КРИТИКА НА ОСНОВНИТЕ ПРИНЦИПИ НА ТЮРКСКАТА ХИПОТЕЗА ЗА ПРАБЪЛГАРИТЕ.

 

Иван Танев Иванов

 

Страница за прабългарите. Език, произход, история и религия в статии, книги и музика.

http://protobulgarians.com

 

 

        От дълго време насам българските тюркисти и тюркомани вярват на една остаряла, натрапена от вън и вредна за българщината хипотеза, че древните прабългари били тюрки или хуно-тюрки или хуни (иди ги разбери!), отделили се от разпадналия се хунски съюз на Атила (в такъв случай би трябвало съюзът да не е хунски, а хуно-тюркски!). Против тази хипотеза има огромно количество хронологични и документални факти. По-долу ще представим само няколко чисто филологически довода в нейна вреда.

        Първият основен довод в подкрепа на хуно-тюркската теория беше факта, че някои прабългарски титли (багатур, багаин, таркан, боил) се срещат и при ранните (VII-VIII в.) централноазиатски тюрки и по-късните монголи (XI-ти век). Тези титли обаче са непознати на Атиловите хуни (някои в тюркското си опиянение им казват "хуно-българи"), но на това не се обръща внимание (защото противоречи на "теорията"). В този довод негласно се приема, че посочените титли имат исконен тюркски произход (тогава защо ги няма при Атиловите хуни) и от тук се заключава, че всеки народ, който ги използва е тюркски. Но какво ще стане, ако се окаже, че тези титли не са оригинално тюркски и че самите ранни тюрки са ги заимствали от други народи, примерно от иранците? Значи ли това, че и иранците са тюрки? Точно такова се оказа положението, както се вижда от статията на (Татяна СЛАВОВА. Титулите багаин и багатур в ранносредновековна България. Eslavística Complutense. 2009, 9 115-133). Авторката на тази статия видимо се придържа към теорията за тюркския произход на прабългарите, но цитира съвременни етимологични изследвания показващи, че всъщност тюрките са заимствали тези титли от иранците при първите си съприкосновения с тях. Това става в VI в., т.е, около 150 г. след като хуните са вече в Европа, поради което тези титли са непознати на хуните, а следователно и на т.н. "хуно-българи":

    1. Признава се, че титлите БАГАИН и БАГАТУР, както и основата bag, baγa, срещащи се в много раннотюркски езици са заемки от ирански езици. Например, на средноирански *bag означава ’господин, управник, господар’. Не е съвсем ясно дали заемането е от согдийски или партянски чрез средноперсийско посредничество. Титлата БАГАТУР се е срещала даже в езика санскрит! 

    2. Признава се, че раннотюрското и монголско Arslan произлиза от *bars-lan, а то от иранското Pars ’пантера’, ФЕХЕР 1925: 87, MENGES 1951: 108, CLAUSON 1972: 238). 

    3. Признава се, че даже общотюркското kula:wuz - "този, който те води за ръката", от което с огромна доза фантазия се извежда прабългарското КОЛОБЪР (жрец, маг), е заемка от ирански, в частност от хорезмийски.

     4. Признава се, че прабългарската титла КАНАРТИКЕН (престолонаследник) не се разделя на думите КАНАР ТЕГИН, както доскоро се твърдеше за да се свърже с тюрското tegin = принц. Сега се твърди, че КАНАРТИКЕН се разделя на КАНАРТИ  КЕН, където КЕН е отделна иранска дума, означаваща „син, потомък, наследник”, от индоевр. *gen – „раждам”. Както е казал финландският тюрколог Й. Микола, даже гимназиалните ученици могат да свържат иранската дума КЕН с гръко-латинските производни "ген, генезис, генеалогия, генетика". 

