«Роден съм през 1950 г. в аула Байгул в Татарстан. По образование съм инженер-нефтодобивник, целият ми професионален път премина в ОАО Татнефт, но сега не работя там. Бях един от най-опитните инженери.

     Известно време съм чел лекции в «Института по История на световния мениджмънт», свързани с причините и закономерностите във възхода и упадака на цивилизациите. Час от тях са в основата на настоящата книга. Сега се занимавам с производствен менеджмент /б.пр. А.Баяр има собствена консултанска фирма/.

Едно от главните противоречия на обществата, обричащи ги на нищета, е неспособността не винаги да концентрират производителност и качество. Културно-историческите традиции от миналото, определят и стереотипите на мислене, проявявани от сегашните ръководители, предприемачи и работодатели, в еднаква степен, както в Русия, така и в Татарстан. Затова и организационната структура, която те възпроизвеждат, сковават развитието производствените отношения. Идеите за масовото производство, научната организация на труда, основани на такива фундаментални фактори, като производителност и качество, така и не са станали норма в нашето общество /б.а.отнася се за ОНД, но напълно валидно е и за съвр.България/.

Тези принципи са залегнали и в книгата, тя е насочена към младото поколение. В нея аз съм постарал да дам цялостен поглед върху историята на татарите, да изведа движещите сили (увеличаването численността на населението в степните общаства, явяващ се неизменен фактор в цялата история на Стептта, водещ до засилване на конкуренцията между общностите за владение на пасищата, развитие на класовата борба, водеща до възникването не експлоатацията в племенната формация), да представя на читателя по-дълбок поглед по въпроса за происхода на всеки народ, в който се наблюдават винаги две начала:  духовно и генетическо. Тези фактори са глобални, но винаги има регионални разлики породени от местните особености.   Географската «привързаност» на всеки народ към определен регион, води до проявата и на местни генетични особености. Но смятам че най-удачно е да не търсим в татарите единствени «родители», а да възприемем всички народи, живели в Стептта през различните исторически епохи, в една или друга степен са взели участие в «татарската» етногенеза!

Но в книгата аз съм се постарал да осветя само едната страна на въпроса, малко известна на широкия читател. Дълбоката историческа ретроспектива, проследените през вековете исторически връзки, например илюстрирана нагледно от вероятната връзка между произхода на името на гр.Барселона в Каталония /Испания/ и местността Берсут в Татарстан,  пренесена чрез народа берсула /барсилите/, която смятам за напълно реална.

     С уважение, Александър Баяр» E-mail: bayar@netman.ru, bayar@bk.ru
Тел. 8(8553) 357 555, 8 917 880 8832, 8 917 274 2175

Дадената книга не е научна монография, а по-скоро съдържателен разказ или научно-популярно изложение на татарската етногенеза (на казанските, мишарите и кримските татари). Има два подхода в разглеждането на татарската история. Първият е издигнат основно от татарски учени и възприема татарите като потомци на тюркоезично население, което от дълбока древност обитава западните райони на евразийската степ и лесостеп, а хуните са само един от компонентите, наистина с източно, централноазиатско происхождение, консолидирали тюркския етнос.

Другите не акцентуиращи собствено върху произхода на татарите, считат че значителна част от Евразия в миналото е била заселена от ираноезични номади. До такива изводи навежда и археологическия материал и намерените на обширните територии древни писмена, написани на иранските езици: хоремзийски, согдийски и хотаносакски. На тази територия съответства и топонимика от ирански произход.

Не по-малко важни са резултатите от сравнително-историческото изследване на тюркските, монголските, финските, славянските и други езици, а също и антропологическите изследования.

В древността  европеоидното население, заема от запада на изток, целия регион на централноазиатските степи, до Алтай и Северозападен Китай. Но с възникването и политическото изпастване на държавата Хунну, създателите на която са тюркоезичен народ, заемащ в миналото югоизточната покраинина на централноазиатската степ, ситуацията кардинално се изменя. Европеоидите започват под хунския натиск да напускат източните региони на Евразия и се съсредоточяват в западните и части. Известна чест от тях напускат изобщо степта и се заселват в Европа, Западна и Южна Азия. Другите мигрират към нейните покрайни, а тези които остават в степта, загубват политическата си самостоятелност и се интегрират в новите политически съюзи, оглавявани от нови номадски орди /б.пр. тюркоезични/, идващи от изток.

