Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 

 Автор: Проф. Атанас Стаматов  Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

 

АРМЕНСКИТЕ БЪЛГАРИ - ХРОНОТОПЕН КЛЮЧ КЪМ НАЙ-РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ -ІІ ЧАСТ

 

        И сега вече не ни остава нищо друго освен да се върнем към свидетелствата на М. Хоренски. Ако изследователите единодушно определят Ф. Бузанд като историограф на Мамиконяните, то М. Хоренски безспорно е историографът на Багратидите. В това си качество той е описал много старателно ролята, която са играли членовете на рода в арменската история. По предание и исторически свидетелства родът Багратуни са с еврейски етнически корен, а едва ли евреите могат да бъдат подозирани в липса на чувство за родова принадлежност и историчност. Известно е, че след Вавилонския плен, завърналите се в Иерусалим евреи, по религиозни подбуди вземат мерки за отлъчване на друговерците, попаднали в юдейското общество по пътя на етнически смесените бракове [1Ездра 9 и сл.; Неемия 13]. Следейки чистотата на родословието си, евреите добре са знаели предците си. В Иерусалим дори е имало специална палата за изследване генеалогиите, особено на левитите. Пазените в храма таблици са унищожени едва при Ирод I.Тази ситуация ни позволява да допуснем, че М. Хоренски е ползвал сведения за историята на рода Багратуни, предоставени му от поръчалия изследването Сахак Багратуни, а историята на Багратидите със сигурност след I в. пр. Р. Х. е неразделна част от арменската история. Тук нека отворим скоба и да използуваме една особеност на човешката памет. Ние можем да забравим точното датиране на една или друга случка, но не и основните в ценностно отношение факти, с които тя е била свързана по време, място и причина. Тази особеност се носи от съ-битийността като същност на историческото, редом с хронологичността. Хронологизмът предполага отговор на въпроса - "Кое след кое става?"; а събитийността - "Кое редом с кое става?" Едното въплъщава природата на историческото време, другото - феноменологичната интензивност, насищането на историческото пространство с факти-случки за определен отрязък от това време. Защо разказвам всичко това? Защото по правило текстовете в арменската историография, които се отнасят до българите, са съвместени с текстове за еврейското присъствие в Армения. Валаршак строил храм на Слънцето, Луната и предците. Той карал потомъка на Шамбат - Багарат да остави юдаизма и да се поклони на идолите [кн. II.8]. Веднага след това идва свидетелството за българското преселение в Армения и разказът по Мар Абас Катина завършва с описание на следното събитие. При Аршак двама от синовете на Багарат били посечени, защото отказали да се поклонят на идолите. Авторът ги нарича последователи на Ананий и Елеазар. Останалите от рода Багратуни се съгласили да не обрязват децата си и в събота да ходят на лов и война. Аршак забранил на другите нахарарски родове да дават жени за съпруги на Багратидите [кн. II.10]. Репресии срещу евреите са отбелязани и при Тигран II.Багратидите отказали да пренасят жертви на идолите. За този отказ Асуд загубил езика си. Останалите се съгласили да вкусят от идоложертвеното и свинското, но не се съгласили да пренасят сами жертви. Царят ги отстранил от командуването на войската, но не и от венценалагането. Йованнес Драсханакертци също пряко свързва тези събития. Той ни съобщава, че при управлението на Аршак някои от евреите, живеещи в Земята на българите, която се намира в клисурите на Кавказ, се отделили и се поселили в подножието на Кол. Двама от тях били подложени на мъчения и за това, че не се поклонили на идолите, били посечени. Етническото съсъществуване между евреи и българи е отбелязано не само от арменската историография. Теофан Изповедник пише: "На източните брегове на Меотидското езеро зад Фанагория, освен евреи живеят много народи. Зад това езеро над Куфис... се намира старата Велика България и живеят съплеменните българи и котраги". Причините за миграционното движение на еврейската общност към Армения и вътре в нея са добре описани от античните автори и се интерпретират без съществени различия от съвременните изследователи.
