Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 

 Атанас Стаматов  Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

10. ИСТОРИЯТА - НАЧИН НА УПОТРЕБА ИЛИ КАК СЕ ПРАВИ БЪДЕЩЕ

 

        Така, търпеливи читателю, прочетох и промислих достъпните ми извори за най-ранната наша история. Започнах със съмнения - завършвам с удивление, което само Паисиевото слово може да изрази. Вярвам ще простиш на мен лаика, дето се одързостих да пиша за неща, за кои по право други люде умни, учени и вещи в историята следва да пишат. Но Бог ми е свидетел, че докато четях "в сърцето ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и - не можах" [Иеремия 20:9].

 

ВМЕСТО ПОСЛЕПИС:


ИСТОРИЯТА - НАЧИН А УПОТРЕБА ИЛИ КАК СЕ ПРАВИ БЪДЕЩЕ

 


        Заглавието е явна парафраза (Жорж Перек), но това не лишава поставения в него въпрос от смисъл. Преди няколко месеца син на мой приятел решава да се осведоми от баща си, защо му е да изучава история след като там става дума за минали неща, които не вижда как кореспондират с "тинейджърските" му проблеми днес. И ако в случая бащината власт е напълно достатъчна, за да отложи нравоучителната беседа и с императивен тон да посочи синовните длъжности, то в социален план това едва ли е възможно.
Едно от ключовите понятия, чрез които постоянно се задава българското настояще е понятието "криза". Параметрите на кризата интелектуално и емоционално се снемат в кризата на самосъзнанието ни за идентичност. Българинът днес не се харесва такъв какъвто е. Той търси своя нов образ, включително и в историята. Историята се прередактира. "Непрестижни" факти и цели исторически периоди се изтласкват към периферията на масовото съзнание. Ако това е трудно или невъзможно тези факти и периоди се вземат в бинарни опозиции ("робство-оцеляване" например), които поне ценностно биха ги релативирали. В търсене на поредната си "автентична" идентичност, българинът се мята в прокрустовото ложе на собствената си история от "Осанна!" до "Разпни го!" И под натиска на събитията цялата тази могъща енергия на "колективно безсъзнателното" се трансформира във воля за нови жизнени стратегии. При тази ситуация историкът може да заеме позицията на:


# Ням регистратор на събитията;
# Интелектуален филтър за новите маски, които властта се готви да надене върху националната ни идентичност;
# Съавтор на разгръщащото националната ни идентичност бъдеще.


        По правило първата позиция методологически се обслужва от "строгата обективност", "безпристрастност" и гола фактографичност на емпиризма. Наивният исторически реализъм (Леополд фон Ранке) и взаимствуваната от природознанието проста индукция като метод ни затрупват с факти, а заедно с нас и историческото ни съзнание. Нормите на този методологически подход изискват изследователят, посветил се на миналото такова, каквото е само по себе си, да се откаже от проекциите му върху настоящето. Жан Ламер [J.Lameere] дава следния есенциален израз на тази позиция: "... да пишеш история - значи да се откажеш от участие в нея". Така се разпада диалектическото coincidentia oppositorum (съвпадение; съвместяване на противоположности) между мига и вечността - предупреждава Р. Вейман - и в отворилата се бездна изчезва живата функция на историчното. Отново сме пред разпадналото се време с въпросите, стояли пред св. Августин. При подобна методологическа нагласа, всеки опит да се хвърли мост между минало и настояще, завършва с внасянето на "мумии в света на живите".
        Втората възможна позиция е далеч по-сложна. Методологически често тя е представена за наивен исторически реализъм, но в действителност предпочита възможностите на историческия романтизъм. Деспотизмът на фактите отегчава философите на живота. Те предпочитат необременената от тях фриволност на "ценностните отношения". Това добре! Но появилият се в историческото съзнание фактографичен вакуум засмуква съдържания от други сфери на духа. В това е шансът на волята за власт (по-грубо, но може би по-точно казано "за волята на властващите"), услужливо да предложи на историческото съзнание възможностите си за проникване в различни сфери на духа. Историческото съзнание е върнато към своето детство. Историята се превръща в модерен мит и нейната универсалност се представя за универсалност на митологизиращите я идеологеми. Историкът поема функциите на черноработник, пренареждащ поредния колаж през филтъра на една или друга властова идеология. Психологически мощният, но сапрофитен исторически романтизъм удобно се настанява върху емпиричните възможности на наивния исторически реализъм, в резултат на което историческата действителност се редуцира до съдържанието на историческото съзнание.
        Перспективите са неутешителни. Съдържателното свиване на историческото съзнание до мащаба на историческата действителност в първия случай и перманентното репродуциране на вкостенени социални архетипове лишава историческото от характеристиките на развиващ се процес. При втория случай еманципираното от историческата действителност историческо съзнание непрекъснато възпроизвежда идеологически взаимоотричащи се колажи и лишава историческото от характеристиките му на непрекъснат процес.
Връзката между миналото и настоящето може да бъде продуктивна само като връзка от корелативен тип, ако за предмет на историята се вземе не миналото само по себе си или субективно валидното му преживяване от историка, а колективното отношение на съвременното общество към своето минало. По правило тази връзка се задава чрез категорията "традиция". Традицията живее и се обновява в резултат на оплождането от историческото минало на наличното историческо съзнание към момента на анализ. Ролята на историка за вграждането на традицията в мотивационните механизми на обществото е ключова. Той изследва феноменологията на историческия процес с цел постигане на принципите, върху които се гради този процес. Смисълът и значението на принципите като каузални зависимости се проецират върху духовните конструкции на настоящето и се синтезира едно мотивационно "сега", готово да адаптира тези принципи в бъдещето. От тази гледна точка традицията вече се възприема като ансамбъл от исторически проверени във възможностите си жизнени стратегии и социални технологии. До масовото съзнание обаче те стигат чрез система от светогледни интуиции. Една от длъжностите на историка е да не позволява на властовите структури да разтварят ножицата между търсещото истината историческо съзнание и мотивиращите масовото съзнание светогледни интуиции. Така вместо манипулирано от волята за власт плъзгане по светогледните интуиции, чрез рационализирането им гражданското общество и всеки отделно взет негов член ще получи възможност за свободен избор на поведение.

 

* * *

        За кой ли вече път като народ катерим стръмни пътеки в историята си. Ще ни научи ли нейната мъдрост как се прави бъдеще? Това изглежда зависи от нас; от шанса, който ще дадем на децата си за свободен и отговорен избор. Днес старият училищен звънец пак ги зове в класните стаи за нови, вълнуващи срещи с духовността на света... и с историята. Дай Боже от тези срещи да се зачене по-добро бъдеще за тях, за всички нас, за България!
 

15.09.1997 г.
 София

НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО НА КНИГАТА