Глава 2. Произход на славяните

Произходът на славяните няма пряко отношение към темата на тази книга, но ще се спрем на нея, предвид някои паралели с етногенезата на татарите. Преди да минем към изложението, нека видим някои принципно важни проблеми на етногенезата като явление. Съществуват много спорни моменти и заблуди. Много изследователи едностранно смятат, че единствено определящ е езика за възникване на дадено етническо образувание. Например, русите говорат на славянски език, значи са 100% славяни. /б.пр. аналогична наивна теория все още битува в историческата ни наука за произхода на съвр. българи, езикът е славянски, значи сме почти 100% славяни, а от «ордицата» на Аспарух не е останала и следа./ Логиката изисква, ако изходим от тази версия, че на един етап славяните се разселват на огромни територии и ги заселват. Това е напълно абсурдно, защото няма от къде да се получи това славянско «свръхнаселение». Ясно е, че славяните при своите миграции се смесват с друго, заварено население  от фински, балтийски, ирански произход и влиза в сложни взоимоотношения с тях. Причините  за тяхното «обрусяване» са три основни:

1.    Първият фактор е политически  – това е завладяването и създаване на държава, доминирана от  русите.

2.    Вторият фактор е икономически – това е  преход на по-прогресивен вид икономика, изискващ задължително усвояване на чужда материална култура и преход на друг език. До идването на славяните, местното население въпреки, че е познавало производственото стопанство, например свиневъдство и градинарство, по ред причини претърпява регрес в развитието си и се ориентира към събиране и преработка на ресурсите давани от природата, т.е. лов, риболов, събирачество, или към икономика от «присвояващ» тип. /б.пр. тук трябва да посочим опустошителното хунско нашествие, което нанася удар и прекъсва формирането на готската и аланските /ирански/ народности в Източна Европа. Иначе самите славяни не могат да се посочат като носители на по-прогресивен тип икономика, те са също ловци и събирачи, но имат щастието, че преживяват хунското опустошение и усвояват освободената от готите и аланите рядконаселена територия./

3.       Третият фактор е идеологически. Свързан е с прехода към нова религия, сляла разноезичното население в една култура – христианската. Голямо е значението на богослужението извършвано на славянски език, а религиозното съзнание и култура имат огромно значение за средновековния човек. Може да посочим и други примери: по-голямата част от завареното дравидското население в Индия приема езика и културата на ариите, но оставя своя генетичен отпечатък върху съвр. индийци в антропологично отношение.

Следователно, във възникването на всяка общност, изключително важно е генетическото (антропологическо) родство. Без последното, наследството на езика и културата не е нищо повече от показател на духовното родство. Но в световната история почти липсват зони в които имаме плавно развитие на едно и също по произход население, без миграции, без кардинални изменения в антропологическия тип и езика. Китай, Япония, Иран – са общества с повече от 2 хил. год. история, също са изпитвали сериозни сътресения, свързани с влияния на чужди етнически общности. Образно, формирането на етносът (народът) може да се представи като тетраедър, върхът на който е самия етнос, а основата са неговите език, култура и антропологически облик. Както показва геометрическия образ, върховете на фигурата са в различни посоки, т.е. напълно възможна е ситуацията, в коята езикът, културата и облика, са от различен произход. Например, интересен е произходът на турците. Езикът на който говорят турците, е сроден с останалите тюркски езици и принадлежи към т.нар. «алтайска» езикова група. Но културата им възниква от средиземноморската мюсюлманска култура, а в антропологическо отношение, турците са по-скоро наследили старото «византийско» население на Анатолия. /б.пр. т.нар. антропологически тип «малоазиатски арменоиден»./ Ролята на номадските огузки тюркски племена, в антропологическия тип на съвр. турци е нищожно малка, за разлика от езика и самосъзнанието.

Антропологическото развитие в дадена общност не е трудно да се проследи в историята, с помощтта на археологията. Даденият подход има своята логика. Генетичната връзка между родители и деца е очевидна. Центровете на расогенезата възникват в древните времена, динамично променящи се във времето. Територията на Русия е един от тези активни региони, където различните миграциони течения водят до образуване на руската народност. В степния регион на Евразия дълго време доминират иранците, после тюрките и татарите. В горския регион се формират фини и самодийци. Практически всички те влизат в новия етнос – руския, с различна тежест. Едни от тях са малочислени и не могат да окажат значително влияние върху антропологическият и облик, други, много по-многочислени, определят и антропологическия тип. Различни са те и по степента на активност в историческите процеси.

/Б.пр. Нека разгледаме етногенезата на нашия народ през тетраедъра на Баяр. Езикът на съвр. българи принадлежи към славянската езикова група, въпреки многото специфични особености. Културата се формира върху византийските православни балкански традиции. Антропологически съвр. българи са европеиди предимно със средиземноморски, памиро-фергански и нордически, брахи- и долигокефални типове. Или и славяни и прабългари и завареното ромеизирано тракийско неселение, са взели основното участие в българската етногенеза, довела до възникването на качествено нов етнос, различен както от създателите на Кубратова, така и на Волжка България./

Търсене на прародината

Нестор Летописец, описва местата на славянското разселение, като най-източни посочва земите на Киев и Смоленск. По-късно руските и съветски историци, поправяха «летописеца» като търсеха славянска топонимия в райотна около Москва. Топонимиката на съвр. източнославянски територии на север е предимно финска, на юг – иранска /аланска/, а лежащата между тях, в северозападно направление – балтийска. С годините започва да се осъзнава, че представата за славянството като едно семейство с едни майка и баща и многочислени синове и дъщери далеч не е вярна.

Забележка. И сега сред много хора /б.пр. намиращи се в една или друга степен под влияние на възродилата се в Русия панславистка пропаганда/ битува представата за древната и единна славянска раса със сини очи, светли коси, която ги сближава с хората от Западна Европа и я противипоставят на тъмните, «изостанали» южнаци. Т.е. възроден е старият “хитлеров” мит за северната синеока и русокоса арийска раса, именно от  руският панславизъм, който го доразвива, като присъединява към нея и славяните.

Въпреки това значителна част от русите имат тъмни коси, вкл. и по-мургава кожа и тъмни очи. И външно те /южните типове/ обитаващи Южна Русия и Украйна, като цяло са по-изразени европеоиди, отколкото светлите северни руски типове.