Практически всички езици от Степна Евразия или граничещи със степта, съдържат ирански и индоевропейски заемки. Някои от иранските езици са оцелели и до днес, напр. осетинския в Кавказ, пущунския в Афганистан и т.нар. «памирски» езици, на памирските таджики, обитаващи Бадахшан и Горен Памир. Те са част от иранската група /б.пр. наричат се източноирански езици/ и имат доста разлики, но и прилики със западноиранската група, персийски /фарси/, таджикски /дари/, кюрдския и др.по-малки езикови общности обтаващи Иранското плато, Пакистан, Средна Азия.

Разбира се хуните оставят значителнат следа  в етногенезата на татарите в Източна Европа. /б.пр. с такова становище изобщо не мога да се съглася. То се издига от тюркоезичните историци, но не отговаря на истината. Западните, атиловите хуни изчезват без следа, последните им остатъци се разтварят сред късноантичното население на Долна Мизия, а в Източна Европа са унищожени от оногурите, сарагурите, савирите и урогите /маджарите/ в 463 г. До появата на кипчакоезичните европеидни татари има хиатус от 6-7 столетия. Атиловите хуни нямат отношение към тараската и кипчакската етногенеза, за разлика от азиатските хунну, първоосновата на всички съвр.тюркски народи./

Има и друга линия на родство, с по-многочисленни «сродници», обитавали западната част от Великата Степ. Те също имат своя история и език, по-малко известни са, за широкия кръг читатели, но както се казва, родителите не се избират.

В настоящия труд е разгледана втората линия на родство водеща към иранските племена. Обликът на средновековното степно население се сформира върху древната сармато-аланска основа и разбира се, татарите в значителна степен носят в себе си техните черти, т.е. се явяват техни генетически потомци. С определена, голяма доза вероятност може да се смята че в лицата на съвр.татари се виждат чертите на старото иранско степно население. Затова и названието на книгата е «Тайната история на татарите», история която не е достъпна за всеки. С нашите предци ни свързва незидимата нишка на генетичното приемственост, независимо от това дали искаме да я видим или не, ние носим техните черти.

Дадената работа ми струва повече от 25 години труд и резултатите се оказаха до някъде неочаквани, даже за самия автор, следвайки логиката на историческото изследване. Ако изходим от езика, то пределно ясно е, че татарите са родствени на казахите и киргизите, но антропологическата съпоставка показва голяма разлика и ни насочва в друг посока. Противоречието е напълно разрешимо, като знаем че езикът не е абсолютна величина, а степен на родство показващ общи духовни корени. Очевидно е че алтай-кижи /съвр.алатйски тюрки/ и татарите са близки по език – това е духовното родство, но като цяло техните култури са толкова различни, че може да се търсят различни основи върху които са се формирали тези съвр.тюркски общности. Антропологията, етнографията на татарите, тяхната материална култура и някои специфични, езикови особенности, ни позволяват да открием този древен фундамент.

У всички татари, независимо на някои различия, има много общо, а именно: в произхода – те се формират при участие на южно и степно европеидно население;  в историята – и те, и другите оставят степния начин на живот и минават към уседналост. Обща е с някои изключения вярата им и историческата съдба. Те принадлежат към един свят – света на степта и са обитавали една държава – Златната Орда, като заемат най-развитата и част – Западната. Затова за да се избегнат недарозуменията, под татари в тази книга следва да се разглеждат само западните татари, т.е. обитателите на  Идел-Урал и Крим.

