TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ
Автор: Доц. Д-р
Атанас
Стаматов
АРМЕНСКИТЕ
БЪЛГАРИ - ХРОНОТОПЕН КЛЮЧ
КЪМ НАЙ-РАННАТА БЪЛГАРСКА
ИСТОРИЯ -І
ЧАСТ
Арменци,
евреи и българи - по един
странен начин съдбите на
тези древни народи се
преплитат в последните
векове преди и първите
векове след Христа на
територията на Армения. Има
нещо сходно дори в
геостратегическото
положение на земите, с които
те трайно са свързани.
Векове през Палестина са
минавали военните пътища, а
тя е била място на бойни
стълкновения между
процъфтяващите в
Двуречието велики царства
и непомръкващия в славата
си Египет. В късната
Античност и ранното
Средновековие Армения е
почти постоянен военно-политически
театър на борбата за
световно господство между
Рим и Партия, Рим и
Сасанидски Иран,
Сасанидски Иран и Византия,
Византия и Арабския
халифат. Българите сякаш
поемат щафетата и на два
пъти през Средновековието
градят и възстановяват
държава в сърцето на
Балканите, този кръстопът
на народи, езици и култури.
Най-ранната арменска
история се свързва с
династията на
Ервандаканите(Оронтидите)
и обхваща времето от
разпадането на Ахеменидски
Иран до II в. пр. Р. Х.
Селевкидските сатрапи
Арташес(Артаксий) и Зарех(Зариадр)
завладяват Арменското
нагорие, но след
поражението на Антиох III от
Рим (190/189 г. пр. Р. Х.) при Магнезия те
влизат в преговори с
победителите и първият се
обявява за цар на Велика
Армения, а вторият на Софена.
Започва епохата на
Арашесидите. От средата на III в.
пр. Р. Х. новоформираната
Партянска държава набира
сили и век по-късно след
успешни войни срещу
Селевкидите на запад
премества границите си до р.
Ефрат в Северна
Месопотамия. При Митридат II(123-87
г. пр. Р. Х.) тя вече е съсед с
Велика Армения на Тигран II(95-55 г.
пр. Р. Х.) и Рим. В края на старата
и началото на новата ера
Армения се превръща в арена
за противоборство между
двете велики сили.
Династията на Арташесидите
бавно угасва и през втората
половина на I в. на престола се
стабилизира партянската
династия на Аршакидите.
Тази натурализирана
династия с известни
прекъсвания управлява
Армения почти четири века.
Въпреки смяната през 226 г. на
Партия с новоперсийското
царство на Сасанидите като
хегемон на изток,
Аршакидите запазват
престола в Армения до 428 г.,
когато страната губи
всички белези на държавен
суверенитет и в двете си
части, на които е разделена
след 387 г. между Рим и Персия. И
както често става в такива
повратни за един народ
исторически моменти,
падналият меч е бил заменен
с перо и слово. Католикос
Сахак Партев(389-439) вдъхновява
Месроп Мащоц(362-440) за
създаването на арменската
азбука и превежда Библията
на арменски. Същевременно
група техни ученици (Мамбре,
Давид Непобедими, Егише,
Йосеп, Езнак, Моше и др.) са
изпратени на Запад да се
подготвят за превод и
ползване на богослужебните
книги. Един от тях е и Мовсес
Хоренаци (Моисей Хоренски).
Редом с богослужебната
литература се създава и
светска книжнина, сред
която водещо място заемат
трудовете по историография.
Фактът, че по това време
западноримската
историография е в упадък, а
източната (византийската)
все още търси своя нов образ,
прави V в. - век на арменската
историография. Редом до М.
Хоренски като
основоположници на
арменската християнска
историографска традиция
стоят имената на Агатангел,
Фавстос Бузанд, Егише, Лазар
Парпеци, а по-късно Себеос,
Анани Ширакаци и др. В
съчиненията на тези автори
нееднократно се появява
българското народностно
име, но най-рано то се
споменава у М. Хоренски.
Какво ни казва
съвременната историческа
наука за него и съчинението
му "История на Армения".
Той е роден около 410 г. и според
"Хронографа" на Самуел
Анеци (XII в) почива в 490 г.
