TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 Автор: Доц. Д-р Атанас Стаматов ;   Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

ИЗВОРИ И ИНТЕРПРЕТАЦИИ - ІІ ЧАСТ

 

Останалите изворови податки, макар и много ценни, са фрагментарни. "Унгарската хроника"(Keanus magnus) на Йоан Туроци съдържа интересни сведения за българското племе "есегел". Те се самоназовавали "зекел", а унгарците ги наричали "сикули"(Szekleri, Szeki). Етнически те били явно различни от всички унгарци, при това
от потекло "с все още несмесена кръв". Отличавали се по строгите нрави. Делили земята на териториално-съседски принцип. Дори до XV в. не били забравили "скитското писмо... като изрязвали изкусно пръчки, наподобяващи казаното". При пристигането на унгарците в Панония сикулите се оттеглили в Рутения. Заедно с унгарците участвували в бойните действия срещу Киевска Русия. Чак до XI в. запазват
полусамостоятелни владенията си в Трансилвания [Виж Димитров Хр., Илиев Ил., "Унгарската хроника" на Йоан Туроци от XV в. като извор за средновековната история на България, сп. Исторически преглед, кн. 6/1988 г.].
Вещият познавач на баварските манастирски хроники, проф. Фрицлер, обръща внимание на свидетелството на Авентин от Мелк, че управляващият Бавария род Балгер идвал от изток и бил известен в земите северно от Индия още по времето на Астиаг и Кир [Gemeinsame Abstimmung der Bayern und Bulgaren, Frankfurt,1989]. И други подобни данни бихме могли да изброим, но те ефикасно ще работят в една систематично изградена по-обща представа за най-ранната българска история. Дават ли ни нещо по този въпрос домашните извори? - въпрос, който не може да бъде подминат.

* * *

Историографията не е най-добре представения жанр в съхраненото от старата българска книжнина, но допускам, че той е бил най-често "прочиствания" от завоеватели и "доброжелатели". Представителни обзори
на оцелялата наша средновековна историопис правят Иван Божилов [Стара българска литература, С., 1983 г., т. 3]и особено Милияна Каймакамова [Българска средновековна историопис, С., 1990 г.; Сведения за Куберовите българи в българското летописание, В - Studia protobulgarica et mediaevalia europensia,ВТ, 1993 г. и др.]. По класификацията на изворовия материал предложена от М. Каймакамова, най-голямо значение имат изворите с оригинален български произход ( особено "Именникът на българските канове" и "Кратката българска хроника - 1362/63 г.", вписана в среднобългарския превод на Манасиевата хроника); летописните
надписи около релефа на Мадарския конник и надписите на кановете Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан, на княз Борис и царете Симеон, Йоан Владислав, Калоян, Иван Асен II,Иван Александър; летописните приписки
и най-вече тези на Тудор Доксов; историческата публицистика и проза (специално "Сказание за буквите" - Ч. Храбър и "Чудото на св. Георги с българина"); апокрифните летописи - "Българската апокрифна летопис", "Солунската легенда" и др. Чисто преводните византийски хроники би било по-точно да поставим в кръга на гръцките извори за българската история. Достоверността и точността на сведенията, съдържащи се най-вече в т. н. владетелски хроники ("Именникът", "Кратката българска хроника" и летописните надписи) налагат няколко извода:
# Народ, който е имал уникален по прецизността си астрономичен календар, който в епохата на късната Античност и ранното Средновековие единствен от новите европейски народи идва със своя летопис ("Именникът") и има достолепното самосъзнание за историческата си равнопоставеност на хилядолетен Рим,
а по-късно и на Константинопол, едва ли е бил лишен от усет към историческото време, от чувство за историчност. Споменатите извори свидетелствуват, че те са брънка в историографската традиция на българите, които ни водят към Кубратова България и назад във времето. Цар Калоян в писмо до папа Инокентий III специално се позовава на по-стари автентични български летописи. Абу Хамид ал-Гарнати от
Андалузия също свидетелствува, че българите не са били лишени от своя историопис. През 30-те години на XII в. той посещава Волжска България и е впечатлен от мащабното историческо съчинение на Йакуб Булгари "Тарих-и-Булгар"(История на България). За съжаление и тя вероятно е изгубена през 1552 г. при падането на
Казан, когато заедно със съборния мечет изгаря и библиотеката към него.