Книгата се състои от няколко части. Първата е посветена степното стопанство и неговата икономика. Без нея много страни от историята и етногенезата на степните народи не може да бъде правилно разбрани. Тук са приведени причините за гибелта на Златната Орда. Златната Орда е уникално явление в историята на Източна Европа. Това е държава с развите стоково-парична икономика, със свободно население, рязко отличаваща се от Руската държава, която със своето крепосничество е изградена изцяло върху принудителния труд. Но нейната гибел е предрешена от липсата на развитие в начина на производство. Нейният край се характеризира с деспотизъм на властта, възникване и укрепване на крепостничеството и закрепване на верската нетолерантност. С паданета на Ордата в Източна Европа /б.пр.т.е. Русия/ навлизат стоково-паричните отношения.

Втората част на книгата е посветена на произхода на славяните, но в аспект свързан с татарската етногенеза.

Третата част – третира етногенезата на пратюрките и иранците в Централна Азия. Проблемът за прародината и облика на пратюрките е разгледан по-различно от традиционните похвани и теории, тук се проследява разселването на народите в Централна Азия в периода на хунския възход. Историческата наука е натрупала значителен материал, който различните учени тълкуват диаметрално противоположно, но все пак се придържам към мненията на болшинството изследователи и най-главното е да се съобразяваме непредубедено с историческите факти.

В четвъртата част е даден бегъл обзор на историята и разселенията на източноиранските племена.  Петата част е посветена на   прабългарите и волжките българи.

Последната част е посветена на происхода на татарите. Много от въпросите са спорни и тук е предстаен най-вероятния сценарий на татарската етногенеза. Но за автора  безспорно едно – татарите се явяват не потомци на хуните или древните тюрки, те са ариергарда на първата вълна европеоиди обитавали евразийските степи, а именно: източноиранските степни народои, «извечните» врагове на хуните и тюрките.  

В седмата, последна част се обясняват някои основни положения на антропологическата наука и формирането на основните расови типове.

Но темата на книгата, не се ограничива само с татарите. Тя е по-обширна. Третира причинте за възникването, възхода и гибелта на цивилизациите (респ. и държавите) въпрос вълнуващ съзнанието на хората с по-буден ум и широка историческа култура. От обзора на историческата литература, може да се извелече извод че, успехът на всяка цивилизация, нейното утвърждаване и възход се определя от активната позиция на нейните членове, техните творчески качества (това което Лев Н.Гумильов нарича пасионарност), а също високото качество на живот и висока производителност на стопанската система /б.пр. правете си изводи къде се намира съвр.България в тази схема, лично за мен тя е умиращо формирование в регрес и разпад, със затихващи функции/. Казват за Историята, въпреки че е учителка на народите, за съжаление никой не се учи от нея.  Образно казано хората търсят при ясен ден, с прожектори това, което отдавна е известно на историческата наука. Днес в различна степен и татарите и русите (които наивно се смятат взаимно за различни!) започнаха да търсят истината в религията, забравяйки, че Историята не е само нашето минало, тя е нашето настояще, но и нашето бъдеще. Тя може да ви отговори на много наболели въпроси от нашето ежедневие, от съвременното състояние на нашето общество. Калвин е казвал, че бог помага не на всеки, а само на най-активните. Аз бих добавил още и на хората с буден, аналитичен ум.

Една татарка, пътувала зад граница, където русите ги различават безпогрешно по расовият облик, споделя че: «В Испания ме възприемаха като испанка, в Италия – като италианка, в Турция – като туркиня».  Тя има предвид външния си вид, расовия облик. Това се оказва интересен и съвсем неслучаен факт.

Опитите да се обясни този феномен от традиционните трудове посветени на татарската история и етногенеза, са невъзможни, защото «татарската история» се рисува със «славните подвизи на хуните и древните тюрки» но и едните и другите принадлежат към монголоидната раса. От известните изображения на хуни и антропологически въстановки се вижда че та са предимно с изразен монголоиден вид. Езикът на хунну е неизвестен, но по някои съображения, неговото развитие се вижда в езика на чувашите, но не и на татарите. /б.пр. с подобно твърдение изобщо не мога да се съглася. То отразява официалното становище в рускоезичната историческа литература, прокарано от Л.Н.Гумильов, че чувашите са преки потомци на хуните оцелели в Поволжието. То е дълбоко невярно. Чувашите произлизат от ираноезичните савири, сувари. Самите сувари са имали и вероятно значителен угорски компонент, защото езикът им е съдържал много унгаризми, както показва «хонския, савирски речник» на д-р Чазба Детре. Затова се наблюдават и много унгаро-чувашки паралели и много алано/осетино-унгарски паралели. Урогите, маджарите се появяват заедно с оногурите и савирите и от 463 г. до 7-8 в., обитават в предгорията на Северен Кавказ, в Кумо-маничката падина. Що се отнася до езика на хуните, известни са няколко думи, съхранени от китайските хроники, които показват най-вече северномонголски, бурятски паралели!/

