Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

TEMPORA INCOGNITA НА РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ

 

 Автор: Проф. Атанас Стаматов  Издателство: МГУ "Св. Иван Рилски"

 

 

АРМЕНСКИТЕ БЪЛГАРИ - ХРОНОТОПЕН КЛЮЧ КЪМ НАЙ-РАННАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ - І ЧАСТ

 

        Арменци, евреи и българи - по един странен начин съдбите на тези древни народи се преплитат в последните векове преди и първите векове след Христа на територията на Армения. Има нещо сходно дори в геостратегическото положение на земите, с които те трайно са свързани. Векове през Палестина са минавали военните пътища, а тя е била място на бойни стълкновения между процъфтяващите в Двуречието велики царства и непомръкващия в славата си Египет. В късната Античност и ранното Средновековие Армения е почти постоянен военно-политически театър на борбата за световно господство между Рим и Партия, Рим и Сасанидски Иран, Сасанидски Иран и Византия, Византия и Арабския халифат. Българите сякаш поемат щафетата и на два пъти през Средновековието градят и възстановяват държава в сърцето на Балканите, този кръстопът на народи, езици и култури.
        Най-ранната арменска история се свързва с династията на Ервандаканите(Оронтидите) и обхваща времето от разпадането на Ахеменидски Иран до II в. пр. Р. Х. Селевкидските сатрапи Арташес(Артаксий) и Зарех(Зариадр) завладяват Арменското нагорие, но след поражението на Антиох III от Рим (190/189 г. пр. Р. Х.) при Магнезия те влизат в преговори с победителите и първият се обявява за цар на Велика Армения, а вторият на Софена. Започва епохата на Арашесидите. От средата на III в. пр. Р. Х. новоформираната Партянска държава набира сили и век по-късно след успешни войни срещу Селевкидите на запад премества границите си до р. Ефрат в Северна Месопотамия. При Митридат II(123-87 г. пр. Р. Х.) тя вече е съсед с Велика Армения на Тигран II(95-55 г. пр. Р. Х.) и Рим. В края на старата и началото на новата ера Армения се превръща в арена за противоборство между двете велики сили. Династията на Арташесидите бавно угасва и през втората половина на I в. на престола се стабилизира партянската династия на Аршакидите. Тази натурализирана династия с известни прекъсвания управлява Армения почти четири века. Въпреки смяната през 226 г. на Партия с новоперсийското царство на Сасанидите като хегемон на изток, Аршакидите запазват престола в Армения до 428 г., когато страната губи всички белези на държавен суверенитет и в двете си части, на които е разделена след 387 г. между Рим и Персия. И както често става в такива повратни за един народ исторически моменти, падналият меч е бил заменен с перо и слово. Католикос Сахак Партев(389-439) вдъхновява Месроп Мащоц(362-440) за създаването на арменската азбука и превежда Библията на арменски. Същевременно група техни ученици (Мамбре, Давид Непобедими, Егише, Йосеп, Езнак, Моше и др.) са изпратени на Запад да се подготвят за превод и ползване на богослужебните книги. Един от тях е и Мовсес Хоренаци (Моисей Хоренски). Редом с богослужебната литература се създава и светска книжнина, сред която водещо място заемат трудовете по историография. Фактът, че по това време западноримската историография е в упадък, а източната (византийската) все още търси своя нов образ, прави V в. - век на арменската историография. Редом до М. Хоренски като основоположници на арменската християнска историографска традиция стоят имената на Агатангел, Фавстос Бузанд, Егише, Лазар Парпеци, а по-късно Себеос, Анани Ширакаци и др. В съчиненията на тези автори нееднократно се появява българското народностно име, но най-рано то се споменава у М. Хоренски. Какво ни казва съвременната историческа наука за него и съчинението му "История на Армения".
        Той е роден около 410 г. и според "Хронографа" на Самуел Анеци (XII в) почива в 490 г. Първоначално се учи при католикос Сахак и Месроп Мащоц, а когато последните решават да дадат окончателна редакция на Септуагинтата на арменски и М. Хоренски заминава с другите даровити мъже на Запад да се подготви за делото. Първата спирка по пътя към Александрия е Едеса и там той вижда прочутия Едески архив. Н. Емин допуска, че в Ниневийския архив на партянските царе все е останало нещо от архива на Селевкидите, въпреки пребазирането на една част от архива в Екбатана [IЕздра 6:1-2; IIЕздра 6:23]. Мар Абас Катина взема материалите за своята история именно от Ниневийския архив на партянските царе и ги оставя в царския архив в Низибин. По-късно целият Низибински архив е пренесен в Едеса. Там е прибран и храмовият архив от Синоп Понтийски. Дори "Храмовата история" от Ани на Ефрат е свързана с Едеския архив. Автор на първата й част е жрецът Олимпий (Олюмп). Тя обхваща времето до II в. Втората част е писана от Бардацан(154-222) - жител на Едеса. Сходствата на даваните в "Храмовата история" сведения, особено в първата й част, с последните арамейски надписи и Страбон са толкова значими и то към времето на Арташес I(189-160 г. пр. Р. Х.), че арменските историци предполагат използуването на общ източник от Страбон и Олимпий. Ако хипотетичният общ източник е съществувал, най-вероятен негов автор би бил царят-историк Артавазд II(55-34 г. пр. Р. Х.). По-подробно виж [Саркисян Г., "История Армении" Мовсеса Хоренаци, Е., 1991 г.; Хоренаци М., История Армении, Е., 1990 г., с. XXXII и др.]. Този единствен архив ползван от М. Хоренски е бил достатъчно стар и достоверен в съхраняваните свидетелства, за да постави на изпитание скептицизма ни относно надеждността на изворовия материал. В цялото си съчинение М. Хоренски многократно се връща към проблема за архивните извори и в разказа си ги събира в Едеса, чийто архив несъмнено е бил от изключително значение за създаването на неговата история [Виж кн. II.10;27;38 и др.]. За Едеския архив пише и Евсевий Кесарийски, а и прочутата "Едеска хроника"(VI в.) най-вероятно пак от там черпи своето съдържание. След Едеса М. Хоренски заминава за Александрия. Не е изключено в Александрия да се е запознал със съчиненията на Кирил Александрийски или Олимпиодор. На път за Атина морска буря завлича кораба в Италия и от там през Гърция и Мала Азия М. Хоренски се прибира в Армения през 440 г., но не заварва между живите своите учители. В залеза на своя бурен и всецяло отдаден на народа си живот М. Хоренски е помолен от великия нахарар(княз) Сахак Багратуни да напише историята на Армения. Поръката М. Хоренски изпълнява в годините между 483-485.В първата част той излага легендарната история на арменския народ до Александър Македонски. Втората част, особено след Арташес I(189-160 г. пр. Р. Х.) вече има конкретни паралели в гръко-латинската историография [Виж напр. Полибий, Всеобщая история, СПб., 1994 г., кн. XXV,2,12;кн. XXXI,17,5-6]. Археологията също потвърди надеждността на изложените факти. Бяха открити каменните пирамидки с името на Арташес I,маркирали някога поземлените граници в Армения. Арменистите сочат като основни източници за написването й: Мар Абас Катина - кн. II.1-9;"Хронологично седмокнижие" на Секст Юлий Африкан (III в.), включващо времето от сътворението до 221 г. - кн. II.10-25.Към изворите на "Седмокнижието" Н. Емин отново включва Едеските и Синопските архиви; Лебубна - кн. II.26-36;Олимпий и Бардацан - кн. II.36-66;Агатангел - кн. II.67-92 и т. н. Тази втора част завършва със събитията около покръстването на Армения и смъртта на първия християнски владетел на страната Трдат III(298-314). Там откриваме и най-дискутираните сведения за ранната българска история. Нека се опитаме да дадем отговор на възникналите проблеми като започнем на чисто. Двата най-важни въпроса са: 1)Имало ли е изобщо преселение на българи в Армения? 2)Ако е имало, кога е станало то във времето между II в. пр. Р. Х. и V в. сл. Р. Х.?
        Укрепвайки северните граници, арменският цар Вахаршак се спуснал близо до владението Шарая в пасбища, наречени Горен или Безлесен Басиан - места, които впоследствие били заселени от преселниците Вехендур Булхар Венд (Влндур Булгар Вунд). По името на вожда им областта била наречена Вананд, а селищата на колонистите и до времето на М. Хоренски носели имената на неговите братя и потомците му [кн. II.6]. От съобщението не може да се направи извод за времето на преселението, но може да се провери имало ли е изобщо преселение като потърсим в Армения топонимични следи от именната традиция на древните българи.
Вананд е девети гавар(кантон) в наханга(областта) Айрарат и е разположен в долината на р. Ахурян [Виж прил.№2]. Неведнъж тук се е решавала съдбата на Армения, за което ще става дума и по-нататък.


