Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 

 Автор: Проф. Атанас Стаматов  Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

ИЗВОРИ И ИНТЕРПРЕТАЦИИ - І ЧАСТ

 

        При хронографирането на изворовия материал, за да избегнем неволните спекулации, ще използуваме само онези податки, в които българите се споменават със собствения си етноним. В случаите, когато е налице явна понятийна архаизация или включване на българите в етнонима на доминиращите в племенните обединения етноси, ще се откажем от наличните сведения. Такива сведения ще използуваме в крайни случаи при сигурни вторични белези за българско присъствие в събитията.

 

        354 г. - Българското име се споменава в анонимен латински хронограф. Хронографът е изграден върху по-стар гръцки оригинал и е запазен в два преписа. Събитията в единия препис достигат до 234 г. и в него българското име липсва. Преписът, датиран от Момзен, А. Куник, В. Розен към 334 г., включва в числото на семитските народи с техните родоначалници и българите. "Ziezi ex quo Vulgares" - Зиези, от който са българите. За да се избегнат неудобствата от "ранната" поява на българите в полезрението на латинската историография, повечето историци приемат предложената от Гутшмид версия, че българите са вписани при последния правен в 539 г. препис на хронографа. Така датирането се изтегля в едно наситено с българско присъствие време. На немалкото въпроси, които поражда това свидетелство ще се спрем отделно.
        422 г. - В 409 г. хуните покоряват аланите, бастарните, а също и германските племена гепиди, вандали, готи, лангобарди и др. и се настаняват в Панония. Редица изследователи сравняват хунското нашествие с движението на снежна топка по склон. Немногобройната ударна хунска сила увлича в движението си на запад покорени и доброволно присъединили се племена и народи и с всеки изминал ден е увеличавала силата си. В началото на V в. българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд и пленяват дъщеря му. Събитието е станало в северните склонове на Карпатите и е отразено от Павел Дякон и Фредегарий. В. Бешевлиев го поставя в 422 г., а за първоизвор сочи епоса "Херварарсага". Тази синхронност с хунското нашествие в Европа дава основание за извода, че воювалите с Агелмунд българи са част от увлечените в хунското нашествие нехунски племена. Има автори обаче, които в това виждат сигурно доказателство, че българите и по етнически състав са хунско племе и дори въвеждат термина "хуно-българи". Любопитно е, че през "хунския период" българите повече не се появяват с родовото си име в изворовия материал за Централна, Източна Европа и Балканите. Когато след смъртта на Атила синовете му се опитват да разделят помежду си съюзените народи "като роби", нехунските народи се разбунтуват под водачеството на бившия Атилов съветник - гепидския крал Ардарих и в 454 г. нанасят съкрушително поражение на хуните при р. Недао. От всички германски племена пръснати в Централна и Източна Европа в най-тесни дружески отношения с българите са гепидите. Фактът, че българите участвуват в разгрома на хунската империя, не се оттеглят с хуните на изток и не участвуват в опитите на Денгизих да възроди хунската държава са едно от сериозните основания на В. Бешевлиев [Първобългарите, С., 1984 г., с. 11 и сл.] да твърди, че българите не са хунско племе. След разпадането на хунската държава, гепидите създават своя от р. Тиса до Трансилвания и на юг до р. Дунав. През следващите десетилетия българите са чести "гости" на Илирик. Българският летописец е отбелязал тези събития в приписка към превода на Манасиевата хроника с мнението, че в това време българите започват да завладяват свойта си земя. В конфедеративни отношения с гепидите или като самостоятелно държавно формирование, но при всички случаи със свой владетел те се разполагат от другата страна на р. Дунав южно от гепидите.
        464/65 г.- Под натиска на аварите савирите потеглят на запад и от своя страна притискат сарагурите и оногурите. В посоченото време пратеничествата на тези две племена посещават Константинопол. Всички автори идентифицират оногурите с българите-оногундури.
        480 г. - Византийският император Зенон(474-491) се обръща към българите за помощ срещу готите. Враждата между остготските вождове Теодорих Амалецът и Теодорих, синът на Триарий, приключва в 479 г. Същата година е датиран и бунтът на Маркиан. В опит да изпълнят молбата на имп. Зенон, българите са отблъснати от Теодорих, сина на Триарий. Той умира през 481 г., което поставя събитието в         480 г. За това свидетелствува Йоан Антиохийски. Северната граница на империята е открита, което принуждава императорът да назначи в 483 г. Теодорих Амалеца за магистър милитум презенталис в Долна Мизия с център гр. Нове.
        488 г. - Теодорих тръгва за Италия по римския крайдунавски път. Гепидите, подкрепени от български отряди, се опитват да спрат и отклонят остготите в сблъсък при р. Улка. Загива вождът на българите Бузан (П. Дякон). Българското присъствие на Балканите вече е почти постоянно.
        493 г. - Същият хронист съобщава, че докато Теодорих воювал в Италия срещу Одоакър, българите опустошавали Тракия.
        498 г. - Според Анастасий Библиотекар, българите бродели между Илирик и Тракия "преди да се узнае за тях".
        499 г. - Решаваща българска победа при р. Цурта над главнокомандуващия военните сили на империята в Илирик - Арист. От византийска страна в сражението участвуват 15000 бойци и 520 коли. На бойното поле намират смъртта си над 4000 византийци и четирима военачалници - Никострат, Инокентий, Танк, Аквилин (Комес Марцелин). Вардарско-Моравският път веднъж за винаги е "разпечатан" за варварски набези в империята, която повече не успява да създаде ефикасен контрол над него. Запазеният топонимичен материал потвърждава, че това е районът на първото трайно българско присъствие отсам р. Дунав.
