Българите в Идел-Урал

По съобщението на Ибн-Руста (начало на X в.) българите от Идел /Поволжието, волжките българи/ се състоели от три клона. Първият се нарича берсула, вторият – есегел (у Ибн-Фадлан, ескел), а третата – собствено българи. Имало и други племена, например суварите, предците на съвр. чуваши.

Ибн-Фадлан съобщава и за народа баранджари «около 5 000 души, приели исляма». Вероятно, те са потомци на беленджерите от Кавказ, с които упорито воюват арабите в Дагестан.

Ескел. Привържениците на тюркския произход, тълкуват етнонима като “старо племе” смятайки че те са първите заселили се в Поволжието. Днес /б.пр. според тюркоезичните историци от бившото съветско пространство/ есегел се тълкува като форма на карлукското, тюркско племе чигили, обитавали Централна Азия /Седморечието/. Между 766 до 940 г. те обитават земите около ез. Исък-кул. Вероятно са били със засилена монголоидност. /б.пр.Интерпретациите на А.Баяр са доста наивни и напълно погрешни. Вж. моя коментар: есегели – етноним на народ, влял се във Волжка България. Традиционно есегелите в нашата литература се свързват с унгарските секели. Секелите, селкелите са най-вероятно сродни със селкупите, съседи на обските угри, най-големия селкупски род се нарича селгула. Смятям, че подобно съпоставяне не е оправдано. Идриси описва маршрута от Трапезунд до Тмутаракан и споменава земита на народита през които се минава: “от Трапезунд до р.Рушиу /Риони/ в планината Кабк /Кавказ/, от устието на Ришиу до Аскизия – крепостта на аланите, от Аскизия до Аскала, от Аскала до Истиберия, от Истиберия до Алания, от Алания до Козария, от Козария до Кира и от Кира до Кумания”. Виждаме че страната Аскала се намира в Кавказ, между Алания и Грузия /Истиберия – Иверия/. /БР-РЗКИ стр.15/ Грузинците наричат съседите си кабардинобалкарци със названието секелт, което ясно показва кавказкия му произход. В езика на балкарци понятието shыltы е означавало знатната прослойка на обществото, аристократите. /ИМ-ИКБН/ Названието аскал се  приравнява  към  понятието ассакалаб. Ибн Исфендияр /1216,17г./ пише, че братът на сасанидския шах Хосров І Ануширван избягал през Дербент в страната на хазарите и саклабите. Ибн Фадлан /922 г./, Гардизи /11 в./ посочва, че българите се делят на три рода берсула, аскал, булгар. В  Худуд Ал Алам /982 г./ са посочени берзула, ашкил и булгар. Бакри /9 в./ пише че между волжките българи, ашкалите и печенегите са намира Маджгария. Става дума за мишарите – угорско племе от Поволжието, сега тюркизирани. /КЕ-АСИФ/ Виждаме че Аскал, аскалите първоначално обитават Кавказ, между Алания и Грузия, съседи са на хазарите. Може да ги свържем с осетниското ас, асиаг, язиги. Асиаг е осетинското название на карачаевобалкарците и отразява по-старото аланоеизично население на  района. Този факт се потвърждава от някои топоними. В района на Малка Кабарда, в 16 в., руската описателна “Книга Болшому чертежа” се споменава етнонима осоки.  В началото на 19 в. Ю. Клапрот посочва река Ассокай, приток на Терек, течаща през Малка Кабарда. /НВ-ЭПНСК стр.50-51/  Прехвърляйки се към “Сиварта” на Идриси /Черна България/ виждаме че единият от притоците на р. Северински Донец се нарича Оскол, а в Чувашия, гр. Ошел се свързва с есегелите. Така че аскалите/есегели/аси/яси/оси са аланско племе вляло се с близкородствените барсили, сувари в ранносредновековния волжкобългарски етнос. Били са част и от черните българи – салтомаяцката археологическа култура. Вероятно самоназванието им е било аскали, защото сред  аварските имена, откриваме  Άσκήλ /Аскил/, аварски  военоначалник, участвал в обсадта  на Константинопол – 662 г., предводител на аварските кутригури. /ВС-ЕБ стр.93/ Интересна податка представлява и описанието на  кавказките народи от Евлия Челеби, който посочва сред абазките племена етнонима ашегел. През 18-19 в. ашегелите са отдавна асимилирани от околните абазки племена и са познати като етническата група аше. /НВ-ЭПСК стр.60-61/ Възможно е зад аскали да се крие и по-древен скитски пласт. Херодот съобщава за скитски  владетел Скил и племе сколоти обитаващи около гръцката черноморска колония Олвия. А æскал, би било  закономерно осетинско предаване на  скил, сколоти. Но по-вероятно е есегел/аскал да е друга форма на язиг/язиги, което би се предал в осетински като Æssеk+el.

С есегелите е свързан и топонима „Аскол” в Подонието. Явно оставен от кавказките или донските алани-аси, предвижващи се съвместно с прабългарите. Топонимиката в  басейна на р. Дон  е съхранила формата „Оскол” произтичащо от по-старото „Аскол”. С. Плетньова в своята книга  „Половцы” забелязва че в етнонима аси се  упоменава паралелно с названието алани, но в  групата  аси се включват и „черните българи” -  салтомаяцките племена.  В съвр. татарски звукът „а” може да  премине в „э”, така че преходът ”аскол-ескел”, е напълно закономерен. Разбира се, този преход  „а”-„æ” е типичен и за осетински, а „а,ъ” в „h” и за български. Æsskæl е закономерната осетинска форма на „аскал/оскол”. Интерес представлява и името на киевския воевода Асколд, който заедно с Дир са първите документирани управители на Киев, в последствие убити от Рюрик. Твърде вероятно е по произход да не е „варяг”, а местен „салтомаяцки” ас или „черен българин”, респ. савир по произход.

В много по-късната “Хроника на Констанцкия събор” Рихентал, описвайки земите в Източна Европа, споменава “Асколд, земя източно от Влахия”. Традиционно се свързва с Молдова. Но по-вероятно отразява по-стари сведения за земята на есегелите/аскелите в Подонието, или става дума за носителита на салтомаяцката археологична култура – “черните българи”. Това косвено се потвърждав от факта че Рихентал е посочил като герб на Асколд /Молдова/ три черни негърски глави. Имаме някакви мъгляви сведения за “Черен народ, респ. черни българи” напълно непонятни за средновековния хронист, които го подтикват да изработи такъв герб! А самото понятие Асколд, преди Рихентал, се използва в средновековните рицарски романи за Парцифал /в английската версия – сър Пърсивъл/, рицар, един от сподвижниците на крал Артур, намерил Светия Граал. Там Асколд е далечна източна земя./

 Берсула. Очевидно това е сарматското или аланско племе берсили. Тяхното име винаги се свързва в арменските хроники с хазарите. В известната легенда записана от Михаил Сирийски за тримата братя «скити», които по времето на император Маврикий (582-602 г.), се преселват от дълбините на Скития - клисурите на планината Имеон. Единият от братята се казвал Хазар, а другия Булгар. С разрешението на императора, хората на Булгар заселват Мизия и Дакия (бившите римски провинции). Другите двама отишли в страната на аланите, наречена Барсалия. Името на единия брат е Хазириг, а другия остава неизвестен. Българският учен Д. Ил. Димитров, позовавайки се на Патриарх Никифор заключава, че «племето на хазарите е живяло редом със сарматите». Ясно е, че за средновековните хронисти е било известно щото барсилите (берсула) не са хуни, а сарматоалани. Локализацията им е между Северен Дагестан и делтата на р. Волга. Тяхната съдба е тясно преплетена с тази на хазарите. По-късно при тях в Дагестан се преселват и савирите. Под натиска на арабите, дагестанските народи мигрират на север към Волга. С барсилите се свързва районът на гр. Беленджер в Дагестан.

Българи. Тяхното преселение към територията на Средното Поволжие става след арабските нашествия в Кавказ. До тогава те живеят в степите,  между Черно и Азовско море. Част от /пра/българите заемат поречията на реките Дон и Северски Донец. Самият топоним “северски” вероятно е свързан с народа савири. Прабългарите са познавали земеделието и скотовъдството. Друга група /пра/българи, обитавали земите около северното и източното азовско крайбрежие, Таман, Крим, се занимавали изключително със земеделие и лозарство.  Лесостепната зона по горните течения на реките Северски Донец, Оскол и Дон е заемана от аланите. Тук те се наричат аси. /Б.пр. виж етнонима аси, яси – синоним на алани, дало съвр. осетинци и Осетия.)