# М. Хоренски пише, че планинската клисура, простираща се югоизточно от крайбрежието на Черно море и известна у античните автори с името Париадр вече се нарича Пархар [кн. II.6,Бел. 206], а областта в която Тигран II заселил пленените евреи е наречена Тух. Топонимът "Пархар" С. Глинка [Исторiя арменского народа, М., 1832 г., с. 159]предава като "Баркара/Пигария".
# Й. Драсханакертаци посочва като рождено място на католикос Комитас I Алцекци(615-628) село Алцек в гавара Арагацонт, Айраратски наханг около Ечмиадзин и отново в същия район назовава селище с име Докс [История Армении, Е., 1986 г.].
# М. Каланкатуаци съобщава, че в 825 г. арабите изтребили жителите на гавара Балк, а за място на събитията, разиграли се в 833 г., сочи областта Булхар в Армения [История страны Алуанк, Е., 1984 г.].
# Абраам Кретаци дори в 1736/37 г. назовава селища с имена Докс, Тох, Паракар в Ечмиадзинския район [Повествование, Е., 1973 г., с. 194,199 и др.].


        Могат да се дадат и други примери, но и посочените са достатъчно доказателство за явни български следи в арменската топонимия. Ето защо няма изследовател, който да оспорва това свидетелство на М. Хоренски. Три глави по-нататък той мимоходом уточнява времето на преселението. То става при царуването на Аршак. В неговите дни възникнали смутове в клисурите на великата Кавказка планина, в "Страната на българите". Много от тях се отделили и се заселили "за дълго време в подножието на Кол, на плодородна земя, в обилни и хлебоносни места" [кн. II.9]. Казва се още, че Аршак е царувал 13 години; воювал е с понтийците и е оставил на брега на морето знак за победата си, мятайки копие с връх закален в змийска кръв от пешо положение в каменен стълб, който при втората понтийска война водена от Арташес бил хвърлен в морето. В тези и други податки следва да потърсим функциите на "terminus ante quen non!" и "terminus post quen non!" за въпросните събития.
        Тук е полезно да направим поне две предварителни бележки. М. Хоренски е един от малцината ранносредновековни историци, обръщащи специално внимание на хронологията и периодизацията като белег на всеки достоверен оригинален исторически разказ [кн. II.82]. Редица хронологични локализации в съчинението му доказват точното разполагане във времето на историческото действие (Кир-Нектанеб-Арташес напр. кн. II.13). Дори когато се наложи да напусне в хода на разказа хронологията, М. Хоренски прави изрична уговорка за отворената скоба. Изследователите му наричат разгърнатата във втора и трета книга хронологична система "сърцевина и хребет на повествованието". Даже в анахронизмите те виждат "продукт на хронологичната система". Втората бележка се отнася до изворите. М. Хоренски дава предпочитание на гръкоезичните извори, въпреки че повече сведения за Армения съдържали "халдейските" и "асирийските". Още в началото историкът заявява: "Гърция е майка и кърмилница на всички науки"[кн. I.2]. И макар, че нерядко М. Хоренски е принуден да гради арменската династична линия, съгласувайки я с тази на партянските, персийските царе и римските императори, в крайна сметка без изключение всички арменисти посредством античните автори "окачват" възловите събития от арменската история на християнската летобройна система и спрямо тях, използувайки съ-битийната природа на историческото, разполагат останалите факти. Границите на действителния исторически разказ обхващат времето от царуването на Селевк I Никатор(312/311 г. пр. Р. Х.) до смърта на Сахак Партев и Месроп Мащоц(439/440 г.). Тези особености имат пряко отношение към поставянето и тълкуването на интересуващия ни въпрос.
И така, след като се убедихме, че племенна група от древните българи е мигрирала в Армения, остава да уточним кога е станало това. Едва ли има сериозен историк, който би отпратил почти в легендарния спектър на историческото време събитие, на което самият той и неговите съвременници са били свидетели, а М. Хоренски и не пише за случилото се като свидетел. Ето защо да се поставя преселението в V в. е меко казано несериозно. Преселението едва ли е станало и в края на IV в. Твърдо установен факт е, че в 387 г. Теодосий Велики и Шапур III се споразумяват и разделят Армения на римска и персийска зони на влияние. На запад в римската зона продължава да царува Аршак III,а на изток персите възкачват на престола Хосров IV Аршакуни(Вахаршак II). Границата минава през областта Вананд. Там скоро двамата съ-царе се срещнали в битка на полето Еревел/Еревеал [кн. III.46]. Една глава преди това обаче, М. Хоренски ни разказва интересна и многозначителна подробност. При разделянето на Армения от Хосров се отделили хора от "рода на Ванандците". Те не се присъединили нито към една от двете страни, а се оттеглили в гористите и скалисти клисури на Тайк - богата на крепости и замъци северозападна арменска провинция, разположена в долината на р. Чора и нейните притоци. Ванандците са представени като разбойници, срещу които Хосров IV и военачалникът Сахак осъществяват наказателна операция. Много от ванандците били избити, а останалите нито преминали в областта Халтик при гърците, нито се присъединили към Аршак, а потърсили убежище в Четвърта Армения на границата със Сирия. Царската войска ги прогонила чак до горното течение на р. Ефрат [кн. III.44]. По-късно, след смърта на персийския цар Йездигерт, неговият син Шапух, упражнявал до момента властта над Армения, се прибира в столицата на империята. Тук е убит от царедворците на баща си. В създалото се междувластие Нерсес Чичракеци обединява голяма част от арменските нахарари и прогонват персийските гарнизони. Общоприетата оценка за участието на ванандци в тези действия М. Хоренски изразява така: "Тук всички ванандци се отличили със своята храброст" [кн. III.56].
        Нека се опитаме историографски да изчистим тези текстове и да ги поставим в отношение към текстовете от втората книга на съчинението, а също и към свидетелства за събитията, почерпани от други извори. Първото, което бие на очи е, че хората, за които пише М. Хоренски са "от рода на Ванандците". Това може да значи само едно, че в случая терминът "Ванандци" има етнонимично, а не топонимично съдържание. Простичко казано, това не са били само жители на областта Вананд, а потомци "по род" на Вананд - сиреч българи. В подкрепа на това е и фактът, че М. Хоренски ги отделя като особена група в арменското общество по онова време. Тези смели, готови да бранят с цената на живота свободата си хора са приемали само един достоен начин за общуване с други племена и народи - мирно заселване и равноправно съ-съществуване. Мирно заселване в Армения иска Вананд; мирно заселване при крал Дагоберт, а след това и в Пентаполис търси Алцек; мирно заселване в Керамисийското поле осъществява Кубер; вероятно мирно заселване в Онгъла е целял и Аспарух. Но всеки опит за посегателство над свободата и достойнството му е карало древния българин да се хваща за меча. Малък проблем тука е споменаването на Четвърта Армения. Известно е, че делението на Византийска Армения на четири части е установено с 31-ва новела на Юстиниановия кодекс от 18.III.536 г. Изследванията на Ст. Малхасян показват, че късни вставки в текста на М. Хоренски направени от преписвача са "Трета" и "Четвърта Армения", с което се е целяло по-ясна за читателя пространствена локализация на събитията. А "Първа" и "Втора Армения" са били известни още до V в., при това като единици със съвършенно самостоятелно административно начало, различно от Юстиниановото [Хоренаци М., История Армении, Е., 1990 г., с. 226].