        502 г. - Комес Марцелин, Теофан, Кедрин, Зонара, Ландолфус свидетелствуват, че българите вече имали навик безпрепятствено да кръстосват Тракия и Илирик.
        504 г. - Теодорих воюва с гепидския крал Тразарих за Сирмиум. Намесата на българите едва не довежда до крах похода на готите.
        505 г. - Военачалникът на Илирик Сабиниан с 10000 войници и при подкрепата на отряд българи се опитва да изтласка готите и отцепилия се от гепидите вожд Мундо.
        513 г. - В бунта на Виталиан Тракиецът за защита на православието участвуват хуни-федерати и българи.
        519 г. - Българите отново нанасят катастрофално поражение на византийската войска в Илирик. По-късно възкачилият се на престола Юстиниан I(527-565)търси решение на "проблема Илирик" като назначава за стратег отделилия се от Теодорих Мундо.
        530 г. - Мундо успява да разпръсне група българи, нахлули в Тракия. Пленниците изпраща за устройването на триумф в Константинопол. След триумфа те са зачислени в състава на византийската армия в Армения и Лазика.
        535 г. - Българите отново се споменават като участници в битката при р. Йатрус.
        538 г. - Анастасий Библиотекар пише за ново българско навлизане отсам Дунава под водачеството на Булгер и Дронг.
        539 г. - Прокопий Кесарийски свързва появата на комета-знамение с мощно българско навлизане в империята. Обхватът е чудовищен - от Константинопол до Йонийския залив и Адриатика. Завладени са с пристъп, без обсада, 32 крепости в Илирик. Отведени са над 120000 пленници.
        546 г. - Византия често използува услугите на българите във войните си с готите. Главнокомандуващият Велизарий нееднократно настоява пред император Юстиниан I да му изпрати в помощ за Италийската експедиция българи. През споменатата година дори командуването на гарнизона в Перузия (Италия) е било поверено на българина Одолган.
        548 г. - От византийска страна в областта Кампания (Италия) военните операции срещу готите с българска помощ води стратегът Йоан. Той губи доверието на българите и те минават на страната на готския крал Тотила. Ал. Бурмов смята, че след тази година българите изчезват за близо половин век от историческата сцена на Балканите. Тяхното място е заето от кутригурите и утигурите, които В. Златарски приема за български племена. Ал. Бурмов допуска родство между споменатите племена и българите, но не ги счита за български племена. Към това мнение се присъединява и В. Бешевлиев като изтъква, че нито един извор от това време не нарича кутригурите и утигурите "българи", а тяхното разглеждане като български племена почива единствено на "географски аргументи". Захарий Ритор (569 г.) ги отличава от българите. Агатий Миринейски (582 г.) "обещава да разкаже за изчезването им". Менандър (583/84 г.) отбелязва гибелта им, резултат не на последно място и от междуособните войни помежду им провокирани от Византия [Бешевлиев В., Първобългарите, С., 1984 г., с. 37 и сл.]. Все пак едно изключение е Виктор Танунски, който нарича войните на Заберган - "българи". Нищо чудно сред отрядите на Заберган да е имало и българи. През 60-те години на VI в. влиянието на тези племена достига своя апогей и Прокопий Кесарийски свидетелствува, че императрицата е била принудена да се обърне към вожда на кутригурите Заберган с молба да посредничи между Византия и Персия. За сметка на това българското име се споменава нееднократно на Апенините.
        548 г. - Козма Индикоплевс в съчинението си "Християнска топография"(кн. III)изброява от изток на запад християнизираните племена и народи. Споменати са и българите след иркани(хиркани), херули, и преди еладците, илирите, далматите, готите и пр.
        552 г. - Новият главнокомандуващ на византийските сили в Италия - Нарсес, възстановява доверието на българите в съюза с Византия и с тяхна помощ при Б. Галорум нанася съкрушително поражение на готския крал Тотила.
        560 г. - Виктор Танунски съобщава за български набег в Тракия, който стига чак до предградията на Константинопол.
В средата на VI в. от изток се появяват две нови мощни етнически групи - авари и тюрки. Аварите разпростират властта си от р. Волга до Панония. Хронистите датират тяхното пратеничество при византийския император в 563 г.
        567 г. - Аварите в съюз с лангобардите нанасят решително поражение на гепиди и българи в Панония и там установяват центъра на своята държава. Панонските българи стават аварски поданици.
        569 г. - Лангобардският крал Албоин се оттегля в Италия. С лангобардите заминават и немалка група гепиди и българи. Те се установяват в Етрурия - областта Беневент и дълго време селищата им носят техните имена, а населението е двуезично.
        573 г. - Юстин II сключва мир с аварския хаган. Като залог за мира той иска децата на хагана, но военачалникът Тиберий, явно добре познавайки действителната вътрешна конфигурация на властта в хаганата, поискал заложниците да са от децата на "скитските началници" - несъмнено децата на българските вождове. Българското присъствие вече е било така осезаемо, че те започват да оказват влияние върху снаряжението, тактиката и стратегията за водене на бойни действия от византийската армия. В "Стратегикон"-а на Псевдомаврикий от края на VI в. на конниците във византийската армия се забранява да носят български наметала.