Българите: хайландури, уногундури и кутригури. Вероятно с разпада на хунската държава в Европа след 469 г. на историческата сцена се появяват като самостоятелни племената, били под властта на хуните. Византийските, арменските и другите източници съобщават имената на някои племена. Например такива са акацирите. В 463 г. те са покорени от идващите от Азия племена сарагури, уроги /маджари/ и оногури /прабългари/. Йордан (VI в.) съобщава за племето алциагири, вероятно друга форма на акацири. Византийците съобщават за двете родствени племена, обитаващи по северното и източно крайбрежие на Азовско море, кутригури и утригури.  Двата етнонима се употребяват сравнително късно /времето на Юстиниян/, като местни локални названия. Явно появили се от разпада на по-стара общност, в период на нестабилност и междуособици. Освен това в Таман и по поречието на Кубан живеят българите-уногундури, а в арменските хроники се споменава народа хайландури в Идтомното Прикаспие /б.пр.Баяр греши, хайландурите са в Централен и Източен Кавказ/. С времето, общо за тези племена станало свързаното с хуните название българи. /б.пр. абсурдна постановка, названието българи няма нищо общо с хуните/!!!

Самите хуни изчезват от историческата сцена без да оставят преки наследници. Разселването на /пра/българите по това време е известно. В причерноморските степи живеят кутригурите и утригурите. Центърът на утригурите е районът на Таман. Известно е, че утигурите се наричали още уногундури /б.пр. невярна постановка, никой средновековен автор не приравнява утигури с уногундури, това са различни племена, с различно време на зеселване в Източна Европа/. В Източното Прикаспие, българите заемали равнините и предгорията на Северен Дагестан. Антропологично са брахикранни европеиди с минимален монголоиден примес.

Българските племена се съхраняват на своите територии и след хунското нашествие. Изселилите се сармати и готи остават в Западна и Централна Европа. Затова връзката на българите с хуните се смята за очевидно. /б.пр. абсурдно твърдение!/ Етническата ситуация около появата на прабългарите е много заплетена, но явно както казват източниците, те се появяват съвместно с хазарите, което е станало след разпада на хунската общност в Европа.  

Забележка на преводача. Явно, авторът смята съобщенията на арменските източнци за българите, заради многото по-късни добавки, за надежни. Според тях българите се появяват в степите на Западното Прикаспие преди хунското нашествие, т.е. преди 372 г. /б.пр. Естествено е, че в рускоезичната литература, която смята прабългарите за хуни или тюрки, данните от арменските хроники са смущаващи, затова ги обявяват за съмнителни. Това разбира се не е вярно. Арменската летописна традиция е със сериозни корени и голяма степен на достоверност. Там българите, под името внъндур-болгар са фиксирани още във ІІ в.пр.н.е., по времето на Вахаршак, владетел, който реално отговаря на управлението на Арташес І, цар от 189-159 г.пр.н.е, стратег /спарапет/ от 200 г.пр.н.е. Богатата наситеност със събития и честото споменаване на племената барсили, хазари, алани и др., не дава основания да обявяваме тези източници за ненадежни. Разбира се, интерпретацийте на Баяр относно прабългарите са доста наивни и неверни, но тава е разбираемо, предвид официалните позиции които и сега са в обръщение в руската, а и в западната литература./

Явно, основната причина за новото раздвижване в Средна Азия, е бързото разширение на жужанската държава. Другите племена са принудени или да признаят хегемонията им или да мигрират. Такива народи са племената “теле” в които влизат уйгурите и др. Теле до ІІІ в.пр.н.е. живеят на запад от Ордоса, т.е. в региона на разпространение на “плочестите могили” /б.пр. Баяр греши, плочестата култура е доста по на север и на изток, а не на запад от Ордоса, където е разпространена карасукската култура/. Но след 700 години, в края на IV в. те заемат земите на бъдещата Джунгария и съвр. Западна Монголия, заемайки бившите територии на юечжите. /б.пр. Да, защото са техни реални наследници/. Юечжийските потомци, ефталитите, по сведенията на китайските источници, заемали степите на юг от Алтай и на изток от Хотан, т.е. в източните ареали на старите юечжийски земи. Вероятно ефталитите, кидаритите и теле са били подчинени от хуните. /б.пр. разбира се, защото са потомци на т.нар. “малки юечжи”/

Теле са многочислена общност, но живееща разпръснато. Покорени са от Хунну. После попада под властта на сянбите и жужаните. Около 485 г. те се преселват към долината на р. Иртиш. В 490 г. съвместно с Китай, громят жужаните. В 492 г. завладяват д-вата Юебан, смятана за хунска. В 494 г. “теле” са завледени от ефталитите. «Народът се разбягал», а останалите станали васали на ефталитите. (Л.Н.Гумильов, Тюрки). /б.пр. интерпретациите на Баяр, базирайки се на Гумильов са изключително погрешни. Племената за които говори се наричат гаоче. Те са европеиди, потомци на племената ди. В ханската епоха част от тях гравитират около тохарската д-ва Чеши /Турфан/. Тук са племената ичжи, ицзи или цзе, булоцзи, хуа, йеда, кюеше, гегун. Гаоче са най-източните им представетели, попаднали в Иншан, а Юебан – е най-западната. Тези племена са юечжи /тохари/, част от малките юечжи, немигрирали към Средна Азия. Названието теле се появява по-късно,в танската епоха. До тогава те се наричат чиле, дили и се посочват еднозначно като потомци на старите ди!/

Експанзията на жужаните предизвиква в началото на V в. миграцията на кидаритите, ефталитите и усуните в Средна Азия, към земите на бившата Кушанска д-ва. Там те обединяват кушанските земи и въстановяват Кушанската д-ва.  

Кидаритите са потомци на юечжите. По това време те живеята вероятно зад хребеда Тарбагатй (западно от Алтай), т.е. по-близо до “старата родина”. Новото название те получават по имета на владетеля си Кидар. В 420 г. след поредното жужанско нападение, юечжите-кидарити напущат земите и се преселват в Средна Азия. От тях се отделя народа на аварите. Кидаритите и ефталитите, които са родствени народи завладяват бившите кушански земи.

Името Кидар (в китайско звучение Цидоло или  Кидолу) е носил също царят на юечжите, който загива в битка с хуните, 600 год. по-рано, в 165 г.пр.н.е.

Явно тези събития в Централна Азия, предизвикват началния миграционен тласък на ефталитите, българите, савирите и хазарите. Докато Атила владее Централна Европа, то пътят на ефталитие и кидаритите е ограничен само в района на Средна Азия. /б.пр. не виждам каква връзка може да има между атиловите хуни и ефталитите, та те дори не са знаели взаимно за съществуването си!?/

В 371 г. хуните нанасят поражение на аланите и готите и завладяват Причерноморието. В течение на 20 години, те са въздържат от военни действия в западна посока. Явно са имали вътрешни проблеми. В 395 г., хуните през Кавказ и Дунав нападнали Римската империя. /б.пр. Баяр греши, походът в 395 г. към Кавказ е алански а не хунски, от племената росомоки и тувели, които бягат на юг, поради свирепстващия глад в Скития, след хунското нашествие./ В 412 г. хуните и Източната Римска импреия сключват мирен договор. В 445 г. хуните заемат Панония, 453 г. хуните се сблъскват със Западната Римска империя и са разгромени на Каталунските поля. Основна помощ на Аеций /римския пълководец осъществил битката/ оказват готите, другите германски племена и аланите. В 455 г. умира Атила. Малко след това германските племена разгромявата хуните в битката при р. Недао, там загива средния син на Атила, Елак. Останалите, под водачеството на останалите синове, Денгизих и Ернах отстъпват на изток. Те искат от Византия земи за заселване като федерати. Част от хуните с Ернах продължават на изток, но там са пресрещнати от савирите, оногурите и урогите и са напълно разгромени. В 469 г. хуните на Денгизих се заселват на Балканите, но малко след това са разгромени от византийският пълководец от алански произход, Аспар. Денгизих е убит и хуните окончателно изчезват от историческата сцена.  

За българите и хазарите подобно развитие на събитията е благоприятно. Заедно със савирите, до това време те обитават Западен Сибир. /б.пр. онугирите и савирите обитават Согдиана, Чач и Илак, а не в Западен Сибир./

Забележка.