        Но не би ли могло споменаването на българите също да е такава по-късна вставка на преписвача, което я прави анахронизъм? За такъв анахронизъм се обявява вплитането на хазари и басили(берсили) в събитията станали при царуването на Вахарш(194-211). М. Артамонов дори смята, че берсилите биха могли да се идентифицират като местно племе ако не се споменаваха заедно с българи и хазари. Тогава биха излезли от ранната "анахронична" арменска историография [История хазар, Л., 1962 г., с. 131-132]. Известно е, че хазарите са били под властта на савирите, после на тюркютите и едва тогава излизат от вътрешността на страната Берсилия и се нахвърлят върху Кубратова България. Възможно, но по-малко вероятно е допускането, че арменската историография като авангард за европейската на изток по онова време, първа е регистрирала появата на хазарите - било подвластни на берсилите, било конфедеративно обвързани с тях. Възможно е също обвързаността на хазарите със "страната Берсилия", плацдарм за тяхната инвазия на запад, да е подмамила преписвача да постави в един ред събития от края на II и началото на III в. (хазарите редом с берсилите). Редно е да се отбележи и факта, че споменаването им е във вмъкнато изречение ("а именно - хазари и басили"; кн. II.65). Но дори и така родена интерполацията се отнася само до хазарите, но не и до берсилите - становище към което се придържат изследователите на арменската историография в последно време. Ако хазарите се споменават само веднъж, то българите и басилите(берсилите; по-късно племенната група "Берсула" във Волжска България) се споменават многократно от М. Хоренски. За българите е на лице и естествена етнонимна еволюция в повествованието. Ето защо при тях всяка интерполация е изключена. Този факт прави абсурдно допускането на В. Генинг и А. Халиков, че М. Хоренски вместо изтритото от историята име на извършилото някога преселението племе е посочил името на населяващото по него време района племе. В подкрепа на тезата, че е изтекло доста време докато колонистите "Влндур Булгар Вунд" станат "ванандци", говорят и следните факти съхранени в други исторически извори. Запазената в преписи Престолна грамота на арменските нахарари (Гахнамак) от средата на V в. отрежда седемнадесето място на рода Ванандаци измежду всичките 70 нахарарски рода. След като първите 10 рода са били смятани за старши и са имали "прилепени" длъжности, неотнимаеми функции в системата на обществено-политическия живот, можем да си представим колко време е било необходимо, за да заеме преселническия род челно място в изключително консервативната система йерархизираща арменската аристокрация.