# Запазените в родната историопис точни датировки са напълно синхронни със съдържащите се в европейските и по-специално със съдържащите се в латинските извори за българската история датировки. В добавка под №10 към Манасиевата хроника четем:"При император Анастасий(491-518) българите започнаха
да превземат (поемат) тази земя. Като преминаха от Бдин, и най-напред започнаха да превземат Долната земя Охридска и след това цялата тази земя. От изхода на българите до сега има 870 години" [Средноболгарский
перевод Хроники Константина Манасии в славянских литературах., С., 1988 г., с. 228]. И действително, по сведения на П. Дякон и други хронисти след годините 488-493 българското присъствие южно от р. Дунав е почти постоянно. От следващата добавка научаваме, че при император Константин Брадати българите, дошли отвъд Дунава, трайно пренасят центъра на своята държава в новите земи. Макар и крайно пестеливо
хронистът недвусмислено е посочил ключовите вехи към утвърждаването на българската държавност южно от р. Дунав.
# Казаното до тук е достатъчно основание да се отнасяме с доверие към оскъдните свидетелства, съхранени в родната ни историопис. То храни надеждите ни, че все още има непознати до момента ръкописи, които в бъдеще ще я представят далеч по-пълно.

* * *

След краткия обзор на изворите нека се опитаме да представим и родените от тях интерпретации. По правило те се изграждат в синхрон с етнокултурните доминации в причерноморските степи и предпланините на Северен Кавказ.
Времето от края на VII и началото на VI в. пр. Р. Х. е белязано от скито-кимерийската борба за надмощие. Като главна военна сила на север се утвърждават скитите. В асирийските клинописни текстове те са наречени саки. През 514-513 г. пр. Р. Х. отбиват похода на Дарий I.Между IV-III в. пр. Р. Х. постепенно са
изтласкани от родствените им по език и култура сарматски(савроматски) племена и се консолидират в района на Крим, където заедно с автохтонното население образуват ранна робовладелческа държава. Сарматите пречупват скитското могъщество във II в. пр. Р. Х. и завоюват земите им до долното течение на р.
Дунав. От сарматските племена и племенни обединения най-известни са аорсите, сираките, роксоланите, язигите. Освен със скотовъдство, уседналите в Кубанската област сармати са се занимавали и със земеделие.
Имали са силно развито занаятчийство и приложно изкуство. С тях идва и обичая на изкуствената черепна деформация - един от устойчивите белези за етническата им идентификация в различните археологически комплекси. Последните появили се в Източна Европа ираноезични сарматски племена са аланите в I в. сл. Р.
Х. Царете на Кавказка Албания често са пропускали през своите земи сарматските племена за удари на юг поръчани било от Рим, било от Партия [Флавий Й., Иудейские древности, кн. XVIII.4.98]. В годините между 72-74 и 134-135 аланите нахлуват в Задкавказието и на територията на древна Мидия. Партянският цар Вологез е принуден да търси подкрепа от смъртния си враг Веспасианов Рим за отхвърлянето им зад Дербент.

През III в. в Северното Причерноморие от северозапад се появяват готите. За кратко те налагат волята си над вече установилите се там народи, но в 70-те години на IV в. от изток се задава нова преселническа вълна, водена от северните хуни. В 209 г. пр. Р. Х. хуните образуват голямо племенно обединение ("Хунну") в Северен Китай. В средата на I в. пр. Р. Х. то се разделя, като южните Хунну са подчинени и асимилирани от Китай, а северните формират своя държава в днешен Източен Казахстан. През I в. северните хуни се придвижват на запад по Каспийското крайбрежие. По-късно като тайфун преминават през земите на алани и
готи и установяват центъра на своята огромна империя в Панония. Хунският удар разцепва аланите и една част се оттеглят към Централен Кавказ, а другите, увлечени от хуните, достигат Централна Европа. След разногласия с хуните през първото десетилетие на IV в. аланите заедно с вандалите продължават на запад и
през Пиренеите преминават в Северна Африка, където създават обща държава. Победата на обединените народи над Атиловите синове пръсва хунските племена и слага край на хунската хегемония в Източна Европа.
В края на VI в. Западният тюркски хаганат установява своята власт над Приазовието и в предпланинието на Северен Кавказ. Пред себе си те изтласкват аварите. Етноисторическата картина можем да завършим с хазарите, наложили владичеството си в посочените райони през втората половина на VII в. В тази панорама
изследователите търсят хронотопа на българското етническо присъствие.