1. По мнението на Л.Н.Гумильов, сабирите се разделили. Едни от тях се заселват в  Източното Прикаспие, другите в Руската равнина и по-късно се славинязира и стават известни като северяни. От тях е останало названието Сибир, топонимът Сувар и фамилията Суворов. /б.пр. относно Сибир, Баяр греши. Виж моя коментар: Сибир – обширна територия от Евразия, обхвщаща земите между Урал и Алтай. Налага се да  разгледаме етимологията на този топоним, тъй като в литературата някои автори я свързват с  името на племето  савири, сродни с прабългарите. За пръв път названието се появява в ирански източници от 13 в. В “Тайната  история  на  монголите” /известна и като “Съкровенното  сказание”/ се съобщава че в годината на заека /1207/, Чингис-хан покорил всички горски народи, както и народа шибир, обитаващ на  север от Алтай и на запад от  р. Ангара. По-късно Сибир се превръща в название на всички руски задуралски владения. Съществуват няколко  хипотези: 1. Сибир е от монголски произход, защото šibir означава заблатено място, в бурятски šabar – мръсен, кален. 2. Сибир – гъсти гори, от бурятското šэbэr, тюркското čubur  – гъста непроходима гора.  3. Сибир отразява по-старото китайско название шивей, с което в Тан-шу са  наречени група протомонголски  племена, наречени още сянби. Шивей е китайската  транскрипция на изходното шибир, себер. Вероятно техни наследници са съвр. манчжурска етническа група сибо. 4. Сибир е от угорски произход, сибир, сыпир са част от проникналите на запад савири, сувари – предците  на чувашите. Твърде късната поява на този топоним ни кара да мислим че най-вероятно се касае за монголска  или бурятска етимология.

2 . Има и мнение, че хазарите са родствени на ефталитите. Действително, етнонима хазари е от ирански происход и означава «хиляда» или «хилядник». Но етнонима сабир не е ирански. /б.пр. Неверни твърдения. Етнонимът савир е изцяло ирански, с две възможни значения. Що се отнася до хазарите, то етнонимът им е от друг произход).

Сабирите и хазарите проникват на запад. Известно е, че заемат прикаспийските степи, а българите – причерноморските. Част от българите проникват на запад и воюват с лангобардите. После след идването на аварите, тези българи заедно с гепидите и лангобардите се заселват в Италия. Затова в Италия се среща фамилията «Булгари».

Значение. Д.Ил.Димитров говори за по-ранно проникване на българите в прикаспийските степи и преселението на част от тях под натиска на хуните в Дагестан. Тук той посочва племето хайландури. То се споменава в 451-54 г. като съюзник на арменците във борбата им с персийския шах Йездегирд II (438-457г.). Бягството на хайландура Бел при кушаните и споменаването за връзките между хайландурите и кушаните, всъщност показва връзка не толкова с кушаните /етноним използващ се по инерция в арменските хроники/, колкото с ефталитите. Вероятно хайландурите и ефталитите са знаели едни други. /б.пр. в думите на Баяр има известна истина. Самото племе хайландури е споменато от Птолемей като алани-олонди, показващ паралел с по-късното споменаване в „Ашхарацуйц” народа олхонтор-болгар. Според познавачът на староарменския език и писменост П.Голийски, на  арменски  хайландур се пише  със задноезично h, реално близко до kh. То е много трудно да изпадне, затова най-вероятната оргинална форма е “алхандур” с репозиция на сричките, близко до топонима Алуандрия. Така че зад олондите на Птолемей, със сигурност се крие едно от прабългарските племена, съобщено от арменските изотчници като олхонтор-болгар, известно в повествованието на Егише, като хони-хайландури, живеещи зад „Аланската врата” /Дарйял/ а страната им се казвала Алуандрия. Вероятно с тях е свързано названието на втория по големина град в средновековна Осетия – Хайлан. Ясна е връзка и с названието на р.Алонта /Терек/, тъй като в „Ашхарацуйц” се казва че описаните български  племена носят имената на реки, респ. Алонта, известна е и като Олонта и олонди-олхонтори, а Алуандрия е обхващала земите по поречието на р.Алонта. Всъщност реката е получила названието си от народа заселил се по поречието и, а не обратното, както например, Булгар-чай – „българска река”. Възможно е алхандур да е също вариант на алан. Другото ефталитско самоназвание е Хуттал, което обаче е звучало като Хатлан според Йакут и согдийски  документ от планината  Муг написан с кушанобактрийски букви. /ШК-ИГСТАИ www.kroraina.com/ Като се  има в предвид че хайландурите, единствени от хонските племена в Кавказ, поддържали отношения със средноазиатските ефталити /хоните нарачани кушани/ може да се предположи някаква родствена връзка: хайландур/алхандур с хатлан/алхан. Не може да не се вземе под внимание връзката хайландур-алхандур-олхонтор-олонди!  След Егише никой повече не съобщава за хайландури. Единствено в Средновековна Осетия  вторият по големина град след столицата Магас е бил град Хайлан, важен военен център. Възможен  отглас  на  влелите  се в осетинската  народност  хайландури. Ако погледнем ефталитското хатлан и тохарското lant – владетел, lantna, lain~e – владение, кралство  може да се мисили за някяква  аналогия включително и за  по-древен  смисъл  в  самото понятие алани като съжители, съобщници. Другата  възможност е от хати, ятии, йеда  и  лант, т.е. страна на ятйите. А ятйите участват в племената съкрушили Гръко-Бактрия, няколоко  века  преди да се чуе нещо за ефталитите. Названието  ятйи  стои  в  основата на китайското название на ефталитите – йеда и вероятно произлиза от тохарското āti – поколение, потомство, племе. П.Голийски цитира арменския автор от 13 в. Степанос Орбелян който споменава халандрите като название на ефталитите: “По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченистан /Китай/, разположена на изток в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хоните, простираща  се  чак до планината Емаус”. А това потвърждава равенството халандри-хайландури и ефталитското самоназвание, по согдийски текстове хатлан, а в по-широк аспект, показва общия произход на названията алхан/алан. Орбелян казва че страната на халандрите е в Китай. Явно има предвид че Таримската котловина /Ханския Западен край/ която по време на Империята Вей се владее от ефталитие. Но  достига и земята на хазарите, т.е. Кавказ. Може да смятаме че олхонтор-булгар, отразява етнонима алхандури, хайландури, източноиранско ефталитско или аланско племе участвало в етногенезата на прабългари и осетинци, тъй като алханите /алхони/ са познати в Средна Азия, като едно от названията на ефталитите. Амиан Марцелин дава също подобни данни: „Халаните... населяват безкрайната пустош на Скития... В другата част на страната /т.е. на изток от р.Дон/ ...халаните обитават на изток, разделени на многочислени и немногочислени родове, те са дошли от далече от Азия и както съм слушал, живеят плътно до река Ганг, която протича през територията на Индия и се влива  в Южния Океан”./

По такъв начин може да се смята, че появата на българите в Европа не е еднократен акт, а и произходът на различните племена е бил различен. Но те започват да се сплотяват около името българи. “Ашхарацуйц” посочва четири прабългарски племена: купи-булгар, дучи-булкар, олхондор-блкар,  чдар-болкар. /Виж моя коментар: 1. Купи-болгар. Традиционно се свързва с названието на р.Кубан – Куфис, Купис. Но това название е фиксирано според някои, за пръв път в „Равенския аноним” от 9 в., но  още в 7 в. е  известно  названието Куфис, Гипанис, което показва че автора на „Ашхарацуйц”, /Анани Ширакаци/, е използвал неарменски източник, откъдето е предал Куфис, Гипанис като Купи, а не е използвал изконното арменско название на Кубан – Валданис, Вардан. Валданис е калка от аланското /осетинското/ W/u/artdon – широка река, аналогично на българското Варадар в Македония. Погрешно се смята че хидронима Кубан е късен, кипчакски, озн.”жълта река”. Всъщност названието е местно и произлиза от общоадъгското *kofa – вода, река, съхранило се в карачаевобалкарското kъoban – вода, река, осетинското kъævdа – дъжд, така че етимологичното развитие е Кофен - 6 в., Куфис - 7 в., Купис - 7-10 в. Плиний /23-79 г./ нарича Кубан - Гипанис, а Ариан Флавий /95-175 г./ - Гипп/. Така че Купи-болгар отговаря на най-голямата прабългарска групировка заселила се по горното и средно течение на р.Кубан, чийто най-южни представители са достигнали до Париадр и М.Хоренаци ги е отразил като внъндур-болгар, още във 2-1 в.пр.н.е., а основното ядро по р.Кубан е отразена от Птолемей като пагирити.

Под формата в.н.н.д.р., българския етноним се среща и в арабската географска традиция. В Худуд Ал Алам се споменава  в разказа за страната V.n.nd.r: „На изток от нея са B.radhas'ы /буртасите/, на юг от от нея са хазарите, на запад има планини, а от север са маджгарите /Majghari/. Те /венентерите/ са страхливи /badh-dil/, слаби и бедни /darvish/, и притежават малко количество стоки /khwasta/.