        Втори факт запазен у Егише - един рядко достоверен автор, описващ събития, в които сам е участвувал. По поръка на иерей Давид Мамиконян Егише описва борбата на арменския народ за запазване на христовата си вяра. През 449 г. персийският цар Йездигерт II(438-457) издава указ да се преустанови изповядването на християнството в страната. Армения, Грузия и Албания отказват да се подчинят. Решението е взето от събора на епископите, събрали се в Айраратския гавар да обсъдят царския указ. Между тях е и Гад - епископ на Вананд. Година по-късно започват бойните действия между въстаниците и царската войска, но сред християнските сили настъпват разногласия. Колаборационистите се групират около Васак Сюни, а начело на непримиримите застава Вардан Мамиконян. Византия не е в състояние да окаже помощ на християнските сили. Само хоните от Северен Кавказ удържат на думата си и разкъсват персийските сили, насочени срещу Вардан с дълбоки набези на юг в самата Персия. За втория сблъсък с персите В. Мамиконян събира войските си в Арташат. Формират се четири полка: I-ви полк се командува от княз Арцруни; II-ри полк от Хорен Хорхоруни; III-ти полк е поверен на Татул Ванандаци; IV-ти полк оглавява самият спарапет Вардан Мамиконян. На 26.V.451 г. в Аварайрското поле на брега на р. Тлмут - приток на р. Аракс, се строяват противниците за решително сражение. Силите са неравни. Прочутата Аварайрска битка завършва с поражение за християнските сили. В битката загиват девет велики нахарара с 287 свои подчинени и още 740 редови бойци. Арменската историография отбелязва, че в този ден 1036 християни вписват имената си в книгата на живота, а арменската църква ги обявява за светци. Оцелелите след битката въстаници следват опита на ванандци и се оттеглят през Вананд и владенията на рода Димаксеан към Тайк и непристъпния Пархар. Пленената арменска аристокрация е отведена с "царски окови" и затворена в Нишапур. Между пленниците трима души са от рода на Татул Димаксеан, а от рода Ташрац се назовава изгнаник с име Врен(Брен) - име познато сред келти и българи. На 25 число от последния месец в Нишапур са екзекутирани шестима свещенослужители. Един от тях е Левонд от с. Инджеванк - "иерей от Вананд". В събитията Егише участвува като войн и секретар на Вардан Мамиконян, а съчинението си създава между 458-464 г. при съвсем пресни впечатления. Консултиралите ме арменисти бяха единодушни, че името "Татул" е необичайно за арменската именна система. В същото време, макар и като архаично, в различни свои модификации то и до днес се среща в българската именна система. Като прибавим към това етнонима "Ванандаци" заключението може да бъде само едно. Ако относно българската етническа принадлежност на родовете Брен Ташрац и Татул Димаксеан все пак можем да храним някаква резервираност, то българското присъствие в Аварайрската битка чрез командуващия III-ти полк Татул Ванандаци и включените в полка ванандци е несъмнено. За да спечелиш такова високо доверие и ранг освен всичко друго е необходимо и... време [Виж Егишэ, О Вардане и войне армянской, Е., 1971 г.; Също - Еремян С. Т., Народно-освободительная война Армян против персов в 450-451 г., Вестник древней истории, кн. 4/1951 г.]. Обикновено родната историография обръща внимание на други два текста от съчинението на Егише. В първият се съобщава, че хонът Еран със съгласието на царя на Баласакан изтребил персийските гарнизони в Албания и в набега си стигнал чак до гръцката страна - разбирай малоазийските граници на Византийската империя. След това с огромна плячка се оттеглил, а персите наказали за набега царя на Баласакан. Като подбудители на експедицията не без основание били заподозрени и част от арменските нахарари [Егишэ, Цит. съч., с. 121].