        593 г. - Папа Григорий Велики(540-604) в IV-та книга на "Диалози"-те си разказва случая с раненото воловарче и българина - спатарий на военачалника Нарсес. В походите на Балканите българите действуват като поданици на аварския хаган, но явно са се ползували с една твърде широка автономия и са били почти равностойни на аварите като държавнотворен народ. Примерите са красноречиви. Успехите на главнокомандуващия византийската армия Приск при Сингидунум се съобщават като изгонване на българите от града.
        595 г. - Авангардът на византийската армия, командувана от Петър - брата на императора, попада на отряд от около 1000 българи, които се движили без предохранителни мерки впредвид мирния договор между империята и аварския хаган. Българите заявили, че се придържат към договора и не желаят кръвопролития. Въпреки това Петър заповядал на авангарда да атакува българите с копия, а след това да ги доунищожи с мечове. Българите се строили рамо до рамо в обичайния си боен ред и обърнали византийците в бягство, след което спокойно се оттеглили, следейки за поведението на противника. Византийският император бил принуден да поднесе извиненията си на хагана за нарушаването на мирния договор. Сведението дължим на Теофилакт Симоката.
        631/32 г.- Повратна точка в съдбата на хаганата е несполучливият поход от 626 г. срещу Константинопол. Пет години по-късно междуособицата сред управляващата върхушка в хаганата излъчва двама претенденти за престола - аварин и българин. Аварите вземат надмощие и 9000 българи търсят убежище при франкския крал Дагоберт. Благосклонен в началото, по-късно кралят издава заповед пришълците да бъдат избити. Малка група под водачеството на Алцек се отскубва от екзекуцията и се отправя към Пентаполис в Равенската област (Фредегарий). На Алцек е присвоена титлата "дукс". По датировка на В. Бешевлиев в 663 г. българите търсят мирно убежище при лангобардския крал Гримоалд(662-671). В. Бешевлиев сочи две вероятни причини за тази постъпка - "неуспеха на Констанс II да очисти Италия от лангобардите" и желание за единение с българския етнически елемент в Беневент натурализиран по времето на Албоин. Алцековите българи са изпратени при Ромуалд - сина на краля. В Беневент вождът на българите получава титлата "гасталдиус". За двуезичието на тези българи чак до края на VIII в. свидетелствува Павел Дякон. Нещо повече - в съчинението си "Български преселници в Италия през VI в." (1933) Винченцо Д'Амико съобщава, че дори до началото на XV в. в Италия е имало българи съхранили народностното си самосъзнание. На 23.V.1417 г. - пише авторът - българските благородници от гр. Верчели полагат клетва пред дука на Милано. Дни по-късно същото задължение поемат и българите жители на Милано. Към 1933 г. Д'Амико брои потомците на древните българи, живеещи в Италия, на около 3 милиона души.
        От писмените извори за българите, съхранени в латинската и гръцка историография, могат да бъдат направени следните изводи. Необременена от щампи и типични архаизации латинската историография отбелязва българското народностно име още в средата на IV в. От началото на V в. българите са активен участник в етнокултурните процеси обхванали Централна Европа, Апенините и Балканите. Тази първа българска миграционна вълна не ще да е била малобройна. Тя се разлива от Черно море до Горен Дунав и от Карпатите до Илирик и Беневент. По-компактни групи българи усядат в днешна Южна Бавария, Беневент, Пентаполис, Илирик и особено Южна Панония. Макар че в епохата на Великото преселение на народите Панония се превръща в своеобразен разпределителен пункт за пришълците от изток, към различни краища на Европа, самостоятелно или в конфедеративни отношения с други племена и народи (гепиди, хуни, авари и др.) българите устояват и се задържат там без да изгубят етнокултурния си облик до появата на втората българска миграционна вълна. Тя е резултат от хазарския натиск върху Кубратова България. В началото на 60-те години на VII в. северно от р. Дунав се появяват две групи българи, водени от Кубер и Аспарух. По утъпканите пътища на първата миграционна вълна Кубер се отправя към Панония, приема върховенството на аварския хаган и се заселва в Сремската област. Владее "смесен народ", в който освен българското ядро от двете миграционни вълни са се включвали потомци от смесени бракове на пленници и изселници от многобройните варварски набези в Илирик. От "Чудесата на св. Димитър Солунски" научаваме, че тези пленници копнеели за "бащините си земи".
        674/75 г.- Кубер повежда своя народ на юг към Македония. Нанася шест поражения на преследващия го аварски хаган и се установява в Керамисийското поле. По това време Византия трудно удържа арабите на изток и се отнася благосклонно към молбата на Куберовите българи за мирно заселване. В следващите години Кубер прави опит да завладее Солун и да създаде своя държава. Централна роля в това рисковано предприятие играе най-довереният човек на Кубер - Мавър, интелигентен, дипломатичен, владее еднакво добре български, славянски, латински и гръцки език. Опитът е несполучлив. Навлизането на Аспаруховите българи от североизток, минаването им южно от р. Дунав и устройването на Дунавска България подробно и многократно са излагани в родната ни историография и на тези процеси няма да се спирам подробно. След разчитането на надписите около Мадарския конник историците са почти единодушни, че е имало съгласуваност в действията на Аспарух и Кубер при овладяването на земите южно от р. Дунав и в опитите им тук да пренесат центъра на българския държавен живот.

