Произходът на славяните няма пряко отношение към темата на тази книга, но ще се спрем на нея, предвид някои паралели с етногенезата на татарите. Преди да минем към изложението, нека видим някои принципно важни проблеми на етногенезата като явление. Съществуват много спорни моменти и заблуди. Много изследователи едностранно смятат, че единствено определящ е езика за възникване на дадено етническо образувание. Например, русите говорат на славянски език, значи са 100% славяни. /б.пр. аналогична наивна теория все още битува в историческата ни наука за произхода на съвр. българи, езикът е славянски, значи сме почти 100% славяни, а от «ордицата» на Аспарух не е останала и следа./ Логиката изисква, ако изходим от тази версия, че на един етап славяните се разселват на огромни територии и ги заселват. Това е напълно абсурдно, защото няма от къде да се получи това славянско «свръхнаселение». Ясно е, че славяните при своите миграции се смесват с друго, заварено население  от фински, балтийски, ирански произход и влиза в сложни взоимоотношения с тях. Причините  за тяхното «обрусяване» са три основни:

1.    Първият фактор е политически  – това е завладяването и създаване на държава, доминирана от  русите.

2.    Вторият фактор е икономически – това е  преход на по-прогресивен вид икономика, изискващ задължително усвояване на чужда материална култура и преход на друг език. До идването на славяните, местното население въпреки, че е познавало производственото стопанство, например свиневъдство и градинарство, по ред причини претърпява регрес в развитието си и се ориентира към събиране и преработка на ресурсите давани от природата, т.е. лов, риболов, събирачество, или към икономика от «присвояващ» тип. /б.пр. тук трябва да посочим опустошителното хунско нашествие, което нанася удар и прекъсва формирането на готската и аланските /ирански/ народности в Източна Европа. Иначе самите славяни не могат да се посочат като носители на по-прогресивен тип икономика, те са също ловци и събирачи, но имат щастието, че преживяват хунското опустошение и усвояват освободената от готите и аланите рядконаселена територия./

3.       Третият фактор е идеологически. Свързан е с прехода към нова религия, сляла разноезичното население в една култура – христианската. Голямо е значението на богослужението извършвано на славянски език, а религиозното съзнание и култура имат огромно значение за средновековния човек. Може да посочим и други примери: по-голямата част от завареното дравидското население в Индия приема езика и културата на ариите, но оставя своя генетичен отпечатък върху съвр. индийци в антропологично отношение.

Следователно, във възникването на всяка общност, изключително важно е генетическото (антропологическо) родство. Без последното, наследството на езика и културата не е нищо повече от показател на духовното родство. Но в световната история почти липсват зони в които имаме плавно развитие на едно и също по произход население, без миграции, без кардинални изменения в антропологическия тип и езика. Китай, Япония, Иран – са общества с повече от 2 хил. год. история, също са изпитвали сериозни сътресения, свързани с влияния на чужди етнически общности. Образно, формирането на етносът (народът) може да се представи като тетраедър, върхът на който е самия етнос, а основата са неговите език, култура и антропологически облик. Както показва геометрическия образ, върховете на фигурата са в различни посоки, т.е. напълно възможна е ситуацията, в коята езикът, културата и облика, са от различен произход. Например, интересен е произходът на турците. Езикът на който говорят турците, е сроден с останалите тюркски езици и принадлежи към т.нар. «алтайска» езикова група. Но културата им възниква от средиземноморската мюсюлманска култура, а в антропологическо отношение, турците са по-скоро наследили старото «византийско» население на Анатолия. /б.пр. т.нар. антропологически тип «малоазиатски арменоиден»./ Ролята на номадските огузки тюркски племена, в антропологическия тип на съвр. турци е нищожно малка, за разлика от езика и самосъзнанието.

Антропологическото развитие в дадена общност не е трудно да се проследи в историята, с помощтта на археологията. Даденият подход има своята логика. Генетичната връзка между родители и деца е очевидна. Центровете на расогенезата възникват в древните времена, динамично променящи се във времето. Територията на Русия е един от тези активни региони, където различните миграциони течения водят до образуване на руската народност. В степния регион на Евразия дълго време доминират иранците, после тюрките и татарите. В горския регион се формират фини и самодийци. Практически всички те влизат в новия етнос – руския, с различна тежест. Едни от тях са малочислени и не могат да окажат значително влияние върху антропологическият и облик, други, много по-многочислени, определят и антропологическия тип. Различни са те и по степента на активност в историческите процеси.