Според преданието, родоначалникът на Багратидите се появява в Армения още във времето на Вавилонския плен. Легендарният арменски цар Паруйр (Храчеа) помолил вавилонския цар да му отстъпи един от пленените евреи на име Шамбат, от който са и Багратидите [Каланкатуаци М., Цит. съч., с. 24]. Й. Драсханакертци също привежда свидетелство на Мар Абас Катина, че Багарат е от Давидовия род. Вън от легендите обаче, фактите са следните. Разширяването на Армения при Тигран II Велики (95-55 г. пр. Р. Х.) и в превръщането й в трета военно-политическа сила на Стария свят е отбелязано от почти всички историци. Страбон ни съобщава следното: "Усилил се до такава степен той (Тигран Велики - д. м.) основал град,. който нарекъл Тигранакерт и заселил там жителите на 12 елински градове разорени от него" [Srab., XI,14:15]. Йосиф Флавий конкретизира: Арменският цар Тигран обсаждал Клеопатра в Птолемаида. Тя се старала да го отклони с молби и подаръци, но Тигран сам вдигнал обсадата поради нахлуването на Лукул в Армения [Флавий Й., Йудейская война, Минск, 1991 г., I.5.3., с. 48]. Тигран Велики обсажда Александра Саломея/Салина (76-67 г. пр. Р. Х.), дъщеря на Александър Янай. Пленените евреи са заселени в Армавир и Вардгес. У М. Хоренски събитията са отразени в кн. II.14,16,65 и кн. III.35.Освен това най-мащабно преселение обхванало, по думите на римския историк Апиан, около 300000 души, осъществено е още едно по времето на Артавазд II(55-33 г. пр. Р. Х.) - син на Тигран Велики. Във връзка с борбите за първосвещенство в династията на Хасмонидите между Аристобул II(67-63 г. пр. Р. Х.), Хиркан II (63-40 г. пр. Р. Х.) и Антигон (40-37 г. пр. Р. Х.). Й. Флавий е описал и второто пленяване. Походът срещу Палестина е партянски, но като съюзници в него са участвували и арменски войски. Съхраненото арменско предание за Хиркан е едно от доказателствата за арменско участие в похода. Също и фактът, че елинизираните евреи от Сирия и Месопотамия заселени при Тигран II се християнизират, а доведените при Артавазд II палестински евреи преселени в гр. Ван - съхраняват старата си вяра. По свидетелства на И. А. Орбели дори до началото на XX в. ванските селяни считали за евреи жителите на гр. Ван. Второто заселване става в 40 г. пр. Р. Х. и е описано от М. Хоренски в кн. II.19 и кн. III.35.Събитията са отразени и от Ф. Бузанд [кн. IV.55]. В изследванията си Г. Саркисян [Тигранакерт, М., 1960 г., с. 40]стига до извода, че далеч по-незначителни преселвания е имало и преди Тигран II Велики. Към неговите аргументи може да се добави и свидетелството на Апиан, че след присъединяването на Селевкидска Сирия към Армения за наместник там е бил назначен Багарат. Още по-ценно е това свидетелство, защото идва от римски, а не от арменски историк. Има и епиграфски данни за еврейската миграция на север. Историците са единодушни, че първите евреи, заселили се по Северното Причерноморие, са преминали през Кавказ. Те са ползували гръцки, за което свидетелствуват надписите от Пантикапея, Анапа, Олбия и най-старият със сигурност е от 42 г. сл. Р. Х. Агиографът Епифаний (кр. на VIII в.) дори говори за посещение на ап. Андрей при евреите от Синоп. Съчинението на М. Хоренски е и с два оправдани недостатъка. Има моменти, в които той "патриотизира" разказа. За Й. Флавий например партяно-арменският поход на юг се води от партянския сатрап Барзапран, който дава властта на Антигон и отвежда Хиркан във Вавилон. У М. Хоренски инициатор на похода е Тигран II.Войската е армено-партянска и се води от нахарара Барзапран Ршуни. Това "патриотизиране" обаче, не възпрепятствува нашето изследване. Вторият недостатък е в склонността му да концентрира мащабни събития около царе с ореол в арменската история. По правило това става при съвпадение в имената на царствуващите особи и без да се нарушават хронологичните граници на големите исторически периоди (макроси), описани в отделните части на произведението му. На това обръща внимание и Г. Саркисян. М. Хоренски си позволява да представи съвкупност от факти като монолитен факт от един източник само в случаите, когато отделните факти са съгласуващи и допълващи се [Хоренски М., Цит. съч., с. XX]. Този втори тип деформации най-често се наблюдават за времето I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х. или в персоналии от Тигран II Велики(95-55 г. пр. Р. Х.) до Трдат I(58-59 и 62-107 г. сл. Р. Х.). След отстраняването на Аршак II(345-367)от престола с измама и до възцаряването на Пап(369-374) персийската войска на два пъти навлиза в Армения и отвежда със себе си в плен голям брой градски жители. Ф. Бузанд превежда явно завишената колосална бройка от 262000 семейства, по-голямата част от които евреи. Г. Саркисян смята, че евреите не са били повече от 100000 души. Най-масовите депортации са станали между 364-368 година [Бузанд Ф., кн. IV.12-13;Хоренски М., кн. III.27]. Ф. Бузанд и тук прави интересна бележка - в тези размирни години страната Ког(Кол, Кох) останала вярна на арменската династия и предала съкровищата и крепостта Даронк на Пап. Това е същата "страна", част от която е и областта Вананд.