Отъждествяване на N.nd.r и M.rdat прави Гардизи, като V.n.nd.r/N.nd.r са непосредствени съседи на Majghari, въпреки че местожителството на последните не е добре уточнено, предстая се по различен начин, или около Урал, или по северозападното крайбрежие на Черно море. Съгласно Гардизи, N.nd.r обитават между реката, отделяща ги от Majghari, и планината от която извира друга река, и зад която планина живеят M.rdat. Версията на Оксфордския препис на Худуд Ал Алам казва, че планината се разполагала над N.nd.r, реката, зад който северен бряг живеят Majghari, съседни на N.nd.r е най-вероятно Дунав, или Cерет, зад който започва Ателкуз /междуречието/ където живеят маджарите, преди преселението в Панония. Съответно N.nd.r живеят на запад от последната от споменатите реки, или на юг от Дунав, а „над” тях /над N.nd.r/ са Трансилванските Карпати, които са и първата граница между маджари и І-та Бълг. д-ва след преселението им. Гардизи добавя, че N.nd.r живеят в посока /bar janb -на страна/ от саклабите /Saqlab/. В случая, саклаб, явно се отнася за славяни /сърби, хървати или руси/.

Още в 1875 г. Гаркави объяснява названието V.n.nt.r и от писмота на хазарския каган, като название на българите, отговарящо на византийското - Oύnnogoundouroi, Ounogoundouroi  /унногундури, оногундури/, но това става доста време преди да стане известен арабския текст на Худуд Ал Алам. Маркварт свързва арабското نـنـدر /*n.nd.r/ с българите. Напълно независимо е сообщенето на Масуди за нахлуване във Византийската империя на номади наречени W.l.nd.ri, около 320 г.от хиджра /932 н.е.) Явно Масуди е объркал някое маджарско нападение срещу Византия с българите. По времето на цар Петър, България е вече твърде слаба и не води войни с Византия, но не е и в състояние да спре постоянните маджарски грабителски походи, преминаващи през българска територия и завършващи във византийските предели. Тъй като нападенията са на практика от българска територия, Масуди ги е сметнал за български. Наистина в 934 г. византийските източници съобщават за маджарско нападение. Също Масуди явно използвайки по-стари данни, съобщава, че в съседство с аланите и хазарите живее народа الـولـنـد ريـه /al-w.l.nd.r.ya/, чието име идвало от столицата им, града ولـنـد ر /w.l.nd.r/, расположен в отдалечена пригранична област на Рум в източно направление и добавя, че византийската конница, изпратена от императора против нападателите, достига до пограничната полоса за 8 дни. Според Макварт, Масуди е смесил сведения от по-ранния период на Кубратова България с по-нови сведения за І-та Българска д-ва и постоянните и войни с Византия. /ВМ-ХАА/ 

 Виждаме, че формата уногундури/внъндури/венентери трайно се утвърждава като аналог на етнонима българи. Арабските автори първоначално бъркат волжките и дунавските българи. Венентерите са посочени като слаб и беден народ. Това с пълно право се отнася за волжките българи, които в началото са слаби и зависими от хазарския каган, а Ибн Фадлан пише че илтивара на волжките българи Алмуш търси парична помощ от Халифата за да построи укрепления срещу хазарите, поради което приема и исляма. Но дунавските българи в никакъв случай не са слаби, тъй като и арабите изпитват на гърба си силата на оръжието им при обсадата на Константинопол в 711 г. 

2. Олхонтор-болгар. Отговаря на аланопрабългарската племенна група, формирала се по поречието  на  р. Алонта, която в арменските източници  се  нарича  и  Аландон, букв. (от осетински) – „аланска река”. Тук Птолемей помества народа олонди, по името на реката, а М. Хоренаци съобщава за народа хайландури и страната им Алуандрия живеещ оттатък „Аланските врата”. Предвид и евентуалната прабългарска принадлежност на това население, възможно е осетинското дон – река, да са го изговаряли като по-старото, източноиранско дар – река, респ. Вардар, Амударя, или названието на Терек да е звучало като Аландар, което вече е максимално близко до Алуандрия и Олхонтор. Между Алонта и Ра, Птолемей помества и р. Удон, също аланско название, отговаряща на Манич и Кума. П. Голийски съобщава за арменския  автор от 13 в. /починал 1304 г./ Степанос Орбелян, който споменава халандрите като название  на ефталитите: “По това време избухнали големи раздори и голяма война в империята Ченистан /Китай/, разположена на изток в страната на халандрите, граничеща с хазарите и хоните, простираща се чак до планината Емаус”. Така че олондите/олхонтори са най-вероятно рано мигрирала към Кавказ юечжйска, алано-ефталитска група, сродни с юечжите-булоцзи, поради гражданската война в Китай, в епохата между Хан и Вей /3-5 в./ Археологически са представители на късносарматската култура и т.нар.късни алани.

3. Дучи-болгар. Може да  предполагаме че зад този етноним се крие племенната група  Дучи/Дачи/Дачани и Дахс-ас у Ибн Руста, обитаваща на север от Дарйял – „Аланските врата”. Предполагам че първопроизхода на тази племенна групировка, трябва да търсим сред известното сако-масагетски племе дахи. Първоначално обитават средното течение на Сърдаря. В края на Ахеменидската епоха, мигрират в Южното Приаралие, в областите около р.Узбой /в Унгуз/, южно от Хорезъм. Там участват в събитията свързани с походът на Александър Макеидонски. В 1 в. от н.е. продължават да са там. Дахи на територията на Прикаспието, като название е зафиксирано в источниците, относящи се на границата на двете ери, в трудовете на Страбон, Ариан, Курций Руф, Плиний. В работите на по-старите автори, в това число и на Херодот, данни за дахите отсъстват. При Страбон, даите, наред с  многочислените масагети, са посочени в групата на „източните скити”: „Голяма част от скитите,  обитаващи около Каспийско море, се наричат даи,  живеещите по-източно се наричат масагети и саки и се наричат изобщо скити, но всяко племе си има собствено име”. Може да посочим мнението на П.Голийски че начинът на изписване  на етнонима „дучи”, спрямо нормите на арменския език от 7 в. се е произнасяла като гучи, а в 19 в., като тучи. Така че като цяло не е ясно как точно се е произнасяло. /ПГ-БКА стр.51/ Явно авторът на „Ашхарацуйц” е смесил данни от различни източници и един път е съобщил за дучи-болгар и втори път за дачани.

Родоначлникът на партянската династия Аршакиди - Аршак е вожд на племето парни. Парните са едно от разклоненията на дахите /даите/, обитавали земите на съвр. Туркмения. Страбон пише, че племето на даите /дахите/ се е преселило към северните брегове на Меотида /Азовско море/, но уточнява, че не всички /тогавашни/ „писатели, хронисти” са съгласни с това мнение. След това Страбон отново подчертава, че от тези скити-даи, произлиза рода на Аршак, въпреки че повечето го смятата за бактрийец /т.е. произлизащ от Бактрия, или земите около нея/.

С. Гуцалов предполага, че дахите представляват особенна елитарна войнска група, вътре в масагетската племенна общност, която постепенно придобива и самостоятелна етническа общност.

В 4-3 в.пр.н.е., в района Устюрт и Мангишлак /провлака земя делящ Каспийско от Аралско море/, е един от основните райони на разселение на племената носители на прохоровската култура. В 3 в.пр.н.е. териториите южно от руслото на р. Урал проникват носителите на прохоровската култура, която се свързва с дахите и заселват приуралска Башкирия  /могилниците Ст. Киишки, Бишунгарово и др. /СГ-ВП/ Самото название дахи, вероятна произлиза от иранското dahia – страна, или от ваханското dajak – юнак. Така че напълно вероятно е част от дахите да са увлечени с мигриращите към Кавказ, алано-хонски племена от Приаралието. Дори самото дахс-ас, може да се преведе като „дахи аси”.

Н. Берлизов анализира данните от Л.Мровели, М.Хоренаци и Йосиф Флавий, отностно аланските походи от 71-72 г., в хода на който аланите извършват успешен „рейд” в Мидия и Армения. Арменските и грузинските източници съобщават за нападение на алани над Армения в 114-115 г., завършил неуспешно за тях. Става дума за различни събития. Първият поход е извършен от земите на Хиркания /Унгуз, Мангешлак/ през Копетдаг към Мидия и Армения. В случая Йосиф Флавий нарича „Танаис и Меотида”, р. Узбой и Каспийско море. Вторият поход е през Кавказ. В „Юдейските древност” Й. Флавий посочва и племената дахи, даи като участници в азиатския поход. Явно за това свидителствата откритите групи катакомбни некрополи в Северен Иран. /НБ-РАСК/ Виждаме, че дахите действат съвместно с хоногурите, аланите-хони в Унгуз.

