Глава 3. Пратюрки и иранци

Тюрки, така се самонаричат група племена, говорещи език от алтайската езикова общност и имащи сходен бит и култура. Така започват да ги наричат, първо китайците, а после арабите и европейските народи.  С.Кляшторный свързва происхода на родовото название на династията Ашина с иранското «ахшайна» - тъмно-син, респ. названието гьок-тюрк – “сини тюрки” показващо някаква древна сакралност на синия цвят за тях. От ирански /скитски/ произход е названието на Черно море – море Ахшен, което гърците предават със собствена транскрипция Понт Евксинос /негостоприемно море/. В съвр. руски и български, както и в останалите европейски езици – Черно море, представляващо директен превод на иранското «ахшайна» - тъмен, но и черен. /б.пр. трябва да посочим че названието Ашина, няма ирански произход, както погрешно посочва Баяр, а думата е изконно тюркска, древномонголска където шоно, шоночо, чено означава вълк, предвид древнотюркската етногенезисна легенда, за тюрките като синове на легендарната вълчица./

Тюрките възприемат много от погребалните обичаи на иранските /сакски/ племена, като например поставянето на конска кожа, часто от конско тяло или погребение с цял кон, поминателните оградки около курганите /гробните могили/. Също със аланосарматски произход е и тежкото въоръжение на тюркската конница. Всичко това поставя много въпроси пред археолозите и историците. Те механично обявяват всички древни погребения като тюркски, въпреки че това е друг, много по-древен народ, името на който е забравено. Изчезнал е и техния език, но много думи от него е зает в тюркските и монголския езици. Наприм думата “багатур” дала руското богатырь /б.пр.възм.и чрез прабългарски – бахадъръ/ и монголското баатыр.

Днес ние осъзнаваме, че названието «тюрк» е дадено от аристократически род, вероятно свързан по произход с «дома на юечжите»,  друго  народ, който так не се е самонаричал. /Б.пр. не мога да се съглася с подобно мнение. Названието тюрк, произлиза от древномонголското тургут, което означава пазач, страж, охранител, защото така жужаните са наричали южнохунските племена заселени от тях в Югоизточен Тяншан. Този факт е доказан от китайските хроники Лян-шу, Тан-шу!!!/

Тюркските историци извеждат «тюрк» от тури и Туран. Не зная, дали е така, но безспорно тюрките са заимствали много от бита на източните иранци. /б.пр. подобни твърдения на тюркската историческа псевдонаука, казвам това защото в тюркоезичния свят почти не правят разлика между безпристрасна историческа наука и идеологията на пантюркизма, са неприемливи. Турите и Туран имат съвсем друг произход свързан с андроновските племена дали начало на средноазиатските саки. Те нямат нищо общо, нито по локализация във времето и пространството нито по език и произход с много по-късните тюрки./

Татари – това е друго название. Дълго време тези две названия - татари и тюрки  са взаимозаменяеми, но с разпадането на Златната Орда, названието татари се превръща като общо название на поволжките и средноазиатските тюркоезични мюсюлмани.

В началото на XX в. някои обществени деятели в ОсманскаТурция /пантюркистите/ се опитват да възродят етнонима «татари» като обединение на всички тюркоезични народи, а етнонима «тюрк» тогава се приема в много тесен смисъл, като название на османските турци

Прародината на тюркските народи

Търсенето на тюркската прародина се оказа заплетена задача. Изхождайки от оскъдността на информацията и по други съображения, почти всичко в степта се обявяваше за тюркско. /б.пр. например в 19 в. много учени са смятали скитите са древни тюрки./ Някои дори неудволетворени от търсенето на тюркските корени в Азия, искат да видят “тюрки” в Централна Европа и Средиземноморието. Други дори се прехвърлят в Америка, позовавайки се на някои езикови /по-точно палеолитни/ паралели с думи от езика на майте. Разбира се ако се изходи от най-древният плас в човешките езици, винаги ще се намерят общо корени и понятия, предвид общият палеолитен протоезик, говорен някога от възникналите в Източна Африка, най-древни представители на Homo sapiens. /б.пр. по тази логика други пантюркисити обявиха шумерите за първите, исторически документирани тюрки./

В момента едно от най-разпространеите мнения е, че това е планината Алтай. Тюркските езици  се обединяват с монголския, тунгусоманчжурските /б.пр. също корейския и японския/ в едно езиково семейство, наречено “алтайско”, разпаднало се в І хил.пр.н.е. На това мнение се спира А. Халиков в книгата си «Татарский народ и его предки» (с приведени лингвистични мнения по въпроса). Лев Гумильов, не се спира подробно на този въпрос, но също говори за близост на тези езици в І хил.пр.н.е. Но в друго авторитетно издание на института по етнография на Академиятя на Науките на СССР «История первобытного общества» и «Лингвистическом энциклопедическом словаре» идеята за “Алтайската езикова общност” се отхвърля, а ако е съществувала, разпадът и е станал в X-VІІІ хил.пр.н.е. , или «тюрките»  са много древен народ. /б.пр. разбира се това не е вярно, според водещите лингвисти като Сергей Старостин убедително доказат общия произход и съществуването на алтайското езиково семейство, а археологията доказва, че прародината на алтайските народи не е в Алтай, както погрешно се смята, а в Източна Манчжурия, североизточна Бурятия, Руското Тихоокеанско Приморие. Вж. С.А.Старостин. Алтайская проблема и происхождение японского языка. 1991, Москва. Електронен вариант - http://starling.rinet.ru/Texts/textsr.htm /

Противниците на алтайската езикова общност, обясняват родството на тюркските и монголските езици със дългото съвместно съжителство, а заимстванията от монголския език, които, не са толкова стари в тюркските езици, се обявяват за навлезли чрез  древнетюркските езици от “булгарски” тип, т.е. най-стария архаичен тюркски език. /б.пр. разбира се това е пълен псевдонаучен абсурд и пантюркистка пропаганда./

Тюркски «ротациращи» заимствания се съдържат и в самодийските езици в Западен Сибир, показват, че прототюрките са обитавали между самодийците и тюнгусоманчжурците, а наличието на китайски заемки в татарския показват южна локализация.

Забележка. В особенностите на “ булгарския”  език, основната е че «р» и «л» се произнасят, за разлика от останалите тюркски езици, напр.: кыз-дъщеря в “булгарски” звучи като кыр/хер.  Той е бил «джокащ», т.е. началното «й» се произнася като «дж», т. е. егет – джигит, янгыр-джянгыр. По тези белези древнобулгарският език е бил най-сходен с чувашкия. Но последният значително се отличава от всички останали тюркски езици и в морфологията си. Напромер общотюркското мн.ч. обр. със суфикса «-лар», в чувашски звучи като  «-сем». Не съвпадат и общетюркските указателни местоимения. Има и разлики в лексиката. общотюркското ак – бял, в чувашски звучи като сар, също и в якутски. Смята се чувашкият език е бил сходен с хазарския, например хазарската крепост Саркал, се обяснява с чувашкото «Шура кил» - бяла къща. Ето защо много учени отхвърлят родството на чувашкия с останалите тюркски езици. Но наличието на обща коренна лексика показва че най-вероятно отделянето на чувашкия е станало много рано.

/Б.пр. Самото понятие древнобулгарски език и изкуствено и ненаучно. За древнобулгарски се обявява чувашкия език, а каквито и да е следи в съвр. български се отхвърлят предвид ортодоксалната тюркска теория проповядваща за нищожно малкото количество прабългари участвали в генезата на балканските българи – 100% славяни. Цялата тази теория е сътворена изкуствено. Суварите също са били първоначално ирано/алано/езични, с доста угрофински заемки. В Поволжието където се слагат основите на съвр. чуваши, предвид и религиозната изолираност на чувашите от приелите исляма волжки българи, тази дивергенция се задълбочава, а контактите с местните угрофини стават още по-тясни, за което недвусмислено говори и лапаноидния чувашки расов тип. Понятието ”булгарски” език, идентичен с чувашкия се наложи в рускоезичната литература от чувашките учени които се стремят да обсебят “волжкобългарското” наследство от татарските си колеги!!!”

Близостта на тюркските езици с останалите ностратически се интерпретира като евентуална насока за тюркската прародина в района на Предна Азия, Средна Азия и Източен Казахстан, т.е. тюркските племена са заемали обширна територия, а на изток са контактували с протомонголите. А на запад, в Урал са контактували с носителите на угрофинските езици.  /б.пр. забрявя се че не само тюркските а цялата алтайска група принадлежи към ностратическото семейство, вкл. с корейски и японски, а това показва че въпросната близост е много по-древна, палеолитна, преди още “алтайските” езикови носители да се преселят в Централна Азия!!!/

В хода на тези разсъждения за ностратите-прототюрки, логично е те да са имали европеиден облик, а при миграциите си на изток се асимилират с примитивните ловци и събирачи, носителите на монголоидния расов тип. /б.пр. това се отнася за цялата алтайска група!/ На изток по-късно те се сблъскват с идващите от Европа индоевропейски вълни. Възприели са техния език и култура. Косвено на това говорят следните факти:

1. Древногръцките географски текстове, по мнинето на А. Бернштам и киргизските историци, показват топоними от сакския период, които те интерпретират като тюркски :/б.пр.!!!???/. Това посочвало двуезичие съществувало още в иранското време?! Ираноезичните саки са възприели тези названия от предходното “тюркско” населения??!! /б.пр. подобни изводи са неверни и пресилени. А.Бернштам е известен със своя тюркоцентризъм. Той например обяви съвсем изкуствено тохарските/усунски/ погребения от Кеникол за хунски, същия автор пропагандираше ранната монголоидизация на Централна Азия, още във времената на държавата Хунну. Например древногръцкото Аскатанка, се инетрпретира като Ак-таг – бяла планина, а всъщност е свързано с аси, а тохарското tsankar, осетинското tag означаващо планина, планински връх, така че Аскатанка, всъщност е “планина на асите”, птолемеевото отторокари се интерпрепира като утигури, а ойхарди като уйгури и пр./

2.   Древните тюркски заимствания от “булгарски тип” в самодийските езици и монголския, по мнение на повечето лингвисти, никога не са напущали очертанията на Централна Азия.

3.   Наблюдава се общност в синтаксиса на тюркските и угорските езици. А това говори за дълго съжителство с протоугрофините.

От индоевропейските езици най-интенсиви езикови контакти се наблюдават между древнотюркския с иранските и тохарските езции. Много от иранските /и тохарските/ думи така дълбоко са навлезли в тюркските езици, че се възприемат от тюрките като исконно тяхни. Известно е че тюркският литературен език «среднеазиатския тюрки» възниква в плътно обкръжение на средновековния персийски и източния персийски /дари/ в Караханидската д-ва, отразен е в творчеството на Махмуд Кашгари и Юсуф Балагасуни.

Интересно е наличието на ирански заемки в чувашкия език, въпреки че той никога не е контатувал толкова тясно със средноазиатския тюркски. Някои от тях сасур от иранското sar - «глава», дариче – малка вратичка, от иранското dar – «врата». Представкатя «-че» е с умалително значение, например, баг-че – «градинка», гюл-че –«розичка» (цветче). Иранското «бозорг» (сравни vzrk-bzrg) означава велик, голям и вероятно е дало татарското зур, /б.пр. Баяр греши, зур, българското зор, което се смята за турцизъм произлизат от иранското зор – сила/.   