            По този начин са поставени възможните рамки на българо-еврейското съжителство в Армения: от Тигран II до Пап. От текстовете може да бъде извлечена информация, която още да свие тази рамка. Репресиите срещу евреите са били религиозни и са целяли да им се наложи култово-обредна система (покланяне на идоли, принасяне жертви на идоли, вкусване на идоложертвени приноси и пр.), която е чужда както на юдаизма, така и на християнството. Явно, че тези неща са могли да стават само в дохристиянската история на Армения. И още нещо - ако легендарният родоначалник на Багратидите Шамбат съвсем си подхождат със сумарно представящият арменската династична традиция Валаршак; то както Тигран II Велики, така и назначеният от него наместник на Селевкидска Сирия Багарат са съвсем реални исторически личности, в което ни уверява свидетелството на Апиан. Това, че синовете на Багарат са били репресирани, поставя събитието по близо до долната граница - след Артавазд II(55-34 г. пр. Р. Х.), отколкото до горната при вече споменатите събитийни проекции: обезглавяването на мегистана Вананд(60 г. сл. Р. Х.); появата на топонима "Вананд" в Певтингеровите таблици(II-III в.); покръстването на Армения (около 301/314 г.). Единственото, което още можем да направим е да приложим логическата операция "ограничаване". В посочения интервал от време се търси арменски цар на име Аршак царувал 13 години, воювал с понтийците. Името "Аршак" е синоним на партянско присъствие. При М. Хоренски останалите династични линии - на Оронтидите и Арташесидите - са претопени в линията на натурализираните в Армения партянски Аршакиди. Всички партянски царе редом със собственото си име са носили и името "Аршак". Общоприето е, че Трдат I утвърждава партянските Аршакиди на арменския престол и натурализира династията в Армения. Дори да не изключим християнския период като възможно време на българското преселение равносметката е следната. От всички достъпни ми прегледани хронологии на арменските царе като собствено, родово или прякор името "Аршак" са носили: Артаксий II Аршам/Аршак(33-20 г. пр. Р. Х.); Аршак(35-41); Хосров I Аршак(222-252); Аршак II(345-367); Аршак III (378/81-389). Към изказаните съображения за невъзможността преселението да е станало при някой от християнските владетели на Армения с името "Аршак", може да се добави и фактът, че М. Хоренски ги включва в конкретни събития на други места в своя разказ [Виж напр. кн. III.27 или кн. III.46]. В дохристиянския период цар с името "Хосров" и баща "Трдат" е Хосров I Аршак, но и той е отбелязан като петнадесети по ред цар на Армения с проблемите, които има след узурпирането на персийския престол от Сасанидите, а и управлението му е продължило поне 30 години [кн. II.58]. Остават първите двама. Събитията около тях са ясни, тъй като периодът е богато отразен от римската историография.
        След блестящата победа на Сурен над Крас (6.V.53 г. пр. Р. Х.) арменският цар Артавазд (55-34 г. пр. Р. Х.) вече не е имал какво да избира и се присъединява към триумфиращия партянски цар Ород, като дава дъщеря си за съпруга на партянския принц Пакор. Подкрепя с войска напредването на Пакор в Сирия. През същото време за пореден път в Рим се решава въпросът за властта. Цезар отстранява Помпей, след което самият той е убит. Октавиан и Антоний воюват срещу републиканците и т. н. Едва в 39 г. пр. Р. Х. Вентидий Бас нанася поражение на Пакор, убива самия принц и спира партянската експанзия. На изток срещу Партия в 36 г. пр. Р. Х. се появява и Антоний със 100000 войска и обсадна техника. Той води бойните действия, меко казано, с неуспех. Губи 35000 бойци и се оттегля в Александрия. Злобата му се излива върху Артавазд II,когато в 34 г. пр. Р. Х. навлиза в Армения; оковава явилия се при него арменски цар; устройва си с негово участие незаслужен триумф в Александрия; подарява го на Клеопатра и след три години го екзекутира. Това недостойно поведение на Антоний Тацит осъжда с думите "scoelus Antonii". Синът на Артавазд II - Артаксий/Арташес II(33-20 г. пр. Р. Х.) се опитва да устои на римския натиск, но е разбит и бяга в Партия. Там престоява три години като цар в изгнание. През това време царят на Антропатена с благословията на Рим се опитва да овладее Армения, а Антоний зает в борбата с Октавиан е принуден да изтегли войските си на запад. Арташес II идва от Партия под името Аршам/Аршак [Виж Брюсов В., Летопись исторических