Светли типове, «блондини» често се срещат при татарите и кавказките народи, които са класическите европеиди, вкл. и при северните казахи. Светли типове има и при повечето угрофински народности - удмурти, мари, ханти и манси, но от по-друг тип - лапаноиден;  Любопитно е, че най-рижите антропологически типове според антрополозите се срещат при англичаните и ... удмуртите, но първите са нордически европеиди, а вторите – лапаноиди.

Също наличието на сини очи и светли коси, далеч не изчерпва европейдната раса, те може да се срещат и при преходните монголоидни типове. Ппричината за лапаноидността не е в някаква монголоидност, дошла с татаро-монголскоте иго. Значителната част от татарите обитават в западната част на Златната Орда, за Русия – това е южната и покрайнина, степната и лесостепна полоса, също имат изцяло европеоиден облик. /б.пр. те са преки потомци на по-старото кипчакско, куманско население./ Монголоидният облик в териториите на съвр. Северозападна Русия са фиксирани от много древни, палеолитни времена. Това са били западните части на арктическите монголоиди, като ненците, лапландците, адаптирани за условията на северната тундра.

Пояснение. Вънешният вид на този неолитен човек /на горното изображение/ от реконструкцията, се отличава от класическите монголоиди от Китай и Монголия, с които го сближава по-плътния и плосък лицев череп и вероятно подобно на монголоидите от приполярието и Чукотка, с по-светлите очи и коси.  

От приполярните монголоиди и дошлите от юг палеоевропеоиди, се формира основното население в Селверната част на Русия. То има определен набор монголоидни черти, такива като по-плътния и сплескан лицев череп, слабото развитие на третичната космена покривка (т.е. бради и мустаци при мъжете и окосмяването на тялото, пубисно и аксиларно при двата пола), но се отличава от класическите монголоиди с по-низките лица. Като правило, приполярните монголоиди са с низки лица и чипи носове. В най-голяма степен чипоносието е характерно са населението от Северна и Централна Русия, която на юг намалява. То почти отсъства от Кавказ, където не е повече от 3%. Чипоносието е характерно за Североизточна Европа: при индоевропейците (руси, в по-малка степен, при литовците и латвийците), угрофините (фини, естонци, карели, мари, мордва, ханти и др.), при поволжките тюрки (чувашите, част от башкирите и татарите). Този тип е наречен лапаноиден и сублапаноиден. Лапаноиден, от «приличащ на лапландец» - класическите представители на този расов тип. Население със сублапаноидни черти и днес обитава земите от Лапландия (Норвегия) до Западен Сибир (ханти и манси).

Може да направим следния извод: Независимо от различието в езиците, населението на Североизточна Европа има общ произход. Преди русифицирането си то е било финоезично.

Друг напълно погрешен подход в търсенето на славянската прародина, е издигането на автохтонността, т.е. всички носители на предишни археологически култури, обитавали съвр. руски земи се обявяват механично за славяни. Този подход, наречен автохтонен е типичен за съветския период.

Славяните в «огледалото» на езика

От анализа на езика, извършен още в 50-те год. на XX в., се стига до извода, че от индоевропейските езици, най-близки до славянските са балтийските, които са и по-древни от славянските.  Отношенията между славянските  и балтийските езици лингвистите определят като отношения на баща и син. Близостта се състои от общността в много от основните корени, морфологията и пр. Но в отличие от балтийските езици, славянските съдържат немалко ирански заимствания. От другите индоевропейски езици, в славянските се откриват тракийски, илирийски и келтски заимствания. Изхождайки от резултатите, лингвистите стигат до логичния извод, че  протославянският език се формира от балтийски, но включва в себе се и заемки от езика на съседите.  Но окончателният си вид протославянският придобива след сближението с езика на скитите. Скитският език е бил ирански.

/Б.пр. Не мога да се съглася изцяло с това мнение. Славяните се формират твърде късно – 3-6 в., те не са имали контакти със скитите, но затова пък са имали доста контакти с аланите, антите влели се в източните и южните славяни са били първоначално алани. Това обяснява иранските, аланските заимствания. Що се отнася до скитското време, то тогава хипотетично е било възможно на нивото на протославянската култура на щриховата керамика. Не трябва да забравяме, че и много смятани за ирански заимствания думи, са дошли в езиците на славянските народи през старобългарски, посредством прабългарите, които са «алани» по произход, в по-широко възприемане на това понятие, като общност от източни иранци!/

Времето на формиране на праславянската общност лингвистите отнасят към 5 в.пр.н.е., т.е. по времето на Ахеменидска Персия. /б.пр. началото на културата на щриховата керамика, която е със сигурност праславянска се появява в началото на 7 в.пр.н.е./.  Но съвременните данни показват, че окончателното праславянско обособяване е станало много по-късно.

В III-II в.пр.н.е. идва краят на скитите. Сарматите, източните иранци (с вероятно самоназвание «шермет») асимилират скитите от Крим и Поднепровието. Във І в. идва нова вълна от Средна Азия – аланите, следват и още алански вълни. Хунският натиск изблъсква по-голямата част от аланите на запад. Но някои от тях явно са се преселили и на север, в районите обитавани от праславяните. Днес повечето лингвисти свързват етнонимите на сърбите и хърватите с ирански произход. /б.пр. за сърбите, това е вярно само косвено, защото етнонимът произлиза от общославянското шавар/шабар/сабар/себр – съсед, съобщник, наистина праславянската дума се извежда от иранското айяр/авар/авер – приятел, а хървати произлиза от иранското хаурвати – пазещ, охраняващ.  Във  някои  славянски  езици, изключая български, се  среща  думата  *sebr – съсед, приятел, брат. В украински сябер, белоруски сябр, руски себер, сръбски себар, също в литовски sebras, албански sember, мордвински  šabara, унгарски cimbora, унгарския топоним Sombor във Банат /сега Суботица във Воеводина, Сърбия/, румънски si^mbră - приятел, близък, съсед, съобщник, са славянски заемки. В литовски  sebras, латвийски sēbrs - съсед, приятел, родственник, като правило се смята за източнославянска заемка, от *сябр, а финското seura - общество, естонското sõber – приятел, според Фасмер са балтийски заемки. Повечето лингвисти извеждат от това понятие етнонима  сърби, сорби – съседи, отнасящ за балканските и техните сродници, лужицките сорби. Отхвърлено  е  мнението  че първоизточника на думата  е  праславянското *раsьrbъ – съвместно  хранене, респ.”да сърбат заедно”, Смята се че *sebr е ранна иранска, сарматска заемка, от иранското  j`awar, j`ewar – съсед, брат/. 

