Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 

 Автор: Проф. Атанас Стаматов  Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

БИБЛЕЙСКИ НАРОД ЛИ СМЕ БЪЛГАРИТЕ?

 

        Преди повече от десет-петнадесет години срещнах в статия на Б. Цонев библейската версия за произхода на народа ни. За наш родоначалник бе посочен Булгар - един от синовете на Тогарма. Авторът се позоваваше на писмото-отговор, изпратено от хазарския хаган Йосиф (между 954-961 г. по М. И. Артамонов) до видния сановник в Кордовския халифат, испанския евреин Хасдай Ибн-Шафрут. Последният моли хагана да му съобщи сведения за хаганата и специално да отговори на въпроса как евреите са попаднали в неговите владения. Същото питане Ибн-Шафрут отправил по-рано и до хазарските евреи в Константинопол, за което свидетелствува открит от С. Шехтер (1912 г.) фрагмент в Кембриджската библиотека. В отговора си Йосиф използува еврейските генеалогични таблици, надстроени над библейските генеалогии и заявява, че хазарите са потомци на седмия син на Тогарма, а като девети син споменава Булгар, от който водели началото си българите [Виж Cassel P., Der chazarischen Konigsbrief,Berlin,1877,S.71 -Togarmae: Ugri, Dursu, Avari, Hunni, Basilii, Tarniach, Chazari, Zagora, Bulgari, Sabiri]. Съгласно "Таблицата на народите" (Бит. 10). Яфет е трети син на Ной, а Тогарма трети син на Яфет. С това за мен въпросът беше изчерпан и аз забравих този случай. Години по-късно в съчинението на П. Добрев "Светът на прабългарите"(1994) попаднах на следната мисъл: "На тази легенда са обърнали внимание много изследвачи, но името Тогарма, споменато в нея се е оказало твърде костелив орех и е останало до ден днешен необяснено. А по всичко личи, че Тогарма не е нищо друго освен хазарско име на върховния небесен бог"[с. 95]. Този фрагмент отново ме върна към изложения по-горе проблем. Че Тогарма е библейски персонаж, а не име на хазарски бог е ясно от самия библейски текст. Още повече по това време хазарите официално изповядват юдаизма и те биха могли да имат само един Бог - Йехова(Яхве). И все пак допускането на П. Добрев поставяше един въпрос напълно пренебрегван от историческата ни наука през последните десетилетия по известни на всички причини. Доброволно се бяхме отказали да търсим фактическата основа на библейската география, етнография, историография. Свеждахме съдържанието им до голи митологеми. Бяхме забравили предупреждението на големия културолог К. Мориц, че тълкуването на мита като чиста алегория е неоснователно, защото ако и в него да няма "истинна история", то има и трябва да търсим "историческа истина". С особена сила това важи за средновековната историопис, най-често правена във формата на хронографи, генеалогии, бревиарии. Неизменен конструктивен елемент в тях е библейският разказ за разделянето на Земята след Потопа между Ноевите синове. Светото Писание поставя синовете на Сим(семитите) на изток в Предна Азия; потомците на Хам(хамитите) на юг в Африка; а със синовете на Яфет(яфетитите) населява "северните предели" и на запад Европа. Пръв Й. Флавий излиза от теологичната схема и търси рационални исторически проекции на този библейски сюжет [Флавий Й., Йудейские древности, Минск, 1994 г., кн. I,гл. 6]. Този фундаментален за християнската историография подход се прилага и от българските хронисти чак до Паисиевата "История" включително. Интересът към него не секва и днес [Виж напр. изследването на библеиста Франк Класен - "The klassen calendarized study Bible, L-A,1982. Прил. №8]. В произведенията си средновековните хронисти съдържателно уплътняват конструктивните функции на библейските генеалогии с известните им пространствено-времеви локализации на историческия процес. Отказвайки се от първото, ние по същество отхвърляме и второто, а заедно с това и нечесто срещаната