/Б.пр. Нека разгледаме етногенезата на нашия народ през тетраедъра на Баяр. Езикът на съвр. българи принадлежи към славянската езикова група, въпреки многото специфични особености. Културата се формира върху византийските православни балкански традиции. Антропологически съвр. българи са европеиди предимно със средиземноморски, памиро-фергански и нордически, брахи- и долигокефални типове. Или и славяни и прабългари и завареното ромеизирано тракийско неселение, са взели основното участие в българската етногенеза, довела до възникването на качествено нов етнос, различен както от създателите на Кубратова, така и на Волжка България./

Нестор Летописец, описва местата на славянското разселение, като най-източни посочва земите на Киев и Смоленск. По-късно руските и съветски историци, поправяха «летописеца» като търсеха славянска топонимия в райотна около Москва. Топонимиката на съвр. източнославянски територии на север е предимно финска, на юг – иранска /аланска/, а лежащата между тях, в северозападно направление – балтийска. С годините започва да се осъзнава, че представата за славянството като едно семейство с едни майка и баща и многочислени синове и дъщери далеч не е вярна.

Забележка. И сега сред много хора /б.пр. намиращи се в една или друга степен под влияние на възродилата се в Русия панславистка пропаганда/ битува представата за древната и единна славянска раса със сини очи, светли коси, която ги сближава с хората от Западна Европа и я противипоставят на тъмните, «изостанали» южнаци. Т.е. възроден е старият “хитлеров” мит за северната синеока и русокоса арийска раса, именно от  руският панславизъм, който го доразвива, като присъединява към нея и славяните.

Въпреки това значителна част от русите имат тъмни коси, вкл. и по-мургава кожа и тъмни очи. И външно те /южните типове/ обитаващи Южна Русия и Украйна, като цяло са по-изразени европеоиди, отколкото светлите северни руски типове.

Светли типове, «блондини» често се срещат при татарите и кавказките народи, които са класическите европеиди, вкл. и при северните казахи. Светли типове има и при повечето угрофински народности - удмурти, мари, ханти и манси, но от по-друг тип - лапаноиден;  Любопитно е, че най-рижите антропологически типове според антрополозите се срещат при англичаните и ... удмуртите, но първите са нордически европеиди, а вторите – лапаноиди.

Също наличието на сини очи и светли коси, далеч не изчерпва европейдната раса, те може да се срещат и при преходните монголоидни типове. Ппричината за лапаноидността не е в някаква монголоидност, дошла с татаро-монголскоте иго. Значителната част от татарите обитават в западната част на Златната Орда, за Русия – това е южната и покрайнина, степната и лесостепна полоса, също имат изцяло европеоиден облик. /б.пр. те са преки потомци на по-старото кипчакско, куманско население./ Монголоидният облик в териториите на съвр. Северозападна Русия са фиксирани от много древни, палеолитни времена. Това са били западните части на арктическите монголоиди, като ненците, лапландците, адаптирани за условията на северната тундра.

Пояснение. Вънешният вид на този неолитен човек /на горното изображение/ от реконструкцията, се отличава от класическите монголоиди от Китай и Монголия, с които го сближава по-плътния и плосък лицев череп и вероятно подобно на монголоидите от приполярието и Чукотка, с по-светлите очи и коси.  

От приполярните монголоиди и дошлите от юг палеоевропеоиди, се формира основното население в Селверната част на Русия. То има определен набор монголоидни черти, такива като по-плътния и сплескан лицев череп, слабото развитие на третичната космена покривка (т.е. бради и мустаци при мъжете и окосмяването на тялото, пубисно и аксиларно при двата пола), но се отличава от класическите монголоиди с по-низките лица. Като правило, приполярните монголоиди са с низки лица и чипи носове. В най-голяма степен чипоносието е характерно са населението от Северна и Централна Русия, която на юг намалява. То почти отсъства от Кавказ, където не е повече от 3%. Чипоносието е характерно за Североизточна Европа: при индоевропейците (руси, в по-малка степен, при литовците и латвийците), угрофините (фини, естонци, карели, мари, мордва, ханти и др.), при поволжките тюрки (чувашите, част от башкирите и татарите). Този тип е наречен лапаноиден и сублапаноиден. Лапаноиден, от «приличащ на лапландец» - класическите представители на този расов тип. Население със сублапаноидни черти и днес обитава земите от Лапландия (Норвегия) до Западен Сибир (ханти и манси).