Не може да има дискусия по това, че най-сигурният белег за етническа принадлежност е езикът. Негласното подменяне от М. Артамонов на този първостепенен етнически индикатор с етническата материална култура среща твърдия отпор на известния историк и езиковед Г. Ф. Турчанинов. "Етническата материална култура не
преживява езика. Напротив - езикът преживява етническата материална култура... Може априори да заключим, ако още е жива самобитната култура на народа, то за гибелта на самобитния, създаден от народа език и дума не може да става" - заключава той [Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной
Европы, Л., 1971 г., с. 73]. Но както вече писахме, до преди няколко десетилетия езиковият материал за древните българи беше твърде оскъден и включваше предимно лични имена, титулатури и календарни понятия. Дванадесетцикловият характер на българския календар и съвпадението на отделни понятия, някъде мнимо, с понятия от тюркския циклов календар сякаш "бетонираха" изказаната още в края на XVIII в. теза за тюрко-алтайския произход на българите. В подкрепа на тази теза се приема и фактът, че българи и хуни почти синхронно се появяват в латинската и гръцка историопис от края на IV и началото на V в. "Хуно-тюркската" гледна точка става толкова хипнотизираща, че голяма част от придържащите се към нея автори полагат
огромни усилия по някакъв начин да съгласуват с нея противостоящите й факти, вместо да потърсят деформиращата причина в самата нея. Очакваният езиков материал не идва и от Волжска България.
По-голяма част от изследователите приемат, че към XIII в. българите-мюсюлмани са загубили своя език и са приели огузо-кипчагския. Няма нито един извор, който да сочи какъв е бил литературният език във Волжска България в домонголско време. Между XII-XIV в. в. език на религията и науката е арабският и най-значимите
паметници в ислямския свят са създавани на него. Немската историография най-упорито се опитва да преодолее това препятствие като привлича широк изворов
материал от древнотюркски надписи и китайски източници. За Ф. Алтхайм, Г. Хаусиг и др. българите подобно на аварите и хазарите идват от Североизточен Иран. Ядката на българския етнос - оногурите ("десетте племена") - те локализират в района на реките Яксарт, Чу, Или. "Българите" се наричал господствуващият род на оногурите, което по-късно се превърнало в етноним. "Бертинските анали" също свидетелствуват за подобна структура от десет племена, запазена в Дунавска България чак до IX в. Издаденият
от Де Гроот сборник документи за хуните, съгласно китайските източници, дава нов тласък в развитието на хуно-тюркската теза за етническия произход на българите [Die Hunnen der Vorchristlichen Zeit, Chinesische
Urkunden zur Geschichte Asiens,ubersetzt und erlautert von J.J.M.de Groot,Teil.Vereinigung wissenschaftlicher Verleger,Berlin-Leipzig,1921]. В българската историография тя се застъпва от Д. Съсълов [Пътят на България, С.,
1936 г.] и групираното около него историческо общество "Българска орда". Д. Съсълов сочи за родина на древните българи басейна на р. Тарим. Той идентифицира българите с племето "По-ле", ядро на западната част от хунската държава. Първото споменаване на българите в писмените извори отнася към 541 г. пр. Р. Х.
и го свързва с понятието "Бу-дзионг". В превод "дзионг" значи "чужденец", а пълният превод на понятието следва да е "чужденците Бу". Д. Съсълов смята, че ако към етнонимния корен добавим обичайните племенни
хунорски окончания "гар", "ур", "гор", "ар", "ор" то несъмненият резултат е българското народностно име - "Бу-гар". През последните две десетилетия от нашите историци върху китайските династични хроники сериозно работи Б. Симеонов. Най-вероятното четене на българското име, което той предлага, е "пу-ку"(пу-гу/бу-гу). Племето "ду-лу" поставя на запад от Монголски Алтай във времето между I и VII в. в.