        През 454 г. Йездегерт II организирал поход срещу страната на Кушаните. Егише свидетелствува, че "страх обхванал християните". Тогава един хон на име Бел, симпатизиращ на християните, "който с любов и желание се учил на техните истини", забегнал при Кушаните и съобщил за готвения поход. Той бил от царски род от страната на хайландурите [с. 127]. Това е вторият текст, в който се търси знак за българско присъствие. В интерпретациите си една част от нашите историци изхождат от презумцията, за хунския етнически корен на древните българи, а други ако и да не настояват за хунския ни произход, "пришиват" ранната ни европейска история към появата и движението на хунската вълна в Европа. Анализите си градят на изказаната от Маркварт хипотеза, че след като хайландурите се появяват при управлението на Врама(420-438) и изчезват с разгрома на хунската държава, то става дума за царската орда на хуните. Понятието "хон/хони" безкритично се превежда като "хун/хуни". Пренебрегнато е пояснението на преводача, че понятието "хони" по правило се използува като събирателно за обозначаване на планинските племена, населяващи Кавказ. И още като "хони" се определят хионитите и ефталитите, разорили през IV в. Кушанското царство [с. 178]. Но наименованието "хони" има своя корен в средноперсийското понятие "хион", с което са наричани варварите северно от р. Окс [Чичуров И. С., Византийские исторические сочинения, М., 1980 г., с. 86]. Във формата "гермихиони/ермихиони" понятието е известно като етноним на панонските авари. Среща се още в някои древнобългарски надписи и в "Именника". Родината на племената пренесли това наименование от Азия в Европа Хаусиг локализира в Согдиана. И тук Б. Улубабян предлага една много интересна идея. Той извежда понятието "хайландур" от келтското "hailand" - гориста, планинска местност. Жителите на планинските райони в Шотландия и до днес се наричат "highiandeur" [Каланкатуаци М., Цит. съч., с. 185]. При силния иранизъм в Армения не е изненада, че може да се възприема едно понятие като "хони" и с него арменската историография, също както и персийската да бележи племената и народите от "външния свят" - варварите. И докато може да се дискутира къде по това време е била царската орда на хуните, след като е установено, че хунската вълна залива Северен Кавказ в последната четвърт на IV в. и в 420 г. ядрото й вече се установява в Панония, то всички арменски извори твърдят, че българите са населявали клисурите на Кавказ редом с други местни и сарматски народи при това със свои рекрути в Армения. Типичният за българските племенни названия суфикс дори прави възможно допускането, че арменските историци наричат "хайландури" планинските българи, естествено изчезнали от погледа им увлечени на запад от вакуума, създал се след разпадането на хунската империя и вече известни там сред западните автори с други имена. Въпрос е дали не става дума за оттеглила се част от арменските българи. Точно в годините на Врама(420-438) Армения губи суверенитета си. Да си припомним, че според М. Хоренски заселването на арменските българи е било "за дълго", а не за винаги. Немалка част от тях вторично е мигрирала при своите в "Страната на българите". Те са идвали от народ, наричащ себе си с етнонима "хай/хаик" и "хайландури" би могло да значи и "арменски българи". Другата част от ванандците са останали и са споделили съдбата на арменския народ. Това са само предположения на един лаик и тук думата имат специалистите! При всички случаи обаче, без съмнение в края на IV и първата половина на V в. арменските българи и тези от Северен Кавказ са били в евангелизационния обсег на арменската църква и историята на ранното проникване и установяването на християнството сред българите следва да се преосмисли.
        Но има и други податки, които ни позволяват още да "свием" възможните времеви граници за българското преселение в Армения. Наричат Фавстос Бузанд историограф на Мамиконяните. От неговата история на Армения са запазени книгите от III-та до VI-та. Те обхващат времето от царуването на Хосров II Котак(Карлик) до разделянето на Армения. За този период авторът пише като свидетел. Достоверността на неговия разказ се потвърждава и от факта, че предадените събития плътно кореспондират със запазените у Амиан Марцелин сведения. Независимо и далеч преди М. Хоренски Ф. Бузанд, когато изброява епископите към времето на разделението (387 г.) споменава Зоргуаз, епископ на Вананд, като изряден християнски пастир. И по-рано: Пап и Атанагинес, синове на католикос Иусик, били недостойни да поемат пастирския жезъл от десницата на баща си. Тогава цар Тиран изпратил четирима князе да поканят хорепископ Даниил, сириец по произход - ученик на Григорий Просветителя, да поеме функциите на католикос. Вторият от князете е Артаван - княз на Вананд [История Армении Фавстоса Бузанда, Е., 1953 г., с. 32]. И още по-рано: когато самият Иусик сменил на патриаршеския престол баща си Вартанес, по нареждане на царя княжеска свита съпровожда Иусик в Кесария за ръкополагането. В групата е включен и