в историческата наука възможност методологически подход да доведе до конкретен фактически резултат. Всичко това ме мотивира да поставя явно провокативното заглавие на тази част с ясното съзнание, че в прекия смисъл на думата, българите като че ли не са библейски народ, защото не се споменават с народностното си име в текстовете на Св. Писание. Но библейските събития се разгръщат от Средна Азия до Рим и от Арарат до Етиопия. Те обхващат времето от XV в. пр. Р. Х. до I в. сл. Р. Х., а някъде в горните времеви граници лежат корените и на най-ранната българска история. Ето кое хранеше надеждите ми, че дори и зад посоченото заглавие могат да се търсят рационални проекции. В рамките на тази мащабна и трудна за решаване задача реших да се абстрахирам от мощния светогледен и стилистичен библейски пласт в българската култура, утвърдил се след официалното приемане на християнството. Дори само въпросите на княз Борис до папа Николай I са достатъчно свидетелство за библейско влияние и преди покръстването. Княз Борис търси чисто християнство и в 104-ти въпрос съобщава, че част от българите са били кръстени от евреин. Той пита възможно ли е в Господния ден да се отива на път във връзка с позволените в юдаизма 2000 крачки (36-ти въпрос)? Какви животни и птици е позволено да се ядат (43-ти въпрос)? Трябва ли да продължат да принасят примициални жертви - първаците от плода на ръцете си (89-ти въпрос) и пр.? [Виж Бешевлиев В., Вярата на първобългарите, ГСУ, т. XXXV,1939 г.; Фотий патриарх Константинополски до княз Борис. Папа Николай I до българите, С., 1994 г.]. Тук ще се задоволя с описването на отделни типични случаи, в които историческото битие на българина по време, място и културно влияние се е докосвало до библейската традиция.
        Да се върнем към вече споменатия случай. Едно-две десетилетия по-рано, около 940 г. в Рим или Южна Италия под перото на автор-евреин се появява историческо съчинение, обхващащо времето от разрушаването на Вавилон (539 г. пр. Р. Х.) до падането на Юдейското царство под римско владичество (70 г. сл. Р. Х.). Авторството на тази станала много популярна книга е преписвано на Йосиф бен Горион - префект на Иерусалим. Някои изследователи отъждествяват Йосиф бен Горион с Йосиф бен Мататия - историк, управител на Галилея. Тъй като анонимният автор се стреми да копира в стила си Йосиф Флавий, до XVIII в. книгата е известна като "Йосипон" - още "Еврейски или малък Йосиф". Уводът на книгата е снабден с генеалогични таблици, в които отново се споменават българите. Възходът на Хазарския хаганат, покръстването на българите, превръщането на България в едно от трите най-мощни европейски държавни формирования, естествено отреждат през IX-X в. в. място за българи и хазари в генеалогиите на средновековните хронисти. От казаното следва още един извод - явно генеалогиите са градени върху един по-стар еврейски архетип, който се е възпроизвеждал в места с компактно еврейско присъствие [Спр. Nicholas de Lange,Atlas of the Jewish world,1985] като конкретното съдържание се е меняло с промяната в пространствено-времевите и етнокултурни параметри на историческия процес.
        Етнонимното съдържание на библейските епоними явно се оформя в края на VII в. пр. Р. Х и през VI в. пр. Р. Х. За географска граница между семити и яфетити традиционно е била приемана р. Тигър. Племената и народите, разселени северно от нея, са причислявани към потомците на Яфет. Яфетитите са се делили на две големи групи: "Гог-Магог" и всички останали. В епонимът "Гог-Магог" са били включвани последователно, появаващите се от север-североизток варварски племена. Те стоварвали военната си мощ върху избуяващите в Двуречието и по Източното Средиземноморие цивилизации. Ужасът от появата им ги превърнал в предвестници на Страшния съд. Средновековният