судеб Армянского народа, М., 1918 г.; II-ро издание, Ереван, 1989 г.] и със спомагателни партянски войски пленява царя на Атропатена, унищожава отслабените римски гарнизони и пълно възстановява независимостта на Армения. При стеклите се международни обстоятелства Армения живее цяло десетилетие (30-20 г. пр. Р. Х.) в мир - рядък случай в онези времена. В 20 г. пр. Р. Х. Август изпраща Тиберий да постави на арменския престол възпитания в Рим брат на Арташес II Аршак - Тигран III (20-6 г. пр. Р. Х.). Проримската партия в Армения организира убийството на царя и историкът завършва:"Армения се лишава от енергичен и силен цар" [История армянского народа, Е., 1980 г., с. 54]. Арташес II Аршак е последният забележителен представител на Арташесидите, династия, която след това бавно угасва в продължение на две десетилетия. Но той идва със своята власт от Партия и е първият исторически известен цар на Армения към чието име е прикачено името"Аршак/Аршам". Царува 13 години, от които 10 реално и в мир. Следват пет десетилетия, през които на арменския престол се изреждат поставеници на Рим с едно изключение - Аршак(35-41). След Арташес II Аршак престолът се заема от Тигран III,а от 5 г. пр. Р. Х. Рим набързо променя 6-7 свои довереници на арменския престол. Едва през 18 г. Зенон, синът на понтийския цар, приел името Артаксий III Арташес, по поръка на Тиберий е коронясан от Германик за арменски цар. Зенон успява да се задържи на престола до 34 г. През 35 г. партянският цар Артабан III(12-38)налага, макар и за кратко, на арменския престол сина си Аршак(35-41). Събитията са отразени и от Тацит. Така се слага край на понтийското династично присъствие и политическо влияние в Армения. Аршак(35-41) е първият етнически партянин на арменския престол; единственият владетел само с това име в дохристиянската история на Армения при това отвоювал престола от понтийците. За кратко Рим отново взема надмощие и Армения последователно се управлява от ибериеца Митридат(41-52) и Радамизд(52-58), за да седне на него през 58-59 г. Трдат I и след съгласието на Нерон окончателно да наложи Аршакидите на арменския престол. И така - първият арменски владетел, който идва от Партия с името Аршак; прочиства страната от римските гарнизони; царува 13 години, от които 10 в мир - време благоприятно за заселване - е Арташес II Аршак(33-20 г. пр. Р. Х.). Престолонаследникът на Партия е втория монарх с името Аршак(35-41) седнал на арменския престол, при това пръв от всички Аршакиди. Той слага край на понтийското влияние в страната. Логиката на фактите налага единствено възможния извод - преселението на българите в Армения е станало във времето между царуването на Арташес II Аршак(33-20 г. пр. Р. Х.) и Аршак(35-41 г. сл. Р. Х.). Вероятно те са пресекли Кавказ в мирното десетилетие между 30-20 г. пр. Р. Х. Събитийното сливане на двамата монарси, нещо което, както беше посочено, М. Хоренски допуска и в други случаи, единствено удовлетворява всички предпоставени от изворите условия в полето на възможните решения.


# Сумарният образ на цар Аршак от "Историята" на М. Хоренски напълно съвпада със събитията от посочения период: родственик на персийските(партянските) владетели; царувал 13 години; изгонил римските гарнизони от страната, а традиционен съюзник на Рим в източната му политика след Митридат VI Евпатор е Понтийското царство; ликвидирал и самото понтийско присъствие на арменския престол.
# Известно е, че пак в този период управлява арменски цар, в чиято титла се е срещала и добавката "теос/бог". Това е внукът на Тигран Велики - Тигран III(20-6 г. пр. Р. Х.). От Рим той носи практиката да се обожествяват императорите, а това не може да не е пораждало конфликт със строгия монотеизъм на юдеите. Потърпевши биха били точно синовете на Багарат и Ванските евреи, а не елинизираните Арташатски евреи, които по-късно се християнизират.
# Така идват на местата си: трагичният край на племенния вожд Вананд, обезглавен по заповед на Домиций Корбулон (60 г. пр. Р. Х.); мястото в историческото повествование на аланското нашествие отразено в кн. II.49-50 (72 г. сл. Р. Х.); появата върху Певтингеровите таблици (II-IV в. в.) на пътна станция и област Banantea;та чак до Аварайрската битка, когато част от натурализираните и вече християнизирани заедно с арменския народ българи "от рода на Ванандците" взимат участие в борбата за вярата и независимостта на приютилия ги народ.