    5. Официалната версия за произхода на титлата "боил" гласи, че тя най-вероятно има гръцки произход, занесена е от войниците на Александър Велики в Средна Азия (Бактрия, Согдиана), откъдето през V-VI в. е усвоена от алтайските тюрки. Покрай тази титла, алтайските тюрки усвояват и много други неща - посочените по-горе ирански титли, руническа писменост на основата на согдийското писмо, думи и названия, а и видимо се европеизират. Всъщност, те взимат всичко това от местните иранци, които са родствени на прабългарите. Какво следва от факта, че тези неща присъстват и при едните и при другите? Следва, че някой (тюрките) от някого (иранците) е заимствал.

 

        В такъв случай първият довод на тюркската "теория" е несигурен, защото присъствието на тези титли при прабългарите може да означава, че прабългарите като иранци са ги притежавали преди още тюрките да ги заимстват от иранците. С други думи, този основен довод в подкрепа на тюркската теория се превръща в силен аргумент против нея! (това изглежда никак не смущава Т. Славова).

 

    Съществува още един несигурен аргумент за (в същност против) тюркската теория. За тюркските езици, говорени от ранното Средновековие до днес са установени няколко специфични за тях фонетични правила. Тук влизат:

 

1) правилото за задължителна фонетична хармония между всички гласни в думата;

2) правилото за нетърпимост към две съседни съгласни в началото на всяка една сричка и

3) правилото за нетърпимост към звучни съгласни (б, д, дж, г) в края на думата.

        Тези правила са задължителни за всички (примерно 99 %) коренни думи на тези езици. Даже повечето от заимстваните чужди думи, попаднали в тюркска среда задължително се видоизменят така, че да се подчинят на тюркските езикови закони. Пример, в съвременния турски език англиското club (тояга, клуб) става Külüp (кюлюп), крал става kıral (кърал), швеция става işveç (ишвеч)!!

        От езика на прабългарите са съхранени голям брой думи [Владимир Хънтов. Познаваме ли езиковото наследство на предците си? (Прабългарските елементи в съвременния руски литературен език. Сп. Език и култура. Бр. 1-2. 2005, с. 296 – 310, София]. Нека подложим на проверка част от тях относно това, дали се подчиняват на фонетичните закони на тюркските езици. Резултатите от тази проверка са представени в следващата таблица:

 

Нарушено правило

Оригинална прабългарска дума

Правилна тюркска форма, ако бяха в сила законите на тюркските езици

 

Думи, които не се подчиняват на тюркския закон за фонетичната хармония между всички гласни в думата.

 

тикър - огледало

тикир, тъкър

естрогин

естиригин, ъстъръгун

дилом

дилим, дьольом

хумши

хумшу, химши

алхаси

алхасъ, елхиси

шегор

съгър, согор, шъгър, шегер

богоин

богоун, богон, бугун

печат

печет, пачат

кумир

кумур, кимир, кемир

капич

кипич, капъч

 Борис

Бирис, Борус

Думи, които не се подчиняват на тюркското правило за нетърпимост към две съседни съгласни в началото на сричка.

Крум

Курум, Укрум

твирем

тивирем, итвирем

дван

дуван

естрогин

еситрьогин, еситригин

Мундрага

Мундурага

Плискава (Плискав, Плска, Плиска)

Иплискав, Иплиска, Пилиска

Звинич (син на Омуртаг)

Извинич, Зивинич

Пресиан

Иприсиан, Пирисиан

Тлъпиг (кожен мях)

Итлипик, тилипик

врач (лечител, лекар)

върач, иврач

 

 

Думи, които не се подчиняват на тюркското правило за нетърпимост към звучни съгласни (б, д, дж, г) в края на думата.

