TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 Автор: Доц. Д-р Атанас Стаматов ;   Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ - ЛЕГЕНДА И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

 

Древната българска история е била и си остава едно от най-големите предизвикателства не само към родната ни историческа наука. До преди няколко десетилетия учените не разполагаха със сравнително цялостни текстове на древнобългарски, което да позволи точното определяне на тяхната езикова и етническа принадлежност. Към тази трудност се прибавя и маршрутът им на мигриране от изток на запад. Той почти следва търговските пътища и в частност пътя на коприната. Местата им на усядане са силно наситени етнически. Ибн-Хаукал свидетелствува, че в Кавказ например са се говорили 360 езика. Много преди него Плиний Секунд също твърди, че в Кавказ на чупката към Рипейските планини живеят 300 племена с различни езици и римляните били принудени да "водят делата си" с помощта на 130 преводачи [Латышев В. В., Известия древнихъ писателей греческихъ и латинскихъ о Скифiи и Кавказе, СПб., 1893 г., т. I., с. 179]. Ибн-Фахид (IX в.) говори за 72 племена в Северен Кавказ, които не се разбирали помежду си без преводач и пр. Еднозначното свързване на дадена археологическа култура с определен етнос и то по отделно, фрагментарно взети белези, също е ненадеждно, макар че в практиката си археолозите често търсят такива паралели. Един и същ археологически материал може да получи различни оценки и квалификации. М. Домарадски дори смята, че всяко етническо етикиране на археологическата култура преди края на ранножелязната епоха е хипотетично. Затруднения ражда и ранното разпокъсване на българския етнос - още в Средна Азия, а по-късно по пътя към Европа и в самата нея. Това cе отразява в писмените извори, а от там и върху опитите за ясно очертаване хронотопа на етнокултурния ни генезис. Така някои изследователи са склонни да се предоверят на едни или други писмени извори и даваните в тях сведения да разпрострат като безусловно валидни за всички български групи в различен период от историческото им битие. Едва ли безопасни за научната истина са опитите особеностите на волжските българи от разказа на Ибн-Фадлан (921-922 г.) да се преписват на Кубратовите българи или на българите от дохристиянска Дунавска България например. Ако към тези пропуски добавим и споменатите от Ив. Шишманов опити на някои автори при една предвзетост на изходната теза да обясняват едно неизвестно като въвеждат друго, в случая да използуват като аргументи за обясняване на най-ранната българска история нееднозначно решени проблеми от историята на други племена и народи, става ясно, че са огромни не само чисто фактографичните, но и методологическите препятствия, които всеки изследовател има да преодолява. В историческите изследвания, с някои изключения (П. Коледаров например), все още рядко се използуват големите възможности на историческата география, а и не винаги е търсен системен подход към наличните писмени източници.

* * *

От изворите най-пълно проучени, обработени и публикувани са латинските и гръцки извори за древната българска история. Латиноезичните автори по-рано и масирано съобщават за появата на българите в Европа. Сведенията им са далеч по-обективни. Различават и ясно етнически разграничават българите. Въпреки присъщата на ранносредновековната историопис склонност към архаизация, почти не подменят етнонима им с този на скити, хуни, авари и пр. Византийската историография много често понятийно архаизира отразяваните събития. Повече доверие заслужават сирийските несториани, докато столичните историци често превратно представят събитията с оглед на вековното противостоене между двете държави и култури. В специализираната литература от арменските извори най-често се използува съчинението на М. Хоренски "История на Армения" и арменската география от VII век "Ашхарацуйц", а от арабските автори Ибн-Фадлан. През 40-те години Д. Съсълов по немски източници се обръща към древните китайски династични хроники и търси в тях българско присъствие. В последно време отделни автори отново се връщат към тези извори. С изключение може би само на "Именника на българските канове" оцелелите малко на брой родни исторически извори като "Добавки към среднобългарския превод на Манасиевата хроника", "Житието на петнадесетте Тивериополски мъченици" и др. не се ползуват с доверието на голяма част от изследователите. На тях по традиция се гледаше преди всичко с очите на филолога, а не на историка. Така често се предоверявахме на онова, което враговете са оставили за нашите деди, отколкото на това, което те самите са ни казали за себе си.
Затруднения от този и друг характер са основната причина за голямото число хипотези в европейската историография относно етническите корени на древните българи. Опит за тяхната систематизация прави още в началото на века проф. Ив. Шишманов [Критически преглед на въпроса за произхода на прабългарите от езиково гледище и етимологиите на името "българин", Сборник народни умотворения, кн. XVI-XVII/1900 г., с. 505-753]. В 1774 г. Тунман обявява българите за тюрко-татарско племе. Енгел(1797 г.) ги смята само за татари. Юрий Венелин(1829 г.) създава славянската хипотеза за произхода на древните българи. Френ(1830-1832 г.) решава, че те са етническа амалгама от фини, тюрки и славяни. Шафарик(1837 г.) пък смята, че те са урало-чудско племе. Същата година Цайс ги обявява за хуни, а Иловайски се връща към хипотезата на Ю. Венелин. След 60-те години на XIX век историческата наука категорично установява, че древните българи са от неславянски произход. Хволсон ги обявява за угри. Куник търси в чувашкия език живи древнобългарски езикови реликти, а В. Томашек и Г. Немет, извеждайки българското народностно име от понятието "буламач" издигат теорията за смесения етнически характер на древните българи формиран между IV-V в. в. в Прикавказието и т. н. През последния половин век като безусловно доказано се лансира схващането, че древните българи са били тюркски народ, но малоброен и почти без етническо, езиково и културно влияние претопен от славяните. Самата тема за най-древната българска история беше недолюбвана и дори пренебрегвана. Сериозно занимаващите се с нея автори се брояха на пръсти. Публикациите им в специализираните издания най-често попадаха в рубриката "Дискусионно", а в уводите на монографичните си изследвания почти без изключение праве-ха уговорката, че развиват възгледи различни от обичай-ните. За причината, изтласкала в сянката на историята древните българи, откровено пише Димитър Ил. Димитров: "По това време (между двете войни - д. м.) фашизираната буржоазна наука поде широко рекламирана кампания за доказване на пълния приоритет на прабългарите при изграждането на старобългарската материална и духовна култура. Това беше необходимо на управляващата прогерманска върхушка, за да бъде откъснат българския народ от славянството и преди всичко от вековната му привързаност към Русия и Съветския съюз"[Състояния и задачи на археологическите проучвания на прабългарите по Долния Дунав, В - "Плиска-Преслав", С., 1981 г., т. 2,с. 26]. След 9.IX.1944 г. се стигнало до обратното превиване на пръчката и археолозите изцяло оставят настрана прабългар-ските паметници и насочват вниманието си към славяните, като дори отричат ясния прабългарски характер на някои археологически материали. Естествено тази "стратеги-ческа" заръка не следваха автори като Ал. Бурмов, Ив. Дуйчев, В. Бешевлиев, П. Коледаров и някои други, които останаха верни на професионалния си избор и научната истина.

НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО НА КНИГАТА