човек е вярвал, че достигането на тези племена до Тивериадското езеро е сигурен знак за настъпващия Божи съд. В състава им Ал-Масуди включва шест племена, всяко едно от тях по численост по-голямо от всички останали народи, взети заедно. Страховито е било пророчеството, че когато достигнат езерото авангардът ще изпие водите му и ариергардът ще мине по суша. Масуди дори им отрича човешки образ. По ръст ги описва като един път и половина по-дребни от обикновения човек, но с лъвски зъби и големи мъхнати уши. С тях се свързва и идеята да се строят стени, напр. Дербент, Великата китайска стена и др., които да ги отделят от останалия свят. По свидетелства на Хекатей Милетски (VI в. пр. Р. Х.) историците свързват тези библейски сюжети със скитското нашествие в Палестина. През VII в. пр. Р. Х. по брега на Каспийско море скитите се появяват в Задкавказието. Там образуват свое царство. В набезите си на юг сломяват съпротивата на Киаксар Мидийски и в периода 630-626 г. пр. Р. Х. през Сиро-Финикия стигат чак до Палестина. С молби и подаръци фараонът Псаметих ги спира на подстъпите към Египет. Паметен знак за скитското нашествие в Палестина за векове остава името на гр. Скитополис. В Европа, освен със скитските племена, през различните исторически периоди с "Гог-Магог" са били отъждествявани келтите, галатите, сарматите, готите, хуните, хазарите и др. Вероятно на основанието, че също идват от изток, макар и като явен анахронизъм Християн Другмар(870 г.) причислява и българите към Гог и Магог в компанията на хуни и хазари. Той пише:"Защото и у Гог, и у Магог, които са хунски племена... едно племе, което беше по-силно от племената, които беше събрал Александър, е вече обрязано и следва напълно юдаизма (хазарите - д. м.). И българите, които са също от тези племена се покръстват ежедневно [ЛИБИ, С., 1958 г., т. I,с. 128]. В последната третина на IX в. едва ли така са изглеждали нещата дори от Ставело и Малмеди - днешна Белгия. С този фрагмент от коментара си към Евангелието на Матей Другмар е искал по-скоро да възвеличи всепобеждаващата сила на Христовото Слово, отколкото да фиксира налични етнокултурни отношения. Епонимът Гог и Магог не е изразявал автентичното историческо амплоа на древните българи.
Останалите яфетити географски са били разположени в "санитарния пояс" между семитите и племената "Гог-Магог". С племената населяващи този пояс светът на семитите е имал установени вън от войната форми на общуване и на първо място стабилен търговски режим. Между тях в епонима "Тогарма" са били включени конните народи. Освен в "Таблицата на народите"(Бит. 10:3), епонимът "Тогарма" се споменава само още веднъж в Първа книга на Летописите [1Лет.1:6] и след това още два пъти в Книгата на пророк Иезекиил - "бащата на апокалиптиката". Иезекиил е един от вавилонските пленници, а началото на вавилонския плен за евреите е 597 г. пр. Р. Х. Той е живял в Нипур, на около 50 км. югоизточно от Вавилон. Започва да пророкува от юли 592 г. пр. Р. Х. до 570 г. пр. Р. Х. или общо 22 години. Библеистите подчертават, че Иезекиил е пророкът, имал най-много видения при подчертано влияние от страна на вавилонската култура. Книгата с пророчествата му се периодизира по следния начин: от гл. 1-24 (592-588 г. пр. Р. Х.); гл. 25-32 (588-586 г. пр. Р. Х.); гл. 33-39 (586-572 г. пр. Р. Х.) и гл. 40-48 (572-570 г. пр. Р. Х.). За нас интересни са гл. 25-32 (речите, отнасящи се до чуждите народи) и гл. 33-39 (обвинителните речи, произнасяни в най-тежките дни на пленничеството). Когато споменава гр. Тир Иезекиил пише: "От дома на Тогарма ти доставях за твоите стоки коне, конници и мъски"[Иез. 27:14]и по-нататък в пророчеството си против Гог отново споменава между увлечените в смъртния му набег племена "дома на Тогарма от северните предели с всичките му полкове"[Иез. 38:6].

