие, острия на стрели, огледала, обици и украшения. Някои видове мечове и украшения (гривни, пръстени и пекторали) са характерни за II-та група и по-късните комплекси от І-та (Таргу, Верхний Чирюрт)”.
Според Гмыря, в Източното Предкавказие, в 4-7 в. се наблюдават разнообразни погребални обряди, свързани със смесване на традициите на местното заварено население и прииждащите полууседнали скотовъдни племена /маскути, прабългари, савири/. Подбойните и катакомбни погребения от II-та група, са типични за „пришълците” в периода на Великото преселение на народите. /ЛГ-НОПО/
Погребенията от Дагестан, поречията на Терек и Сулак, може да се свърже и с голямата алано-прабългарска група олонди-олхонтор-болгар и барсили-савири-чдар-болкар.
Паралелите със Средна Азия са очевадни, „каменните гробове” на ефталитите и „късните юечжи”, „каркарите-протокиргизи”, подбойните погребения на кушани и тохари-юечжи, ямните погребения при усуните, груповите погребения и катакомби при северните, сибирските аси /тагарци и таштъки/./ Аланаските погребения са малко по-различни: Аланският погребален обряд показва също специфични черти, които го сближавт и отдиферинцират от прабългарския. В Централен Кавказ се срещат безмогилни погребения в грунтови ями или в катакомби с подбой, стените се изграждат с камък, има следи от дървени капаци. При катакомбите има входно отвърстие и стълби /дромос/ по които се вкарва починалия в гробната камера, докато при грунтовата яма, ковчегът се спуща отгоре. Също има и гробове изцяло облицовани с каменни плочи. По-сложни по устроиство са т.нар подземни каменни склепове /гробници/. Те представляват грунтови ями или катакомби, но стенита на които се изграждат със суха каменна зидария. По-сложни са трикомпонентните склепове, съставени от гробна камера, вход „врата” и преддверие или входни стълби – дромос. Всъщност имаме умален модел на дома. Положението на тялото не е строго, най-често в положение изпънато на гръб, а може да е в странично, свито положение /по-древната „ембрионална” или „спяща” поза/.
Интересни са също т.нар. скални подбои, където погребението се извършва в издълбана ниша в скалите. При възможност се издълбават и цели катакомби, или се използват малки, естествени скални ниши. Отворът на нишата се зазижда.
Полуподземните и надземните склепове са характерни за по-късния период на средновековна Осетия. Това са гробници полувкопани в земята, или изградени над земята, от камък, с квадратна и парвоъгълна форма и пирамиден покрив. В аланските погребения има по-богат придружаващ инвентар, конска сбруя и принадлежности на ездача-войн, срещат се много амулети, тип „конник” или „кон с човешка глава”, които са характерни и за прабългарите. В по-ранните погребения се среща и погребение с коне, като от животното се погребва само главата и предния крак. /б.а. аналогично при тохарските погребения в Синцзян се срещат придружаващи конски черепи/. При аланите също се е практикувала ИДЧ. /А-СССР стр.62-75, 83-97/ В по-късен етап се е извършвал обичая „бахфелдисин” – посвещение на коня, когато се отрязва само парченце от ухото на животното, което се полага при починалия му ездач, като се съхранява живота на коня.Хазарите са практикували подкурганни погребения.
 
С арабската експанзия през VІІІ в. започва масово изселване на аланопрабългарското население на север, към реките Днепър и Дон, където създават племенната общност, наречена аси или черни българи, материален носител на салтомаяцката култура. Част от тези племена мигрират към Волга за да дадат началото на Волжка България.
Голяма и Стара /Велика/ България. Съществува в VI-VII в. Располагала се е по по крайбрежието на Азовско море, на изток до р.Дон, на юг – до кавказ и на запад – до реките Днепър, Кримския п-в, Таманския п-в, черноморското крайбрежие. Столицата и е бил гр. Фанагория на Таманския п-в. /б.пр. Баяр посочва старото и отречено мнение за Фанагория като столица на Кубрат. Днес се знае, че градът по това време е малък и почти необитаем, така че не може да е столица! Знае се също че родовите владения на Испор са в Кавказ, край Конската планина, на територията на съвр.Кабардино-Балкария и Дигория./
В VI в. прикавказките народи попадат под тюркска власт. Начело на хазарите застава представител на династията Ашина. Начело на  българите застава представител на Западното племенно обединение на Тюркския каганат, наречено Дуло. /б.пр. Абсолютно невярна постановка. Първо обединението Дулу е не западното, а Източното в каганата, Западното се нарича Нушби. Второ произхода на етнонима Дуло няма нищо общо с тюрките. Виж моя коментар!: Според унгарската легенда, братята Маджар и Хунор  /маджари и оногури/ се оженили за дъщерите на князете Алан-Дуло и Белар /аланите двали, съвр.осетински tual, чийто наследници са южните осетинци, известни в  ранното  средновековие като тулас, дулас и прабългарите. Самият етноним Алан-Дуло, ни кара да мислим че всъщност българската династия, управленчески род Дуло, вероятно произлиза от двалите, дуласите, сиреч алани и прабългари са един и същи народ!
Пръв Плиний, живял в 1 в.пр.н.е. съобщава туалите, двалите под формата talos, обитаващи от Кавказ до Каспийско море. Също споменава и сарматския народ епагерити, обитаващи Епагеритската планина, т.е. планината Пархар или известна като Балхар. Смятам че това е едно от първите споменавания на етнонима българи! Сведенията за тях е получил от понтийският цар Митридат, който е бил пленен от аорсите и изпратен в Рим, където живял 20 г. Туалите били родствени и същевремено южни съседи на аорсите. В 3 в. Гай Юлий Солин уточнява че талите са западни съседи на сарматите, живеещи около Каспийско море. Според А.В.Гадло, предвид иранската етимология на българските владетелски имена Курт /Кубрат/ и Аспарух, може да се мисли че българската династия  Дуло, всъщност отразява етнонима туали, дуали, двали. /ФГ-РАЗИ/ Времето на появата на туалите /1 в.пр.н.е./ съвпада  със съобщението за  внъндур-булгар от арменските хроники. Аланско име Δουλασ е открито сред  надписите от Боспорското царство. Й.Заимов посочва българските имена от 15 в., Дуле, Дульо, Дулчо, Дуля, Дулян. Вероятна етимологична връзка с пущунското ddála, осетинското dzыle – хора, народ, племе. Всякакви интерпретации че Дуло е тюркско, или както писа в последно време П.Голийски, хунско название, са плод на фантазии, съсъловско-орденски предразсъдъци и лошо познаване на историческата география на Кавказ!!!/
 След избухналите междуособици в каганата, в 632 г. владетелят на българите Кубрат се обявява за независим. За да подчертае своята независимост, той приел титлата хан. /б.пр. Кубрат отхвърля зависимост не от тюрките, а от аварите, а прабългарската титла никога не е била хан, а кана-сюбиги! Виж моя коментар: Кога и как възниква Кубратовата държава? В 576 г. тюрките развалят отношенията си със Византия и подчинените им утигури, под водачеството  на  владетеля си Анагай, завладяват Кимерийския Боспор, до тогава ромейски. След 558 г. савирите, подгонени от аварите, се преселват в по-южна посока, в Дагестан на територията на хоните барсили и хазари. Между 581 и 603 г. Тюркския каганат изпада във вътрешни междуособици и се разпада на Западен и Източен. Властта над най-западните причерноморско-каспийски територии отпада. По този повод Патриарх Никифор пише: ”По същото време, господарят на унугондурите, Кубрат, племенник на Орган, въстанал срещу кагана на аварите. Той се отнесъл много зле със войската /аварския гарнизон/ оставена от него /кагана/, и я изгонил от своите земи. Изпратил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който запазил до края на живота си.” А години преди това, същият автор, пише как владетел на хоните /но не аварите/, дошъл в Константинопол и се покръстил: „Минало някое време и господарят на хонския народ /o twn Ounnwn tou eJnouV kurioV/ заедно със своите управници и приближени дошъл във Византия, за да помоли императора, да приемат христианството. Императорът /Ираклий/ охотно се съгласил и приел гостите. Ромейските архонти станали кръстници на хонските архонти, а тяхните жени – на хонските жени и ги кръстили в божия купел. И получили императорски дарове и звания. Императорът удостоил със сан патриций, техния хегемон /владетел/ и благосклонно ги изпратил в хунската им страна. /ta Ounnikia hjh/”. /ПН-КИ/ Никифор е спестил името на владетеля, но е известно че Кубрат е имал титлата патриций, т.е. той е бил този хонски „хегемон”. Въпреки че Никифор казва че Кубрат получил титлата патриций, едва след отхвърлянето на зависимостта от аварите.