        Нека потърсим археологическите, топонимичните, етнонимичните и други следи от присъствието на древните българи в Северен Кавказ. Да започнем с крачка назад. За времето, което ни интересува (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) историците описват в Северен Кавказ и прилежащото му предпланиние доминиращото присъствие на сарматите. Пръв Хераклид Понтийски използува понятието "сармати", описвайки събития около 330-310 г. пр. Р. Х. Самото понятие е сборно и съдържателно покрива група ираноезични племена като с времето то губи етническия си смисъл и все по-често се употребява като историко-географско. В "Историята" на Полибий(179 г. пр. Р. Х.) вече срещаме сарматите, вплетени в политическата история на древния свят. Археолозите делят развоя на сарматската култура на три етапа: 1)ранносарматски (IV-II в. в. пр. Р. Х.), който сменя културата на Херодотовите савромати; 2)средносарматски (I в. пр. Р. Х. - I в. сл. Р. Х.) и 3)късносарматски (II-IV в. в. сл. Р. Х.). Битът и културата на сарматите са били изследвани, описвани многократно и почти без изключение изследователите обръщат внимание на съществените промени, които настъпват през средносарматския период. Появяват се ямни и нишови погребения с преобладаващо северна ориентация; черепният материал е с характерната за Памиро-Алтай, Хорезм и други райони на Средна Азия изкуствена цилиндрична деформация; появява се червеноглинеста излъскана керамика, близка до кушанската и пр.[Димитров Д., Цит. съч., с. 61]. Тези белези започват да дават облика на късносарматската култура като обичаят да се прави изкуствена черепна деформация се разсейва и губи при мигрирането на племената от изток на запад. За късносарматския погребален обред в Днестровско-Прутското междуречие В. И. Гросу [Хронология памятников сарматской культуры, Кишинев, 1990 г.] дава следните статистико-археологически данни. От изследваните 299 погребения в 254 случая трупополагането е на гръб с изпънати ръце и крака. В 90%ориентацията е северна с беден или почти без гробен инвентар. Сходни резултати получават и нашите археолози, изследвайки древнобългарските некрополи в Добруджа. Археологическата идентичност на културите и писмените извори дават основания на А. Смирнов, В. Сиротенко, Ал. Бурмов и др. да обявяват древните българи за сармати. Историците, които отхвърлят тази теза, тъй като не могат да пренебрегнат фактите, приемат, че основните белези на културата си българите са взели от сарматите. Но доколкото въпросът е:не оказва ли влияние сарматската култура върху древнобългарската, а коя е причината за видимата промяна в самата сарматска култура след I в. пр. Р. Х., появява се и трета междинна хипотеза. К. Ф. Смирнов допуска проникването на хунска група в Северен Кавказ още през I-II в. сл. Р. Х. Антропологичният материал обаче и редица особености в погребалния обред карат С. Сорокин, В. Шилов и др. да отхвърлят тезата на К. Ф. Смирнов. Най-очебийният факт - липсва типичната за хунския етнос добре изразена монголоидност. Те допускат, че заедно с аланите, последните сарматски племена, мигрирали в Европа от изток, се появява и неидентифицирана етническа група от Средна Азия. Към това следва да добавим, че явно тази група се е ползувала с престиж и е респектирала с начина си на живот сарматските племена, за да приемат те трайно в културата си елементи от нейния бит. Изследвания върху погребалния обряд в посочения период водят Л. Г. Нечаева до аргументирания извод, че ако катакомбните погребения принадлежат на аланите, то нишовите могат да бъдат идентифицирани единствено с ранопроникнала българска група [Об этнической принадлежности подбойных и катакомбных погребений сарматского времени в Нижнем Поволжье и на Северном Кавказе; В - Исследования по археологии СССР. Сборник в честь М. И. Артамонова, Л., 1961 г., с. 152-156]. Така далеч преди създаването на Салтово-Маяцката култура (VIII-IX в. в.) от българи и алани, археологическите материали "пришиват" една към друга техните първи стъпки на стария континент. Нека пак напомним, че от писмените извори "Именникът на българските канове" също поставя толкова рано (II в.) българите северно от р. Дунав, а самият период съвпада с войната (166-175 г.), която сарматските народ (алани, роксолани, язиги и др. варварски племена от Средна и Източна Европа) водят против Римската империя. Какво е останало от съжителството на алани и българи в Северен Кавказ?