Първоначално се учи при
католикос Сахак и Месроп
Мащоц, а когато последните
решават да дадат
окончателна редакция на
Септуагинтата на арменски
и М. Хоренски заминава с
другите даровити мъже на
Запад да се подготви за
делото. Първата спирка по
пътя към Александрия е
Едеса и там той вижда
прочутия Едески архив. Н.
Емин допуска, че в
Ниневийския архив на
партянските царе все е
останало нещо от архива на
Селевкидите, въпреки
пребазирането на една част
от архива в Екбатана [IЕздра 6:1-2; IIЕздра
6:23]. Мар Абас Катина взема
материалите за своята
история именно от
Ниневийския архив на
партянските царе и ги
оставя в царския архив в
Низибин. По-късно целият
Низибински архив е
пренесен в Едеса. Там е
прибран и храмовият архив
от Синоп Понтийски. Дори "Храмовата
история" от Ани на Ефрат е
свързана с Едеския архив.
Автор на първата й част е
жрецът Олимпий (Олюмп). Тя
обхваща времето до II в.
Втората част е писана от
Бардацан(154-222) - жител на Едеса.
Сходствата на даваните в "Храмовата
история" сведения, особено
в първата й част, с
последните арамейски
надписи и Страбон са
толкова значими и то към
времето на Арташес I(189-160 г. пр. Р. Х.),
че арменските историци
предполагат използуването
на общ източник от Страбон и
Олимпий. Ако хипотетичният
общ източник е съществувал,
най-вероятен негов автор би
бил царят-историк Артавазд
II(55-34 г. пр. Р. Х.). По-подробно виж [Саркисян
Г., "История Армении"
Мовсеса Хоренаци, Е., 1991 г.;
Хоренаци М., История Армении,
Е., 1990 г., с. XXXII и др.]. Този единствен
архив ползван от М. Хоренски
е бил достатъчно стар и
достоверен в съхраняваните
свидетелства, за да постави
на изпитание скептицизма
ни относно надеждността на
изворовия материал. В
цялото си съчинение М.
Хоренски многократно се
връща към проблема за
архивните извори и в
разказа си ги събира в Едеса,
чийто архив несъмнено е бил
от изключително значение
за създаването на неговата
история [Виж кн. II.10;27;38 и др.]. За
Едеския архив пише и
Евсевий Кесарийски, а и
прочутата "Едеска хроника"(VI
в.) най-вероятно пак от там
черпи своето съдържание.
След Едеса М. Хоренски
заминава за Александрия. Не
е изключено в Александрия
да се е запознал със
съчиненията на Кирил
Александрийски или
Олимпиодор. На път за Атина
морска буря завлича кораба
в Италия и от там през Гърция
и Мала Азия М. Хоренски се
прибира в Армения през 440 г., но
не заварва между живите
своите учители. В залеза на
своя бурен и всецяло
отдаден на народа си живот М.
Хоренски е помолен от
великия нахарар(княз) Сахак
Багратуни да напише
историята на Армения.
Поръката М. Хоренски
изпълнява в годините между
483-485.В първата част той излага
легендарната история на
арменския народ до
Александър Македонски.
Втората част, особено след
Арташес I(189-160 г. пр. Р. Х.) вече има
конкретни паралели в гръко-латинската
историография [Виж напр.
Полибий, Всеобщая история,
СПб., 1994 г., кн. XXV,2,12;кн. XXXI,17,5-6].
Археологията също потвърди
надеждността на изложените
факти. Бяха открити
каменните пирамидки с
името на Арташес I,маркирали
някога поземлените граници
в Армения. Арменистите
сочат като основни
източници за написването й:
Мар Абас Катина - кн. II.1-9;"Хронологично
седмокнижие" на Секст Юлий
Африкан (III в.), включващо
времето от сътворението до 221
г. - кн. II.10-25.Към изворите на "Седмокнижието"
Н. Емин отново включва
Едеските и Синопските
архиви; Лебубна - кн. II.26-36;Олимпий
и Бардацан - кн. II.36-66;Агатангел -
кн. II.67-92 и т. н. Тази втора част
завършва със събитията
около покръстването на
Армения и смъртта на първия
християнски владетел на
страната Трдат III(298-314). Там
откриваме и най-дискутираните
сведения за ранната
българска история. Нека се
опитаме да дадем отговор на
възникналите проблеми като
започнем на чисто. Двата най-важни
въпроса са: 1)Имало ли е изобщо
преселение на българи в
Армения? 2)Ако е имало, кога е
станало то във времето
между II в. пр. Р. Х. и V в. сл. Р. Х.?