Виждаме че уногундурите са били под номинална зависимост от аварите. Затова и те са единствените възможни носители на държавността. След като геополитическият натиск върху региона от запад и изток отслабва, енергичния и предприемчив Кубрат прогонва аварите, обявява независимостта си, подкрепена, призната от договор с Византия и както е логично да се предположи, покорява останалите утигурски и кутигурски земи /старата „Патрия Оногория”/.
Теофан Изповедник също ясно разграничава народа българи, който приравнява с уногондурите, обитаващи по поречието на р.Куфис /Кубан/ и народа на котрагите, за които посочва че са родствени на уногондурите. Затова в етнонима българи той вижда „българи и котраги/кутригури/”. В 528 г. Грод е владетел на хонитеоногури, все още страната е единна. Но в 551 г. вече е разделена, защото Юстиниян І успява да вкара в братоубийствена война, Сандлих и Заберган, владетелите на родствените два народа утигури и кутригури. Затова и сравнително лесно са победени от дошлите в 558 г. авари /ефталити/, които поробват кутригурите и заедно с голяма част от тях се преселват в Панония, в земята на лангобардите, където създават своя обща държава. В етимологично отношение, названието утигури произлиза от осетински uыtыg, utыku означава племе, род и съответно названието кутригур от тохарското *kotr, kott.r, kottarva, kottarcce, хотаносакското gotra – род, плюс осетниското gur, персийското gürплеме, народ, осетинското guыrыn – пораждам. Другата възможност за етимологията на кутригури е „потомци на Курт”. Така че утиги и котраги са аналогични синоними на кутригури и утигури и в етимологията на названията няма място за никакви тюркски отнасяния. Всякакви опити на наши лаици и „фолкисторици” да търсят връзка между тези два етнонима с извстните от античността кутии и утии/удини, или с тюркското он-огузи – „10-огузи”, са плод на фантазии. Утигурипрабългарско племе. Според Ал.Гадло, кутигурите и утигурите възникват от разделянето на оногурите. Поддържам тази теза. Интерес представлява етимологията на етнонима. В осетински uыtыg, utыku означава племе, род, аналогично на разгледаните котраги. Запазените утигурски  имена са също от осетински  тип. Връзката утигури-утии, която търсят различни наши лаици, е плод на грубо невежество и произволно  съчинителство. Днес е доказано че утийте от древността са местен севернокавказки народ, по-далечни  роднини на съвр. чеченци и ингуши. Преки наследници на древните утии са съвремените удини. Техният език е от дагестанската езикова група. Днес наброяват 6200  души и живеят в граничните райони между Грузия и Азърбайджан, православни по религия. Смята се че в миналото са били основно население на страната Алуанк, т.нар. Кавказка Албания. Наскоро /през 90-те год. на 20 в./ Заза Алексидзе открива в Синайските манастири, автентични религиозни текстове на неизвестна азбука, подобна на грузинската. Той я транскрибира, тъй като  текстът е  под формата на трилингва, с паралелен превод на грузински и арменски и установи че неизвестния  език, стои най-близко до съвр.удински и е бил езикът на Кавказка Албания – страната Алуанк или Агвания.
 Друга етимологична възможност за обяснение на термина кутригури/котраги произлиза от бълг. дума кутре – малък пръст, малък. В осетински, откриваме най-точния, идентичен аналог, kъaderмалък, също kuыnæg – малък, дребен, в тох./б/ k.tk, санскрит katus, хинду-урду chat, пущунски tod, осетински qodax, ягнобски kuta, кюрдски kuta, пехлеви kutak, талишки küto, персийски kutah, шугнански kut, гилянски kūto, сариколски kût – краен, къс, свит, малък. /VS-ETD/ Също в санскритски ksudrаāмалък, дребен, откъдето шудри – най-низшата каста. И.Т.Иванов предлага оргинална и алтернативна етимология на етнонима кутригури – малък род, малко племе. /ИИ-ИИСГБЕ/ Или утигурите са основния род, а кутригурите – по-малкия род.