Орот - княз Ванандски. За да получи гражданственост една естествено възникнала промяна в административното именуване трябва време, а при цар Тиран името "Вананд" вече е било общоприето и князът на областта е бил наричан "княз Ванандски". Независимо коя от датировките за царуването на Тиран ще приемем (по последни изследвания между 338-350 г.), при всички случаи топонимът "Вананд" е бил в обръщение преди царуването на Аршак II(351-367)и Аршак III(378-389), в което време българските историци поставят преселението. Ако заселването попада в описвания от Ф. Бузанд период, защо той и дума не споменава за него, а ползува вече установени в резултат на заселването топоними? А и едва ли по това време Армения е била удобно място за мирно заселване след като там най-остро се пресичат противоречията между Рим и Сасанидски Иран. Шапух Дълголетни на два пъти (359 г. и 364-368 г.) организира мощни военни експедиции в Армения, като обезлюдява цели градове и откарва в изгнание по-голямата част от еврейското население на страната. За всички тези събития Ф. Бузанд пише подробно и ние ще се върнем на тях по-нататък. Но така или иначе изворите "снижиха" времето на българската поява в Европа до първата половина на IV в. и вече съвсем не звучи анахронично споменаването ни в латинския хронограф от 354 г. Тук хронологичните нишки сякаш секват и се губят.
        В научно обръщение са поне още три извора, които свидетелствуват за българско присъствие в Европа от края на III в. и началото на IV в. Към тях историците се отнасят с различна степен на доверие. Първото споменаване се съдържа в аноним, преписван на Методий Патарски (поч. 311 г.). Съчинението е озаглавено "Откровения на св. Методий" (Revelationes S.Methodii). Времето на написването му не е установено със сигурност. Отбелязването на сарацинските завоевания карат някои изследователи да го датират към края на VII в. [Цоневски Ил., Патрология, С., 1986 г., с. 174]. Други автори обръщат внимание на последната, същински есхатологична част от съчинението. В появата от североизток ("Етривската пустиня") на все нови племена и народи преписвачите са виждали сбъдването на предсказанието за края на света и тази последна част е била "обновявана" с имената на новопоявилите се племена. Тук вече познавачите смятат, че очистен от тези осъвременяващи вставки, текстът може да се отнесе към IV в. В библейско-генеалогичен план, там българите се определят като семити - потомци от дъщерите на Лот и са наречени "синове Амонови". Този пасаж по-скоро свидетелствува за историко-географските и етнографските представи на анонимния автор и почти няма значение за хронографирането на събитията. Към него ще се върнем по-късно.
        Текстът на ранносредновековния арменски географски трактат "Ашхарацуйц" за пръв път е публикуван в 1683 г. и по-късно в 1698 г. Европейската наука се запознава с него чрез латинския му превод от братя Вистон издаден в Лондон през 1736 г. След това, издание на трактата прави и големият френски арменист Сен-Мартен. И двата превода са по един единствен вариант, който К. Патканов не намира за най-добрия. От този първоизвор в споменатите издания попада един интересен фрагмент. Описанието на Европейска Сарматия започва така: "Сарматия се намира на изток от Загурия, т. е. от германските българи..." [Патканов К., Изъ новаго списка географiи приписываемой Моисею Хоренскому, ж. МНП, г. CCXXVII,СПб., 1883 г., с. 26,бел.№3]. Във всички по-късни издания този фрагмент е заменен с безконфликтното "на изток от Германия". Но това не дава отговор на въпроса кога и как в преводите на Сен-Мартен и братята Вистон са попаднали "германските българи"? Те могат да бъдат свързани поне с три други свидетелства: легендарното свидетелство на Авентин от Мелк, че владетелският род на Бавария Балгер имал български корен; със свидетелството за преселването на Алцековите българи при крал Дагоберт (632 г.); или ако дадем право на обоснованото от Киперт в записка пред Берлинската академия на науките (1873 г.) становище, че Европа, Африка, Арабия са описани по гръцки автори от III(IV)в. и със самото това да допуснем българско присъствие в най-западните дялове на Сарматия още на границата между III-IV в. в. В трактата К. Патканов открива влияние и на Козма Индикоплевс, което значи че текстът е работен след първата половина на VI в., но големите административни промени в Персия в резултат на арабското нашествие не са отразени. На тези и други допълнителни основания Р. А. Габриелян доуточнява времето за създаването на съчинението и го свежда към първата четвърт на VII в. [Габриелян Р. А., Армяно-аланские отношения I-X в. в., Е., 1989 г.]. Добре, да отпишем от сметката варианта с манастирските хроники и легендите в тях. Съмненията към втората, Алцекова версия идват от възможността арменският географ в онова време да си е набавял така бързо сведения за събития ставащи на хиляди километри на запад, а и пребиваването на българите при крал Дагоберт е твърде кратко, за да даде основание на географите да го използуват като топонимично определение.