Етническа карта на Централна Азия

Нека въстановим етническата карта на региона в периода на господство в Централна Азия на индоиранските народи /по точно индоевропейските/, преди възхода на хунну  рая на III в.пр.н.е.). Разбира се това е съвсем бегъл поглед, спомагащ по-лесно да се разбере етническата предистория на древните тюрки. Могат да се разграничат следните региони:

1. Западен регион – включва Алтай, Тува, Западна Монголия, заемащи централната част на централна Азия, на север е Минусинската котловина, а на юг и изток – Източен Туркестан. Сега са населени с тюркоезични народи.  Част от него е включен в Синцзянския АР, на КНР. Там обитават европеидните и тюркоезични уйгури. Синцзян се дели на две части, северна - Джунгария и южна - Таримска котловина. Разделя ги планината Тяншан. Географски Джунгария е по-близо до Алтай. В древността са обитавани от индоевропейци – юечжите - ираноезичен народ. /б.пр. остарялото мение на рускоезичната литература, че юечжите са саки, иранци е невярно. Г.Бейли убедително доказа, че юе-чжи е китайската транскрипция на самоназванието кхари, гари, а да-юечжи – на то-хари/то-кхари. Т.е. юечжите, дори в племенната им общност да са присъставли и ираноезични андроновци, в основата си са били тохароезични!!!/

Оазисите на Таримския басейн, са играли свързваща роля в търговските връзки на Китай със Средна Азия. Населението им е било смесено, по западните и източните/?!/ покрайнини обитавали иранци, а в центъра -  индоевропейците «тохари». Това название получили по погрешка, индийците им го дали по погрешка, като го пренасят от името на истинските “ираноезични” тохари. На изток в Кансу, до хребеда Кунлун, обитават истинските ираноезичните тохари, наречени от китайците юечжи. /б.пр.подобно твърдение е невярно и отразявя старите рускоезични постановки. Л.Клейн, ясно посочва че в китайския език, най-древните индоевропейски заемки са от неизвестния “афанасиевски” тип, близък до древногръцки, келтските, германските ез. и малко по-късните, от тохарски тип, но ЛИПСВАТ ИНДОИРАНСКИ ТАКИВА, т.е. древните китайци са контактували с тохари, но не и със саки! За повече информация, виж: Л.С.Клейн, МИГРАЦИЯ ТОХАРОВ В СВЕТЕ АРХЕОЛОГИИ, РОЖДЕНИЕ ЕВРОПЫ (№2, 2000) - http://stratum.ant.md/2_00/articles/klein/podimen.htm /

Някои номадски ирански племена от този регион са известни със собствени названия. Това са кушаните. Съществувал и град Кушан, съвр. Куча, но с меко «ш». /б.пр. връзката кушани-Куча се издига единствено от В. Вс. Иванов, но дори и такава да има, Куча произлиза от тох./б/ катсу – чист, бял, докато кушани може да се  интерпретира от източноиранското куш – планина, кушани – планинци/. Югоизточно от Кансу в среднокитайската равнина се располагали китайските държави, източно – знаменития Ордос, степен регион, съседен на севернокитайската равнина. По-източно се намира Манчжурия или съвр. Северноиточен Китай.  

2. Централен регион – Централна Монголия и Забайкалието – реалната родина на тюркоезичните племена или «плиточниците», т.е. носителита на културата на плочестите могили.

3. Източен регион – Източна и Вътрешна Монголия и Североизточен Китай – родинана на тюркоезичния народ хунну и монголоезичните племена дунху.

 

Западен регион

По археологически данни в Алтай от IV хил.пр.н.е. започва преселването на неколкократни миграционни вълни на европеоиди от запад. Първата вълна,  до някъде е сходна с месопотамските  култури. Лев Гумильов объяснява произхода на думата хакан, в тюркските езици от шумерски, където каган е жрец, заимствования от шумерския език лингвистите се откриват в китайски. /б.пр.трябва да се има в предвид че езика на шумерите се причислява към голямата синокавказко езиково макросемейство, обединяващо източнокавказките с енисейските, тибето-бирманските, китайския език, езика бурушастки, индианските езици на-дене в Канада/. Някои лингвисти търсят типологическо сходство на алтайските езици с шумерския.  /б.пр. подобни твърдения отдавна се издигат от различни пантюркистки автори но не отговарят на истината, а отразяват древни палеолитни паралели./

1.    Забележка. Шумерите са народа, създал първата държавна формация в Месопотамия, те са и първите създатели на писмеността. По-късно в Месопотамия се заселват семитските племена. Някои смятат, че шумерите се преселват в Месопотамия в IV хил.пр.н.е. от териториите около южното Каспийското крайбрежие. Вероятно те са с общ произход с «хуритите» - народ обитавал в планината и долините на  съвр. Армения, Кавказ, Анатолия и Северен Иран. Техните потомци са известни като урарти (населението на държавата Урарту) и много от съвр. кавказки народи. Видимо, в древното минало, те са били разпространени на много по-широка територия,  от Испания до Тибет включително. Тяхното разселване на изток е свързано с петроглифите изобразяващи коли теглени от бикове. Името на тюркския бог Тенгри (шумерското дингир). /б.пр. тези изводи са напълно погрешни. Няма никакви археологически данни за преселения на шумери в Централна Азия. Що се отнася до хуритите, от Испания до Тибет, е също пресилена постановка. Езиковите паралели са на много по-древно синокавказко ниво. А връзката тенгри-дингир е напълно погрешно. Относно названието ТЕНГРИ означава висок и небе, а едва по-късно се интерпретира като бог: Ето и интересните паралели: в тох./б/ tsank.r – планински  връх, ts.nkarwa – планински върхове, tsankaln~e – повишаване, висок. В хотаносакски  sāikhara – планински връх. /DA-DT-b/  В  кетски tank – камък. /S-YE www.starling.rinet.ru/  Интерес представлява хипотезата на Ализер Акишев. Той  свързва тюркското понятие Тенри – небе, бог, с хотаносакското cangaraka – небе, но и камък, каменна небесна  твърд. В иранските езици названието за небе и названието за камък са с общ произход, поради религиозната  представа за каменната, небесна планина, местообиталище на боговете и олицитворявана с Майката-Земя. Акишев предполага, че хотаносакското понятие е в основата на тюркското понятие за небе и бог. А cangaraka е  във връзка с тохарското kank. Самото общоалтайско *t`aŋgiri, тюркско *teŋri, *taŋrī, тувински tangyrak, якутски tangara, монголско *taŋgarag, тунгусоманчжурско *taŋgura, японско *tinkir, със  значение небе, вторично – бог, се смята от някои автори /S. Georg/ за производно на енисейското *tīŋgvr – висок. В монголски *tergel, корейски  *tăr/*tar, японски *tuki/*tsuki – луна. В протофински *t[φ]lVč́ –дравидски *tiŋaḷ, ескимоскоалеутски *tanqi,*tatqi- луна, в проточукчски *'tirqэn˜*t- небесно светило. В протобалтийски *dañg-u- небе, протогермански *tungla-n,*tunglō(n),*tunglēn – небесно  светило, готски *tuŋgl – звезда, старонорвежки tungl, старошведски tungel, староанглийски tungol, старосаксонски tungal, старовисоконемски himil-zungal – луна, небесно светило. /IEE/ В  ликийски tabahaza, лувийски, лидийски tappas – небе. В езика на баските thini, в протокартвелски tham, свански  txum, мингрелски  ti – висок, планински  връх. /БКС www.euskara.narod.ru/  Възможно е и тохарското понятие за  планински връх да е повлияно от местните енисейски езици, или показва древни паралели с индоевропейските  понятия за небесно светило. При алтайците, това понятие е по-късно по произход. Хуните наричат небето čenli, аналогично на корейското čoson – небе, утринна  заря. В угрофинските езици, в манси torum, хантски torκm – небе, бог, също във фински taivas, естонски taevas, вепски taivaz – небе, в унгарски dφrφg, лапландски tμrmes', мордвински torams, вотякски jъrъ – гръмотевица. Също в манси elem, хантски ilem, унгарски jelen, удмурски in, коми en, марийски jymy, лапландски immel, фински jumal, естонски jumala, мордвински ime, вепски g'umau – небе, бог, във вотякски ilma – въздух, респ. небе. Сравни със шумерското ен, енки, енлил – небе, бог, баското jainko - бог. При африканските племена масаи и самбуро, обитаващи  Кения, върховното  божество  носи  името Енкай. Също в тохарски al, alym – висок, пръв и Ylain~kte – бог на небето и дъжда, аналогичен на осетинския езически бог Елия и аналогичния български св. Илия, свързвани в народните представи с езическия бог на гръмотевицата и дъжда. Явно се касае за древно предностратическо понятие свързано с представата висок-небе-бог и небе-гръмотевица-бог. В иранските езици, в осетински tъζng, ягнобски tunturak, пущунски tandκr, персийски tundur, шугнански tundur, гилянски tund, язгулемски tκndκr, сариколски tandϋr, хинди-урду tandrā, палийски thaneti, кашмирски ţaţārā, белуджи garandagh, grəndəg – гръмотевица, в ирландски torrunn, кимвърски tarann, корнуелски taran, английски thunder, немски donnern, в тюркските езици, в киргизки dόngόrdφφ, тувински diniireer, казахски, татарски dangyr, карачаевобалкарски zyngyndyr – гръмотевица. /VS-ETD/ Протославянското tvarь, tvoriti, tvorъ, tvьrdъ/jь/  означава небесен свод. /D-SIL/ В шумерски  dingir, асирийски tanra  – бог. /ПД-ЕАКБ стр.130/ При келтите Таранис, при древните германци Донер-Тор, а при хетите Тархунтас, Тару е бог на  гръмотевицата. Ако все пак е имало прабългарско божество Тангра, символ на гръмотевицата, аналогията с осетинското tъζng е очевидна. Става ясно че в ностратическото палеолитно прасемейство е имало ясни  представи и понятия за бог и религия, свързани с абстрактната интерпретация на понятиятя за небе, скала, планина, гръмотевица. Връзката между енисейското, алтайските, хотаносакското и тохарското понятия за  камък, планина, висок, небе има древни палеолитни  корени./