 

 

 

 

Омуртаг

Омуртак

Телериг

Телерик

Елемаг

Елемак

Тлъпиг (кожен мях)

Итлипик, Тилпик

боилад (мн. число на боила)

боилат, най-точно "боиллар"

тойаг (тояга)

тойак

чрътог

чърътък, чурутук

белчуг

 белчек, булчук

чипаг

чипик, чапак

пашеног

баджанак, пишиник, печенек, пашанак

кръчаг

кърчък

       

    Посочените по-горе "непослушни" думи са толкова много и съставляват толкова значима част от известните прабългарски думи, че трудно може да се намери сериозен тюрколог, който да даде задоволително обяснение на всички тези "изключения". Стандартното обяснение е, че "непослушните" думи, преди да бъдат записани, са "пославянчени"! Добре, но пославянчената форма на "кръчаг" във всички славянски езици е "корчак", а на старобългарски е записано "кръчаг"! Същото е и с личните имена Омуртаг, Исперериг, Телериг и т.н. После, ако оригиналната прабългарска форма на "огледало" е "тикир", то защо "пославянчената" му форма ще бъде "тикър". Какво пречи на протославяните да изговарят "тикир", та трябва да го променят на "тикър", още повече, че при протославяните звукът "ъ" е непознат! Защо предполагаемото оригинално "чипик" трябва да се славянизира до "чипаг", след като при славяните, както и при тюрките!, крайните звучни съгласни потъмняват! Ясно е, че това "обяснение" не издържа и най-обща критика. Като се има пред вид в добавка и фактът, че поне половината от личните имена, титли и календарни термини при прабългарите са с отлична иранска етимология, става много трудно да се защищава и поддържа тюркизма на прабългарския език.

        Третият и най-важен “довод” за създаването на тюркската теория беше фактът, че днешните татари край Волга, а също и  т.н. балкарци (всъщност малкарци, по-точно "аси", както те се самонаричат) от кавказката руска република Балкария, които уж (?) са наследили етнонима и част от земята на кавказките българи говорят на тюркски език [Рашо Рашев. Прабългарите през V - VІІ век. Изд. Орбел. 2005]. Привържениците на тюркската хипотеза постулират (без доказателства!), че потомците на Аспарух и Кубер са се претопили сред славяните, загубвайки езика си, докато потомците на бат Баян и Котраг, макар и да се омешили с по-късни народи, но за запазили езика си слабо променен. Да, безспорно днешните волжски татари (в интерес на истината някои от тях се наричат булгари) говорят тюркски, но не на някакъв старинен тюркски, а на един нов, средновековен (XIII-ти век) тюркско-казахски език, появил се по тези места заедно с ордите на Чингиз каган. А какъв е бил езикът на кутригурите (VII-ми век), българите, берсилите и есегелите (X-ти век), образували Волжска България е съвсем друг въпрос. 

        След като монголо-кипчакските орди на Чингиз каган завладяват почти цяла Източна Европа, вътре в тяхната огромна конфедерация се оформя една по-малка държава, наречена Улус на Джучи или още Златна Орда, а също и Кипчакски хаганат. Джучи е син на Чингиз каган. Първият голям управник на Златната орда обаче е Бату хан, който е син на Джучи и внук на Чингиз каган. Бату (бат) е монголска дума, която означава "здрав, твърд". Дали тя има нещо общо с индо-иранското "бат" = "владетел, цар" е неясно, но със сигурност монголо-тюрското agha, aga - "по-голям брат, бати" произлиза от иранското baga - "господар, господин, владетел" ! Постепенно в много места в Кипчакския хаганат (Златната орда) като говорим език се налага т.н. чагатайски (ранно-кипчакски) език на кипчаките, а това са най-вече територията на дн. Татарстан и Малкария. А какво е станало с езика на завареното прабългарско население, може би като висококултурен той ще се превърне в писмен език на държавата? Жалко, но езика на прабългарите от Волжска България не се е запазил нито като говорим, нито като писмен, за да можем да твърдим какъв е бил той.