Родителите на славяните: балти («кавказци») и иранци

Натрупването на лингвистични знания ни насочва към две индоевропейски общности, от взаимодействието на които е започнала славянската етногенеза.

Западен клон.  Това  са потомци на земеделско-скотовъдните племена на Централна Европа. Те мигрират в различни посоки и дават началото на тохарите, келтите, балтите и германците. Западната индоевропейска общоност се развива под силното влияние на развитите предноазиатски земеделски племена, проникнали в Европа, от културата Триполи-Кукутен-Винча-Караново. Именно те са първите носители на т.нар «средиземноморски» расов тип. Причините за распада и изчезването на тази култура са неизвестни. /б.пр. причините не са неизвестни, а носителите на тази култура са завладени и асимилирани от разселващите се индоевропейци. Грешката на А. Баяр е, че смята триполци за индоевропейци, а те не са такива!/ Очевидно това е станало не без участието на степните индоирански племена /б.пр. в случая – носителите на ямно-катакомбната археологическа култура, тъй като да се говори за диференцирани индоиранци е все още рано./ Степняците започнали да се разселват и да проникват дълбоко в районите на триполците. Ожесточената война предизвикала движение на това население на север и запад.  Херодот, описвайки иранското племе мадай (мидийци), предци на съвремените кюрди, съюзници и родственици на персите, обитаващи в това време (VI в.пр.н.е.) в Предна Азия, съобщава, че далече на запад (приблизително на територията на съвр.Унгария), в сърцето на земеделската общност, живеели  сигините, които се смятали мидяните за свои предци. /б.пр. кюрдите не са потомци на мидийците, а отделен ирански народ, чиято етногенеза се свързва с индоиранската държава Митани. Самите кюрди са съобщени от източниците /Тукидид/ още в ахеменидското време, под името кардухи./

Забележка. Възможно е персите и мидийците, макар и родствени на арийците, да представляват техният западен клон и за разлика от арийците около Южен Урал са  мигрирали  към Близкия Изток през Причерноморието. Любопитно е, че въпреки 3000 години самостоятелно развитие са наблюдават някои общи езикови съпоставки, например славянското «спас, спасение, руското спасибо» е идентично с аналогичното иранско  spas.

Историята на отстъпващите племена е протичало различно, те са погълнати от другите  индоевропейски племена: германци, балти /б.пр. по-точно протогерманобалтийската общност/. Первите заемат северозападната част на Европа, а балтите – североизточната. Протобалтийски селища са открити южно от Москва. Известни са и техните етноними. Това са споменатите в руските летописи "голяд" (клон на балтийските галинди). Нестор Летописец не включва в славянските племена радимичите и вятичите. Известно е че те упорито воюват с русите, като нападат пътищата около Киев. Митичната представа за Соловей-разбойник, вероятно е свързана с тези конфликти.

Друга голяма индоевропейска общност се формира във Волго-Окското междуречие. Това са т.нар. «фатяновци». /б.пр. това са носителите на фатяновската археологическа култура носеща името на с. Фатяново, където са открити първите находки от нея./ Антропологически са предимно средиземномирски тип. Дълго време ги смятаха в науката за предци на балтите, но днес е доказано че те са предците на тохарите. Те са били полуоседнали скотовъдци и земеделци. /б.пр. фатянавската култура е най-източното разклонение на голямата общност “на бойните брадви и шнуровата керемика”./  

Попадайки в по-северната зона, в среда непривична за земеделие, фатяновците преминават към скотовъдство, особено развито било свиновъдството. На юг ареалът им достига Средното Поволжие. /б.пр. под натиска на южните, абашевски /срубни/ племена, или протоскитите, по-голямата част от фатяновци мигрират на изток, преминават Урал и за няколко столетия се придвижват към Южен Сибир, като се смесват с протоугрофините. Попадайки в Южен Сибир, се заселват в Минусинската котловина, където със завареното също индоевропейско население от т.нар. афанасиевска и окуневска арх. култури, формират прототохарските племена, известни като носители на карасукската археологическа култура. По-късно те мигрират до границите на Китай и стават известни от китайските хроники като племената жуни и ди. Интересно е че в резултат на смесването със сродните афанасиевски племена, бъдещите тохари се променят антропологически по посока на брахикрания и са едни от първите представители на т.нар. брахикефална памиро-ферганска раса, получена от смесването на средиземноморския с палеоевропеидния расов тип. Но част от тохарите показват и лапаноидни белези, предвид дългото съжителство с сибрските угрофински племена./

Вторият клон е южен, ирански. В древността сред голямата Руска равнина, обитават представителите на т.нар. ямна кулутура. Названието идва от особеност в погребалният обряд, полагане на мъртвия в грунтова яма и издигане на могила над нея. Впоследствие могилният обряд се разпространява сред много народи и се превръща в  «етнически индикатор» на степните индоевропейски култури. /б.пр. могилният обряд произлиза от прединдоевропеиското население, обитавало Португалия и Западна Франция, но се разпространява сред индоевропейците. В Южен Сибир е проникнал с представетелите на афанасиевската култура от 3 хил.пр.н.е. Много по-късно чрез тюркизираните индоевропейци “теле” динлините, прониква сред тюрките./ На изток могилният обряд е типичен и за угрите в Западен Сибир. Срещал се и сред славянските племена в Русия. 

«Ямниците» и техните потомци на «срубниците», се разселват в степта, проникват в Приднепровието. Известно, че езикът на индоиранците се доближава до древногръцкия език. Херодот, описва населението на Причерноморието и посочва че жителите на град Гелон се наричали елини. Неизвестно е дали имат отношение към елените?!