Може да направим следния извод: Независимо от различието в езиците, населението на Североизточна Европа има общ произход. Преди русифицирането си то е било финоезично.

Друг напълно погрешен подход в търсенето на славянската прародина, е издигането на автохтонността, т.е. всички носители на предишни археологически култури, обитавали съвр. руски земи се обявяват механично за славяни. Този подход, наречен автохтонен е типичен за съветския период.

От анализа на езика, извършен още в 50-те год. на XX в., се стига до извода, че от индоевропейските езици, най-близки до славянските са балтийските, които са и по-древни от славянските.  Отношенията между славянските  и балтийските езици лингвистите определят като отношения на баща и син. Близостта се състои от общността в много от основните корени, морфологията и пр. Но в отличие от балтийските езици, славянските съдържат немалко ирански заимствания. От другите индоевропейски езици, в славянските се откриват тракийски, илирийски и келтски заимствания. Изхождайки от резултатите, лингвистите стигат до логичния извод, че  протославянският език се формира от балтийски, но включва в себе се и заемки от езика на съседите.  Но окончателният си вид протославянският придобива след сближението с езика на скитите. Скитският език е бил ирански.

/Б.пр. Не мога да се съглася изцяло с това мнение. Славяните се формират твърде късно – 3-6 в., те не са имали контакти със скитите, но затова пък са имали доста контакти с аланите, антите влели се в източните и южните славяни са били първоначално алани. Това обяснява иранските, аланските заимствания. Що се отнася до скитското време, то тогава хипотетично е било възможно на нивото на протославянската култура на щриховата керамика. Не трябва да забравяме, че и много смятани за ирански заимствания думи, са дошли в езиците на славянските народи през старобългарски, посредством прабългарите, които са «алани» по произход, в по-широко възприемане на това понятие, като общност от източни иранци!/

Времето на формиране на праславянската общност лингвистите отнасят към 5 в.пр.н.е., т.е. по времето на Ахеменидска Персия. /б.пр. началото на културата на щриховата керамика, която е със сигурност праславянска се появява в началото на 7 в.пр.н.е./.  Но съвременните данни показват, че окончателното праславянско обособяване е станало много по-късно.

В III-II в.пр.н.е. идва краят на скитите. Сарматите, източните иранци (с вероятно самоназвание «шермет») асимилират скитите от Крим и Поднепровието. Във І в. идва нова вълна от Средна Азия – аланите, следват и още алански вълни. Хунският натиск изблъсква по-голямата част от аланите на запад. Но някои от тях явно са се преселили и на север, в районите обитавани от праславяните. Днес повечето лингвисти свързват етнонимите на сърбите и хърватите с ирански произход. /б.пр. за сърбите, това е вярно само косвено, защото етнонимът произлиза от общославянското шавар/шабар/сабар/себр – съсед, съобщник, наистина праславянската дума се извежда от иранското айяр/авар/авер – приятел, а хървати произлиза от иранското хаурвати – пазещ, охраняващ.  Във  някои  славянски  езици, изключая български, се  среща  думата  *sebr – съсед, приятел, брат. В украински сябер, белоруски сябр, руски себер, сръбски себар, също в литовски sebras, албански sember, мордвински  šabara, унгарски cimbora, унгарския топоним Sombor във Банат /сега Суботица във Воеводина, Сърбия/, румънски si^mbră - приятел, близък, съсед, съобщник, са славянски заемки. В литовски  sebras, латвийски sēbrs - съсед, приятел, родственник, като правило се смята за източнославянска заемка, от *сябр, а финското seura - общество, естонското sõber – приятел, според Фасмер са балтийски заемки. Повечето лингвисти извеждат от това понятие етнонима  сърби, сорби – съседи, отнасящ за балканските и техните сродници, лужицките сорби. Отхвърлено  е  мнението  че първоизточника на думата  е  праславянското *раsьrbъ – съвместно  хранене, респ.”да сърбат заедно”, Смята се че *sebr е ранна иранска, сарматска заемка, от иранското  j`awar, j`ewar – съсед, брат/. 

Натрупването на лингвистични знания ни насочва към две индоевропейски общности, от взаимодействието на които е започнала славянската етногенеза.