Укрепвайки северните
граници, арменският цар
Вахаршак се спуснал близо
до владението Шарая в
пасбища, наречени Горен или
Безлесен Басиан - места,
които впоследствие били
заселени от преселниците
Вехендур Булхар Венд (Влндур
Булгар Вунд). По името на
вожда им областта била
наречена Вананд, а селищата
на колонистите и до времето
на М. Хоренски носели
имената на неговите братя и
потомците му [кн. II.6]. От
съобщението не може да се
направи извод за времето на
преселението, но може да се
провери имало ли е изобщо
преселение като потърсим в
Армения топонимични следи
от именната традиция на
древните българи.
Вананд е девети гавар(кантон)
в наханга(областта) Айрарат
и е разположен в долината на
р. Ахурян [Виж прил.№2].
Неведнъж тук се е решавала
съдбата на Армения, за което
ще става дума и по-нататък.
# М. Хоренски пише, че
планинската клисура,
простираща се югоизточно
от крайбрежието на Черно
море и известна у античните
автори с името Париадр вече
се нарича Пархар [кн. II.6,Бел. 206], а
областта в която Тигран II
заселил пленените евреи е
наречена Тух. Топонимът "Пархар"
С. Глинка [Исторiя арменского
народа, М., 1832 г., с. 159]предава като "Баркара/Пигария".
# Й. Драсханакертаци посочва
като рождено място на
католикос Комитас I Алцекци(615-628)
село Алцек в гавара
Арагацонт, Айраратски
наханг около Ечмиадзин и
отново в същия район
назовава селище с име Докс [История
Армении, Е., 1986 г.].
# М. Каланкатуаци съобщава, че
в 825 г. арабите изтребили
жителите на гавара Балк, а за
място на събитията,
разиграли се в 833 г., сочи
областта Булхар в Армения [История
страны Алуанк, Е., 1984 г.].
# Абраам Кретаци дори в 1736/37 г.
назовава селища с имена
Докс, Тох, Паракар в
Ечмиадзинския район [Повествование,
Е., 1973 г., с. 194,199 и др.].
Могат да се дадат и други
примери, но и посочените са
достатъчно доказателство
за явни български следи в
арменската топонимия. Ето
защо няма изследовател,
който да оспорва това
свидетелство на М. Хоренски.
Три глави по-нататък той
мимоходом уточнява времето
на преселението. То става
при царуването на Аршак. В
неговите дни възникнали
смутове в клисурите на
великата Кавказка планина,
в "Страната на българите".
Много от тях се отделили и се
заселили "за дълго време в
подножието на Кол, на
плодородна земя, в обилни и
хлебоносни места" [кн. II.9].
Казва се още, че Аршак е
царувал 13 години; воювал е с
понтийците и е оставил на
брега на морето знак за
победата си, мятайки копие с
връх закален в змийска кръв
от пешо положение в каменен
стълб, който при втората
понтийска война водена от
Арташес бил хвърлен в
морето. В тези и други
податки следва да потърсим
функциите на "terminus ante quen non!" и "terminus post quen non!"
за въпросните събития.
Тук е полезно да направим
поне две предварителни
бележки. М. Хоренски е един от
малцината
ранносредновековни
историци, обръщащи
специално внимание на
хронологията и
периодизацията като белег
на всеки достоверен
оригинален исторически
разказ [кн. II.82]. Редица
хронологични локализации в
съчинението му доказват
точното разполагане във
времето на историческото
действие (Кир-Нектанеб-Арташес
напр. кн. II.13). Дори когато се
наложи да напусне в хода на
разказа хронологията, М.
Хоренски прави изрична
уговорка за отворената
скоба. Изследователите му
наричат разгърнатата във
втора и трета книга
хронологична система "сърцевина
и хребет на
повествованието". Даже в
анахронизмите те виждат "продукт
на хронологичната система".