 

* * *

 

        Значително по-труден за разчитане е хронотопът на българите в Кавказ. Неговото начало може да се смята за неустановено. Първото писмено свидетелство дължим на арменският историк Мовсес Хоренаци(Моисей Хоренски), който се позовава на сириеца Мар Абас Катина за преселване на българи от клисурите на великата Кавказка планина на юг в плодородните полета на областта Басиан южно от Кол(Ког, Кох). Но животът и творчеството на Мар Абас Катина се оказват трудни за хронографиране, а най-важните свидетелства на М. Хоренски за българите са в пряка зависимост от това хронографиране. Някои изследователи, като Картмер например, дори се съмняват в съществуването на тази история. Но отхвърлянето й не е така лесно, защото следи от съчинението на Мар Абас Катина са останали и в работите на Прокопий Кесарийски.
        От М. Хоренски научаваме, че арменският цар Вахаршак изпратил сириеца при Аршак I с молба да бъдат отворени царските архиви, за да напише Мар Абас Катина историята на Армения. Към това като прибавят факта, че историкът е знаел за Сенехерим, Навухудоносор, за историята на Берос, Вавилонския плен и други събития останали встрани от полезрението на почти всички гръкоезични автори, големите историци от миналия век К. Нойман, К. Ритер, Н. Емин и др. съгласуват неговото време с царуването на Вахаршак(149-127 г. пр. Р. Х.) и допускат, че е живял през втората половина на II в. пр. Р. Х., а историческото си съчинение е писал между 140-120 г. пр. Р. Х. и за преселението на българите говори като свидетел при царуването на Аршак Арменски (127-114 г. пр. Р. Х.). Големият арменист К. Патканов също не поставя под съмнение българското присъствие в Армения преди новата ера, а по-късно към това становище се придържат Н. Я. Мерперт, А. П. Смирнов и др. Датировките се затрудняват и от неизбистрената хронология на арменските царе. В. Брюсов говори най-малко за два подхода в хронографирането. Първият е опрян на древната арменска традиция - пр. Sain Martin,Memoires sur l'Armenie, Paris, vol.2, S.407. Вторият подход съгласува арменската династична история с хронологията почерпана от гръко-латинските автори - пр. Dollens N., Histoire des anciens armeniens,G., 1907,S.194.Това е една от причините за някои отклонения от датировките. В. Ф. Генинг и А. Х. Халиков [Ранние болгары на Волге, М., 1964 г., с. 104]поставят събитието в годините между 131-118 г. пр. Р. Х., но правят уточнението, че вероятно историята е изличила имената на преселилите се тогава племена и вместо тях са посочени наличните - т. е. българите. Сигурно подобни са били съображенията и на Г. Халатянц, който в изследването си за арменските Аршакиди определя свидетелствата на М. Хоренски за българите като "анахронизъм". Чрез Ал. Бурмов в родната ни историография се налага становището, че преселението на българите в Армения се дължи на хунския натиск от североизток и е станало при царуването на Аршак II (351-367) или по-вероятно при Аршак III (378-389). Ако към това прибавим факта, че авторът на Анонимния латински хронограф, който явно добре познава народите от Западна Азия и Северен Кавказ почти по същото време поставя българите именно сред този кръг народи, то предложената датировка изглежда твърдо установена. Я. А. Манандян сочи края на IV в. като време, в което живее и работи Мар Абас Катина и така косвено потвърждава датирането на българското преселение в Армения към IV в.[Начальная история Армении Мар Абаса, В - Палестинский сборник, М-Л, 1956 г.]. В. Бешевлиев пише: "В IV в., а може би и много по-рано, в областта на север от Кавказките планини около р. Кубан и Азовско море докъм р. Днепър са обитавали тюркоезични племена известни на византийски, латински и ориенталски автори под общото название "българи". За С. В. Овнанян това "по-рано" е II в., а самото преселение доста неопределено свързва с нашествието на различни племена и особено на хуните. Това е традиционната за арменската историография интерпретация. Д. Ангелов и В. Гюзелев излагат научните резултати от посещението си в Армения през 1965 г. в статията "Известия в арменски извори за средновековната история на България" [сп. Исторически преглед, кн. 1/1966 г., с. 120-127]. Те също смятат, позовавайки се на археологически данни, че най-правдоподобно би било да поставим българското преселение във II в., обаче при цитиране свидетелството на М. Хоренски - Аршак се идентифицира с последния арменски владетел Арташес (422-428). Тази датировка по-късно получава популярност и чрез редица христоматийни издания [Срв. Христоматия по история на България, С., 1978 г., т. I].