Заемайки териториите на Причерноморието, Южен Урала  и Централен Казахстан, индоинранските племена са водили полуоседнал начин на живот, препитавайки се със скотовъдство и примитивно земеделие. Антропологически са имали масивно лице, изпъкнал, голям нос, изразен челен надочен вал и са много близко до крьоманьонския палеоевропеиден тип. Вероятно е преобладавал светлия, синеок и русокос облик.

Зад Южен Урал обитават «андроновците», носителите на андроновската археологическа култура, сродни със срубниците, антропологически също са палеоевропеиди. Те са с широко лице и изпъкнал нос. Но за разлика от «срубниците», при андроновците лицата са по-обли и по-ниски. Аналогично население обитава от Източен  Казахстан до Западен Алтай. Този антропологичен тип взима участие във формирането на много съвр. народи. /б.пр.този тип се среща и при българите, проникнал посредством прабългарите./

Пояснение.  Големият и прав нос, широкото и ниско лице, което при андроновеца е по-обло и ниско отколкото при срубника, при което е по-продълговато. Характерна е за двата типа по-дълга горна устна. 

Скитите, ираноезичните племена, обитавали Причерноморието, са притежавали антропологическите черти на «срубниците» Украинците са неследили този расов тип. Разбира се става дума за далечно генетическо родство. Съвр. украинец се отличава от руския си брат с по-дългото и широко лице, като при срубниците, и по-големият прав или гърбав нос. По съобщение на Херодот скитите са били предимно с рижи коси. /б.пр. названието срубник, срубна култура идва от руското сруб – дървена конструкция, имитираща къща която се поставяла в гроба, един вид задгробен дом на покойника./

Във формирането на сарматите, дахите, саките, и централноазиатскити, източни “сармати” които китайците наричат юечжи, вземат солидно участие «андроновците» от Южен Урал и Казахстан, а също «средиземноморци» от Средна Азия. Съвременото население на Югоизточна Европа, Средна Азия и Казахстан в известна степен са техни потомци.

Два свята – скотовъди и ловци

Живеейки компактно, общностите на скотовъдите и земеделците, значително се отличават от окръжаващия ги свят на ловците и събирачите, живеещи разпръснато на големи територии. Начинът на живот и препитаване на ловците не им позволява да създават големи общности. Едни от тях пасивно следват непрекъснато мигриращите стада. Другите предпочитат да обитават постоянно даден район и да водят лов от засада, трети се заселват в райони богати на водоеми и преживяват предимно от риболов. Навикът да се следва един постоянен и непроменящ се начин на преживяване, в крайна степен води до «умствена ленност», отказът от търсенето на нови решения, от промени, води ловните и събирачески общности към деградация. С развитието на скотовъдните общества и завоюването на нови пасища, както и с разширението на обработваемите площи, светът на ловците се стеснява значимо. /б.пр. типичен пример за деградацията на ловно-събираческите общности е населението на Черна Африка. До идването на европейските колонизатори, негроидните племена в Африка живеят в условията на палеолита. В Черния континент няма нито едно опитомено животно, липсвало е земеделие, ловувало се е с крайно примитивно оръжие. Но излишъкът на дивеч, не поставя пред човека необходимостта да опитомява животни и да усложнява ловните си оръжия. Презадоволеността е основен враг на човешкото развитие. Човекът в Африка не е прогресирал, не защото отстъпва по умствени способности ли умения на европееца, а защото се е развивал в една среда изобилстваща от хранителни ресурси, което не поставя въпроса за търсенето на нови стопански решения).

Живеейки столетия и хилядолетия като съседи на скотовъдно-земеделското общество, в крайна степен ловците се сливат и асимилират от тях. Първоначално угрофинските племена живеят като ловно-събирачески общности /т.нар. келтеминарска култура в Северното Приаралие/ След дългите контакти с индоиранската общност те преминават към скотовъдство и земеделие. Затова и много от думите свързани със земеделието в техните езици са от ирански произход. «Зърно» в съвр. мордовски «чуж», марийски «шож» звучи аналогично в източноиранските памирски езици. Иранското название на камшика - «аштар», е заето в ханти-мансийското и унгарското респ «аштр», «астар» /б.пр. виж и бълг.остен/. Названието на числителното «сто» - в ирански е «сата», заето във фински «сата», естонски и мордовски «сада». Други такива думи в угрофинските езици са «турин» - трева, (сравни с руското «трын-трева, респ.българското тръни»), «парс» - прасенце, «андал» - стомана, «корт» - желязо, «гурт» - селище, «кар» - град, откъдето съвр.топоними Кудымкар, Йошкар-ола, «ексай» - цар (от иранското «хшай»), «шуд» - щастие (в татарски «шад» - щастие). Имената «Артан», «Зарина» и др.

Антропология на славяните

Антропологическото изследване на източните славяни /б.пр. авторът се интересува придимно от руската общност, по понятни причини/ показва, че те възникват от сливането на два основни европеидни типа, северните и южните европеоиди. Северните – това са неолитните индоевропейски племена на балтите, потомци на носителите на културата на шнуровата керамика и бойните брадви. От тях  впоследствие произлизат славяните от Новгород, западните кривичи, радимичите, дреговичите и възможно волиняните. Южните – в широк смисъл, са ирански племена, от тях произлизат древляните, тиверците, уличите и поляните. Южните са потомци на индоиранската по произход номадска общност. Тяхното влияние през различните исторически периоди е различно, В по-древните времена това влияние е за сметка на скитските племена, а в по-късните векове, това са източните сармати или аланите. /б.пр. особено показателни в това отношение са антите – славянизирана аланска общност./ В средновековието част от тях /антите/ влиза в състава на древноруската народност. Степният комплекс от признаци се наблюдава и при татарите-мишари, както и сред антропологията на южнжруското и украинско население.

Преломните моменти в историята

Тези възгледи за славянската етногенеза почиват върху най-древните свидетелства за този процес, които са археологически. В III том на «Историа на човечеството» издание на ЮНЕСКО, прародината на славяните е доста ограничена и свита във времето. Признава се, че възникването на славяните е свързано със събитията около “великото преселение на народите” и възникването салвяно-ирански племенни обединения.