        Пръв за аланите пише в 60-те години на I в. Лукан и ги споменава във връзка с похода на Помпей в Кавказ. По това свидетелство някои историци датират появата им в Северен Кавказ към I в. пр. Р. Х. Други изследователи приемат, че той изброява актуално наличните му племена и приемат за първо автентично свидетелство това на Сенека. За появата на аланите в Кавказ А. М. Ждановский фиксира годините между 49-68 сл. Р. Х. рамкирани от избухването на войната между аорси и сираки, и смъртта на Нерон сложила край на подготовката за поход срещу аланите. Със събития от I в. сл. Р. Х. ги свързват още Плиний Секунд, Дионисий, Й. Флавий и др. Аланите, в стълкновения с местните племена, бързо "покриват" Долното Поволжие, Подонието и Северен Кавказ и разпространяват над тях етнонима си. Амиан Марцелин описва това по следния начин: "Те (аланите) малко по малко с постоянни победи изнурили съседните народи и разпространили над тях името на своята народност"[XXXI.2.13]. След хунския удар (370-375 г.) аланите се консолидират в Централното Предкавказие, етнонимът "алани" губи събирателния си характер, а с тези функции е натоварено хунското етническо име. Относително обособени, аланите просъществуват чак до татаро-монголското нашествие през XIII в. и с основните си етнически групи "ирон", "дигор" и "двал" по всеобщо мнение стават родоначалници на съвременните осетини. Не така единодушни са учените за западните им съседи - балкарците. Общо 11 хипотези търсят етническите им корени. Те се разполагат в полето от прякото свързване на етнонима "балкар" с древните българи (В. Ф. Миллер, Н. А. Караулов, З. Н. Ванеев и др.) - до допускането, че нямат пряка етническа връзка с българите, а са етнически кипчаги, приели по топонимичен път етнонима "балкар" [Волкова Н. Г., Этнонимы и племенные названия Северного Кавказа, М., 1973 г.]. Но че древните българи са били там - това никой не подлага на съмнение. Въпреки, че кавказкият расов тип не е хомогенен като квалификационна единица, а е съвкупност от варианти, след широки краниологични изследвания В. П. Алексеев поставя в една група балкарците редом с осетините, ингушите и хевсурите; докато аварците и чеченците смята, че са от друга популация на кавказкия расов тип. Археологическите обекти, датирани към ранното средновековие, пр. около селата Билма и Гижгита на р. Баксан, са били обитавани от богато уседнало население (V-X в. в.). Селищата са обрамчени от типичните за българските фортификационни похвати валове и ровове. Откритите черепи са с изкуствена деформация. В някои от погребалните ниши на стените има изсечени кръстове. След татаро-монголското нашествие планинското население "затворено" на около 1500 м. надморска височина в долините по горните течения на реките Черек, Чегем, Баксан, Малка и Кубан съхранява много от етнонимите и топонимите, отпращащи ни към първите векове на християнското летоброене. За това свидетелствуват грузинските писмени извори от XIV-XVI в. в. и първите руски пратеничества в Кавказ. В XVII в. една от планинските клисури по Горен Чегем носи името "Българската". Руски пратеници през 1650-1652 г. попадат при кабардинския феодал Зозоруки в местността "Болхар". Обитателите на високопланинските долини по теченията на споменатите реки векове са осъществявали връзките си с останалия свят чрез грузинците свани, мегрели и осетините-дигорци. Съседите им са ги наричали по различен начин: грузинците - "басиани" (не ставаше ли дума у М. Хоренски за българско преселение от клисурите на Кавказ в област с името Горен, Безлесен Басиан?); мегрелите - "алани"; самите наследници на аланите, осетините, ги наричат "асиаг"(иронците) и "яссон"(дигорците); за сваните те са "савиар". Дори в балкарския език е запазено обръщението: "Эй, эбзе!/Ей, алан!" Интересно е, че за тях съседите им не употребяват нито един тюркски етноним, а етноними от времето между I-V в. в. и ако изключим последния - "савиар" - всички етноними се побират във времето до I в. сл. Р. Х. Най-близкото население, осетините, ги наричат "аси/яси/язиги". Питам се, защо ли унгарският учен Л. Золтай(1927 г.) датира аналогични на откритите у нас в древнобългарските некрополи край Нови Пазар, Търговище, Бдинци, Хитово, Разделна фибули, браслети, набори маниста и други предмети към времето на сарматите-язиги [Виж Szlavok-Protobolgarok-Bizanc,Szeged,1986,c.133;Въжарова Ж., Славяни и прабългари, С., 1976 г., с. 270 и сл.]? В началото на християнското летоброене язигите населяват териториите северно от Долния Дунав. Птолемей ги нарича "язиги-преселници", а във вт. половина на II в. по Долния Дунав за пръв път се появяват аланите. Редно е да си зададем въпроса - намират ли се тези факти във някаква връзка с изградената върху археологически материал теза на Л. Нечаева за ранно българско проникване по тези земи? До интересни резултати стига и В. А. Кузнецов [Аланские племена Северного Кавказа, М., 1962 г.]. Той обръща внимание на едно свидетелство за Хазария дадено от Ибн-Даста. Тази страна е обширна, - пише Даста - едната й страна се опира до великата планина, в чийто най-отделени краища живеят Тулас и Лугар". В. А. Кузнецов интерпретира "Тулас" като "таулас" - буквално "планинци-яси", но мълчи за "Лугар". В централния, локален вариант на аланската култура се отчита и българско присъствие чрез археологически данни: котли с вътрешни уши; ориентирани на запад гробни камери; черепи с изкуствена деформация. Открили са и сарматски меч от I-II в.; солид от времето на Грациан(375-383); датирани малко по-късно грунтови могили с ориентация на северо-запад; метално кръгче със седем глави на соколи (V-VII в.); бронзова фигура на конник (VIII-IX в.) и др. Авторът обръща внимание също на особената планировка и фортификационна система на аланските селища в Кабардино-Балкария. Те са структурирани около централен укрепен район най-често около хълм обграден с ров. Край цитаделата е разположено селището, обкръжено също с ров. В горен Кубан изчезват изнесените фортпостове и мащаба на