Според него петте рода "ду-лу" са били лявото крило на Западнохунския хаганат. По-късно заедно с племето "пу-гу", т. е. българите, образували ядрото на "хой-ху"(уйгурите). Първото ни директно споменаване отнася към 103 г. пр. Р. Х. и го свързва с китайската военна експедиция на запад срещу Даван, когато попътно с щурм е превзет Бугур(Бюгур), а останалото там население е избито. Б. Симеонов локализира българските племена в един доста широк периметър: на запад до междуречието на Сър-Даря и Аму-Даря; на изток до езерото Байкал
и Източна Монголия; на север до р. Иртиш и северните склонове на Алтай; на юг почти до Памир и Тибет. През различни времена българските племена влизали в многоплеменния хунски съюз; в тюркютския, уйгурския, телеутския и през VIII в. отново в тюркютския хаганат, въпреки че получават самостоятелна изява
още във II в. пр. Р. Х. В подкрепа на своята теза привлича опитите на Хаусиг и Фр. Вестберг да свържат племенното наименование "Кучи-булгар" от арменската география "Ашхарацуйц" с държавата Куча в Средна Азия (Куча - "коцагири" - "Кучи-булгар"). Също търси връзка между наименованието "купи-булгар" и името на
уйгурския вожд от VII в. Купи-хаган и пр. А самото ни мигриране в Европа смята, че е станало като стабилизирано родово обединение в рамките на хунския племенен съюз. Фр. Алтхайм твърди, че антиохийският якобитски патриарх М. Сирийски(1126-1199) и Бар Хебрей(1226-1268) са използували в съчиненията си изгубената част от хрониката на Йоан Ефески (586 г.). Посочените двама автори пишат, че в
градовете северно от Дербент към момента на хазарското заселване живеели пугури. Съобщението гласи, че по времето на имп. Маврикий(582-602) от вътрешна Скития - по Кл. Птолемей тя обхващала днешна Киргизия; част от Казахстан; част от Алтай, Саян и Памир - излезли трима братя. При р. Танаис се разделили
- Булгар поел към р. Дунав и помолил имп. Маврикий да му даде земя за заселване. Другите двама братя навлезли в земята на аланите, населена с пугури. Когато над тази страна започнал да властвува друг народ - по името на големия брат Хазарик те започнали да се наричат хазари. Пугурите от страната Берсилия Ю. Маркварт, а също и М. Артамонов [История хазар, Л., 1962 г., с. 130]отъждествяват с българите. Към това, визирайки факта, че българското преселение в Европа се е извършило на няколко вълни П. Добрев добавя - пугурите след това като стари заселници са приемали в поселищата си новите заселнически вълни от Имеон [Добрев П., Стопанската култура на прабългарите преди заселването им в нашите земи; В - Първи международен конгрес по българистика. Славяни и прабългари, т. II., ч. 1,С., 1982 г., с. 55]. Уйгурите извеждали родословието си от хуните, а при разгръщане на родовите колена се споменава и племето "Пугу". В средата на VII в. китайската историография отъждествява пугусците (пугурите) уйгурите [Бичурин Н. Я., Собрание сведений о народах обитавших в Средней Азии в древние времена, М-Л, 1950 г., т. II,с. 264]. Така
излаганата теза вече изглежда доста солидна. Б. Симеонов прави още една конкретизация. Езика на българите нарича хуно-алтайски и подчертава, че уйгури, авари, хазари, българи не са били тюрки. Тюрките били само едно племе, а посочените по-горе племена били техни сродници, а не поделения на тюрките. Явно това доуточнение е съобразено с факта, че по писмени и археологически източници, тюркският компонент в Северен Кавказ се отчленява в средата на първото хилядолетие и ни отпраща в неговата втора половина [Виж
Ковалевская В. Б., Археологические следы пребывания древних болгар на Северном Кавказе, В сб. Плиска-Преслав, С., 1981 г., т. 2,с. 43;Акимова М. С., Материалы к антропологии ранних болгар, В - Генинг В. Ф., Халиков А. Х., Ранние болгары на Волге, М., 1964 г. и др.]. И български автори обръщат внимание на този факт като специално място му отделя П. Добрев. В същото това време българите са били вече отдавна известни не само в Източна, но и в Централна Европа. Въпреки това Ст. Ваклинов, Д. Ангелов, В. Гюзелев и др. поставят българите в тюрко-алтайската езиковоетническа общност, обособили се с народностното си име
още в Средна Азия. Н. Я. Мерперт вижда в българите самостоятелна племенна група, различна от хуни и сармати, появила се в източните райони на Предкавказието дълго преди основната маса хуни. За М. Артамонов те са местни рано тюркизирани угорски племена, а А. П. Смирнов смята българите за етнос от сармато-алански произход, подхвърлен на тюркизация в средата на първото хилядолетие от новото
летоброене. Интересно е, че с малки изключения историците приемат българската поява в Европа доста преди хуните... и това съгласуват с тяхната "тюркоезичност", като ги обявяват за първи тюркски рекрути в
Северен Кавказ и Приазовието. Също масово изследователите приемат легендарната част в "Именника" като отглас на "хунската епоха" в ранната българска история и идентифицират Авитохол с Атила, а Ирник с Ернак, малкия син на Атила комуто било предсказано, че ще обнови владетелския дом на хуните. Мненията тук се