        На територията на бившата Волжска България (Златната орда) са открити няколкостотин надгробни плочи от XIII-XIV-ти век с надписи на арабски и/или на някакъв тюркски език [Мухаметшин, Ф. С. Хакимзянов. Эпиграфические памятники Болгара.  - В: Город Болгар. Очерки истории и культуры. Г. А. Федоров-Давыдов, отг. ред. М. Наука. 1987, 143-158]. Първоначално се очаквало този език да бъде или говоримия чагатайски (ранно-кипчакски) език на завоевателите или езика на останалите живи прабългари. Оказало се, че не е нито едното нито другото. Този език фактически е нов за тези места, развил се на основата на по-ранния, много далечен караханидско-уйгурски език и е бил наречен литературен тюрки (пак там, с. 150). Следователно, това е нов и чужд за страната език, оформен на 3000 км на изток и то векове след образуването на Стара голяма България. А какъв е бил литературният език на волжските българи, създаден от времето на създаване на тяхната държава, примерно от 920 г. до татаро-монголското нашествие (1236 г.),  днес никой не може да каже определено. 

        За разлика от езика, много точни данни има за антропологичния тип на населението на Волжска България, Златната орда и по-късното Казанско ханство по данни от некрополи. Населението е силно смесено, но това, което носи културата на старите волжски българи има сарматски тип, свързан с този на салтово-маятските групи. Черепи - европеидни, брахикранни, с високо и широко лице, слабопрофилирано в горната част, с дълъг нос [Город Болгар. Очерки истории и культуры. Г. А. Федоров-Давыдов, отг. ред. М. Наука. 1987, с. 126-127].

        Това което може да се реши обективно и със сигурност е, от какъв вид е днешният говорим език на тези народи и съответно, на базата на историческите данни, от кога този език се говори по тези места. За целта нека разгледаме новата, съвременна и общоприета класификация на езиците от т.н. алтайско езиково семество, към което принадлежи и групата на тюркските езици [1].

        Съгласно новата класификация, АЛТАЙСКОТО ЕЗИКОВО СЕМЕЙСТВО включва следните групи и подгрупи(1):

 

Тунгусо-манджурска група

Монголска група

Тюркска група

 

        Напоследък някои изследователи започнаха да причисляват корейския и японския езици към алтайското езиково семейство. Причината за това е, че в VI-VII-ми век някои алтайски племена са проникнали на Корейския полуостров и на японските острови и са оставили езикови следи там. Сериозната наука счита корейския и японския езици за изолирани азиатски езици.

   

        Най-древната и запазена тунгусо-манчжурска група (примерно 70 хиляди души) включва езиците на най-старите и истински алтайци. Дели се на:

 

Сибирска подгрупа: евенки, орочани, негидалци, евени.

Амурска подгрупа: нанайци, хъчжъ, улчи, ороки, орочи, удъгейци.

Манчжурска подгрупа: манчжури, сибо.  

 

Монголската група (примерно 4 млн.) се дели на следните подгрупи:

 

Основна монголска подгрупа: Халка (халка-монголи), чахари, узумчини, хотогойци, хамнигани, буряти, ойрати, дърбъти, хошути, хойти, ольоти, захчини, торгути, калмики, дархати.

Маргинална монголска подгрупа: Моголи, даури, монгори, баоан, дунсян.

 

         От своя страна, интересуващата ни тюркска група (около 120 млн.) се дели на следните подгрупи:

 

Огузска подгрупа: Турци, турци-месхетинци, гагаузи, азърбайджанци, тюркски племена в Иран, шасевени, кашкайци,  каджари, туркмени, салари (класификацията на саларите към тази подгрупа се оспорва)

 

Карлукска подгрупа: узбеки, уйгури, ейну (В някои енциклопедии ейну погрешно са описани като ирански говорещи. Макар че в техния език действително има много иранизми, езикът им все пак е главно тюркски)
 

Южносибирска подгрупа: алтайци, телеути, чулимци, шорци, хакаси, юйгу, тувинци, тофалари.

 

Якутская подгруппа: якути, долгани.

 

Кипчакска подгрупа: Татари, татари-кряшени (около 100 хиляди татари-християни), нагайбаци, сибирски татари, кримски татари, башкири, карачаевци, балкарци, караими, кримчаци, кумики, ногайци, казахи, каракалпаки, киргизи (някои оспорват поставянето на киргизите в кипчакската подгрупа).