За етомологията на прабългарската владетелска титла: кан, кана-сюбиги, кане-сюбиги - прабългарска  владетелска титла. 1. кан, кана, кане – първата част на  прабългарската владетелска титла. В ягнобски kuhna, пущунски kohne, кюрдски kohna, талишки и гилянски  kanê, персийски kohān, шугнански kina, язгулемски kana, хуфски, рушански kōna, сариколски keno, белуджи  konag – старейшина, вожд. /VS-ETD/  В авестийски *hanaka, пехлевийски kahwan – старец. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В  ягнобски  kanna – главната, най-издигнатата част от жилището, където спи главата на  семейството и съпругата му. /МА,ЕП-ЯТ/  В Средна Азия сред  населението на Согдиана и Тохаристан главата  на патриалхално семейство от свободни земеделци се наричал  кехуд, по-късно заимствано в турски – кехая. П.Добрев посочва памирските, ваханското šana  и сариколското  šani  - величествен, княз и тибетското tšan – господар. /ПД-САХ стр.123/ В пущунски kan, khon  означава господар, а в нуристански /кховарски/  khonza – владетелка, царица. Също в ирландски ceann, ceann urra – вожд, главен. /EID/ Въз основа на келтските форми, Старостин посочва протоиндоевропейското *kʷen- глава, главен, катого смята /погрешно/ за изолирано, келтско  понятие. /IEE/ В Сурхкоталския кушански надпис е спомената титлата канаранг, засвидетелствувана е при Сасанидите като граничен управител в Кушаншахр. В тохарски rānk, санскритски ranga означават обществено  положение, аналогично на немското rang, заимствано и в български. Така че kana-rank – управител с  определено  положение,  ранг. П.Добрев  и  Г.Турчанинов  разчитат  в  алански  рунически  надпис “алануй кан”  което показва че е използувана и от аланите. Хармата въстановява аланската дума cšayant – владетел, царска  власт, като изхожда от названието на сарматското племе  Ξάνδιοι /Ксандии/, известни  и  като “царски  сармати”. Вероятна  връзка със староиндийското ksāh, авестийското cšayanа  – земя, страна. В угрофинския вотякски език kunikaz означава владетел. Старостин посочва протоалтайското k`iòŋi, тюркското k/i/aŋ, тунгусоманчжурското xuŋ, японското kimi, които означават старейшина, родоначалник. Също протоалтайското k/i`a/ŋe, тюркското k/i/aŋ, монголското kaŋga, тунгусоманчжурското kunile означават управлявам. /SE www.starling.rinet.ru/  В някои тюркски езици, в чувашки  köne, турски  köhne, казахски  köne, узбекски  kůxna – стар. /VS-ETD/ Старостин уточнява че се касае за дума, „западен изоглос”, вторично заимствано в тунгусоманчжурски от тюркски и монголски  където  също  може да е заемка, явно  иранска. В кетски  q`jeŋ, котски hijan, арински kej - княз. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Ностратически паралел с със еврейското kоenвожд, предводител, жрец. Откриваме в тох./б/ kaniya, keniya, kentsa – страна, държава, еkan~n~e, ekan~n~i – владение, владение  на  имущество, собственост, ike, yke, ykenta – дом, селище. В хотаносакски kantha - град, kanthassai – граждани. /DA-DT-b/  В осетински  kænt, ягнобски  kant, кюрдски  gund, пущунски  kandaj, талишки  kand, персийски kānd, памирски kanta, гилянски kêndi, ягнобски kansi – селище. /VS-ETD/,/МА,ЕП-ЯТ/ От  тохарските думи за владения, селище, земя, страна и иранските за старейшина, родоначалник, владетел, страна,  можем  да  изведем прабългарската владетелска титла кан, кана – владетел. Сходно е с келтското  кеан, немското  кьонинг, скандинавското конунг, славянската  княз, готското куни, латинското genus – родоначалник, консул - предводител. В тох./б/ kaneпораждащ. Канът е владетел, родоналник, баща на своя народ. Сравни  прабългарското кана, кане с тохарското  кане! При усуните за които се смята че са тохароедични, владетелят  се титлувал кунмо, което е китайска транскрипция въстановена от Зуев като кан-баг, сходно с българското  кана-сюбиги. В съвременния киригизки език  кан  означава родоночолник, аналогично на древното индоевропейско  значение, вероятен белег за древен палеолитен  произход. В.Стоянов посочва друга аналогия: канас-юбиги, от  кан, канас и тох. yawugaвожд. /ВС-ЕСПТ/ Предците на тюрките, хуните титлуват владетелите си шанюй. Според  съвременни казахстански  учени титлата шанюй се транскрибира като сенгир и вероятно е звучала  така. /АК,ЕА,АА-ИК www.kazakhstan.awd.kz/ Сенгир  в  езика  на  селкупите означава предводител. При кетите  сенинг означава жрец, а  ке-сенинг – върховен  жрец. /АМ-П стр.31/  В котски  šēnaŋ – жрец. Също Старостин  посочва протоалтайското  *číńo, тюркски  *dǐŋ, монголски  *čineγe, тунгусоманчжурски  *dz, корейски  *čǐń – власт, сила. Дали селкупите, котите и кетите са я взаимствали от хуните или е станало обратното не може да се  каже, но в причислявания към алтайската група японски език има сходни понятия. Сегун /шогун/ означава  княз, сан – господин, сенсей – почитно обращение към учител, духовен водач. Също в корейски чангун – титла на военен предводител, пълководец. Според друго мнение /Энциклопедия Брокгауза и Ефрона/, шогун произлиза  от китайското  tai-kun, tycoon – велик княз. В древнотюркските надписи се среща титлата сангун – предводител. Единият от владетелите на Хакасия се е наричал Тархан-сангун. По поречието на Енисей /на  60 км. западно от  гр.Казъл/ е открит надпис поставен в памет на знатен тюрк с титлата сангун – генерал, предводител. В надпис  Е-52 от Елегест ІІ се споменава Кьортле-сангун и согдиеца Бар Сагра-сангун. В надпис Е-12 от Алдый-Бель се  споменава Чочи Беру-сангун. В надписа Е-6 от Барык ІІІ се споменава Байча-сангун. В надпис  Е-54 от Оттук-Даш ІІІ /открит до гр.Казыл/  се споменава Юч-ынал урунгу-сангун. А в погребалната стела на Тонкук се  споменава за висш сановник, тюркски пратеник при табгачите, с име Кунн-сангун. /РА-РПТ www.kyrgyz.tsu.ru/  Така че хунските шанюи /сенгири, сангуни/ първоначално са били военни предводители и титлата продължава  да  съществува при хунските наследници – древните тюрки. Сенгир, сангун е логичен аналог на шанюй. При  лянските и ордоски хуни владетелят се титлува също шанюй. След заселването им  в Жужанската държава и  обособяването им след 546 г. като тюркути, те приемат първо тилата ил-хан – владетел на племе, а после по-величественото каган /кехан/. Взаимстват я от жужаните. Самите жужани са хуносянбийска смес и хан, каган е  проникнало чрез сянбийския /протомонголски/ език. Първото споменаване на хан, каган при жужаните е около  402 г.  когато Шелун сменя древната хунска титла шанюй. Според В.Бартолд, освен при жужаните титлата  хан, каган се е срещала и при друго сянбийско племе – туюхуните /ухуаните/. Е.Пулебланк  посочва че първо хан, каган /кехан/ при древните тюркути не е означавала владетел, а просто старейшина на род, /глава на семейство, респ.