Втората бележка се отнася
до изворите. М. Хоренски дава
предпочитание на
гръкоезичните извори,
въпреки че повече сведения
за Армения съдържали "халдейските"
и "асирийските". Още в
началото историкът заявява:
"Гърция е майка и
кърмилница на всички науки"[кн.
I.2]. И макар, че нерядко М.
Хоренски е принуден да
гради арменската
династична линия,
съгласувайки я с тази на
партянските, персийските
царе и римските императори,
в крайна сметка без
изключение всички
арменисти посредством
античните автори "окачват"
възловите събития от
арменската история на
християнската летобройна
система и спрямо тях,
използувайки съ-битийната
природа на историческото,
разполагат останалите
факти. Границите на
действителния исторически
разказ обхващат времето от
царуването на Селевк I
Никатор(312/311 г. пр. Р. Х.) до смърта
на Сахак Партев и Месроп
Мащоц(439/440 г.). Тези особености
имат пряко отношение към
поставянето и тълкуването
на интересуващия ни въпрос.
И така, след като се убедихме,
че племенна група от
древните българи е
мигрирала в Армения, остава
да уточним кога е станало
това. Едва ли има сериозен
историк, който би отпратил
почти в легендарния
спектър на историческото
време събитие, на което
самият той и неговите
съвременници са били
свидетели, а М. Хоренски и не
пише за случилото се като
свидетел. Ето защо да се
поставя преселението в V в. е
меко казано несериозно.
Преселението едва ли е
станало и в края на IV в. Твърдо
установен факт е, че в 387 г.
Теодосий Велики и Шапур III се
споразумяват и разделят
Армения на римска и
персийска зони на влияние.
На запад в римската зона
продължава да царува Аршак III,а
на изток персите възкачват
на престола Хосров IV
Аршакуни(Вахаршак II).
Границата минава през
областта Вананд. Там скоро
двамата съ-царе се срещнали
в битка на полето Еревел/Еревеал
[кн. III.46]. Една глава преди това
обаче, М. Хоренски ни
разказва интересна и
многозначителна
подробност. При
разделянето на Армения от
Хосров се отделили хора от "рода
на Ванандците". Те не се
присъединили нито към една
от двете страни, а се
оттеглили в гористите и
скалисти клисури на Тайк -
богата на крепости и замъци
северозападна арменска
провинция, разположена в
долината на р. Чора и нейните
притоци. Ванандците са
представени като
разбойници, срещу които
Хосров IV и военачалникът
Сахак осъществяват
наказателна операция.
Много от ванандците били
избити, а останалите нито
преминали в областта
Халтик при гърците, нито се
присъединили към Аршак, а
потърсили убежище в
Четвърта Армения на
границата със Сирия.
Царската войска ги
прогонила чак до горното
течение на р. Ефрат [кн. III.44]. По-късно,
след смърта на персийския
цар Йездигерт, неговият син
Шапух, упражнявал до
момента властта над
Армения, се прибира в
столицата на империята. Тук
е убит от царедворците на
баща си. В създалото се
междувластие Нерсес
Чичракеци обединява голяма
част от арменските
нахарари и прогонват
персийските гарнизони.
Общоприетата оценка за
участието на ванандци в
тези действия М. Хоренски
изразява така: "Тук всички
ванандци се отличили със
своята храброст" [кн. III.56].
Нека се опитаме
историографски да изчистим
тези текстове и да ги
поставим в отношение към
текстовете от втората
книга на съчинението, а също
и към свидетелства за
събитията, почерпани от
други извори. Първото, което
бие на очи е, че хората, за
които пише М. Хоренски са "от
рода на Ванандците". Това
може да значи само едно, че в
случая терминът "Ванандци"
има етнонимично, а не
топонимично съдържание.
Простичко казано, това не са
били само жители на
областта Вананд, а потомци "по
род" на Вананд - сиреч
българи. В подкрепа на това е
и фактът, че М. Хоренски ги
отделя като особена група в
арменското общество по
онова време. Тези смели,
готови да бранят с цената на
живота свободата си хора са
приемали само един достоен
начин за общуване с други
племена и народи - мирно
заселване и равноправно съ-съществуване.