Втората вълна европеиди достига Алтай във втората половина на III хил.пр.н.е. Това са «афанасиевци» /носителите на афанасиевската култура, по името на с.Афанасиево. Техните следи водят на запад в Причерноморието /т.нар.репинската култура/. В афанасиевците някои изследователи по-рано виждаха в тях арийци, но сега се смята че са били общност близка до предците на италиките, келтите и германците. Те носят нови технологии, те запознават населението от Средна и Централна Азия с коня. Афанасиевците използват коня за езда, но не и за транспорт. Колите на афанасиевци са теглени от волове. Те донасят рудодобива и металопроизводството. С афанасиевци в Централна Азия се разпространява могилния /курганния/ погребален обряд. Афанасиевци се разселват но голяма територия, от Минусинск до Хангай и Синцзян, вкл. и в Таримската котловина. Вероятно те се интегрирали в местната пратюркска среда, предавайки им  своите културни навици. /б.пр. посл. твърдение е невярно, липсват диференцирани пратюрки в Центр.Азия по това време/. Местни монголоиди, които археолозите наричат «окуневци», изместили във II хил.пр.н.е. «афанасиевци» от Южен Сибир и трайно заели техните места. Те също започват да практикуват курганния обряд. /б.пр. Баяр не е много точен в интерпрепациите си. Окуневци са също индоевропейци, дошли от запад, но се смесват с местни монголоидни племена, от т.нар.глазковска култура, идващи от р. Ангара. Като цяло не се променя европеидният им тип, с окуневци идва и обичая за изкуствената черепна деформация. Те са носители на сложни религиозни представи, добре илюстрирани върху наскалните им изображения, включващи тироки и опашати персонажи, както и ІYІ подобни символи. Те не изместват, а се сливат с афанасиевци, като приемат много от тяхната култура./

Европеоидите от третата вълна се появяват в XVI в.пр.н.е. Това са «андроновците», които са ираноезични, или може да ги наречем още протосаки. Те идват от степите на Приуралието и Казахстан. Използват конски впрягове и бойни колесници. Поради това в сравнение с афанасиевци са по-бързо подвижни. Техните колесници използват по-модерни за времето си олекотени колела със спици. Имат и много добро развито металолеене. Познавали са производството на сплави от цветни метали, използвани както за украшения и предмети на бита, така и за оръжие. Андроновци са живеели в големи семейства, в укрепени селища и основното им занимание е било скотовъдството. Използвали са за транспорт и големи четириколесни талиги.

На изток те достигат до Минусинската котловина, но в Алтай и Саяните, следи от тяхно присъствие не са откривани. Но по-далече в Централна Азия се срещат техните кургани. Вероятно те по-рано и «афанасиевци») запознали местните народи (пратюркските и прамонголските) с индоиранската култура. /б.пр. авторът си противоречи, андроновци не се разселват по-източно от Алтай, що се отнася до “курганите” в Централна Азия, то те са свързани с карасукската култура./ Ловците и примитивните скотовъдци, влизат в контакт с тях и усвояват техните културни достижения, стопански навици. Тогава иранската титла багатур/бахатур е заета в алтайските езици. Бахадур (тюркското батър, монголското  – баатур)  - така започнали да наричат своите герои, монголите  и тюрките. Липсата на г/х в тюркската форма показва че се касае за заемка през монголски, в противен случай, нямаше да има изпадане.  Не е исключено, иранските, а може би и арийските богатири, оглавяват централноазиатските племена. /б.пр. титлата багатур е късна заемка от монголски в тюркските езици, навлязла едва в чингисханската епоха, преди това не е фиксирана в тюркските езици. Що се отнася до значението и, то в персийски и ост. ирански езици означава “войн-герой”, аналогично на тохарското wac.atar – “войн-герой”./

Аафанасиевци след 400 г. са изместени от «карасукците» или «тохарите» от Южен Сибир. Днес произхода на тохарите се свързава с източноиранските племена, наричани «фатяновци», известни по едноименната култура от Волго-Окското междуречие. Заселват се на изток в Минусинската котловина и по-южно в Североизточен Китай. Мнението на Л.Н. Гумильов и А. Халиков, че «карасукците»  са западен клон на хунну, се отхвърля от археологията. В Северозападен Китай през това време са обитавали, съдейки по погребенията, от хора с европеоиден антропологичен облик, сходни по материална култура с галите в Европа (Унгария, Австрия). Мумиите по поречието на Тарим и «черченския човек» публикувано в книгата на Елизабет У. Барбър (издадена и на руски език, дава представа за тази исчезнала култура и изяснява происхода на карасукците. Известно е, че след напущането на «тохарите» от Минусинската котловина, там се връща «афанасиевци», т.е. хора близки до тях по произход и култура, които вероятно също са били принудени да мигрират на юг, изместени от тохарите. /б.пр. има ясни археологически доказателства, че афанасиевци се разселват в Таримската котловина преди тохарите/

Карасукците първи запознават китайците с колесниците, от тях в китайския език  са останали няколко думи, една от които е мед - miet. Живеейки в съседство с тибетците (цяни/кяни) и предците на тюрките, «тохарите» повлияват върху техните езици. Действително, в тези езици езиковедите откриват заимстввания от тохарската граматика, както и лексикални заимствания. Карасукците широко се разселват в Централна Азия. “Карасукски” предмети се откриват в Ордоса, Манчжурия, Западен Сибир. Практикували са могилен погребален обряд. Антропологически са европеиди от памиро-фергански тип /раса на средноазиатското междуречие/, т.е. близки до съвр. таджики, но с по-малък от тях, монголоиден примес. /б.пр. най-сходни с тохарите са т.нар.памирски таджики./

Забележка. В Източна Европа сред фатяновците преобладава средиземноморския расов тип.

След VII  в.пр.н.е. в Южен Сибир мястото на «карасукците» е заето от хора, приличащи на «афанасиевци», т.е. техните потомци.  Новият етнос, образуован в резултат на смесването на старото население и пришълците, е известен на археолозите като тагарска археологическа култура, по името на о-в в езерото Тагар в  Минусинската котловина.

 «Тагарцити» се развиват независимо от влиянието на Китай. Впоследствие в ожесточената борба с юечжите, която продължава повече от 4 века, хунну, извършват рейд през Саяните и  подчиняват «тагарците». Така те лишават юечжите от важните им металургически и земеделски центрове и им излизат в северния фланг. Това става в IIІ в.пр.н.е., но окончателната победа над юечжите е постигната в 165 г.пр.н.е. Възможно, съюзници на хунну са били киргизите, които са преселени от хунну в Минусинската котловина/б.пр. Баяр греши, протокиргизите /гегун/ са също покорени от хунну и обитават Източен Тяншян, а преселението към Минусинск е много по-късно, едва в Танската епоха/.

Погребалните маски на новото население (наречени в китайските средновековни хроники хакаси или енисейски киргизи), носят следи на смешение. Европеоидността им, изпъкващите носове, клиновидния профил на лицата рязко контрастира с монголоидните белези, изразяващи се в по-плоски лица и чипи носове.

Многовековната тагарска европеоидна култура престава да съществува, а нейното място се наследява от т.нар. таштъкска култура, но етнически тя е била тюркска, създадена от народа киргизи./б.пр. Баяр греши, таштъкските племена носят самоназванието аси и много по-вероятно са идентични със средноазиатските алани/алхани и ефталитите. Тюрките са потомци на хунну, факт документиран от китайските хронисти, а не на таштъкските европеиди. Наистина в ранното средновековие, последните остатъци на таштъкската култура са погълнати от тюрките и тюркизирани вече дават началото на тюркоезичните кипчаки, киргизи, наричани с общото название „теле”./ В Минусинск европеидността на киригизите и хакасите оцелява до времената на Чингис-хан.                                 

Носителите на таштъкската култура са известни и под името динлини, според някои - неоправдано.

Забележка.

1. Динлините обитават от ІІІ в.пр.н.е. до ІІІ в. от н.е. от Байкал до реките Об и Иртиш. Оновният им поминък е скотовъдството. Вероятно са били многоетнически съюз, включващ и иранци и киргизи. Съществува и мение че са протоугри. Както отбелязва Бернштам, усуните не разбирали техния език, който приличал на птичи крясък. А угорските езици са богати на гласни гърлени звукове.

Съществува и мнение, че кипчаките, наричани още половци /кумани в бълг. литература/, поради типичния си европеиден вид и преобладаването на руси и рижи коси, всъщност са наследници на динлините, впоследствие езиково тюркизирани. И днес сред казахите се срещат по-светли кестеняви коси, а казахите са наследници на куманите, но с много по-голяма доза монголоидност, настъпила в чингисханската епоха.

2. Ю. Худяков смята, че в 201 г., в периода на хунското могъщество, протокиргизите,  известни като генгун, гегун от китайските хроники, са покорени от хунну, но преселването им в Минусинск е много по-късно. В периода на хуно-юечжийските войни, гегуните живеят в Източен Тяншан, а динлините северно от Тяншан.

За динилините Ю. Худяков смята че са били многочислени, но рано се разделят на два клона. Източните, обитават южно от Байкал, като съседи на ухуаните (предците на монголите) и се сливат с тях, а западните стават известни като теле, или гаоцзюйски динлини (от Гаогюй - «висока телега»). Техните потомци обитават в Алтай и се нарочет телеути. Обликът на древните киргизи е неизвестен, но средновековните киргизи от Минусинск, са били с европеиден облик. Китайските хроники пишат: «Жителите като цяло са високи на ръст, с рижи коси, с румени лица и сини очи. Черните коси не се харесват». Също типично за тях е било бръсненето на косата и оставянето на чембас. Езикът на древните киргизи е неизвестен, но влизането им в състава на конфедерацията на гаоцзюйските динлини,подсказва че са носители на тюркския език». /б.пр. носителите на тюркския език са хунну и наследилите ги южни хуни, а не динлините или протокиргизите, които със сигурност са смес от андроновски /саки/, тохарски и угорски племена. Грешката на А. Баяр е че приема съществуването на някаква митична европеидна популация, носител на тюркските езици, различна от хуните./

VІІІ в.пр.н.е. е  преломен период в историятя на Алтай. Царските кургани Аржан 1 и Аржан 2 (в Южните Саяни, в Тува) поразяват с грандиозните погребални съоръжения и богат погребален инвентар с обилие на златни предмети.

Климатът по тези места е рязко континентален, характеризиращ се с горещо и сухо лято и хладна зима, малоснежна и слънчева. Дебелиината на снежната покривка е незначителна (10-30 см), което позволява на скотовъдците да практикуват целогодишна паша. Сезонните придвижвания имат вертикален характер: през лятото пастирите се предвижват в планината, към високопланинските ливади, а през зимата слизат в стептта. От всички планински котловини в Саяните, най-високата и най-студена се нарича Турано-Уюкска (около 1000 м. над морското равнище). Най-хубавите зимни пасища се намират в долината на р. Уюк, в района наречен Аржан. В тази долина се намира знаменитата  «Долина на царете». Тук са били родовите гробиници на динлинските царе.

За изграждането на могилната гробница Аржан 1 (иранска / и тохарска/ дума, значеща «свещен извор», който съществува и днес) са отсечени около 6000 дъревета.

Наскоро бе разкопан кургана Аржан-2 от съвместната руско-германска експедиция. Открито е напълно запазено двойно погребение на семейна двойка, с богат погребален инвентар – над 20 кг., злато под формата на украшения в «зверин стил». Аржан-2 е датиран към VII в.пр.н.е. (Аржан-1 е със 100-150 години по-стар). 

Иранците са положили началото на степната култура на региона, дълго време е била водеща. От VI или V в.пр.н.е. в западните степи на Централна Азия, започват да доминират на номадските ирански племена, които китайците наричат юечжи (самоназвание, вероятно, ятии). Възможно е да имат връзки със саките и масагетите от Приаралието. Затова юечжите са наричани още източни сармати. Предполага се, че началото на този народ са дали кимерийците. Някои черти на техните малоазиатски погребални съоръжения  удивително напомня алтайските кургани.