ил-хан/, после кехан става равнозначно на благородник, аристократ, сред обкръжението на ябгуто /владетеля/. Връзката  кехан – глава  на  род,  ни  отвежда до индоевропейското и предностратическото кан – родоначалник и иранското *kuhna/*kohna/*kana старейшина. При монголите каан също няма първоначално  статут на владетел. Според П.Пелио титлата каан за пръв път е използвана от Хубилай, един от чингисидските  наследници, управлявал Китай /Империята Юан/. Г.Федоров-Давыдов смята че каан е използвана за пръв път  като владетелска титла от Угедей /бащата на Темучин – Чингис-хан/. Българската титла кан, кана е по-древна, с ясна, пряка тохарско-иранска аналогия, древните българи никога не са използвали титлата  хан, защото не са я познавали, както не са я познавали и волжките българи. Крайно време е тази простичка  истина да бъде разбрана и да се престане с поголовното, исторически необосновано и неграмотно използване на думата хан, за обозначанване на българските владетели, както от лаиците, така и от историците-професионалисти!!!  Единствено в Дуклянската хроника се казва че владетелят на българите се  титлува каган. Може да се сметне за по-късна авторска интерпретация на формата хакан /каган/ която е позната и на  други нетюркски народи – аварите и русите. Възможно е хакан да има нетюркски произход, за разлика от  каган. В  английски hight е висок, подобно на немското hoh, ликийското hla – прослава, hri – висок. Осетинското  хо, талишкото ха, шугнанското хо и тохарското hai означават добър, хубав. В санскритски hay, протоиндоирански  jāhai – приветствам. /L-IAIL/ Така че  ха-кан  може да се интерпретира като добър  кан, висок  кан, починтан кан. При киргизите хай е обръщение изразяващо почит, а при хакасите хай е синоним, обръщение  към върховния бог. 2. -сюбиги – втората част на прабългарската владетелска титла.  В тох./б/ se, soya – син. /DA-DT-b/ В български сой – род, произход, се смята погрешно за турцизъм. Турското soy - произход, при алтайските тюрки seok - род, угрофинското, марийско šэwä – потомство, явно са тохарски заемки. Протоиндоевропейска  форма  е *sowэ – син, потомство. /IЕЕ/ Ностратически паралел с баското sko, ska, seme, мингрелското skua, zima, сванското sgej, грузинското zma – син. /БКС/  В етруски sec, sechi - дъщеря. /EEG/ В  авестийски zadako, съвр.персийски zayad, zaye, пехлеви zādan, zāy, кюрдски zayn, zayi, осетински иронски  zaiyn, zad, дигорски zaiun, zad, пущунски zāwul, zay, zuy, ягнобски zau, zaūta, zača шугнански /баджовист/ zu, zad, рушански  zau, zad, сариколски zod, белуджи zod, кховарски zhaw, кюрдски zoin, талишки zoj, zoê, гилянски za, zay, шугнански za' – син, потомство. Също в осетински zæyc потомство, в авестийски zan, zaiiā, средноперсийски  z`yh, z`yn, партянски  z`y, z`dg, согдийски  zn, z`t, хотаносакски  ysan, ysai, кушанобактрийски  zado, zadago – ражда, деца. /Ch-DIV/  В санскритски  jani  означава раждам,  от един корен е с jantuā  - човек, човешко същество, jaānitr – майка, janitaār – прародител, баща, jaāni  - жена, jaāna  - хора, племе, род. Виждаме  процеса на семантичното развитие на свързани помежду си понятия. Съответно в авестийски zzanāt – раждащ, *zantā  - прародител, jaini – жена, в  средноперсийски  преминама  в  zan  и  авестийско-староперсийското zana  - род, племе, народ. Тохарската дума сой обяснява титлата на прабългарския владетел кана-сюбигиот бога  поставен владетел, т.е. от  божествен произход, или син на бога. По подобен начин се титлуват кушанските  владетели, владетелите на тохарските държавици в Източен Туркестан за които има изворов материал. Е.Пулебланк разчита китайската транскрипция на владетелската титулатура използвана от малките юечжи  /останали около Тяншан и Тибет, част от които са асимилирани от кяните – тибетци/, звучала като nyaktsia  идентично с тохарското naktemist soy – син на бога. Така е титлуван Канишка в тохарските будистки текстове. В  бактрийските надписи,  кушанските владетели също са синове на бога, baga-sao. Владетелят на Куча се титлува deva-putra /индоизирана форма/ - син на бога. Deva-putra e и титлата на Хувишка, а в Сурхкоталскиия надпис, Канишка е baga-purо, от иранските baga, bağ бог и purо - син. /БЛ-ВТДРС-1992 стр.19/ Древноперсийското bagpur, е аналог на партянското bvgpwr и согдийското vagpur, хоремзийското fagfur, със значение божи син. /ВБ-т.7 стр.376/ Изхождайки от дадените примери, кана-сюбиги може да означава само две неща: 1.сой, произход, сю-биги, от божествен произход, сой и до днес в български означава род, произход. Биги – бага/бог/ в родителен падеж, 2. сой – син, сю-биги син на бога, сю-биги = син-божи. И двете значения са смислово  идентични и напълно отговаря на формулата от  бога  поставен  владетел”. Във всички човешки общества от древността и средновековието царската власт се легитимира с божествения си произход. Владетелите отговарят за делата си единствено пред бога и историята. Не мога да се съглася със старото схващане за кана-сюбиги като “хан-бег, предводител на войската“ което не почива на никаква историческа аналогия, а на не особено оргинално съчинителство. Тюркските племена, към които традиционалистите, тенденциозно  причисляват прабългарите,  имат различни владетелски титли но никъде не се среща кана-сюбиги. При тюрките имаме ябгу, шад, тутук, идикут, каган. Техният произход е свързан със заимстване от съседните народи, напр.: ябгу от кушано-тохарското явуга, тохарското вотак – водач, шад от согдийско-ферганското ихшидтутук  или  тудун от китайското дуду – наместник, губернатор, киргизкото ажо, тюркското ага може да свържем с тох. āk  и  хотаносакското  āka – управник. Самата титулатура на тюркския владетел има сходно по значение виждане за  божествен произход но друг начин на изразяване. Тюркският каган, е роден от Небето и има властта по волята  на Небето. Правото на власт се изразява с притежаването на кут,  т.е. белег даден свише. Малов превежда кут като щастие, благословия. Може да се намери аналогия с хварна при иранците, божественият промисъл. При  иранците хварната се олицитворява като зооморфно изображение,  най-често овен, символ на бог Веретранга. Животното е приносителя на божествената благословия от бога до владетеля. Затова в Персия, Средна Азия и Източен Туркестан троновете на владетелите са изобразявали животното олицитворение на хварна, най-често  овен, лъв, камила, птица. Кораната на владетеля също е изобразявала хварна. Вероятно поради тази причина  лъвът е станал символ на българите. При тюрките, кутът има много по-опростена представа. Свързвал се е с  къстче съсирена кръв, обикновено, държана в ръката на новородения бъдещ герой-владетел. По този начин  се е родил легендарният Манас от едноименния киргизки епос и Чингис-хан според“Тайното сказание на  монголите”. В тюркски рунически надпис преведен от Малов се демонстрира формулата на титулатурата: “По  милостта на Небето и поради това че притежавам кут, аз седнах, над царството като каган”. /СУ-ВКП www.kyrgyz.ru/ Виждаме принципна разлика с прабългарската титулна практика. Не мога да се съглася и с твърдението на  Цв.