Вкратце тя е такава. В течение на няколко хилядолетия на голяма част от степните евразийски райони, господстват индоарийците, а след това потомците им - иранците. Ако първите са скотовъдци и колесничари, възнамеряващи да покорят света със свойте бойни колесници – «ратаештар», то вторите са изцяло конници («аспарак») – каста на войни, създававащи номадски империи (племенни обединения), за да владеят околните народи

Основната насока на иранската миграция е от запад на изток. В началото от Причерноморието, след това в Средна и Централна Азия, до крайният източен предел – Тува, Западна Монголия и Северозападен Китай. Знаменитите царски кургани-гробници в Аржан, погребенията на юечжийските вождове от Пазарик, Шибе, Катанда, наскоро откритите светилища и погребения на народа юечжи в Синцзян, в района на Хами, са съхранили външния облик на тези хора, дрехи, предмети от бита, въоръжение, дават представа за тяхната изчезнала култура от V-II в.пр.н.е. Великото преселение на народите, в самото начало започва именно с тяхната миграция в Централна Азия и Синцзян и е с посока от запад на изток. /б.пр. тук имаме известна неточност, юечжите са тохари, самото юечжи, по-точно формата да-юечжи е точната китайска калка на етнонима тохари. Юечжите се иранизират едва в Средна Азия, със смесването им със средноазиатските саки. В Централна Азия, региони в които става частично сако-тохарско смесване и възникване на източноирански езици, са районите на Кашгар-Хотан-Яркенд, където възниква хотаносакската общност, и в Алтай, където се наблюдават контакти между андроновци и карасукци! Там възниква народ носещ името аси, паралелно на усуните-аси, северните тохароезични съседи на юечжите-тохари./

Но в източната част на Великата степ, един монголоиден, «алтайскоезичен» народ, който четири века е под властта на юечжите, успява да отхвърли властта им и дори да ги победят и изгонят от т.нар. «Западен край» /Синцзян в китайската географска традиция/ в посока на Запад, към Средна Азия. По-голямата част от тохароезичните юечжи се озовават в районите северно и западно от Фергана, сега известен като Джетису или Седморечие. Там те се смесват с местните ираноезични саки, потомците на андроновската култура. От този ключов момент започва ново преразпраделение на Евразийската степ. В резултат на настъпилото пренаселение на народа, част от сакските племена преминават през Памир и Каракорум, като заобикалят Гръко-Бактрия нахлуват във ІІ пр.н.е. в Северна Индия и съвр. Източен Паскистан. В резултат от дългите войни с местното население, част от тях се заселва в района на езерото Хамун, като околната територия получава названието «Сакастан», днес съхранило се под формата Сеистан, в Пакистан.  

Малко по-късно един друг тохароезичен народ, който китайците наричат усуни, а гръкоримските автори – аси, асиани, също под натиска на хуните, напуска своята родина, разположена северно от старите юечжийски земи /Кансу/, около езерото Лоб-нор, и източните склонове на Тяншан, се преселват в Седморечието. Там по неизвестни нам причини, те се налагат като водещи във възникналата усуно-юечжийско-сакска общност. Но явно отново поради пренаселеността и струпването на много хора на тясна територия, част от юечжите предприемат поход на юг, към разпадналото се Гръко-Бактрийско царство, остатък от империятя на Александър Македонски. Тук те стават известни с името кушани /вероятно от източноиранското kuš – планина, означаващо планиници/. Друга част от юечжите завладяват Средноазиатското междуречие и древната земеделска държава Хорезъм, те стават известни като кангари, или Кангюй в китайските хроники, трета част от тях достигат до Причерноморието и Северен Кавказ.  /б.пр. тук те стават известни като племената спали, сатархи, тагри/тохари, сираки, аорси, дуласи/дуло, аси/язиги и ....ВНЪНДУРИТЕ внъндур-болгар, бъдещите българи-уноготдури!!!/

Попадайки в ираноезична среда, тохароезичните юечжи-тохари и усуни-аси/асиани се иранизират, като дават началото на изтчноиранската езикова общност. Заселвайки се сред региони носители на стари земеделски традиции, новите завоеватели бързо преминават към оседналост. /б.пр. още повече, че от археологическите данни се вижда недвусмислено, че и юечжите и усуните не са били чисти номади-скотовъдци, а население с постоянни селища, познаващи както сезонното скотовъдство, така и земеделието. Малко известен е факта че именно тохарите култивират и донасят в Средна Азия и Китай памука, а китайците заимстват от тях лозарството и винарството./

В период на юечжийското господство в Централна Азия, на запад в Причерноморието обитават скитите, близките им по език и култура, но се отличавали от тях по външност. /б.пр. европейските скити са сходни по език и култура със средноазиатските саки, но не и с тохароезичните юечжи, с които имат само културна, но не и тясна езикова близост/. Скитите са потомци на своите по-древни предци - срубниците, Херодот посочва скитите като обитаващи по поречието на р. Аракс, в случая вероятно Волга според В.Абаев.

Зад  Южен Урал в това време възниква нова общност – на сарматите, генетически близка до средноазиатските саки, а по-късно и със средноазиатските тохари. /б.пр. може да ги свържем с протосарматската прохоровска култура/. В ІІІ в.пр.н.е., т.е. в началото на хуно-юечжийския конфликт, част от прохоровци/сарматите/ се преселват на запад и асимилират, последните остатъци от старите скити.

Забележка. По данни на антропологията, сарматите «отблъскват» скитското население на юг в Крим и в лесостепта на Поднепровието. Скитите в Херсонската област на Украйна, антропологически почти на се отличават от сарматите. Масивното продълговато лице и големият нос, покозват палеоевропеидни черти.

Западната част на сарматската общност е племенната група язиги. В Поднепровието обитават роксоланите /светлите алани/, първоначално обитавали Южното Поволжие. Впоследствие в окончателното им формиране участват нови източноирански «юечжийски» вълни. Открива се пълна прилика и приемственост между юечжийските тагми от Гобийски Алтай /Монголия/ и от Причерноморието.  

Ако по-рано посоката на движение на европеидните племена е от запад на изток, сега под натиска на монголоидните популации, посоката се обръща от изток на запад. Именно с това световно явление са свързани и големите етнографски катастрофи, падането на Рим, изчезването на старите антични европейски народности, като бастарни, тракийци, гали, илирийци, латинци, заменени от формиращите се нови етноси, създали съвр.карта на Европа. А в стептта започва да се увеличава монголоидния компонент, който започва да прониква бавно на запад.