 

Чувашка подгрупа: чуваши. В тази подгрупа присъства само един жив език - чувашкият, който условно се приема за тюркски, но притежава много особености и странности (ротацизъм, гутуралност), отличаващи го от тюркските езици. Нещо повече, съвсем тенденциозно, тази подгрупа се нарича булгарска и към нея се прибавят мъртвите езици на прабългари, авари и хазари. Това със сигурност е погрешно, защото оскъдните данни, които историята е запазила за езика на прабългари, хазари и авари показват, че това са били индоевропейски езици, вероятно източноирански.

   

Както се вижда, специалистите тюрколози поставят езика на т.н. “основни наследници” на волжските българи – татарите и балкарците в подгрупата на кипчакския език. С други думи, т.н. “наследници” на волжските българи – съвременните татари и башкири говорят на чист кипчакски език. Но кипчаците, носителите на този език са дошли по тези места за пръв път с ордите на Чингиз каган.

Един от основните и безспорни исторически факти е, че кипчаците като особена група тюркски племена мигрират на запад от Централно-Азиатската си родина и за пръв път се появяват на границата на Източна Европа много късно, около 6 века след общоприетата, от никого неоспорвана поява на прабългарите край Черно море и Кавказ (Латинския хронограф от 354 г.)! Даже нещо повече. Макар че т.н. кумани (половци, кипчаки - самоназвание) се появяват епизодично на север от Черно море от 1054 г. насетне, основната маса кипчаки нахлува в Европа заедно с ордите на Чингиз каган в периода 1220 – 1240 година. Следователно, езика на съвременните татари и башкири не може да бъде пряк наследник на езика на кавказките и причерноморските прабългари и на техния котрагов клон, тъй като от историческа, езикова и етническа гледна точка между появата на кипчаките и на прабългарите има пространствено-временен интервал от над 6 века и около 5 хиляди километра разтояние!! Т.е., когато прабългарите са били около Кавказ, кипчаците са били на 5 хиляди км по на изток (дн. Вътрешна Монголия) и са решили да мигрират вкупом в посока към Европа чак след 6 века.  

Това, че съвременните казански татари и башкири говорят на късен кипчакски език не означава, че те нямат волжско-български субстрат. Много често между език и етнически произход няма пряка връзка. Ако се съди по антропологическите признаци, при формирането на съвременната татарска народност край Казан очевидно е преобладавал субстрата на заварените прабългарски европеиди. Обаче, макар и по-малочислен, придошлият суперстрат - татаро-монголските кипчаки са наложили своя език, музика и народни вярвания.

Казаното по-горе важи с още по-голяма сила за балкарците. Предците на днешните балкарци (всъщност малкарци) са населили земята Балкария (според самите малкарци -Малкария, от хидронима Малкар) по времето на нашествието на ордите на Чингиз каган, които са се състоели главно от кипчаки и монголци! Самите малкарски историци твърдят, че техните татаро-монголски предци не са заварили българи, а сродните им алани, които са се оттеглили южно във високите планини на съвременна Осетия.

Всъщност, ако проследим историята на всеки един от т.н. кипчакски-говорещи народи, живеещи днес в пределите на Източна Европа – балкарци, кряшени, нагайбаци, кримски татари, карачаевци, караими, кримчаци, кумики и ногайци ще се убедим, че всички те са се формирали в Европа след епохата на Чингиз каган. И в това няма нищо чудно, просто тяхната езиковата класификация отразява историческите събития, свързани с пристигането на народа на Чингиз каган, говорещ такъв език.