След като са разбити в Причерноморието от скитите, те се преселват на юг, в Мала Азия. Кимерийците под натиска на обстоятелствата /засилването на лидийците/ оставят Мала Азия и вероятно мигрират на изток. /б.пр. археологическите интерпретации на кимерийците наистина показва голямо сходство с карасукската култура. Т.е. кимерийците са едни от първите карасукци, мигрирали на запад, още в ІХ-VІІІ в.пр.н.е., а не обратното, както смята Баяр./

Юечжите заселват земите между Алтай, Западна Монголия (те постовят своите тагми на южните склонове на Гобийски Алтай), Северозападен Китай до съвр. провинция Гансу /или Кансу/ и Ордоса, където се сблъскват с народа хунну. Територията на южните склонове на Саяните (плато Укок, където са располагат курганите на Аржан), северната част на котловините на Големите езера в Монголия също под владение на юечжите.

В планински Алтай в труднодостъпните местности се намират родовите могили на народа юечжи. Най-елитни са погребенията от Пазирик. Най-големите могили бяха наречени «царски». Разкопките са направени в довоенното време. Въпреки, че са били ограбвани в миналото, открит е голям погребален инвентар. Но най-голяма сензация представляват съхранените от вечния лед тела на погребаните. Кургани с по-малък размер, са открити по порецието на р. Урсул  (Туекта, Шибе, Башадар) и  Борел (Катанда). Най-голям е Башадар, съпоставим по богатствата си с Пазирик.  

Особеностите на алтайския климат, способстват замръзването на труповете и съхранението им в погребалните срубове.

Струпването на юечжийските погребения от Алтай показват, че там се е намирал единият от центровете на юечжийските племена. Западането на Пазирик е синхронно с възхода на хунну. Погребенията на юечжите имат прилики със скитските и сарматските погребения от Приуралието и Причерноморието. Всички те са синхронни по време и отразяват общи процеси в степта – разселването и господството на иранските племена.

/Б.пр. Съвсем наскоро, Международната експедиция на Германския Археологически институт (DAI) разкопова съвсем случайно на надморска височина 2600 м., съхранено могилно погребение. "Този могилен хълм ни подари необикновена находка, която така дълго е пазил в себе си", - обяснява президентът на DAI Херман Парцингер. Находката е на възраст 2500 години, т.е. от V в.пр.н.е. Открито е погребение на 30-40 год. мъж, вероятно войн, положен в странично свито положение. Трупът е мумифициран, на русокос европеид, с татуирано тяло. Вечният лед добре е съхранил тялото и дрехите му – шуба от боброва и самурова кожа, с подплата от овча кожа. Това явно е отново представител на юечжите. /по Мадина Гусалова. Мумия скифского воина - сенсационная находка 2006 года. - http://www.iriston.ru/ru/news_more_culture.php?aid=302 /

Китайците локализират народа юечжи от пустинята Алашан на запад до провинция Гансу и Хами – град в югоизточните разклонения на Тяншян. Вероятно тук живее южното разклонение на юечжите – кушаните. Северното разклонение на народа юечжи са носителите на пазирикската култура. Лев Н.Гумильов предполага, че юечжите използват за плацдарм Джунгария, за да завладеят пасищата на Тяншан, в V  в.пр.н.е

Завоеванията на хуните преследват две цели. Първата – подчиняване на богатите оазиси, разположени по северните склонове на Тяншан, най-богатия от които е Турфан /Чеши/. Развитото поливно земеделие, плодородните почви и климат позволяват по две реколти за година. Известно е, че много по-късните тюрки наричат земята от Куча до Турфан «четирите страни Тугри», т.е. четирите страни на тохарите. Ясно е, че именно тази област до преселенията на юечжите на запад, е носила името Тугри, дало по-късното иранско - Тохаристан. Впоследствие така започва да се нарича и древна Бактрия, расположена на територията на съвр. Южен Таджикистан и Северен Афганистан.

Втората причина – това е контрола върху Великия копринен път. Номадите остро се нуждаят от земеделски и занаятчийски продукти и затова се стремят да държат под контрол търговските пътища и оазисите.

Източноиранските номади не са оставили писмените паметници, освен единични надписи от т.нар. «исъкско» писмо. /б.пр. надписа от Исък-кул е свързан не с тохарите а със седмореченските саки, тохарите не са познавали писмеността./ Най-интересни данни дава археологията. Могилите на Пазирик, Шибе и Катанда са много добре съхранени, вкл. и произведенията от вълна, дърво, различни кавьори и килими, например идеално запазена фигура на лебед изработена от плат. Но най-интересни са съхранените мумии на погребаните и техните дрехи. Косите на погребаните са предимно рижи и кестеняви, Лицата са типични европеидни, с високи изпъкнали носове.

Подобни мумии са открити в Северозападен Китай, с много добро съхранение на облеклото. По антропологичен тип са идентични с алтайските и представляват високи на ръст светлокоси европеиди /блондони/. Има сходство и в облеклата.  Сходни са също със сарматите от  Южного Урала, Западен Казахстан и Причерноморието.        

Съвсем скоро, китайските археолози откриват в района на Хами в Югоизточен Тяншаннад 100 съоръжения, 200 могили, около 1000 наскални рисунки и голямо количество каменни изделия. До гр. Алма-Ата в Исъкския курган е открито много богато погребение на знатен юноша, наречен от археолозите «Златния човек». Вероятно е бил млад вожд на саките-тиграхауда. Неговият костюм и доспехи са покрити със злато. Но  най-важното е, че там са открити две чаши със странни рунически знаци, с 1000 години по-стари от тюркските. Подобни надписи са откривани в Афганистан. Руните са най-близки с т. нар. Донско писмо /б.пр. т.е. аланопрабългарските руни, детайлно изследвани от Г.Турчанинов и П.Добрев. Подобни руни описва и П.Толстов в Хорезъм./

Юечжите са водят успешни войни със своите съседи и създават могъща империя в Централна Азия. Така че не е можело да останат извън полезрението на китайската империя Цин, наследник на държавата Цин, обединила китайското пространство.

Тази държавица, Цин, в началния период на китайската история, известна като  «Епоха на воюващите царства» (403-221г.пр.н.е.) първоначално е най-слабо сред китайските държавици.  Но по времето на владетеля Сяоун (361-338 г.пр.н.е.) /б.пр. “хун” е титла – княз/ там живее талантливия реформатор Шан Ян. Заедно със Сяоун провеждат много реформи. В военната област, те са най-радикални. Вместо бойните колесници, те въвеждат кавалерията. Променят се и облеклата на войните, дългите и неудобни кафтани се заменят с къси и леки куртки. Армията се разделя на нови бойни единици: петорки и десетки. Повишават се изискванията за дисциплина и храброст в боя. Отменят се привилегиите на знатните, като единствения път за издигане в обществото остава войнската кариера, мярка за което е броят на убитите противници. Всичко това води до крайна милитаризация на цинското общество. Виждаме повторение или копиране на военните реформи и милитаризацията която протича и сред съседните на Китай древноирански племена. /б.пр. по-точно тохарски племена, наричани от китайците със сборното понятие жуни и ди/. Напълно вероятно е цинските реформи да са се провели под прякото съдействие на юечжите /б.пр.тогава известни като жуни и ди, юечжи е по-късно понятие/.

Например крайнта милитаризация е видна от някои по-особени обичай при скитите, сарматите и по-късните алани. Това е презрението към съплемениците, които не са успели да убият враг. Също най-достойна се е смятала смъртта на бойното поле, докато дългия живот и естествената смърт в старческа възраст се е смятала за недостойна, символ на страхливост. Други такива страховити обичаи са били, скалпирването на врага и закрепянета на скалпа на седлото /б.пр.демонстрирано и при прабългарите от изображението на войн от Наги-Сцент Миклош/ и изготвянето на чаша от черепа на убития враг /б.пр. кан Крум и Никифор/. В “Нартския епос” се казва че нартите си шиели плащове от скалповете на убитите врагове

Тези реформи издигат царство Цин в числото на лидерите в китайския свят. То започва да се разширява и да поглъща едно по едно останалите царства. Така се стига до първото обединяване на всички китайски държавици в единна държава – Империята Цин. Владетелят и приема титлата ши-хуанди – император, стояща много по-високо от предходните ван и хун – княз. На запад тя става известна благодарение на юечжите, които са нейни търговски партньори, като и до ден днешен стои в основата на названието на Китай в повечето езици /Чин, Чина, Чайна/. Традициите на Империята Цин се продължават от всички по-следващи китайски династии. Едно от най-грандиозните дела на първия император, останал в историята с названието на титлата си Ши-хуанди, е построяването на Великата китайска стена, насочена срещу хунските нападения.

Расширението на империята на североизток неминуемо води и до първите конфликти с хунну, които тогава успяват да овладеят Ордоса и да прогонят по-старото му европеидно население. Ордосът е граничен район, с четириъгълна форма, образуван от големия северен завой на р.Хуанхъ с благоприятен климат. Затова е постоянна “яблъка на раздора” между Хунну и Китай. След тежки сражения Цин успява да овладее Ордоса. Вероятно юечжите са били съюзници на Цин. По сведения на китайците юечжите контролират територията от Гансу до Ордоса, където граничат с хунну. Предполага се, че юечжите поддържат съюзни отношения с Китай, с вероятни смесени бракове на юечжийските владетели с китайски принцеси. Например китайски вещи са откривани в Пазирик, вкл. и китайска колесница. Опитите на по-късните хански императори да подновят съюзните отношения с кушаните, за общ фронт срещу хунну, потвърждават това.

Предшественниците на юечжите обитавали Северозападен Китай, вероятно са усуните (асиани, аси от гръцките источници). Усуните са северни съседи на юечжите от Гансу, като обитават земите между Лоб-нор и Хами, наричани от китайците “древни усунски земи”. /б.пр. усуните са били тохароезични, но не са предшественици на юечжите, а техни родственици./ Усуните са също европеиди с висок ръст, рижи бради и коси и светли, синьо-зелени очи, белези срещащи се и сред съвр. уйгури.

Съхранената от китайските хроники усунска генеалогична легенда е много близка до древноримската, усунският кунмо /владетел/ е откърмен от вълчица. /б.пр. подобен стенопис, на вълчица кърмеща две деца е открита в Двореца на афшините в Уструшана, гр. Бунджикат/. Интересно е че сред древните тюрки и произхода на рода Ашина, съществува идентична легенда, че тюрките произлизат от хунски принц, осъкатен от враговете си и свещенната вълчица.