Степанов, че сюбиги означава щасливец, благословен от съдбата. Авторът изхожда от  санскритските думи su и bhaga означаващи благословен от съдбата, щасливец. /ЦС–ВАСБ стр.49 / Подобно  обяснение е оргинално, до някъде правдоподобно, ако търсим аналогия с хварна, но излиза от рамките на  титулната практика в Средна Азия. При аварите владетелят също се титлува кана-зауци, близко до  прабългарската титла. П.Добрев свързва  зауци  с  думата  в  езика  на  кавказките  аварци, цаук, означаваща  звезда. Авторът прави аналогии и с  други кавказки езици от андо-дидойската група, като андийското ццъа и лакското цъуку, със значение  звезда. /ПД-ИБД стр.143/  Трябва  да  отбележем  че  кавказките  аварци, които са  наследници на аварите останали  в  Кавказ, са подложени на силно местно влияние, поради което езикът им днес е източнокавказки, принадлежащ към сино-кавказкото езиково макросемейство. Така че въпросните  сравнения са неправдоподобни. Ако разгледаме зауци можем да открием пущунското зай – син, сходно с тохарското сой, също почти идентично е осетинското zæycпотомство и хуца, худо, означава в източноиранските езици бог, господар. В прабългарски рунически надпис от Мурфатлар, П.Добрев също открива думата хуца – бог, “ясд  ум  ум  хца“. Тук бог е употребено чрез зороастрийския вариант -  ясд, яздан и  неговия източноирански /памирски по П.Д./ вариант, хуца. Преводът е: “вярвай в бога, в бога вярвай”. /ПД–ККП стр.68/  В съвременния осетински  хuъsаiъ означава бог, а хicаu – главен, господар. Сравни с русизма в  бълг.език – хазяйн, стопанин. По тази аналогия можем да обясним и значенията на титлите на средноазиатските  владетели  от постефталитския и предислямски период 6-8 в., бухарското худад, бактрийското хидев , согдийското хваб, в смисъл на божествен или на господар. Сходни с тохарското kace, kacem – управление, ръководство. Такова е значението на кана-зауци, аналогично и идентично с кана-сюбиги. Кана-сюбиги е с ясен предтюркски, тохарско-ирански  произход, идентично с усунското кан-баг /кунмо/, което според Зуев е също тохарско./ 
 Б.пр: Новата държава се нарича от византийските хронисти “стара голяма България”, за разлика от по-късно възникналата “нова и малка, Дунавска България”. Разбира се в нашата историография, поради наивни патриотарски подбуди се акцентира върху термина “велика” което е неточен превод на гръцкото “мегали” – означаващо голям и велик едновременно.
В родословието /именика/ на българските /ханове Кубрат е наречен Курт, възможно, от иранското «желязо» (бел. рл. виж моя коментар: Курти българско неславянско име, срещало се през 16 -17 в. като Курд, Курт. /ВС-КПАБ стр.263/  В тох./б/ karkar*, в  тох. /а/  karste - твърд, черупка  на  рак, броня. /DA-DT-b/ В ирландски сeаrdach – ковачница. /EDGL/  В  санскритски  karmara – ковач. В арменски  kurd, в  иранските езици  karto, санскритски  karkara, протоиндоирански *kakkhata, палийски khara, хотаносакски karkor.i, кховарски kāu`ar, древнобалтийски  krañtas, латински  cancer, древногръцки  karkinos, келтски  carrac, немски hart, английски hard, славянски /руски/ черствий, крут – твърд, неподдаващ се, устойчив. /VS-ETD/ В угрофинските езици, в лапландски  čarrok, удмурски  ćurэt, ćurịt, коми  ćorid, ćorit, селкупски  šara, хантски *c'arэk, манси *c'arkā – твърд, здрав. /UE/  Това  е  основното качество на  метала. В осетински  kurt – ковач, при  савирите  богът-ковач  се  е  наричал  Коар, сходно с кховарското kāu`ar - твърд. Българското име Курт, Курти явно е означавало ковач. В  осетинския епос Курталагон е божественият ковач, изковаващ  вълшебните  оръжия на нартите. В.Абаев свързва  курт  с  арменското krak – огнище, огън. Но по-близко е осетински kærd, k`yrd – пещ. Сходни са  в  балтийските  езици  kurti, санскритски  kudayati, иранското kыre, древногръцки  keramos, латински  carbo, немски  hauri, herd, келтски  hyrr, славянски /руски/ курить – гори, пуши, огнище. /VS-ETD/  П.Добрев  посочва  ваханското  kэrs – метал, желязо, а в чувашки  хurs  е  стомана. /ПД-САХ стр.45/  Също в осетински  gъrzaræ – твърд, gorda, gurda – стомана. Сходни понятия откриваме в угрофинските езици. В манси kört, хантски kárt, унгарски kard, удмурски kort, мордвински kšńi, kšńe, коми kört, лапландски kurtńo, фински karrt - желязо. /VS-ETD/  В тюркски  kurč, монголски xongorстомана. В баски gorro, протокартвелски *kward-eml, грузински grd-emli, мингрелски  kuamuri, в дагестански korta, kurta, kwarta чук. /БКС/ В дравидски urukkuka, ukku – стомана. Имаме ясно, ностратическо понятие. От същия корен е тохаро-иранското kerte/kart – меч. Интересен факт е че названието на желязото се препокрива с понятието за пещ, огнище, свързано с ковашкия занаят и логичната причинно-следствена връзка. Старостин посочва ностратическото *kVwrV – огън, огнище, съотвтно в индоевропейските  езици  g'werэ - огън, славянското горя, грее, жар, жарава, литовското žiūrēti, латвийското žũre`t – огън, староиндийското  jvara – горещина, треска, старонемското  korts, холандското  koorts – треска. Протоалтайското *kiagru, в  тюркските  езици  qaγur-, qoγur-, qovur, qōr, kūr, xōr, в монголски *kaγur, kuru, qouro, xūra, тунгусоманчжурски *kurgi, корейски  *kĭrh, японски  kurija – пека, варя. В  угрофинските  езици  *korpe, във  фински korpea, естонски kõrb, лапландски kuor'pa, мордвински kurva, kurvaśt́e, унгарски hervad, hirvad, селкупски kuurra – гори, огън, съчки. В картвелски, грузински q̇werb-, q̇urb-, мингрелски q̇ebur-, ḳebur-, 'ebur- огнище. И по-далечното, дравидско *kur – блестящ. /IEE/), а годините на управление са между 580 и 650 г. /Баяр греши. В именика пише… Курт /Кубрат/ - 60 години управление, година шегор вечем /вол-година, месец пети/ - периода от 06.11 до 05.12.605 г., което е всъщност началната гозина на управление. Сменен е от Безмер/Бозмихр или Баян/ Така или иначе началната точка на властването на Безмер, петия месец на шегор година е бил между 26.10. и 20.11.665 г. Вероятно в този промеждутък от време е починал и кан Кубрат. Всички византийски хронисти, пишещи за Кубратовата смърт единодушно съобщват, че това е станало в “годините на Константин, който управлявал /умрял според Никифор/ на Запад.” Общоприето е схващането, че въпросния Константин, всъщност е император Констанс II /641-668/. През 664 г. той премества резиденцията си в гр.Сиракуза  на о.Сицилия и започва да управлява империята оттам. Тук той е убит през 668 г. Годината 665 наистина се вмества във въпросния период, през който императора е бил в Сицилия. Така че Кубрат/Курт управлава от 605 до 665 г./