Около 40-70 г. /І в./ роксоланите и язигите преминават през земите около бъдещия Киев за да се преселят в Панония и Влашката равнина, а от изток идва нова юечжийска вълна, станала известна като алани. /б.пр. причината за идването на аланите според някои съвр. осетински и руски историци, Габуев, Туллагов, Яценко е свързана с преселването на усуни в Кангюй, станали ядро на бъдещите алани/аси./

Забележка. Аланите се формират в земите около Аралско и Каспийско море. Сведения за това дава римският историк Амиан Марцелин в своята «История». Същото казват китайските летописи. По техните сведения в началото на І в. владението Янцай, разположено около Аралско море, се променя на Аланляо. Под «янцай» историците не без основание виждат етнонима «аорси» (в китайски отсъства звук «р»). Те казват, че аланите са потомци на централноазиатските юечжи, към които впоследствие се присъединяват 80 000 усуни водени от царевича Бихуанчжи (име в китайска транскрипция). Така че аланите са потомци на юечжите (истинските тохари), асианите и среднеазиатските саки.  /б.пр. аналогична е ранната етногенеза и на ПРАБЪЛГАРИТЕ/.

Амиан Марцелин посочва, че аланите се делят на две големи части, едните са в Европа (в района на Дон и Азовско море), а другите обитават в Азия, т.е. между Аралско и Каспийско море. Аланите подчиняват  сарматите на Приуралието и Прикаспието, по-старите аорси и сираки (шираки). Последните се разселват и в Причерноморието и Кавказ. Известно е, че във  войната от  35-36 г. от н.е. между иверите (предци на съвр. грузинци, но царете им са от сарматски род) и партяните (потомци на дахите, близки със сарматите). В  49 г. от н.е. за Боспорското царство избухва война между сираките и аорсите.  

Сведения за облика и живота на аланите дава Амиан Марцелин. Аланите са конен народ, мъжете-войни са конници и не обичат да ходят пеш. На външен вид: «…почти всички алани са с висок ръст, красиви, с кестянави коси, имат строг и страшен поглед». Войната за тях е основно занимание.: «...както за мирните хора е приятно спокойствието, така аланите намират наслада във войнските опасности. Щастлив те смятат този, който загине в бой…».... «От боговете най-много почитали Марс, на кагато се молели пред забит в земята меч».

Тези сведения можем да допълним с антропологическите въстановки за населението на съвр. Западна Тюркмения от това време. По мнението на  антрополога Т. Трофимова те /аланите/ от една страна са сродни с кушаните, а от друга със сарматите от Приуралието. Аланите от Западна Тюркмения  притежавали по-изящни лица с по-малки носове (с ъгъл по-малък от 30◦). На север в Тюркменистан се наблюдавало засилване на средиземноморските черти. В аланският погребален обряд преобладават ямите с ниша (подбой) и катакомбите.

При съвременните южни тюркмени се наблюдават по-изразени средиземноморски черти, вероятно носят антропологичният облик на по-старите хоремзийци.

В средата на I в. от н.е. аланите се налагат над другите сарматски племена. Извършват победоносен поход южно от Кавказ, на територията на Партия /в Мидия/, а след това започват да нападат римските предели. Част от по-старите заселници, аорси и язиги мигрират на запад в Панония. Техните погребения са открити около Киев. Под техният натиск, както казва Щукин, бастарните /народ с неизвестен келтски или германски произход/ “се разбягват” в различни посоки, като част от тях се смесва с праславяните и дават началния етап на тяхната диференциация.

Забележка. Вероятно от сарматите и пребиваването им в Поволжието и Приднепровието са останали следи в топонимията. Левите притоци на р. Днепър носят названията: река Самара и нейния приток Осмон (също р. Усман в Поволжието).  Топоними от вида «самара» или «самур» освен в Източна Европа се срещат и в Дагестан /Предкавказието/.

Етнонимът «роксолан» е от ирански происход и  се транскрибира като ракс + алан -  «сияещ, блестящ» + алан». Коренът «ракс» е широко разпространен в иранските езици, например името Роксана, като се нарича съпругата на Александър Македонски. Согдийският вариант на името във формата «Раушан» или «Рушан» се използва в Средна Азия, среща се и при съвр. татари и при съвр. руси.

Името «Алан» след заселването на алани в Западна Европа се закрепва като лично име, както и остава като топонимия предимно в Южна Франция и Сев. Испания /римската пров. Нарбонска Галия/. По-подробна информация в статията  Бернард С. Бахраха «История алан на западе». - http://biblio.darial-online.ru/text/Bahrah/index_rus.shtml  

Вероятно с появата на източноиранските племена, в славянската среда се формира социалната прослойка на военната аристокрация, наречена «бояри». Една от характерните черти на “боярите” е носенето на дълги шуби с дълги ръкави. /б.пр. А.Баяр греши. Думата бояр, или по-точно боляр е типична старобългарска заемка в руски. Боляр е дума с източноирански произход и е от безспорен прабългарски произход. Етимилигия: боил – прабългарска титла, преминала в по-късното боляр. Общоиранският корен *bal означаващ  издигнат, висок, осветява етимологията на понятието. В староиндийски bhū́ri, авестийски būiri – обилие, голям, богат, bōištэm – множество. /IEE/ В хотаносакски bulj, buljar, buljam, bulyata - възвеличаван. /Ch-DIV/ В  рушански и хуфски bōlig – старши, старейшина, bolo – главен, върховен. /ВС-РХТ/ В кховарски balyak, кашмирски bōjer – силен, голям, юначен, герой. Виж тохарското bāl, bālanma, хотаносакското bala, фригийското balaios, belo – власт, мощ, голям и balen – владетел, в  ирландски  bаillidh, balie, шотландски  bailzie, френското /от келтски произход/ bailli. – съдия, управник. /EDGL/ Но по-вероятна е връзката с осетинското bal  - войскова част, отряд, но и област. В тох./б/ wāl, арменски boil, чувашки pajlax означава  същото. Областите на І-вата Българска д-ва, са носили също названието боилоди. /проф.С.Шестаков – “Лекции   по Истории Византии”/  Така че боилите са областни управители, съответно на външните и вътрешни области на държавата. Дори в тракийски се открива сходно понятие bula, древногръцки φύλον – племе, род. /ВГ-ТТЕ стр.99/

Интересно е че точно такива шуби с дълги ръкави са открити сред юечжийските погребения от Пазирик в Алтай, на възраст 2500 г. Носени са както от мъжете така и от жените. Подобно облекло е било разпространено и сред скитското население.