        Ясно е, че езикът на днешните волжски татари не може да служи като доказателство за езика на предходните волжски българи. Това учените отдавна са го установили и като резултат езиковата връзка татари-прабългари от доста време (поне 30 години) вече е отхвърлена. Но с това робуването на тюркската доктрина за произхода на прабългарите не свършва, а продължава. След като се установява, че езикът на прабългарите не е хунски и не е волжско-татарски, остава единственият шанс той да бъде чувашки. В тази връзка (руските) учени тюрколози приемат, отново без доказателства, че предците на съвременните чуваши и прабългарите са говорели ако не на един общ, поне на сходни езици. Този факт има и една положителна за нас страна, защото ние вече можем да въздъхнем с облекчение – край на сърбо-македонисткото твърдение, че “вие, бугарите сте татаро-монголи”! Радвайте се бугари, най-лошото в което сърбо-македонистите могат да ви обвиняват от сега нататък е, че сте само “чуваши”! (всъщност, сърбомакедонистите продължават да ни пеят старата титовоюгославска песен за "бугарите-татари", понеже не четат книги по история).

        Засега единственият факт, на основата на който може да се прехвърли едно слабо мостче между езика на прабългарите и съвременните чуваши е един езиков закон, наречен кой знае защо "правило на ламбдаизма и ротацизма". Този закон отразява историческия развой на езиците в групата на алтайското езиково семейство. До около XII - XIII-ти век, звуците Р и Л (при определени позиции) в думите от тези езици остават неизменни. Такива те се установяват в Орхоно-Енисейските сричково-рунни надписи (VII-VIII-ми век) и в речника на уйгура Махмуд Кашгари ("Дивану лугат-ит-турк", XI-ти век). След това обаче, в откъсналата се от общото алтайско тяло група на тюркските езици настъпва смяна на съгласната Р със З и на съгласната Л със С. Т.е, настъпва прехода Р(Л) - З(С). Примерно алтайското "докур" (девет) при тюрките става "докуз", "тул" (сън) става "тус" и т.н.. При днешните чуваши (стари алтайци ?) "девет" е takhar/тăххăр, а при татарите (тюрки - нови алтайци) 9 е tugiz и при сродните им малкарци - toghuz. При чувашите 30 е вăтăр, а при киргизите и турците 30 е отуз - otuz. Даже заимстваната от древните авестийци дума atar = "огън" става ateş (от atez) при османотурците! Също, заимстваната от иранците дума ГУР (род, племе в племенните названия "утигур, кутригур, оногур, угргур") при тюрките се превръща в огуз!

        Онези алтайски езици, в които старото Р и Л се запазват (те се подчиняват на ротацизма и ламбдаизма), се приемат за стари. Тук естествено спадат групите на монголските и тунгусо-манджурските езици, докато тюркските езици и особено кипчакския (в частност волжско-татарския) са "нови", за тях ротацизмът и ламбдаизмът не важат. Други "стари алтайски" езици са езиците на печенегите (X-XI век, куманите (XI-XII век), както и на каварите (X век), които са били прогонени от Хазария и са се влели в маджарските племена. Възможно е тюрките, които са подчинили в продължение на 10-20 г. прабългарите на бат Кубрат (550 - 570 г.) да са били "стари алтайци". Атиловите хуни (370 - 450 г.) със сигурност са "стари алтайци". Забележително е това, че съвременният чувашки, за разлика от татарския, се приема за "стар" език - за него важи ротацизма и ламбдаизма. Следователно, за да можем да изкараме прабългарския за родствен на чувашкия, трябва да открием и в него примери на ротацизъм и ламбдаизъм. 