Хазарите обявяват своята независимост след смъртта на Кубрат. /б.пр. Няма никакви данни че хазарите са били зависими от Кубрат, по-вероятно е те като съседи да са се възползвали от смъртта на силния владетели и нанасят коварния си удар, още преди да се е укрепил неговия наследник!/
Българите, обитаващи по р. Кубан, съгласно арменската география “Ашхарацуиц” от VІІ в., се наричали купи-булгар, или кубански българи (река Кубан в древността се нарича така /бе обяснено по-горе/). Другото название е утигури, но те се наричали още и уногундури. Известно е че те произлизали от българите в Беленджер, защото също практикували изкуствената черепна деформация и погребвали с главата на север. Не е трудно да разберем, че древните етноними на беленджерците хайландури и уногундури са конструктивно близки.  Но по уровена си на развитие те същественно се различавали.  Уногундурите били типични номади-скотовъдци, не познаващи строителството и земеделието. /б.пр. целият този пасаж е изключително неверен по съдържание. Първо, изобщо не могат да се приравняват с лека ръка различните български племенни названия, изяснени по-горе и второ, прабългарите и аланите са познавали земеделието и градостроенето, това се подчертава от някои източници, като хрониката на Захарий Ритор. Трето беленджерите не са влизали в Кубратовата държава, а по това време са част от хазарите./
Смъртта на Кубрат съвпада със засилването на арабския натиск на север към Кавказ и усилването на хазарите. Под техния натиск, Аспарух/Испор с част от племената се преселва към Балканите като основава нова държава. В езическия си период дунавските българи продължават обичайте на предците си в погребалния обряд и в изкуствената черепна деформация.  Останалите, управлявани от Безмер/Бозмихр или Бат-Баян, приели сюзеренитета на хазарите.
Арабските войни
Едно от най-значителните събития /б.пр.с подчертано отрицателно значение за Евразия/ което променя живота и съдбите на милиони хора за хилядолетия напред, е раждането в далечна Арабия, в град Мека на Мохамед в семейство на скотовъди. Неговите родители Абдулах и Амина умират рано и бъдещия пророк израства в семейството на своя чичо.  
Синовете на пустинята се препитавали най-вече с търговия, отглеждане на камили и наемничество. Те обитават ключовия район, разположен между двете големи империи на ранното средновековие Византия и Иран.
На 45 год. възраст Мохамед обявява пред своите сънародници постулатите на новата религия /б.пр.силно повлияна от юдейската традиция и стария завет, което показва кои са били учителите му!/ Тя проповядва еднобожие и отказ от старите идоли. Пръвоначално е посрещнат с насмешки, но се намерили и последователи. Техният брой непрекъснато е растял, така че бързо се стига до въоръжен конфликт. Мохамед и последователите му проповядват фанатична вяра и себеотричане в името на новия бог, докато противниците им нямат тази организация и се ръководят от собствени користни цели. Спечелил войната с непокорните си съплеменици, Мохамед се обявявава за пълновластен господар на Арабия и “посланик, пророк на бога”, а бог на арабски е аллах.
Първият сблъсък с Византия не е много удачен, в долината Мута /Йордания/ пред византийските части, арабите, изключая най-фанатичните, се разбягват.
Но заети в постоянните си взаимноизтощаващи конфликти, нито Византия, нито Сасанидите виждат постопенното усилване на новият им конкурент, до тогава пренебрегван. Първи са разгромени византийците и губят катастрофално по-голямата част от империята си, създадена с толкова войни и кръв от Юстиниян. Те губят целия Близък Изток, Сирия, Северна Африка. Арабите проникват на Пиринеите и завладяват Вестготското кралство. После е разгромена и Персия. Сасанидската династия прекратява съществуването си. Последният шах Йездигерд ІІІ отсъпва в Мерв, където е предателски убит от марзбана Махуйе. Синът му Пероз се спасява в Тански Китай, където потомците му се китаизират. Прекъсната е старата иранска индоевропейска религия на Заратущра и е наложена новата жестока фанатична вяра. Сломили Иран, земите на Средна Азия, които са хлабава федерация от малки согдийски и тохаристански държавици се оказва лесна плячка за тях. С цената на кървави походи, ислямът се налага в цяла Согдиана. Прекъсната е древната согдийска културна традиция. В 751 г. съединените сили на Империята Тан, тюрките и согдийските князе /дихкани/ са разгромени /б.пр. за голямо съжаление/ от арабите в долината на р.Талас. Тази битка може да се нарече “паметна битка на народите” тъй като след нея, ислямът се утвърждава в Средна Азия.  
/Б.пр. Ислямът се явява една изключително консервтивна, жестока, фанатична и антихуманна религия. Налагането и е катастарфален удар върху иранските народи и тяхната цивилизация. Въпреки някои проблясъци на старите ирански културни и научни традиции, като цяло исляма отрича науката, познанието, развититето, прогреса. За прововерния мюсюлманин, всеки който не изповядва тази религия и не спазва фанатичните и правила е враг, който трябва да бъде ислямизиран или убит. Немюсюлманинът не се смята за човек и убиването му е висшо благо и добро дело, което ти осигурява място в рая. Ислямските общества дори и днес съблюдават начин на живот близък до средновековния. Жената в ислямското общуство не се смята за човек, тя е собственост на мъжа, който може да я експлоатира, както си поиска, дори и да я убие, ако е заподозре в изневяра. Ето защо като извод може да кажем че ислямът е едно изключително вредно явление, за съжаление много жива и опасна дори и днес, религия!!! А реставрирането и на територията на България, което се наблюдава напоследък, е явление изключително вредно и опасно за нашето бъдеще, застрашаващо обществения мир и целостта на страната ни!/
  Кавказ също се оказва в целите на арабската експанзия. В 652 г. сравнително лесно завоевателите се утвърждават в Задкавказието /Армения, Грузия, Атурпаткан (Азербайджан)/.  Но когато се сблъскват с хазарите и севернокавказките народи, в 653-654 г. арабите водени от Абд-ар-Рахман се натъкват на сериозна съпротива. Завладявайки Дербент, арабите се насочват на север, към земята Беленджер. Арабите в течение на няколко дни се опитват да вземат града със щурм, но не успяват. Рахман загива в схватка, а арабите са принудени да отстъпят. Аланите и българите са сред малкото народи, успели тогава да разгромят новите страшни завоеватели.