Западен клон.  Това  са потомци на земеделско-скотовъдните племена на Централна Европа. Те мигрират в различни посоки и дават началото на тохарите, келтите, балтите и германците. Западната индоевропейска общоност се развива под силното влияние на развитите предноазиатски земеделски племена, проникнали в Европа, от културата Триполи-Кукутен-Винча-Караново. Именно те са първите носители на т.нар «средиземноморски» расов тип. Причините за распада и изчезването на тази култура са неизвестни. /б.пр. причините не са неизвестни, а носителите на тази култура са завладени и асимилирани от разселващите се индоевропейци. Грешката на А. Баяр е, че смята триполци за индоевропейци, а те не са такива!/ Очевидно това е станало не без участието на степните индоирански племена /б.пр. в случая – носителите на ямно-катакомбната археологическа култура, тъй като да се говори за диференцирани индоиранци е все още рано./ Степняците започнали да се разселват и да проникват дълбоко в районите на триполците. Ожесточената война предизвикала движение на това население на север и запад.  Херодот, описвайки иранското племе мадай (мидийци), предци на съвремените кюрди, съюзници и родственици на персите, обитаващи в това време (VI в.пр.н.е.) в Предна Азия, съобщава, че далече на запад (приблизително на територията на съвр.Унгария), в сърцето на земеделската общност, живеели  сигините, които се смятали мидяните за свои предци. /б.пр. кюрдите не са потомци на мидийците, а отделен ирански народ, чиято етногенеза се свързва с индоиранската държава Митани. Самите кюрди са съобщени от източниците /Тукидид/ още в ахеменидското време, под името кардухи./

Забележка. Възможно е персите и мидийците, макар и родствени на арийците, да представляват техният западен клон и за разлика от арийците около Южен Урал са  мигрирали  към Близкия Изток през Причерноморието. Любопитно е, че въпреки 3000 години самостоятелно развитие са наблюдават някои общи езикови съпоставки, например славянското «спас, спасение, руското спасибо» е идентично с аналогичното иранско  spas.

Историята на отстъпващите племена е протичало различно, те са погълнати от другите  индоевропейски племена: германци, балти /б.пр. по-точно протогерманобалтийската общност/. Первите заемат северозападната част на Европа, а балтите – североизточната. Протобалтийски селища са открити южно от Москва. Известни са и техните етноними. Това са споменатите в руските летописи "голяд" (клон на балтийските галинди). Нестор Летописец не включва в славянските племена радимичите и вятичите. Известно е че те упорито воюват с русите, като нападат пътищата около Киев. Митичната представа за Соловей-разбойник, вероятно е свързана с тези конфликти.

Друга голяма индоевропейска общност се формира във Волго-Окското междуречие. Това са т.нар. «фатяновци». /б.пр. това са носителите на фатяновската археологическа култура носеща името на с. Фатяново, където са открити първите находки от нея./ Антропологически са предимно средиземномирски тип. Дълго време ги смятаха в науката за предци на балтите, но днес е доказано че те са предците на тохарите. Те са били полуоседнали скотовъдци и земеделци. /б.пр. фатянавската култура е най-източното разклонение на голямата общност “на бойните брадви и шнуровата керемика”./  

Попадайки в по-северната зона, в среда непривична за земеделие, фатяновците преминават към скотовъдство, особено развито било свиновъдството. На юг ареалът им достига Средното Поволжие. /б.пр. под натиска на южните, абашевски /срубни/ племена, или протоскитите, по-голямата част от фатяновци мигрират на изток, преминават Урал и за няколко столетия се придвижват към Южен Сибир, като се смесват с протоугрофините. Попадайки в Южен Сибир, се заселват в Минусинската котловина, където със завареното също индоевропейско население от т.нар. афанасиевска и окуневска арх. култури, формират прототохарските племена, известни като носители на карасукската археологическа култура. По-късно те мигрират до границите на Китай и стават известни от китайските хроники като племената жуни и ди. Интересно е че в резултат на смесването със сродните афанасиевски племена, бъдещите тохари се променят антропологически по посока на брахикрания и са едни от първите представители на т.нар. брахикефална памиро-ферганска раса, получена от смесването на средиземноморския с палеоевропеидния расов тип. Но част от тохарите показват и лапаноидни белези, предвид дългото съжителство с сибрските угрофински племена./

Вторият клон е южен, ирански. В древността сред голямата Руска равнина, обитават представителите на т.нар. ямна кулутура. Названието идва от особеност в погребалният обряд, полагане на мъртвия в грунтова яма и издигане на могила над нея. Впоследствие могилният обряд се разпространява сред много народи и се превръща в  «етнически индикатор» на степните индоевропейски култури. /б.пр. могилният обряд произлиза от прединдоевропеиското население, обитавало Португалия и Западна Франция, но се разпространява сред индоевропейците. В Ю