Населението на Западния край  (китайското название на пров.Синцзян и Таримския басейн), обитаващо Таримската котловина, Гансу /рускоезичното название на Кансу/ до гр.Дунхуан е било земеделско и скотовъдно. Това са същите «тохари», за които стана дума. Известни са на гръцките автори под името сери, като прозвище свързано с названието на коприната, в търговията с която те участват. /б.пр. това твърдение е много спорно, сери може да обясним с тохарското арси, тракийското сарси, осетниското сирху което означава светли, бели, рижи, огненочервени. Това название се запазва и при далечните им тюркизирани потомци – сирите, респ.част от кипчаките/кумани/. В гръцките географски текстове се говори за: «серите, живеещи зад Емод». Т.е. зад планините Памир и Хиндукуш. Индийците наричат кушаните - тохари и пренасят названието върху населението на Кушанската д-ва, аналогично на китайците, които продължават да наричат кушаните “да-юечжи” респ.тохари. Възможно е названието на юечжите да се е наложило върху подчиненото население в Таримския басеин, чието самоназвание е неизвестно. /б.пр. Баяр греши, самоназванието им е арси /Карашар/ и кучанне /Куча/, но също и кхари, кари, гари, по хотаносакските документи, т.е. пряк аналог на типично българската дума хора, в старобългарски хъръ - човек. Всъщност версията на Баяр за етническа разлика между жителите на Таримските оазиси и юечжите в Кансу, която отдавна е спрягана в рускоезичната литература е погрешна, касае се за сродно по произход и език население, наследници на карасукската култура, или племената ди/. По-късните тюрки наричат тохарските оазиси “четирите страни тугри”. В скалните пещерни храмове от Дунхуан, са се съхранили техните изображения, антропологически са европеиди, памиро-фергански, брахикранен тип със сини очи и светли, рижи или руси коси. Техните ръкописи са написани с индийско писмо “брахми”, но езикът им не е индийски, а друг индоевропейски, условно наречен «тохарски А» и «тохарски Б». Както е установено, тохарските езици са самостоятелна група, сродна с тракийски, фригийски, келтски, хетски. /б.пр. писмото “брахми” е донесено с разпространението на будизма, започнало с кушанската власт в региона./

«Тохарските» езици се появяват на изток доста преди иранските. Местните езици съдържат тохарски земки, особено тюркските, /б.пр. , напр.: тюрк. *yez – мед, тох.*yes – метал, злато, тюрк. oq - стрела, тох. ok – острие, остър, тюрк.*qarši - дворец, тохарски *karci – дворец, прабълг. чертог, тюрк.*qoş - колиба,*qoşk – част от двореца, българското  къща, както и бълг.турцизъм  кюше – ъгъл, кът в стаята, тох.*koš - колиба, kos.ke – къща, бълг. къща, също  кошара – помещение  за  животни, тюрк. tore – място  срещу  вратата, тох. twere – двери, врати, тюрк. kόn – слънце, ден, тох. kun, kaum – слънце, ден, тюрк. yaz - пролет, тох. yas - пролет, осетинското  az – година, тюрк. aŋĭz – поле, тох. ant - поле, осет. ant – покрайнина,  тюрк. omuz – рамо,  тох. omso - рамо, тюрк. ense – врат, тох. antse – рамо, тюрк. yόrek - сърце, тох. aranca - сърце, тюрк. ot - трева, тох. oti, atiyo – трева, бълг. отава – трева, тюрк. φkόz – бик, вол, тох. okso – бик, вол, тюрк.*bil - знание, тох. pel – мисъл, знание, тюрк. sor - питам, тох. parksar – питам, тюрк. čδk – тегля, произвеждам  звук, тох. tsδk – тегля, произвеждам  звук, тюрк.*kele - говоря, тох.*kele - говоря, klaw - обявявам, удмурски  kil – език, тюрк. qap – хващам, тох.*kap – хващам, бълг.гепя, кап-ан , тюрк. jap – правя  нещо, тох.  yap – правя нещо, тюрк. umur - работа, тох. yamor - работа, тюрк. kes - режа, тох. kes - режа, бълг. късам, тюрк. topraq – почва, тох.*twδr – прах, почва, бълг. тор, тюрк. taş - камък, тох. tekam, tkam – камък, тюрк. *yumru – подутина, оток, тох. kwarm, kurm – оток, подутина, хълм, тюрк. hesap – сметка, тох. yasāe – сметка, тюрк. kulan-mak – стопанисвам, тох. kallaū – стопанисвам, бълг.турцизъм коландисвам, тюрк. salma – навес, тох. salm – навес, покрив, тюрк. kur – гора, гориста местност, тох. karasa – гориста местност, храсталак, тюрк. pinti - скъперник, тох. pintwāt - милостиня, тюрк. iştah – плътско желание, тох. ysas, ykāsseine – плътско желание, похот, тюрк. sert – груб, агресивен, тох. erkate – груб, агресивен, бълг. ерча  се, тюрк. savaş – борба, борец, тох. vac, vaso – борба, борец, тюрк. kφk - корен,  тох. witkaso – корен, коренище, тюрк. soluk – дишане, дъх, тох. solu – дишане, дъх, осет. sulζft, sulζfыn – дъх, вдишване, тюрк. ηan – звънец, звънтящ, тох. tsan – звънец, звънтящ, звук, тюрк. cehlin – невежество, тох. col – див, тюрк. harap –  разрушение, тох. karep – разрушение, вреда, тюрк. yabgu – лидер, вожд, тох. wayauka - вожд, тюрк. akanηi – ариергард, спомагателна лека конница от доброволно или наемно мюсюлманско опълчение, тох. akan~kar – краен, отдалачен, тюрк. aylβk – безделник, лентяй, тох. lyak - крадец, тюрк. kaldim - спирам, тох. kaltr – спирам, бълт. калтарми – поводи, юзда, тюрк. gelme – вървя, kulkea – вървя, тюрк. yol - път, тох. itar - път, тюрк. ote - нататък, тох. te, ate - нататък, тюрк. ymaşak – мек, за  материи, плат, тъкан, кожа, тох. vlamske – мек, за материи, тюрк. yel - вятър, тох. yente – вятър, тюрк. yekόn – количество, тох. enem – количество, брой, тюрк. kar – студ, тох. kuras, krost - студ, тюрк. seok - род, тох. se, soy – син, потомство, тюрк. nόfus - население, тох. napem – население, тюрк. sikar - лов, тох. seir - лов, тюрк. tόy – козина, пух, тох. to – телесно, полово окосмяване, тюрк. ηόrόk - гнил, тох. sark – болен, гнил, тюрк. pay – част от нещо, тох. pake – част от нещо, тюрк. ηay - река, тох. cake - река, тюрк. kφy – село, тох. kwase - село, тюрк. kisim – бял, чист, тох. kutsu – бял, чист, тюрк. kul - роб, тох. kul – роб, тюрк. sir - бял, тох. arsi - бял, тюрк. *jabu – кон, *jigit – конник, тох. yakwe, yuk – кон, бълг. ок – основната  греда  на  каруцата, впряг, тюркското *arba – кола и тох. yerpe – колело, протоалтайското *sìŋù – подбедрица, тох. kanwe - коляно. Откриват  се  аналогии и в някои числителни: тюрк. tort - четири, тох. stuer, stwer - четири, прабълг. твир/твирем,  тюрк. beş – пет, тох.*pēś - пет, прабълг.веч/вечем, тюрк. sekiz - осем, тох. оkt, okat – осем, прабълг. ес – осем, тюрк.*yigirmi –  двадесет, тох.*ykīmi - двадесет, тюрк. kirk – четиридесет и тох. sātwārka – четередесет, тюрк. tόmen – десет  хиляди, тох. tumane – десет  хиляди, старобългарското  тьма – десет  хиляди./ Любопитно е че и в руски и татарски, названието на числителното «сорок»-40, се предава като «крык/сорок», а в тюркските езици е тохаризъм, а от тюркски е навлязло в руски. В тохарските езици, които са от “кентум” – групата, славянското “с” се предава с “к”.

По-рано от «тохарите» в Северозападен Китай попада друга група западни индоевропейци. Заемки от техния език близки до келтската лексика са открит в китайския, свързани с названието на коня и други скотовъдни термини. /б.пр. Към  афанасиевската култура трябва да отнесем и първия пласт от индоевропейски заимствования в китайския език, в частност, запознаването с коня, /афанасиевски находки има и в Западна Монголя. Новгородова 1981/. Вероятно от езикът на афанасиевци произлиза китайското ma, mak, монголското morin, тюркското omak, угорското imen – кон, съпоставимо със западноевропейското келтогерманско *marc- /ирландското mark, древнонемското mahre/ и тракийското *mez- кон. Също гъска, в китайски ngan, старояпонски gan, кисело мляко, масло, в  китайски *klac, lac. Тези названия нямат съответствия в тохарските ез., но показват паралел с някои западноевропейски езици, древноиндоевропейското *ghan-s, немското gans, праславянското gonsь, латинското *hanser, anser – гъска, в гръцки  galagv, galaktov, латински lac, glac, готски klac, славянското*mlak - мляко. Първият пласт е распространен /с изкл. lac/ и  в  родствени на китайски, тибето-бирманските езици, т. е., заимстването е по-древно, станало на ниво близко до синотибетската протообщност. Вторият пласт съдържа названиито на кучето  hόn < * k’iwen  и меда *miet, като са заети от тохарските думи  ku, kwem, mit, както другото название на  коня в китайският език  ju, аналогично на тохарското yuk и китайското che – колело произлизащо от  тох. kukele.! Вторият пласт, е явно тохарски, открива се само в китайски, т.е. отнася се за по-късни заимствания. И което е особено важно, арийски, индоирански заимствания и в двата пласта, не се откриват. /ЛК-МТСА/

Техните погребения, които са с 1000 години са по-стари от тохарските, са открити в Синцзян. /б.пр. всъщност става дума за представителите на афанасиевската археологическа култура./

Вероятно «тохарите», както и другите жители на Средна и Централна Азия, се делили на земеделци и скотовъди. Към последните са принадлежали усуните. След поражението на юечжите, усуните също са покорени от хунну и впоследствие също мигрират на запад, в Седморечието. /б.пр. поради рязкото засушаване на климата, предизвикано от практикуването на подсечно-подпалното земеделие, при което се изсичат веконите върбови гори, настъпва бързо изтощаване на почвата и превраъщането и в пустиня. Така в Таримската котловина, животът става възможен единствено в оазисите, където земеделието и търговията стават основен поминък и в по-северните райони на Тяншан, създаващ условия за скотовъдство./ Усуните и юечжите са погълнати от по-късните тюрки, като дават европеидния дял на тюркските народи, респ.уйгурите, кипчаките, татарите. /б.пр. за това говорят и многобройните тохарски заемки в тюркските езици!/

С появата на уйгурите започва да се променя и топонимиката на района, например езерето  Баграш-Кул е тюркско, но в китайски се произнася като Боситанху, което призлиза от иранското «бостан» - градина. /б.пр. в Синцзян има и по-късна согдийска вълна на заселване, предшестваща тюркската/. От това езеро изтича река Кончедаря, носеща иранско име.

В пустинните райони на югозападната част на Таримския басейн, сдейки по погребенията е обитавало европеидно население, сродно с чест от населението на Алтай, т.е. това са източни иранци – саки. По литературните паметници езикът на това население в Тарим е наречен хотаносакски и тумшукосакски. Това са източноирански езици с много тохаризми, възникнали от смешението на саки и тохари, станало във V-ІІ в.пр.н.е. Махмуд Кашгари, знаменит езиковед от XI в., който описва всички тюркски езици, пише че в Кашгар, по-рано се говорел език сходен с езика на хотанците. Топонимиката на района е придшмно иранска.