Мирно заселване в Армения
иска Вананд; мирно
заселване при крал
Дагоберт, а след това и в
Пентаполис търси Алцек;
мирно заселване в
Керамисийското поле
осъществява Кубер;
вероятно мирно заселване в
Онгъла е целял и Аспарух. Но
всеки опит за
посегателство над
свободата и достойнството
му е карало древния
българин да се хваща за меча.
Малък проблем тука е
споменаването на Четвърта
Армения. Известно е, че
делението на Византийска
Армения на четири части е
установено с 31-ва новела на
Юстиниановия кодекс от 18.III.536 г.
Изследванията на Ст.
Малхасян показват, че късни
вставки в текста на М.
Хоренски направени от
преписвача са "Трета" и "Четвърта
Армения", с което се е целяло
по-ясна за читателя
пространствена
локализация на събитията. А
"Първа" и "Втора Армения" са
били известни още до V в., при
това като единици със
съвършенно самостоятелно
административно начало,
различно от Юстиниановото [Хоренаци
М., История Армении, Е., 1990 г., с. 226]. Но
не би ли могло
споменаването на българите
също да е такава по-късна
вставка на преписвача,
което я прави анахронизъм?
За такъв анахронизъм се
обявява вплитането на
хазари и басили(берсили) в
събитията станали при
царуването на Вахарш(194-211). М.
Артамонов дори смята, че
берсилите биха могли да се
идентифицират като местно
племе ако не се споменаваха
заедно с българи и хазари.
Тогава биха излезли от
ранната "анахронична"
арменска историография [История
хазар, Л., 1962 г., с. 131-132]. Известно е, че
хазарите са били под
властта на савирите, после
на тюркютите и едва тогава
излизат от вътрешността на
страната Берсилия и се
нахвърлят върху Кубратова
България. Възможно, но по-малко
вероятно е допускането, че
арменската историография
като авангард за
европейската на изток по
онова време, първа е
регистрирала появата на
хазарите - било подвластни
на берсилите, било
конфедеративно обвързани с
тях. Възможно е също
обвързаността на хазарите
със "страната Берсилия",
плацдарм за тяхната
инвазия на запад, да е
подмамила преписвача да
постави в един ред събития
от края на II и началото на III в. (хазарите
редом с берсилите). Редно е да
се отбележи и факта, че
споменаването им е във
вмъкнато изречение ("а
именно - хазари и басили"; кн. II.65).
Но дори и така родена
интерполацията се отнася
само до хазарите, но не и до
берсилите - становище към
което се придържат
изследователите на
арменската историография в
последно време. Ако
хазарите се споменават
само веднъж, то българите и
басилите(берсилите; по-късно
племенната група "Берсула"
във Волжска България) се
споменават многократно от
М. Хоренски. За българите е на
лице и естествена
етнонимна еволюция в
повествованието. Ето защо
при тях всяка интерполация
е изключена. Този факт прави
абсурдно допускането на В.
Генинг и А. Халиков, че М.
Хоренски вместо изтритото
от историята име на
извършилото някога
преселението племе е
посочил името на
населяващото по него време
района племе. В подкрепа на
тезата, че е изтекло доста
време докато колонистите "Влндур
Булгар Вунд" станат "ванандци",
говорят и следните факти
съхранени в други
исторически извори.
Запазената в преписи
Престолна грамота на
арменските нахарари (Гахнамак)
от средата на V в. отрежда
седемнадесето място на
рода Ванандаци измежду
всичките 70 нахарарски рода.
След като първите 10 рода са
били смятани за старши и са
имали "прилепени"
длъжности, неотнимаеми
функции в системата на
обществено-политическия
живот, можем да си
представим колко време е
било необходимо, за да заеме
преселническия род челно
място в изключително
консервативната система
йерархизираща арменската
аристокрация. Втори факт
запазен у Егише - един рядко
достоверен автор, описващ
събития, в които сам е
участвувал. По поръка на
иерей Давид Мамиконян
Егише описва борбата на
арменския народ за
запазване на христовата си
вяра. През 449 г. персийският
цар Йездигерт II(438-457)издава указ
да се преустанови
изповядването на
християнството в страната.