        В подкрепа на третата възможност са следните факти. Арменският автор признава, че създава съчинението си по Пап Александрийски, който в края на IV в. прави сбито изложение от Птолемей. Въпросната фраза е "прегърната" от Птолемеевия текст. Пап Александрийски или арменският автор са вмъкнали този пасаж, за да осъвременят Птолемеевия текст. Посочването на мястото, от където започва Сарматия и където са живеели "германските българи"-Загурия, прави възможна още една препратка. Загурия е била наричана областта зад Карпатите, а там в северните гънки на планината, както вече писахме по сведения на П. Дякон и Фредегарий, българите нанасят поражение на лангобардския крал Агелмунд в началото на V в. Много вероятно е българите да са били там още през IV в., гонени от настъпващите хуни, а използуването на топонима "Загурия", който идва със славянската миграция, прави сигурен автор на добавката арменския географ. Остава една последна възможност. Да обявим, че се отнася до по-късни пояснителни текстове, които не особено добре подготвеният преписвач е вмъкнал в основния текст. През 1881 г. обаче е публикуван от отец Сукри нов списък на същия географски трактат, открит във Венецианската библиотека на мхитаристите. Голяма част от новите моменти в списъка се отнасят до българите, техните племенни наименования и миграцията им. Определено може да се твърди, че интересът на арменския автор (вероятно Анани Ширакаци) към българите е бил повишен. Не би могло да бъде и другояче след като е регистрирал българско етническо присъствие от чупката на Имеон ("народът Булх"); през Северен Кавказ ("Купи-Булгар", "Дучи-Булгар", "Огхондор/Woghchondor-Блкар", "Чдар-Болкар"); до западните граници на Сарматия (германските българи) - Виж прил.№3. Този народ той е познавал от ванандците в собствената му родина, знаел е за тяхното заселване от "Историята" на М. Хоренски и не е могъл да не се удиви от факта, че те са останали неизвестни за Птолемей, нещо, което му дава самочувствието на автор доизграждащ географската представа за света редом с авторитети като Пап Александрийски и самия Птолемей. Как иначе да се тълкува фразата след изброяването на българските племенни имена: "Тези названия са чужди за Птолемей" [Патканов К., Изъ новаго списка..., с. 29]. Като аргумент против ранното българско присъствие в Северен Кавказ се изтъква и мнението, че античните автори и по-специално Птолемей, добре са познавали региона, но не са отбелязали в трудовете си българите. Но Птолемей не е отбелязал и аланите. Егише също не е счел за нужно да ги спомене, а исторически е доказано, че в I в. те вече са били там. Така, че и българите може да са останали неизвестни за Птолемей, което отваря място за бележката в новия списък.
        В последната си книга П. Добрев [Българи. Тюрки. Славяни., С., 1996 г., с. 130] използува и картографски материал за по-точното хронографиране на българското присъствие в Европа. Отпечатаните в приложението три карти с коментар от редактора на книгата П. Гогов са същите, които Г. Ценов през 1910 г. представя на научната общественост у нас. Те са подбрани измежду запазените най-стари карти на света, публикувани от Конрад Милер в Щутгарт [Die altesten Weltkarten, 1895]. За нас най-голям интерес представлява картата от "Рис. 87а"[Виж прил. №4]. Картата е изписана по ръкопис на бл. Йероним(347-420), съхраняван в Британския музей. Специално се упоменава, че тя е копие от карта "чертана" от Евсевий Кесарийски(264-340). Бл. Йероним прави превод и преработки на хрониките на Евсевий между 379-381 г. Освен тях с някои допълнения той превежда библейско-географския указател озаглавен "За разположението и имената на библейските места/De situ et nominibus locorum hebraicorum, PL,t.23,col.859-928", съставен от епископа на Кесария около 320 г. Независимо кой от двамата, Евсевий Кесарийски или бл. Йероним, е вписал българското име в картата на Европейска Сарматия вече сме в годините между 320-380.Но това са най-малко 30 години преди установяването на хуните в Панония, южно от която е поставена България. "Анахроничните", по думите на М. Артамонов, арменски източници изведнъж се оказват доста точни и добре съгласувани с гръко-латинските свидетелства. От всичко, което изчетох, проверих и се опитах да синхронизирам следваше само едно, че в първата половина на IV в. българите вече са се били трайно установили в Северен Кавказ и Армения, а в третата четвърт на IV в. Централна Европа ги е видяла с очите си.