Още в XII в.пр.н.е. на север от Китай се заселват племената ди. Китайците ги наричат бейди (от китайското бей – «север», или “бял”, т.е. северни ди, или бели ди). Най-вероятно това са карасукците, други ги свързват със скитите. Те са също високи, светли европеиди. Даже китайците използват и синонима чан-ди - високи ди  и чи-ди – червени, или рижи ди, които после стават родоначалници на тюркската племенна група дили, чиле или теле.  

Забележка:.

За етническата принадлежност на народа ди  може да се съди от находките в Ордоса и другите провинции на Северен Китай, които са показани на ил. № 18 (от музея на провинция Гансу). От пръв поглед не предизвиква съмнение че е оставен от хора с иранска култура – скити. /б.пр. самият “зверин стил” възниква на изток в контактната зона между Китай и ди, още в ХІ-ІХ в., а по-късно прониква сред скитите, т.е. той е карасукски, а не андроновски по произход/.

Това европеидно население са оставили своите наскални рисунки в Запдна Монголия, където се установяват първоначално. Вероятно те са строителита на комплекса Аржан. На изток в Забайкалието те се сблъскват с носителите на монголоидите – плиточници /носителите на културата на плочестите могили/ смятани за предци на алтайската езикова общност.

Около VII в.пр.н.е. те попадат в полезрението на китайските хронисти. Племената ди постигат големи военни успехи във войните с китайските държавици. Около 620 г.пр.н.е.единния етнически масив на племената ди, се разпада на две групи: западни, «бели ди» и източни, «червени ди». В следващите векове те все повече губят връзката помежду си и се смесват с други съседни народи, на запад с тибетците-кяни, на изток със сянбите и хунну, на юг с китайците и протобирманските народности. Известно е че част от потомците на ди, племената лоуфан и баян са покорени от хунну, което обяснява и наличието на слаби европеидни белези сред монголоидните хунну.(Худяков Ю.С. Предметы искусства звериного стиля из музеев провинции Ганьсу и проблема генезиса скифоидных культур Центральной Азии).

Името Баян се среща сред много народи, в Киевска Рус, при аварите, татарите, а също и при монголите. /б.пр. не е ясно дали китайското название “баян” е точно предаване на етнонима или, по-вироятно деформирано название. Що се отнася до корена баян/боян/поян, то той е типичен ностратически, среща се при иранците, алтайските и угрофинските народи и означава богат, богаташ, само че при иранците е под формата *бой. Етимология на Боян – прабългарско, неславянско име. Съществува мнение че Боян/Баян е изцяло тюркско име  произлизащо от тюркското bay/pay, древнотюркското bayān, монголското baiyan, тунгусоманчжурското baya, чувашкото  poyan, puyan – богат. Но понятието има убедителни ностратически корени. В кавказките езици bai, bei, abei, означава богат. В уралските /угрофински/ езици bay, pay, poy е със същото значение – богат. В ирландски buain – ям, поглъщам, виж  бълг.диалектно боазлия – добре хапващ, лакомник. /EDGL/ В иранските езици аналогични са bоy, pоy – богат. В ягнобски boy, рушански и хуфски bōy – богат, bōyēnat - богаташ. /ВС-РХТ/  В раджастхански bhōjāņēm  – здрав, хубав, добър. Ако Боян беше от тюркски корен, то трябваше да звучи като Баян, под формата срещаща се в алтайските езици, от изходния корен bay, но формата Боян ясно  показва че изходния корен е ирански – boy./

Еленовите камъни, са често откривани в Централна Азия. Това са антропоморфни каменни изваяния, с изобразено въоръжение и полови признаци. Предполага са че са надгробни знаци. По-рано се смятаха изкл. за тюркски белег, но сега се знае че те се появяват в Централна Азия с афанасиевската култура, а по-късно са наследени от тюрките, както и курганния обряд. Еленови камъни се срещат и при кимерийците. В Алтай и Саяните са известни още от  VI в.пр.н.е., а в Монголия – от края на  V в.пр.н.е.  

Централен регион

На североизток от иранците, в степите на Централна Монголия и Забайкалието, плътно до границите на Китай, е била разпространена културата на плочестите могили, наречена така от археолозите, заради особености в погребалния обряд, горбната яма да се облицова с плоски каменни плочи. Нейните носители, по антропологическа въстановка показат типичния централноазиатски, северен монголоиден тип, чийто най-ярки представители са съвр.монголци и буряти. (на ил. 20).

Неголям нос, монголоиден разрез на очните цепки, с изразен епикантус, т.е. закрити вътр.ъгълчета на очите, широко и плоско лице, скосени орбити, широки скули и високи надочни дъги, км тези най-тичимни белези може да прибавим правите черни коси, леко по-мургавата кожа, по-киския ръст и по-слабото вторично и третично окосмяване при двата пола.

Смята се че протомонголите са обитавали източните части на Манчжурия и Североизточна Монголия, а предците на тюрките – Централна и Вътрешна Монголия, от Байкал на север до Ордоса на юг.

С.Кляшторный  не отнася към тях хунну, те се формират в района на Южна Манчжурия. Различията между тюркските езици: чувашкия, в който виждат наследника на хунския език, якутския и другите тюркски езици, показват дълбоки различия между езиците в самото тюркско семейство, показващо ранно разделяне. Хунну, обитавайки източния регион на Централна Азия, в по-малка стапен се повлияват от индоевропейските култури, затова са и носители на изконно централноазиатските традиции.

Регионът в който се формира прототюркската общност, /т.е. “плиточниците”/ е западната част на Централна Азия, където рано влизат в контакт с индоевропейските общности. Някаква тяхна част, например «окуневците» бързо възприемат индоевропейските традиции, докато други, по-консервативни се придържат към родовите си корени. Следите на източноиранската горноалтайска култура и по-древните арийски традици си откриват при много тюркски народи, вкл. и татарите от Поволжието. Например, якутските обичаи изискват хората занимаващи се с погребалните ритуали, да не живеят в селището. Такава традиция има и при зороастрийците, имайки се специални «служители на мъртвите». С индоарийските езици съвпадат някои термини, свързани с родовите и теологическите понятия. Вероятно част от арийците и иранците са се интегрирали в пратюркската среда, както се е случило с тюрките на рода Ашина.  /б.пр.Баяр греши, пратюрките са преки потомци на южните хуни, а самите плиточници се разглеждат като предци на цялата алтайска общност. Мнението му е напълно понятно, тъй като в средите на тюркоезичните историци, традиционно битува мнението “за по-друг, отделен произход на тюрките, от останалите алтайски народи”, мнение което категорично отхвърлят както данните от китайските хроники, така и археологията. Плиточниците са типични монголоиди, част от които мигрират на юг, още в палеолита и дават началото на хунну, дунху и сушен, трите основни клона на алтайската езикова общност./

Забележка:.

Парадоксална ситуация. Едни историци, в това число и съвременните татарски, търсят корените на тюркоезичните народи в «хуннската следа», а  други отбелязват историческата роля на горноалтайската култура. По мнението на Алишер Акишев –това е «единен ирано-тюрко-монголски свят». С прогонването на юечжите на запад техните «следи» в културата на централноазиатските народи, не се губи.

«Смутното време» в степта завършва с формирането на тюрките, които възраждат и запазват много от източноиранските традиции: курганните погребения по юечжийския обичай; иранското, а не хунско, както следва да очакваме,  въоръжение, воинската титулатура. Асимилирането на значително иранско европеоидно население на запад, се вижда добре в съвр.облик на казахите, киргизите, башкирите и каракалпаците. Те значително се отличават от централноазиатските народи по различния дял европеиден примес. Литературният език и писмеността (руническото писмо) също възникват под въздействието на иранските езици. /б.пр.за тюркските руни е доказано че са производни на согдийската писменост./

Западните татари, които се явяват генетически потомци на източните иранци /б.пр.те са потомци на кипчаките, които са тюркизирани юечжи-тохари/, осъзнават, че новата средновековна култура на западните степняци, кардинално се отличава от древната  и закономерно търсят своите корени на изток. Но логични конструкции, основаващи се само на общност в езика и донякъде в културата, без да се отчита антопологията, по-скоро допълнително объркват въпроса. Основното чисто антропологическо дълбоко различие се явява най-сериозния аргумент за произхода. По неволя, тюркоезичните историци са принудени да признаят че формирането на съвр.тюркски народности е станало поди силното влияние на предходните индоирански популации. В академичната «Истории татар», тази мисъл, макар и не изказана прямо, се внушава от самия текст!  

Появата на войнствените юечжи и завоевателните им походи, принуждава част от тюркското население да се пресели на запад в казахстанските степи и Приаралието. На ил. 21 е изобразен един от тях. /б.пр. неверен извод!/

След ІІІ в.пр.н.е. «плиточниците» попадат под властта на хунну. Малко по-рано, по данните на китайските хроники, на север, вероятно в зоната на “плочестите могили” се формира племенния съюз на динлините, в района между Байкал, Об и Иртиш. Първоначално динлините са подчинени от хунну, но  след това се засилват достатъчно и започват да разоряват хунските предели. До сега тайната на този народ не е разкрита, но най-вероятно те са били тюркоезични. /Б.пр. напълно невярно твърдение, за произхода на динлините, китайските хроники, ясно посочват че това са същите племена ди, част от които са прогонени на север, поради войните на ди с китайските държави преди обединението /епохата Шан-Ин/, т.е те са карасукци, археологически с тяхната миграция на север, настъпва смяната на тагарската с пазирикската култура и възникването на “звериния стил” в Алтай, с последващото му широко разпространение в целия “скитски свят”. Опитите на тюркоезичните историци да открият предците си в динлините, не са от вчера, така че грешката на Баяр е разбираема. Най-вероятно динлините са тохаро-андроновско/сакско/-угорска смес. Езикът им, вече във ІІ в.пр.н.е. е бил неразбираем за тохароезичните усуни/

Не е исключено, в динлинската общност да са участвали и строителите на комплексите  Аржан и Тува. Войната на юечжите и хунну не се отрзява на динлинската общност, те остават в своите райони и съхраняват европеидния си облик. /б.пр.невярно, динлините са посочени от хунския шянюй Моде/Мотун, като народ покорен от хуните, а не съюзен, завладени заедно с усуните, гегун /протокиргизите/, кюеше /протокипчаките/, хуннуй /неизв., възм.да се касае за по-късното хун-е – хионитите, хиаона, част от юечжите/ и Лулан – тохарската държава Крорайна, около ез.Лоб-нор. И днес уйгурите наричат Лулан, с по-старото Кируран. Динлините са постоянни врагове на хунну, даже съвместно с усуните и ухуаните /протомонголци/, в І в. нанасят окончателния разгром на Хунската д-ва./

Източен регион

По сведенията на китайския «Херодот»  Сима Цян, на изток от Китай обитавали племена, раздалени в три групи: хунну, дунху и сушен. Племената дунху са протомонголската общност, назавнието на китайски означава (от  дун – «изток», източни варвари), а сушен са предците на тунгусоманчжурската общност. /Б.пр. според Сиратори, сушен е деформиран китайски изговор на манчжурското название “еленовъди”./

Сушен са уседнали скотовъди и обитават районите на Руското Приморие, Корея, Източна Манчжурия. От тези племена произлиза и първата корейска държава Чосон. Дунху обитават североизток от съвр. Пекин, т.е. те са непосредствени източни съседи на хуните, обитаващи земите на Ордоса и планината Иншан. Първоначално постоянно нападат китайските земи, но след това са разгромени и прогонени на север, където се разделят на двете си основни разклонениня сянби и ухуани. На техните първоначлни земи се разселват хуните. В по-късно време са покорени от Моде и за дълго изчезват от историческата арена. Хунну им налагат тежка данъчна повинност, под формата на добитък, коне и млади девойки, както и задължението да участват със свои войски във армията на шянюя. Но след отслабването на господарите им, поради постоянните войни с Китай, в 93 г., сянбите /часто от дунху/ нанасят съкрушителен разгром на хуните. Държавата им се разпада на “северни” и “южни” хуни. Част от северните хунну бягат на запад, а сянбите завладяват техните земи. Впоследствие при знаменития сянбийски вожд Таншихай, северните хуни са окнончателно прогонени на запад, а южните са включени в сянбийското обединение. Част от тях са асимилирани, така възникват племената кидани, кумоси, евеники, с език отличаващ се от монголските.