4. Чдар /Китар/-болкар – вероятно аналогични на бахли-кадар, кидарити от Боло преселени от Хосров І Ануширван в Дагестан, след подялбата на Ефталитската д-ва. П.Добрев посочва че р. Аварско Койсу, приток на р. Сулак, се нарича в езика на някои дагестански народи Чедер, и свързва  чдар-балкар именно с тази река. /ПД-НДБ стр.56-57/ Днес съществува селище Цударах в Левашинския район на Дагестан. Според текста на „Дербент-наме”, именно на р. Ихран-чай, т.е. Аварску Койсу, се намира града Балх, в Кумукската страна. В Балх бил преселен „хорасански народ” от шах Хосров І Ануширван. Днес /по времето на Акташи, авторът на хрониката, живял в 17 в./, този народ се наричал лезгинци /леки/.

Всъщност Балх отговаря на споменатия в турското копие на „Историята” на Ат Табари, от преводача Касем-Бег /Kasem Beg/, град Булхар-Балх или Булкар-Балк /Bulkhar-Balkh/, който Касем-Бег, свързва с известния от арабоезичните източници Беленджер. В ръкописа на Ахмед бен Азами, походът в 652-653 г. на арабския пълководец Салман ибн Рабиа се казва че:„Напускайки Дербенд, Салман достигнал да хазарския град Бургур... Продължавайки своя път той пристигнал в Билкар, който не влизал във владенията на хазарите и устроил лагер на прекрасните поляни край града, намиращ се в близост с голяма река”. Ибн Ал Насир пише, че след превземането на Беленджер-Булкар, Салман тръгнал към друг град, наречен Вабандар, в който имало 40 000 домове. Артамонов също стига до извода, че на север в Дагестан в ранното средновековие живеят прабългари, явно влизащи в „Царството на хоните” на арменските автори. Той свързва Булкар-Балк, със споменатия от Мовсес Каганкатваци „великолепен град Варачан”, главен град на хоните-савири, разположен на север от Дербент. Съгласно този автор, Варачан е бил типична крепост, с централен площад, езически храмове нар. „даркон” /в осет. arkon – храм/ и царски двор. /ДД-ПБСЗК/ Градът се превръща в лятна резиденция на хазарските кагани, под вормата Варшан е посочен от кагана Йосиф в писмото му до евреина Исак Хаздай ибн Шафрут. Йехуд в своя разказ за приема на юдаизма от хазарите /”Сефер Козари”/, споменава че хазарите почитали някакви пещери в „планините Варсански” където всяка събота се молели.

Град със същото име Варучан, се споменава и в манихейски текст, но се е намирал в Средна Азия, в страната на кушаните.

Така че групата чдар/китар-болгар, са преселници от Средна Азия, т.е. кидарити-боло. Хосров І Ануширван, който разгромява ефталитската държава, ги заселва в областта на р. Сулак и притока и Койсу, който започва да се нарича по името на преселниците /Чедар, Кедар, Китар/. В „Дербент-наме” се казва че Ануширван, „реставрилал” този град, т.е. тук е имало по-старо селище, свързано с Хонското царство на барсилите и хазарите. Китар-болгар вземат участие във формирането на ранносредновековния хазарски етнос. Може би техни далечни наследници са днешните лакци, лаки или лезгини, известни в ранното средновековие като вуругунди /вархонити/ дошли от земите на север от Индия, т.е. авари-ефталити.

 Така вече етногеографската характеристика на алано-прабългарското население край Кавказ се изяснява значително. Освен разгледаните племенни общности трябва да посочим и аскалите, обитавали в граничната зона между абхазци, грузинци и алани /по-подробно Ч-1 еитм./, или това са югозападната покрайнина на  внъндурите/унугондури /купи-болгар/. Барсилите пък са по-старото население на Дагестан /Хонското царство/, смесили се със савири и хазари, както и с по-късните ефталитски преселници: авари-вуругунди-чдар-болкар. В етимологично отношение – барсили, означава най-вероятно „жители на високопланинска страна”. /вж.Ч-1, етим./

Археологията показва че в началото на 3 в. в Централен и Източен Кавказ се появява нова мощна племенна групиравка, недобре отразено в източниците. Те разгромяват гр.Танаис в Приазовието. С тях в донските степи, веднага се сменя целия културно-археологически комплекс. Един от най-важните  нови  елементи се явява появата на специфични „Т-образни” погребални катакомби, започващи да преобладават на р.Дон и около Ставрополските възвишения /Ергени/, след 3-4 в.

Крайният ареал на „Т-образните” катакомби, едва достига до левия бряг на Днепър, т.е. до „владенията на готите” /черняховската култура, проникнала и в Преднепровието, едновременно с аланаската/. Но основните райони на концентрация на „Т-образните” катакомби в 3-4 в. се являва Централното Предкавказие /Средния Терек/. Именно оттук, по единодушното мнение на  сарматолозите, происхожда експансията на новите пришелци. В средата на 3 в.,”Т-образните” катакомби, са масово явление, а епизодично се откриват още от средата на 2 в.

В периода 150-200 г. по поречието  на р.Терек /Алонта/ прониква нова аланска общност, недобре фиксирана в източниците, изключая олондите на Птолемей, хайландурите на Хоренаци и олхонтор-болгар на „Ашхарацуйц”. В контактната зона с местните източнокавакзки планинци /вайнахи, дагестански племена/ възникват няколко по-големи селищни центъра, Зилги /Аржанцева, Деопик 1989/. Именно с това обединение може да се свърже и появата на монетосеченето в Северен Кавказ. От 3 в. в Централното Предкавказие се появяват „варварски имитации” на денариите на Марк Аврелий /161-180 г./.

Според С.Яценко, със сборното название „алани” гръко-римските, арменските и персийските автори наричат всички източноирански племена проникнали в Европа и Предкавказието, от Средна Азия и Източен Туркестан, след 1-2 в.,т.е. след първата вълна на т.нар.”сармати”: аорси, роксолани, сатархи /тагри/и др. След 2-3 в. със сборното понятие алани и хони започват да се наричат, всички те, както преди това са известни като „сармати”. Различните групи „алани” и „хони” от 1 до 4 в. се обединяват от тяхната изначална етническа, политическа връзка и произход от голямата кангюйска /усуно-юечжийска/ общност. /СЯ-ГА/

Виждаме как тясно се преплитат миграциите на аланите и прабългарите, как тясно се смесва тяхната етногенезисна съдба, как така от едни и същи изходни племенни обединения изкристализират алански и прабългарски племена, често носещи и еднокви имена, дуло-двали, олхонтори-олонди-хайлан, аскали-есегили, хони-алани, хони-масагети и пр. Затова и древните автори не винаги ги разграничават помежду им! Всеки един опит да се противопоствя прабългарско на аланско, респ.”хунотюркско” на иранско, на практика е напълно изкуствено, породено от грешкните интерпретации на стари „авторитети”, неверни идеологически постановки, незнание и инерция./

Влиянието на аланите и сарматите се открива в името на Аспарух, което е иранско. Също българите на Аспарух практикували сходен погребален обряд с аланите и изкуствената деформация на черепа. /б.пр. виж етимология на името: Испор, Исперих – прабългарско владетелско име, носено от Основателя на Дунавска България. Среща се при чувашите под формата Ишпар, Аспар, Йашпар, Еспер. За неговата етимология може да  посочим няколко  версии. Традиционно и неправилно, основателят на нашата държава се изписва  Аспарух. Формата Аспарух  е  използувана само в хрониките на Патриарх Никифор и Теофан Изповедник. Вероятно те са направили аналогия  с аланското Аспар. Във  2 в. в  Грузия /Иверия/ живеее и управлявя питиахът /княз/ Аспарукх, за който се знае че е от аланскипроизход. /DL-AfI www.kroraina.com/caucas/asparukh_iberia.ktml/ Арменската география  “Ашхарацуйц”  използува формата  Аспар-хрук. /ПД-ДБЕ стр.23-27/ Търсят се ирански аналогии, сравнява се с  аналогичното аланското име Аспар, фиксирано в турските данъчни регистри и като българско име от първите  векове на Робството. Някои смятат че аспа-рух означава бял кон. Но по-точното обяснение е староперсийското  *aspabāra, средноперсийски asvār /’swb'l/ – конник.