Вече си мислех, че не ми остава нищо друго, освен да се върна към "Историята" на М. Хоренски и там да търся допълнителни сведения, конкретизиращи времето на българското преселение в Армения, когато попаднах на още два интересни факта. Акад. Я. А. Манандян, изследвайки главните пътища на Армения според "Tabula Peutingeriana" стига до извода, че станционните пунктове в Армения са носили имената на областите, в които се намират и обслужват. Между тях се споменават "Banantea", "Arachia" [срв. "Archene" у Plin., Nat.Hist., VI,31,1-3]и "Artaza" [Манандян Я. А., Круговой Путь Помпея в Закавказье, ВДИ, кн. 4/1939 г., с. 81.Още в - Главные пути Армении по "Tabula Peutingeriana", Е., 1936 г., с. 57,108-112,150-151,239 и др.; Също - О торговле и городах Армении в связи с мировой торговлей древних времен (V в. до н. э. - XV в. н. э.), Е., 1954 г., с. 138-139]. Интересуващата ни станция е била разположена в Горен Басиан и е изписана като "Barantea". Я. А. Манандян я чете "Banantea" с пояснение, че отговаря на древноарменското "Vanand" - в род. пад. "Vanandeay". Без колебание споменатите станции и области той идентифицира с "Вананд", "Харк" и "Артаз". Но това значи, че когато са били създавани Певтингеровите таблици (вт. пол. на II в. - нач. на III в., с окончателна редакция в IV в.) областта Вананд вече е носила своето българско име. Тази датировка твърдо отнася първото българско проникване в Европа към сарматската епоха и съвпада със свидетелството от "Именника на българските канове", че началото на българската държавност оттатък Дунава следва да поставим във втората половина на II в. Това обяснява защо Теофан Изповедник нарича Кубратова България "стара" и "Велика". Тя е била "стара" не само спрямо Дунавска България, но и с продължителното си съществуване, макар и в различни конфигурации с преминаващите племена и народи. А що е величие византийските автори са знаели по-добре от нас, за да я нарекат "Велика".
        И последен факт. Партянският владетел Вологес I успял да отстрани наложения от Рим на арменския престол Радамизд (52-58) и да възцари по-младия си брат Трдат. Това е достатъчен повод за нова война между Рим и Партия. От римска страна имп. Нерон възлага военните дела в Армения на Домиций Корбулон, легат на Кападокия и Галатия. Той започва бойните действия с два легиона (III Galica и IV Ferata)и помощни войски. Конфликтът обаче се затяга и едва през 59 г., след ангажирането на Партия във война с Хиркания, Д. Корбулон възползувайки се от ситуацията стремително се насочва към вътрешността на Армения. С огромни загуби завладява крепоста Воланд. Достига до Арташат. Градът е превзет без бой, но Корбулон заповядал да бъде сринат до основи. Следващата цел на похода става Тигранакерт. Жителите на Тигранакерт се готвели за упорита защита. Първенците се съвещавали в центъра на града за необходимите мерки по защитата. Тук античните автори виждат пръста на съдбата, че в този момент Домиций Корбулон, раздразнен от готвената съпротива, заповядал да обезглавят един пленен мегистан и с балиста да изпратят главата му в обсадения град. Главата паднала сред събранието на първенците и това решило съдбата на града. Там през 60 г. е коронясан като римско протеже Тигран VI(59-62). Тези събития като нещо добре известно в онова време ни разказва Секст Юлий Фронтин в своя "Стратегикон" [Стратегемы, ВДИ, кн. 1/1946 г., с. 256]. Името на мегистана той предава като "Ваданд". А. Г. Бокщанин [Парфия и Рим, М., 1966 г., ч. II,с. 194]го превежда като "Ванад", а К. В. Тревер коригира четенето на "Вананд". Че обезглавеният не е бил етнически арменец сочи титлата му "мегистан"(MEГI_TANEC) - партянска, означаваща потомствен вожд на племе. Но сред партянските имена най-близо стоящо до въпросното име е "Вонон" и то срещащо се само веднъж в династичните им генеалогии, докато близостта с превърналото се в наш етноним име "Вананд" е очевадна. Този факт сам по себе си би могъл да се обясни и със случайно съвпадение ако нямахме сведения, че във II-III в. римляните вече са знаели за арменската област "Вананд" и интегрираните в арменското общество нейни жители. Интеграцията им обаче не е преминала в асимилация и при запазена родово-племенна организация те са вземали участие в общите действия за защита на страната. А това, че титлата е партянска се обяснява с факта, че по това време Партия задава нормата за оценка от римската историография на всички появяващи се от изток племена.

 

 

НАЗАД КЪМ НАЧАЛОТО НА КНИГАТА