        Тук следва да обърнем внимание на един факт. Евреите, макар и пленници, не са били държани встрани от културния и даже политически живот на Вавилон, за което свидетелствува съдбата на пророк Даниил и другарите му. Нещо повече - столетия след Вавилонския плен, еврейските екзиларси от Месопотамия са упражнявали мощно, дори решаващо влияние върху вътрешно- и външнополитическия живот на сънародниците си в Палестина. Но първоначално еврейските пленници е трябвало в нова географска и историческа среда да разполагат битието си. Откритите паралели между някои библейски епоними и етноними, запазени в асирийските клинописи говорят, че генеалогиите на народите, разселени в северна посока са били осмисляни в параметрите на вече установен историко-географски материал. Например синът на Яфет и баща на Ашкеназ, Рифат и Тогарма - Гомер по име схожда към асирийското Gimirrai.Арменците, приели за свой родоначалник Тогарма, са наричали кападокийците Gamir.Мешех/Мосох се споменава като шести син на Яфет. Потомците му били разселени южно от Черно море в Малка Армения. Клинописите ги отбелязват като Muski.За тях пише и Херодот в своята "История"[кн. III.94 и кн. VII.78]. Библейското название "Тогарма" покривало асирийското "Тил-Гаримму"[Виж Дьяконов И. М., Ассиро-Вавилонские источники по истории Урарту, ВДИ, кн. 3/1951 г., с. 249]и т. н. През целия VI в. пр. Р. Х. историческите събития уплътняват етническия образ на конните народи, закодирани в епонима "Тогарма". В периода 545-539 г. пр. Р. Х. Персия завладява Средна Азия; 530-529 г. пр. Р. Х. се датира походът на Кир II срещу масагетите; 522-521 г. пр. Р. Х. Дарий I потушава въстанието на народите от Ахеменидската държава и се възкачва на престола; 519 г. пр. Р. Х. осъществява първия си поход срещу саките-тиграхауда; 512 г. пр. Р. Х. - организира втори поход. Сменилият Вавилонското царство Ахеменидски Иран в непознати за тогава мащаби разширява контактите си с населяващите Средна Азия племена. Тези контакти са били облекчавани от етнолингвистичната близост между персите и народите на Средна Азия, един от които без съмнение е бил българският. Възможността още тогава да сме попаднали в библейските генеалогии е изглеждала толкова реална на книжовника, преписвал "Именника на българските канове", че е счел за най-логично и уместно да го композира след Четвърта книга на царете, която завършва с похода на Навуходоносор(605-562 г. пр. Р. Х.) в Палестина и отвеждането на евреите заедно с царя им Йоахим(609-598 г. пр. Р. Х.) във Вавилон.

        Ако не по-рано, то със сигурност от момента на преселването си в Армения българите са в тесни взаимоотношения с тамошните евреи и вероятно са осигурявали прехождането им през Кавказките проходи към Херсонес и обратно. Що се отнася до арменците, в отделни случаи те са именувани "народ Ашкиназов" [Драсханакертци Й., История Армении, Е., 1986 г., с. 43 и сл.]. Името "Ашкеназ" се среща и в Асиро-вавилонските извори като "(А)шкуз/Iskuza", име с което са познати скитите. Вероятно след скито-кимерийската борба земите между Каспийско и Черно море са наречени "страна Ашкиназова". Този топоним е използуван и като етноним за народите, населяващи посочения район, включително и за арменския народ. Но по правило самите арменци се припознават като потомци на Тогарма. Вече стана дума, че библейските епоними носят освен исторически, етнически, също и географски смисъл. Така българското присъствие в Армения съвсем естествено ни вписва като коляно от "дома на Тогарма". По-късно епонимът географски е изтеглен към Северен Кавказ и в различните исторически периоди към него са били числени много от конните народи, минали от там.
        През очите на евреи и араби българите заедно с арменците са най-старите народи от "дома на Тогарма". Но християнският IV в. не е приемал така еднозначно библейското ни родословие. В две вече споменавани съчинения - "Латинския хронограф от 354 г." и "Анонима", преписван на св. Методий Патарски, - древните българи се обявяват за семити. "Анонимът" ги нарича "синове Амонови", потомци от дъщерите на Лот. В Библията има два интересни момента с участието на амонитяните - Бит. 14:5 и Вт. 2:20.Там става дума за народ, който веднъж е наречен "Зузим", втори път "Замзумим". Зузимите са били древно племе, обитавало района на Хам (предполага се, че става дума за Рабат Амон) на изток от р. Йордан. Името на този народ е било считано за общоизвестно и хронистите го съпровождали с определителен член. В Септуагинтата то е прието за съществително нарицателно и се превежда с понятията "сила" и "могъщество". Летописите отъждествяват зузимите с гигантите от племето "Рафаим", разбити някога от коалиция народи, начело с еламския цар Кедорлаомер(Кудур-Лагомар). Някои изследователи наричат остатъците от зузимите "амонитяни"; други смятат, че амонитяните са се населили в земите на гигантите и са нарекли оцелелите от племето "Рафаим" - Замзумим [Еврейская энциклопедiя,М., 1991 г., т. VII,с. 666,856]. Всичко това не би ни интересувало пряко, ако в Хронографа не бяхме споменати редом с еламитите, асирийците, халдеите и пр. [Виж прил. №9] като потомци на Сим с родоначалник Зиези. Съблазнителна е възможността да се види проецирана библейската представа за народа "Зузим/Замзумим" като силен, могъщ в епонима Зиези. Любопитно е да се отбележи, че Б. Димитров [Българите - цивилизатори на славянския свят, С., 1993 г., с. 21], макар и в съчинение с научно-популярен характер, редом с военната сила и мощ на древните българи, по археолого-антропологични данни отбелязва ръстовата разлика между българите и средновековните европейци. Съотношението е било приблизително 175 см. към 160 см. в полза на българите. Това обаче едва ли би могло задоволително да обясни причисляването ни към семитския кръг народи.