        Но освен у Прокопий Кесарийски податки за историята на Мар Абас Катина се съдържат и у Себеос. В уводната част на своя труд той ползва анонимната "Начална история", която от своя страна се опира на историческото съчинение оставено от Мар Абас. Последният там е наречен Мараба Мцурнски. Демотиконът "Мцурнски" направи възможна една допълнителна конкретизация. Селището Мцурн е основано във II в. и в IV в. вече е било в развалини след сполетяло го земетресение. Следователно Мар Абас Катина най-вероятно е творил в края на III - нач. на IV в. Това сваля предполагаемата датировка на българското преселение от втората половина на IV в. и началото на V в., най-късно в първата половина на IV в. Възможностите обаче за по-прецизно хронографиране на събитията далеч не са изчерпани макар арменските извори за най-ранната българска история да са все още непълно издирени, обработени, систематизирани и включени в научно обръщение. Без тях едва ли биха били надеждни идентификациите на древните българи в историографските сведения за Средна Азия и в същото време арменските извори фиксират изходната точка на европейската ни история. Поради тази причина в изложението по-нататък ще им отделим специално внимание и ще се опитаме да отчленим ключовите факти и събития за родната ни история. И все пак тук не можем да не споменем някои свидетелства като щрихи към общата картина.
        В средата на VI в., според В. Генинг и А. Халиков не по-късно от 558 г., тъй като са споменати аварите, но не и тюркютите, Захарий Ритор поставя между народите, населяващи Северен Кавказ и българите (изброените народи са "авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сирургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит"). Той специално отбелязва, че само българите и аланите са имали градове.
След оттеглянето на аварите към Централна Европа в Северното Причерноморие и Кавказ се появяват тюркютите. Между 568-576 г. земите на българи, алани и други севернокавказки народи стават покрайнини на Западния тюркски хаганат. Конюнктурата обаче се променя твърде бързо. Бунтът на Турум-хан (583 г.) и нанeсеното им от персите поражение (588-589 г.) кара тюркютите да се свият почти в старите си граници. През 590 г. гр. Боспор отново е във византийски ръце. Инициативата за окончателното изтласкване на тюркютите от Северното Причерноморие и Кавказ явно е поета от българите, защото през следващите десетилетия започва възходът на оглавената от кан Кубрат Велика България. Византия поддържа изключително тесни дипломатически отношения с Кубратова България и вижда в нейно лице надеждно прикритие срещу налитащите от североизток номадски племена. Тази дипломатическа позиция на империята към кавказките българи не се променя чак до средата на X в. Константин Багрянородни(913-959) в съчинението си "За управлението на империята"(параграф 12)е кратък и ясен: "Знай, че така наречената Черна България може да воюва с хазарите".
        Изключително ценни сведения за българите от края на VI и първата половина на VII в. ни дава анонимният автор на арменската география "Ашхарацуйц". На север от Кавказ, в районите на реките Валданис и Псевхрос са поставени българите с етноплеменни имена Купи Булгар, Дучи Булкар, Огхондор(Woghkhondor) Блкар - пришълци, Чдар Болкар. В открит по-късно препис на това съчинение е описан и похода на Аспарух, започнал от Хипийските(Българските) планини [ Виж Патканов К., Изъ новаго списка географiи,приписываемой Мойсею Хоренскому, Журнал Министерства народного просвещения, СПб., 1883 г., т. ССXXVII,с. 21-32].