 
Но след временната стабилизация, арабите отново настъпват към Кавказ. Началото на военните им успехи поставя пълководеца Джерах Ибн-Абдаллах ал-Хакам. В първото сражение с хазарите, в  721 г., 25 000 араби разбиват 40 000-ната хазарска армия. После Джерах превзема със щурм Беленджер. Градът е разрушен и започва силовото налагане на исляма. Които не приемат новата религия са избити.
В следващия поход арабите разгромяват съседните алани.
Населението на Кавказ е разнородно по език. Старите жители като грузинците са тук още от дълбините на неолита. Други се преселват от Близкия изток и се разселват в северните части на Мала Азия и Иранското плато. След ІІІ-ІІ в.пр.н.е. на север от Кавказ идват аорсите и сираките /б.пр. и явно с последните и внъндур-болгар, проникнали в планината Париадр и областите Тайк, Кол и Басеан). Следва втората източноиранска вълна, около І в. на аланите. От смесването на тези две вълни, както и последващите преселение се формират аланските племена. По-късно аланите са принудени от натиска на хуните да отстъпят от равнините между Днестър и Волга на юг, към Кавказ. В Източен Кавказ се заселват маскутите, или хоните-маскути, а после там се съобщават барсилите, савирите, хазарите, беленджерите. Аланската култура в основата си е сарматска, но уседнала, свързана и със земеделие, скотовъдство и търговия. Задно с българите строели градове и крепости. Според общоприетото мнение, създателите на съвр. кавказка носия са аланите и черкезите. В основата и стои халата, кафтана от източен тип. Подобен тип облекло са имали кушаните и ефталитите.  Аланите са съхранили традиционата за степняка любов към коня. Затова навсякъде, конникът-войн е най-типичния начин на тяхното представяне. Като въоръжение те представляват първоначално тежковъоръжен, обкован в броня катафрактарий, въоръжен с дълъг меч, копие, лък, аркан. След VІІІ в. започват да употребяват и сабята. В ранното средновековие, по време на безкончаемите византийско-ирански войни, аланите, хоните и др. племена, прабългарите, хазарите са постоянни наемници. Те често разграбват и малките задкавказки държави: Иверия, Армения, Кавказка  Албания /Алауанк/
Със засилването на хазарите /и след разгрома на Кубратова България/ аланите също попадат под тяхната власт. Под натиска на Византия, аланите вастават, но са покорени и дъщерята на аланския владетел става жена на кагана, а аланите признават сюзеренитета на хазарите.
Затова през арабското нашествие аланите като част от Хазарската д-ва, оказват значителна съпротива. Арабите разоряват земите им, непокорните се избиват, голяма част от населението се отвежда в робство. Това непоносима положение кара аланите и /б.пр.близкородствените им/ прабългари и савири да търсят спасение на север.  
Хазарите претърпяват същия разгром и са принудени да изоставят дагестанските равнини. Те също мигрират на север, към Волжката делта, където преместват столицата си, в гр.Итил /местонахождението му е неустановено, поради големите колебания в нивото на Каспийско море, през последните 2 000 години/.
В 737 г., арабите дълбоко напредват в тила на хазарите, дори проникват към Волга и Кама, къедто се сблъскват с народ, наречен от тях ас-сакалиба, в случая това са носителите на именковската археологична кулутура, смятани са предците на съвр.буртаси и мишари. /Б.пр.: В своя пътепис Ибн Фадлан, както и други арабски  автори, причисляват волжките българи към народите-сакалиби. Това понятие е предмет на дискусии сред историците. По мнението на В.В.Бартолд, етнонима сакалиба /в ед.ч.саклаб/ е заимствован от гръцкото склабои или склабенои, което означава славяни. Той привежда и вероятностна друга етимология: от персийските sеk - куче + lеb – устна, тъй  като според средновековната легенда, единият от синавете на Яфет се казва Саклаб и е откърмен със  кучешко мляко) .
В самите арабски източници, арабският термин саклаб, сакалиба, означава русокоси или червенокоси, рижи хора, с бяло, румено лице. В речника на Ашраф ибн Шараф Ал Музакир Ал Фаруги, „Даниш-наме-и-Кадар-хан” /Книга на знанията за Кадар-хан/ съставен в 1404-1405 г., за Саклаб //  пише че това е област в Тюркестан, където хората са белолики. А това отхвърля версията саклаб-славянин.  Ясное че  сакалиба, това е арабското название на хора блондини, с типични европеидни черти – бяла кожа, светли коси. Освен славяните, също голяма група тюркоезични и ираноезични народи, обитаващи обширните райони  на Източна Европа, Средна Азия, Южен Сибир и Казахстан, в ранното средновековие имат такъв расов тип.  В арабските и персийски извори източните славяни се съобщават  под  името руси, уруси.
А сред тюрските народи, названието светлокоси, се превръща в  основен  етноним, единствено за кипчаките/кумани/половци. Думата кипчак, произлиза от ностратическия корен *kubaбял, белезникав, светъл, блестящ. В 5-6 в. на територията  на Средна Азия, Афганистан, Северозападна Индия и Източен Туркестан са добре известни белите хони, ефталитите, савирите  в  Кавказ, също се наричат  бели хони. Даже едно от  първите използвания  на термина  сакалиб е свързано с поданиците на  Хазарската д-ва, с  която се сблъскват арабските завоеватели в кавказките си походи. 
В тюркските езици русокосия човек се нарима саръ-чечле „жълтокос". Така че най-вероятно саклаб е арабска калка от тюркското саръ-чечле, русокос, жълтокос, което придобива описателно, антропологично, а не етническо значение. Например древните тюрки, наемници в армиите на  халифите,  в  арабските текстове се описват  с  типичен  монголоиден  расов  тип: нисък ръст, набито телосложение, плоски жълтеникави  лици, наподобяващи кръгли, ковани медни  щитове и не се наричат саклаби.
Абу Хамид Ал Гарнати в 1150 г., при  пътуването си от Булгар към Унгария, преминава  през  страната Гур Куман, в която живеят сакалиби, говорещи по тюркски и имащи мечове, стрели и  въоръжение като  при  тюрките. Ясно е, че под сакалиби тук  се  има  предвид  половците/кумани. Много руски учени-арабисти, като В.В.Бартолд, И.Ю.Крачковский, Б.Н.Заходер забелязват, че арабските географи често смесват сакалиби /по тяхното мнение: славяни/ с кипчаки, киргизи, българи, хазари. Всъщност, не в древните автори е грешката, а в погрешното тъждество саклаб-славянин.
Ибн Фадлан нарича Алмуш владетел на сакалибите, но тъй като принадлежи към народа на  българите, го нарича и владетел българите. В Средното Поволжие страната на сакалибите е всъщност Волжка България. Към сакалибите, арабските автори ричисляват още: беленджерите, савирите, скилите, аскилите, ашкил, хазарите. Без съмнение, тук са бигерите /биари, Биармия, Перм/ асите-алани, както и  българите от Подонието /черните бългри/, също  наричани  в  руските  летописи – аси /б.пр. което е показателно за произхода и езика им?!/.