            Действително, в старобългарския и съвременния български език, а също и в езиците на околните славянски народи има няколко предосмански тюркски думи, в които има проявен ротацизъм. Това са "шаран" (при кипчаките и огузите - сазан) и "харания" - ператник, котел (при кипчаките и огузите - казан). Също названието на играта дама - "докурджум" от "докур" = 9 и "докурджа" = "девети". Това обаче са твърде малък брой думи, при това думи не от консервативното ядро на езика, а периферни и граматически изолирани думи, които лесно могат да се заимстват и прехвърлят от език на език. От тях не може да се правят изводи по такъв важен въпрос като етническия произход на един народ и характера на неговия език. Най-вероятно тези думи са донесени от куманите или печенегите, от когато са и първите запазени писмени източници на старобългарски език (края на XI век). По тази причина са направени опити за изкуствено "откриване" на ротацизъм в думи, твърдо доказани за прабългарски. Например, прабългарското КОЛОБЪР (kolobroz, kolobron), което съгласно византийските източници значи "магьосник, жрец" се оприличава доста произволно на късната османо-турска дума qolaguz ("книга пътеводител" - XV-ти век). Друг подобен пример: иранската дума ГУР (род, племе) в двусловните ирански названия "утигур, кутригур, оногур, угргур", усвоена и преиначена от тюрките на ogouz (огузи) се приема за древно алтайска (явна фалшификация!!) и собственокоренна на "чувашоподобните" прабългари! Прабългарското ТВИРЕМ (четвърти - от авестийското "туйр" - четири + общоиранското и индоевропейско "ем"), противно на хронологичната логика в прабългарския календар се превежда като "девети" с цел да се изведе от чувашкото takhar/тăххăр - девет и да се докаже ротацизъм и "чувашоподобие"! Всички тези дребни филологически "трансформации", "трикове" и "маймунджулуци" трудно могат да убедят самостоятелно мислещия читател в наличието на чувашоподобен "древноалтайски ротацизъм" у прабългарите.

       Всъщност, в науката се смята за почти доказано, че съвременният чувашки език не е бил "собствен" език на чувашите в ранното Средновековие. Съвременният чувашки има много особености, които го отличават от тюркските езици. Една от тях е т.н. "гутуралност", т.е, наличието на т.н. гутурални (гърлени) съгласни при чувашки думи, в който при тюркските езици стоят палатални (меки) съгласни. Според руски специалисти това може да означава, че първоначално чувашите са говорели на някакъв "гърлен" нетюркски (вероятно ирански) език, след което са тюркизирани частично, запазвайки своята гутуралност, както и множество древни иранизми и ирански особености в езика си [Федотов М. Чувашкий язык в семе алтайских языков. Чебоксарь, 1980, с. 48]. Такива иранизми са например окончанията "ом, ем" в чувашките числителни редни (сравни прабългарските редни алтом, тутом, твирем). Подобни "гърлени" ирански езици са се говорели в района на Кавказ по времето, когато там са живеели прабългарите. Твърде е възможно и иранският език на прабългарите да е бил "гърлен", тъй като много от съвременните български диалекти (Тетевенско) са подчертано "гърлени", което е чуждо на славянските и тюркските езици.

        В заключение, да се доказва тюркоезичие при прабългарите на основата на съхранен иранизъм при чувашите е меко казано нечестно. Всъщност, това още веднаж показва, че доказването на "тюркоезичие", респективно на крайна изостаналост при прабългарите (както и на родствените им хазари и авари) е цел, продиктувана от политически и стратегически съображения, но не и от научна необходимост. Тя обслужва най-вече великоруските интереси, тъй като образът на "противния, изчезнал хазаро-българо-аварски дивак" е много полезен и безопасен. 

         

1. Данните са взети от классификации народов и религий и статията Дивергенция языков и проблема корреляции между языком и расой. Автор П.  И. Пучков. Лингвистическа классификация на народите. Основные языковые семьи и изолированные языки.

 

Пучков Павел Иванович.  Академик на Руската академия на естествените науки, доктор на историческите науки, професор. Ръководител на Центъра по изучаване на религиите и етно-конфесионалното картографиране към Института по етнология и антропология на Руската академия науките, професор в Руския университет за дружба между народите и Московския държавен лингвистически университет. Заместник-главен редактор и автор на много статии в енциклопедическия справочник "Народи и религии", научното издателство на "Большая Российская энциклопедия", главен научен консултант и експерт на проекта "Народи и религии".