стените измества рововете. В. А. Кузнецов прави и следното важно уточнение. Съседните народи се обръщат с етнонима "алани" към карачаевци, а с етнонима "аси" към балкарците [с. 123]. Кавказките алани дори в X в. се делили на четири племена като властта принадлежала на племето "Дуксас". В. Минорски го коригира на "Руксас", което значи "светли аси". Но какви са тези аси, независимо светли или тъмни, които са оглавявали аланската общност в Северен Кавказ? Изследванията на големия езиковед Г. Ф. Турчанинов [Виж Памятники письма и языка народов Кавказа и Восточной Европы, Л., 1971 г., гл. III]стигат до много интересни за нас резултати. Той поставя най-близо до древноосетинското писмо маяцките надписи. Констатира, че Крим, Северен Кавказ и Подонието са имали обща средновековна писменост независимо как ще наречем племената - алани, аси или яси. В тази писменост най-слабо се чувствува сирийско-несторианското влияние. А. М. Щербак, явно повлиян след консултации с М. И. Артамонов, обявява писмото за тюркско. Но изтъкнатият епиграф-тюрколог С. Е. Малов отхвърля тези изводи и смята, че само на пръв поглед буквите са сходни с тюркската руническа азбука. Г. Турчанинов намира основателна бележката на С. Малов, защото новото писмо излиза от рамките на изследвания период (VIII-X в. в.) и въобще от рамките на историческото появяване в източноевропейските степи на народ от тюркски езиков корен. В Танаис то се среща върху местни несинопски амфори от III в. изпълнено с червен цвят при очевидни паралели с надписите от Маяцкото градище [с. 71]. Това писмо в развитието му той свързва с арамейското, а още по-рано частично и с "квадратното еврейско писмо", но за разлика от семитското то се четяло от ляво на дясно. Първият надпис, който се опитва да разчете носи и първата изненада: "... алануй кан" - сиреч "канът на аланите". Името "алан" е ясно; "уй" - иронско притежателно местоимение за трето лице и афикс за принадлежност, но що ще тук върховната династична титла на българите? Титлата "кан" Г. Турчанинов пояснява по смисъл с тюркското "хан"(княз). Защо все пак един народ ще нарича владетелите си с чужда за своя език титла, ако не е васален или поне чужда натурализирана династия не владее престола? Каква е тази случайност, точно върховната титла на българите (балкарците-яси) да се появи като титла при повелителя на аланите. Тук е редно да си зададем въпроса дали споменатият от Ибн-Даста народ "Лугар" не е "Блъгар" след като в тази си форма етнонимът ни доминира в старо- и среднобългарския чак до времето на поп М. Драгинов(1600 г.), а и пришълците в арменската география се наричат Огхондор-Блкар(Blkar). Това писмо, което поставя толкова проблеми, излиза извън "рамката на аланската езикова среда". Среща се и в Горна Салтова. Най-напред в Маяцки, а после и в други надписи буквата "н" поразително прилича на глаголическото "н", а подобна на осетинската била и глаголическата буква "res"[Турчанинов Г., Цит. съч., 84].
        Дали пък няма нещо в "анахроничната" арменска историография, което да хвърля макар и лъч светлина върху тези проблеми? В "аланския" разказ на М. Хоренски откриваме следния епизод [кн. II.52]. След смъртта на аланския цар не законният престолонаследник, брата на Сатиник, заел престола, а друг претендент. Арменският цар Арташес изпратил в Кавказ своя пълководец Самбат от рода на Багратидите, за да върне на престола царския син. Самбат изпълнил поръката и се прибрал в Армения с голям брой пленници, които заселил в областта Шаваршан и от този момент областта "започнала да се нарича Артаз по името на тази аланска област, от където били пленниците"[Патканов К., Изъ новаго списка..., с. 30]. От разказаното става ясно, че в Северен Кавказ сред етнически пъстрата, но при аланска доминация общност, освен аланската династия е имало и други претенденти за върховната власт. Струва си да се замислим върху думите на Г. Саркисян, че у М. Хоренски няма нито един измислен факт. Просто трябва съобразно конструкцията на повествованието и с помощта на други коригиращи източници да им намерим действителното място в историческия процес. А че в това или друго време върховният повелител на аланите е носил титлата "кан" свидетелствува епиграфският паметник. Явно българите са дошли от Средна Азия със самочувствието на царствен народ. Винаги, когато са се включвали в конфедеративни структури, те са търсили пътя към върховната власт с убеждението, че по достойнство и право тя им принадлежи. Имало е "кан на аланите"; българин оспорил овакантения престол на аварския хаган; след арабските войни, които водела Хазария, донските българи получили господствуващо положение в хаганата, достигнали до трона и лишили хагана от реална власт [Pletnjowa S.A., Chasaren,Leipzig,1978,S.111-114]; във Волжска България от трите родствени племена (берсула, есегел и болгар) властта принадлежала на българите; в Дунавска България славяните доброволно приели върховенството на българския кан; Авентин от Мелк извежда корените на баварския владетелски дом Балгер от българите; дори в далечен Египет се появява династия с име Бурджити(1382-1517), а арабските учени са наричали българите "бурджани". Властта при Бурджитите не е била наследствена. Името си носели от цитаделата "Ал-Бурдж" в Кайро, което пък име донесли мамелюците-султани..."черкези от Кавказ"[Босворт К. Э., Мусульманские династии, М., 1971 г., с. 100-103]. Даже отгласът, ехото от българското присъствие говори колко силно е било у дедите ни чувството за държавнотворност. И друго бие на очи. Областта Артаз в Армения получава името си по сходен начин с областта Вананд, чрез преселение на етнически чужди групи, с тази разлика, че в Артаз преселниците са пленници, а във Вананд колонисти. Както едната, така и другата област са отбелязани чрез станционни пунктове в Певтингеровите таблици и на всичко отгоре М. Хоренски съобщава за създаването на близки родствени връзки на натурализирания алански род Аравелиани с храбри войни от "Страната на басилите" [кн. II.58].