Хазарският каганат се съхранява като държава, спасява се и от ислямизацията, но вече е доста отслабен и със съсипано стопанство, много разорени и обезлюдени райони.
В търсене на обетованата земя
Българите, аланите, савирите и народа Беленджер (възможно и барсилите),  се предвижват в степта и лесостепта по поречията на Дон, Северски Донец и Оскол, а по-късво част от тях достига Средна Волга. Масовият наплив на население към тези райони, незасегнати от войната, води в следващите години до ръст на населението и пренаселеност. Затова все по-изразеното преминаване от скотовъдство към земеделие, като основен поминък, е напълно резонно.
Аланите заселват лесостепната зона на реките Оскол, Северски Донец и Дон. Те препочитат по-хълмистия ландшафт на тези крайща, напомнящ им за Предкавказието. Използвайки релефа на местността, те построяват своите постоянни селища, със система от обранителни съоръжения, цитадели и крепости. Такива градища са изследвани край Салтово и Маяцкое, дали названието на цялата археологическа култура, оставена от тази общност. Около укрепените цитадели и крепости са открити и много по-малки селища. Тук също откриваме катакомбния погребален обряд, идентичен с този в Кавказ. По антропологичен облик донските алани не се отличавали от своите кавказки сродници. Но се самонаричали не алани а АСИ (етнонимът «ас» има също древен произход /вж. по-горе моя коментар по въпроса/). По-късно са подложени на тюркизация от заселилите се сред тях кумани, но като етноним се запазват до монголските нашествия. Един от князете на донските аси Качир-укул воюва с монголите и името му е съхранено за историята . Съхранилата се по тези места топонимия като Оскол /по-старото название е Аскал/, Северски, Аскания и др. е аланска.
Българите са южни съседи на аланите, обитавали са средните и долните течения на реките Северски Донец и Дон, в Приазовието и в Югоизточен Крим. Те също създават подобни многолюдни селища, с развито земеделие и скотовъдство. В Приазовието и особено в Крим основен поминък става земеделието, градинарството, лозарството, възниква градски тип цивилизация. /б.пр. по данни на украинския археолог Вадим Майко, гр.Судак е наново изграден от българите в VІІ-VІІІ в. и неговите крепостни стени ставата основа, върху която по-късно генуезците изграждат отбранителните си съоръжения през ХІ-ХІІ в./. Има мнение че тук основният поток е от Източен Кавказ, от Беленджер. На Тамани в този период се възобновяват старите и се изграждат нови градове като:  Фанагория, Таматарх.
Явно по това време сарматите и аланите започнали да преминават на тюркска реч. Ал Бируни съобщава, че разговорният език в Хазария е бил смесен хоремзийско-печенежски. Печенежският език е тюркски, а хоремзийският – източноирански, сходен с аланския. Пълното угасване на хоремзийския език в Северен Узбекистан става едва в епохата на Тимур (XV век). Подобни процеси стават и сред аланското население, станало основа на по-късните кримски татари. /б.пр. Баяр е неточен. По време на салтомаяцката култура изобщо не може да говорим за преход към тюркса реч, защото няма реални носители на тюркски езици сред ираноезичните алани и прабългари. Това тюркизиране започва едва след Х в. с появата и заселването в региона на тюркизирани кангари /печенези/, узи, кумани. Така че основният носител на тюркската лексика са куманите, които поглъщат последните остатъци от аланобългарското население, а кримските татари са потомци най-вече на кипчаките/кумани, разбира се погълнали и част от по-старото население, но основното им формиране, както и на всички съвр.тюркски народности, изключая анадолските турци, започва едва в Златноорденския период!/
Салтомаяцката археологическа култура, продължава традициите на сарматоаланската култура, съхранила се в Предкавказието до V-VII в. Източното Предкавказие е един от най-ранните центрове на аланобългарската култура. Първият и етап е от II-IV в. и е свързан с късните сарамати, във втория си етап /VI-VII, средата на VIII в./ тя се развива по същите традиции, а след  VIII в. се превръща в аланобългарска, т.е. салтомаяцка. Следва да напомним че в Кавказ са обитавали български племена (беленджери, савири, българи, бургари, пугури) и алани (народите маскути, алани и барсили).
Голямо сходство с ранния етап на салтомаяцката кулутура, показва и две култури от Поволжието и Южен Урал:  турбаслинската (подчертано сарматска) и бахмутинската. Впоследствие тези култури се вливат в салтомаяцката. Новата аланобългарска кулутура получава широко разпространение в степта, от Дунав до Волга.  На запад тя преминава в археологическата култура на І-то Българско царство, а на изток – в културата на Волжка България.
Арабските войни завършват с унизителен мир за хазарите. Възползвайки се от това, волжкобългарската общност, започнала да се формира от средата на VІІІ в., получава известна самостоятелност, но остава под сюзеренитета на кагана.
Друго унизително последствие за хазарите е проникването на исляма. По думите на ибн Фадлан, в началото на Х в., вече половината от населението на хазарската столица Итил, са мюсюлмани, даже мюсюлманска е личната гвардия на кагана. За да се противопостави на ислямското проникване, управляващата прослойка в каганата приема юдаизма като официална религия. Тази стъпка осигурява подкрепата на богатата еврейска търговска общност, но води до отдръпване на аланобългарската аристокрация.  
Религиозните промени водят до недоволство и бунтове сред населението на каганата. Такава е съдбата на крепоста Саркел, чието население е въстанало срещу налаганета на юдаизма. Градът е превзет и опожарен, а населението избито. Новият град е построен след това, но на другия бряг на реката Дон, носи същото име. /б.пр.Сар-кел, означава “бял град, светъл град”, аналогично преведено от русите като “Белая вежа”, от вежа, общославянското вис – селище./
Тези събития също са причина за нова изселническа вълна. Една част от населението се насочва към по-отдалечените покрайнини на каганата – по Средна Волга и Кама. Тук  ибн-Фадлан съобщава за племена баранджари, савири (сувари, суази, по-късно чуваши), българи, берсул (барсили). Не липсват и аланите, дали етнонима ескел (по Ибн Фадлан). А това име удивително точно съвпада с топонима «Оскол» («Аскал») и е самоназвание на част от аланските аси или донските алани, преселили се на новите места заедно с българите. За това говори топонимиката в съвр. Татарстан, респ.градовете Ошел, Сувар. /б.пр. за аскал/есегел, виж коментара ми по-горе!/
По същия начин от  древните алани, мигрирали на запад, в Каталония (Испания) вероятно е останал топонимът Барселона.  
N.B.“Примечание: после публикации на сайте tatarica.yuldash.com Живко Гочев Войников из Болгарии сообщил, что среди алан Северного Кавказа по данным арабских путешественников было племя «аскал», «ашкал».