Очевидно е че българите са били монголоидни /б.пр. Баяр си противоречи, на едно място казва че са европеиди, брахикранен тип, на друго – че са монголоиди, две взаимноизключващи се мнения, нагледно илюстриращи голямата неразбория относна прабългарския произход/. Те влизали в централноазиатските племена теле /невярно твърдение/. Както е известно, уйгурите, побеждават тюрките и създават Уйгурския каганат, съща са били монголоиди /б.пр.напълно невярно мнение, уйгурите са и в миналото и сега подчертани европеиди/. Сближението на българите и сарматоаланските племена от прикаспийско-черноморските степи, води до променя към европеиден расов тип. Генетически българите са потомци на аланите и сарматите. Затова привързването на “монголоидните” прабългари с монголоидните хуни е затруднено. /б.пр. прабългарите са не само генетични но и лингвистични сарматоалани, те просто нямат нищо общо с хуните, тюрките и изобщо алтайската езикова общност, с която традиционно се свързват./

Появата на аварите (народ от централноазиатското племенно обединение на жуан-жуани) в европейските степи, е предизвикано от разгрома им нанесен от тюрките в 555 г., стреснало савирите и оногурите. /б.пр. това е старото погрешно мнение съществуващо в рускоезичната литература. Виж за етимологията на авари – етноним. Произходът на аварите, все още не е уточнен напълно. До скоро се смяташе че са  част от жужаните – хуно-сянбийски, алтайски народ, сроден по произход с древните тюрки. Първоначално  тюрките са техни поданници, но около 550 г. извършват преврат и покоряват територията на Жужанския каганат. Още в 18 в. тази хипотеза е формулирана от М.Дегине. Предположението почива единствено съвпадението на събитията,  разгром на  жужаните от тюрките в  555 г. и  появата  на аварите  в  Европа  в  558 г. Цели поколения учени приемат твърдението за истина, на  юнашко доверие, без да го подложат на проверка. През 60-те год. унгарският филолог Карой Цегледи, припомни съобщението на Теофилакт Симоката за ранната история на аварите произлезли от племената уар/вар/ и хони. В етнонима хон, хони, Цегледи припознава  ефталитите, алхоните, белите хони. Китайският историк  Лю Маоцай /1958г./ пише че отъждествяването на  аварите и жужаните от европейските историци е недопустимо и не се потвърждава от изворите. /АМ-ИГЦА стр.173/ Сега част от учените виждат в аварите, група от ефталитските племена, обитавали териториите около  съвр.гр.Кундуз в Афганистан и западните части на Таримската котловина, първи понесли удара на тюрките. Датата на разгрома на аварите – 555 г. съвпада с края на ефталитското  господство в Синцзян. Окончотелният разгром на Ефталитската д-ва и подялбата на ефталитското наследство от тюркути и перси става в 567 г. Това е началото на тюркската експанзия в Средна Азия. До тази дата изобщо не може да се говори за тюрки в Средна  Азия, още по-малко в западно направление. Днешните пущуни са далечни потомци ефталитите. Названието авагни, авгани се появява едва в 6 в. в индийският трактат на Варахами. В 7 в. китайският будистки монах Сюян Цзян посещава Тохаристан и споменава за областта Апокан, разположена в Сюлеймановите планини /съвр.Пакистан/. Именно там се укрепяват част от разбитите ефталитски племена. /ЮГ-НП стр.130/ Широко разпространеното название на ефталитите – абдали, съхранило се сред едно он най-големите пущунски племена Абдал, преименувано в 18 в. на Дурани, всъщност е двусъставно, звучало като aw-dālaey, като dālaey произлиза от пущунското ddala – хора, народ, т.е. народа ав, ави, респ. аба, абар, авар! Според  Т.Симоката аварите са част от могъщия източен народ отер, разгромен от тюрките. Една част, племената вар и хуни се преселили на запад. Византийците ги наричат още кирмахиони – червени хионити. Отер може да свържем със споменатите от Птолемей отторокари, обитавали западните части на Синцзян, вероятно  идентично с китайското название на ефталитите йеда, или ятии на гръкоримските автори. Сравни ятии с тохарското āti – семе, потомство. Зад етнонима хуни се крият хиони, хионити, хони, респ. вар и хуни, са известни като вархонити, валхони в Арменската география “Ашхарацуйц”. Интересен паралел представлява самоназванието на памирската народност вакханци – вохони, а областта която обитават, наричат Вух. Ваханците  са късно население, споменати за пръв път в Тан-шу /История на китайската Династия Тан/, 7-8 в., под формата Хами. Съседните искашимци също ги наричат вохони. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/ Връзката валхони – вохони е напълно реална. В  Кавказ едно от названията на лакците е вулугуни и хуани. Според легендите им за произхода, има спомен че техните предци са дошли в древността от земите северно от Индия. В 6 в. Агатий споменава за  народ вуругунди, уругунди в Кавказ. Паралелно се появява и  названието авари в Кавказ. Днес лакците и аварците са напълно  асимилирани от  завареното население и езиците им са от дагестанската група на голямата синокавказка езикова общност. И така, трябва да търсим етимологията на авари сред тохарски и иранските езици. 1. вар, може да отразява общоностратическото название за човек *vir/var/ar/er. В тохарски wir, санскрит v-raā, авестийски v-ra, vîra, ягнобски wir, скитски /по  Херодот/ o.ro, o.tro, o.tar – мъж, човек, кховарски war – племе, народ. /P-IEW/  В български диалектното /Шуменско/ варийн означава мъж, годеник, съпруг. В иранските езици пехлеви ayār – приятел. В тох./б/ ys·uwar – дружелюбен, приятел. В  унгарски ferj, удмурски var, otyr, коми ver, vojtyr, лапландски oares' – човек. Сравни  o.tar  и  народа  отер. Или  авари, вари означава просто хора, народ, от гледна точка както на индоевропейските, така и на угрофинските  езици. Възможно е да са били  тохаро-източноирано-угорска смес. Интересна е етимологията на етнонима  перси, на персийски fars – хора, народ, с индоевропейски паралел в ирландски pearsa, рearsan, латински persona - човек, респ.съвр.българска чуждица персона – личност. 2. авари – пазачи, охрана. Те са обитавали източните  предели на Ефталитската д-ва, Таримската котловина, така че може да търсим връзка с тох./б/ war, осетинското wart, uart, партянското w`rt`k – щит, пазя, както и българското варам - пазя, т.е. пазачи, охранители на границата. 3. авари – войнствени, грабители. В авестийски vairîm, vairya – командващ, деспотичен, управляващ, заповядващ. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#ta/ В тох./б/ warks – сила, мощ, warksāl – сила, мощ, енергия, warsasem – грабители, врагове, войствени, в средноперсийски *waržŷnak, съвр.персийски warĵ – силен, победотосен, в хетски wars, warsija, латински  verrō – бия, троша, разбивам, в англ. war – война, старовисоконемски warrag – грабител, разбойник /дало руското варяг – норман/. В чувашки wărş – воювам. В рушански и хуфски wōr – власт, сила, viraw – разбивам, руша. /ВС-РХТ/ В осетински færazăyn – силен, издържлив. Също в хинди-уруду āwar – силен, мощен. В иранските езици awar – разбойници, грабители. Или това да е название дадено от съседните им народи, характеризиращи качествата им – силни войни, завоеватели, грабители. Например славяните ги  наричат  обри, може да го свържем със славянското обирам – грабя, която е една от версиите за етимологията на етнонима ободрити – разбойници, грабители. 4. авари – обри. Вероятно отразява по-точно самоназванието абар, тъй  като  в  гръцките  транскрипции αβαροι, звуците б и  в се предават все с бета – β. Тогава зад абар, китайското аба, древнотюркското апар, вероятно се крие тохарското yapoy – страна, народ, респ. Юебан от китайските хроники, дала по-късното Апокан, аваган, афган, както и абдал/авдал, върху основата на двусъставните поняния av-kan, av-ddala, yop-tal – страната на народа ав, ави, или народа, племето ави, апи. 5. авари – хвари, ховари, хуари. Китайската хроника Лян-шу дава твърде интересни сведениия за ефталитите. В китайската писмена традиция са известни с две названия йеда, йдан и хуа. Хуа са част от племената цзе и част от племената билу, булоцзи, ичжи, аба, хун-е, кюеше, гаоче, които през ханското време те образуват федерация управлявана от държавата Чеши. Това са потомци на юечжите останали в Западния край. По време на Троецарствието и гражданските войни в Китай, те са покорени от жужаните. На няколко етапа части от тях се преселват  в  Средна Азия, Първо йеда се преселват около Даван и създават държава, известна ни като ефталити-кидарити, по-късно идват и племената хуа, които стават управляващи. Част от тях се преселват в Холисими /Хорезъм/, и са наречени хвар, хуар – това са вархонитите, вар и хони, станали известни като псевдоавари, панонските авари и по-малката общност на кавказките авари. Самото китайско 滑 – хуа, според  лингвистичен анализ, отразява по-древна форма на изговор, звучал като *ghwot, *ghwor, *ghwat, *ghwar, или отразява старото название на юечжите /тохари/.

Съдбата на европейските авари е тясно свързана с ефталитите. Въпросът е осветен в “Историята” на Т.Симоката: “След като разбил племената на абдалите, тюркският каган се възгордял  и нападнал аварите. Нека никой не мисли че тези авари са аварите обитаващи в Панония. Те са дошли тук много преди царуването на император Маврикий.