        За тълкуването на епонима "Зиези" със същия успех бихме могли да търсим паралели с библейското Iesel (Иезиел - син на Азмавета, един от героите сподвижници на Давид. 1Лет.12:3)или с името на шумерския Ной - Зиусудра например. По-перспективна изглежда връзката на споменатия епоним с името на сарматския вожд Зизаис отбелязано по времето на имп. Констанций II (358 г.) в Панония. Но търсенията в посока символното значение на името "Зиези" все още изцяло е в сферата на хипотетичното. За сметка на това, докато се ровех в изворовия материал, попаднах на един интересен паралел. В клинописите от времето на Саргон II(722/21 - 705 г. пр. Р. Х.) се споменава географското понятие "Зизи", което приблизително покрива района между езерото Урмия и сегашните Талишки планини. Тъй като в Талишките планини са открити топоними с ясен български произход умувах възможно ли е появата на българите в този район с утвърдено от векове име да е станало причина по топонимичен път да са получили епонима "Зиези" от Хронографа? Тази възможност ми се видя малко по-реалистична, но в асирийския "Списък на епонимите", който е служил за датиране на събитията, още срещу 856 г. пр. Р. Х. открих понятието "туртан" - много висок военен чин в Асирия. Носителите на този чин са били и наместници за дадена област в царството. Конкретно се споменава за сановник с чин "туртан" като наместник за областта Харран. Спомних си за ненапълно изяснения термин "TOPTYNA ПIЛE Z_ПАN"(тортуна пиле жоапан). П. Добрев прави сравнение с талишкото "пиле" - старши. А българското "тортуна" явно е в пряка етимологична зависимост от асирийската титла "туртан". По смисъл понятието би трябвало да се преведе като "военен наместник за областта - старши жупан". В друг случай бях попаднал на понятието "канаранг" - пазител на границата. И двете понятия, особено първото, действително ни откриват една библейска по време проекция. Удивява дълбочината, от която българската държавнотворна и военно-административна традиция черпи своите основания [Виж Дьяконов И. М., Цит. съч., кн. 2/1951 г., с. 303-309,319-320;кн. 3/1951 г., с. 249].
Включването ни към семитите най-вероятно се дължи на маршрута, по който древните българи мигрират от изток на запад. Той често минава по границата между яфетическия и семитския етнически кръгове. По тези места, особено в Задкавказието и Армения, българите осъществяват трайни контакти със северносемитските народи и с евреите като дисперсна семитска общност. Едва ли тези контакти са били без последици за бита и езика на българите, а Ем. Диллем отбелязва, че още в авестийския език могат да се открият много семитски думи [Армянскiе этюды, Харков, 1884 г., с. 18]. Срещат се и семитски имена, близки по звучене до българското народностно име. Например през II-III в. в. в Долна Панония са били дислоцирани 1-ви и 2-ри римски легиони. По правило те са рекрутирали спомагателните си части измежду източните народи. Сред често срещаните семитски имена е и името "Болхас". При тази ситуация един народ, влязъл в полезрението на гръко-латинския свят някъде при горните течения на реките Тигър и Ефрат, спокойно може да мине за семитски. Не случайно в Хронографа като семити са определени още араните, арменците и други яфетически народи. В крайна сметка, ако трябва да квалифицираме историческото битие на българите в географските и етнолингвистични представи за библейското разделение на света между Ноевите синове, то определено коренът ни е яфетически и редом с арменците можем да извеждаме библейското си родословие от "дома на Тогарма". Убеден съм, че резултатите биха оправдали усилието за осъществяване на едно по-обстойно изследване относно мястото на българите в създаваните през Средновековието генеалогии, надстроявани над библейския разказ за разселението, като специално внимание се отдели и на еврейската генеалогична традиция.