Хунну или както е прието да се наричат в китайските хроники сюнну, (това название  възможно поради спецификата на китайския език, предаваща така хунну. Б.пр. всъщност тази констатация е неточна. С.Клящорний доказа че самоназванието на хунну, е звучало като ксюнхун, открито в согдийски документ, което показва че сюнну е доста точно предаване. Самото ксюн-хун, се извежда прекрасно от бурятски, където ксюн означава сила а хун – човек, т.е. хуни - “силни хора”) се формират от племената обитаващи Манчжурия в VII  в.пр.н.е. По  китайските источници в происхода на хуните взимат участие и китайски бежнаци, потърсили спасение в степта, поради династичните разпри, смесили се с племената хянюй и хунюй. Запръв път, етнонима сюнну се споменава в 822 г.пр.н.е. във връзка с набези над Китай. Тогава им се удава дори  да разграбят столицата на държавата Чжоу. В V в.пр.н.е., когато Китай представлява общност от няколко враждуващи царства, хуните воюват за овладяването на Ордоса, но със обединението на страната в Империята Цин, наследена от Империята Хан, в 214 г.пр.н.е. претърпяват тежко поражение и са изгонени от въпросната област. По цаповед на цинския император Ши-Хуанди е започнат строежа на Великата китайска стена, насочена най-вече срещу хунну. В това време, в Централна Азия на запад и изток се оформят двата мощни племенни съюза - «империи», на ираноезичните /б.пр. по-вярно е да се каже тохароезичните/ юечжи и тюркоезичните хунну. С течение на времето, покорявайки съседните племена, те неумолимо са движат един срещу друг. Войната между тях става неизбежна. Но “първият рунд” е загубен от хунну. Попадайки под тяхната власт, съобразно степния обичай, принцовете от шанюйския род, се изпращат като заложници в двора на юечжите. Така наследника на трона Моде/Мотун, син на хунския шанюй Тумин  попада при юечжите. През 209 г.пр.н.е. той успява да избяга, убива баща си и узурпира властта. Изключително енергичен, нанася катастрофално поражение на племената дунху, които до тогава често нападат и ограбват земите на до тогва все още, беззащитните хуни. После въстава срещу властта на юечжите и ги разбива в занаменитата битка при Чанъе, като ги прогонва на запад, а най-източните европеидни племена /б.пр.несъмнено част от юечжите/ племената лоуфан и баян, протонва от Ордоса. В писмо до китайския император, гордо обявява че “всички народи, опъващи лък”, са покорени от хуните. Даже нанася и сериозно поражение на Империята Хан, като за малко не загива и самия император, попадайки в засада. Императорът признава Моде за равен нему по власт “син на небето” и ежегодно се задължава да изплаща данък, под формата на “дарове”.

След 206 г.пр.н.е., те покоряват и северните племена в Минусинската котловина. Първоначално юечжите се преселват в Седморечието и района на Даван /Фергана/. Там се смесват с местните саки. Хуните нямат сили да продължат войната, но за да укрепят западната си граница, преселват там, от района на езерата Лоб-нор и Баркул, родствените на юечжите, усуни. Известно е че между юечжите и усуните е имало стари съперничества. Самите усуни отхвърлят хунската зависимост и също се преселват в западно направление, като се заселват по севените склонове на Тяншан и Памир и също проникват в Седморечието. Там по неизвестни нам причини успяват да овладеят върховната власт и да покорят юечжийските и сакските родове. /б.пр. част от саките се заселват в Северна Индия, а век по-късно юечжите преминават р.Сърдаря и завладяват разпадналата се на няколко части Гръко-Бактрия. Първоначално възникват пет самостоятелни юечжийски княжества, обединени по късно от княжеството на кушаните./

Признаването на хунския шанюй от Китай, всъщност изправя хуните пред нов мощен враг – Империята Хан. Амбициозният императо У-ди, шести подред от ханската династия, решава да унищожи хуните. Непрекъснатите китайски нападения на хунну и хитрата дипломация си казват своето. Усуните които създават държава в Северен Тяншян, стават съюзници на Китай. В 71 г. китайскта дипломация координира действията на хунските съседи: усуни, динлини и сянбите-ухуани които задено с Поднебесната империя нападат хунските земи то четири страни, запад, изток, север и юг. На тъкъв удар хуните не са в състояние да устоят. Тяхната държава се разпада на две части, “северни родови” или непримиримите, които продължавата борбата и “южни родове” които предпочитат сепаративен мир с Хан и признаване на китайския васалитет.  В 155 г. сянбийският (от дунху) вожд Таншихай окончателно разгромява “северните родове” и ги прогонва на запад. Южните се покорили на Таншихай и започват да изграждат смесени хуно-сянбийски родове, предвид и голямата езикова и родова близост помежду им.

Външният облик на хунну вероятно е бил смесен, те са имали бради, високи носове и по-профилини лица, но със значително изразени скули, с което се отличавали от “плиточниците”.  /б.пр. Баяр греши, хунну са типични монголоиди идентични с плиточниците. Въпросната “мнима европеидност” на хуните, беше издигната като идея от Л.Н.Гумильов, който неправилно обявява племената “цзе”, “булоцзи”, участващи във военен сблъсък с държавата Младша Чжао, за хуни. Тъй като Ши Мин, владетеля на Младша Чжао, около 530 г. избил много “цзе” отличаващи се с “високите си носове и гъстите бради”, автомотично Гумильов пренася този европеиден тип върху хуните. С.Клящорний разкри и опроверга тази грешка, нещо повече, самите китайски хронисти уточняват че отнасянето на “цзе” към хунну е грешка, защото “цзе” са потомци та юечжите! Всъщност “цзе” отговаря на по-старото ханско “чжи”, “ичжи” и се траскрибира като кари, “чжи” е форма на юечжи./

 Тайната на хунския произход не е разкрита. Във въпросната реконструкция на хун /б.пр. както видяхме кениколец/, ясно си личат европеидни черти. Възможно е това да са чертите на древните палеоевропеиди. Има и други изображения, но от изображения, оставени от древни майстори. С.Кляшторный посочва изображение на хуни върху конска юзда и от паметника на Хо Цюй Бин. Те са доста сходни и показват доста по-обло лице.

На двете изображения на хунну ясно изпъкват монголоидните черти, скули, монголоидните коси очни цепки, плоското лице, но все пак се срещат европеидни белези – брада и мустаци. /б.пр. разбира се контакти и смесване с европеидите-ди, са на лице, но не може да говорим за изразена европеидност при хуните, по-точно, те са типични монголоиди с леки европеидни примеси./

 Черепът от могилника Ильмов Пад, от Забайкалието и  от други, напротив,  са на типични монголоиди, идентични с «плиточниците», т.е. палеосибирски расов тип. Възможно е това да обяснява следната фраза от китайските хроники: «жителите от тези владения постъпвали в редовете на хунските войски и съставлявали с тях един дом», което обяснява облика на хунну. В зависимост от местообитанието и съседните народи, откъдето хунну са вземали жените си, се променя и техния облик. Но за управляващия елит се знае че са встъпвали в брак помежду си представителите на четирите управляващи най-знатни родове. Поради това те са запазвали в най-чист вид антропологическия си вид, който силно изненадва европейците през ІV-V в.

Иранското влияние се забелязва в ранните хунски произведения в “зверин стил”, копиращ произведенията от Пазирик. Носията на хунну по изображенията и по находките от погребенията (в книгата «История татар») силно се отличава от древноиранската. Те предпочитат дългите кафтани, пред късите скитски куртки. Кафтанът се налага като облекло при средновековните степняци. /б.пр. но е типичен за тохарите./ Военните успехи на хунну Ю.С.Худяков обяснява с използването на сложносъставния лък и използването на “свистящите” стрели, които са плашели конете на противника. Друго приемущество е воденето на маневрен бой с бързо прегупиране на коницата им в т.нар. “разсипан”, клиновиден строй. Това им позволява да увличат противника си в атака, и да го обкръжат и унищожат, като извършват и изненадващи контраатаки, разтройващи бойния ред на противника.

Въпреки, че някои татарски учени се опитват да препишат на хуните, тежковъоръжена конница, сред запазените изображения на войни, подобна изцяло липсва. Хунските войни са яздили малки ниски кончета, въоръжени само с лък и стрели, много рядко се наблюдават изображения на мечове, а на дълги копия “пики” – практически отсъстват.

В атака те настъпват в клин, както по-късно са правели и монголите. Но сред хунското въоръжение Худяков не открива остатъци от ризници и брони и стига до извода че, хунну не са разполагали със средства за водене на близък бой, което обуславя и първоначалната им слабост в сблъсъка им с юечжите. Обкръжили откъсналия се от основните сили, китайски авангард воден лично от импреатора, в Пхин-чен, хунну седем дни ги държат в блокада. Независимо от солидния превес в числеността, хуните не са в състояние да сломят тежковъоръжената /по юечжийски образец/ китайска конница.

До същото мнение достига и А.Хазанов. Той отбелязва че хунската конница е изцяло лековъоръжена и «доста много се отличавала от партянската и сарматската и затова не може да бъде определена като катафрактарии» (А.Хазанов).

Смята се че големите си успехи хунну дължат не толкова на войнската си сила, колкото на добрата, централизирана политическа организация. Те първи създават класическата номадска империя, на народа-войска с твърдо централизирано управление. Докато юечжите предпочитат по-хлабавата конфедерация от племена със самостоятелно управление. /б.пр. и по-нататъчната история на тохарските държави в Синцзян, които така и не създават единна държава, го потвърждава./ Също претърпели първоначалните си загуби от юечжите, хуните кардинално промянят войнската тактика.