разделят. От това едни историци правят аргумент, че българите са същи хуни; а други, че са различни от хуните и само са били под хунско владичество. Към първия вариант се придържа писателят Й. Вълчев, но за него българите не са просто част от хуните, а средищното население и създателите на Хунорската конфедерация начело с династията Дуло [Вълчев Й., Календар и слово, С., 1986 г.; също - Царе и отечество,
С., 1993 г., с. 7]. По-близо или по-далече, но в тази посока са част от публикациите в излизащото от 1995 г. сп."Ави-Тохол". Като се изключи възгледа на Б. Симеонов за тотемния произход и значение на българските
племенни имена, българската историческа наука сякаш е на път да приеме неговите конкретизации. Привържениците на "хуно-тюркската"(хуно-алтайска) теза за етническия произход на българите привеждат като аргументи в нейна полза "символичната трапанация и изкуствената деформация на черепа" у древните
българи; бръсненето на главите (макар, че като народи, в които мъжете са си бръснели главите арабските източници споменават още ираноезичните алани и дейлемитите от планински Гилян в Иран, а не тюрките - Виж Арабские источники XII-XIII в. в., Л., 1985 г., с. 184); изработването на чаши от черепите на победения противник; някои елементи от погребалния обред и използването понякога на коня като жертвено животно; "тангризма" на българите - една доволно неясна религиозна система, към която ни числят по силата на съдържащото се в надписите около Мадарския релеф име "ТАГГРА" и чиито възстановки изследователите
правят по извори от X в. [Старотюрски надписи по долината на р. Енисей; Каланкатуаци М., История страны Алуанк, Ереван, 1984 г., с. 124 и др]. В крайна сметка един от най-авторитетните специалисти по история и археология на древните българи косвено е принуден да признае лингвистичната недостатъчност на тази теза. Д. Димитров констатира, че ако хипотезата на Б. Симеонов се подкрепи от лингвисти се слага край на споровете [Димитров Д., Прабългарите по Северното и Западното Черноморие, В., 1987 г., с. 47].
Предложената от Д. А. Хволсон теза за угорския етнически произход на българите има своя голям последен почитател в лицето на М. Артамонов, но тя е лишена от сериозни писмени, езиковедски и археологически аргументи. Може би е продиктувана от ранната поява на българите в Източна Европа и определено нехунския им антропологичен облик - проблем, към който ще имаме възможност да се върнем по-късно.
В последно време печели все повече привърженици идеята за етническия индоевропеизъм на древните българи. С тази теза се съгласуват и голяма част от затрудненията, които имаха да преодоляват привържениците на хуно-тюрко-алтайската теза. С пълна сила, това което констатира Л. Н. Гумилев [Древняя Русь и Великая степь, М., 1989 г., с. 389]за Централна Азия важи също за Средна Азия и Източна Европа. Етническите имена там имат двояк смисъл: 1)използуват се като непосредствено наименование за етническа група, племе или народ; 2)използуват се за група племена, изграждащи определен културен или политически комплекс, дори ако влизащите в него племена са от различен произход. Под хунска власт в похода на запад участвуват алани, гепиди, готи и пр. племена, но от това не следва, че те са хунски племена. Западните латиноезични автори ясно различават хуни от българи. Това кара Стр. Лишев [Прабългарите и българското народностно име в Европа, ИИБИ, т. V/1954 г., с. 357]да постави следния въпрос:"Как да си обясним изобщо
обстоятелството, че не може да се намери нито един западен автор, у когото прабългарите да са споменати под името хуни, с което име на много места у същитеавтори са означени например аварите и маджарите,
въпреки че те никога не са нахлували на запад под предводителството на Атиловите хуни, както прабългарите?" Своеобразен индикатор е готският историк Йордан. С голяма вероятност се допуска, че по бащина линия в жилите му е текла аланска кръв. Аланите и готите са едни от първите племена в Европа посрещнали хунския удар. Освен това, готи и българи са имали столетно съсъществуване в мир и бран
северно от Черно море, на Балканите, Апенините и в Централна Европа. Тази екзистенциална ангажираност е била подплатена и с високия професионализъм на Йордан. В съчиненията му личат податки от съчиненията на Ливий, Тацит, Страбон, Мела, Йосиф Флавий, Дион Касий, Кл. Птолемей. Не са му били чужди и "новите" автори - Дексип, Амиан Марцелин, Орозий, Йероним, Сократ, готския историк Аблавий и др. Локализирайки различните племена, Йордан поставя българите северно от Черно море. От запад и север те били обхванати от акацири, алциагири, савири и др. хунски племена, но не споменава българите в числото на тези племена.
В качеството си на пратеник Приск Панийски има възможността четири пъти лично да се срещне с Атила и ни го описва като типичен монголоид, нещо което никой извор не твърди за българите. Археологич