 

* * *

 

        Ползуването на арабските свидетелства налага някои уговорки. Те са за един доста по-късен период от интересуващия ни. В тях доминират историко-географските изследвания и понеже арабите са схващали географията като "наука за пътищата и държавите", сведенията са за местоположението на племена, народи и държави, за разстоянията между тях, за наблюдаваните етнически, религиозни, битови черти на живот, за икономико-търговските им възможности и пр. Но макар и късни, арабските извори дават ценни свидетелства, защото арабите имат корените на своята образованост в образоваността на перси и евреи при посредничеството на едноплеменните им сирийски християни (А. Я. Гаркави). Така са съхранени следи, особено топонимични, от историята на домюсюлманска Средна Азия. Учейки се на история от сирийците-несториани и евреите, арабите основават историографските си трудове върху библейската представа за разделянето на земята между синовете на Ной. Но както географски, така и исторически вниманието на техните учени е ангажирано преди всичко с Волжска България, а дунавските българи остават в периферията на научния им интерес.
        Сравнително ранни исторически свидетелства ни е оставил Ат-Табари [История, Ташкент, 1987 г.]. Огромното му компилативно историческо съчинение е създадено през 915 г. Обхваща времето около завладяването на Средна Азия от халифата (681-683 г.) до първата четвърт на IX в. Авторът е персиец, а съчинението му има висока степен на достоверност, потвърдена от археологически данни. Той пише, че между 556-571 г. тюркютите заели източните части на Северен Кавказ като победили хазарите и народа "б-н-дж-р"(беленджер) - според В. Генинг и А. Халиков, това е пехлевийската форма на българското име. В писмото на хазарския хаган Йосиф народностното ни име е предадено със следния куфически запис "в-н-нт-р", а в анонимна персийска география от X в. "в-н-н-д-р", което се е произнасяло като "венендери" или "венедери".
        Ал-Фазари(772/73 г.) нарича дунавските българи "Бурджан" и определя владенията им с размери 1500 на 300 фарсаха (един фарсах около 5250-5760 м.). Сведенията си събира по административен път през времето на халифа Мансур. Интересно е, че поставя българите на запад от хазарите и аланите, като последните са в една държава без да включва и българите в нея. Този факт може да говори само за едно. Авторът е знаел, че макар и част от българите да остават под хазарска власт, България като цяло, отстъпвайки източните си територии, е местила центъра си на запад, за да съхрани независимостта си.
        Типичен историк, занимавал се с генеалогии, е Ал-Калби (поч. 819 г.). Той използува работите на баща си и ни споменава между абхазите, буртасите и персийците. Намираме място и в трудовете на Ал-Фаргани (поч. 830 г.), също и в незавършената "Книга на завоюваните страни" от Ал-Баладури (60-те години на IX в.).
        Ал-Масуди(20/30-те г. на X в.) в генеалогичен план споменава както волжските, така и дунавските българи. Едните нарича "бурджан", а другите "булгар". За тюрки по етническа принадлежност определя ногайците, печенегите, баджгардите (башкирите - азиатските унгарци), но не и българите.
        Александрийският патриарх Евтихий (Ибн-Батрик поч. 939/940 г.) ни поставя като яфетити между 72-та родоначалници, участвували във Вавилонското стълпотворение: 25 потомци на Сим; 32 на Хам и 15 на Яфет.
        Интересно е свидетелството на Ибн-Надим (987/88 г.), че българите употребявали китайско писмо и писмото "Мани". Вероятно една от причините за разноречивостта на арабските свидетелства е и фактът, че българите действуват и са активен фактор в стопанския и политически живот на един изключително широк за епохата географски периметър. Ако изключим търговията по море, сухопътните трансконтинентални търговски маршрути са били под контрола на българи и хазари. Тръгвайки от Индия и Китай през Пешавар - Балх - Хорезм - Задкавказието и свършвайки в средиземноморските пристанища Венеция, Генуа и на запад чак до Прованс и Мавританска Испания, българите не само пазели от тюркски набези търговските пътища на кръстопътя между двата континента, но и са обслужвали като посредници търговията между Китай, Индия, Иран, Средна Азия и Европа. Ал-Макдиси, Ал-Истахри, Фахреддин Мубаракшах и др. автори посочват редица стоки, върху които българите имат монопол в производството и търговията с тях, като на първо място са кожите и юфтът [Подробно по Biblioteca Geographicorum Arabicorum тези сведения излага Толстов С. П., Древний Хорезм, М., 1948 г., с. 14 и сл.]. С търговски традиции и интереси се обяснява дори факта, че волжските българи се обръщат към Багдад, а не към по-близкия саманидски емир за приемането на исляма.
        Най-обстойни са сведенията съхранени в дипломатическия доклад на Ибн-Фадлан, прекарал близо година (м. VI.921 - м. V.922 г.) сред волжските българи в състава на изпратената от Багдад делегация за утвърждаването в исляма на Волжска България. Описвайки живота и бита на волжските българи Ибн-Фадлан признава, че нерешен остава въпросът за техния етнически произход. За езика на българите свидетелствува, че не прилича нито на славянския, нито на тюркския. Истахри, Хаукал, Бекри, Йакут намират прилики между хазарския и българския език, но твърдят че двата езика не приличали нито на тюркски, нито на персийски. Според Б. Заходер чак интерпретациите у Хаджи Калфа "правят" от българския език тюркски [Каспийский свод сведения о восточной Европе, М., т. I,1962 г., с. 135-136]. Той обръща внимание, че по-старите данни за българите по арабските извори се разминават със сведенията и оценките дадени от Ибн-Фадлан. Тази неибнфадлановска традиция най-ясно била представена от Ибн-Русте и Гардези [Цит. съч., т. II,с. 23].