В 70-80 г. от н.е. от северозапад от бреговете на Балтика, се спускат на юг готските племена, придружавани от сродните им гепиди, тайфали, херули, бургунди, борани и пр. В Причерноморието те съвдавата племенен съюз в който влизат и местни племена, вкл. и сармати.  Готите предприемат много завоевателни походи. От местното население /таврите/ заимстват корабоплаването. Съвместно с бораните /б.пр.някои автори го смятат за алани/, предприемат морски походи по малоазиатското римско крайбрежие. Често нападат и ограбват, съвместно с авланите, Балканските провинции на Рим.

Но катастрофата за готската държава идва от изток, през 4-5 в., с хунското нашествие. През 93-94 г. азиатските хуни са разгромени от техните сродници протомонголците-сянби. В 151-155 г. те са окончотелно разгромени и част от тях предприема миграция в неизвестна посока, на запад «от Западния край». Пътят им на мигриране не е много известен, но съдейки от археологическите находки на т.нар.”хунски котли”, вероятно са се предвижили по северните покрайнини на степта, като по пътя са се смесили с местни сибирски /вероятно угрофински/ племена. Появяват се в Причерноморието едва в ІV в. при което разгромяват готите и аланите. Под хунският натиск в 376 г. готските и алански племена водени от Алатей, Сафрак и Фарнобий (очевидно е, че имената Сафрак и Фарнобий са алански) преминават Дунав и нападат Римските предели. В 378 г. нанасят крупно поражение на римската армия под Адрианопол. Тук загива и император Валент. Във връзка с тези събития в Причерноморието за пръв път се споменават антите. Най-вероятно те са аланско племе, смесено с праславяни. Заради конфликтите си с готите, те предпочитат съюза с хуните. Антите са разгромени от готите а вождът им Боз /б.пр.аланско име, озн. скъп/ и 70 старейшини са разпънати на кръст. През 376 г. в съюз с хуните, антите си отмъщават и разгромяват готите в битката на р. Ерак /Днестър/. Ситуацията в Източна Европа, съществено се изменя. Печелят тези балтийски и ирански племена, от които впоследствие се формират славяните, към които се присъединяват и остатъците от бастарните.

За това показват и иранските заемки в славянските езици, отсъстващи от по-старите балтийски езици. Лексиката на славянските езици е значително повлияна от иранските. Например: бог, от иранското бага, (откъдето е названието на столицата на Ирак Багдат, което свързват с личното име на сасанидския велможа Багадат, което озн. ”роден от бога), богатир (иранското – бахадур, бълг. багатур, бахадър), стан - страна  (в иранските езици, като суфикс   -стан, се прибавя към съответните топоними и етноними, например Тохаристан – страна на тохарите Багистан - страна на боговете, съвр. Бехистун), шаровар(и) - /шалвари/, съвр. татарско чальбар, езеро (афганското - даре),  цыпленок (от иранското чеби – пиленце, б.пр. това е интересна податка която може да обясни произхода на прабългарската дума саблъ, саблица – петел, кокошка)дъска (иранското тохтар, тахта), земяден (иранското донья),  прасе - поросморда – муцуна, лице от (мард - човек), баран - овен, бирюк - вълк, собака (сабак) - куче, топор (табар) - брадва, всички те в руски са ирански заемки, хозяин (ходжайин), в осетински хыцау - стопанин, заето и в унгарски като газда – стопанин, селски богаташ,  хата, хутор (дом, селище, откъдето названието на град Хотан, в Източен Туркестан) и т.н/б.пр. за Хотан се знае че произлиза от етнонима хати, хвати, скитите-хати, посочени от Птолемей). Същото може да се каже за някои граматични конструкции, например в кушанския език, дал начало на съвременния афгански /пущунски/ език, в имената Хувишка, Канишка приставка –ishk  е с умалителен смисъл. Също в руски се използва по аналогичен начин: брат-ишк-а, мальч- ишк. /б.пр. подобно явление се наблюдава и в хотаносакския език, напр. ранушка – раничка, драскотина, харушка, от хара – хълм, планина, респ. хълмче, малка височина, среща се и в тохарските езици, като умалителен суфикс в имената, напр. Ларишка – любима и аналог. руско Лариса, също тохарското Пришка – най-първа, първостепенна, Вранушка, от врана./ Град Баглан, известен на  ветераните от Афганската война, е основан в древността от кушаните и е свързан с издигнат храм, от където произлиза кушанобакгрийското «Баголоно» - "лоно, обител на бога". /б.пр. по същия начин възниква и името на афганистанския град Бамйян, от тохарското бхами – издигнат, величествен, също Бами е ранносредновековното, ефталитско название на гр. Балх/

Названията на реките – Дан-апр (Днепър), Дан-астр (Днестър), Дан (Дон), Прут – са също ирански, по-точно алански. /б.пр. Съществува хипотеза са етимологията на хидронима Днепър, отразяваща осетинското /аланско/ *Don-ζpr-, според Соболевски от „скитското” *Danapras - стремително, силно течащ. В осетниски ζppаrζg – хвърлям, fζrаst uыn – внезапно. Днепър е известна с многобройните  си  прагове. По-старото название, скитското Бористен произлиза от иранското varu-stana, осетинското wζrζx – широк и ягнобското ostona, кюрдски, персийски, пущунски astan – праг, т.е. широк праг. Названието wζrζx фиксирано в источниците /Йордан – Гетика/ като р.  Ерак, или р. Вар, както той нарича Днепър, с уточнението че това било „хунско” име. Всъщност думата е хонска, т.е. аланска. За р. Прут виж българското пръдъ – старобългарска дума, означавала песъчлив бряг. Според Б. Цонев в Орхание /Ботевградско/ се е използвала думата пръдище – речен насип. /БЦ-ИБЕ-1 стр.85,101/ Заето и в румънски като  prund – песъчлив бряг. /СМ-ИБЕ стр.71/  В тракийски burd, purd – брод. /ВГ-БЕО стр.99/.  Произходът на названието р. Прут е от алански произход. Римляните са я наричали “Аlanus  fluvus” - aланска река. В авестийски paretu – брод на река, изходното аланско вероятно е било  porate, преминало в съвр.осетинско furd, което освен мост, брод, означава също езеро, река. /ЕГ-ИГОС-ОФ стр.10/ Същевременно е било заето и в руски, където пруд означава езеро.