Арменската литература свидетелствува, че мисионирането в Северен Кавказ дава своите плодове и към VI-VII в. доста племена и народи вече са приели християнството. На пълзящата ислямизация, последни чак до средата на XIX в. отстояват християнската си вяра религиозните общини във високите планински долини. Какви са тези общини? В кавказките си дневници Л. Н. Толстой на дата 15.X.1853 г. под заглавие "Познание" пише: "В Голяма Кабарда, срещу Налчик, между мохамеданите съществува община от незапомнени времена приела християнската вяра. Дигор, Болгар и т. н.[Толстой Л. Н., ПСС, т. 46/1934 г., с. 281]. Това са фактите! Изводите може всеки сам да си направи, но някои от тях са очевидни:


# Струва си да се замислим върху мнението на П. Добрев, че едва ли нашите прадеди са били типично степен народ. Към всичко казано тук, ако прибавим и свидетелството дадено в "Ашхарацуйц", че Аспарух тръгва от Хипийската планина, следва да преосмислим и обичайните си представи за древните българи, и стратегията в търсенето на историческото им наследство. Може би не случайно навремето още Флоринский търси в санскрит и персийски корените на българското народностно име и превежда "Бол-гар" като "Велика планина" (Висока планина).
# Благодарение на ранносредновековната арменска историография може да се смята, че писаната българска история обхваща време от поне 2000 години.
# За част от българския етнос християнизацията е протекла заедно с християнизацията на арменския народ и няма нищо по-естествено от това заедно с арменците да отбележим 1700-та годишнина от началото в християнизирането на нашия народ.
# Няма друг народ в Европа, с който толкова дълго и така близко по съдба да сме споделяли жребия на историята както с арменците. Към вече споменатото наедро могат да се добавят факти за несекващите и по-късно връзки между Армения и България. В надпис на Омуртаг се среща името на "кандидата Турдачис"(арменец). Но според В. Бешевлиев името "Турдачис" е българско или най-вероятно надписът е бил посветен на арменски българин. През 852 г. арменците търсят помощ от Волжска България срещу арабите. Ибн-Фадлан вижда дома на българския цар застлан с арменски килими. Най-ранните запазени надгробни плочи от Волжска България са с характерната филигранна арменска резба върху камък. След погиването на Първото българско царство, синовете на последния български цар Иван Владислав са изпратени в Армения. За владетел на Васпураканския край е назначен третия син на Иван Владислав - Аарон Болгар. Столицата на Багратидите, гр. Ани, е била негово магистърско седалище. В 1048 г. той води една от трите византийски армии срещу селджукските турци. Арменската история е съхранила имената на Алусиан - брат на Аарон и техните потомци Василий, Самуил и др. Особено светъл спомен за себе си е оставил Теодор, син на Аарон и управител на Таронската област. Неговата храбра смърт в защита на Армения от турското нашествие горко е оплакана от Аристакес Ластивертци. Тези естествени хилядолетни връзки между двата народа могат да се проследят до наши дни [Виж Овнанян С. В., Армяно-болгарские исторические связи и армянские колонии в Болгарии во второй половине XIX в., Е., 1968 г.]. Дори в дворцовата "Книга на церемониите"(969 г.), която е имала за Константинопол не чисто сакрален, но и устройствен характер във връзка с определяне степента на родство в средновековното семейство на владетелите и народите, вън от поданиците най-близкото родство ("духовен син") е било признавано на България, Велика Армения и Алания. Изводът, който в случая пряко ни интересува е, че ранносредновековната арменска историография, подкрепена и от други източници ни дава достатъчно основания да продължим от границата между старото и новото летоброене пътя си на изток в търсене прародината на древните българи.

 

НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО НА КНИГАТА