        През 1866 г. Д. Хволсон открива в колекция "Тейлър" на Британския музей ръкописа на Ибн-Даста "Китаб ел-А'лак ен-Нафиса" - ръкопис с енциклопедичен историко-географски характер, част от някакво по-общо съчинение. Хволсон допуска, че само Ал-Бекри е ползувал това съчинение, понеже е правил доста буквални извлечения от него. Датира го между 903-913 г. или около десетина години преди багдадската мисия с участието на Ибн-Фадлан. По негово мнение арабите трудно различавали "тюрки" от "фини", поради което Хволсон изказва съмнение в арабските оценки, че българите са тюрки. Самият Ибн-Даста е родом персиец живял в Хорасан. Той свидетелствува, че волжските българи се делят на три колена: берсула (б. р. сула); есегел (ас. кл - асгл, по транслитерацията на В. Ф. Минорски - эскэл/Ishkile/Asgil); болгар, а относно начина си на живот и трите дяла са били на една и съща степен в развитието си. Вместо монети използували разменната стойност на кожички, като стойността на една кожичка се равнявала на 2,5 дирхема. "Българският народ е земеделски и произвежда всякакъв вид зърнени храни като: пшеница, ечемик, просо и др." - твърди Ибн-Даста [Хвольсон Д. А., Известiя о хазарахъ, буртасахъ, болгарахъ, мадьярахъ, славянахъ и руссахъ., СПб., 1869 г., с. 23]. Освен със земеделие и скотовъдство, българите са се занимавали с лов и пчеларство. Много сходни с посочените сведения дава Ал-Бакуви. В началото на XV в. той прави сбита редакция на космографично-географското съчинение на Захарийа ал-Казвини(1203-1283) "Паметник на страните и съобщение за рабите (на Аллаха)". То е извлечение от над 50 автори, като доста от използуваните съчинения не са запазени. Съгласно стигналите до нас чрез Ал-Бакуви сведения, волжските българи са били изкусни в занаятите и корабоплаването. Велики Болгар е бил построен от борово дърво, а стените му от дъб. Пътуването от него до Константинопол траело два месеца. Наоколо живеели безчет тюркски народи, от което може да се направи извод, че за Ал-Бакуви българите не са били тюркски народ. Вероятно по стари сведения за хазарските българи или еврейското присъствие във Велики Болгар, карат Ал-Казвини да твърди, че народът на Болгар е от тези, които са "повярвали в Худа" и са избягали в северните страни, достигнали там благоденствие. Описват се още разменната търговия с племената Вису(фини) и Йура(угри), като за последните българите правили "необработени мечове"(вероятно харпуни), които те хвърляли в морето и изваждали от там риби големи колкото камили. Две свидетелства обаче заслужават специално внимание. Димашки вижда в Багдад българи-поклонници на път за Мекка. Те му казали, че са "родени между тюрките и славяните"[Хвольсон Д. А., Цит. съч., с. 89]. От тук по-късно много историци правят извода за етнически смесения характер на българите изобщо и на волжските в частност. Но отговорът на поклонниците е визирал географското положение на Велики Болгар, а не етническия характер на населението му.
        Второто свидетелство ни насочва към региона, от който тръгват българите в похода си на запад. В съчинението си "Наслада на сърцето"(Нузхат ал-Кулуб), раздел пети - относно моретата и езерата, Хамдаллах Казвини(1280-1349), ако не става въпрос за грешка, на изток от Хазарско(Каспийско) море поставя следните земи: Хорезм, Саксин, Булгар. Вече цитираният Абу ар-Рашид ал-Бакуви [Китаб талхис ал-асар, М., 1971 г.] определя Саксин като "многолюден град в Хазарско". Стъпка към решаването на този проблем е и твърдението на Ал-Хваризми(30-те г. на IX в.), че началото пък на хазарския поход на запад следва да се свързва с Хорезм. При това Ал-Хваризми е персиец от Хорезм, създал между 836-847 г. географска карта, в която значителна част от топонимията на Средна Азия и Задкавказието е на базата на по-стари, доислямски сведения [Виж Калинина Т. М., Сведения ранних ученых Арабского халифата, М., 1988 г.].
        Едно натрупване на имена в късната "Хроника" на Шах-Махмуд Чурас [М., 1976 г.] заслужава също внимание. Хрониката е съставена около 1676/77 г. и е посветена на владетелите на Монголската държава с център Яркенд, създадена в 1514 г. Районът на Кашгар, Янги-Хисар, Аксу, Хотан носи наименованието Малка Бухария. При настъплението към Болор и Бадашхан монголите воювали и с хазарейци. Вождовете на хазарейците се покланят пред ханските нозе при крепоста Сарикол. В специална операция местното племе "булгачи" е разчленено на части и екзекутирано. Макар , по всяка вероятност, да не става дума за преки български и хазарски етнически реликти, топонимията и етнонимията заслужава да бъде анализирана с оглед на евентуално някогашно българско присъствие по тези земи.
Интересен историографски материал откриваме в съчиненията на Абурайхан Бируни(973-1048) - виж напр. Съч., Ташкент, 1957 г., т. I,с. 55,111;т. II,с. 202 и др. Царят на Индия носел титлата "балхара", а на Нишапур - "канабар". И до него време в планинската област между Памир и Хиндукуш се запазват независими владения. Едно от тях, Болор, отстоящо на два дни път вляво от р. Инд, някои автори свързват с българското народностно име. Интерес за нас представлява и епонима Кубер (Кубера, Кубайр) - господаря на севера и бог на богатството в индийската митология, доколкото това име се появява и в ранната династична история на българите. Но що се отнася до езика на волжските българи, Бируни вече смята, че е смес от хазарски и тюркски.
        От направения бегъл преглед на арабския изворов материал става ясно, че за изводи относно ранната българска история, можем да ги използуваме само съгласувано с извори, чиято достоверност е доказана.