        "Именникът на българските канове" е предизвиквал много дискусии и едва ли те скоро ще секнат, особено що се отнася до неговата "легендарна" част. Предположението на Н. Мавродинов за китайски влияния при неговото създаване не звучат много убедително, въпреки че по същество "Именникът" е династична хроника. Древната китайска историопис действително е структурирана на династичен принцип - времето на всеки нов исторически период начева с възшествието на престола на нова династия и свършва с приключване на управлението й. Изследователите без изключение отбелязват, че "Именникът" ни среща с два периода в древната българска история белязана с имената на Авитохол и Ирник, след което започва поименното изброяване на българските владетели. Китайската историография не би обособила тези два периода, тъй като и Авитохол, и Ирник по род са Дуло. С основание В. Бешевлиев вижда библейско влияние в краткия текст на "Именника", а П. Добрев обърна внимание на факта, че за разлика от библейските патриарси, легендарните български канове си имат рождени дати, при това удивително синхронизирани. Не бива да се изключва възможността синхронизацията да е била преднамерено търсена от автора, но достоверността на сведенията от "Именника" правят по-вероятно допускането, че синхронността е естествен резултат от една продължена в "Именника" историописна традиция с корени в Доаспарухова България [Каймакамова М., Българската средновековна историопис, С., 1990 г., с. 60]. Тези особености на българската династична хроника са дали право на Ив. Дуйчев да види в нея оригинален продукт на българското културно-историческо развитие. Дори и да са налице чужди влияния те не могат да се сведат до механични взаимки. Чуждата историографска култура е била абсорбирана в принципите й не сляпо, а с оглед на особеностите, които конкретноисторическите факти налагат.
        С библейски привкус е името "Авитохол". Вече отбелязахме, че трудно се аргументира тезата за идентичността на Авитохол с Атила. Най-често то е било свързвано от изследователите с библейското Ахитофел [2Царства,15:12; 17:1-23;23:34]. Интересен е опитът на П. Добрев да тълкува името Авитохол по аналогия с персийското "Авитух" (дете на сърната, син на сърната). Правомерността на тълкуването той подкрепя със съхранено в литовска легенда сказание за откърмено от сърна "българско дете-княз".
        Д. Табаков чрез трансформации в името на популярната династия Кава(К-Ави) и приемайки, че владетелят на българите, като тохари в географския смисъл, е прибавил към титлата си името на страната, която управлява, разчита името така: К-Ави + Туохол = Авитохол. В този случай, както и в тълкуването на П. Добрев, името се възприема като съставно. Не са малко на брой библейските имена с представка "Ави", но за нас най-интересно е "Авимелех" - Ави/Авва-отец и мелех/melekh-цар. То е указвало ролята на това лице в историята на еврейския народ. Авимелех е символизирал "бащата-цар", "основателя на царската власт". В един случай то се носи от първия съдия, присвоил си титлата "цар", впоследствие узаконена от Саул; в друг случай името е открито в асирийските надписи като име на библейския цар на Герар. И не конкретни исторически персонажи ни интересуват, а символизацията, закодирана в носеното от тях име. С тези символи чудесно бихме описали и ролята на Авитохол за българската династична традиция. Не съм компетентен да преценя дали двата етимологични плана в дълбочина могат да имат допирни точки (еврейското "сърна" звучи като "тавита" - Деяния 9:36), но в действителност двата прочита удивително се допълват. От една страна името Авитохол носи задължителните за всеки родоначалник на древен народ тотемни елементи на произхода; от друга страна то напълно покрива смисъла си като "баща на царете", основател и пръв представител на царската власт. Във всички случаи обаче, възможността да се използуват библейски податки при тълкуването на това име не бива да се пренебрегват.
Към "Именника" можем да добавим, че с библейска възраст е календарът на древните българи, съхранен в него и някои други надписи, макар и самият календар да е продукт на една небиблейска културна среда. Най-късната начална датировка в подобния на него дванадесетциклов сакски календар е 78 г. сл. Р. Х., а факти из областта на астрономията и глотогенезата дават основание на доста изследователи да търсят корените му още във II хил. пр. Р. Х. И до ден днешен древният български календар ни изумява с универсалността и точността си.
        С библейски епоним и династична хроника в стила на библейските генеалогии; с календар и военно-административна титулатура, които носят белезите на предхристиянската епоха; въпреки че не присъствуват с народностното си име в библейските текстове, древните българи спокойно могат да бъдат определени и като библейски народ.

 

НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО НА КНИГАТА