Една част от тях избягала при жителите на Таугаст. Вараварите обитаващи Таугаст са едни от  най-силните и многочислени на земята. Друга част от аварите изпаднала в унизително положение като били заробени от народа  мукри. Този народ е родствен на Таугаст.

Извършил каганът и друго предприятие. Подчинил хората от племето отер /цитира се неправилно като огур в др. преводи/. Това е едно от най-силните племена поради постоянните военни упражнения  които извършват в пълно бойно снаряжение. Те живеят на изток където тече р.Тип /Тарим/, която  тюрките наричат Черна. Древните вождове на това племе били Вар и Хони, затова и някои от племената  се нарекли вар и хони”. Виждаме пълно потвърждение в историята на племето хуа в Лян-шу и  разделянето му на западни и източни хуа, /респ. вар и хони/ и евнтуалната им връзка с по-стара общност отер – ятии, йеда, йдан. Едните се предвижват към земите на Хорезъм, около 320 г., после в 459-60 г., а източните стабалазират ефталитската  д-ва, разклатена след сериозната офанзива на Пероз, с явна смяна на кидаритската династия.

„Когато император Юстиниян заемал престола част от племената вар и хони се преселили в Европа. Нарекли се авари а  вождът им – каган. Ще разкажем защо те изменили названието си.

Племената барслет /барсили/, унугури /оногури/ и сабири /савири/ и други хонски племена, щом  видели хората на вар и хони побягнали, мислейки че идват истинските авари. Затова посрещнали тези бегълци със значителни дарове, за да обезпечат собствената си безопасност. Използувайки благоприятната ситуация вар и хони започнали да се наричат авари. Казват, че сред скитските племена  аварите са най-деятелни и способни. Естествено че по наше време /времето на Т.Симоката – 6 в./,  тези  псевдоавари присвоили си положението на първостепенен народ, продължавали да се наричат и по  старому – вар и хони.” Следва описание на събитията в Кавказ. Тюркския каган окончателно разгромил племето огор /урогите на Приск – маджарите/ и подложил на изтребление съседния народ на колхите /западногрузинските земи/.

Следва описание на междуособиците в Тюркския каганат, довели до разпадането му в 603 г. на  Западен и Източен. В по-нататъчното изложение Симоката съобщава за оногурите и град Бакат в  Согдиана.

Завършвайки с гражданската  война  в Тюркския каганат, авторът съобщава за три родствени на аварите племена: тарниах, котцагир и забендер, които около 598 г. се преселват в Европа и се  съединяват с аварите. Били са 10 000 души, също от народа вар и хони. Събитието е станало по времето  на император Маврикий и е приравнено, неточно от Михаил Сирийски с появата на  българи и хазари в  Европа.

В началото на своята “История” Т.Симоката съобщава три важни неща за аварите:

1. Името на знатен авар – Таргитай. В скитските легенди Таргитай е прародител на скитите. Името в никакъв случай не е тюркско.

2. Аварска титла – боколобър. Тя е дума-билингва, от прабългарското колобър – жрец и  бурятското боо – шаман.

3. Автентична аварска дума “тарна, тарна” което означавало “връщайте се назад, спасявайте се”. /ФС-И/  Ако анализираме аварската дума се получават интересни изводи. Тя има преки аналози в  тохарски, осетински и български. В тохарски /б/ tarna означава отпускам, освобождавам – българското оттървавам, отърван, оттървам се. В тохарски /б/ terk означава посока на движение, завъртане, завихряне. В осетинското tæræsst оначава бърз скок, движение. Има аналогия с българското търча – бягам. Според  Т.Х.Кумыкова  названието на  р. Терек е от осетински произход и означава “бърза”. Във  2 в.  р.Терек се нарича Олонта, Алонта /Аланска река/.

Бих дабавил и титлата на аварския владетел, който освен каган се наричал кана зауци. Може да се преведе аналогично като кана сюбиги – кан, син на бога, от зай /пущунското син/ и уца, хуца – източноиранско понятие за бог.

Така че аварите определено са били индоевропейски, източноирански а не тюркски народ, с различни малочислени алтайски, сянбийски „протомонголски” примеси, които обаче не оказват значително влияние, върху европейдния им расов тип. Връзките с тохарските и осетинския езици са  напълно резонни.

В описанието на аварския произход Т.Симоката разделя аварите на истински и псевдоавари. В  изложението става ясно, че поредицата от покорявания на племената са свързани с разгрома на  ефталитите. Ефталитите са племенен съюз с известно самоуправление. Става ясно, че до Симоката са дошли различни откъслечни сведения за различни ефталитски племена. Отер можем да свържем със  споменатите от Птолемей отторокари, ятии, обитавали западните части на Таримската котловина. Там в Певтингеровите таблици са поместени хатите-скити и абиите. От отер произлизат вар и хони. Племената вар са съобщени в Ашхарацуйц под името  валхон – вархонити.

Съвремените ваханци, са вероятно техни потомци. Съществува мнение че те са късно население в  района, тъй  като за пръв път са фиксирани в Тан-шу под формата Хами. В съвр. вахански областта се нарича Вух, а в искашимския диалект ваханците се наричат вохан. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/

По думите на Сюян Цзян, Хами заемал цялата долина на  р.Пяндж. Сега  Вахан  заема най-горното течение, изворите на р.Пяндж и поречието на р.Вахандаря. Територията на съвр.Вахан е в  непосредствена близост с областта Хуттал в Бадахшан. Вохоните, валхони /вар/ са част от народа отер: ятии, яда, йеда, във връзка с тохарското āti – потомство, поколение, хора, но отер се среща и в угорските езици и означава същото. И днес при ваханците светлата кожа, сините очи и кестенявите  коси са често срещани.

След разгрома от тюрките една част от аварите бягат на запад, друга попада под властта на  мукрините – мохе. Те са преселили се на запад сред тюркско обкръжение протоманджурски племена, основната част от които обитават поречието на р. Амур. От тази симбиоза между мохе и аварите  произлиза по-късното тюркско племе тюргеши.

Аварите са най-деятелното племе от всички скити. Такива по това време могат да бъдат само ефталитите, създали огромна държава. А боязливото посрещане от страна на оногурите и савирите е свързано със спомена за ефталитското завладявание на Согдиана след 459 г., или разселението на западните хуа към Холисими, по Лян-шу.

Не трябва да се бърка народа отер и огур. Отер /ятиите, Йеда, отторокарите на Птолемей/  обитават Средна Азия. Названието използвано от Птолемей може да се извади от тохарското āti – род, поколение и тохарското самоназвание kari, khari – хора, т.е. първоизточника е звучал като ātikhari.

Огур обитават в Кавказ, северно от колхите. Т.Симоката ясно го е посочил. Както видяхме угрите се заселват в Кавказ в 463 г. заедно с оногурите и савирите. Обитават около р. Кума и Ставрополските  възвишения, на запад са съседи на колхи, вънъдури /оногури/ и оногури, на изток – със савирите. На територията на Кабардино-Балкария също съществуват топоними свързани с маджарите. Има запазени названия на балкарски родове завършващи на -маджар. Според легендата част от балкарците, потомци  на прародителя Басиат дошли от Маджария /земите по р.Кума/.

В унгарските генеалогични предания се казва че някога маджарите били съседи на аланите и  българите. Техните вождове Мадяр и Хунор /маджари и оногури?/ се оженили за дъщерите на  князете Белар и Алан-Дуло. Според Денис Синор това са сигурни данни за пребиваването на маджарите в Предкавакзието като съседи на  алани, прабългари и колхи, където ги помества и Симоката.

Споменатите от Симоката тарниах /вер.зн.бегълци, от търна – спасявам се/ от други хроники /еврейско-хазарската преписка/ като едно от племената в Кавказ. Племе със сходно назавание тариян-тархан участва в преселенити в Панония маджарски племена. Племето забендер  някои автори свързват с жителите на хазарския град Семендер, други с юебан. Племето котцагир, неправилно беше приравнено от Маркварт към споменатите в “Ашхарацуйц”, дучи-болгар, название  което той променя произволно на кучи-болгар. Можем да го свържем със осетинското  kaz – бял, бели  гури, респ. бели  угри, споменавани в руските летописи, или бели хора. Възможна е връзка с названието Кашгар /Бяла планина/. Около Кашгар обитават ефталитски племена. В по-късни арабски извори племето ягма обитаващо около Кашгар е определено като потомци на тюркизирани хайтали /ефталити/. И третият вариант на обяснение може да се свърже с маджарските племена коси и кари, преселили се в Панония. Последните явно вторично се маджаризират, тъй като това са стари етноними, познати ни от Средна Азия и Синцзян. Изобщо въпросът е твърде сложен.