Армения, Грузия и Албания
отказват да се подчинят.
Решението е взето от събора
на епископите, събрали се в
Айраратския гавар да
обсъдят царския указ. Между
тях е и Гад - епископ на Вананд.
Година по-късно започват
бойните действия между
въстаниците и царската
войска, но сред
християнските сили
настъпват разногласия.
Колаборационистите се
групират около Васак Сюни, а
начело на непримиримите
застава Вардан Мамиконян.
Византия не е в състояние да
окаже помощ на
християнските сили. Само
хоните от Северен Кавказ
удържат на думата си и
разкъсват персийските сили,
насочени срещу Вардан с
дълбоки набези на юг в
самата Персия. За втория
сблъсък с персите В.
Мамиконян събира войските
си в Арташат. Формират се
четири полка: I-ви полк се
командува от княз Арцруни; II-ри
полк от Хорен Хорхоруни; III-ти
полк е поверен на Татул
Ванандаци; IV-ти полк оглавява
самият спарапет Вардан
Мамиконян. На 26.V.451 г. в
Аварайрското поле на брега
на р. Тлмут - приток на р. Аракс,
се строяват противниците
за решително сражение.
Силите са неравни.
Прочутата Аварайрска битка
завършва с поражение за
християнските сили. В
битката загиват девет
велики нахарара с 287 свои
подчинени и още 740 редови
бойци. Арменската
историография отбелязва,
че в този ден 1036 християни
вписват имената си в
книгата на живота, а
арменската църква ги
обявява за светци.
Оцелелите след битката
въстаници следват опита на
ванандци и се оттеглят през
Вананд и владенията на рода
Димаксеан към Тайк и
непристъпния Пархар.
Пленената арменска
аристокрация е отведена с "царски
окови" и затворена в
Нишапур. Между пленниците
трима души са от рода на
Татул Димаксеан, а от рода
Ташрац се назовава
изгнаник с име Врен(Брен) - име
познато сред келти и
българи. На 25 число от
последния месец в Нишапур
са екзекутирани шестима
свещенослужители. Един от
тях е Левонд от с. Инджеванк - "иерей
от Вананд". В събитията
Егише участвува като войн и
секретар на Вардан
Мамиконян, а съчинението си
създава между 458-464 г. при съвсем
пресни впечатления.
Консултиралите ме
арменисти бяха единодушни,
че името "Татул" е
необичайно за арменската
именна система. В същото
време, макар и като архаично,
в различни свои
модификации то и до днес се
среща в българската именна
система. Като прибавим към
това етнонима "Ванандаци"
заключението може да бъде
само едно. Ако относно
българската етническа
принадлежност на родовете
Брен Ташрац и Татул
Димаксеан все пак можем да
храним някаква
резервираност, то
българското присъствие в
Аварайрската битка чрез
командуващия III-ти полк Татул
Ванандаци и включените в
полка ванандци е несъмнено.
За да спечелиш такова
високо доверие и ранг освен
всичко друго е необходимо и...
време [Виж Егишэ, О Вардане и
войне армянской, Е., 1971 г.; Също -
Еремян С. Т., Народно-освободительная
война Армян против персов в
450-451 г., Вестник древней истории,
кн. 4/1951 г.]. Обикновено родната
историография обръща
внимание на други два
текста от съчинението на
Егише. В първият се съобщава,
че хонът Еран със
съгласието на царя на
Баласакан изтребил
персийските гарнизони в
Албания и в набега си
стигнал чак до гръцката
страна - разбирай
малоазийските граници на
Византийската империя.
След това с огромна плячка
се оттеглил, а персите
наказали за набега царя на
Баласакан. Като
подбудители на
експедицията не без
основание били заподозрени
и част от арменските
нахарари [Егишэ, Цит. съч., с. 121].
През 454 г. Йездегерт II
организирал поход срещу
страната на Кушаните. Егише
свидетелствува, че "страх
обхванал християните".
Тогава един хон на име Бел,
симпатизиращ на
християните, "който с любов
и желание се учил на техните
истини", забегнал при
Кушаните и съобщил за
готвения поход. Той бил от
царски род от странаm