Такива са и фамилиите Хорват – от авест. хаурвати – пазя, охранявам, Шеремет(ев) – от сармати, Саприг (Сафрак), Боян – в иранските езици боян - богат. Етнонимите – сърби, хървати са от ирански произход. Руската фамилия Корбут, Курбатов са във връзка с иранското /прабългарското/ име Кубрат.

Възможно, е името Артур, да е също с алански произход, от арт – истина, закон, а ур /ар – мъж, човек.  Сравни със скитското име – Скилур, или Артаферн – име от надпис открит в Боспор Киммерийски (Таман).

Названието на славянската общност анти е също с ирански поризход, от осетинското ант, ант-ас – краен, покрайнина, т.е. както смята Васо Абаев “крайни аси”. /б.пр. другата възможност е свързана с тохарското ант – равнина, анти – равнинци или точен превод е названието на едно от най-големите източнославянски племена – поляни./

Известно е че юечжите, съдейки по изображения от Афганистан и от погребенията в Пазирик/Алтай, са бръснели главите си и са си оставели плитка чуб или хохъл. Тази прическа е типична за прабългарите. Известно е че се е срещала и при древните руси. По описанието на княз Светослав /б.пр. разорителят на България/ оставено от византийците, той е носел аналогична прическа. /б.пр. подобна прическа е била характерна и за аланите, а по-късно и при донските казаци, откъдето нарицателно съвр. руси наричат украйниците хохоли, хохли, т.е. хора с чуб, плитка. По съобщение на Виктор Сарианиди, в Афганистан е открито изображение на кушански аристократ на колесница и с чуб. (изображението известно като «Колесницата с крилатите лъвове»). /б.пр. подобна прическа е широко разпространена сред тохарските държавици в Западния край, или Синцзян, даже в още по-древните времена е посочена като основна за прототохарските племена ди, и от тях е заета при китайците, изповядващи даоизъм, учение възникнало върху митологичните представи на племената ди. Китайците наричат чуба “тянпус”. При българите чуба (чембас) се е срещал почти до края на 19 в./

Формиране на славяните

Възгледите на историка Ключевский, който съзнателно игнорира скито-сарматския свят от славянската етногенеза, днес изглеждат доста остарели. През ХIХ в. в Европа се налага високомерното и невярното мнение за превосходството на европейските и изостаналостта на азиатските народи. А някои интелектуалци като Ницше стигат дори до откровен расизъм. Това се отразява и на руската обществена мисъл и на руските интелектуални и дворянски среди, които откровенно се “западнеят” и всячески се стремят да скъсат с «азиатщината», за да се утвърдят в собствените си очи като европейци, не отстъпващи по нищо от западните европейци.

Днес, когато икономическото и техническо лидерство на Япония и успехите на т.нар. «азиатски тигри» са очевидни, както и набиращия със свръхвисока скорост преднина, бурно развиващ се в икономическо и техническо отношение Китай, най-големият производител и износител на всякаква продукция, от компютри до елементарни битови стоки, то европоцентризма се обесмисля окончателно. Днес, повечето учени смятат, че чрез сарматите «значително иранско, по-точно централноазиатско  влияние, е навлязло при славяните и германските племена». {Йоахим Херманн. История человечества. Том ІІІ}. Признава се, че славянската група се сформира в резултат на протославяно-иранско племенно обединение, станало известно като ”анти”. Също В. Седов /един от водещите руски специалисти по славянската етногенеза/ посочва, че сред източните и южните славяни се откриват много “ирански” следи в културата и религията им. {История человечества. Том Ш}.

М. Щукин /автор на една от най-съвремените теории за славянската етногенеза, вж. Щукин М.Б. РОЖДЕНИЕ СЛАВЯН, СТРУКТУРЫ И КАТАСТРОФЫ (1997) http://stratum.ant.md/stratum%20plus/articles/schukin/Sciukin.htm / доказва, че окончателното формиране на славяните е станало, сравнително късно, между І и V в. Без да се впускаме в подробности, трябва да посочим данните от лингвистичния анализ на глотохронологическия метод. Известно е че езиците, притежаващи най-малка раздробеност и най-голяма площ на разпространение са сравнително късно възникналите езици.  Готите са говорили на германски език, но техният говор доста се е отличавал от диалектите на западногереманските племена. За това може да се изведе, че формирането на германските езици е станало доста по-рано, а периода на разпадането на германското езиково единство е станало около І в.пр.н.е.-І в.

За разлика от тях, славянските  езици, около Х в. малко се различават помежду си.  Затова Щукин смята, че по времето на Великото преселение на народите, започва формирането на славянските народи.

Забележка.

Глотохронологическият метод е разработен в 1951 г. от американския учен- лингвист М.Сводеш. Проследени във времето, родствените езици се изменят. Много думи придобиват и противоположни значения, например, красавица по полски звучи като «урода». Езиците се изменят и под влияние на съседите. Древноруският език се е отличавал  от праславянския по откритостта на сричките, например: город-град, берег-бре/я/г. Вероятно това е станало под влияние на угро-финските езици, където не може да им струпване на съгласни. Методът, предложен от  Сводеш, се основава на проследяването на измените в сто основни коренни думи, както и на времето когато това естанало. Някои учени не приемат формулата на Сводеш, но всички лингвисти приемат че изменението на словесния свод е основна причина за възникването на диалектите и след това на отделните родствени езици, както и с влиянието на съседните неродствени езици.

Б.пр. например тюркските езици се формират още по-късно от славянските, в периода V-Х в., затова днес е напълно възможно представителите на различни тюркски народи да се разбират помежду си без преводач, нещо което при славянските народи е навъзможно.