Интересни данни за погребалния обряд на европейските авари дава Йщван Ердели: Всяко голямо патриархално семейство е  имало свое място в могилника на селището. Знатните са погребвали отделно, от останалите членове на семейството, с богат придружаващ инвентар и златни предмети. За знатните мъртавци се използвали специални дървени конструкции, а простолюдието погребвали направо в грунтова яма, завити единствено в някяква тъкан.

Формата на погребалните ями е различна, но основно са грунтови ями и по-рядко ями с подбой, също се срещат и погребения с коне, също рядко. Срещат се и погребения, при които погребаният е поставен в седящо или стоящо положение. Срещат се двуетапни, семейни погребения.

Антропологически преобладават северноевропейския, средиземноморския и балтийския расов тип, монголоидните типове са рядкост. Според изследванията на антрополога Липтак, 80 % от аварите са европеоиди. От тях болшинството са с нордически и палеоевропеиден /крьоманьонски/ тип /вероятно блондини-долигокрании/, на второ място са брахикранните европеоиди от памиро-фергански, динарски, алпийски расов тип, на трето място са долигокраниите от средиземноморски тип, на четвърто арменоидите-предноазиати /хуритски тип/. Монголоидите са единични с преобладаване на северния бурятски тип. Според автора, средиземноморският тип е на автохтонно заварено население. /по:Volume 44(1-4):87-94,2000,Acta Biologica Szegediensis http://www.sci.u-szeged.hu/ABS/tart00.html Erzsébet Fóthi. Anthropological conclusions of the study of Roman and Migration periods Acta Biol Szeged 2000, 44:87-94 Abstract PDF. SYMPOSIUM Department of Anthropology, Hungarian Natural History Museum, Budapest,Hungary Anthropological conclusions of the study of Roman and Migration periods. Erzsebet Fothi/

Като ритуална храна, в погребенията се срещат кости от домашно прасе, кости от птици – кокошки, което показва че аварите са били уседнали скотовъди и са имали трайни поселения. Имали са развито металопроизводство, както и керамика, изработена на грънчарско колело.

Според латиноезични източиници, аварите, освен войни, са били пътуващи търговци и добри занаятчии. Унгарските археолози са откривали и аварски монети, лоши подражания на византийските.

Въпросът за наличие на писменост при аварите не е решен, съществува мнението, сред унгарската научна общественост, че секелската руническа писменост, всъщност е аварска, а секелите, са смятани  за остатък от аварите.

Като остатък от аварското етническо самоназвание се смятат някои топоними в Унгария, имащи корен „варкон”, т.е. вархонити, валхони. /ЙЭ-ИНА/ Погребалният обряд показва интересни паралели. Използването на дървени конструкции, т.нар.”дървени гробове” са типични за Фергана в ефталитското време, Бернщам свързва появата им именно с ефталитите. Погребенията в седнало положение, са типични за част от племената теле – тюркизираните потомци на гегун и гаоче.

Бей-ши също дава данни за социалното разслоение в ефталитския погребален обряд, респ. богатите се погребвали в гробове облицовани с камък, а бедните – направо в земята. /НБ/

Освен европейските авари и китар-болгар, кои са потомци на ефталитите?

Съществуват сериозни основания, кавказките авари, които сега говорят език от източнокавказката  група, да са асимилирани потомци на част от аварите, заселили се в Кавказ. Центърът на Кавказка  Авария е гр.Хунзах. Сродният на кавказките авари народ лезгини или леги, се наричат още вулугуни, отразяващо фиксираното  от  източници  название  вуругунди, /вархонити/. В  генеалогичната  легенда на  лезгинците се казва че предците им дошли, от разположени северно от Индия. Съществува и мнение на  някои дагестански учени че в езика на аварците се откриват източноирански и тохарски заемки, като източноиранските са най-близки до пущунски: „СОВРЕМЕННАЯ КАВКАЗСКАЯ АВАРСКАЯ НАЦИЯ КАК ТАКОВАЯ СЛОЖИЛАСЬ НА ОСНОВЕ СЛИЯНИЯ-ОБЪЕДИНЕНИЯ-КОНСОЛИДАЦИИ МЕСТНЫХ КАВКАЗСКИХ ЭТНИЧЕСКИХ ЭЛЕМЕНТОВ С ПРИШЛЫМИ АВАРАМИ, АРХУННАМИ. СУДЯ ПО ОПРЕДЕЛЁННЫМ ЯЗЫКОВЫМ ЗАКОНОМЕРНОСТЯМ, ЗАФИКСИРОВАННЫМ В АВАРСКО-КАВКАЗСКОМ ЯЗЫКЕ,- ПРИШЕДШИЕ В ДАГЕСТАН ВАРХУННЫ БЫЛИ В ОСНОВНОМ ИРАНОЯЗЫЧНЫ (ДРЕВНЕЕ ВОСТОЧНОИРАНСКОЕ НАРЕЧИЕ, НАИБОЛЕЕ БЛИЗКОЕ СОВРЕМЕННОМУ ПУШТУ, Т.Е. АФГАНСКОМУ ЯЗЫКУ). ОБЪЕДИНЕНИЕ ХУРРИТО-ЯЗЫЧНЫХ ГОРЦЕВ ДАГЕСТАНА С ВАРХУННАМИ МОГЛО ИМЕТЬ МЕСТО ПОСЛЕ РАЗГРОМА АРАБАМИ ХАЗАРСКОГО КАГАНАТА. А МЕЖДУ ТЕМ ДРЕВНЯЯ ИНДО-ЕВРОПЕЙСКАЯ ЛЕКСИКА(ВКЛЮЧАЯ ГЕРМАНИЗМЫ, ИРАНИЗМЫ,ТОХАРИЗМЫ, ГРЕЦИЗМЫ) В АВАРСКОМ ЯЗЫКЕ ОБШИРНА.” Също лезгините наричат съседите си аварци «бархъу», а гунзибците «бархъал». Вероятно те произлизат от изначалното «ВАРХУНЗ, 'ВАРХУННАЛ» или вархонити. При кавказките авари най-често се срещат етноними и топоними, производни на корена khun~hun~khon, като KHUNZAKH, KUNZAKH, HUNZIB, HUNDUB, HINDIB, HENTHA, HUNUKH, HONOKH, HONODA.

Това е интересно потвърждение на факта че  ефталитите са в основата и на пущуните и на  панонските авари. /The Capital City of Caucasian Avars is Khunzakh which means "At The Huns" or "The City of Huns" http://www.circassiancanada.com/ing/04_daghestan/05_history/da_caucasian_avars.htm /

Интересни данни показват резултатите от сравнителния анализ на някои генни маркери, характерни за аварите. Съгласно резултатите от генно-молекулярните изследования, част от жителите на Хърватия, най-вече обитаващи остров Хвар, с голяма доза вероятност, принадлежат към потомците на аварите. Показва го и топонимията Хвар – хуа – хвар.

Единият от генотиповете, свойствени за хърватите и, свързван с аварите, е хаплогрупата I-M170 (Y-DNA), от Y-хромозомата с подгрупите I1b* (P37), I1b2* (M26), се среща и при даргинците в Кавказ, при това във висока степен е представена подгрупата I* (0.58). Следват по честота абхазите (0.33), осетинците-ардонци, живеещи по поречието на р.Ардон, ляв приток на р.Терек (0.32), осетинците-дигорци (0.13) и кабардинобалкарците (0.10). 16.7% от числото на изследованите в 2004 г. Руси, живеещи в Адигея, притежават подгрупа I1b* (P37). При руските казаци, тази подгрупа се снижава на 15.5%, а още повече се снижава при русите от вътрешността на Русия, при жителите на Белгород - 12.5%, при русите от Кострома, Смоленск и Пинега показателите спадат на: 9.4%, 9.1%, 3.9%. По-нататък в посока на земите на Аварския каганат, картината пак се изменя, започвайки с украинците  (16.1%), белорусите (15%), унгарците (11.1%), босненските хървати (71.1%). При угорските родственици на унгарците - мордва и коми, се наблюдава съществено различие, съот.: 2.4%, 0.9%. Незначителни са показателите при русите от Башкирия, чувашите и татарите: 2.0%, 1.3%, 2.4%. I, I1, I1a, I1b маркерите са характерни за нордоидните/нордически, северни/ популации  и показват направлението на миграцията: Северозападна Азия > Европа. Срещат се и при потомците на викингите. Затова хаплогрупа I често се нарича «ген на северните варвари». Също при хърватите е открит редкия за европейските популации, аварската генетична хаплогрупа P* (P*xM173 cluster) и F*(mtDNA haplogroup) от мДНК при жените. При чеченците се среща хаплогрупата P1* (Y-DNA) в (0.16), а F* (Y-DNA) у сваните в (0.92), рутулците,