 

* * *

        Незаменим източник за най-древната история на народите от Средна и Централна Азия са китайските династични хроники "Шицзи", "Цянханшу", "Хоуханшу", "Таншу" и др. Що се отнася до българското народностно име обаче, до момента няма ясна, еднозначна идентификация с някои от приведените там етноними. Общо е мнението на изследователите, че това се дължи в най-голяма степен на специфичните фонетични и графични особености на китайския език и писменост в периода III в. пр. Р. Х. - VIIIв.сл. Р. Х. През XVIII в. с помощта на манджурци, китайци, монголци, тюрки, тибетци и др. са правени нормализации за времето от 916 до 1368 г. Но то е вън от обсега на нашия интерес. В тези случаи препоръката на Н. Я. Бичурин е за древната история повече да се доверяваме на генеалогиите, хронологията и местоположението нежели на съмнителни идентификации. Има затруднения и от чисто историографски характер. Ако беше по-точно установена първата българска поява на европейския континент, то това би насочило интереса ни към синхронни с нея процеси в Средна и Централна Азия, а там вече може да се търси онзи субект на историческо действие, който в най-голяма степен етнокултурно и събитийно е причастен към съдбата на древните българи и тяхната миграция на запад. Идентификациите се затрудняват и от факта, че след като Ван Ман(7-23 г.) узурпира престола Китай губи "Западния край". При династиите Цзин(265-420) и Юан-вей(386-555) той така бързо променял облика си, владенията така се "поглъщали" едно друго, че вече не било възможно ясно да се определи "кой кой е и кой кого владее".

 

НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО НА КНИГАТА