Езикът на хунну е почти неизвестен. Съхранени са около 20 думи в китайска транскрипция, което изключително затруднява интерпретацията им. Л.Н.Гумильов посочва само думата «сагадак». /б.пр. по днани на китайските хроники, хуните са смятали сянбите за свои родственици, което показва че е бил алтайски език. От съхранените думи, се вижда близост с бурятския език. Вж. моя коментар: Етимологията на хунската владетелска титла шанюй, е предмет на много спорове. Според съвременни  казахстански  учени  титлата  шанюй се транскрибира като сенгир и вероятно е звучала така. /АК,ЕА,АА-ИК www.kazakhstan.awd.kz/ Сенгир  в  езика  на  селкупите означава предводител. При кетите  сенинг означава жрец, а  ке-сенинг – върховен  жрец. /АМ-П стр.31/ В котски šēnaŋ – жрец. Също Старостин посочва протоалтайското *číńo, тюркски *dǐŋ, монголски *čineγe, тунгусоманчжурски *dz, корейски *čǐń – власт, сила. Дали селкупите, котите и кетите са я взаимствали от хуните или е станало обратното не може да се  каже, но в причислявания към алтайската група японски език има сходни понятия. Сегун /шогун/ означава княз, сан – господин, сенсей – почитно обращение към учител, духовен водач. Също в корейски чангун – титла на военен предводител, пълководец. Според друго мнение /Энциклопедия Брокгауза и Ефрона/, шогун произлиза от китайското tai-kun, tycoon – велик княз. В древнотюркските надписи се среща титлата сангун – предводител. Единият от владетелите на Хакасия се е наричал Тархан-сангун. По поречието на Енисей /на  60 км. западно от  гр.Казъл/ е открит надпис поставен в памет на знатен тюрк с титлата сангун – генерал, предводител. В надпис  Е-52 от Елегест ІІ се споменава Кьортле-сангун и согдиеца Бар Сагра-сангун. В надпис Е-12 от Алдый-Бель се  споменава Чочи Беру-сангун. В надписа Е-6 от Барык ІІІ се споменава Байча-сангун. В надпис  Е-54 от Оттук-Даш ІІІ /открит до гр.Казыл/  се споменава Юч-ынал урунгу-сангун. А в погребалната стела на Тонкук се  споменава за висш сановник, тюркски пратеник при табгачите, с име Кунн-сангун. /РА-РПТ www.kyrgyz.tsu.ru/  Така че хунските шанюи /сенгири, сангуни/ първоначално са били военни предводители и титлата продължава да съществува при хунските наследници – древните тюрки. Сенгир, сангун е логичен аналог на шанюй. При  лянските и ордоски хуни владетелят се титлува също шанюй. След заселването им  в Жужанската държава и  обособяването им след 546 г. като тюркути, те приемат първо тилата ил-хан – владетел на племе, а после по-величественото каган /кехан/. Взаимстват я от жужаните. Самите жужани са хуносянбийска смес и хан, каган е  проникнало чрез сянбийския /протомонголски/ език. Първото споменаване на хан, каган при жужаните е около  402 г.  когато Шелун сменя древната хунска титла шанюй. Според В.Бартолд, освен при жужаните титлата  хан, каган се е срещала и при друго сянбийско племе – туюхуните /ухуаните/. Е.Пулебланк  посочва че първо хан, каган /кехан/ при древните тюркути не е означавала владетел, а просто старейшина на род, /глава на семейство, респ.ил-хан/, после кехан става равнозначно на благородник, аристократ, сред обкръжението на ябгуто /владетеля/. Връзката  кехан – глава  на  род,  ни  отвежда до индоевропейското и предностратическото кан – родоначалник и иранското *kuhna/*kohna/*kana – старейшина. При монголите каан също няма първоначално  статут на владетел. Според П.Пелио титлата каан за пръв път е използвана от Хубилай, един от чингисидските  наследници, управлявал Китай /Империята Юан/. Г.Федоров-Давыдов смята че каан е използвана за пръв път като владетелска титла от Угедей /бащата на Темучин – Чингис-хан/.Смятам че най-удачното и разтълкуване е сенгир, сангун, срещана и при древните тюрки като сангун, при корейците като чангун, при японците, като сегун, шогун и има древен „общоалтайски” произход, със значение пълководец, главнокомандващ. При кетите, се среща като сениг – жрец. А шанюя е изпълнявал и такива функции. Съществуват и други мнения, К.Сиратори я извежда от монголското dengbi /много, голям/, а Е.Пулебланк, от монголската титла dargan /б.а.но монголската титла е источноиранска заемка – таркан/. В.А.Панов, предполага по-ранна форма на древнетюркската титла тамган /ср. тамга – военен отряд/, а Г.Сухбаатар свързва шаньюй с монголското sayan /най-хубав, най-добър/, изполсвано аналогично на по-късното каган. Сима Цян пише че владетелят на хуните се титлува „Ченли гуду шанюй”, което се превежда „шанюй, син на небето”. Хунскуто гуду, показва пряк паралел с бурятското hubuun, монголското huu, – син, ko'ud, huud – синове, угрофинското *kudo/u – син, потомък, древнотюркското qot – синове, qut(y) - породен. Други съхранени хунски думи, през китайска  транскрипция са: янчжи – жена, съпруга, според В.А.Панов, това е китайска транскрипция на тюркского аč – жена, стопанка, К.Сиратори по същия начин го свързва с аsi  - жена, а Г.Сухбаатар с монголским esi - корен, клетка, респ.домохазяйка, също в бурятски mgаn – жена, эhэ - майка. Друга дума е титлата цзюйцзы, или дзюйцы, дзюйцы – принцеса, княгиня. Много автори [Shiratori,Панов,Сухбаатар] смятат че  това е китайска калка древнетюркското kыz/kыs - девица, дъщеря. Но може да посочим по-удачното, бурятско hϋϋhэn – момиче, дъщеря. При хуните войсковия строй се дели на четири „рога”, всеки от  който е командван от ляв и десен аш-ван /по хунски туци-ван/, ляв и десен лули-ван. Титлата ван се смята за китайско уточняване, от ван – княз, за титлата туци се смята че отразява  древнотюркомонголското *tug - знаме, /но последното може и да е тохаризъм, *stauk – стърчащ, издигнат изправен/. Според Н.Бичурин, туци се е произнасяла като чжуки и е означавало мъдър, мъдър княз, тогава вероятен паралел с монголското sзčэn – мъдър, В.В.Трепавлов свързва туци със староиранското tuš - сила, мощ, и tоusээ – надмощие, предполагайки юечжийски корени. Но тогава би  трябвало да посочи тохарското tsar, tsrasi – сила, мощ, власт. Г.Сухбаатар свързва туци с киданското tаusja и монголското šjau-е – опора, издигане. /НК-Х/

Самите тюркски генеалогични легенди показват, пряка родствена връзка с южните хуни. В източна Европа се е съхранил език, който не всички учени смятата за тюркски – езика на чувашите, които други смятат за наследник на хунския. /б.пр. твърдението е невярно, чувашите се формират много по-късно като ирано-угро-тюркска смес, с подчертан угорски, респ. лапаноиден антропологимен тип./

Заключение

Както се вижда, етническата ситуация в Централна Азия, през древността е съвсем различна от съвременната. В древните времена Алтай, Западна Монголия  и Северозападен Китай  са заселени от западни мигранти, индоевропейци. Първоначлно са земеделци и скотовъди, а по-късно с промяната на климата, стават номади. С течение на времето те се разселват дълбоко на изток, като овладяват Централна Монголия и Североизточен Китай. Имената на някои от тези племена са известни, но в китайски  превод, например сянюн /сянжуни/. В 771 г.пр.н.е., сянжуните завладяват столицата и убиват владетеля /вана/. Наследникът му бяга на изток и създава д-вата Източна Чжоу.  В VII  в.пр.н.е., нова вълна от индоевропейци, под общото название “ди” нападат Китайското пространство. Възможно е сред тях да са били предците на тюрките. /б.пр. това е невярно, такава група, извън хуните не съществува, нито археологически, нито в източниците!/ Явно е че местното заварено население от монголоидни ловци и събирачи са погълнати от новите пришълци. /б.пр. смесването на европеидите-ностарти и европеидите-синокавказци с местните монголоиди става много по-рано от описваните събития, още в палеолита, в 9-8 хил.пр.н.е./

Но в V в.пр.н.е. вълните от европеиди се сблъскват с местните монголоидни популации. В І хил.пр.н.е. в Средна и Централна Азия възникват първите мощни племенни съюзи на иранските племена. Вероятното след този сблъсък, някакава монголоидна общност мигрира в Средна Азия. Те са и вероятните носители на прототюркския език. /б.пр. няма никакви данни за подобна ранна предхунска миграция в сакското пространство!/

Втората вълна е предизвикана от голямата юечжийско-хунска война за първенството в Централна Азия. Тя завършва с разгром на юечжите и последващото им изселване в Седморечието. Юечжите са типични памиро-фергански европеиди с лек монголоиден примес, вкл. и лапаноиден.  

Третата вълна е предизвикана от усилването на монголоязичните племен и предизвиква изселването от Централна Азия отначало на хуните /б.пр.??? те самите са монголоиди/, а след това на ефталитите, кидаритите, /пра/българите и хазарите. В тяхната миграция, вземат участие и сабирите, народ от източните покраинини на Западен Сибир. Възможна първоначално да са били монголоиди, но поради европеидното си обкръжение, придобиват европеиден тип. Произхода на сабирите не е съвсем ясен, има мнение че са угри (самодийци?), попаднали под силно иранско влияние, вероятно управляващият им елит е бил ирански. Победите на хуните на запад и установяването им в Европа, предизвикват нова вълна на преселения. Част от “иранците” врагове на хуните се връщат на Алтай и съвр. Казахстан. /б.пр. в 463 г. савирите, оногурите, сарагурите и урогите нанасят съкрушителен разгром на отстъпващите на изток хуни./

Четвъртата вълна е предизвикана от войната между тюрките и ефталитите. Победата на тюрките окончателно предопределя съдбата на евразийските степи. Иранците губят ключовото сръжение и отстъпват степните простори на монголоидните тюркоезични племена. Така и до ден днешен, тюрките са господари на Средна Азия, европеидните популации отстъпват пред монголоидните.

ЗабележкаЗасилването на монголоидните белези сред ираноезичните степняци, се обяснява с хунската експанзия. Но не е точно така, монголоидните черти се появяват с племената юечжи, които се преселват в Средна Азия. Тъй като те са встъпвали в смесени бракове със съседните монголоидни племена, те придобиват леки монголоидни белези, които обаче не повлияват основиня им европеиден расов тип. Просто се формира нова подраса – памиро-ферганската, или наречена още раса на средноазиатското междуречие. В Ермитажа в залата на древноалтайски паметници се съхранява мумия на юечжийски владетел и мумифицираната глава на войн (екскурсоводите го наричат шаман).  Първият е класически европеоид от южен тип. Вторият е богатир с двуметров ръст, с татуирано тяло, убит с предателски удар в гърба и после скалпиран. По антропологичен тип, показва наличие на монголоидни черти и слабо изразена брада, явно е потомък на смесен брак.

Находките от Средна Азия също показват че кушаните, като потомци на юечжите също са притежавали слаби монголоидни признаци.