И обликът им /на хуните/ е бил различен от татарския. Езикът на татарите е близък до езика на древните кипчаки /познати на бълг.читател повече като кумани/, но обликът на последните е друг /изявено европеиден, с преобладаване на светлите коси и очи/. Известна монголоидност при кипчаките, се наблюдава най-вече при източните части от тях, наследена от съвр.казахи и киргизи. Но въпреки близостта в езика, антропологически те коренно се отличават от татарите. /б.пр. напротив, кипчаките, т.е. западните, куманите, половците, са европеиди напълно съпоставими с татарите и явяващи се също техни предци!/

Ако следваме логиката на езика, то татарите са най-близки с казахите и киргизите, а чрез тях – с древните тюрки, но антропологията ни води в друга посока.

Затова основната логика в тази книга е да търси в основата на татарската етногенеза древните антропологични предци и тяхната етническа принадлежност. Разбира се опонентите могат да възразят че древните народи, както и съвременните имат сложен многокомпонентин състав, но човешкихте раси и тогава и сега не са много – само четири, като две от тях никога не са вземали участие в етногенезата на Западна Евразия. А т.нар. малки раси или както ги наричат антрополозите, раси от втори порядък също не са много. Древното население особенно степното е добре изучено от антрополозите и техните изводи относно генетическият им происход са безспорни. Затова и ретроспективният анализ не предизвиква съмнения. Може да се отдиференцира както ядрото на етноса, дал му народностното име, така езикът и кулутурата му, също и историческото развитие на неговите компоненти.  Въпросните изводи се потвърждават от практиката. С нашите предци ни свързва тънка генетична нишка която възпроизвежда сред съвремените татари, хора с антропологичен облик близък до древния. Единият от тези древни типове е средиземноморския, дал основание на въпросната татарка да се възприема като своя сред испанците и италианците.

Татарите (западните) като етнос започват да се формират в епохата на Великото переселение на народите. Тогава изчезват много от античните народи, рухва Западната Римска империя, в резултат на настъпилите смешения възникват качественно нови народи. Такива в Източна Европа са славяните и /б.пр.по-късно/татарите. Независимо от разиликите в езика и културата в основата на етногенезните процеси застават едни и същи хора, осколки от старото иранско степно население. Едни от тях напущат степта и влизат в състава на други етноси където променят културния си модел и се асимилиррат, другите остават в стептта но са покорени от новите пришълци /тюрките/, запазват културния си модел, но приемат новия език и също се асимилират.

Ако трябва да търсим най-древните пластове във възникването на антропологическия тип на съвр.татари, трябва да се върнем в епохата на неолитната революция и предизвиканите от нея първи големи миграционни вълни. Неолитната революция протича в периода VIII - VI хил.пр.н.е. Тя е стопанска революция, кардинално изменила начина на живот на древните общества. Тогава става преход от т.нар. «присвояващо стопанство» под което се разбира дейността на палеолитния човек, свързана с лов и събирачество, когато човекът живее в пълна хармония с природата и е напълно зависим от нея, към нов тип стопански отношения. Пасивното отношение към живота и природата се сменя с активно въздействие върху нея. Съзидателният труд става основа на общественото развитие, което позволява значително увеличение на произведените хранителни продукти. А това вече води до бързо увеличаване числеността на палеолитното човечество и демографският взрив предизвиква масови преселения на земеделските народи. Първата преселническа вълна вероятно е имала мирен характер. Местното население и пришелците са заемали в природата своите отделни ниши, но са имали нужда едни от други. Ловците, риболовц&#